Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (8)

СЕДЕМ

Още не се беше съмнало, когато Никола накара наетия кабриолет да го остави пред Колдкорт. Видя че всички прозорци на голямата каменна къща светят и двама слуги патрулират с лампи на покрива между кулите. В момента не изглеждаше да има неприятности; обширната морава пред къщата бе пуста и потънала в мрак и единствено самотният огромен дъб и алеята нарушаваха еднообразния й ландшафт. Той се отправи към къщата, почти схванат от изтощение, чакълът хрущеше под ботушите му. Когато стигна до пространството осветено от лампите отстрани от портата, тя се отвори и Мадлин побърза да го посрещне на стълбите.

Прегръдката й, в настоящото му състояние, почти го събори на земята. Тя каза:

— Притесних се. Останалите мислеха, че ще се прибереш малко след тях.

— При Ари… забавих се малко повече отколкото очаквах — отвърна й — Какво става тук?

Влязоха в топлия и уютен хол и Мадлин изостана, за да заключи вратите, докато казваше:

— Някакво същество. Струва ми се, от същия вид, който си видял под Двореца Мондоло. Беше на покрива. Надничаше в старата надстройка на Едуар. Нищо не беше пипано и никой не пострада, така че вероятно само ни е шпионирало. Не разбрах какво искаше.

— Аз вече изобщо нищо не разбирам. — изсмя се горчиво Никола — Предполагам Рейнар ти е казал какво открихме.

— Да. — Мадлин се обърна към него с лице изострено от светлината на лампата. — Арисилд каза ли ти нещо смислено?

Никола спря в началото на стълбите и я погледна. Понякога дори той се изненадваше от Мадлин. Всяка друга жена би проявила благоприличието да се шокира до дъното на душата си или да припадне, или да призове гнева на небесата върху главите на виновниците. чудеше се дали да си обясни държанието й с общо взето кръвожадната й природа или с егоцентризма и самообладанието, които като правило характеризираха брилянтните актьори. Прокара пръсти през косата си в опит да събере мисълта си.

— Струва ми се, че Ари няма да помогне много.

— Опиума ли?

— Боя се, че най-накрая е унищожил всичко нормално в него. Наговори ми едни работи… — Никола поклати глава — Не знам. Или е това, или е полудял. Октав по някакъв начин е получил достъп до работите на Едуар. Точно затова успява да провежда спиритичните си сеанси. Притежава сфера, подобна на онези, които Едуар направи с Ари и Асилва. Но как се вмества в цялата тази работа кланицата във Валент Хаус, просто не знам…

Мадлин го хвана под ръка и го поведе нагоре по стълбите.

— Изморен си. Поспи докато се съмне и тогава крой планове.

— Проклета оптимистка.

— Проклета реалистка, — поправи го с изнурена усмивка.

 

Никола остави на Мадлин да организира подготовката за второ, по-щателно претърсване на Валент Хаус и се опита да поспи през остатъка от нощта. Но онова, което всъщност стори, бе че седна в кабинета си на втория етаж и разгледа тетрадките и парчетата хартия, които бяха открили при първото претърсване.

Тетрадките се оказаха точно онова, за което ги беше сметнал първоначално, преписи на ученик от вероятно забранен текст по некромантия. Докато ги чете, не видя никъде и следа от личното мнение на преписващия. Не е написал в полетата нито името си, нито настоящото си местонахождение, нито бъдещите си планове за унищожението на света, помисли си с горчивина Никола. Когато го правят, помага. Може би щеше да внесе известна яснота, ако успеше да разбере от кой текст са преписани бележките. Арисилд, естествено, щеше да ги познае от пръв поглед. Но ако беше с всичкия си и в състояние поне смътно доближаващо се до трезвеност. Но Арисилд от години не поддържаше връзка с Лодун и надали вече знаеше кой държи подобни книги в личната си библиотека, така че може би и в това нямаше кой знае какъв смисъл. Но ако научеха чий ученик е бил Октав и кога… Май все пак трябваше да попита Арисилд.

Парчетата хартия от чекмеджето на писалището бяха по-интригуващи, но не му помогнаха с нищо. Откъсите от думи бяха неразгадаеми, макар Никола да си мислеше, че познава отнякъде този почерк. Не беше на Едуар, това би било прекалено голяма надежда. Макар че може би и това нямаше никакво значение. Знаеше, че Октав някак е пресъздал работата на Едуар. Вероятно по нематериален способ. Да, бе, продължавай да си го повтаряш.

Като говорим за метода…

Никола извади от полицата над бюрото един обемист том. Той съдържаше мемоарите на един изключително методичен мъж, държавен чиновник, отговарял навремето за прокарването на нови улици и площади в порутените бордеи на Виен. Това бяха не толкова мемоари, колкото хроника на работата, описваща в най-точни подробности промените, наложени на древния град. Никола винаги бе смятал книгата за изключително ценна, доколкото Виен не разполагаше с почти никакви достоверни карти.

Той запрелиства оръфаните страници, търсейки раздела за улица „Херцогска“. Ето го… Събарянето на жилищните блокове, стария театър и останките от дома на Бисранския посланик след последния палеж, който му организираха… Аха. „Осведомих Херцога, че няма да се наложи да жертваме Двореца Мондоло“ — Не съм сигурен, че остана доволен — „но, че съседната му Вентарин Хаус ще трябва да бъде съборена.“ Държавният чиновник, човек явно нелишен от изтънчени чувства, бе съжалил за това, намирайки Вентарин Хаус за по-приятна за окото и по-красяща улицата от Мондоло. Вентарин обаче, се е намирала на неподходящо място и по онова време е била обитавана единствено от слуги, които са я поддържали, а самото семейство се било изнесло в имение в провинцията, за да приключи там в забрава и покой земния си път. Не бяха възразили срещу събарянето. „Нямаха нужда от тази стара къща, защото така или иначе не участваха в обществени прояви от поколения насам… Един от прочутите наследници на рода бе Габар Алис Вентарин, благородник, живял преди около два века… който заемал поста Придворен Магьосник при Крал Рожер.“

Никола затвори книгата и поседя, вторачен в нищото, почуквайки с пръст по полираната повърхност на писалището. Значи помещението, в което бе нахлул вампирът на Октав, навремето е било част от подземията на някогашен придворен магьосник. Дали дъртият Мондоло е знаел какво има там? Дали не бе възможно някога да е отворил онази врата, да е видял какво има зад нея и да е наредил отново да я запечатат? Несъмнено точно това бе пожелал да научи Октав, когато се беше опитал да убеди Херцогинята да му позволи да се свърже с покойния Херцог. Там е имало нещо и вампирите на Октав са го отнесли. Но то не е било каквото трябва. Или не е било онова, което му е било нужно, или от него е липсвала някаква част. Едно от ценните приложения на некромантията бе разкриването на тайни, без значение минали или настоящи. Магьосниците имаха и други начини да проникват в неявното, но поне засега некромантията бе най-лесният. Тя учеше и на методи за създаване на твърди на пипане илюзии, начини за влияние върху съзнанието и волята на хора, животни и дори духове.

Накрая Никола прибра парчетата при тетрадките и внимателно ги заключи в едно от тайните чекмеджета на писалището, след което се завлече със сетни сили към банята и оттам в леглото.

Успя да поспи само един час и се събуди след като усети, че слънцето е изгряло зад тежките завеси на прозорците, заслушан в тиктакането на стенния часовник, което бе почти в синхрон с ударите на сърцето му. Мадлин спеше непробудно, безразлична към неспокойното му въртене в леглото, навик придобит от годините в претъпканите спални помещения на хористките. Известно време се бори с импулса си да я събуди, за да се любят или да си говорят, или каквото и да е само, за да не мисли за посегателството на Октав над работата на Едуар. Накрая се надигна от леглото, отчасти ядосан, отчасти потиснат, облече се и слезе в библиотеката.

Тя бе продълговата стая в задната част на къщата, с претъпкани с книги рафтове от пода до тавана. Книги натрупани по столовете с високи облегалки и на пищния парсийски килим, книги натъпкани в двете помощни помещения и в полираното писалище. Май ще ми трябва по-голяма къща, помисли Никола, докато гледаше библиотеката. Погледът му се спря върху една миниатюра в рамка на писалището. Това бе единственият оцелял портрет на майка му, нарисуван с цел да стои в златна рамка, която бе продадена, когато тя го бе довела във Виен. Баща му бе поръчал изработката малко след сватбата, когато все още имало пари за подобни неща, макар семейството му несъмнено да бе направило от този разход голям проблем. Тогава те още не крояли явни интриги срещу нея, но винаги вдигали скандали, когато парите не се харчели непосредствено за личния им комфорт.

Приликата обаче, не бе много добра, или поне така твърдеше паметта на Никола. Портретът изобразяваше просто една млада жена с приятни черти и тъмна къдрава коса, и художникът не бе доловил никаква нюанс на израз или жест, които да одухотворят миниатюрния портрет. Естествено, баща му навярно бе платил три пъти повече, отколкото картината си струваше и така и не бе разбрал, че е бил измамен. Никола извърна поглед и пропъди старите спомени.

Имаше намерение да прерови историческите книги, както суховатите научни произведения, така и художествените измислици от популярната литература, заради онзи блед спомен, който толкова го бе разтревожил във Валент Хаус. Колкото повече си мислеше за него, или се опитваше да не мисли за него, толкова по-ярка ставаше смътната картина. Беше гравюра, помисли. И страницата беше на петна. Но това изобщо не помагаше. От детството му не беше останала нито една книга. Всичките изчезнаха, когато умря майка му, както и повечето от другите им вещи. Книгите в тази стая принадлежаха на Едуар или бяха купувани в годините от идването на Никола насам. Но историческата секция заемаше цялата западна стена на стаята, а и по-раншните му ровения в нея го караха да храни доста надежди.

Започна да преравя, дотолкова погълнат от това занимание, че почти не забеляза кога Сарасате е донесъл табла с кафе и сладкиши. Между История на Ил-Риен в осем части на Кадарса и старо издание на Магьосници от Лодун се натъкна на Пиратите от Шаир, детска книжка с илюстрации.

— Какво търси това тук, за Бога… — измърмори, разлиствайки оръфаното книжле, докато стигна до листче за отбелязване на страницата. На него бе написано нещо и той изумено се втренчи в него.

Беше с почерка на Едуар и гласеше Не смей да изхвърляш тази книга.

Никола се засмя. Едуар Виляр го бе познавал по-добре от всеки друг.

Единствената причина сега Никола да бе между живите, бе, че някакъв отдавна забравен благотворител на обществени начала казал на Едуар, че Префектурата има обичай да прибира от Крайречен безпризорни деца. Когато Едуар решил, че иска да има син, който да запълни самотните му дни след смъртта на съпругата му, отишъл да си потърси такъв в килиите на Алмсгейт.

Никола си спомняше собствения си баща много смътно, както и оставеното на произвола на годините, опозорено, затънало в дългове наследствено имение, където бе прекарал първите години от живота си. Майка му го бе довела във Виен на шестгодишна възраст и бе приела моминското си име Валярд, предпочела живота в гетата на големия град пред съжителството с роднините на съпруга си. Беше се препитавала с пране и кърпене на чужди дрехи и ако някога бе донаждала дохода си под най-разпространената сред мизерстващите жени във Виен форма на заетост, тя никога не бе позволила той да го разбере. Беше починала, когато той бе десетгодишен, от някаква скоротечна дихателна болест, която всяка година отнасяше стотици бедняци от нагъчканите с хора порутени постройки в Крайречен и останалите гета. По това време Никола вече имаше опит в кражби на любителски начала. След смъртта й се бе заел с това професионално.

Бе имал големия късмет да попадне на Кюзар и преди онова задържане в затвора, в крайна сметка завършило щастливо, бе усвоил от него умения в джебчийството и касоразбивачеството, които му даваха едни гърди аванс пред останалите квартални гамени. На дванадесет вече беше главатар на местна банда и бе направил всички нейни членове богати и безумно преуспели след поредица от дръзки обири и самостоятелна, а не по битпазари и вехтошарски магазини, продажба на крадените вещи.Този успех бе привлякъл вниманието на Префектурата. Бяха му устроили клопка с помощта на някакъв завистлив съперник и Никола бе приключил първата си незаконна кариера в мръсните килии на Алмсгейт, пребит почти до смърт и в очакване да бъде откаран в истинския ад на градския затвор.

Тъкмо псуваше пазачите на чист адераси, на който го бе научила майка му. По онова време бе модно младите господа да учат този език, за да могат след това да завършат социалното си обучение при Двора на Адера, и майка му никога не си бе позволила да забрави, че родът му откъм бащина линия бе благороднически, независимо от бедността им и напълно заслужената забрава от обществото. Никола бе открил, че може да нарича хората с най-отвратителни думи на адераси без те изобщо да реагират.

Едуар се бе приближил до решетестата врата и бе извикал на същия език:

— Имаш много мръсна уста. Можеш ли да четеш?

— Да. — бе отвърнал раздразнено Никола.

— На какъв език, адераси или риенски?

— И на двата.

— Идеално, — бе казал Едуар на пазача — Не ми трябва някой, с когото да започвам от „а“ и „бе“, нали разбираш. Ще го взема.

И така бе станало. Никола остави детската книжка на полицата.

 

Този път влязоха във Валент Хаус през предната врата. Никола се бе подготвил да се представя за агент по недвижими имоти от някаква фирма от другата страна на реката, а Кюзар, Крак и Ламан трябваше да са строителни предприемачи, дошли да дават съвети относно евентуални подобрения.

На всичките старателни приготовления, улицата бе пуста и никой не пожела да разбере с какво се занимават, въпреки че строителният фургон пред къщата вероятно бе достатъчно обяснение за любопитните.

Рано сутринта, когато слънцето бе почти толкова изгряло, че времето да бъде официално наречено зора, Никола бе влязъл в спалнята за гости, за да събуди Рейнар. След като нервно беше изчакал да секнат псувните, Никола го бе помолил днес да направи обиколките си из кафетата и клубовете, за да разбере кога е следващата уговорка за спиритичен сеанс на Октав и деликатно да се осведоми дали докторът е задавал въпроси за изчезнали фамилни богатства на някой от другите призовани духове. За неизразимо облекчение на Никола, Мадлин бе решила, че ще е в по-голяма помощ не като допълнителен помощник във Валент Хаус, а като разбере нещо за покойния брат на мадам Еверсет, както и какво е имало на борда на злощастния му кораб, от който така живо се бе заинтересувал Октав.

Застанал в прахоляка и отломките в антрето на къщата, сега Никола бе напълно убеден, че е бил прав за първоначалния замисъл на Октав относно сеансите. Оставаше единствено да открие как и защо Октав е минал от кражба чрез измама към некромантия.

Кюзар бе довел и Лион Алтис, който беше учил за лекар, но бил помолен да напусне Лекарския Колеж, поради страстта си към чашката. Той бе добре познат на виенската криминална прослойка с това, че охотно прилагаше лекарските си умения за почти всякакви цели, стига да му се плащаше добре, но Никола се съмняваше, че дори той някога беше виждал нещо подобно. Алтис и Никола проведоха повторен оглед на телата, докато останалите претърсваха къщата под ръководството на Крак.

След време, което им се стори цяла вечност, излязоха, за да подишат чист въздух и застанаха в кухнята, като оставиха вратата към трапезарията отворена, за да влиза хлад. Никола бе приел една от маскировките на Донатиен, онази която го състаряваше с десет години. Алтис не го познаваше като Никола Валярд и той възнамеряваше нещата да останат такива.

Подпрян на напукания барплот, Алтис поклати глава.

— Не мога да сторя нищо повече, освен да потвърдя онова, което вече си открил сам. Да, бил е жив, когато е станало, макар и не задълго. Онзи, който го е направил е използвал много остър нож и вероятно се е случило не повече от ден преди да го намерите. Окото, което е останало е замъглено и кожата е обезцветена. Другите са престояли повече, някои с дни, други със седмици.

Той вдигна изморен поглед към Никола.

Беше възрастен, с прошарена коса и лице белязано от дългогодишна умора и неуспехи.

— ясно ми е, че не помогнах много.

Бяха казали на Алтис онова, което в общи линии съвпадаше с истината: че Донатиен преследвал някакъв човек, който го заплашил и така се натъкнал на тази къща.

Никола поклати глава:

— Вече си мисля, че тук няма да свършим никаква работа. Не може да дебнем и да разследваме — ще се намери кой да докладва на полицията.

Алтис бе дал всичко от себе си, но то не се бе оказало достатъчно и за Лекарския Колеж. Доктор Сиран Хал е говорител на Ронсард и надуто копеле, но ми се щеше сега да е тук, помисли си Никола с неохота.

Алтис стреснато пое дъх, което извади Никола от собствените му размишления и го накара да извърне глава към отворената врата на кухнята. Там, между тъмната стая и бледата светлина откъм буренясалата градина, стоеше една фигура. Отне му доста време, за да възприеме, че това бе Арисилд Дамал.

— Ари, не вярвах, че ще дойдеш — каза изненадан.

Арисилд се подпря с гръб на барплота, облекчен, че появата му наистина е била очаквана и измърмори:

— Да, Ами в бележката на Мадлин пишеше, че е спешно.

Арисилд влезе в кухнята бавно и предпазливо като котка пристъпваща на непозната територия. Палтото му, някога от много добра материя сега бе протрито почти до вътъка. Не си бе дал труда да си сложи шапка и бялата му коса стърчеше на всички страни. Той кимна разсеяно на Алтис и сведе поглед към Никола с объркано изражение във виолетовите очи.

— Боя се, че днес не съм в най-добрата си форма. Хората, които живеят тук не са ни приятели, нали?

— Не, не са. Фактически…

— Слава Богу — Арисилд изглеждаше облекчен.

Блед и раздърпан, напомнящ на същество от друг свят, можеше да бъде взет за някакво чудновато създание с пера на главата, но размерът на зениците му бе почти нормален и ръцете му не трепереха.

— Защото тук се е случило нещо ужасно.

— Ей, — Ламан се провикна откъм антрето — Намерихме още нещо в мазето!

Никола си забрани да прави предположения, докато следваше мъжа по стълбите към мазето и оттам към пропитите със смрад помещения. Арисилд се повлече след него, но Алтис остана в кухнята. Това бе добре дошло за Никола. Беше казал на Арисилд да не споменава имена пред непознати, но беше още по-добре да не разчита на неговата дискретност. Свиха надолу към отсрещния край на помещението, който сега бе осветен от множество лампи. Докато Кюзар, Крак и Ламан проправяха път на Никола, той долови хладния повей на влажен въздух.

Проходът изглежда някога беше стигал до сляпа стена. Сега в едната му страна имаше нова секция с широчина около метър и висока също толкова, която разкриваше тъмен отвор. Никола коленичи да погледне вътре и видя тунел с грапави зеленясали тухлени стени, водещ надолу към непрогледна тъмнина. Крак коленичи до него и каза:

— Виж.

Той свали фенера на пода, представляващ смесица от глина и тухлени отломки, и намали светлината. Стените и подът излъчваха бледо сияние.

— Идеално — каза тихо Никола. — Как го откри?

Крак отново усили светлината. Изражението на лицето му винаги бе трудно за разгадаване, но Никола реши, че Крак е въодушевен от откритието.

— чукахме по стените. Кюзар намери секретния механизъм.

Никола се изправи и Кюзар му показа малкия отвор от външната страна на скритата врата.

— Стар номер, — поясни — Пъхаш пръст в тази дупка, натискаш лоста и щифтчето превърта механизма. — добави презрително — Можеш да я отвориш и от другата страна. Пуска те отвън и отвътре, такива ми ти работи с тая врата.

Арисилд бе заел мястото на Никола на входа на тунела, и се беше напъхал в него до кръста. След което се измъкна и заразглежда отблизо някакво вещество по пръстите си.

— Ник, това е същото като онова по палтото, дето ми го донесе и парчетата плат от дрехите на удавеното момче. Това е остатъчен продукт от вид некромантски прах, който не се използва в Ил-Риен от стотици години. Не е ли странно? Не се сещам кой би могъл да го произведе.

Никола го изгледа втренчено и отнесеният поглед на Арисилд стана тревожен.

— Нали ти ми беше донесъл онези неща, които трябваше да погледна, а?

— Да, разбира се, но…

Арисилд въздъхна.

— Слава Богу. Мислех, че вече полудявам.

— Но смятах, че изобщо не си ги погледнал. Защо не ми каза вчера вечерта?

— Ти си се виждал с мен вчера вечерта, така ли? — настойчиво попита магьосникът — И какво правех?

— Не помниш ли… Каза, че си имал да ми казваш нещо страшно важно. Това ли беше?

Арисилд седна на мръсния под и замислено забарабани с пръсти по бузите си. — Може и това да е било. Не ти ли подсказах поне нещо?

Никола прокара пръсти през косата си и пое дълбоко въздух.

— Какво стана с праха от голема? Разбра ли нещо?

— Праха от кое?

Никола погледна безпомощно към Кюзар, който съсредоточено разглеждаше тавана със стиснати устни и Крак, който се бе втренчил в магьосника с озадачен вид, и накрая се предаде.

— Няма значение.

— Може да си спомня, всичко се случва — Арисилд отново бе коленичил и се намъкваше в тунела. — Хайде да видим накъде води. Обичам тайни тунели, а ти?

— Мен ме боли гърбът, — отвърна бързо Кюзар.

Ламан незабавно ги увери, че и неговият гръб е болен.

— Да, бе, да, — каза нетърпеливо Никола — Аз обаче искам да го разгледам.

Крак вече пълзеше след Арисилд. Никола ги последва.

— Не ви трябва лампа, — говореше Арисилд отчасти на Крак, отчасти на себе си. — Абе, май навремето знаех как се прави.

В тунела изведнъж изгря светлина, мека и бяла.

— Ето, — изрече доволно Арисилд.

Магическата светлина сякаш се излъчваше от цялото му тяло.

Никола се опасяваше тунелът да не се окаже поредната отпадъчна яма за още трупове, но случаят явно не бе такъв. Крак се обърна към него и измърмори:

Трябваше да мина най-отпред, ако попаднем на нещо.

— Всичко е наред — отвърна му Никола — Арисилд е по-способен, отколкото му личи.

В действителност, магьосникът приличаше на себе си повече, отколкото му се бе случвало от много време насам. Никола добави:

— И все пак, благодаря, че и теб не те заболя гърба.

— Това ми харесва, — отвърна просто.

След това, сякаш усетил, че репликата се нуждае от обяснение, добави:

— Да разкривам неща. Харесва ми повече, отколкото да крада.

И на мен, помисли си Никола, но не го изрече на глас.

Тук тунелът се разширява, — докладва въодушевено Арисилд — Мисля, че стигнахме до отходната канализация.

В следващия момент това предположение бе потвърдено от шума на плискаща се вода и зловонието на клоаката.

Тунелът се разшири и свърши при една издатина, надвиснала на няколко метра от смърдящата вода, която течеше в кръгъл, облицован с тухли отходен канал. Никола се изправи, подпрян с една ръка на влажната стена, за да застане стабилно. Арисилд прокара ръце по износеното си палто и събра магическата светлина в топка, след което я остави да виси във въздуха, за да осветява тунела.

— Ето, пристигнахме — каза Арисилд — Това ли е мястото, където смятахте, че ще ви изведе?

— Насам водеше един от проходите в подземието на Мондоло, — отвърна му Никола като си мислеше за отвора в стената на избата за вино, през която бе нахълтал първият вампир.

Дочу дращене, но го отдаде на наличието на плъхове.

— Мисля…

То изскочи изпод издатината, твърде бързо, за да успее изобщо да се помръдне и да изкрещи някакво предупреждение. Можа само да се притисне до стената, докато ноктите се приближаваха към гърлото му и устата зейна на разкапаната и сгърчена от ненавист физиономия. Крак рязко пъхна ръка между двамата и се опита да го стисне за врата. Зъбите потънаха в ръката му. Това даде възможност на Никола да го сграбчи за главата, за да го отблъсне, но то бе твърде силно. Тогава Арисилд внезапно се озова зад него и сграбчи провисналата мъртва коса на нещото. Магическата светлина премигна и непреодолимата сила, притискаща Никола към стената, внезапно изчезна. Той залитна, хвана се за ръката на Крак и го дръпна обратно, защото той едва не изпадна през ръба.

Съществото, проснато в краката им, не напомняше почти с нищо вампира, който бе изскочил изпод издатината и насмалко не ги бе разкъсал. Никола се вторачи удивено в него. Това нещо представляваше само купчина дрипи и кокали, скрепени с парцали кожа и сухожилия. Никола успя да се изкашля и да пусне ръката на Крак.

— От онези вампири, — обясни.

Арисилд приклекна до нещото, без да го е грижа, че се намира на ръба на издатината и взе една кост с умислено изражение.

Крак разтриваше ръката си там, където съществото бе забило зъбите си.

— Ухапа ли те? — попита разтревожено Никола.

Крак поклати глава и му показа здравия ръкав на палтото си.

— Още един миг, Ари…

Никола откри, че не може да намери думи, което не му се случваше често.

— Да? — Арисилд вдигна въпросителен поглед.

— Благодаря.

Магьосникът махна с ръка.

— О, въобще не беше проблем, никакъв проблем.

Никола отново се огледа.

Придвижват се по канализацията, но това го знаехме и по-рано. Май нямаше да видят нищо повече. Октав, свързан с тази къща, с вампирите, с некромантията.

— Това не е точно вампир, — ненадейно проговори Арисилд — Това е мъртвец. Некромантът взема някое отдавна мъртво тяло — много отдавна мъртво, в случая с този нещастник — след което го оживява с душа, която е принудена да се подчинява на волята на некроманта чрез заклинание. Естествено, най-лесният начин да се сдобиеш с такава душа е да убиеш невинна жертва с помощта на магическа церемония.

— Както е бил убит онзи мъж в мазето ли?

— Не онова беше нещо различно, друг начин за извличане на сила — Арисилд огледа тунела с очакване. — Съществува и друг аспект на процеса на оживяването на мъртъвците. Останките, които са съдържали подчинената душа, все още, хм, се размотават наоколо, ако ме разбирате. Като кадаври. Безмозъчни неодушевени същества. Но нещо не ги виждам наблизо.

Арисилд сбърчи вежди в размисъл и погледна намръщено към Никола.

— Некромантията е доста кървава работа и някой се е заел с нея много сериозно. Много, много сериозно.

 

Жената на име Мадам Талвера, погледна мрачно пешеходците от другата страна на оградата и каза:

— Общуването с духове не е игра. За онези от нас, които сме се посветили на него, то е религия.

Никола кимна насърчително. Тъй като знаеше, че трябва да разпита някой действащ спиритист за Октав, той беше започнал да прави постъпки за уреждането на тази среща още от по-предния ден. Беше открил Мадам Талвера след като бе попитал двама стари познати, за които знаеше, че навремето се бяха занимавали с това на любителски начала, а също така бяха от неговия бранш. И двамата не бяха чували за Октав преди той да се появи на сцената тази година, но и двамата му бяха препоръчали Мадам Талвера като надежден източник на информация.

Кафенето се намираше на улица „Цветна“, точно на границата с Кръстовището на Учените. Мадам Талвера не бе пожелала да навлезе по-навътре в тази зона като беше заявила, че се бои от магьосници. Никола бе доволен, че тя явно не се досещаше за професията на Арисилд; ако разбереше, че невзрачният младеж, седнал до нея и разпарчетосващ пастичките с крем на съставните им части преди да ги погълне, беше могъщ магьосник, възпитаник на Лодун, може би нямаше да е толкова словоохотлива.

Той доста се изненада, че Арисилд бе пожелал да дойде с него. След като бяха изпълзели от тунела, беше наредил на Кюзар и останалите да затворят вратата и да напуснат Валент Хаус. Но преди да си тръгнат, бе накарал Арисилд да погледне ненормално разтопената стена в помещението с вивисектираното тяло. Магьосникът му бе казал само, че това е било сторено от мощно освобождаване на сила, определено магическа. Когато Никола го бе попитал какъв вид магическа сила, Арисилд бе отвърнал:

— Много лоша сила. — и не бе казал нищо повече.

Другите маси под раирания навес бяха заети от хора на бизнеса, но тъй като се намираха достатъчно близо до Кръстовището, никой не прояви натрапчив интерес към състоянието на дрехите им, които бяха доста пострадали от пълзенето в тунела. Никола бе сварил единствено да махне Донатиеновата дегизировка, която не носеше денем и на обществени места, освен ако не се налагаше.

Вятърът полюшна дърветата в откритата градина, която стигаше до средата на улицата и въздухът се изпълни със силна миризма на дъжд. Никола разбърка кафето си и каза:

— Редно ли е някой да изкарва пари чрез религията си?

— Изобщо не е редно. Да приемеш подарък не е нередно, но той трябва да е даден от сърце и да не представлява нещо особено скъпо на дарителя.

Тя направи неопределен рязък жест. Беше адераси, с маслинен тен и остри орлови черти, черна коса, зверски опъната в кок и сериозни тъмни очи. Беше облечена в черна рокля със семпла кройка и висока яка, а от шапката се спускаше къс воал.

— Намират се измамници, които въртят масата с пръстите на краката си и имитират странни гласове. Предполагам сте чували?

След утвърдителното кимване тя поклати презрително глава.

— Подобни неща могат да се очакват. Някои хора пък си изкарват прехраната като се правят на свещеници.

Тя докосна разсеяно чашата си. Никола й бе предложил обяд, но тя си беше поръчала само вода.

— Това не е вид магия. Етерната равнина е достъпна за всеки, който положи усилие да отвори съзнанието си за нея. Великите Учителки на спиритизма, Сестрите Поласера, са писали за множество техники, които обучават сетивата, за да могат да прегърнат тази равнина. Общуването с мъртвите е една пренебрежимо малка част от онова, което правим. Всъщност, общо взето, това е начин на живот.

Това е култ, помисли си Никола, макар и съвсем безобиден, както са тръгнали напоследък култовете. Беше чувал за сестрите Поласера и за някои други интелектуалци, които бяха положили началото на спиритистката мания.

— Познавате ли един човек, който се прави на спиритист, на име Доктор Октав?

— А, онзи ли. Всички са чували за него. — Тя изглеждаше разочарована — ясно ми е защо искахте да научите тези неща. Навярно е взел от вас пари? Или от някой от семейството ви?

— Най-вече притеснява мен, да.

— Видях го за пръв път преди шест или седем години, когато Сестрите Поласера все още живееха във Виен. Сега живеят в провинцията, близо до Шер. По-подходяща е за духовния живот, провинцията. И естествено, там е много красиво, край морето. Но както и да е.

Развълнувана от спомена, тя напрегнато се наведе през масата.

— Той беше ходил по сеанси, провеждани в други домове, от по-малко предани последователи на движението, но когато дойде на един сеанс на Поласерите в старата им къща в Ситар Корт… — тя разтърси глава — Мадам Амелия Поласера му нареди да се маха, като каза че сянката му в етера е тъмна като кладенец на стъмване и, че няма да сподели с него нищо от учението си. Там присъстваха доста важни особи. Доктор Адалмас, Биендер, писателят, Лейди Галез. Сигурна съм, че Октав страшно се е сконфузил, но… — Тя вдигна рамене и откровено призна — Аз бях доволна, че тя го отпрати.

Мадам Амелия Поласера може наистина да има заложби. Или пък просто е много добър психолог. Никола попита:

— И след това повече не сте го виждали?

— чух, че напуснал града и учел на частно при някого. Но това не беше моя грижа, така че не обърнах много внимание. Той се върна в началото на тази година и стана много моден като провежда сеанси за богаташите. Спиритизмът буди в хората нещо като пикантно любопитство, но истинските последователи не биха провеждали сеанси за никой друг, освен за чистите духом и за онези, които наистина искат да се учат. Октав го прави като атракция по партитата. — Устните й се извиха — Дамите Поласера много ще се ядосат като чуят за това.

— Октав давал ли е някога признаци, че владее магия?

Тя го погледна изненадано.

— Не, той не беше магьосник. Ако беше, Мадам Поласера щеше да усети.

Никола кимна. Сигурно е щяла.

— Само още нещо, Мадам. Ако искате да се свържете с дух, ще ви трябва ли нещо от тялото на мъртвия? Да речем, кичур коса?

Мадам Талвера се намръщи.

— Не. Разбира се, че не. Косата, веднъж отрязана, е мъртва. Ползата й е колкото от едно откъснато цвете. Има техника, която позволява да се получават образи на даден човек, жив или мъртъв, като се използва нещо, което някога е носил в близост до кожата си. Най-подходящо е някое бижу. Металът е много подходящ за задържане на образите на етерното сияние, което обгръща всяка жива душа.

Арисилд кимаше в знак на съгласие.

— Коса, кожа и кости се използват по-скоро в некромантията — вметна.

Мадам Талвера потръпна.

— Не знам нищо за това и не бих желала да знам — Тя се изправи рязко и взе малката си обточена в черно дамска чанта. — Ако това е всичко…

Никола се изправи и й благодари и гледа след нея докато минаваше покрай масите и излезе на улицата. Беше започнало да ръми, но тя сякаш не забелязваше.

— Надявам се, че не я изплаших. — каза притеснено Арисилд.

— Може и да си, но тя вече ни каза всичко, което ни е нужно.

Никола остави няколко монети на сервитьора и двамата с Арисилд се отправиха към тротоара

— Асоциацията с некромантията май я изнерви.

— Да.

Никола се въздържаше да разпитва магьосника за работата на Едуар, защото знаеше, че ако онова, което Арисилд му бе казал миналата нощ, беше вярно, то колкото по-малко го подсещаше за Едуар, толкова по-добре. Ако Иламирес Роан е знаел, че Едуал е бил невинен и въпреки това е допуснал да го екзекутират, отмъщението би било напълно оправдано и желано, но… Но по-добре да ми остане Арисилд, улови се, че мисли Никола.

— Знам как Октав се свързва с мъртвите, — изрече предпазливо.

— О, тази част май съм я пропуснал. Как?

Никола имаше лошо предчувствие относно по-нататъшното забъркване на Арисилд в тази история. Но си спомни как магьосникът бе унищожил вампира в канализацията, толкова небрежно, сякаш подобна проява на сила дори не си струваше да се споменава. Предполагам, че Октав е по-малка заплаха за него, отколкото за нас, останалите.

— Използва уред, който страшно прилича на онези, които Едуар разработи с теб и Асилва. За да го създаде, трябва да е имал достъп до записките на Едуар, но всичко, което оцеля след процеса, е в Колдкорт и не беше пипано. Остава да сте ти и Асилва…

Арисилд се закова на място, напълно безразличен към изливащия се дъжд и забързаните хора, и каретите разплискващи локвите по улицата. Взираше се в пространството толкова напрегнато и съсредоточено, че Никола си помисли, че прави заклинание. След което изведнъж поклати глава и погледна Никола много сериозно.

— Не. Не мисля, че съм казвал на някого за сферите. Сигурен съм, че щях да си спомня, ако бях казвал. А и Едуар не би желал да сторя подобно нещо, ако ме разбираш. Не, сигурен съм, че щях да помня, ако беше така.

Никола се усмихна.

— Хубаво е, че го знаеш със сигурност, но аз и без това предполагах, че не си ти.

Арисилд погледна с облекчение.

— Добре. Ако беше сигурен, че съм бил аз, естествено щеше да ми се наложи да приема думите ти.

Продължиха по улицата и една от минаващите карети изплиска стена от вода, която се размина с тях на косъм.

— Но и не виждам Асилва да е казал на някого — продължи Арисилд — Той не одобряваше много експериментите на Едуар с магията, знаеш. Но това не му попречи да вземе участие в началото — той силно вярваше в знанието заради самото знание, което не е убеждение, следвано от мнозина в Лодун.

Никола вдигна поглед и видя, че Арисилд е придобил свирепо изражение. Предпазливо изрече:

— Миналата нощ ми спомена нещо за това, във връзка с Иламирес Роан.

— Така ли? Усмивката на Арисилд бе кратка и не особено убедителна. — не е нужно да приемаш насериозно всичко, което казвам.

Никола реши да не продължава темата. Днес е в по-добро състояние, отколкото когато и да било от година насам — не ми се ще да го изпращам отново в забравата като му задавам любопитни въпроси. Беше по-безопасно да се придържа към настоящето.

— Онази стая в подземието, където е бил убит онзи човек. Виждал ли си някога нещо подобно?

— Не, и съм благодарен на съдбата.

— Струва ми се, че аз съм го виждал на една илюстрация, всъщност гравюра, в една книга, в която се разказваше за това. чудя се дали не означава, че е някакъв вид специален ритуал при некромантията.

Арисилд гледаше намръщено мокрия паваж и не отговаряше. Никола продължи:

— Ако можехме да идентифицираме онова, което върши противникът, бихме постигнали някакъв напредък.

— Точно в този момент не съм подготвен да си спомня нищо — разбира се, и ти и аз знаем коя е причината. — Арисилд се усмихна малко кисело, след което се разведри — Ще я потърся. Сега това е моята задача, нали така?

— Ако имаш желание.

Никола не бе съвсем наясно какво възнамеряваше да търси Арисилд, но никога не се знаеше.

— Все още не знаем откъде Октав е получил информация, а ти си онзи, който знае най-много за изследванията на Едуар. Имало ли е някой друг, който би могъл да знае дотолкова, че да е бил от полза на Октав?

— Това е въпросът, нали? — Арисилд се блъсна в две добре облечени дами и Никола вдигна шапка в знак на извинение, след което хвана приятеля си за лакътя и го издърпа от средата на тротоара, по-близо до стените.

— Струва си да се помисли — лицето му отново стана сериозно и каза — Радвам се, че държиш това под око, Никола. Наистина не можем повече да търпим тези работи, разбираш ли.

Никола имаше среща с Мадлин във вътрешната градина на Консерваторията на Изкуствата. Тя бе претъпкана от все по-големия брой хора, търсещи подслон от дъжда, който се стичаше по стъклените стени и почукваше мелодично по извитите метални панели високо горе на покрива. Повечето от малките масички от ковано желязо, пръснати в просторното и светло помещение, бяха пълни и измежду кошниците с висящи растения и овощните дръвчета в саксии не се виждаше почти нищо. Накрая я забеляза под едно портокалово дръвче. Беше облечена в рокля от кадифе с цвят на бургундско вино и много екстравагантна шапка и просто бе успяла да се слее с модно облечената тълпа.

— Разбра ли нещо за покойния брат на Мадам Еверсет? — попита я Никола, докато сядаха.

— Да, но първо ми кажи какво открихте в онази къща.

Мадлин положи лакти на масата и се наведе тревожно напред.

Никола изпъшка раздразнено. Тя постоянно го обвиняваше, че не споделя плановете си с нея.

— Мадлин…

Арисилд посочи остатъците от замразени плодове в чинията на Мадлин и каза:

— Това ще го ядеш ли?

Тя побутна към него порцелановата чиния и отвърна на Никола:

— Да, да, знам, че съм адски досадна. Казвай сега.

И докато дъждът се лееше по стъклените стени и сервитьорите сновяха наоколо, той й разказа за сутринта, прекарана във Валент Хаус, за вампира и тунела към канализацията и за онова, което им бе казала Мадам Талвера за обучението на Октав.

— Още един вампир? Колко са тези същества?

— Покойният брат, Мадлин, — напомни й Никола — Какво разбра за него?

— А, онова ли. Да. Станало е точно каквото ти мислеше. Корабът, на който е бил, е потънал с много ценен товар.

Това затвърждаваше подозренията относно целта, с която Октав провеждаше сеансите. Но да използваш спиритизъм, за да обираш на иманета, известни само на покойните роднини на богаташите е едно; онова, което открихме във Валент Хаус е съвсем друго, помисли си Никола.

— О, — продължи Мадлин — Видях Рейнар и той ми каза да ти предам, че е говорил с Мадам Алгрето и тя му казала, че Октав със сигурност е отседнал в хотел Галваз. Еверсет така и не му поискал сметка за странните събития в края на сеанса миналата вечер, но предполагам и това ще стане.

— Хотел Галваз, хм? — Никола се замисли.

Това беше на няколко преки оттук.

 

Научиха коя е стаята на Октав с помощта на стар като света номер, измислен навярно малко след построяването на първия хотел: Мадлин пристъпи кокетно към плота на рецепцията и попита дали приятелят й, Доктор Октав е в стаята си. Портиерът погледна в клетките с ключовете зад себе си и каза че в момента докторът го нямало. Мадлин поиска една бланка на хотела, за да напише бележка, сгъна я и я подаде на портиера, който се обърна и я пъхна в клетката за стая номер седем на петия етаж. Мадлин внезапно си спомни, че същия ден щяла да се вижда с доктора при една приятелка и си поиска обратно бележката.

Докато изкачваха широкото стълбище, което започваше от обширното фоайе и останалите общи зали на хотела, Арисилд приложи една лесна за осъществяване илюзия, която скриваше присъствието им като пречупваше наличната светлина, и караше човек да извръща поглед без дори да разбира защо. Можеше да я прозре всеки, чиито подозрения се окажеха дотолкова силни, за да се вгледа настойчиво. Но в средата на следобеда в хотел Галваз хората се прибираха от късни обеди или се подготвяха за вечерни представления и не се появи никой със силни подозрения.

Във фоайето на петия етаж намериха единствено някаква кошница със сухи цветя, положена върху масичка с вити крака. Осветлението бе приглушено. Мадлин остана на площадката, за да наблюдава стълбището и да сигнализира, ако някой се появи. Никола първо почука на вратата, изчака, за да се увери, че никой няма да отвори и извади шперцовете си. Той погледна Арисилд, който съсредоточено изучаваше тапетите с гроздове и лози и се прокашля.

— Хм? — Арисилд отмести поглед от тапетите и го изгледа тъпо.

— А, да.

Той докосна вратата с опакото на дланта си и за миг се намръщи.

— Не, нищо магическо. Продължавай.

Това не ми вдъхва кой знае какво доверие, помисли си Никола. Погледна към Мадлин, която разтриваше слепоочията си все едно я боли глава. Тя му даваше знак, че никой не идва и Никола затаи дъх и пъхна шперца в ключалката. Нищо не се случи. Стана му малко по-леко да диша и започна да работи по ключалката. Не можеше да е чак толкова опасно; в крайна сметка персоналът на хотела трябваше да влиза и да излиза от стаята по няколко пъти на ден. Но един много умен магьосник би заложил капан, който да се задейства само когато вратата бъде насилена или отворена без ключ. Или магьосникът на Октав не беше много умен, или… В стаята няма нищо, което си струва труда да бъде пазено, помисли саркастично. След още няколко секунди успя да отвори вратата.

Тясната приемна тънеше в сумрак, донякъде разсейван от оскъдната дневна светлина, процеждаща се иззад тежките завеси на прозорците. Непосредствено след нея имаше спалня, също със спуснати пердета. Октав си бе позволил една от най-луксозните стаи в хотела: мебелите бяха качествени и добре поддържани, а килимите, драпериите и тапетите бяха напълно в крак с модата. Арисилд се вмъкна след Никола и бързо обходи приемната, след което докосна орнаментите на камината и се наведе, за да разрови пепелта. Никола го наблюдаваше въпросително, но Арисилд не каза нищо и той започна своето претърсване.

Първо мина през чекмеджетата и полиците на малкото сгъваемо писалище, но не намери нищо, освен неизползвани листа и пособия за писане. Попивателната хартия носеше следи от някакви минали бележки до шивача и до две аристократични дами, които бяха писали на Октав, за да му благодарят, че е провел сеанси в домовете им. Нито една от двете дами не беше Мадам Еверсет. Никола взе попивателната хартия, за да притежава образец от почерка на Октав като знаеше, че докторът ще помисли това за дело на камериерката, която е подменяла принадлежностите за писане.

Рейнар беше казал, че Октав му намирисва на професионален измамник и Никола потвърди това предположение, когато прерови вещите на доктора. Прегледа костюмите и палтата в гардероба, внимателно претърсвайки джобовете им и откри, че дрехите са или много добре поддържани, но нискокачествени или от много добро качество но занемарени. Когато се е нагушил става немарлив, отбеляза Никола. Състоянието на личните принадлежности на Октав потвърди много от теориите на Никола за личността на този човек.

Но нито една от тях не можеше да скрие факта, че тук нямаше нищо ценно.

Нямаше нищо под леглото, между матраците, зад гардероба, зад картините в рамки и никакви тайнствени прорези в тапицерията, нито разни работи под килимите. Никола претърси първо най-вероятните места, след това по-малко вероятните, насочвайки се накрая към местата, където само идиот би скрил нещо. Няма документи, няма сфера, помисли разочаровано, потискайки внезапното си яростно желание да изрита изящната маса. Не откри и никакви книги, дори романи. Тази стая е наета за парлама; истинската му квартира е някъде другаде. Някъде в града в момента се подреждаше втора Валент Хаус. И използва една от сферите на Едуар. В един кратък миг яростта почти го заслепи.

— Аа. Открих го, — докладва Арисилд, надвесен през вратата — Искаш ли да видиш?

— Какво откри?

Никола пристъпи в приемната.

Арисилд гледаше към малкото обрамчено огледало над камината.

— Прилича малко на онази хитринка, дето ти я направих. Картината четецът. Това действа на същия принцип. Усещах, че тук има нещо, не опасно, но нещо…

Той докосна нежно рамката на огледалото.

— Това е за осъществяване на двупосочен контакт, а не за шпионаж, сигурен съм. Макар да се открива доста трудно. Работи като моето, със заклинание само от другата страна.

Никола разгледа огледалото и се намръщи.

— Искаш да кажеш… Ти ми каза, че картината е Велико Заклинание.

Арисилд кимна енергично.

— О, да, така е.

— Значи магьосникът, който е направил това може да прави Велики Заклинания?

Не Октав. Ако спиритистът бе толкова могъщ, не би имал нужда да се занимава с измами. Мадам Талвера бе казала, че Амелия Поласера отпратила Октав, защото сянката му в етера била тъмна. А може би бе видяла сянката не на Октав.

Арисилд кимна разсеяно.

— Да, предполагам случаят е такъв. Точно в момента той спи или е в някакъв вид транс, така мисля. Но който и да е той, не мога да ти кажа нищо за него. Ако се събуди и погледне в огледалото, ще мога да го усетя по-добре.

По гърба на Никола пролази тревожна тръпка и той хвана Арисилд за лакътя и го избута внимателно към вратата. Потискайки импулса да шепне, каза:

— Но ако се събуди, той ще види нас, Ари…

Арисилд го изгледа озадачено с нежелание да изостави този интригуващ проблем.

— А, да, естествено. — след което загря — Ама разбира се. По-добре да изчезваме.

Никола хвърли последен бърз поглед на стаята, за да се увери, че нищо не беше разместено. Може би не трябваше да идвам с Арисилд. Другият магьосник навярно щеше да долови следите от присъствието му точно както Арисилд бе надушил заклинанието в огледалото. Но ако не беше довел Ари, изобщо нямаше да разбереш за огледалото и можеше да се застоиш тук твърде дълго или щеше да направиш опит да се конфронтираш с Октав тук. А тогава никой нямаше да може да предвиди последствията.

Никола затвори вратата от външната страна и я заключи, оставяйки огледалото да отразява само една празна и тъмна стая.