Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (7)

ШЕСТ

Мадлин не можеше да заспи. Нямаше логична причина: Никола бе вършил далеч по-опасни неща от това да се прави на прислужник на нечие частно парти. Или поне така смяташе. Доктор Октав бе прекалено неизвестна величина.

Без да може да си обясни безсънието си, тя седна на канапето в спалнята, увита в халата си, с чаша разредено вино в едната ръка и книга, от която не можеше да вникне в нито един ред.

Не че Октав е първият магьосник, с когото си имаме работа, помисли си може би за трети път, почуквайки с маникюр по страницата пред себе си, вторачена в пространството. Веднъж ограбиха градската резиденция на един магьосник на име Лемер и се наложи да се измъкват през шеметен лабиринт от магически защити. Но по онова време Арисилд бе по-активен и беше напълно способен да се пребори с евентуален опит за възмездие. Ако Октав изобщо е магьосник. А може би неизвестността бе нещото, което я измъчваше.

Не знаеше дали онова, което я тревожеше беше обикновена нервност или някаква отдавна погребана интуиция. Почти всички жени от семейството й имаха отявлен талант и влечение към магьосничеството. Мадлин се бе отказала от всичко това, заради сцената и, честно казано, то никак не й липсваше. Нейният истински талант бе играта, а и ролите, които играеше, когато преследваха целите на Никола, бяха също толкова вълнуващи, колкото главните женски роли в Елегант.

Тя поклати глава на собственото си безразсъдство. В Елегант животът бе по-безопасен. И последният глупак можеше да прозре, че Никола е обсебен. Основно от идеята да унищожи Монтес, но и в по-широк смисъл. Бе обсебен от измамата като такава. И обсебен да играе ролята на Донатиен пред криминалното общество на Виен и да танцува вън и вътре от обсега на Инспектор Ронсард, както и от дузина други неща в различни степени. А сега, доколкото разбираше, и от дебненето на Октав.

Напоследък това обсебване вземаше все по-голям превес. Мадлин си мислеше, че ако имаше литературни наклонности, можеше да погледне на Донатиен като на отделна личност, която бързо поглъща Никола. От това наистина би станало доста добра пиеса. Дафен Рюи може да играе Никола, помисли. А аз мога да играя себе си. Или майка му; това също би било добра роля. Но тя знаеше, че случаят не беше такъв. Никола и Донатиен съвсем очевидно бяха една и съща личност; в сърцето си и във всичко друго, което имаше значение, те бяха един и същ човек и единствено козметичните различия заблуждаваха наблюдателите. И двамата искаха едно и също.

Но следвайки тази линия на разсъжденията, тя изобщо не познаваше Никола. Подозираше, че е възможно Рейнар да го познава по-добре. Той вече шест години му помагаше в разнообразните му кроежи, а Мадлин се бе включила от половината време насам.

Малко след като Никола я бе посветил за пръв път в заниманията си на измамник, Мадлин бе имала среща на четири очи с Рейнар на чаша бренди на терасата на Кафе Екскуизит. Беше го попитала направо и без предисловия дали той и Никола са спали един с друг, с желанието да изясни този въпрос преди да задълбочи връзката си с Никола. Рейнар бе доловил сериозността й и бе отвърнал незабавно и без увъртане, че не са.

— Не че не си направих устата малко след като се запознахме — бе признал след секунди мълчание — Струва ми се, че ако бях насилил нещата, той щеше да отстъпи. Ако изобщо можеш да си представиш, че Ник би отстъпил по какъвто и да е въпрос, което, признавам, е доста трудно.

— Но ти не насилваш нещата, — беше казала Мадлин, разклащайки затопленото бренди в чашата си.

— Не, не го правя. Той не искаше мен, искаше любов и разбиране. Аз също не го исках в истинския смисъл на думата, просто исках да разбера как работи мисълта му. Нито той, нито аз щяхме да получим онова, което искахме, а и двамата вече имахме повече неприятности, отколкото можехме да поемем.

— Не можеш да разбереш какъв е някой като спиш с него. — бе отбелязала Мадлин.

— Благодаря за мъдрите слова, скъпа — бе изрекъл с досада Рейнар. — Но къде си била преди двадесет години, когато този съвет щеше да ми свърши някаква работа?

Рейнар бе помогнал донякъде, но Мадлин инстинктивно разбираше, че и двамата с него знаят точно толкова, колкото Никола иска да знаят и нито капка повече.

Това бяха безцелни догадки. Мадлин помръдна неспокойно и се уви по-плътно с халата. Откъм вратата се чу тихо драскане и докато оставяше книгата, Сарасате отвори и надникна в стаята.

— Мадам, имате телеграма.

— Така ли? — тя побърза да се изправи, пристягайки колана на халата си.

Беше забравила пантофките си, а каменният под беше студен.

— Странно.

Взе сгънатия лист хартия, прочете го и се намръщи; Сарасате не помръдваше. Каза:

— Никола иска да проверя дали някой не е влизал в склада в надстройката.

— В надстройката? При нещата на господаря?

Сарасате служеше тук от времето на Едуар.

— Да. И по-добре да се качвам веднага.

— Ще ви донеса лампа, Мадам. Бихте ли желали да ви съпроводя?

— Не. Няма нужда.

Тя се забави, за да върже косата си и да извади чифт стари обувки от дъното на гардероба, докато Сарасате й донесе лампа.

Мадлин се качи по стълбите до третия етаж и отвори вратата на библиотеката. Долови слаб аромат на тютюн и се спря. Това не бе сортът използван нито от Никола, нито от Рейнар, но въпреки това го позна.

Усмихна се на себе си и каза тихо:

— Здравей, Едуар.

Не получи отговор, но и не бе очаквала такъв. Едуар Виляр не обитаваше къщата си като дух в смисъла, който повечето хора влагаха в това понятие, той просто бе тук. Тук, по начина, по който прорязаните с греди измазани тавани правеха стаите на горните етажи едновременно потискащи и уютни. Тук, с пространствата с необичайни размери и старата грозна мебелировка. Личността на Едуар се стелеше над Колдкорт като покривало от скъпа дамаска.

Нямаше защо да се бои от този дух. Мадлин никога не се бе срещала с Едуар, докато бе жив и знаеше, че е бил екзекутиран за едно от най-гнусните, според законите на Ил-Риен, престъпления, но следите, останали след него я бяха убедили в неговата невинност без да беше преглеждала фактите от делото.

Спря, за да запали лампата на кръглата маса в центъра на стаята, която освети покрити с книги стени, две меки кресла, писалище с листи хартия, мастилница и попивателна хартия, избелял парсийски килим и завеси от кретон. Отиде до библиотечния шкаф на отсрещната стена, извади необходимата книга и положи длан върху обложката й. Това бе, съвсем както се полагаше, Книга за хитроумните приспособления.

Секцията от шкафа пред нея се плъзна назад, след което се вдигна във въздуха с прещракване на лостове и колела. Студен повей с мирис на прах раздвижи косата й и разлюля полите на халата й.

Тя остави книгата. Входът бе една от най-ранните съвместни разработки на Едуар и Арисилд. Истинска магия беше единствено заклинанието вградено в обложката на книгата. Механизмът, който повдигаше вратата бе механично изобретение на Едуар.

Секцията от библиотеката се вдигна до тавана на стаята и откри тясно стълбище, което изчезваше нагоре в мрака. Мадлин събра полите на халата си и се заизкачва.

Стълбите се виеха нагоре в кръг и стигаха до тежка дървена врата. Ключът беше в ключалката. Преди доста време Никола бе извадил ключа от чекмеджето, в което го държаха и го бе оставил тук горе с обяснението, че ако къщата някога бъде обискирана, със сигурност ще се обърне внимание на ключ, който не пасва в нито една от ключалките пред погледа, докато ако някой успееше да мине през омагьосания вход към стълбите, нямаше вероятност да го спре някаква обикновена врата, без значение заключена или не. Мадлин не смяташе, че виенската Префектура щеше да прояви чак такава проницателност, но отдавна се бе отказала да спори с Никола по тези въпроси; що се отнасяше до нея, тя се грижеше за костюмите и макияжа, параноята беше негова грижа.

Тя отвори скърцащата вратата и пристъпи в стаята.

В просторното помещение вече имаше слаба светлина — лунната, проникваща през трите прозорчета високо на отсрещната стена. Отгоре се простираше покривът като гредите започваха точно над прозорците и изчезваха в мрака, за да стигнат някъде горе до върха. Платформа висока близо седем метра разделяше стаята на две части; Тя започваше точно под прозорците и до нея се стигаше по тясно стълбище. Отгоре й бяха струпани варели и сандъци, макар повечето площ да бе празна. Целта на платформата бе да прикрива истинското предназначение на надстройката; ако някой погледнеше през прозорчетата откъм покрива, щеше да види само едно складово помещение с необичайни размери. Работите на Едуар се съхраняваха в долната част на помещението, под платформата.

Мадлин тръгна напред и се разкиха от праха. Пространството под платформата беше като пещера; светлината на лампата едва прогонваше мрака. Отзад имаше рафтове, където стояха тетрадките и свитите на рула ръкописи — дългогодишни изследвания на Едуар, спасени от унищожение от ръцете на Съда на Короната. Наоколо бяха струпани най-различни части от машини, тръби, лостове, колела, множество големи кожени мехове, очевидно предназначени за пълнене с въздух, но с каква цел, не можеше да си представи. Имаше и някаква килната на едната си страна метална клетка, надвиснала заплашително като скелет на кит, свързана с поне половината странни предмети около нея; тя напомни на Мадлин за една книга, в която корабокрушенци се бяха добрали до остров, който се бе оказал гръб на огромен морски звяр.

Преди беше идвала тук само денем, но и тогава и бе трудно да каже кое нещо за какво е. Помещението приличаше на железарска работилница, локомотивно депо и работилница за театрални декори, добре размесени, след което резултатът е бил разпръснат по пода. Тя обаче, знаеше, че не за тези неща се безпокоеше Никола. Продължи напред към отсрещната стена.

Намери онова, което търсеше в шкафа най-отзад. На една от полиците бяха подредени три сферични уреда. Бяха малки, всеки от тях не по-голям от пъпеш и ако човек нямаше понятие нито от магия, нито от навигация, би казал, че това са потъмнели от времето астрологически армири. Но вместо да са кухи, всеки от уредите бе пълен със системи от лостчета и колелца.

Мадлин докосна едната и усети парване по пръста.

Макар сферите да бяха проектирани от Едуар Виляр, за да оживее и да изпълни предназначението си, независимо какво бе то, всяка от тях се нуждаеше от истинска човешка магия, от изтънчено и сложно заклинание. На първата, най-старата, бе вдъхнал живот Виран Асилва, възрастен магьосник от Лодун, който бе работил с Едуар, докато той все още усъвършенстваше конструкцията. Тя докосна сферата на Асилва; беше студена и ответното разпознаващо парване не се появи. Заклинанието бе траяло само няколко години, както й бе казал Никола. Асилва не хранел голям ентусиазъм относно експериментите на Едуар и от даден момент нататък изобщо отказал да работи с него. Но затова пък Асилва бил човекът, който помогнал на Никола да спаси повечето от най-важните неща от кабинета на Едуар в Лодун, на косъм преди изпратените от Короната служители да ги унищожат.

Другите две сфери бяха направени с помощта на Арисилд и той бе единственият, който изобщо знаеше нещо за тях.

Тя докосна третата, донякъде защото се замисли и донякъде, защото обичаше да усеща слабото парване на силата, излъчвана от топлият метал. Отдръпна шокирано ръката си. Третата сфера вибрираше. Отново посегна към нея и по спираловидните лостове пробяга искра синя светлина, която угасна внезапно.

Тя я вдигна от полицата и, малко глупаво, се опита да надникне в нея. Това не е нещо, с което трябва да се бъзика една недоучила и неособено кадърна магьосница, си каза. Сферата нито експлодира, нито взриви мислите в главата й, но продължи да трепери в ръцете й като уплашено животинче. Тя се опита да надникне в глъбините й, за да разбере дали някой от фините детайли не е повреден, но не можа да го стори на слабата светлина на лампата.

Мадлин взе сферата под мишница и я изнесе по тясното стълбище от затвореното пространство на работилницата в горната половина на помещението. Платформата бе облята от чиста и безцветна лунна светлина, почти достатъчна за четене. Тя сведе глава под ниско разположените греди и клекна до средния прозорец, закрепила сферата на коленете си. Отново се вгледа във вътрешността й.

Не виждаше повреда или изпаднали части, но дълбоко вътре, все още следвайки някаква невидима пътека, блуждаеше синята искра.

Мадлин усети как гърбът й настръхва, като че ли в неподвижния въздух на надстройката бе повял хладен бриз. Тя вдигна глава и погледна през прозореца.

Навън на парапета беше застанало нещо и я наблюдаваше. Висящи на парцали дрехи, развяващи се на вятъра подобно на саван, мъртвешки череп, извити хищни зъби, ръце, вкопчени в камъка. Тя притисна сферата до гърдите си и се изправи чисто рефлекторно, удряйки глава в гредата на тавана.

Нещото отвън се дръпна и едва не падна от парапета. Сферата затрепери яростно и съществото изръмжа и изчезна отвъд стената.

Мадлин се смрази, но само за миг. Изруга яростно и пристъпи напред, за да погледне дали онова все още е отвън. Внимаваше да не докосва прозореца, който се предполагаше, че е под защитата на пазителите. Трябваше да е под защитата им, помисли си, защото иначе онова щеше да влезе и да ме убие. Не и хрумваше какво друго може да е, освен някое от съществата, които Никола бе видял в подземията на Мондоло.

Тя сведе поглед към сферата, която все още притискаше до гърдите си. Вибрацията беше престанала и сега тя само пареше леко, както обикновено, прибрала в себе си крайно необичайната проява на сила. Съществото навярно бе побягнало от сферата. Ако то реагираше на човешка магия, както реагираха таласъмите, сферата трябваше да му мирише на Арисилд, който е бил във върхова форма, когато е помагал на Едуар да я конструира.

Ще се тревожа за това по-късно, каза си, отправяйки се към стълбите. Трябваше да прибере лампата, да слезе долу, да провери дали камъните на пазителите все още са по местата си и дали всички в Колдкорт са живи.

 

Никола накара Кюзар да го остави на Кръстовището на Учените. Искаше да говори с Арисилд сега, дори ако се налагаше да го събуди и искаше Крак и Рейнар да отидат в Колдкорт, за да проверят дали всичко там е наред и да кажат на Мадлин какво бяха открили.

Дори по това време на нощта кварталът бе оживен и опасен, но бе далеч по безопасен от улиците в Крайречен или Габардин, а и много от хората сновящи по улиците бяха от хайлайфа. Кабаретата и кафенетата все още работеха, улиците бяха добре осветени и уютно претъпкани с хора, на всеки ъгъл имаше амбулантни търговци и просяци и изненадващо голям брой проститутки, които причакваха излизащите от театрите тълпи.

Като свършеше, щеше сравнително лесно да наеме кабриолет, ако успееше да се качи преди кочияшът да огледа добре настоящото състояние на дрехите му.

Дори и обикновено тихата сграда на Арисилд сега кипеше от живот. Никола мина покрай портиера, който се пазареше за цените на стаите с някаква жрица на любовта и нейния клиент с цилиндър на главата. Изкачването на стълбите се оказа далеч по-трудна задача, отколкото очакваше и накрая почука на вратата на Арисилд доволно изтощен.

Вратата се отвори с неочаквана рязкост. Никола тръгна да се маха, но след това позна застаналия на вратата Арисилд. Очите на магьосника бяха зачервени и безумни, бяло-русата му коса се бе извадила от плитката и висеше на сплъстени кичури покрай лицето му. Приличаше на обитател на Призрачния Двор от някоя от по-фрапиращите картини на Биенули.

Той се вторачи в Никола без да даде знак, че го е познал, след което каза:

— А, ти ли си.

Хвърли поглед зад себе си като че ли се боеше от нападение от вътрешността на апартамента и пристъпи забързано през малкия хол в стаята си.

— Влизай, бързо!

Никола подпря глава на прашната стена.

— О, Господи.

Беше твърде уморен за това. Помисли дали да не си тръгне, да излезе на улицата и да намери карета. Но се отблъсна с усилие от стената и последва Арисилд като спря, за да затвори вратата след себе си.

Свещите в стаята с таванските прозорци бяха угаснали, а от огъня беше останала само жарава. Всички завеси бяха съдрани от прозорците, оставяйки малкия апартамент открит на нощното небе. Повечето жители на Виен, особено в по-бедните квартали, закриваха нощем прозорците си, поради суеверния страх от летящи нощни вампири, макар такива да не бяха забелязвани в града откакто бяха положени релсите на железопътната линия. Очевидно това не бе нещо, което тревожеше Арисилд. А дори и в сегашното си състояние, помисли си Никола, той със сигурност е повече от равностоен на което и да е нощно вампирско създание. Това бе една от трагедиите на ситуацията. Никой така и не разбра какво бе Арисилд или колко могъщ можеше да бъде.

Арисилд се беше навел над масата и ровеше в купчините хартии и книги, и ги разпиляваше по пода. Никола се отпусна в едно от прокъсаните кресла до камината и се намръщи, когато раните му осъществиха контакт с бедната откъм пълнеж тапицерия.

Арисилд се извърна рязко, прокара пръсти през разчорлената си коса и прошепна:

— Не мога да си спомня какво щях да ти казвам.

Никола се облегна и притвори очи. Вече беше сигурен, че няма никаква надежда да получи от приятеля си какъвто и да е смислен отговор относно възможността някой да е откраднал работата на Едуар или относно връзката между Октав и изчезванията, или че е безнадеждно поне за тази вечер. Но точно сега, борбата със стръмните стълбища на сградата бе повече отколкото можеше да понесе. Каза:

— Ще почакам. Може да се сетиш.

Той не разбра кога Арисилд беше прекосил стаята, докато не усети дъха му върху лицето си. Отвори очи и го видя надвесен над себе си, хванал ръкохватките на креслото, с лице на сантиметри от своето. С ужасно напрегнато изражение във виолетовия поглед магьосникът изрече:

— Беше важно.

— Знам.

Никола замълча. Арисилд бе в състояние далеч по-лошо от обичайното си. чак сега му мина през ум, че в светлината на тези обстоятелства може би не е трябвало да рискува да идва в апартамента. Попита предпазливо:

— Къде ти е Ишам?

Арисилд премигна. За миг на лицето му се изписа отчаяние, сякаш съсредоточаването му причиняваше болка. След което се усмихна облекчено и отговори:

— В Колдкорт. Пратих го да те потърси.

— Това ми изглежда смислено.

Никола си каза, че се държи като глупак. Когато бе затворил очи бе видял отново онази стая във Валент Хаус и това го караше да си представя какво ли не; Арисилд правеше и на мравката път. Когато си беше със всичкия, прошепна предателски глас.

— Наистина ли? — Арисилд внезапно се въодушеви. — Значи това трябва да е!

Никола го бутна назад, за да вижда добре лицето му и попита:

— Днес повече опиум ли си взел, отколкото друг път?

Арисилд отвърна:

— Днес изобщо не съм взимал — и се отдръпна толкова рязко, че креслото едва не се преобърна.

Никола се загледа смаяно в Арисилд, който бе помел от масата останалите хартии и книги и сега опипваше с пръсти неравната повърхност като че ли търсеше там нещо скрито. Попита:

— Съвсем никак ли?

— Никак — Арисилд поклати глава. — Трябваше да внимавам. Много, много да внимавам. Но го разбрах, наистина, нещото което трябваше да разбера.

Той удари по масата с такава сила, че едва не счупи крехките си китки.

— Но в момента не мога да си спомня какво беше!

Никола се приближи до него, бавно, за да не го стресне и се опита да го дръпне от масата, но Арисилд се хвърли към отсрещния край на стаята, подритна някакъв стол и помете друга маса, изпращайки с трясък на пода цяла сбирка от малки бурканчета и саксийни растения.

Никола си пое дълбоко въздух. Трябваше да привлече вниманието му и да не му позволи да насочи енергията към себе си.

— Имаше ли нещо общо с нещата, които ти донесох да видиш, да речем праха от голема?

Арисилд се замисли, подпрян на отсрещната стена, все едно застанал прав срещу буреносен вятър. Там сянката беше плътна и Никола не виждаше изражението му.

— Не — каза бавно — Не беше нещо от къщи. Днес излизах. О, по дяволите. — той се свлече безпомощно на пода — Следващия път ще си записвам.

Никола отиде при него, след пътьом се подхлъзна по разпилените на пода остатъци. Коленичи пред Арисилд, който беше заровил глава в дланите си.

— Ари…

Никола се прокашля. Беше му ужасно трудно да говори. Искаше да му каже, че щом беше отказал наркотика за един ден, дали не би могъл да го откаже и следващия, и по-следващия? Но минали опити от подобен характер го бяха научили колко безполезни бяха подобни увещания; Арисилд просто щеше да откаже да го слуша или щеше изобщо да престане да говори с него.

Магьосникът вдигна глава, взе ръката на Никола и прокара палец по линията на живота му като че ли се канеше да му гледа на ръка пипнешком, което съвсем спокойно можеше и да е така. Каза:

— Видях как обесиха Едуар, спомняш ли си?

Не това, не тази нощ, помисли си Никола, твърде уморен, за да стори нещо друго, освен да притвори примирено очи. Беше стигнал до извода, че основната причина да се чувства некомфортно в компанията на Арисилд не бе отвращението към онова, което опиумът бе сторил с приятеля му, а факта, че понякога Арисилд говореше такива неща. Помниш ли, когато Едуар ни заведе в Дънкани, помниш ли онзи ден край реката през пролетта, помниш ли… Когато бе в някое от най-лошите си състояния, те се изразяваха в следното: помниш ли деня, когато Афгин свидетелства на процеса, помниш ли, когато обесиха Едуар. Никола не искаше да си спомня нито хубавите, нито лошите дни. Искаше да мисли за отмъщение, за това, че Монтес трябваше да плати за стореното. Не можеше да си позволи да се разсейва. Но той въздъхна, погледна отново към Арисилд и каза:

— Помня.

— Ако бях останал с Едуар във Виен, вместо да се връщам в Лодун…

— Ари, по дяволите, не е имало причина да оставаш.

Никола не успя да прикрие гнева и горчивината си. Бяха водили този разговор и преди.

— Никой не е знаел какво е щяло се случи. Не можеш да се виниш за това.

Магьосниците можеха да виждат в бъдещето и в миналото, но само ако знаеха къде да гледат.

— Аз свидетелствах от името на семейството, понеже ти не можа…

— Това беше грешка.

Последното не беше съвсем вярно, а може би Арисилд се опитваше да бъде тактичен. За да не може Никола да се опита да освободи Едуар или да провали екзекуцията, го бяха държали на легло и го бяха тъпкали насила с лауданум. Когато накрая дойде на себе си и бе достатъчно в съзнание, за да разбере, че екзекуцията е приключила, беше изпочупил всички прозорци, лампи и стъклени предмети в къщата, толкова обезумял, че просто нямаше понятие какво върши. Но яростта бе утихнала и онова, което бе останало на нейно място бе не по-малко болезнено, но бе по-полезно.

— Какво? — светлината откъм камината проблясваше в бялото на очите на Арисилд, но гласът му звучеше почти нормално. — Да не мислиш, че цялата тази разруха и пропадане дойдоха след онзи момент? О, не, не, изобщо не си мисли подобно нещо. Да гледаш как обесват скъп приятел е ужасно, но аз направих друго. Направих това.

Арисилд се наклони напред. Гласът му се снижи до шепот, но бе толкова силен, че все едно крещеше.

— Исках да ги избия всички. Не заради онова, което направиха, разбираш ли, а заради онова, което не направиха. Исках от Лодун да не остане камък върху камък. Исках да изтребя всички мъже, жени и деца в Лодун, исках да ги изгоря живи и да слушам адските им писъци. И можех да го направя. Учили са ме как. Но… — Арисилд се разсмя. Звукът бе ужасяващ. — Но изобщо не мога да понасям човешко страдание. Не е ли абсурдно?

— В това е разликата между нас, Ари. Ти си искал да го сториш. Аз щях да го направя.

Но тези думи го разтревожиха. Арисилд бе казвал доста странни неща под влиянието на опиума, но да го слуша да говори по този начин бе направо шокиращо. Никола така и не знаеше защо приятелят му бе поел по този път на разруха и отчаяние. Господ му бе свидетел, че бе виждал това да се случва доволно често и преди; в пренаселените улици, където бе прекарал детството си, всеки ден в същия капан попадаха много хора.

Арисилд започна да трие лицето си докато накрая изглеждаше, че ще си разрани кожата и Никола го хвана за ръцете и ги отстрани от лицето му, защото се уплаши, че ще се ослепи. Магьосникът се взря напрегнато в него.

— Знаеш, че аз смятах Едуар за виновен. Знаеш, защото ти казах и говорихме за това и по-късно, след екзекуцията дойдох при теб и ти казах, че си бил прав, а аз не съм бил прав, помниш ли? И това после бе доказано, Ронсард го доказа впоследствие, помниш ли?

— Разбира се, че помня. Точно тогава… реших да не убивам Ронсард.

Никола не довърши гласно мисълта си, не можеше, дори и пред Ари, който на сутринта така и нямаше да си спомня нищо от този разговор.

— Но не ти казах как разбрах.

Думите на Арисилд увиснаха във въздуха. Никола реши, че му е казал всичко, което е искал и се опита да го изправи на крака, но магьосникът поклати глава. С доста по силен глас изрече:

— Отидох при Иламирес Роан. Тогава той беше ректор на Лодун, спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням, Ари, той се опита да защити Едуар.

Арисилд се изправи мълчаливо, повдигайки със себе си и Никола. Ари беше толкова тънък и през повечето време изглеждаше толкова слаб и вял, че Никола бе забравил колко силен беше всъщност. Ръцете му бяха заровени в предницата на ризата му, той почти го бе вдигнал от пода и Никола си помисли, че няма да успее да се освободи без да го нарани. Магьосникът изрече тихо и смразяващо:

— Не го защити достатъчно добре.

— Какво?

— Отидох при него в кабинета му в Лодун. О, тази прекрасна стая. Страхувах се, че съм се излъгал в преценката си, понеже бях позволил на Едуар да ме заблуди и той каза, че преценката ми не е била погрешна. Каза, че е знаел, че Едуар е невинен. Но позволил процесът да продължи, защото било твърде опасно да оставят човек с познанията на Едуар жив.

— Не.

Никола почувства странна празнота в гърдите си. Поредното предателство след всички останали в онзи ужасен период, какво значение имаше, всъщност? Но докато думите попиваха в тишината и Никола си припомняше възрастния ректор на Лодун, седнал на процеса до тях, сякаш в знак на съчувствие и подкрепа, с удивление откри, че все още имаше значение. Много голямо значение.

Арисилд тъкмо казваше:

— Да, простата истина, след всичките лъжи. Идваше ми да го убия и можех да го сторя.

— Трябвало е да ми кажеш, — прошепна Никола — Аз щях да го направя..

— Знам. Точно затова не ти казах.

Арисилд се усмихна и Никола прозря още една истина. Ари каза:

— Но не смятам, че той се измъкна безнаказано. Той ме обичаше като собствен син, знаеш. Така че аз унищожих нещо, което той обичаше.

Никола се дръпна и Арисилд го пусна. Налудничавата нежна усмивка все още стоеше на лицето му. Никола отиде до камината без да осъзнава напълно какво върши. От огъня бяха останали само въглени и той се загледа в тлеенето им. Зад гърба му Арисилд изрече:

— И Роан стана един такъв грохнал старец, изгубил най-великия си ученик, най-успешното си творение… — гласът му се пречупи — Но не това щях да ти казвам… Наистина трябва да си спомня, беше много важно.

Никола се обърна, когато Арисилд отново се свлече на пода, но безумието на магьосника изглежда бе изчезнало заедно с огъня в камината. Той се остави на Никола да го отведе до голямото разхвърляно легло в една от по-малките стаи откъм хола. Най-могъщият магьосник в историята на Лодун полегна безмълвно и не каза нищо повече, докато се върна слугата Ишам и Никола го остави на неговите грижи.