Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (21)

ДВАДЕСЕТ

Мадлин се изгуби. Абсолютно и безвъзвратно, помисли. Ще се лутам тук, долу завинаги. Не, нямаше вероятност да е завинаги. Нещо щеше да я убие преди да дойде завинагито.

Беше отстъпила под натиска на кадаврите. Сферата се беше погрижила за някои от тях, но те явно нямаха такова чувство за самосъхранение като вампирите и не се бяха разбягали. чу, че Никола стреля по тях и се надяваше това да означава, че е успял да се измъкне. Не, сигурна беше. Той беше по близо от нея до стълбите. Самата тя щеше да успее, ако не се беше подхлъзнала и паднала в тая шибана дупка в основата на стълбите. Лошото осветление и тъмният цвят на камъка й попречиха да я види, докато не се бе оказало твърде късно. Сега беше цялата в синини и се беше изгубила безнадеждно.

Тръгна през някакъв тесен проход, чиито стени бяха облицовани с равномерни каменни блокове, очевидно оформени и поставени от човешки ръце, и остатъци от украса по тавана. Не можеше да определи дали това беше част от катакомбата или от някое отдавна забравено ниво на старото укрепление. И понеже не знам наизуст картата на Виен, надземна и подземна, като Никола, а и да знаех не виждам с какво щеше да ми помогне.

Надяваше се, че той е успял да се добере до относителната безопасност на канализацията. Надяваше се. Вбеси се на себе си, че се беше забила тук долу и то за нищо.

Светлината от призрачния лишей бе достатъчна, дотолкова, че да не й се налага да пали свещта си. Нищо не я беше нападало, но вампирите със сигурност не бяха далеч; сферата вибрираше, а частите във вътрешността й се въртяха лудешки.

Стигна до края на прохода, където облицованите стени преминаваха в ерозирали скали, макар, че тунелът изглежда продължаваше напред. Подът придоби лек наклон надолу, което не беше окуражаващо. Мадлин надникна с подозрение в сенките и скалните процепи в края на пасажа. Стори й се, че вижда проблясъка на очи и слабо раздвижване. Не, вампирите не бяха си отишли. Надяваше се, да са само вампири; беше презаредила пистолета си от кутийката с резервни амуниции в джоба на палтото си, но дотук пистолетните изстрели не им бяха навредили особено.

Внезапно чу стъпки в тишината. Един човек, пристъпващ с уверена и тежка походка; звукът сякаш идваше от всички посоки. Тя стисна силно сферата и огледа и в двете посоки видимо празния проход. Устата й пресъхна и гърлото й се сви. Не беше Никола; познаваше походката му.

Откъм сенките в края на тунела се появи силует. Мадлин се вторачи, така завладяна от шок и облекчение, че изобщо не реагира. Беше Арисилд.

Тя понечи да тръгне към него, но сферата в ръцете й изведнъж завибрира толкова силно, че пулсациите отекнаха в гърдите й. Спря. Това беше предупреждение.

Арисилд пристъпи към нея. Изглеждаше така, както можеше да се очаква, блед и отслабнал, в избеляла синьо-златиста нощница. Усмихна й се и каза:

— Мадлин, ти тук. Колко мило от твоя страна.

— Да, Арисилд, тук съм, — успя да отвърне. Сферата сякаш искаше да изхвръкне от ръцете й, а колелцата вътре се въртяха бясно.

— Донесла си и сферата.

Въздухът в тунела се раздвижи и развя тънката му сребриста коса. Той протегна ръце към нея.

— Дай ми я.

Почувства как по гърба й се стича пот, въпреки студа. Каза:

— Ела и я вземи, Арисилд.

Той се поколеба, но изражението му на леко смахната доброжелателност не се промени. Каза:

— По-хубаво ще е ти да ми я дадеш, Мадлин.

Тя отново усети силната предупреждаваща вибрация на сферата, която сякаш пусна пипало в сърцето й и изпълни душата й със страх. Пое дълбоко въздух. Може би наистина беше жива. Но как беше възможно един метален предмет, дори и одухотворен чрез магия, да бъде жив? Беше ли възможно да мисли? Едно живо и могъщо нещо нямаше през цялото време така да седи на някаква полица в надстройката на Колдкорт и да не прави нищо. Освен ако нямаше нужда от друго живо същество, което да усети магията и така да му вдъхне живот. Навярно, за да мисли, използваше съзнанието на онзи, който го държеше. Сигурно затова работи за мен, а онази, която беше в Октав, работеше за него. А ако дам тази на истински магьосник…

— Ти направи тази сфера за Едуар, Арисилд. Защо да не можеш да я вземеш от мен?

Защо не иска да те познае? Защо ми казва да се боя от теб?

Той се поколеба отново, след което поклати глава и разпери безпомощно ръце.

— Защото аз бях онзи, който направи всички тези неща, Мадлин. През цялото време само се правех, че съм в безсъзнание. Аз повиках Изпратеното и преобразих чудовищата на „Съдебен“ и изпратих съществото в затвора. Но никога не бих наранил никого. Опитах се да отмъстя на хората, които убиха Едуар, но не се получи. — Виолетовият му поглед беше налудничав — Боя се, че бях полудял. Малко. Но ми се струва, че ако взема сферата, тя ще ми помогне. В нея има част от мен, част от мен преди да полудея. Ако мога да си върна тази част… Но трябва да ми дадеш сферата.

Мадлин го изгледа продължително, след което вдигна вежди и изрече сухо:

— Всички жени ли смяташ за глупачки, или мен, конкретно?

Приличаше на Арисилд и имаше прекрасната усмивка на Арисилд, но изобщо не беше Арисилд. Дори някой да беше въвлякъл в заговора Ишам, самата Мадел беше проучила Арисилд и мисълта, че баба й би могла да бъде измамена по такъв начин, беше абсурдна. Да бъде измамен Никола, по същия начин, беше немислимо. Никола изпитваше подозрение към всекиго. Не би се изненадала, ако той вече бе обмислял възможността Арисилд да е евентуалният виновник и да беше отхвърлил идеята просто като неосъществима. Той беше казал, че противникът им е Констан Макоб и Мадлин трябваше да признае, че всички улики сочеха точно това.

Той стоеше там, с каменно лице, след което нейните очи се замъглиха за миг и тя видя друг човек. Никога не го беше виждала. Беше млад и много слаб, с безизразна физиономия. Сакото и панталонът му бяха изцапани с кал, а жилетката му беше разкопчана.

Мадлин смръщи вежди. Кой е този, по дяволите? Можеше да е някоя от жертвите на Макоб, отвлечен от улицата, но като се изключеше калта, облеклото му беше съвсем прилично, а Макоб залавяше бедни и безпризорни хора, които смяташе, че няма да липсват на никого. Тогава си спомни, че Октав беше имал още двама помощници, които така и не бяха виждали. Кочияшът на Октав ги беше споменал преди да бъде убит. Този мъж спокойно можеше да е единият от тях.

— Кочияшът направо имаше късмет. — каза на себе си.

Той пристъпи напред и тя се отдръпна от обсега му. чу зад себе си трескаво дращене по скалата, докато вампирите се опитваха да избягат от обсега на сферата. На лицето на мъжа липсваше каквото и да е изражение; нищо чудно да беше безмозъчен като кадавър. Той внезапно замахна към нея с юмрук и тя се наведе, за да избегне удара. Помисли си да извади пистолета, но не беше сигурна, че иска да стреля тук долу; не се знаеше кого още щеше да привлече изстрелът.

Тя продължи да го наблюдава съсредоточено и премести сферата под дясната си мишница. Мъртвешкият му поглед проследи движението й. Той се хвърли към нея и тя го остави да я сграбчи за ръката, след което го удари по брадичката с основата на дланта на свободната си ръка. Главата му отхвръкна назад и той залитна, откъсвайки парче от ръкава на палтото й. Тя го ритна с всичка сила между краката. Той се свлече на пода на прохода и очевидно го болеше, но не издаде нито звук.

Тя се отдалечи предпазливо, след като се убеди, че той няма отново да скочи с нечовешка сила. Май нямаше шанс. Този прийом винаги даваше резултат за обезсърчаването на мераците на нахални сценични работници и актьори; радваше се, че даваше ефект и при хора, омагьосани да служат на некроманти.

Той се изтъркаля на пода и направи опит да стане, но изобщо не успя. Тя се обърна и се затича нагоре по прохода и чуваше как вампирите я следват по петите.

 

Никола осъзна първо, че лежи проснат по гръб на някаква влажна и мръсна повърхност, че влагата мирише отвратително, че беше студено и по стените играят сенки от огньове. Пое си дъх на пресекулки и вдигна ръка, за да отмахне косата от очите си. чу звън на метал и усети, че нещо задържа китката му. Лошо, помисли си. Изви глава и видя, че и двете му китки са оковани с къси вериги, закрепени за халки, забита дълбоко в каменния под. Веригите бяха стари, но не бяха ръждясали. Положението не е бедствено, но определено не е и добро. Опита се да се извърти на една страна, но спря рязко, когато усети убийствена болка в главата. Опипа внимателно болезнената цицина в задната част на черепа си. Пръстите му се окървавиха.

Веригата беше достатъчно хлабава, за да му позволява известна свобода и той бавно се надигна на лакът. Намираше се в една от криптите; съдейки по куполообразния покрив, това беше криптата, копие на крепостна кула в средата на пещерата. Осветяваха я пушливи факли, напъхани в пролуките между камъните, а през огромните пукнатини в покрива нахлуваше мъртвешкото сияние на призрачния лишей. Стените бяха покрити с орнаменти и стенописи, които почти не се различаваха под слоевете плесен. Това не беше семейна крипта; имаше само една урна, голяма и украсена, поставена в центъра на помещението. Отгоре й, положен внимателно, сякаш се очакваше да се събуди, лежеше някакъв много стар труп.

Времето го беше превърнало в голи кости, скрепени със съсухрена кожа и мускули, разнообразявани на места с прогнили останки от кожени и платнени дрехи. Никола си помисли, че вижда всичко, което беше останало от физическото тяло на Макоб. Освен… Липсва черепът. Дали Макоб го беше махнал, поради някаква си негова причина или… Не е бил в стаята с тялото, когато вампирите са се промъкнали в нея. Ето за какво е искал Октав да разпитва дъртия Херцог. До поставката за ковчега лежеше пистолетът на Никола.

Той извърна поглед и направи опит да се повдигне още малко, потръпвайки от болката в рамото и главата. Липсващият череп не беше единственото странно нещо. От тавана на помещението висеше плетена мрежа, в която имаше нещо малко и кръгло от матов метал. За миг ужасно се уплаши да не би да е сферата на Арисилд, което означаваше, че Мадлин също е била заловена, но видя, че е твърде малка. Не, другата сфера е, помисли облекчено. Онази, която Роан бе конструирал с Едуар, и с която Октав се бе сдобил с помощта на шантаж.

Освен него и трупът, на пръв поглед криптата беше празна. Мадлин не се виждаше никъде. Измъкнала се е, каза си. Нямаше смисъл да прави каквито и да било догадки. Поне докато сферата беше в нея, положението й бе далеч по-добро от неговото.

Криптата можеше и да изглежда празна, но Никола не мислеше, че е оставен без наблюдение. Той се престори, че пробва здравината на веригите, като ги дърпаше и се опитваше да разхлаби свръзките, но всъщност изучаваше ключалките. Някой беше пребъркал джобовете му, но не бяха открили парчетата тел, зашити в маншетите на ризата му. Не искаше да рискува да ги използва сега и да издаде съществуването им на евентуалния наблюдател. Една грешка и щеше да е мъртъв. Така или иначе вероятно вече беше мъртъв, но напрежението, породено от илюзията, че все още има надежда, го поддържаше нащрек.

След малко забеляза, че видът на светлината в помещението се променя, сенките придобиха по-ясни очертания, факлите помръкнаха, за сметка на зловещото сияние на призрачния лишей, което стана по-ярко и отчетливо. Когато извърна глава към входа на криптата, видя с крайчеца на окото си усилващо се сияние. Идваше откъм най-тъмния ъгъл на криптата. Продължи да се взира с очакване във вратата.

Там в сенките стоеше някакъв силует. Беше на висок мъж, облечен в старомодно дълго наметало и широкопола шапка. Лицето му бе толкова мършаво, че приличаше на череп, а чертите му бяха трудно различими. Очите му представляваха черни дупки изпод периферията на шапката и в тях не можеше да се прочете нищо.

Той пристъпи нехайно напред и каза:

— Няма нужда да се представяш, знам кой си.

Гласът беше старчески, дрезгав и хриплив, сякаш дълго време бе страдал от заболяване на гърлото. Или е бил обесен, помисли внезапно Никола. Точно така е бил екзекутиран Макоб. Това беше вълнуващо. Ужасяващо, но вълнуващо. Говорът също бе доста старомоден. Все още би бил разбираем в Ил-Риен и в частност във Виен, но произношението на някои думи беше особено. Никола не беше избрал линия, на поведение, но нещо в увереното държание на мъжа го накара да отговори:

— Естествено. Ти си Констан Макоб. Ти знаеш всичко.

Макоб пристъпи още крачка напред свъсил стоманеносивите си вежди. Не беше очаквал този отговор.

Беше твърде материален за привидение, сбръчканото лице и влажните очи бяха съвсем като на жив човек. човек може да си помисли, че би могъл да си избере младежки облик, зачуди се Никола, но му липсва или въображение, или суетност. Последното бе предимство по скоро за Макоб, отколкото за Никола и влизаше в пряко противоречие с теориите му. Със сигурност, само един безкрайно суетен и погълнат от собствената си персона човек, би се вкопчил в живота, както го правеше Макоб. Но магьосниците трябваше да са колкото учени, толкова и артисти; на Макоб не му липсваше изобретателност, иначе с положителност не би стигнал толкова далеч.

Некромантът изрече с нотка на снизхождение.

— Предполагам искаш да узнаеш плановете ми.

— Вече ги знам, благодаря.

Очите му се присвиха и за миг се превърнаха в черни бездни, след което Макоб реши да се престори на развеселен.

— Защото Габар Вентарин искаше да знае.

— Габар Вентарин представлява шепа прах от двеста години насам. — изрече любезно Никола — Името му е познато само на историците.

— Напълно заслужен край, — изрече доволно Макоб.

Но в начина, по който го каза, имаше нещо неубедително. Макоб явно нямаше добра представа за изминалото време. Дали наистина вярваше, че екзекуторът му е мъртъв?

Какво ли беше да си толкова вкопчен в света на живите? Да отказваш да се оттеглиш, да останеш вързан към отмъщението и старата омраза? Ще имаш голям късмет, ако не го разбереш сам, прошепна му един предателски глас, но Никола не му обърна внимание. Сега Макоб навярно живееше в едно вечно настояще, съставено изцяло от минало и никакво бъдеще, вечно един и същ, вечно неизменен, дори в нищожна степен. И вечно в невъзможност да се учи от грешките си. Видя, че Макоб има намерение да излезе и побърза да каже:

— Защо уби Доктор Октав?

Знаеше отговора на този въпрос, но нямаше намерение да задава въпроси, чиито отговори не му бяха известни; моментът не беше подходящ за приятни изненади.

Усмивката на Макоб се появи бавно и изразяваше задоволство.

— Той… се провали. Престана да поддържа каузата ми и аз го унищожих.

Това не промени мнението на Никола за случилото се. Все още смяташе, че в първоначалният си план Октав е предвиждал само идеалната измама и че спиритистът бе участвал в убийствата на Макоб, само защото е бил принуден да го стори. Но не се учуди, че виждането на Макоб за събитията се различаваше от неговото. Каза:

— Много мъдро от твоя страна.

Погледът на Макоб присветна.

— А защо да не унищожа и теб?

Аха, стигнахме и до това. Всяването на ужас можеше да се превърне в пристрастеност. Никола познаваше неколцина подобни хора, които се считаха за властелини на престъпния свят на Виен. Тази слабост бе удивително податлива на манипулация и Никола умееше да я долавя още при първите разменени фалшиви любезности. Макоб обичаше да всява ужас в жертвите си. Доколкото Никола беше запознат, ужасът май беше необходимо условие за некромантските заклинания, но смяташе, че основният мотив на Макоб бе, че той се бе научил да извлича удоволствие от него.

— След като унищожи Доктор Октав, да смятам ли, че имаш нужда от помощта на смъртни хора?

— Която ще ми осигуриш ти ли? — попита Макоб без особен интерес.

— Срещу възнаграждение.

Макоб изглеждаше разсеян и това не се харесваше на Никола. Не само, че не беше особено ласкателно за самия него, но и го караше да се чуди какви събития се развиват в малкото царство на Макоб. Дали онова, което привличаше вниманието на некроманта беше Мадлин, или Ронсард и Хал, или Арисилд? Трябваше да стори нещо, за да спечели отново вниманието на Макоб.

— Въпреки всичките ти магии, по същността си ти си престъпник. Престъпник, който е бил заловен. Аз съм престъпник, който никога не е бил залавян.

Макоб вдигна глава и отново прикова поглед в Никола.

— Аз те залових.

Да му подаря ли това или не? Никола извърши няколко бързи изчисления наум. Смятам да не му го давам.

— След като влязох в капана ти по собствено желание.

В очите на Макоб проблесна гняв и нещо подобно на безсилие.

— Аз пожелах да те доведа тук долу. Исках да видя какво представляваш.

— И искаше и другата сфера.

Макоб се поколеба, след което кимна в посока на сферата на Роан, увиснала над трупа.

— Тази умира. Тя така или иначе не представляваше нещо особено. — Той изгледа Никола косо и продължително. — Не като мен.

Опитът за изтръгване на информация беше твърде прозрачен. Не като него? Иска да каже докато е мъртъв. А има ли вероятност това положение да се промени? Никола побърза да отвърне:

— Тази сигурно е една от първите. А Роан е могъщ, но не колкото Арисилд.

Не искаше да споменава нищо повече за останалите. Ако бяха мъртви, нямаше да им помогне, но ако не бяха, последното нещо, което искаше, бе да привлича вниманието на магьосника към тях.

— Ти май доста разбираш от сферите?

— Не.

Макоб щеше да разбере, ако го излъжеше.

— Жената.

Макоб се поколеба. Знаеше, че по този начин се издава и това го ядосваше. ядосваше го опасно. Гласът му представляваше ниско злокобно ръмжене.

— Тя разбира ли от сферите?

Значи Мадлин беше на свобода и предизвикваше голям ужас. Никола се усмихна.

— Тя разбира онова, което й е нужно.

Или поне тя така смята. Добави:

— Мога да поема ангажимента да ти намеря липсващия череп. Нали това е нещото, което искаш? Онова, за което Октав искаше да разпита стария Херцог Мондоло? Съмнявам се, че информацията на Херцога щеше да представлява някаква ценност; той навярно е бил преместен от Габар Вентарин като допълнителна предпазна мярка. — той замълча. Макоб го беше удостоил с цялото си внимание. — Бил е отнесен в двореца, нали?

— Да, като трофей. — Макоб го изгледа и злобно присви очи. — Знам къде е. Мога да си го набавя сам. Няма да ангажирам с това точно теб. По-скоро бих ангажирал пепелянка.

Никола изкриви устни в презрителна усмивка. Констан Макоб, некромант и стократно по-голям убиец, го смяташе за пепелянка. Не беше толкова побъркан, че да му благодари за комплимента, но каза:

— Обвинението е доста несправедливо в светлината на твоите деяния, не смяташ ли?

— Аз продължих работата си. — каза Макоб, но в интонацията му нямаше оправдание, нито пред Никола, нито към който и да е друг. В момента отново гледаше към трупа и вниманието му се отклоняваше от затворника.

— Това е единственото, което има значение.

Никола се намръщи. Може би, се пак не суетата беше ключът към характера на Макоб. Дали не беше обсебването? След като семейството му е било покосено от бърза и жестока болест, той не е могъл да се спре, след като веднъж беше хвърлил всичките си усилия в работата, докато накрая тя е придобила за него такова всепоглъщащо значение, че всичко друго е останало настрани? Това обясняваше много неща. И го прави доста по-труден за манипулиране.

Макоб отново се обърна към Никола и понечи да му каже нещо, но изведнъж застина на място и наостри слух с изопната шия. Закрачи към вратата без нито дума повече. Когато стигна до сянката на отвора, силуетът му сякаш се разтвори и не беше възможно да се определи дали беше излязъл или се беше разтворил в мрака. Никола се изправи в седнало положение и предпазливо издърпа нагоре ръкава на съдраното си палто, за да стигне до маншета на ризата и да измъкне телчетата. Това поне обясняваше разсеяността на Макоб. Никола би предпочел Мадлин да беше потърсила безопасност на повърхността, вместо да вилнее със сферата в леговището на Макоб, но също така предпочиташе да не става централен елемент в следващото некромантско заклинание.

Не му беше лесно да се справи с телчетата с оковани китки, но и преди беше измъквал ръцете си от белезници и този път оковите се освободиха само с цената на малко ожулена кожа. Никола се изправи твърде рязко и трябваше да се подпре на стената на криптата, защото подът под него се разлюля и полезрението му се сви до тъмен тунел. Когато погледът му се проясни, той потри слепоочията си като си мислеше това като нищо щеше да стане проблем.

Веднага щом можеше да вижда, той залитна към постамента и се подпря на него. Провери пистолета си, но той беше празен и от джобовете на сакото му бяха взети и допълнителните амуниции, както и сгъваемия нож и всичко останало, което би могло да послужи за оръжие. Бяха му оставили кибрита и другите предмети, които можеха да влязат в употреба, само че не точно сега. Той пъхна пистолета в джоба си с една псувня под нос, след което вдигна поглед към сферата, увиснала на мрежата над трупа. Унищожението й навярно щеше да означава огромна загуба за напредъка на човешкото познание, но нямаше да я остави на Макоб.

 

Откъм вратата на криптата се чу звук, тихи стъпки. Никола вдигна поглед и видя на вратата някакъв мъж, насочил към него пистолет. Беше едър, приблизително на възрастта на Никола, с мазна сива коса и грубо червендалесто лице, със съдрано и мръсно сако, което някога беше изглеждало добре. Единият от колегите на Доктор Октав, помисли Никола. Освен кочияша е имало още двама. Навярно Макоб беше взел оцелелите вампири със себе си и беше оставил само това последно човешко същество да охранява затворника. Сигурно вече изнемогваше откъм вампири; още от началото броят им е бил ограничен, а сферата на Арисилд доста бързо се беше погрижила да ги прочисти. Очите на мъжа бяха безжизнени, но пистолетът в ръката му не трепваше. Никола каза:

— Не му трябвам мъртъв.

Това не беше съвсем вярно, но този тук нямаше вид на човек с достъп до всичките му помисли.

Той направи движение с пистолета, което означаваше Никола да се махне от подиума. Очевидно трупът беше много важен за Макоб; беше преодолял смъртни препятствия, за да се сдобие с него, а и липсващият череп явно все още го тревожеше. Дори в методите на некроманта да имаше лудост, не тя бе онова, което направляваше постъпките му. За всичките му действия имаше причина. Навярно не причина, която може да се нарече „разумна“, но въпреки това, причина, помисли Никола, подчинявайки се на жеста на мъжа и отстъпвайки назад към стената.

Когато стигна до нея, той се извърна внезапно, пресегна се и грабна една факла. Рефлексите на мъжа бяха забавени, без съмнение в резултат на онова, което беше сторил с него Макоб, за да го подчини на волята си; той тъкмо вдигаше пистолета, за да стреля, когато факлата се приземи върху трупа. Прогнилото облекло незабавно подхвана огъня.

Настъпи миг на колебание, след което мъжът се хвърли към подиума. Измъкна оттам факлата, пусна я на земята и, забравил за всичко останало, започна да задушава огъня по запалените дрехи. Никола тръгна напред и взе един камък от пода. Мъжът се обърна тъкмо когато беше стигнал до него и отново вдигна пистолета. Никола сграбчи китката му, за да отклони дулото от себе си и двамата се счепкаха.

Никола изпусна камъка, като се опитваше да държи пистолета далеч от главата си. Мъжът притежаваше нечовешка сила, но се бореше като автомат, без изобщо да си дава сметка за собствената си безопасност. Никола тъкмо беше успял да извие ръката му и да го притисне до стената на криптата, когато някъде над главите им се разнесе вой.

Не, Макоб не беше взел всички вампири със себе си. Бързият поглед нагоре показа на Никола как две от съществата се изкачват през процепа в купола и се спускат по стената надолу с главите. Той освободи едната си ръка и удари мъжа в челюстта. Главата му отхвръкна рязко назад и той се просна на земята. чу как пистолетът изтрополява някъде на пода, но вампирите вече се устремяваха към него и нямаше време да го търси. Втурна се към вратата на криптата. Щом излезе в полумрака, той изтича към подиума и без да се замисля, се спусна в лабиринта от проходи между криптите. Вампирите се придвижваха твърде бързо и в най-добрия случай разполагаше само с няколко секунди преднина.

чуваше ги зад себе си, блъскащи се в стените, издаващи нечовешки писъци, в които обаче, се съдържаше твърде човешка ярост. Претича покрай една редица от крипти и видя някакъв проход в каменната стена. чак когато скочи в него и попадна в почти пълен мрак, осъзна, че се намира на твърде ниско място в пещерата, за да може това да е част от катакомбата и че е скочил в някаква напълно непозната територия.

Вече не можеше да се върне. Продължи да бяга, препъвайки се в полузаровени препятствия, удряйки се в стените, знаейки, че ако падне, ще връхлетят отгоре му за секунди. Видя пред себе си огромно петно то мрак и разбра, че това е дупка. По скалата зад него драскаха нокти и той скочи с дива ярост, без дори да спре, за да прецени разстоянието или да се стегне.

Удари се в отсрещната стена, не успя да се задържи за хлъзгавия камък и се плъзна надолу. Улови се за ръба на цепнатината, краката му намериха опора в някакъв наклон, осеян с ронещи се отломки и камъни. Внезапният скок го остави без дъх; не беше повярвал напълно, че това беше дупка, докато не усети под себе си студения въздух, вместо твърда земя. Вампирите виеха почти непосредствено над главата му, затова той разтвори отмалелите си пръсти, които стискаха ръба и се остави да се плъзне надолу.

 

Вампирите отново се бяха опитали да нападнат Мадлин и сферата ги беше унищожила. Съществата се бяха повлекли след нея неохотно, сякаш някой ги беше принудил да го сторят. Оттогава насам нямаше чувството, че някой я следи.

Беше почти готова да се разплаче от облекчение, когато намери тунел, който водеше нагоре. Наклонът беше стръмен, затова уви сферата в шала и го завърза на врата си. Превръзката не беше особено сигурна, но освобождаваше и двете й ръце и правеше катеренето по прохода много по-лесно.

Тунелът я изведе отново над пещерата с криптите, на един приличен участък от пасажа Краката я боляха от стръмното изкачване. Входът на пещерата трябваше да се намира вдясно, над балкона, ако беше запомнила добре. Видя премигващата светлина на факлите, дима в застоялия въздух, проникващ през процепите в стените на голямата крипта в центъра. Какво прави Макоб там? зачуди се тя. Не, не мисли за това, просто си върви по пътя, сега, когато още можеш да го сториш. Сферата я правеше донякъде неуязвима.

Тя се промъкна през затрупания и пропаднал проход, наведе се, за да не се вижда иззад онова, което беше останало от балюстрадата и бавно тръгна напред, макар че я беше страх. Когато се приближи до мястото, където според нея пасажът излизаше пред криптата, видя в светлината нещо странно. След миг очите и доловиха проблясъка на друга факла, която гореше до входа на криптата откъм тази страна на пещерата.

Тя продължи, но онази факла я тревожеше. Стигна до балкона и с облекчение видя, че на входа на криптата не се виждаха охраняващи я кадаври. Още няколко крачки и щеше да се озове в нея и оттам да избяга в канализацията. Тя се поколеба. На един вампир нямаше да му е нужна факла. Всъщност, доколкото й беше казвал Никола, те се бояха от огън. Огънят означаваше хора.

Ръцете й лепнеха, гърбът я болеше от падането и никак не й се искаше да умре тук долу. Но ако Никола беше успял да се измъкне, това можеше да е той. Мърморейки под нос, тя тръгна покрай разрушената арка, извисяваща се напреки на балкона и отново излезе на пасажа. Криптата с факлата беше близо, но имаше препятствие. Един участък от пасажа се беше свлякъл напълно и пропастта беше широка метър или два. Можеше да се подпре на тавана и лесно да мине покрай нея, но отстъплението нямаше да е лесно. Сега виждаше предната част на криптата. По-голямата част от стръмния покрив беше пропаднала, но от двете страни на оцелялата врата имаше статуи на воини с шлемове и пики. Факлата беше забита в хлабините над вратата и тя виждаше, че мазилката и камъните над нея бяха изпаднали, и там се образуваше отвор в криптата. Още едно доказателство: ако бяха искали, вампирите са можели да се изкачат по стената; не е имало нужда да отварят вратата на криптата.

Като стана дума за вампири… Поне три бяха седнали пред зейналата врата на криптата, подобни на безформени купчини парцалаци и кокали. Не помръдваха, нито пък издаваха някакви звуци и тя изобщо нямаше да ги види, ако не беше сигурна, че бяха някъде наоколо. Приличаха на нещастни палета, отритнати настрана, докато някой отново ги поиска

Тя се промъкна предпазливо покрай стената. Вече можеше да види какво става в самата крипта, но тя беше потънала в мрак, а и факелът беше заслепил донякъде зрението й, затова светлината от призрачния лишей се оказваше съвсем недостатъчна. Тя се вгледа напрегнато и й се стори, че долавя раздвижване във вътрешността. След това в един силует пресече стълба от светлина, струяща от отворената врата и сърцето на Мадлин подскочи. Беше Доктор Хал.

Точно това ми трябваше. Тя се отдръпна, докато се озова над вратата и пазачите-вампири и огледа ръба на пасажа. Тук стената беше грапава, така че ако проявеше достатъчно бързина и ловкост, можеше да скочи долу на равното място и оттам на пода на пещерата. Не беше толкова трудно. Не и като да виси на онзи изпуснат впряг в Нимфите. Тя пристъпи до ръба и се подготви да скочи, след което се разколеба.

Ами ако така причинеше смъртта им? Нямаше ли да е по-разумно да излезе бързо от катакомбата и да повика помощ? Преди да успее да вземе решение, изпод краката й се отрониха няколко отломки, които шумно се удариха в скалата отдолу. И трите вампира реагираха като един, вдигнаха глави и впериха оцъклените си изпълнени с блясък очи право в нея.

Майната му, помисли си Мадлин. Стигна здраво сферата и скочи.

Тъй като бяха свикнали хората да бягат от тях, нейната атака ги свари неподготвени. Когато се приземи на пода на пещерата, те започнаха да отстъпват, но тя вече долавяше вибрациите на сферата. Когато миг по-късно светлината изригна, тя извърна глава и затвори очи, за да не изгуби привикналото си към мрака зрение.

Светлината помръкна и тя погледна, виждайки три разпръснати купчини кокали, понеже вампирите се бяха опитали да избягат. Не, четири купчини; един, когото не беше забелязала се е бил спотаил до стената на съседната крипта.

Тя пристъпи към вратата и прошепна:

— Доктор Хал?

— Слава Богу, че си ти — отвърна й гласът му и тя се успокои.

Тя отстъпи, взе факлата и я вдигна, за да огледа криптата.

Ронсард лежеше на земята, а под главата му бе подложено нагънато палто. Лицето му беше неподвижно и с болнав тен, а очите му бяха хлътнали в орбитите си. Бръчките му личаха съвършено отчетливо; досега тя не беше осъзнавала колко беше стар. Лицето на Хал беше покрито с охлузвания, но не изглеждаше толкова лошо ранен, колкото Ронсард.

— Ще се наложи да го изнесеш сам, — каза му Мадлин — Аз трябва да държа това нещо.

Хал вече вдигаше Ронсард като премяташе отпуснатата му ръка през рамото си и го издърпваше нагоре. Тя видя, че тук са само двамата. Нямаше ги нито Никола, нито Арисилд.

— Виждали ли сте някой от другите? — попита.

Хал полу завлече, полу отнесе Ронсард до вратата и Мадлин му направи път и остави факлата. На тях не им беше нужна, а тя нямаше свободна ръка. Хал каза:

— Вашият човек, Крак, беше с нас…

Крак го намерихме; над това място има катакомба, беше там. Изпратихме го да доведе помощ. Надявам се досега да е намерил пътя навън.

Надявам се Никола да не е мъртъв. И какво е сторил Макоб с Арисилд? Нямаше време за догадки. Тя се покачи на скалното стъпало и пое свободната ръка на Ронсард.

Хал теглеше, а тя буташе и така успяха да го довлекат до първата издатина. Мадлин погледна нещастно нагоре към пасажа. Тя щеше да се справи, Хал също би могъл, ако беше сам, но… Но няма да се предаваме точно сега. Тя се хвана за една от балюстрите и се набра нагоре, без да обръща внимание на злокобния пукот на камъните и на сковаващата болка в рамото си. Наведе се надолу към Инспектора и долови движение с периферното си зрение. Вампири, множество, скачащи от покрив на покрив в морето от крипти. И още нещо зад тях, нещо тъмно, с форма, която не успя различи в полумрака.

Хал проследи тревожния й поглед и изруга гръмогласно. Ронсард избра точно този момент, за да дойде в съзнание. Той се изправи в прегръдката на Хал и каза:

— Какво става, по дяволите?

— Качвай се, — нареди му кратко Хал — И бягай.

Ронсард не понечи да спори, само се хвана за ръката на Мадлин. Тя клекна и в следващия миг той се преметна зад нея. Дишането му беше учестено и затруднено, но в момента не можеха да сторят нищо за него. Мадлин се изправи и му помогна да стане, докато в този момент Хал се качваше след тях.

— Оттук. — Тя посочи към катакомбата — Бързо.

Хал хвана Ронсард за ръката и бързо го помъкна след себе си. Мадлин ги последва без да откъсва поглед от приближаващите ги вампири.

Съществата бяха спрели на покрива на най-близката крипта и ги наблюдаваха втренчено, но не се настъпваха. Ужасът от сферата беше достоен за уважение, но тъмното нещо, което очите й не успяваха да фокусират, все още напредваше и се носеше към нея над покривите, навремени като мъгла, а в следващия момент като нещо далеч по-материално и злокобно.

Стигнаха до пропастта в пасажа и Хал с мъка пренесе Ронсард от другата страна. Мадлин замалко да пропадне в нея, но ботушът й се подпря на ръба и тя се задържа с усилие, след което се обърна и скочи от другата страна.

Свличането ги беше забавило, но не спря преследвача им. Сега тъмното нещо се намираше на пасажа. Един бегъл поглед през рамо разкри на Мадлин, че движение му беше станало по-бавно и отсечено, като на тичащ човек. Сферата под мишницата й бе зловещо тиха. Ако не го спре, сме мъртви, помисли отчаяно.

Стигнаха до изхода към катакомбата. Мадлин хвана Ронсард за другата ръка и помогна на Хал да го избута нагоре по счупените стъпала. Тя се спъна и удари пищялите си в камъка, но почти не забеляза. Нещото почти ги застигаше; от близостта му я засърбя кожата. Тя бутна Хал и изкрещя:

— Продължавайте.

Извърна се точно навреме, за да го види как прекосява балкона и тръгва по стълбите към тях. Сега беше мъж, виждаше силуета му в полумрака и отблясъците от пещерата. Сферата в ръцете й мълчеше. явно нямаше да им помогне. Той вече се намираше на върха на стълбите на една ръка разстояние от нея и тя видя лицето му. Лице на старец, алчно и противно и някак нечовешко, подобно на смъртна маска.

Тогава Мадлин усети, че нещо я разтърсва и избухна изгаряща бяла светлина. Тя премигна и се озова седнала на стъпалата, вторачена в пещерата с криптите и всичко наоколо трепкаше като нагорещена павирана улица в жежък летен ден.

Мъжът не се виждаше никъде. Миг по-късно погледът и улови един неестествено тъмен облак, който се носеше назад към криптите, подобно на листо пометено от вятъра.

Сферата в ръцете й беше гореща и леко вибрираше.

Тя събра мислите си, изправи се на крака и хукна след Ронсард и Хал.

 

Наклонът бе по-стръмен, отколкото Никола очакваше и той не успя да контролира пропадането си. Успя да се приземи не много безболезнено върху някаква равна скална повърхност. Избърса калта от очите си и успя да се издърпа нагоре, въпреки протеста на изтерзаните си мускули и охлузената си кожа. Премигна нагоре към тесния отвор, но не виждаше вампирите да се спускат след него.

Намираше се на някаква скална издатина над дълбока и тъмна шахта с полегати стени. Имаше лишей, колкото да вижда какво има наоколо. Стените бяха от грапав камък, пропукани и сцепени на места, а на дъното имаше локва зловонна вода. Дали от бледото неестествено сияние на лишея или от замъгленото му зрение, но не можа да прецени размерите на шахтата, а освен това няколко издадени скали му пречеха да види един участък от нея. Наблизо в стената имаше отвор, който изглежда водеше към някаква дълбока пролука. Държа го под око, докато се изправяше на крака. Мястото беше идеално за спотайване на вампири или кадаври.

Стената непосредствено над него беше твърде стръмна, за да се изкачи по нея и той тръгна по издатината, за да намери място, където наклонът не беше толкова отчайващ. Тук долу изглежда беше пълно с отпадъци от криптата. Спъна с в купчина кости и ритна някакви скални отпадъци, които се разпиляха с толкова сладникав мирис, че едва не повърна.

Над главата му се чу шум, след което го засипа порой от камънаци и един кадавър изскочи от процепа и се втренчи право в него. Никола посегна към пистолета си, но се сети , че беше празен. Той се хвърли бързо към стената и грабна един камък. Успя да види, че съществото е възрастен кадавър, с дотолкова разкривени черти, че едва напомняха човешки, с парцаливи остатъци от дрехи, след което то се хвърли покрай него и се шмугна в дълбокия процеп, който беше забелязал преди това.

Никола се загледа след него и смръщи вежди. Това… не е на добре.

чу как в дъното на шахтата нещо се раздвижва тежко и дращи по камъка. Никола се поколеба, но дори да се приближеше максимално предпазливо до издатината, просто щеше да стане по-добра мишена. Щеше да е по-хубаво да го посрещне опрял гръб на стената, каквото и да беше. Тогава нещото изръмжа.

Звукът бе нисък и плътен, подобен на трошене на скала, но животинското в него не можеше да се сбърка. Отекна в шахтата като тътен от далечен подземен влак. Това не е нито вампир, нито кадавър. Никола долепи гръб до стената и затаи дъх.

Изотдолу се показа нещо и изпълзя от тъмнината. В първия момент се сля с петнистата скална повърхност, но след това различи нещо смътно наподобяващо човешка глава със сивкаво-зеленикава прогнила плът. Откъм скалата над главата му се чу дращене на нокти и Никола неволно помръдна леко, преди да се осъзнае. Остана неподвижен, дори когато върху главата му се изсипа порой от големи и малки камъни. След това видя кадавъра, който изхвърча от прикритието си на издатината отгоре и се втурна по склона.

Нещото отдолу се раздвижи замаяно и изведнъж прие съвсем отчетлива човешка форма. Кожата му беше страшно обезцветена и на места зееше и разкриваше оголени жълтеникави кости. Никола помисли, че това я някаква по-голяма разновидност на кадаврите, докато нещото не започна да се изкачва по склона към онзи, който отчаяно се опитваше да избяга.

Видяно отдалеч, то бе по-голямо от което и да е човешко същество и беше високо шест-седем метра. Придвижвайки се с неестествена скорост, то изкачи склона и хвана кадавъра. Досега Никола беше видял горната част на главата му и то беше застанало доста по-надолу в шахтата, отколкото си мислеше. По черепа му все още имаше провиснали остатъци от коса и от кръста нагоре бе оковано цялото във вериги. Кадавърът успя само да изпищи преди нещото да го разкъса.

Никола започна бавно да се промъква на заден ход към процепа в каменната стена. Можеше да е задънен проход и можеше да гъмжи от кадаври, но поне беше твърде тесен, за да се вмъкне вътре това. Сигурно беше поредния мъртъв таласъм, като онзи, който Макоб беше използвал за Изпратеното. Навярно беше погребан и отдавна забравен в катакомбата под основите на сегашния град

То изяждаше кадавъра или поне се опитваше. То не разбира, че той е мъртъв, помисли Никола. Гледката щеше да го накара да повърне, ако страхът вече не беше изместил всякакви други емоции. Той стигна до края на издатината и внимателно го опипа с крак.

Нещото изведнъж се обърна, сякаш го беше чуло. Стори му се, че единственото оцеляло око гледа право в него, макар да беше покрито с плътен бял слой; другото око представляваше празна кухина, обградена от оголена черепна кост. Устата му беше зинала и разкриваше изпочупени зъби. Прогнилите устни се свиха в ръмжене. Никола скочи на следващата издатина. чу го зад себе си, когато се приземи и започна да се катери по неравната скала. Усети, че го хваща за палтото, точно когато стигна до ръба на процепа, след което се хвърли напред. Палтото се съдра и той се изтърколи по неравните скали и вонящите отпадъци. Разочарованият вой отекна в тесния проход.

Никола пропълзя няколко метра надолу преди да се обърне и да погледне.

Нещото ровеше около ръбовете на процепа и удряше по камъка, бясно, че е изпуснало плячката. От толкова близко разстояние, лицето му беше дори още по-отвратително, мъртвата разложена кожа разкриваше костите отдолу, а зъбите му бяха като изпочупени жълтеникави кинжали. Видя раната, която навярно го беше убила първия път, огромна дупка отстрани на черепа, пробита сякаш от гюлле или балиста#.

Това би бил позорен край за една авантюристична кариера, помисли си Никола и пое дълбоко въздух, за да се опита да успокои биещото си като камбана сърце. Ръката му гореше и той осъзна, че докато се е катерил е скъсал ръкавицата и я е одрал без дори да забележи. Намери носна кърпа във вътрешния джоб на палтото си и попи кръвта, след което се изправи предпазливо като се опитваше да не обръща внимание на факта, че коленете му все още са омекнали. С наведена глава, за да не се удари в ниския таван на прохода, той тръгна навътре и надолу като се препъваше в костите и другия невъобразим боклук, който покриваше пода.

Беше толкова тъмно и туфите светещ лишей бяха толкова нарядко, че в процепите и дупките в скалите можеше да се крият произволно число кадаври, но нищо не го нападна. Никола реши, че ще бъде в безопасност докато таласъмът продължава да чопли входа на прохода и ръмжи от безсилие. Все още активните кадаври там долу вероятно се бяха научили кога трябва да се покриват; щяха да стоят мирни и тихи докато онова същество не си отидеше.

Мракът отпред изсветля малко и Никола се насочи натам. Проходът се стесняваше все повече и на места трябваше да прескача срутени канари и да се провира през тесни пролуки. През последната се промъкна с усилие и едва не падна на застлан с каменни плочки под. Откъм отвора проникваше достатъчно светлина, за да види, че това беше стая, построена от дялани камъни, а не просто кухина в скалата. Навярно друг участък от старата крепост. Отворът някога беше представлявал квадратен прозорец, но единият му ъгъл беше разрушен и му придаваше неправилна форма. Беше нависоко в стената и Никола се огледа за дупки в древната мазилка където да се хване и да стъпи, за да може да погледне вътре.

Наблизо се намираше друг участък от шахтата с размер горе-долу наполовина на този, който обитаваше таласъмът. От едната страна имаше пропаст, която навярно водеше към другата част, а отгоре имаше кръгъл, изкуствен отвор. Никола все още чуваше воя на съществото и драскането по другия вход на процепа, така че поне засега беше в безопасност. По издатините отдолу бяха разпръснати кости, както и множество тела в не много напреднал стадий на разложение, все още облечени в парцаливи дрехи. Никола примигна като видя един блед силует на издатината на няколко метра по-надолу и изведнъж настръхна. Тялото лежеше с лице към пода, но косата беше дълга почти до раменете и беше съвсем светла.

Никола вече беше прекрачил гладкия каменен перваз на прозореца, когато осъзна какво прави. Поколеба се, ослуша се за таласъма и чу поредното приглушено ръмжене отекващо в процепа. Наведе се толкова ниско, колкото можа, пусна се и скочи на издатината непосредствено отдолу. Опита се да се придвижи възможно най-тихо и заслиза по скалистия склон, псувайки камъчетата, които ботушите му подритваха. Отблизо видя, че тялото е със съответния ръст и че е облечено в избеляла нощница. Ако не е мъртъв, помисли си Никола. Ако не бяха го убили, когато са го хвърлили тук или все още не го беше убила вековната влага в това място. Стигна до голата скала и клекна до неподвижното тяло, за да отметне косата от лицето му.

Беше Арисилд. Лицето му беше бяло и под очите му имаше синини, само това видя на светлината на лишея. Изглеждаше мъртъв. Но той изглеждаше мъртъв и преди. Никола го обърна и положи внимателно главата му на земята. По косата му имаше кал и нощницата му беше мръсна и изпокъсана от контакта с влажния камък, но Никола не виждаше никакви нови рани. Дори да имаше дишане, то беше недоловимо, а собственият пулс на Никола така кънтеше, че не можеше да долови този на Арисилд. По дяволите, и двамата със сигурност ще умрем много скоро. Но Ишам беше казал, че Арисилд бил на път да се свести.

Никола го потупа по лицето и разтри вледенените му ръце, докато се опитваше да размишлява. Ишам беше казал нещо и за „пръстен от труп“, който Мадел била махнала. Никола не беше чувал този термин, но си спомни интереса, проявен от Мадел към пръстена, който бе обгорил плътта около пръста на мъртвата жена в Шалдом Хаус. По пръстите на Арисилд не се виждаше никакъв пръстен, но това беше така и преди, когато го бяха намерили в същото състояние в апартамента му.

Никола опипа всички пръсти на Арисилд, като си даваше сметка за илюзиите или за отклоняващите заклинания, след което провери и краката му. Напипа твърда метална халка на кутрето и почти не повярва, че е намерил нещо. Измъкна халката и клекна на пети като наблюдаваше Арисилд с надежда.

Не настъпи промяна или поне видима промяна. Никола погледна пръстена, който беше махнал. Беше обикновена метална халка, без никакви гравирани странни надписи или знаци, но реши много да внимава да не я надене без да иска на някой от своите пръсти. Арисилд все още не показваше признаци на събуждане и в тишината… Тишина. Не чувам таласъма, помисли Никола. Той пъхна пръстена в джоба си и сграбчи Арисилд за ръцете, вдигна го и успя да го преметне през рамо. Нямаше понятие от колко време насам беше замлъкнало съществото; ако имаше късмет, може да се беше разсеяло с още някой претичал покрай него кадавър.

Успя да изнесе Арисилд по склона и до издатината точно под прозореца, но това стана бавно и много трудно. Никола го остави долу, подпря го на стената и пое дълбоко въздух. Сега трябваше да изкачи скалата към отвора с цялата тежест на Арисилд на рамото си.

Понечи отново да го вдигне, но застина, когато чу ронене на камъни откъм отсрещния край на шахтата. Никола остави Арисилд и се огледа трескаво. Видя малък процеп там, където скалата стърчеше от старата каменна стена, а освен това пред него имаше допълнителна издатина, която осигуряваше известно прикритие. Никола видя жалките и доста скорошни останки на последното същество, което беше потърсило прикритие там и побърза да ги изхвърли, след което стигна толкова близо до ъгъла, колкото можа. Завлече Арисилд със себе си и положи безжизненото му тяло в скута си, а главата му на рамото си. Тук се намираха в пълен мрак и имаха малко повече шансове, отколкото на открито.

Отново се срутиха камъни, след което чу тихо движение откъм далечния край на шахтата. Никола спря да диша и дори да мисли, когато огромният таласъм се появи пред погледа му. Главата му се стрелкаше напред и назад в търсене на жертви. Той знаеше, че тук има нещо живо или поне нещо, което мърдаше и което още не се беше предало.

Никола несъзнателно стисна по-силно Арисилд. Магьосникът изведнъж пое дълбоко въздух. Пробужда се, помисли си зашеметен Никола. Страхотен момент за доказване на правотата на Ишам. Той сведе глава към ухото на Арисилд и с почти беззвучен шепот изрече:

— Не мърдай.

Таласъмът прекоси пода на шахтата, вдигайки облаци прах и мръсотия с чуканите, които му служеха за крака. Арисилд не даде признак, че го е чул или разбрал, но не помръдна повече. Сега Никола усещаше дишането му, дълбоки равномерни дихания, сякаш спеше естествен сън. Навярно това беше някакво междинно състояние преди идването в съзнание. Никой не знаеше колко време щеше да му е нужно, за да се свести или пък за да е способен да направи магия, когато се свести. Мисли, каза си Никола. Измисли някакъв умен начин да убиеш това нещо, защото то няма да се махне, докато не ни намери.

Известно време го наблюдава как души в по-ниските части на шахтата, разритва стари кости, завира се зад скалните отломъци, върти насам-натам гнусната си глава като куче, попаднало на следа. Суровото желязо и магията убиват таласъмите, помисли Никола и съзнанието му заработи трескаво. А ние не разполагаме с нищо друго, освен с камъни. Можеше да опита да събори отгоре му някоя скала, но не виждаше как ще стане; всички разклатени камъни бяха твърде малки, за да го наранят, а големите бяха твърде тежки, за да ги помести. А и то бе толкова бързо, че съвсем спокойно можеше да се дръпне. Пистолетът му беше празен и безполезен… И направен от стомана, която обаче не представляваше сурово желязо, поне по отношение на магията. Освен ако метнеше пистолета към нещото, вероятно щеше само още повече да го ядоса. Когато ни изяде, може да го погълне по невнимание и това ще му причини известен дискомфорт… А, ето това е мисъл.

Той погледна към кадавъра, който за последно бе обитавал прикритието им. Краката му бяха откъснати, но по-голямата част от тялото беше цяла. Таласъмът беше в другия край на шахтата и ровеше в една купчина пръст, вдигайки във въздуха облаци прах. Сега или никога. Никола подмести Арисилд и го подпря на стената. Промъкна се покрай него, коленичи до кадавъра и затърси наоколо камък с относително остър ръб. Таласъмът се извърна, привлечен от някакъв слаб шум. Никола застина на място, стисна зъби и напсува упоритостта на проклетото нещо.

То нададе гърлен вой, но изглежда не успя да регистрира местоположението му. След малко отново се зае с ровенето в другия край на шахтата, след като подритна някакъв заоблен камък в раздразнението си. Трополенето на камъка заглуши шума, докато Никола обръщаше кадавъра по гръб. Разпра корема му с камъка и се сдържа с голямо усилие да не повърне от смрадта, която се разнесе отвътре.

Таласъмът се обърна и тръгна към техния край на шахтата и вдигна глава, сякаш беше сигурен че е чул нещо или е доловил движение. Никола измъкна празния пистолет от джоба си и го пъхна в коремната кухина на кадавъра.

Таласъмът се приближи и отново нададе вой. Никола го изчака да дойде почти отдолу и избута кадавъра през ръба.

Таласъмът моментално се хвърли към него и задраска по скалата, когато кадавърът се удари в склона. Никола се скри обратно в прикритието на пролуката и си помисли, хайде, лакомо копеле, вземи го.

Таласъмът се спря до кадавъра, когато той се изтърколи до най-долния ръб и натъпка разкъсания му труп в търбуха си. Никола се примъкна до стената и седна до неподвижното тяло на Арисилд. Ето. Ако изобщо се получеше. Ако се получеше навреме.

 

Мадлин съпроводи Ронсард и Хал съвсем малко по-нататък в катакомбата. Инспекторът се подпря тежко на стената на една крипта. Очите му бяха затворени, но клепачите потрепваха, докато се опитваше да се свести напълно.

— Непрекъснато припада, — обясни Хал след като се изкачи по няколкото счупени стъпала, за да се присъедини към тях — Много лошо е ударен по главата.

— Засега сме добре, но не трябва да спираме на едно място.

Мадлин трепереше толкова силно от страх и от паническия полет над пропастта, че зъбите й тракаха. Радваше се, че Хал е твърде разсеян, за да й обърне внимание. Тя вдигна другата ръка на Ронсард и я преметна през рамото си, за да го понесат отново. Нямаше да е лесно. Беше доста силна за жена, но не можеше да пренесе Ронсард по целия път, дори с помощта на Хал.

— Сферата унищожи ли онова, което ни преследваше? — попита Хал докато вървяха.

— Спря го. Мисля, че не го унищожи.

На Мадлин още й беше трудно да повярва на онова, което видя с очите си. Сферата навярно беше жива, в някаква степен. Тя самата със сигурност не й беше казала да заложи капан на Макоб, ако онова нещо беше Макоб, за да го примами достатъчно близо и тогава да изригне с пълна сила. Това не беше случайност; малката метална топка бе проявила човешка съобразителност.

— Никола трябва да е някъде отгоре пред нас, — добави тя.

Само се надяваше, още да я търси в катакомбата или в тунела, и да не беше решил да се върне назад да погледне в пещерата.

— Аз се изгубих малко.

— Как разбрахте къде да ни търсите?

— Никола се досети. — Дори на това лошо осветление виждаше, че лицето на Хал е напрегнато и изглежда зле. — Как ви довлякоха тук?

— Нямам отчетлив спомен, — призна той. — Бяхме в апартамента на магьосника Дамал на Кръстовището на Учените и аз тъкмо бях започнал да го преглеждам. Още изглеждаше в безсъзнание, но повече приличаше на естествен сън, а не на предишното му състояние. След това нещо разби външната стена на сградата. Удариха ме и изпаднах в безсъзнание. Свестих се в качеството си на затворник там, където ни намери ти и оттогава не сме виждали никой друг освен вампирите. чакай. Баба ти и онзи парсиец, Ишам, те също бяха в апартамента. — изрече внезапно Хал. Той се спря, сякаш искаше да се върне назад и да ги потърси. — Те бяха ли..

— Баба ми е мъртва.

Слабата светлина й причиняваше ужасно главоболие; искаше да разтрие очи, но със сферата в едната ръка и Ронсард в другата, просто нямаше как да го направи. Не искаше да мисли за смъртта на Мадел.

— Ишам беше ранен много лошо, но Никола го отведе на лекар, това стана преди няколко часа.

Поне така си мислеше. часовникът й беше забоден на един от джобовете на палтото и беше изпаднал при някое по-рязко движение. Беше го изгубила и заедно с него и всякакво понятие за времето.

— Съжалявам. Баба ти…

Тя поклати глава, за да го прекъсне.

— Никола смята, че този магьосник, човекът, който ни причини всичко това, в действителност е самият Констан Макоб, или неговият призрак, или дух, или нещо подобно.

— Може ли това да е възможно? — измърмори Хал, след което поклати глава, раздразнен на себе си — Какви ги дрънкам? Разбира се, че е възможно.

— Проклета магия, — изрече внезапно Ронсард с немощен глас — Не смятах тази хипотеза за възможна. Кажи на Валяр…

— Себастиян, пази си силите, — изрече припряно Хал — Не можеш нищо да му кажеш, докато не излезем оттук.

— Кажи на Валяр, — продължи упорито Ронсард, пренебрегвайки прекъсването — че Макоб не е луд. Стигнах до това заключение след като прегледах историческите документи. Хал, ти знаеш…

— Не, не съм съгласен и ти го знаеш, — изрече раздразнено Хал — Аз смятам, че е луд, но с един особен вид лудост. Лудите нерядко са доста хитри, но не толкова целеустремено. Лудостта на Макоб не пречи — по-точно не е попречила на интелигентността му.

— А той вече е мъртъв, затова така или иначе е проблем да го убием. — каза Мадлин — Всичко е наред, Инспекторе, ще кажем на Никола.

Ронсард спря внезапно, пусна Хал и сграбчи ревера на палтото на Мадлин с неподозирана сила. Злобата правеше гласа му учудващо силен.

— Кажи на Валяр, че в кабинета в апартамента ми на Авеню Фонт, под хлабавата тухла от дясната страна на камината има един пакет с документи. Той трябва да ги види.

Хал отново го хвана за ръката и го принуди да тръгне. Инспекторът май отново беше на път да припадне. Той добави:

— Исках да види… Няма нищо общо с това, но той трябва да го знае след като всичко свърши…

— Знаете ли за какво говори? — попита Мадлин Хал.

— Не. — Хал поклати глава — Надявам се да доживеем да разберем.

Тръгнаха обратно към катакомбата с влудяващо бавна скорост, но страхът ги караше да вървят. На входа на тунела към канализацията ги причакваха три вампира, но сферата се справи с тях почти между другото, сякаш след като беше посрещала далеч по-големи предизвикателства, вампирите вече й омръзваха. Ти още малко и ще почнеш да й говориш, помисли си с досада Мадлин.

Тунелът се оказа голямо препятствие за тях, докато Ронсард изведнъж не дойде отново в съзнание. Той успя да се облегне на Хал и Мадлин можа да запали една от свещите, които носеше в джоба си и да освети тунела след като призрачният лишей изчезна. Докато се приближаваха към канализацията, все по-силната смрад, зловонна и позната, беше добре дошъл знак, че вече са си почти у дома.

Стигнаха до прогнилата врата към стария канализационен канал и Мадлин тъкмо щеше да помогне на Ронсард да се прехвърли от другата страна, когато чуха гласове.

Тя и Хал се спогледаха на бледата светлина на свещта.

— Крак се е измъкнал, — прошепна тя с надежда. Но не чуваше гласа на Никола.

— Ще проверя, — каза Хал — Ти чакай тук със Себастиян.

— Добре — положиха Ронсард на пода, така че да се подпре на стената и тя подаде свещта на Хал. — Не се отдалечавай много. Разклоненията и завоите са страшно много и ще се загубиш.

Хал се запъти в посока на гласовете по неравната пътека, а тя седна до Ронсард. След малко помисли, че беше грешка. Краката я боляха от изкачването и тичането в студените и влажни тунели, мускулите й се бяха схванали от това, че беше влачила Ронсард, а ръцете й бяха изтръпнали от непрекъснатото стискане на сферата. Тя подпря глава на мръсната стена и притвори очи; изобщо не беше сигурна, че отново ще успее да стане.

Светлината на свещта се стопи с отдалечаването на Хал и след малко се оказаха в непрогледен мрак. Тогава сферата започна да блести с меко златисто сияние. Мадлин се вторачи в нея. Цветът на светлината наподобяваше този на пламък, сякаш имитираше отнесената свещ. Тя се извърна и срещна погледа на Ронсард. Все още беше в съзнание и погледът му беше ясен. Той се усмихна и каза:

— Умна машинка.

Тогава отново чу гласовете и този път те бяха по-силни. Разпозна Доктор Хал, в чиято интонация се долавяше облекчение, а този, който му отговаряше беше…

— Това е Рейнар — каза на Ронсард.

— Докторе, Инспекторът с вас ли е? — извика някой.

— И Капитан Жияр, — каза Ронсард, разпознавайки с радост гласа — Успяхме.

Къде е обаче Никола, зачуди се Мадлин. Трябва да е бил много пред нас. Ако си беше дал сметка, че е изостанала, щеше да се върне да я потърси и щяха да го срещнат в катакомбата или в тунела. Ако е бил пред нея, осъзна и изтръпна. Но ако е бил след мен…

Гласовете се приближаваха, докато Хал водеше спасителната група към тях.

— Да, Крак ни каза, — говореше Рейнар — Никола и Мадлин с вас ли са?

Отговорът на Хал не се разбра, но тя чу Рейнар да отвръща:

— Не, не е с нас, вие сигурен ли сте…

Последваха още объркани обяснения, след което Хал изрече замислено:

— Но Арисилд Дамал, болният магьосник, също бе отвлечен. Той и Валяр трябва да са все още тук долу.

Мъжът, когото Ронсард бе разпознал като Капитан Жияр каза:

— Фалие и другите магьосници имат намерение да срутят подземните катакомби. Ако там е останал някой…

— Не можете да ги оставите там, — говореше гневно Рейнар — Никога нямаше да разберете къде е това копеле, ако не беше Никола. Аз отивам да го търся.

— Ще ви покажа пътя. — каза Хал.

— Не, — това отново беше Жияр — Само ще изгубим още повече хора. Мога да задържа Фалие и да им дам време да се измъкнат, но ако чакаме твърде дълго, този некромант ще се измъкне…

Последваха още възражения. Звучеше сякаш Жияр беше взел със себе си доста хора и Рейнар и Хал се намираха приклещени помежду им. Мадлин погледна към Ронсард.

Изражението на Инспектора беше уморено и изпълнено с горчива ярост. Той каза:

— Бих искал да те придружа, скъпа. Ти си изключителна жена, но малко помощ никога не е излишна — той въздъхна — Мога обаче да осуетя всякакво преследване.

— Благодаря, — прошепна тя, наведе се и го целуна по бузата, след което се изправи — Ще се върна.

Докато прекрачваше през вратата към тунела, чу Ронсард да прошепва:

— Моля се на Господа да се върнеш.