Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (16)

ПЕТНАДЕСЕТ

Мадлин взимаше стъпалата нагоре към апартамента по две наведнъж. Стигна до вратата, почука с ключа и се наруга като видя колко треперят ръцете й. Накрая ключалката се превъртя и тя отвори рязко вратата.

В коридора пред салона стоеше Ламан и се взираше тъпо в нея.

— Никола върна ли се тук? — попита рязко тя.

Той поклати глава.

— Не, никой не се е връщал. Какво става?

На вратата до него се появи Инспектор Ронсард загърнал раменете си с одеяло.

Мадлин затвори вратата след себе си.

— И никакви телеграми, бележки?

— Не, нищо.

Ламан се поизнерви. Мадлин не вярваше, че в момента физиономията й много го успокоява. Тя се облегна на тежката дървена врата. Това беше последната й надежда. Ако Никола не беше успял да се срещне с тях поради някакви негови причини, щеше да дойде тук или да прати бележка. Тя потри слепоочията си, които я боляха от напрежението.

Ронсард изпусна раздразнено пуфтене и се приближи, за да вземе ръката й и да я отведе в салона. Огънят гореше ярко и на една от масичките стояха картите от недовършена игра. Ронсард я поведе твърдо към една от тапицираните кушетки и каза:

— Седни, успокой се и ми разкажи какво е станало.

Мадлин седна и го изгледа.

— Не ме третирай като някоя от онези тъпи жени, които ходят в Префектурата, защото си мислят, че съседите им пускат шокове с електричество.

— Тогава не се дръж като истеричка — каза той рязко — Какво се обърка?

Тя отклони поглед. Вината не беше негова и последното нещо, което им трябваше, беше да се карат.

— Мисля, че заловиха Никола.

Лицето на Ронсард се изопна.

— Кой?

Мадлин си пое дъх да проговори, но се поколеба, защото си спомни кой е той и какъв е. Не, твърде сме затънали, за да се спирам точно сега, помисли си ядосана на себе си. А Хал вече знае. Но тя имаше на повече доверие Хал, отколкото на Ронсард. Каза:

— Когато се изнасяхме, се появи конен отряд от Кралската Гвардия. Никола остана заклещен по средата на улицата и не можа да се измъкне.

Тя му разказа набързо всичко, на което Рейнар беше станал свидетел по време на катастрофата с каретата, смъртта на Октав и появата на магьосника.

— Другите още търсят Никола и се опитват да разберат дали са го отвели в Префектурата или в двореца…

Мадлин беше единствената, която знаеше, какво може да означава това и че за да се интересува от него Дворецът, съществуваше причина, различна от престъпленията, които беше извършил като Донатиен.

Ронсард хвърли одеялото и закрачи из стаята. Ламан му беше намерил бастун и накуцването изглежда не го забавяше много, все едно се беше върнала част от старата му енергия, описвана в статиите на Хал. Той каза:

— Способността на този магьосник да предвижда действията ни е обезсърчаваща.

— Не може да е пратил второ Изпратено за всички ни, — възрази Мадлин и направи движение с ръка към останалата част от апартамента. — Досега всички щяхме да сме мъртви.

— О, да. Ако беше успял да съсредоточи силата си върху един от нас, изобщо нямаше да излезем живи от канализацията и със сигурност нямаше да се подслоним тук необезпокоявани от толкова време. Не, преследвал е Доктор Октав, проследил го е някак и е знаел, че следващият ни ход ще бъде да говорим с него. — Ронсард спря пред камината и се вгледа в нея с присвити очи. — В него се съчетават жестокостта на луд и проницателността на нормален човек; комбинацията не е приятна.

— Ами Никола? — попита Мадлин и прокара уморено пръсти през косата си.

Не беше свикнала да се чувства безпомощна и това усещане й беше най-малкото неразбираемо.

— Ако са го отвели в двореца, мога за помогна — каза Ронсард. — устните му се извиха в кисела гримаса — Трябваше да кажа, че ще се опитам да помогна. Пазех възможността да се обърна директно към тях за момента, когато щях да разполагам със солидни доказателства на теориите ни. Винаги е рисковано директно да призоваваш на помощ кралското семейство, особено, ако току-що си избягал от затвора — никога не знаеш каква позиция ще заемат. Но аз мога да вляза в двореца дори и без официално съдействие, поне засега.

Мадлин се спогледа с Ламан, който вдигна объркано рамене. Тя смяташе, че Ронсард просто си говори и след цялата поредица от неприятности, това изобщо не я учудваше.

Външната врата се отвори и всички застанаха нащрек. Ламан посегна за пистолета си, но това беше Крак, който влезе в салона. Той веднага отиде при Мадлин и застана пред нея, дишайки тежко. Каза:

— Дворецът.

Тя преглътна с внезапно пресъхнало гърло. Не вярваше, наистина, чак досега.

— Откъде разбра?

— Капитанът намери някакъв, който видял отряда да се прибира през Принс Гейт. Бил с тях.

— Значи сме наясно, — Ронсард кимна на себе си — Ще следваме най-добрия възможен курс и ще се надяваме, че няма да направим някоя фатална грешка.

Той огледа многозначително стаята като командир на несъществуващи воини, без да обръща внимание на начина, по който го гледаха останалите.

— Ще имам нужда от помощта ти за набавяне на материали за дегизировка, млада госпожице…

 

Никола никога не беше влизал в двореца, дори в онези части от северната страна, до които беше позволен публичен достъп по време на Банковите Празници. Бе счел, че появяването му там нямаше да е уместно както от политическа, така и от чисто човешка гледна точка, макар да казваха, че в старата Лятна Резиденция имало музей на експонати от Бисранските Войни, който той много искаше да разгледа.

Не смяташе за особено уместно, както от политическа, така и от чисто човешка гледна точка да влиза в двореца и сега, но изборът не беше негов.

Площадът пред Принс Гейт беше осветен от газени лампи и по кулите имаше толкова факли, че цялата постройка изглеждаше като обхваната от пожар. Светлината заливаше с оранжево-червени отблясъци древните каменни блокове на стените и огромните обковани с желязо порти. Пред тях имаше опашка от карети с гербове, които по някакви причини чакаха да влязат на територията на двореца, както и обичайната тълпа от зяпачи.

Никола яздеше коня на един от гвардейците, който го водеше. Звукът на копитата беше по мек върху полираните от времето павета. Когато отрядът мина под голямата арка на Мемориала на Кралица Равена, гвардейците при портите спряха потока от карети. Неколцина от пътуващите в каретите изкривиха вратове, за да видят кого ескортира отрядът, но Никола яздеше в центъра и си помисли, че никой не е успял да го види добре. Ръцете му бяха оковани в белезници, чиято ключалка той би намерил за смешна при не толкова сериозни обстоятелства. В маншетите на ризата му бяха пришити две парчета тел, с които щеше да я отключи без никакво усилие. Безпокоеше го единствено Фалие.

Придворният Магьосник пътуваше най-отпред в каретата си последен модел с кралския герб на вратите. Гвардейците на портите отдадоха чест, когато отрядът мина покрай тях. Никола наблюдаваше задницата на каретата дори когато минаваха през Принс Гейт, повече погълнат от нея, отколкото от злокобното излъчване на бойните кули и въоръжените мъже около себе си.

Колкото и да се опитваше, не можеше да си представи Раен Фалие в ролята на лудия магьосник на Октав. Не го познаваше много като личност, но всичко, което му беше известно за политическата му кариера, налагаше образа на далеч по-деликатен човек от магьосника, който бе превърнал площад „Съдебен“ в бойно поле.

Докато се отдалечаваха от портите, светлината на факлите избледня и сенките станаха по-плътни. Отрядът спря в един тъмен павиран вътрешен двор, чиято неравна повърхност издаваше дългогодишна употреба. Газеното осветление и други подобни съвременни удобства явно не бяха стигнали до този участък на двореца; само маслените лампи и разсеяното осветление от прозорците отгоре осветяваха двора. Той беше ограден, почти превърнат в мрачен кладенец от стари каменни стени, елегантни дървени сгради, масивни каменни постройки с фантастични скулптирани фронтони и нови тухлени здания, които сред по-старите изглеждаха сковани и грозни. Никола шокиран осъзна, че се намираха в обсега на пазителите като вероятно бяха минали покрай тях преди портите. И дори не се превърнах в камък, помисли.

Видя, че каретата на Фалие продължава напред и изчезва под една висока арка. Това бе един от най-старите участъци от целия ограден комплекс, построен като крепост и център на отбраната на Виен. По-новата част беше разположена зад древния Кралски Бастион и беше по-отворена, предвидена по-скоро за удобство и развлечения, отколкото с отбранителна цел. Старите сгради, надвиснали над него бяха и най-могъщата етерна точка на града, а може би и в цял Ил-Риен, по-добре пазена и по-силно защитена дори от Лодун.

Докато слизаше от неспокойния кавалерийски кон, Никола залитна умишлено тромаво и един от гвардейците го подхвана, за да му помогне. Когато се изправи, той огледа застаналите в кръг около него въоръжени мъже, до един по-едри от него и попита с печално изражение:

— Толкова ли съм опасен? Защо не доведете цяла артилерийска батарея?

Един от гвардейците се засмя. Вървящият отпред лейтенант им хвърли един поглед и изплющя с ездитния си камшик.

Никола се усмихна на себе си и наведе глава, за да прикрие изражението си. Искаше да го сметнат за безобиден и беше на път да го постигне. Имаше няколко драскотини от падането на улицата и рамото му беше изтръпнало от извитата назад ръка, но тези неща надали щяха да му попречат да се възползва от първата изникнала възможност.

Ако изникнеше. О, не, помисли си Никола, докато отрядът го водеше през двора, ставам оптимист. явно съм твърде дълго с Мадлин. Тази мисъл му припомни, че тя и останалите навярно бяха ужасно разтревожени. Е, докато продължаваха магическите атаки, в Ил-Риен нямаше по-безопасно място от това. Оставаха всички други опасности, за които трябваше да се тревожи.

Поведоха го към една от старите сгради, каменно-дървена постройка на три или четири етажа. Когато я наближиха, Никола забеляза тежките греди и рамки около вратата и биещата на очи липса на прозорци на приземния етаж; значи това беше гвардейска казарма и то много стара. Вкараха го вътре и минаха през висока, облицована с дърво зала, в която нямаше никой, освен неколцина гвардейци, които си бъбреха. Когато групата мина покрай тях, те изгледаха Никола с любопитство но не направиха никаква забележка. Докато го водеха към дървеното стълбище в края на хола и оттам към един къс коридор, Никола отбеляза наум потенциалните изходи и възможности.

Спряха пред някаква врата и единият гвардеец извади връзка ключове. До този момент повечето гвардейци се бяха разотишли, някои още на двора, други от залата към втория етаж на казармата, но оставаха още петима и това беше с четирима повече отколкото беше нужно.

Накрая вратата се отвори и Никола бе въведен в малка стая без прозорци, с мазилка на петна и мебелировка, състояща се единствено от прост дървен стол и маса. Единият свали белезниците му, което беше неочаквана постъпка, но това в края на краищата не беше Префектурата. Каза:

— чакайте. Никой не ми каза защо съм задържан.

Един от гвардейците се поколеба, но вдигна рамене и отговори:

— И аз не знам. — и излезе.

Гвардейците бяха застанали точно отпред, но не бяха затворили вратата. Откъм коридора се дочуваха тихи гласове, след което в стаята влезе Раен Фалие.

Никола отстъпи няколко крачки назад и застана така че масата да остане между двама им, обзет от внезапно, натрапчиво и нямащо нищо общо с логиката убеждение, че Фалие е магическият съучастник на Октав. Каза си, че това е абсурд. Фалие не изглеждаше луд и със сигурност никой не можеше да е толкова луд, че да извърши такива престъпления, без да му проличи по някакъв начин, в погледа или в държанието. Никола каза:

— Сега, когато предполагам не ни наблюдават, ще ми кажете ли как ме познахте?

Фалие застана до масата и свали вечерните си ръкавици. Изрече със загадъчно изражение:

— Вие сте толкова тъмнокос, колкото беше рус именитият ви праотец. Аз обаче, съм виждал портрет на Дензил Алсен от Греанко, което е същото като да си видял живия човек, и приликата е налице.

Само от това? Никола се намръщи. Можеше ли да е истина? Щеше да му бъде невъзможно да повярва, ако не знаеше, че Греанко е владял второто зрение и неговите портрети са улавяли донякъде душата на изобразения и че Фалие беше могъщ магьосник, с вероятно още по-добро от на всички останали зрение за тези наполовина магически произведения на изкуството. И разбира се, че портрет съществуваше, помисли горчиво. Дензил Алсен преди век е бил фаворит на краля, преди да е скроил заговора за узурпиране на трона, а Греанко е бил най-известният художник за времето си.

— Възможно е да грешите.

— Но не греша. — погледът на Фалие беше спокоен.

Никола осъзнаваше, че под скъсаните ръкавици дланите му са потни и не знаеше дали все още успява да контролира изражението си. Каза:

— Не разбирам защо това представлява интерес за вас. Имам пълното право да бъда в този град.

— Това е вярно, но до известна степен. — каза Фалие.

Лицето му не издаваше нищо, нито мотивите му, нито намеренията и съвсем определено никакъв знак затова какво изпитва от ненадейната среща. Нямаше нищо, за което да се хване. Магьосникът продължи:

— Признавам, че ме гложди известно любопитство защо сте тук във Виен.

Фалие не звучеше насериозно. Никола каза:

— Живея тук. — Студеният поглед не трепна и Никола се чу да добавя — Аз съм само потомък на едно опозорено семейство; не виждам причината за внезапния ви интерес.

Формално погледнато, семейството все още принадлежеше към аристокрацията на Ил-Риен, макар, когато Дензил Алсен скроил заговора за узурпиране на трона от Крал Ролан, на Алсен да било отнето правото на херцогство. Кръвната връзка на Никола надали беше нещо повече от любопитен исторически факт. Със сигурност в този момент не беше единственият човек във Виен, потомък на известен ренегат.

Естествено, че не си, помисли си, отвратен от себе си. А сега му разкажи, че нямаш нищо общо със семейство Алсен, откакто майка ти е напуснала панически скапаното им имение преди повече от двадесет и пет години, че използваш моминското й име, Валярд и че имаш съвсем законен бизнес на вносител. След това му кажи защо, преоблечен като кочияш, си се оказал насред нещо твърде подобно на анархистко нападение над каретата на Лейди Бианки. А предателството на Дензил не е било просто спрямо неговия крал. Беше хвърлил града в хаос, беше причинил смъртта на безчет хора и беше изложил хората на атаките на черния таласъм от Призрачния Двор, който не подбирал дали убива врагове или свои. Той беше най-омразният предател в дългата история на Ил-Риен. Действията му и последвалата от тях смърт превърнали бившето херцогство Алсен в анклав на ненавиждани аутсайдери, не че сами не били заслужили този статут.

Фалие каза:

— Това може и да е вярно, но нещо се съмнявам. — от каменната му фасада се изплъзна лек сарказъм — Имам други ангажименти, така че ще ви оставя да измислите по-добро извинение за присъствието си тази вечер на улицата.

Магьосникът отстъпи и затвори вратата след себе си, резето на ключалката изщрака с окончателност, за която Никола се надяваше да е само символична.

Изчака няколко секунди, за да се отдалечи Фалие. Идиот такъв, сам си го направи. Имаше достатъчно неприятности в настоящето и без миналото да се въвлича в него. И най-дяволската част от всичко това беше, че изобщо не бе имал намерение да причинява нищо на тъпата братовчедка, кучка на Кралицата, а искаше единствено Октав.

Той коленичи до вратата, за да изследва внимателно ключалката. Беше стара и не от най-надеждните. Докосна я леко с опакото на дланта си, но не последва реакция. Фалие не си беше дал труд да я обезопаси с магия. Той извади парчетата тел от маншетите си и внимателно пъхна едното в ключалката — след секунда се търкаляше на пода притиснал ръка до гърдите си и хапещ устни, за да не изкрещи от болка.

Болката утихна бързо и Никола легна задъхан по гръб и внимателно раздвижи пръстите си, за да се увери, че ставите и мускулите му работят.

— Копеле, — каза на глас. Значи Фалие все пак си беше дал труда да обезопаси ключалката.

След секунда Никола се надигна и огледа стаята. На едната стена имаше карта на околностите на града, а в ъгъла имаше празен библиотечен шкаф. Това не беше килия, а само стар неизползван кабинет. Защо тогава не го бяха отвели на някое по-сигурно място?

Всичките му познания за двореца се базираха на наличната в книгите и вестниците информация и на малкото не докрай запомнени разкази, предавани от уста на уста в семейството на баща му, които бяха остарели поне с един век и вероятно бъкаха от измислици. Но знаеше, че има и по-добри места за задържане на затворници от това тук, вероятно в Кралския Бастион. Защо Фалие не го беше отвел там?

Фалие не рискуваше. Не искаше никой да разбере, че Никола е тук.

Никола се долепи до вратата и по болезнения метод на пробите и грешките установи, че пазителят обхваща само метала на ключалката. Притисна ухо до дървената врата и се заслуша в звуците откъм коридора. Можеше да се обзаложи, че отвън има поне един пазач, а най-вероятно — двама. След секунда чу глас, превърнат от дебелата дървена плоскост в неясно хъмкане и още някакво хъмкане в отговор.

Той отново седна. По дяволите. Ако разполагаше с нужното време, можеше да преодолее пазителя на ключалката. Болката не беше толкова ефективно отблъскващо средство, колкото някои други методи, като заклинанията, които те караха да разсейваш зрението си чрез раздвижване в периферията всеки път, когато погледнеш към пазения обект. Можеше да се накара да привикне към болката за време, достатъчно, за да обработи ключалката, а и пазителят можеше да не реагира толкова бързо на дървена треска, колкото на метален шперц. Но нямаше как да заобиколи пазачите.

Никола се изправи и закрачи из стаята.

 

Като погледна към Ронсард, на Мадлин й се наложи да поклати възхитено глава. Инспекторът бе толкова вещ в дегизирането, колкото тя и Никола.

Беше студено и много тъмно и въздухът носеше привкус на късна доба доста след полунощ, когато бродеха само онези хора и духове, които не се занимаваха с нищо добро. Което включва и нас, помисли мрачно. Намираха се на една пряка от двореца, в един двор до някаква затворена портиерска кабина, скрити от случайни погледи зад каруцата на Кюзар. Мадлин виждаше площада пред Принс Гейт, разположените в кръг газени лампи, осветяващи едната страна от масивната арка на Мемориала на Кралица Равена и класическия фонтан в основата му. Рано вечер площадът беше оживен, карети извозваха гости пред портите, амбулантни търговци обслужваха агресивно малката тълпа от зяпачи, но сега беше почти празен, изключая едната или две преминаващи карети. Мадлин знаеше, че ако магьосникът, който се смяташе за Констан Макоб ги открие по някакъв начин сега, нямаше да имат никакъв шанс за бягство. Той следеше Октав, напомни си. А Октав е мъртъв.

За да стигнат дотук им бе необходим час и повече. Ронсард разполагаше със специален пропуск, който му позволяваше да влиза в двореца по всяко време на денонощието с цел да се консултира с Капитаните на Гвардията на Кралицата и Кралската Гвардия и доколкото пропускът именуваше приносителя си като „висш офицер от Префектурата“, Ронсард все още можеше да го използва без да привлече ничие внимание върху самоличността си. Беше го оставил на бюрото в кабинета в апартамента си на авеню „Фонт“, който полицаите със сигурност държаха под наблюдение. Беше се наложило Кюзар да влезе в апартамента през надстройката на покрива, за да го вземе. А на Ронсард му бе отнело известно време, за да се дегизира.

Беше променил формата на брадата и мустаците си с помощта на фалшиви кичури и си беше направил дискретен белег над лявото око, който все пак привличаше вниманието на наблюдателя. С подходящите за ролята дрехи и прикритите с грим охлузвания и рани от борбата пред затвора, изглеждаше съвсем друг човек.

Сега той се надигна бавно, сгъна пропуска и го пъхна в джоба на палтото си. Всички трябваше да зачитат този документ, който представляваше просто лист луксозна хартия, акуратно изписан с почерка на Кралицата.

— Срамота, че нямаме време да го занесем на стария Бесим, за да ни направи едно копие — беше споделил Кюзар на четири очи с Мадлин — Никога не знаеш кога може да ти влезе в работа.

Сега оригиналът ни върши направо страхотна работа, помисли Мадлин. На Ронсард каза:

— Значи се съгласи. Влизаш вътре, измъкваш Никола и излизаш без да се обръщаш за помощ към никакви официални власти, нали?

Звуча като малоумна, помисли си. Та това е дворецът, за Бога. Напомни си, че малко преди това се бяха измъкнали от виенския затвор и че Никола го беше правил и преди това, мака и при не толкова зрелищни обстоятелства.

— Ще постъпя както преценя на място, — съгласи се самоуверено Ронсард — Естествено, последното средство ще бъде да се обърна за помощ към Капитан Жияр от Гвардията на Кралицата.

Кюзар издаде гърлен звук, а Рейнар и Мадлин се спогледаха. Крак изобщо не помръдна, но мускулите на челюстта му заиграха. Дори Доктор Хал потри лицето си и въздъхна. Рейнар изрече рязко:

— Мислех, че сме се разбрали…

Ронсард вдигна ръка.

— Няма да направя нищо, което да застраши мисията ни…

— Нашата мисия? — сподели Кюзар с Крак. — Ние какво общо имаме?

— … но няма да пропусна да се възползвам от нито една предоставена възможност.

Погледът на Ронсард се спря на Мадлин. Абаносовият му бастун не влизаше в дегизировката, беше му нужен, за да ходи, но перспективата за действие го беше излекувала от всички останали болежки. Каза:

— Ще го намеря, скъпа. Заклевам ти се.

Мадлин притвори очи и си пожела да беше толкова религиозна, че без да лицемери да призове на помощ някоя свръхестествена сила, без значение от старите или от новите. Докато Ронсард се дегизираше, тя и Рейнар се бяха скарали по този повод, но Мадлин просто не виждаше друг начин, а когато притисна Рейнар, той призна, че също не вижда. Тя каза:

— Помни само, че ако накрая всички се озовем в затвора с доживотни присъди, той няма да ти благодари за това.

Хал изрече нетърпеливо.

— Просто се справи с това, старче, иначе ще побъркаш всички ни.

Ронсард го погледна възмутено и нагласи шапката си:

— Ако обичате, аз се съсредоточавам.

Той им кимна сърдечно и излезе на площада.

Не можеха да сторят нищо повече, напомни си Мадлин. Не й харесваше как Ронсард се подпира тежко на бастуна, но може би го правеше нарочно, за да промени обичайната си походка и маниери, което бе съществена част от всяка ефективна дегизировка.

— Няма да успее, — каза спокойно Рейнар, без да се обръща конкретно към никого. Мадлин никога не го беше виждала толкова разтревожен и това никак не й действаше успокояващо.

Но Доктор Хал каза спокойно:

— О, напротив, ще се справи. Преди години точно той им помогна да разработят всички охранителни процедури и освен това познава двореца като петте си пръста. Ако някой може да проникне, това е той.

Рейнар стисна устни и изобщо не изглеждаше убеден. Той махна на Мадлин да се отдели от останалите и когато се отдалечиха малко от тях, каза:

— Познавам Капитан Жияр. Беше в Първа Кавалерия преди да го разпределят в двореца, а преди това и двамата бяхме в Бакри.

— Е? — заинтересува се Мадлин.

— Е, той е копеле, но изключително проницателно копеле. Ако Ронсард отиде при него, ще му е страшно трудно да го заблуди. — Рейнар я погледна с леко сардонично изражение. — Мадлин, има ли нещо, което не ми е известно?

— Да. — Мадлин потри уморено лице. Беше й писнало от тайни. Беше уморена, временно. — Но не е нещо, което би ти направило впечатление, ако разбираш какво имам предвид.

— Но е нещо, което впечатлява други? — настоя Рейнар.

— Да. — Тя се поколеба и въздъхна примирено. — Никола е кръвно свързан с една фамилия, известна като едни от най-големите предатели на Короната.

— Не може да е само това, нали? Аз съм свързан кръвно със семейство известни пияници, но това никога не е пречило на отношенията ми с двора, когато имах такива.

— Това не са ти предатели, които се срещат под път и над път. Никола е пряк потомък на Алсенови, и по точно на Дензил Алсен.

— О, този предател ли. Предателят, бих казал. — Рейнар сбърчи вежди, сякаш развълнуван от предположенията. — Има ли все още забрана Алсенови да напускат старото херцогство? Това, че е в града не е престъпление, нали?

— Не, онова беше отменено изрично още преди петдесет години. Но… някак не е в рамките на добрия тон.

— Не, не, предполагам, че не е. — Рейнар погледна към тъмната улица след Ронсард — По дяволите.

 

Никола беше прекарал в очакване един дълъг и напрегнат час, през който пазачите така и не напуснаха поста си пред вратата и усещането му за безсилие продължи да нараства. Тогава чу стъпки в коридора и превъртането на ключалката. Той се отдръпна предпазливо в далечния край на стаята, но мъжът, който влезе, не беше Фалие. Беше лейтенантът, който спомогна за залавянето му.

Той затвори небрежно вратата след себе си. Усмихна се, седна на стола зад очуканата маса и каза:

— Надявам се, че намирате квартирата си за удобна.

— Достатъчно удобна, — отвърна Никола.

Той скръсти ръце и многозначително огледа посетителя. Беше едър и добре сложен мъж, въоръжен с меч и пистолет. Очевидно се чувстваше в безопасност с по-слабоватия и невъоръжен мъж.

— Само че нямаше да е лошо да знам защо съм тук.

Лейтенантът каза:

— Може би ще мога да ви кажа, ако вие ми кажете кой сте и защо Раен Фалие толкова се интересува от вас.

Значи и ти не знаеш, помисли си Никола. Той се вгледа в лукавото любопитно лице на мъжа и в мислите му бързо се образува практически завършен до последната подробност план. Той си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да разкрие някаква не особено приятна истина и каза:

— Аз съм негов незаконен син.

Лейтенантът се опули, след което направи опит да прикрие изненадата си и да изглежда невъзмутим.

— Не се учудвам.

Пази Боже от интриганти-аматьори, помисли с неприязън. Ако беше вярно всичко онова, което беше научил от изпълнената с авантюри история на рода, то този човек изобщо не можеше да се сравнява с обиграните интриганти от двора. Каза:

— Майка ми е… — Кралицата беше твърде млада, всъщност беше с няколко години по-малка от него самия, така че изобщо нямаше да се получи. А, идеално. — … Контеса Уинри.

Лейтенантът изпсува тихо. Контеса Уинри беше проститутка, известна с това, че си беше падала по всички възможни перверзии преди да убеди застаряващия, но запазен Конт да се ожени за нея. Той се беше споминал година и нещо след сватбата, оставяйки богатата Контеса неофициален лидер на разгулното общество и постоянен трън в очите на моралистите.

— Но…

Лейтенантът се мръщеше съсредоточено.

— Разбирате ли какво означава това за неговата репутация, — напомни Никола. Той отново закрачи из стаята, бавно, за да може противникът му да свикне да го вижда в движение. — Ако се разчуе…

— Ах, — лейтенантът кимна мъдро, явно накрая схванал намека — Вие сте го заплашвал да го издадете и сега той си осигурява мълчанието ви.

Никола замълча и погледна отново към мъжа като си придаде нещастно изражение и театрално преглътна с усилие. Зачуди се какво ли би казала Мадлин за изпълнението му. Най-вероятно щеше да изрази сарказъм относно качеството на публиката.

— Нямам представа какво смята да прави с мен, — промълви безпомощно.

Лейтенантът си придаде хитро изражение, което за Никола беше сигурен знак, че и той няма ни най-малко понятие. Мъжът отмести стола си назад, вдигна обутите си в ботуши крака на масата и изрече без капка съчувствие:

— Ще ви отстрани от пътя си завинаги, предполагам.

Никола за миг почувства внезапен гняв спрямо персонажа, който току-що беше изградил, на безпомощно младо копеле оставено на милостта на баща си магьосника и си напомни да не се вживява прекалено. Каза:

— Баща ми ми е давал доста пари през последните години, а и Контесата, която си ме обича, все още е много богата. Всеки, който ми помогне да си получа отново свободата, ще бъде добре възнаграден.

Лейтенантът вдигна поглед.

— Трябват ми някакви гаранции. Не очаквайте да ви се доверя.

Никола четеше по лицето му като в отворена книга. Единственото, което този искаше, бе информация, с която би могъл да изнудва Фалие; не беше толкова глупав, че директно да се противопостави на Придворния Магьосник.

— Разбира се, — съгласи се охотно Никола — Може би ще повярвате в моята искреност като ви покажа това.

Той се приближи до масата и бръкна в джоба си.

Лейтенантът се беше вторачил в него като се опитваше да запази каменно изражение, но едва прикриваше очебийната си алчност. Очите му се приковаха в ръката, която Никола изваждаше от джоба на износеното си палто и Никола ритна крака на стола. Лейтенантът изгуби равновесие и падна по гръб.

Никола пристъпи към него, притисна го и удари главата му в стената. Шумът не остана незабелязан от пазачите и той чу трескавото отключване на вратата. Извади пистолета от кобура на зашеметения лейтенант, прескочи сгърченото тяло и падналия на пода стол и се долепи до стената в момента, в който вратата се отвори с трясък.

Насочи пистолета към лейтенанта и двамата пазачи замръзнаха на място.

— Още една крачка, джентълмени, и ще го застрелям. И, моля, не викайте. — изрече любезно.

Лейтенантът пое въздух и изгъргори нещо, след което направи опит да се надигне, но Никола го ритна по ръката, на която се подпираше. Направи движение с пистолета.

— Отдръпнете се от вратата, ако обичате.

Двамата мъже се спогледаха и се подчиниха. След като се отдръпнаха от пътя, Никола бързо отиде до вратата и изскочи в коридора. В същия момент, когато захлопна вратата, върху нея се нахвърлиха с крясъци и думкане две тежки тела, но Никола вече превърташе ключа в ключалката. Направи няколко пробни крачки встрани и се усмихна. Шумът, който пленниците вдигаха не се чуваше на повече от две стъпки встрани от вратата; така поне щеше да спечели известно време. Никола сложи ключа в джоба си и закрачи по коридора посока противоположна на основната стълба, след което зави по друг, съседен коридор. Това беше казарма и нямаше неохраняван вход за прислугата; налагаше се да излезе по пътя, по който беше влязъл. Вече подтичвайки, мина покрай множество затворени врати и стигна до открития свод на стара тренировъчна зала, пълна с дървени мишени, от която започваха още коридори, водещи към задната част на сградата. На следващия ъгъл откри друго стълбище, по-тясно и не толкова пищно като онова в залата. Той се спусна бързо по него като се стараеше да не вдига шум.

Стълбището го отведе до някакво преддверие, от което се влизаше в основната зала. Никола спря на ъгъла на сводестия отвор, долепи гръб в стената и надникна, за да погледне в залата. Броят на хората там се беше увеличил значително. Повечето бяха в униформи на Кралската Гвардия, но имаше и неколцина в цивилно облекло. Никола изпсува наум. Естествено, лейтенантът затова има време да ме разпитва. Караулът се сменяше, едните отиваха да почиват, други застъпваха на служба. Суматохата можеше да улесни нещата — щом Фалие се опитваше да не разгласява задържането му, беше възможно повечето от новозастъпилите да не бяха информирани, че в казармата има затворник. В момента единственото, от което се нуждаеше, бе да открадне униформено сако и… Вниманието на Никола изведнъж бе привлечено от цивилен мъж, застанал с гръб към него, който се правеше, че разглежда бойните знамена на отдавна разпуснати стари гвардейски отряди, изложени покрай стените на галерията и оживено разговаряше с някакъв лейтенант от Кралската Гвардия. За миг си помисли, че го е познал. Но това беше невъзможно, каза си. Не и тук.

Мъжът се обърна и Никола се вгледа с подозрение в лицето и в дрехите му. Съвсем спокойно може да е той, помисли нерадостно. Мъжът накуцваше, беше със съответния ръст, горе-долу на съответната възраст, ако не се вземаха предвид възможните промени на косата и чертите с помощта на козметика и — и се подпираше на абаносов бастун с дръжка от гравирана слонова кост точно като онзи, който Рейнар донесе от Парсия. Никола потисна желанието си да удари главата си в стената. Дяволите ги взели.

Откъм галерията се чуха викове и единият от пазачите, които Никола бе оставил заключени, се спусна по стълбите и претича през залата на път за външната врата. Пазачите на смяна го изгледаха и някои от тях подвикнаха въпросително. Отива за Фалие, помисли Никола. Навярно им е заповядал да пазят задържането ми в тайна.

Докато хората в залата се разотиваха по работите си, Никола нахлупи ниско шапка и се сниши в крачещата тълпа, след което успя да се приближи до възрастния мъж с бастуна.

— Мен ли търсите, сър? — попита с диалект от Крайречен.

Инспектор Ронсард има безочието да се усмихне.

— А, ето те и теб, приятелю.

Той се обърна към застаналия до рамото му лейтенанта от Гвардията. Той беше по-възрастен от онзи, с чиято помощ беше заловен Никола и погледът му беше по-интелигентен.

— Изпратих кочияша си да потърси Сър Диандр. Значи не го намери?

Последното беше адресирано към Никола, който поклати глава и каза:

— Не, сър, тук никой изобщо не го е виждал.

Продължи да стои прегърбен и искрено се надяваше, че Ронсард е избрал име на човек, когото го няма и въобще е неоткриваем по какъвто и да е начин.

— Е, добре тогава. Ще оставим нещата. Просто ми трябва…

— Погледнахте ли в Крилото на Галерията, сър? Тази вечер там има бал и може да е там. — каза лейтенантът.

Той подбираше думите си предпазливо и изражението му беше доста сдържано. Не приличаше на глупак. Ронсард трябва да беше изфабрикувал кой знае каква история, за да стигне чак дотук.

— Това е идея. Да, ако е там… Незабавно отивам, много благодаря.

В погледа на мъжа проблесна подозрение. Тогава Ронсард спря и със самообладание, на което Никола би се възхитил, ако не беше толкова ядосан, заяви:

— Бихте ли ме придружил или сте на служба?

Подозрението изчезна и лейтенантът погледна джобния си часовник.

— Не, боя се, че трябва да стоя тук. Мога да ви дам човек, който да ви придружи…

— О, не, не се притеснявайте. Ще се оправя сам. Идвал съм тук на Рождения Ден на Кралицата, нали. Още веднъж ви благодаря за съдействието…

Увещанията и сбогуванията се проточиха цяла вечност. Никола усети, че по гърба му се стича пот. Най-накрая Ронсард размени едно последно ръкостискане с новия си приятел и тръгнаха да излизат от залата. Никола се придържаше зад Инспектора, който крачеше уверено, въпреки накуцването и необходимостта да се бърза. Почти бяха стигнали до арката в облицованото с камък фоайе, когато пред Ронсард се изпречи един ефрейтор от Гвардията.

— Сър, вие ли…

Ронсард разгъна един сгънат лист хартия.

— Дошъл съм, за да се видя с Капитан Жияр, младежо.

При вида на печата на документа и името на Капитана от Гвардията на Кралицата, ефрейторът отстъпи и козирува.

Никола не посмя нито да диша, нито да си надигне главата, докато не излязоха от главната порта и на стълбите пред нея. Но щом излязоха навън в студения и ветровит двор, далеч от светлината на лампите, Никола сграбчи Ронсард за ръката и го завлече в един закътан ъгъл.

— Какво правиш тук? — попита рязко.

— Търся теб, момче. Ти какво си мислеше, че правя? Мислех да дойда по-рано, но се забавих, докато разбера къде са те отвели. Като разбрах, че е старата казарма, това донякъде ме разочарова; предвкусвах как те освобождавам от килиите под Гейт Тауър.

— Съжалявам, че си се разочаровал, — процеди Никола — Рискувам всичко, за да те освободя от скапания затвор, а ти идваш тук?

— Естествено.

Ронсард огледа двора. Из сенките на масивните сгради наоколо бродеха групи хора, които разговаряха и се смееха, а някои носеха фенери. Не приличаха на отряди за издирване, но в тъмното не се виждаше добре. Инспекторът попита:

— Знаеш ли къде си?

— Не съвсем.

— Бяха те задържали в казармата на Гвардията на Кралицата или в онова, което е останало то казармата. Разшириха я, когато сформираха Кралската Гвардия.

— По принцип храня дълбоко преклонение пред любопитните исторически факти, но в момента…

— А това, — продължи без да му обръща внимание Ронсард, — е Албон Тауър, която е била разширена така че да се съедини със Стария Дворец и по този начин е отишла на вятъра по-голямата част от сигурността, осигурявана от старите крепостни стени и бастиони, но ни позволява сега да минем през по-долните етажи на новата част от двореца, където има бал, даван от Лорд Кмета в Крилото на Галерията. Повечето от гостите вече са си тръгнали, но Портата Света Ана трябва все още да е доста оживена, а те няма да те търсят там.

— Тогава да тръгваме.

Кулата се намираше от другата страна на двора, но докато отиваха към нея Никола се почувства изложен на погледи и уязвим. На вратата, под лампата, крепяща се на каменно чудовище, имаше един пазач. Ронсард отново показа пропуска си и ги пуснаха.

Вътре се озоваха в просторна зала със сводест таван, крепящ се на масивни квадратни колони. Мястото беше почти безлюдно и само няколко лампи осветяваха пътя им. Ронсард се поколеба, спря, за да помисли и каза:

— Насам. — след което закрачи в тази посока.

Бяха стигнали почти до средата на огромното помещение, когато вратите зад тях се отвориха с трясък. Никола се извърна и извади пистолета. През вратите зад тях нахлуваха още и още гвардейци. Ронсард го хвана за ръката и каза:

— Не, късно е.

Зад Никола проблесна светлина и той хвърли поглед назад, за да види още гвардейци с лампи, които отиваха да препречат единствения друг изход.