Катрин Дьовил
Аметистовата корона (9)

8

На следващата сутрин тръгнаха рано, но колите и хората напредваха бавно по разкаляния път през гората. Рицарите обсъждаха бягството на затворниците, това беше единствената тема за разговор. Англичаните твърдяха, че са открили следи на десетина тежковъоръжени рицари, преди проливният дъжд да ги заличи. Другите рицари се смееха подигравателно. Според тях, нападението беше дело на бандити, решили да откраднат конете им, нищо друго.

След бягството на затворниците, Еврар беше наложил на рицарите строги наказания и парични глоби. Стотината мъже мърмореха недоволно, но се подчиниха, както винаги. Никой не можеше да разбере как затворниците и съучастниците им бяха успели да надхитрят стражите, да отвържат конете и — което беше най-трудно — да счупят тежките железни пръстени, с които пътуващият певец и вещицата бяха приковани за гредите на каруцата. Това деяние изискваше дълги приготовления. Освен това, освободителите трябваше да носят подходящи инструменти, с които да разбият желязото. Очевидно това не беше случайно нападение, а грижливо планирано освобождаване на затворниците.

Констанс, която трепереше от нерви, не искаше да слуша повече. Беше много учудена, че Еврар не нареди на рицарите да млъкнат. Мъжете часове наред обсъждаха кой би могъл да има причина да предприеме това рисковано нападение, само за да освободи един прост скитник и една вещица от уелските планини.

Констанс стискаше здраво зъби. Придружаващите я рицари бяха невероятни клюкари. Щом не можеха да си убиват времето с нещо друго, предъвкваха една и съща тема, докато околните полудееха. Тя едва се удържа да не заповяда на Еврар, най-после да сложи край на ужасните им дрънканици.

Констанс яздеше в средата на шествието и беше съвсем сама с неприятните си мисли. Загубата на двамата затворници, които тя беше приела само за да направи услуга на стария игумен Мелхлан, беше дреболия в сравнение с онова, което й бяха причинили. Имаше чувството, че ако още малко послуша приказките на мъжете, ще експлодира.

Цяла сутрин я измъчваше страхът, че въпреки бурята, някой е чул нещо, че рицарите или слугите знаеха какво беше станало в палатката й. Ако случилото се излезеше на бял свят, щеше да избухне скандал, чиито последствия тя не можеше да си представи. И без това се ползваше с лошо име пред обществото. Жена, която беше отправила официална молба към краля да не я омъжва. Църквата неуморно проповядваше колко грешни са жените, как са подвластни на похотта и злите си инстинкти. За бога, след всички слухове, които се разнасяха по адрес на графиня Морлакс, сега щяха да я обвинят, че е подтикнала един насилник да упражни насилие върху нея!

Под полуспуснатите си мигли, Констанс наблюдаваше лицата на войниците, които яздеха край нея. Нито един от мъжете не я гледаше различно отпреди. Само Еврар я поглеждаше от време на време по начин, който й се струваше повече от странен.

Накрая Констанс заповяда на една от бавачките да донесе малката Беатрис и я сложи пред себе си на седлото. Твърде късно установи, че малката стискаше в двете си ръце медени сладки, с които слугините се бяха опитали да я успокоят.

— Мамо, яж — Беатрис вдигна ръчичка и се опита да напъха сладкиша в устата на майка си. По бузите на Констанс полепна мед.

— Не сега, миличка — очите й се напълниха със сълзи и тя скри лице в косата на малката си дъщеря. Бог да й е на помощ, никой нямаше да приеме, че е било изнасилване. Тя му се отдаде доброволно! Светът я наричаше горда и безчувствена, но тя беше жена, ранима като всички останали. Нито една жена не можеше да приеме с лекота такова нахлуване в интимния й свят, и да го забрави.

Констанс все още не можеше да разбере докрай станалото. Когато е бил освободен, все едно от кого, певецът е можел да напусне лагера бързо и незабележимо. Вместо това, той беше проявил нечувана дързост, като беше проникнал в палатката й, за да си отмъсти.

Отмъщение. Толкова просто. Онова, което беше сторил с нея, беше отмъщение за бичуването с камшик, за грубото отношение на Еврар и пазачите му.

Констанс беше готова да крещи. Мисълта, че той бе посмял да я унижи по този начин, я подлудяваше. Този човек наистина беше луд. Графиня Морлакс беше охранявана от стотина добре въоръжени рицари, а той влезе в палатката й и я взе насила, без дори да помисли, че могат да го открият и заловят. Беше рискувал живота си!

— Мамо, виж! — Беатрис пъхна в устата й парче сладкиш. — Хапни си, мамо, много е вкусно.

Констанс погледна втренчено малката си дъщеря. Ако намереше този негодник, щеше да го убие със собствените си ръце. Искам да чуя виковете ви, бе казал той. Искам да ви чуя как ме умолявате да ви взема.

Стомахът й се преобърна и тя прехапа устни. Мисълта за преживяното с него й причиняваше гадене. Наистина ли беше викала от наслада, както я беше заплашил? Света майко божия, защо не можеше да си припомни какво точно беше станало?

Но тя помнеше много добре мокрото му от дъжда тяло, което блещукаше под светлината на лампата. Не можеше да отрече, че този мъж беше упражнил върху нея някаква неведома власт. Тя се чувстваше като безпомощна птица в ноктите на лешояд. Виждаше лицето му, наведено над нейното, усещаше твърдия му член дълбоко в утробата си, чуваше нежните му думи.

Защо не беше извикала за помощ?

За стотен път си повтори, че виковете за помощ нямаше да й помогнат. Никой не можеше да я чуе сред воя на бурята. Виковете й само щяха да събудят децата и да ги уплашат до смърт. Тя си спомни, че беше мислила за децата си, докато той се движеше в нея и ускоряващите се тласъци разгаряха огъня в тялото й.

Онова, което стана после, не беше по нейна вина, опита се да си внуши тя. Певецът беше въплъщение на змията на изкушението. Той владееше до съвършенство изкуството на прелъстяването, той беше като синята змия в книжката на Ходиерн. А тя се бе държала като глупава селянка. Тя, възрастната жена, която не се впечатляваше от ухажванията и на най-благородните рицари! Какво унижение, за първи път да попадне под властта на плътската страст, напълно неочаквано, със съвсем чужд човек, като слугиня, притисната до стената на плевнята.

Или просната върху масата в собствената си палатка, помисли си тя и устните й затрепериха.

— Мамо, виж! — Беатрис помилва лицето й с лепкави пръстчета. — Еврар идва.

Главният рицар спря коня си до нея.

— Кажи на хората си най-после да млъкнат — заповяда сърдито Констанс. — Не мога да ги понасям.

Еврар я изгледа учудено, вдигна пръсти към шлема си, без да каже дума, и пусна коня си в тръс. Констанс повика бавачката Ума и й върна малката Беатрис. Момиченцето се разсърди и се развика, че предпочита да язди, но майка му не го чу, обърна коня си и се присъедини към отец Бертран и брат Уеланд.

Може би тук щеше да намери малко покой. Трябваше да престане да мисли за случилото се през нощта, иначе щеше да избухне в плач. Всичко ще се оправи, внушаваше си тя в напразен опит да се овладее. Никой не знае за станалото.

След бурята денят беше ясен и ветровит. Стана студено. Констанс се уви в наметката си от сърнешка кожа, подплатена с пухкави кожички, и вдигна качулката на главата си.

Дъждът беше оставил по пътя дълбоки локви. Конете бяха целите в кал. Все пак, един проливен дъжд не беше достатъчен на земята да се възстанови от дългата суша. Трябваше да вали още поне няколко дни, за да могат селяните да засеят зимните посеви.

Констанс се въртеше неспокойно на седлото. Исусе Христе, цялото тяло я болеше. Отдавна не й се бе случвало да преживее такава бурна страст. Ами ако семето му беше покълнало в нея?

В първия момент я обзе леден ужас. Да носи детето на някакъв си пътуващ певец, човек без име и род — това беше катастрофа! Тя, Констанс, графиня Морлакс, която беше помолила крал Хенри да остане неомъжена!

Тя се опита да се пребори с надигащата се паника. Ако узнаеше, че се е противопоставила на волята му, кралят щеше да я убие. Щеше да я хвърли в затвора или да я прати до края на живота й в манастир. Всичко ще бъде наред, повтори си отчаяно тя. Така трябва да бъде. Беше твърде рано, за да се тревожи за евентуална бременност.

Констанс се закле да запази в пълна тайна всичко онова, което й беше причинил лудият. Щеше да го заключи завинаги в сърцето си. Нямаше право да се довери дори на изповедника си, щеше да премълчи и пред местния свещеник. За този смъртен грях беше готова да се пържи в преизподнята.

Тя наблюдаваше внимателно двамата свещеници, които се клатушкаха пред нея на мулетата си. Брат Уеланд тъкмо развиваше теорията, че вещицата и лудият са се измъкнали, защото миналата нощ е било Вси светии, езическия Самхаин. Демоните, приятели на вещицата, дошли да си я вземат. Младият монах беше сериозен млад човек с пепеляворуса коса, едва навършил двадесет години, син на безимотни селяни от Линкълншир. Отец Бертран, образован френски монах, се изсмя подигравателно.

— Пфу! Онези, които са дошли под закрилата на нощта и бурята и са освободили затворниците, са били рицари на коне. Не чу ли какво си говореха войниците? Освен това, никой не го е грижа за някаква си вещица, за тази малка уелска дивачка, която се моли на скали и дървета!

— Нейните демони са дошли да си я вземат — настоя упорито младият монах. — Дошли са да я отведат при огъня на Самхаин, за да участва в езическите им празници. Заедно с нея са отвели и лудия. Лудите и вещиците имат много общи неща.

Отец Бертран изпухтя презрително.

— Този човек не е луд. Познавам го от Париж, от школата в Нотр Дам.

— Познаваш го? — младият монах опули очи. — Как така познаваш затворника, а не си казал никому?

Изповедникът вдигна рамене.

— И защо да им казвам? Сенрид е много променен, вече не е студентът, когото познавах. Тогава го наричаха le beau, красавеца. Приличаше на бог Аполон, толкова блестящ беше с русите си къдрици. Изключително умна глава, жаден за знания, но подстрекател и бунтовник. В университета непрекъснато ставаха размирици. И всички ревнувахме, защото Питър Абелар, магистърът ни, явно го предпочиташе — в началото дори се говореше, че били любовници. Много скоро обаче се разбра, че Абелар не се интересува от мъже. Когато наруши клетвата си за целомъдрие, той го направи с една мръсница, монахиня от Аржантьой. С това светът ни се разцепи на две.

— Как можеш да твърдиш, че монахинята е била мръсница? — младият монах не можеше да се опомни от учудване. — Кой е Абелар?

Французинът погледна недоверчиво войниците, които яздеха пред тях.

— Наистина ли не знаеш кой е Абелар? Бях забравил, че се намирам в сурова страна, на границите на християнството, където властват тъпота и незнание.

— Е, чувал съм името му — защити се другарят му. — Но съм забравил с какво е известен.

Изповедникът продължи известно време да язди в мълчание.

— Кой е Абелар? — повтори замислено той. — Абелар е бог. Нашият бог. Когато следвах в Париж, той беше на върха на славата си. Ученият млад магистър на Нотр Дам, велик философ с черни къдрици. Едра, красива фигура. Едва навършил тридесетте, най-ученият мъж на времето си, първороден син на бретонски рицар, избран да продължи пътя на баща си. Ала се отвърнал от военния занаят и се посветил на философията.

— Да, чувал съм за него — закима усърдно брат Уеланд. — Но не се сетих веднага. Известният философ Абелар.

Монахът сякаш не го чу.

— Студентите се стичаха на тълпи да слушат лекциите му, да им се наслаждават. Семинарите на Ил дьо Франс бяха препълнени със студенти на Абелар, някои висяха дори по отворените прозорци. Много пъти не съм успявал да попадна на лекциите му, толкова пълно беше. Да, той ни привличаше като никой друг. Най-великият учител, най-великият оратор, най-великият дух на нашето време. Така казваше дори светият отец.

Отново настъпи дълго мълчание.

— Той беше втори Луцифер — продължи мрачно монахът. — Така го наричат днешните учени. Абелар, великолепният дух! Защото не позволяват да се говори за Аристотел и за разума като инструмент за доближаване до бога, а проповядват само сляпа вяра. Църквата забранява мисленето. Църквата го принуди да изгори последния си труд.

— И каква е била тази монахиня? — поиска да узнае брат Уеланд. Отец Бертран се обърна рязко към него.

— Тогава тя беше ученичка, послушница. Така наричат младите момичета, които са приети в манастирско училище. Тя беше племенница на Фулбер, настоятеля на училището при катедралата. Манастирското училище в Аржантьой е широко известно и приема само дъщери на изискани семейства. Ученичките се ползват с известна свобода, могат да яздят и дори да държат домашни животни.

Изповедникът огледа мрачно изгорените поля.

— А Елоиза беше красавица, макар че монахините я хвалеха изключително заради ума и усърдието й. Тя беше олицетворение на красотата и жаждата за знания. Невинно седемнадесетгодишно момиче, което учеше гръцки и староеврейски, четеше Овидий и Ливий и други антични автори. Нищо чудно, че е привлякла вниманието на Абелар. Той беше много горд с целомъдрието си. Светът беше в краката му, можеше да го гледа отвисоко. Беше начело на учените в Нотр Дам, на върха на славата си. Не му трябваше жена, която да го унищожи.

Писарят се почеса замислено зад ухото.

— Значи странстващият певец, избягалият затворник, също е бил студент в Париж?

Досега Констанс беше слушала с половин ухо, но думата „певец“ проникна в съзнанието й. Двамата говореха за избягалия затворник, който се оказа бивш студент, познат на изповедника й.

Тя приближи кобилата си към мулетата на двамата монаси. Сърцето й заби по-силно. Не можеше да повярва, че френският монах от „Свети Ботолф“ познаваше мъжа, който миналата нощ беше нахлул в палатката й. Сигурно не беше чула добре, но не посмя да заговори двамата монаси. Само напрегна слух.

— За мен няма съмнение, че Сенрид е луд — продължи отец Бертран. — Вероятно е загубил ума си, защото обичаше Питър Абелар. Всички ние го обожавахме, той беше нашия идол. В нощта, когато му сториха нечувано зло…

Гласът му заглъхна в тих шепот. Констанс се вслуша напрегнато, но можа да чуе само ужасеното изохкване на младия писар.

— Студентите полудяха — продължи отец Бертран. — Новината се разнесе из Париж като огън. Студентите на Абелар — всички студенти от Нотр Дам — беснееха по улиците и трошаха всичко, каквото им попаднеше. Сенрид беше начело на бунтовниците. Още тогава го смятах за луд. Когато го видях, беше обезумял от гняв и мъка. Той и другите предпочитани студенти на Питър Абелар се втурнаха да преследват Фулбер и слугата му. Успяха да хванат слугата, но нямам сили да ти опиша какво сториха с него.

Велики боже, мислеше Констанс, за какво говорят? Името Питър Абелар не й говореше почти нищо. Знаеше, че е предизвикал нечуван скандал в Париж, като е отвлякъл момиче от манастирско училище. Но това бяха само клюки от един далечен град. Спомни си още, че монахинята беше родила дете. Вероятно сестра й Бертрада, която толкова искаше да стане монахиня, беше по-добре осведомена за случилото се. Но в момента Констанс се интересуваше единствено от бившия студент Сенрид, който беше следвал в Париж по време на случилото се с Абелар.

Ръцете й трепереха. Двамата отново зашепнаха съвсем тихо и тя беше готова да се разкрещи. Не чуваше какво си говореха, до нея достигаха само ужасените възклицания на писаря.

Накрая отец Бертран повиши глас:

— Не съм учуден, че Сенрид е решил да странства. Казват, че сърцето му било разбито, затова обърнал гръб на Париж и проклел бога, че допуснал да причинят такова зло на Абелар.

Писарят каза нещо и монахът вдигна рамене.

— Кой знае? Сенрид беше — и е — добър поет. Абелар хвалеше стиховете му. Всички виждаха, че душата му гори с буен пламък. Двамата са замесени от едно тесто. Имах нещастието да преживея лично един от гневните изблици на Сенрид. Не мога да твърдя, че имаше мека християнска душа. Абелар беше същия.

Писарят го измери с изпитателен поглед.

— Ти не обичаш Сенрид.

Монахът отново вдигна рамене.

— Кой не обича идола си? Дори когато този идол е полудял и се е сгромолясал от постамента си. Не му желая злото. Надявам се ангелите да закрилят душата му, накъдето и да го отведе трудния му път.

Писарят заговори за опрощаването на греховете и разкаянието.

— Концептуализмът на Абелар е интересна философска теория — обясни след известно време отец Бертран. — В манастирските училища на Нотр Дам се водеха оживени дискусии за универсалните, това са концепции за абстрактното, които реалистите яростно атакуваха. Ала Абелар обърка и двете страни с учението си, че универсалните не са нито реалности, нито чисто абстрактни понятия, а концепции за духа, при което подобията между възприетите подробности се абстрахират.

— Това е… интересно — отговори несигурно писарят.

— Интересно ли? Това е смайващо. Абелар е майстор на така нареченото disputatio^[1], една нова школа за обучение, която дискутира зададената тема под формата на въпроси и отговори. Ние бяхме въодушевени, защото дотогава скучаехме до смърт на лекциите на разни стари бъбривци от рода на Анселм от Лаон.

Констанс се облегна назад в седлото си. Монасите говореха за философия и религия и надали щяха да се върнат на пътуващия певец. Разочарована, тя прехапа устни. Трябваше да бъде предпазлива, не биваше да задава въпроси, на които свещениците и без това не можеха да й отговорят. Не беше редно жена да се интересува от църковен скандал. Отец Бертран щеше да я укори за скверното любопитство.

Главата й бучеше още откакто се беше събудила, имаше главоболие. Предстоеше им още един напрегнат ден, преди да стигнат в Бъксбъроу. Е, поне нямаше пак да нощуват край пътя или в някоя негостоприемна гора. Вече беше наредила на Еврар да направи съответните приготовления, за да прекарат нощта в гостилницата на селото Ровърли.

Очите й се напълниха със сълзи. Просто съм уморена, опита се да си внуши тя. Трябваше да отвикне от този глупав женски плач. Така копнееше най-сетне да се прибере вкъщи!

Бавачката Ума дотича до нея и се хвана за седлото й.

— Милейди — извика задъхано тя, — моля ви да дойдете с мен! Малката повърна, а сега плаче и иска вас!

Глупачки такива, каза си ядно Констанс. Явно бяха прекалили със сладките, защото Беатрис им досаждаше с хленчовете си.

Тя изтри бързо сълзите от лицето си, обърна коня си и препусна към колата с децата в края на кервана.

 

 

Недалече от пътя, двама мъже стояха под дърветата в гората на Кидсгроув и наблюдаваха наредените в полукръг рицари. По блестящите им ризници играеха отблясъци.

— Как да разбирам това, че са го загубили? — попита първият. — Казахме им, че ще го намерят в гората на Кидсгроув, и те са го намерили именно там. Не можем да направим нищо повече. Не и за онова, което ни платиха.

Другият го погледна загрижено. Слънцето затопляше ризниците и дългите копия с бели флагчета, които висяха унило в безветрието.

— Казват, че го загубили в бурята и ние трябва да го намерим.

Първият изръмжа раздразнено.

— Да го намерим пак? Само защото онези глупаци не са успели да го задържат? Ние си имаме по-важна работа, отколкото да претърсваме страната за един странстващ певец — той ръгна другаря си в ребрата. — Върви и им кажи, ти говориш техния език. Щом искат да си го върнат, трябва да дадат още пари.

Рицарят с бели пера на шлема беше изслушал мълчаливо двамата мъже. Без да каже дума, той стегна юздите на грамадния си кон. Рицарите, наредени зад него, носеха остри шлемове и блестящи доспехи, скрити под прости бели туники.

Когато вторият мъж понечи да каже нещо, едрият предводител вдигна ръка.

— Шпионин — изплю презрително той на нормански френски. После извади изпод туниката си дебела кожена кесия и я държа дълго в ръката си, докато измерваше двамата мъже с бледите си сини очи. Накрая хвърли кесията пред краката им.

— Вървете да търсите певеца! — заповяда гръмогласно той. Като по негласен сигнал рицарите зад него обърнаха конете си и се отдалечиха.

Първият мъж се наведе и вдигна кесията. Отвори я и изсипа в шепата си златни монети.

— Достатъчно ли е? — попита другият.

— Повече от достатъчно — той се извърна и проследи с поглед рицарите, които прекосиха полянката и изчезнаха в гората. — Иначе не бих се унижил да служа на тези високомерни и вечно мълчаливи типове.

Вторият мъж опря ръце на хълбоците си.

— Е, значи отново трябва да тръгнем на път — промълви с въздишка той. — Откъде ще започнем?