Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (2)

ЕДНО

Най съсипват нервите престъпленията, при които се налага да влезеш през парадния вход, помисли си Мадлин. Този параден вход бе просто по-импозантен от някои други.

Пред нея се извисяваше обляната в сивкава лунна светлина монументална фасада на Замъка Мондоло, осеяна със светещи прозорци. Високият фронтон представляваше импозантен барелеф, изобразяващ битка между войнствата на Рая и Ада, в която покровите на прокълнатите и наметките на ангелите бяха застинали като знамена или се диплеха грациозно над каменните стрехи на най-горните прозорци. Откъм един от горните балкони се дочуваше музикален квартет, който забавляваше пристигащите гости. Стъклените фенери около входната врата дразнеха погледа като неудачна съвременна добавка; Трепкащата изкуствена светлина на газените лампи караше вратата да изглежда като самата Адова паст. Неособено оригинален избор, но никой никога не е обвинявал Херцогиня Мондоло в изискан вкус, помисли Мадлин, но запази ироничната усмивка за себе си.

Мразовитият нощен въздух и студеният вятър откъм реката не пречеха на някои от гостите да сноват покрай широката мраморна колонада и да се възхищават на прочутия фронтон. Мадлин напъха ръцете си още по-навътре в маншона и потръпна, колкото от студ, толкова от неяснотата на очакването. Кавалерът й, Капитан Рейнар Моран, нареди на кочияша да тръгва и дойде при нея. Видя снега по раменете на балтона му и си пожела времето да се задържи по-прилично поне до полунощ. Неприятностите — на опашка и да влизат една по една, помисли и отметна нетърпеливо глава. Нека първо влезем.

Рейнар й подаде ръка.

— Готова ли си скъпа?

Тя я пое с усмивка.

— Тъй вярно, сър.

Смесиха се с устремената към входа тълпа гости. Върху изронения от времето паваж се изливаше топлина и светлина от широко отворените високи порти. Отстрани стояха лакеи с бричове до коленете и обточени със сребро старовремски ливреи. Мъжът, който проверяваше поканите беше облечен в моден тъмен фрак. Не ми прилича на иконом, помисли мрачно Мадлин. Рейнар подаде техните покани и тя затаи дъх, докато мъжът отваряше луксозните пликове.

Поканите им бяха съвсем редовни, но ако се беше наложило, щеше да отиде при най-добрия фалшификатор в града: полусляп старец, чиято работилница се намираше в една мухлясала маза до Кръстовището на Учените. Мадлин долови над главата си някакво движение, горе в тъмното, под високите стрехи, където светлината на газените лампи не проникваше. Не погледна натам и Рейнар също не реагира, дори да имаше същото усещане. Техният информатор им беше описал охраняващия вратата фамулус# на магьосника, който пазеше къщата, фамулус стар и могъщ, който следеше за всякакви магически уреди, които гостите можеше да решат да внесат. Мадлин стисна по-силно чантичката си, макар предметите вътре изобщо да не бяха магически. Ако я претърсеха, предназначението им не би заблудило нито един магьосник, без значение компетентен или не толкова.

— Капитан Моран и Мадам Денар — изрече мъжът — Добре дошли.

Той подаде поканите на единия лакей и им направи път с поклон.

Въведоха ги във вестибюла, където слугите поеха обточеното с кожи палто на Мадлин и балтона, бастуна и цилиндъра на Рейнар. Една сдържана прислужница бързо коленичи в краката на Мадлин и изчетка подгъва на сатенената й пола със специална сребърна четка и лопатка. Мадлин отново хвана Рейнар подръка, прекосиха антрето и влязоха в шумната главна приемна.

Въпреки че килимите бяха покрити с ленени покривала и по-крехките мебели бяха изнесени, холът беше разкошен. Откъм релефните корнизи позлатени ангели гледаха отвисоко сновящите гости, по таваните бяха изографисани фрески на плаващи по западния бряг кораби. Мадлин и Рейнар се присъединиха към множеството, което се качваше по двойното стълбище, минаха през вратите на горната площадка и попаднаха в балната зала.

Восък, помисли си Мадлин. Сигурно са лъскали пода цяла нощ. Въздухът бе натежал от миризми на восък и санталово дърво, на пачули# и пот. Пот от горещото присъствие на множество елегантно облечени тела и пот от страх. Всичко бе толкова познато. Тя се усети, че през ръкавицата забива нокти в ръката на Рейнар и се насили да отпусне пръстите си. Той я потупа разсеяно по ръката, докато същевременно оглеждаше помещението.

Първият танц вече беше започнал и двойките се вихреха на полирания паркет. Балната зала бе огромна дори за къща от такъв мащаб. На стената отдясно имаше прозорци-витрини със спуснати завеси, от които се излизаше на терасите, а отляво се намираха вратите на стаите за игри на карти, стаите за освежаване и стаите за отдих. В дъното имаше елегантно аранжирани саксии със зимни рози, на чиито фон вече се трудеха здраво четирима музиканти с корнет, пиано, виола и чело. Помещението се осветяваше от множество канделабри, в които горяха скъпи восъчни свещи, понеже се смяташе, че изпаренията от газта съсипват скъпите текстилни материи.

Мадлин видя Херцогиня Мондоло, която се разхождаше под ръка с Конт… някой си, помисли разсеяно. Все ги бъркам. Трябваше да се пазят не толкова от благородниците, колкото от магьосниците. До отсрещната стена бяха застанали трима, възрастни джентълмени в тъмни фракове и украсени със скъпоценни камъни опознавателни медали от Лодун. Единият носеше рубинова брошка и лента на Ордена Фонтенон, но Мадлин щеше да го познае и без тях. Раен Фалие, Придворният Магьосник. Навярно бяха поканени и жени-магьосници, които бяха по-опасни и се разпознаваха по-трудно, защото надали щяха да сложат опознавателни медали на балните си рокли. Университетът в Лодун си бе позволил обучение на студентки едва от десет години насам. Която и да е жена-магьосница тук, щеше да е съвсем малко по-възрастна от самата Мадлин.

Тя кимна на неколцина познати. Знаеше, че и други са я познали; цял сезон беше играла Лудата в Острова на Звездите пред препълнени салони. Това не пречеше на плановете им, тъй като тази вечер всички що-годе богати или известни хора от Виен и околностите щяха да гостуват в този дворец по едно или друго време. И разбира се, нямаше начин някой да не познае Рейнар…

— Моран — Мадлин чу почти до ухото си неприятния стържещ глас. Тя направи рязко движение с ветрилото си към говорещия и повдигна раздразнено вежди. Онзи схвана намека и отстъпи крачка назад, все още вперил предизвикателен поглед в Рейнар.

— Не вярвах, че имаш наглостта да се появяваш в свястно общество, Моран.

Говорещият бе приблизително на нейната възраст и беше облечен в парадна униформа на някоя от кавалерийските бригади и, според нашивките, беше лейтенант. Осма Кралска, сети се Мадлин. А-а, бившата бригада на Рейнар.

— Това свястно общество ли е? — попита Рейнар. Той поглади мустак и изгледа иронично събеседника си. — И ти в него. Господи, не може да бъде.

Усмивката на младия мъж придоби презрителен оттенък.

— Да, и аз съм в него. Надявам се ти да имаш покана.

Прекалено язвително за дружеска закачка. Зад лейтенанта надничаха още двама, единият в парадна униформа, а другият цивилен, но и двамата следяха разговора с повишено внимание.

— Все никнеш там, където не те садят.

Рейнар му отвърна спокойно:

— Щом казваш, момчето ми.

Още не бяха приковали ничий поглед откъм шумната тълпа, но беше само въпрос на време. Мадлин се поколеба — не беше очаквала да станат обект на внимание точно по този начин, но инсценировката бе налице — и каза:

— Извини ме за секунда, скъпи.

— Разбира се, скъпа. Това навярно те отегчава.

Рейнар й посвети за миг цялото си внимание, като се обърна към нея, целуна й ръка и въобще постъпи като идеалния кавалер. Младият лейтенант й кимна малко сконфузено, но Мадлин му обърна гръб без да прояви никакъв интерес и чу нехайното питане на Рейнар:

— Напоследък да си дезертирал от някоя битка?

Тя се отдалечи и тръгна покрай танцуващите двойки, насочвайки се към вратите отляво. Една дама без кавалер или без компанията на други дами щеше да се забележи в балната зала. Но ако дамата отиваше към стаите за отдих, можеше да се сметне, че търси деликатната помощ на прислужничките и щеше да остане тактично незабелязана. От стаите за почивка нататък можеше да се помисли, че самотната дама се е запътила на любовна среща и пак тактично нямаше да й обърнат внимание.

Тя мина през една от вратите, които свързваха балната зала и хола. Беше тихо и намалената докрай светлина на лампите хвърляше отблясъци по огледалата, по полираните маси с вити крака и по порцелановите вази, претъпкани с несезонни цветя. Херцогинята си позволяваше този лукс като поддържаше собствени оранжерии; златистите цветя на шапката и в корсажа на Мадлин бяха изкуствени и в съответствие със сезона. Зад една открехната врата зърна млада прислужница, коленичила, за да забоде с карфица разпрания подгъв на роклята на някакво още по-младо момиче, чу изнервен и безпомощен женски глас. Иззад друга врата, долетя мъжки разговор и неприличен женски кикот. Балните пантофки на Мадлин стъпваха съвсем безшумно по полирания под и от стаите не излезе никой.

Стигна до старото крило на къщата. Дългият коридор се преобрази в мост и тихите и студени стаи, останаха на десетина метра отдолу. Тук солидните каменни стени бяха покрити с гоблени и изящна ламперия от екзотична дървесина, наместо с дърворезба и мазилка. Тук-там висяха бойни знамена и оръжия от отдавнашни войни, по които все още личаха петна от ръжда и кръв, както и древни семейни портрети, потъмнели от дима и праха напластени през годините. Оттук тръгваха коридори към други холни помещения, някои от които водеха към още по-древни крила на двореца, а други към стаички с прозорци, с изненадващ ракурс към улицата или към съседните сгради. Музиката и гласовете откъм балната зала постепенно заглъхваха и Мадлин си представи че е на дъното на огромна пещера и от кипящия на повърхността живот долита само ехото.

Пое по третото стълбище, защото знаеше, че слугите все още бяха заети главно в предната част на къщата. Събра полите на роклята си — черен воал с дискретни златисти райета, идеален десен за сливане със сенките — и започна да се изкачва на пръсти. Стигна безпрепятствено до третия етаж, но когато отиваше към четвъртия срещна някакъв лакей, който слизаше. Той се отдръпна до стената и почтително извърна глава в старанието си да не забележи сновящата из Двореца Мондоло дама, очевидно тръгнала към непозволена среща. По-късно щеше да си я спомни, но това беше неизбежно.

Помещението след стълбищната площадка беше високо и доста по-тясно от останалите, не повече от три метра. Появиха се множество завои и обрати, стълби, водещи към междинни етажи и глухи коридори, но освен другите неща, подготовката включваше наизустяване на плана на къщата и, поне засега, този план се оказваше верен.

Откри нужната врата и предпазливо натисна бравата. Не беше заключена. Тя се намръщи. Едно от правилата на Никола Валярд гласеше, че ако ти изпадне нечакан късмет, първо се пита за цената, защото цена обикновено има. Тя открехна вратата и видя стая, в която през голите прозорци нахлуваше единствено лунна светлина. Предпазливо огледа коридора в двете посоки и отвори широко вратата, за да види цялата стая. Рафтове, пълни с книги, камина от скулптиран мрамор и крепена от кариатиди полица, тапицирани столове, високи чаши и отрупани със семейни сервизи полици. Маса за игра на карти и отгоре й метално ковчеже. Сега ще видим, помисли си. Взе една свещ от канделабъра на близката маса, запали я на газената лампа в коридора, вмъкна се в стаята и затвори вратата. Голите прозорци я безпокояха. Тази част от къщата гледаше към улица „Херцогска“ и всеки от улицата щеше да види, че в стаята има човек. Мадлин си пожела никой от по-бдителните слуги на Херцогинята да не излезе да попуши или да подиша чист въздух и по този случай да погледне нагоре. Отиде до масата и постави дамската си чантичка до масивното квадратно ковчеже. Подбра необходимите пособия измежду целия миш-маш от парфюмчета, непотребна бижутерия и стара адераска броеница-талисман, след което положи на масата сухи листа от цикория и магарешки бодил, жабешки камък# и хартиена фунийка със сол.

Магьосникът, с когото се съветваха, им беше казал, че пазителят на Мондоло, който охраняваше къщата от натрапници бил много древен и много могъщ. Унищожаването му щеше да е много трудно и щеше да отиде на вятъра качествена магия. Щеше да е по-лесно да го обезвредят временно, като по този начин намаляваше и вероятността да оставят следи, защото пазителите бяха невидими за други хора, освен за магьосници, въоръжени с гасконски прах в очите или с новите Етер-Очила, изобретени от парския магьосник Негрети. Жабешкият камък носеше в себе си нужното заклинание, засега латентно и безобидно и поради това невидимо за фамулуса, охраняващ входната врата. Когато върху камъка се посипеше сол, щеше да му подейства като катализатор, а специалните свойства на изсушените листа щяха да му послужат за гориво. Когато попаднеха в обсега на ключовия предмет на пазителя, силата му щеше да действа само в най-високата част на къщата. Щом солта се изтощеше, всичко щеше да се върне на мястото си, навярно още преди някой да е разкрил резултата от среднощните им деяния. Мадлин взе шперцовете и посегна към ковчежето.

Катинар липсваше. Напипа драскотини по халките и разбра, че доскоро е имало катинар и то доста тежък, но сега не го виждаше никакъв. По дяволите. Имам лошо предчувствие. Тя повдигна плоския метален капак. Вътре трябваше да се намира обектът, който свързваше нематериалния пазител с материалното тяло на Двореца Мондоло. В резултат на подробно разузнаване и известно количество рушвети очакваха това да е не камък, както при повечето пазители, а много древен и изящен керамичен предмет, най-вероятно топка.

Върху подплатеното с кадифе дъно на ковчежето лежаха счупени останки от нещо, доскоро изящно и красиво, и могъщо, от което бяха останали само фин бял прах и лазурносини парчета. Мадлин побесня, даде воля на една ужасно неженствена ругатня и затръшна капака. Някакво копеле ни е изпреварило.

 

— Няма нищо — прошушна Майка Хебра и клекна с разперени ръце до тухлената основа на зарешетената врата. Усмихна се и кимна на себе си — Няма и помен от пазителя на оня проклет дърт магьосник. Сигурно е успяла.

— Нещо е подранила, — измърмори Никола и прибра джобния си часовник. — Но по-хубаво, отколкото да беше закъсняла.

Инструментите закънтяха по камъка, останалите се спуснаха към вратата, а той се наведе, за да помогне на старицата да се изправи и да се отдръпне от пътя.

Единственото осветление в облицования с тухли тунел бяха премигващите от влажния и студен въздух газени лампи. Бяха разкопали тухлената стена, която препречваше достъпа до стария проход към избите на Двореца Мондоло, но Майка Хебра ги спря преди да докоснат ръждясалата порта, защото искаше да провери дали тази порта попада в обсега на пазителя на къщата. Никола не долавяше нищо необичайно, но нямаше желание да пренебрегва съветите на старата вещица. Някои от пазителите бяха направени така, че да сплашват потенциалните натрапници, други ги парализираха, а той не беше магьосник, за да ги различава.

Тунелът бе учудващо чист и застоялият въздух изобщо не миришеше на лошо, въпреки високата си влажност. Повечето жители на Виен, ако някога се сещаха за подземните тунели, смятаха, че те са някакви пълни с мръсотия, непригодни за каквато и да е човешка дейност свръзки към отходната канализация. Малцина знаеха за входовете към новата подземна релсова система, която трябваше да се поддържа чиста и относително суха заради влаковите работници.

Крак и Кюзар започнаха да режат с ножовка металните пръти на вратата и Никола настръхна от стържещия звук. Намираха се доста под нивото на улицата и надали щяха да привлекат вниманието на минувачите; надяваше се, че звукът не отеква през избите на двореца и няма за бъде чут от пазачите на по-горните етажи.

Майка Хебра го дръпна за ръкава на палтото. Беше наполовина по-дребна от него и наподобяваше ходещ вързоп мръсни дрипи, с щръкнала туфа сива коса и чифт шарещи кафяви очи, играещи ролята на доказателство, че въобще вързопът е живо същество.

— Да не забравиш…

— О, нямаше да забравя, скъпа. — Той извади две сребърни монети и ги положи в протегнатата съсухрена ръчица. Като вещица не беше кой знае какво, но той й плащаше най-вече защото беше дискретна. Ръката се скри обратно в дрипите и вързопът се разклати, очевидно от задоволство.

Кюзар вече беше срязал повечето пръти, Крак също почти приключваше от своята страна.

— Доста са ръждясали. — отбеляза Кюзар, а Крак изръмжа в знак на съгласие.

Последният прът поддаде и Кюзар и Крак се напънаха да махнат портата от пътя. Никола каза:

— Можеш да си тръгваш, Майко.

Щедрото заплащане беше издигнало лоялността й на нови висоти.

— Не, ще изчакам. — Купчината парцали се подпря на стената.

Крак остави на земята своя край от вратата и се извърна, за да погледне раздразнено Майка Хебра. Той беше кльощав, с хищна осанка и вечно прегърбени рамене, стойка, останала от непосилния труд в градския затвор навремето. Погледът му беше безцветен и непроницаем. В съда го бяха определили като роден убиец, животно, напълно лишено от всякакви човешки чувства. Никола намираше подобни определения за малко преувеличени, но със сигурност знаеше, че Крак изобщо не би се поколебал, ако преценеше, че Хебра има намерение да ги предаде. Дребната вещица изсъска насреща му и Крак се обърна.

Никола пристъпи по чакъла и навлезе в най-долната изба на двореца Мондоло.

Тук тухлите не бяха нови и червени. Лампите осветиха стени от груб дялан камък и сводест таван, с дебели носещи колони, които поддържаха цялата структура отгоре. Прахът беше патинирал всичко. Въздухът беше влажен и застоял.

Никола вдигна лампата и поведе хората си към отсрещната стена. Специално в тази операция, дотук най-трудно се беше оказало да се сдобият с плановете на къщата, съхранявани в някакъв сандък с полуразложени документи в имението на Мондоло в Горен Бано. Това не бяха оригиналните планове, които навярно бяха станали на прах още преди векове, а архитектурни копия, направени само преди петдесет години. Никола се надяваше, че оттогава насам Херцогинята не е сметнала ремонта на избите си за належащ.

Стигнаха до тясно стълбище, което се извиваше към стената и изчезваше в мрака, където не достигаше светлината на лампите. Крак го подмина странично, за да поеме водачеството и Никола не се възпротиви. Нямаше значение дали Крак долавяше нещо нередно или просто проявяваше предпазливост, беше свикнал да не пренебрегва инстинктите на този мъж.

Стълбището се изкачваше на около десет метра покрай стената и стигаше до тясна площадка пред обкована с желязо дървена врата. Малкият прозорец в средата й разкриваше тъмно и празно пространство с неясни размери. Виждаше се призрачно отразена светлина само откъм нещо като врата или стълбище на срещуположната стена. Никола задържа лампата, за да може Крак да обработи ключалката с шперцовете. Когато вратата изскърца и се отвори, Крак пристъпи и отново застана начело. Никола го задържа.

— Има ли нещо?

Крак се поколеба. Трепкащата светлината на газените лампи правеше изражението му по-неразгадаемо от обикновено. Кожата му беше с нездрав тен, а дълбоките бръчки около устата и очите бяха плод по-скоро на болката и миналото, отколкото на възрастта. Годините му не надхвърляха много тридесетте на Никола, но спокойно можеше да мине за два пъти по-възрастен.

— Май — каза накрая. — Нещо не ми харесва.

И надали ще чуем повече, помисли Никола. Каза:

— Давай, тогава, но гледай да не убиваш никого.

Крак махна раздразнено с ръка на тази забележка и се промъкна през вратата.

— Той и неговите предчувствия — рече Кюзар, след което огледа тъмната изба и потръпна театрално.

Беше възрастен, слаб и с физиономия на закоравял мошеник, но това подвеждаше — той беше най-свестният крадец, когото Никола познаваше. По призвание беше привърженик на ненасилието и се подвизаваше основно по оживените улици, а не пилееше уменията си като подземен взломаджия

— Спестява ти половината от притесненията, защото му липсва нужният речник, за да каже какво точно не е наред.

Никола се съгласи разсеяно. чудеше се дали Мадлин и Рейнар вече са успели да напуснат къщата. Ако хванеха Мадлин да се занимава с пазителя… Ако Мадлин беше заловена, досега щеше да е разбрал. Запрати тревогата някъде в задните помещения на съзнанието си; Мадлин бе съвсем способна сама да се грижи за себе си.

Крак надникна в процепа на вратата и прошепна:

— чисто е. Идвайте.

Никола намали почти докрай светлината на лампата, подаде я на Кюзар и се промъкна през вратата.

Изчака очите му да привикнат и видя обширно помещение с високи тавани и поредици ротонди. Стари дървени бурета за вино или може би за вода, ако къщата не е разполагала с кладенец. Навярно празни понастоящем. Тръгна напред като следваше почти безшумните стъпки на Крак по прашния каменен под. Слабата светлина в отсрещния край на помещението идваше от една полуотворена врата. Той видя силуета на Крак да влиза там без колебание и побърза след него.

Стигна до вратата и се смръщи. От масивната обкована врата висяха на няколко изкривени болта халки, изтръгнати заедно с тежкия катинар. Какво, по дяволите… зачуди се Никола. Това определено не бе по силите на Крак. Тогава забеляза, че катинарът е бил изтръгнат от другата страна, от някой или нещо, което вече се е намирало във вътрешността на избата. Ъгълът на изкривяване на метала, не позволяваше друго заключение. Страшничко.

Никола мина през вратата и се оказа точно там, където искаше. Продълговато, ниско избено помещение, с добавени след построяването му тухлена облицовка на стените и газени лампи. Една от лампите все още гореше и осветяваше вградени урни с височина колкото човешки ръст, претъпкани с вкарани един в друг кафези, метални кошове и варели. С изключение на една, отстояща на десетина крачки от останалите, чийто обем бе зает от тежка каса.

Единствената лампа осветяваше и неподвижния Крак, гледащ замислено ту Никола, ту мъртвия мъж проснат в краката му.

Никола повдигна вежди и влезе в помещението. На каменния под, точно до сейфа, лежаха още две тела.

Крак каза:

— Не съм аз.

— Знам, че не си ти.

Една от първите операции в зрялата криминална кариера на Никола бе да планира и осъществи бягството на Крак от затвора на Виен; знаеше, че Крак не би го излъгал. Никола клекна, за да разгледа отблизо първия труп. Установи с неприязън, че червената течност около главата на мъжа не беше само кръв, но и мозък. Кюзар ругаеше под нос.

Крак, успокоен, че обвинението е снето от него, клекна, за да разгледа отблизо находката си. Костюмът на мъртвия беше прост и тъмен, навярно униформа на наемен пазач, а сакото бе изцапано с кръв и мръсотия от пода на избата. Крак посочи все още затъкнатия в колана на мъжа пистолет и Никола попита:

— Всички ли са на този хал?

Крак кимна.

— Само един е с прерязано гърло.

— Някой ни е изпреварил! — прошепна Кюзар.

— Сейфът не е пипан — възрази Крак — И няма никакви следи. Ама искам да ви покажа още нещо.

Никола си свали ръкавицата, за да пипне врата на мъртвия, след което избърса ръка в панталона си. Тялото беше студено, но въздухът в избата беше влажен и хладен, така че това не означаваше нищо. Заяви без колебание:

— Кюзар, почвай сейфа, ако обичаш. И не пипай труповете.

Той се изправи, за да последва Крак.

Кюзар го изгледа учудено.

— Да го почвам, значи?

— Не сме дошли чак дотук, за да си тръгнем с празни ръце — каза Никола и тръгна след Крак към отсрещния край на подземието.

Взе една лампа, но не я запали; Крак явно не се нуждаеше от светлина. Той намери пътя без колебание и стигна до края на дългото помещение, минавайки покрай всевъзможни сандъци и вързопи, криещи в себе си богатствата на фамилията Мондоло, след което сви зад един ъгъл.

Очите на Никола тъкмо бяха привикнали към мрака, когато видя отпред бледа светлина. Не беше яркият жълт огън на факла, нито мъждивият пламък на газена лампа, а мъгливобяло излъчване, подобно на лунен отблясък. Идваше откъм сводест отвор за врата, изсечен в стената от стар дялан камък. Отвор, преграден доскоро от врата, тежка дъбова врата, придобила с годините якостта на желязо и която в момента лежеше изтръгната от пантите си. Никола направи опит да я помръдне; тежеше като камък.

— Тук вътре — каза Крак и Никола пристъпи през отвора.

Лъчението струеше от лишея, покрил сводестия таван. Светлината бе напълно достатъчна за тясното помещение, в което нямаше нищо друго, освен продълговат каменен постамент. Никола бавно увеличи пламъка на газената лампа и освети цялата стая. Стените бяха хлъзгави от влага и въздухът беше застоял. Той се приближи до постамента и го пипна, след което разгледа пръстите на ръкавиците си. На това място камъкът беше относително чист, без прах и слузеста влага, но вертикалните стени бяха точно толкова мръсни, колкото стените и пода.

Той вдигна лампата и се наведе като се опитваше да погледне от най-подходящия ъгъл. Да, тук е имало нещо. С горе-долу правоъгълни очертания. Продълговато. Най-вероятно сандък, помисли. С размери поне на ковчег. Вдигна поглед към Крак, който го наблюдаваше напрегнато и каза:

— Някой е влязъл в подземието по маршрут, който все още не ни е известен, налетял е на пазачите или те са налетели на него, навярно когато е разбивал катинара, за да претърси старото мазе. Нашественикът ги е убил, за да избегне разкриването си, което обикновено е характерно за отчаяни и тъпи хора.

Никола хранеше твърдото убеждение, че, като правило, до убийство може да се стигне само поради некадърно планиране. Имаше толкова начини да накараш хората да сторят онова, което желаеш и всички те, до един се различаваха от това да ги убиваш.

— След което е открил тази стая, е разбил вратата със сила, която доста ме притеснява, взел е нещо, което е лежало тук непипнато от години и се е оттеглил, вероятно по същия път, по който е дошъл.

Крак кимна, удовлетворен от обяснението.

— Този същия вече го няма. Да се надяваме.

— Жалко.

Вече ставаше двойно по-належащо да не оставят никакви следи от пребиваването си. Ако ще ме бесят за убийство, предпочитам да съм го извършил наистина. Николас се консултира с часовника си на светлината на лампата и отново го прибра в джоба.

— Кюзар трябва да приключва със сейфа. Върни се при останалите и почвайте да прехвърляте стоката. Аз искам да поогледам още малко.

В тунела чакаха други шестима мъже, чиято помощ бе нужна, за да се пренесе по-бързо златото. Крак, Кюзар и Ламан, вторият по старшинство след Кюзар, бяха единствените, които го познаваха като Никола Валярд. За Майка Хебра и останалите, наети само за тази работа, той бе Донатиен, тайнствена личност от подземния свят на Виен, която плащаше добре за такъв вид работа, но наказваше недискретността не по-малко стриктно.

Крак кимна и пристъпи към вратата. След което спря и каза:

— Наистина се надявам, че онзи го няма…

— Но ще ми бъдеш признателен, ако проявя много голямо внимание — довърши вместо него Никола — Благодаря.

Крак изчезна в мрака и Никола започна да оглежда пода. По мръсните и влажни грапави камъни имаше ясни отпечатъци от стъпки. Намери следи от своите ботуши и от тези на Крак, откри, че при първото си идване до помещението, помощникът му е пристъпил само до входа. чуваше отдалеч гласовете на другите, приглушените възклицания на новодошлите, когато видяха труповете, боботещия глас на Крак, сподавените триумфални възгласи на всички, когато Кюзар отвори сейфа. Но хипотетичният нашественик не беше оставил никакви стъпки. чак когато коленичи, за да разгледа отблизо мръсния каменен под, като по този начин съсипа сакото и бричовете на дебелия си работен костюм, Никола откри три следи, за които не можеше със сигурност да твърди, че са негови или на Крак, но това беше всичко. Клекна недоволен на пети. Беше готов да се закълне в анализа си относно помещението. От постамента несъмнено е бил свален някакъв предмет и то съвсем наскоро.

Нещо, престояло в тази стая години наред, в тишина, осветявано от призрачната светлина на лишея.

Той се изправи с намерението да се върне при труповете на пазачите и да ги изследва по-обстойно, освен ако другите вече не бяха унищожили евентуалните следи, докато са изнасяли златните запаси на Херцогинята.

Мина покрай изтръгнатата врата и нещо привлече погледа му. Извърна се рязко към противоположния край на коридора, който завиваше от подземието към другите изби за вино. В края на този коридор се вееше нещо бяло, неразличимо в сенките. Никола засили лампата и пое дъх, за да извика Крак — но миг след това някой му изкара дъха.

Нещото стигна до него с бързината на мисълта и от мига, в който го съзря, до момента, в който то се нахвърли отгоре му, измина по-малко от секунда. В него се взираха с черна омраза очи, изпъкнали на фона на мумифицирана плът, от сиво като мъртво месо лице. Зъбите бяха дълги и криви като на звяр. Беше увито в саван, някога бял, а сега мръсен и съдран. Никола вдигна рязко лакът, за да предпази лицето си и усети как зъбите разкъсват ръкава му. Беше успял да задържи фенера, но стъклото се беше счупило и пламтящото масло изгаряше ръката му. Той замахна с него към главата на съществото с неподозирана, породена от ужаса сила.

Дали от удара или от допира на горящото масло, то изкрещя и се дръпна. Ръкавът на сакото му гореше; той се претърколи по пода, за да задуши пламъците върху влажния камък.

Крак, Кюзар и Ламан изведнъж се озоваха скупчени над него. Никола направи опит да проговори, закашля се от дима, който бе вдишал и накрая пое дълбоко въздух:

— След него.

Крак незабавно хукна по тъмния коридор. Кюзар и Ламан се втренчиха подире му, а след това един в друг.

— Ти не — каза Никола на Кюзар — Виж какво правят останалите. Изкарай ги оттук заедно със златото.

— Слушам — изрече с облекчение Кюзар и побърза да се върне при останалите.

Ламан изруга, но помогна на Никола да се изправи.

Обхванал обгорената си ръка Никола се затича след Крак, залитайки. Ламан имаше фенер и пистолет; Крак беше хукнал след нещото с голи ръце и на тъмно.

— Защо го преследваме? — прошепна Ламан.

— Трябва да разберем какво е.

— Вампир.

— Не беше вампир — възрази Никола — изобщо не беше човекоподобно.

— Значи е било таласъм — измърмори Ламан — ще ни трябва магьосник.

Преди повече от стотина години, по времето на Кралица Равена, Виен гъмжала от обитатели на Призрачния Двор, но според суеверните мозъци на повечето й жители, това сякаш беше вчера.

— Ако е таласъм, имаш подръка желязо — каза Никола и посочи пистолета.

— Вярно — съгласи се окуражен Ламан — Но с тази скорост, то сигурно вече е на километри оттук.

Най-вероятно, помисли си Никола. Не можеше да определи дали наистина се бе придвижило толкова бързо или му беше въздействало с някакъв вид парализа; Вътрешното му зрение твърдеше, че е регистрирало образа на силуета, отлепящ се от стената на коридора буквално в момента на нападението, което можеше да означава, че придвижването не е било толкова мигновено, колкото му се беше сторило.

Това беше най-ниското ниво на винените изби на Мондоло. Лампите осветяваха поредици бъчви със старо вино, някои покрити с прах и паяжини, други очевидно затворени наскоро. Никола си припомни, че на няколко метра над главите им се провежда един от най-големите балове за сезона и понеже огромните запаси в горната част вече несъмнено бяха на привършване, вероятно всеки момент щяха да изпратят слуги за още бурета. Не можеше да си го позволи.

Откриха Крак да ги чака при последната стена, до купчина натрошени тухли и камъни. Никола взе лампата от Ламан и я вдигна. Нещо си беше проправило път през стената, след като бе разбило по-старите камъни на основата и тухлената облицовка. Проходът зад отвора беше тесен, прашен и мръсен. Никола се намръщи. Съдейки по миризмата, водеше право към отходната канализация.

— Ето откъде е влязъл — изрази мнение Крак — И откъде е излязъл.

— Вампири в клоаките — промърмори Никола — Май ще трябва да подам оплакване до Градския Съвет — поклати глава. Вече беше загубил достатъчно време с тази история. — Хайде, джентълмени, едно малко богатство ни чака.

 

Мадлин пое надолу към втория етаж по друго стълбище и продължи да ругае наум. Бяха разработвали операцията месеци наред; не беше за вярване, че и някой друг беше планирал да влезе в Двореца Мондоло същата вечер. Не, помисли внезапно. Беше за вярване. Всяка друга нощ това място се охраняваше като крепост, каквато и беше. Но тази вечер вътре бяха допуснати стотици хора и надали бе единствената, която познаваше добър фалшификатор. Беше идеалният момент за обир и от възможността се беше възползвал друг.

Стигна до балната зала и се насили да мине по периферията с непринудена походка като оглеждаше за Рейнар сред танцуващите и сред групичките мъже покрай стените. Беше време да я очаква и то на място където да го забележи лесно. Не й се вярваше да се е заплеснал в игра на карти или… В стаите отляво, помисли с кисела усмивка. Освен ако не му се е наложило. Или ако не се е сбил с един точно определен млад лейтенант, поради което да е бил помолен да напусне. Не е можел да настоява да я изчака, без дори да знае в коя част на къщата е и дали е приключила с пазителя. По дяволите. Но щом пазителят липсваше, можеше да напусне незабелязано, в случай, че успееше да се стигне до първия етаж…

В този момент Мадлин видя Херцогиня Мондоло, величествена красива жена на средна възраст с перлени украшения и вечерна рокля от кремав сатен, която идваше право към нея. Мадлин отстъпи зад несигурното прикритие на някаква висока ваза отрупана с цветя и направи отчаян опит да прикрие лице с ветрилото си като се преструваше, че се крие от похотливите погледи на някаква групичка безобидни възрастни джентълмени, застанали насреща й.

Но Херцогинята подмина Мадлин без да я удостои с поглед и тя се усети, че в облекчението си оглежда внимателно мъжа, който вървеше по стъпките на дамата.

Бе твърде възрастен дори за въпросната компания старци. Тъмната му брада беше неподдържана и макар вечерния му костюм да бе от добра материя, занемареният му вид говореше, че това изобщо не го интересува. А какво търсеше на бала на Херцогиня Мондоло, щом не го беше грижа за външния му вид? Беше по-нисък от Мадлин и тенът на лицето му бе твърде блед и нездрав дори за късната зима. Докато вървеше по петите на Херцогинята, погледът му се спря върху нея, и този поглед беше див и донякъде безумен.

В него имаше нещо, което отчетливо говореше „подземен свят“, макар и в криминалния, а не в митологичния смисъл и Мадлин неволно го последва, без да осъзнава ясно защо го прави.

Херцогинята прекоси залата, придружена, както забеляза Мадлин, от една по-млада жена, за която знаеше, че й е племенница, и висок лакей. Херцогинята влезе в един от салоните и другите я последваха; Мадлин ги подмина, без да извръща глава, вперила поглед в залата все едно очакваше да види някого. Стигна до следващата затворена врата, хвана дръжката на бравата и отвори внимателно, с готовност да поднесе смутени извинения, в случай че беше заета.

Беше празна, въпреки че в камината гореше огън и предпазният й екран беше спуснат. Около огъня бяха наредени канапета и столове в очакване на гости, желаещи да поговорят насаме или да се позабавляват по други начини. Мадлин внимателно затвори и заключи след себе си. Всички помещения от тази страна на коридора представляваха редица от салони и към стаята, в която беше влязла Херцогинята, имаше междинни врати.

Те бяха от леко дърво и се отваряха широко, за да свързват помещенията при по-големи вечерни събирания. Мадлин коленичи, сатенено-воалените й поли прошумоляха и тя много предпазливо повдигна резето.

Внимаваше да не бутне вратата. Въздухът я открехна дотолкова, че виждаше килима в другата стая, както и малък участък от тапетите на лалета и резбованата ламперия.

Херцогинята тъкмо казваше:

— Искането ви е необичайно.

— И професията ми е необичайна.

Това трябва да беше възрастният мъж. Гласът му предизвика у Мадлин отвращение; мазен, угоднически и навяващ мисълта за звуци, издавани от хиляда зрители на пийп-шоу. Не беше никак чудно, че Херцогинята беше взела за придружители лакея и племенницата.

— И преди вас съм си имала работа със спиритисти — продължи Херцогинята — макар вие очевидно да смятате обратното. Никой не ми е искал коса от покойника, за да осъществи контакт.

Маделин усети леко разочарование. Спиритизмът и общуването с мъртвите в момента бе последен крясък на модата сред благородничеството и богаташите, макар че допреди няколко години всички се плашеха от него, защото се смяташе за вид некромантия. Това напълно обясняваше странното поведение на мъжа.

Тя понечи да се дръпне от вратата, но спиритистът изрече гневно:

— Аз не съм обикновен медиум, ваше благородие. Онова, което предлагам, е по-задълбочен и по-продължителен по същността си контакт. Но, за да бъде осъществен, настоявам да ми дадете нещо от тялото на покойния. Кичур коса е най-обичайното.

Наистина некромантия, помисли Мадлин. На младини беше изучавала магьосничество, когато семейството й все още се надяваше, че ще прояви някакъв талант в тази област. Не беше отличничка, но в паметта й проблесна нещо по темата.

— Значи искате кичур коса и таксата си — изрече презрително Херцогинята.

— Разбира се — отвърна мъжът, но мисълта за таксата очевидно не го вълнуваше толкова.

— Лельо, това е абсурд. Отпрати го. — племенницата, отегчена и разочарована от субекта.

— Не — каза замислено Херцогинята.

Гласът й изведнъж се изпълни с интерес и тя изрече припряно:

— Ако направите това, което казвате… не виждам с какво ще навреди един опит…

Не бих разчитала на това, помисли си Мадлин, макар изобщо да не можеше да си обясни защо изпитва толкова тягостно усещане от идеята като цяло.

— Имам кичур коса от сина ми. Убиха го в Самбра, парската колония. Ако успеете да установите контакт с него…

— Синът ви, а не съпругът ви? — Спиритистът се ядоса.

— Щом ви плащам, какво значение има с кого искам да се свържа? — изненада се Херцогинята. — Ако съм доволна ще я удвоя; не съм стисната — добави.

— Но е по-уместно да се свържете първо със съпруга си, нали?

Интонацията трябваше да е умолителна, но не успя да скрие нетърпението му.

— Не желая никога повече да разговарям със съпруга си, нито жив, нито мъртъв, нито в каквото и да било междинно състояние — отсече Херцогинята — И не разбирам какво значение има това за вас, който…

— Достатъчно — каза мъжът, на свой ред разочарован. — Считайте предложението ми за оттеглено, ваше благородие. А последствията, за ваша грижа.

Мадлин чу отчетливо затръшването на вратата.

Изумената Херцогинята онемя за миг.

— Предполагам, никога няма да разбера какво беше това. Бонзар, увери се, че този човек ще бъде изведен от къщата.

— Да, милейди.

Лично аз щях да сторя много повече, помисли Мадлин. Щях да повикам магьосника си и щях да се уверя, че всичките ми пазители са на мястото си и действат, и щях да сложа под ключ останките на всичките си покойни родственици. Този човек беше луд, но искаше нещо. Но това не беше нейна грижа. Тя се дръпна от вратата и се върна в залата.

 

Сейфът беше отстъпил пред свещенодействията на Кюзар и наистина съдържаше близо шестдесет кюлчета злато, всяко с кралския герб на Бисра. Хората на Никола вече ги бяха опаковали в подготвените сандъци и когато Никола, Крак и Ламан се присъединиха към тях, вече се отправяха по обратния път в тунела под напътствията на Кюзар.

Никола им махна да продължават, пое със здравата си ръка едно от тежките кюлчета и разгледа отблизо герба. Херцогиня Мондоло търгуваше редовно с една от старите търговски фамилии на Бисра, отдавнашен враг на Ил-Риен откъм южната граница. Този факт не беше общоизвестен и за да остава такъв, Херцогинята не държеше златото си в Кралската Банка на Виен, където, както бе добре известно на Никола, се проникваше далеч по-трудно. Банката също така би очаквала гранддамата да плаща данъци, нещо, което аристократичната й натура не би понесла.

Майка Хебра се засуети около обгорената му ръка и го накара да я превърже с шала си. Ламан разправяше на останалите нещо от рода, че дори и в такава престижна част на града отходната канализация бъка от вампири.

— Какво мислиш за това? — попита Кюзар Никола, когато стигнаха до края на служебния тунел, който излизаше зад обществените конюшни срещу Двореца Мондоло на улица „Херцогска“.

Мъжете пренасяха златните кюлчета и ги редяха в тайника под пода на чакащата ги карета. Уличните гаменчета, играеха ролята на постови. Те работеха за Кюзар, следователно и за Никола, както работеше за тях и собственикът на конюшните.

— Не знам.

Никола изчака хората да свършат и чак тогава се заизкачва по витата метална стълба. Когато излезе от ходника, мразовитият въздух го удари в лицето, защипа раните му и го накара да стисне зъби. Конете неспокойно потропваха с копита на студа. Нощта беше тиха и му се струваха непривично шумни и приглушените гласове на хората му, и далечната музика откъм Двореца Мондоло, и звукът от допира на мекия метал в дърво, докато подреждаха златото в специалното отделение под пода на каретата.

— Но мога да се закълна, че е отнесло нещо от онова помещение, което Крак откри. — каза след като Кюзар също се появи от отвора.

— Хм, хич не ми се нрави. Но пък от друга страна, свършихме добра и сладка работица — добави Кюзар.

Някой донесе балтона на Никола от каретата и той го облече с признателност.

— И на мен не ми се нрави, бъди сигурен.

Каретата вече беше натоварена и той искаше да потърси Рейнар и Мадлин. Каза на Кюзар:

— Събери всички и тръгвайте към къщи; ако стоим тук, ще привлечем внимание.

Кочияшът изплющя с юздите и каретата потегли. Никола тръгна по пресечката към „Херцогска“. Пластът мръсен лед и тънката снежна покривка правеха улиците проходими; те обикновено биваха толкова затлачени с кал и отходни води, че пешеходците трябваше да стоят по тротоарите или да ползват за преминаване сложените по средата камъни. Забеляза, че Крак го е последвал. Усмихна се наум и каза на глас:

— Добре. Защото като те отпратих последния път, не се справих като хората, нали? Но повече никакъв лов на вампири тази нощ.

Никола спря в края на пресечката, за да махне фалшивите бакенбарди и да промени формата на мустаците и късата си брада, след което изтри от лицето си остатъците от лепило. Трябваше и да измие сивото от тъмната си коса. Никога не се появяваше на публични места като Донатиен, освен дегизиран: ако някой от участниците в многобройните операции го познаеше като Никола Валярд, провалът щеше да е пълен. Дегизировката не му струваше много усилия; през по-голямата част от живота си се беше занимавал с измами под една или друга форма и вече му беше много лесно.

Закопча балтона, затегна колан, извади от джоба си сгъваем цилиндър и бастун и напъха ранената си ръка в ръкавица от еленова кожа. С другата ръка в джоба и с балтона, покриващ всичко, освен ботушите и гетрите, той бе просто един излязъл на разходка джентълмен, следван от малко подозрителния си на вид слуга.

Спря на широката площадка пред Двореца Мондоло сякаш се възхищаваше от осветената фасада. Лакеите стояха чинно пред вратите, готови да посрещнат закъснели гости или да изпратят други, решили да си тръгнат по-рано. Никола продължи и обходи голямата къща по цялата й дължина. Забеляза тяхната карета, под една газена лампа на ъгъла на улицата, а след това и Рейнар Моран, който стоеше до нея и чакаше. Никола пресече улицата и отиде при него, Крак го последва.

— Ник… — Рейнар слезе от тротоара и ги посрещна.

Той беше едър червенокос мъж с широка и небрежна кавалерийска походка. Погледна Никола по-отблизо.

— Неприятности?

— Нещата малко загрубяха. Къде е Мадлин?

— Точно това е проблемът. Успях да й осигуря безпрепятствено проникване, но стана прекалено сполучливо, ако мога така да се изразя и поради тази причина бях помолен да напусна без да имам никаква възможност да я взема с мен.

— Хм.

Никола огледа фасадата на къщата с ръце на хълбоците. Незабелязаното измъкване би се оказало непосилна задача за повечето светски дами, но заради някои от по-динамичните си роли в театъра, Мадлин се беше занимавала с акробатика и гимнастика, така че излазът на твърда земя за нея не беше задължително условие.

— Дай да обиколим.

Дворецът Мондоло беше обграден от търговски улички и дворове на други резиденции, затова пълната обиколка около него беше възможна. Магазините бяха затворени и всичко беше тихо, с изключение на някакво оживено кабаре, разположено далеч под аркадата. На първия етаж нямаше други врати, освен обкованата с метал служебна порта за карети и слуги. Всички тераси и балкони на горните етажи представляваха по-късно допълнение: тези дворци, като правило, представляваха непристъпни крепости и фриволността на декорацията се ограничаваше до кулите по покривите и фронтоните.

Направиха обиколката, почти до „Херцогска“ и се върнаха по същия път. Когато стигнаха до най-далечната страна, Никола видя, че двойните врати на една от терасите на втория етаж се отварят и оттам излизат светлина, музика и Мадлин.

— Къде се моташ, скъпа — подвикна й Рейнар — Издирваме те под дърво и камък.

— О, я млъквай — Мадлин затръшна вратата след себе си. — Заради теб се наложи да оставя най-хубавото си палто.

— Можем да си позволим да купим друго, повярвай ми. — отвърна Никола, прикривайки облекчението си.

Вече толкова добре познаваше способностите й, че нямаше нужда да се тревожи за безопасността й, но нощта се беше оказала прекалено напрегната.

— И си го заработила съвсем честно.

Мадлин събра изящните си поли и се прехвърли през ниския парапет като използва спираловидната резба вместо стълба, след което се приземи в малка снежна пряспа, точно когато Никола и Рейнар се втурнаха да я хванат. Тя се изправи и отърси роклята си, а Никола побърза да я увие в балтона. Тя каза:

— Изобщо не съм го заработила. Не можах да обезвредя пазителя, защото някой ме беше изпреварил.

— Аа. — Никола кимна замислено. — Изобщо не съм изненадан.

— Той никога не е изненадан — изрече насмешливо Рейнар. — Нека го обсъдим на друго място.