Катрин Дьовил
Аметистовата корона (6)

5

Рано сутринта чаршафът, изцапан с девствената кръв, беше представен тържествено на семействата на новобрачните. Успехът на плътското съединение на двойката обаче беше вече известен. Братята на младоженеца донесоха добрата вест в празничната зала още към полунощ.

Вулфстан беше уговорил с тях таен знак, вероятно свещ на прозореца. Констанс наблюдаваше изпитателно сестра си. Церемонията на сутрешния оглед беше крайно неприятна, но не можеха да я избегнат.

Бертрада седеше в брачното легло, красива, с порозовели бузи, заобиколена от гости, непрекъснато идваха и си отиваха. Младоженката носеше красива утринна роба от червена вълна, дългата коса беше разпиляна по раменете. Главата й беше украсена с венец от класове, сухи цветя и пъстри панделки, изплетен от селяните в Морлакс. Вулфстан, победоносният млад съпруг, седеше на стол до нея с чаша вино в ръка и се усмихваше широко.

Ще трябва да свикна с него — мислеше си Констанс. Братята на Вулфстан бяха неотстъпно до младоженеца. Очевидно още не бяха изтрезнели от сватбената вечеря. Ленивата усмивка на младоженеца беше неприятна на Констанс. Незнайно по каква причина на сутринта след сватбата той й беше по-малко симпатичен.

Жулиен направи знак с глава към украсеното с разноцветни панделки легло.

— Как се чувства младоженката? — пошепна той в ухото на сестра си. — Разказа ли ти какво чудо е станало през нощта?

Констанс махна на един паж и момъкът се втурна към нея. Тя му нареди да каже на Дьо Жервил, че музикантите трябва да отидат в долната кула. Стаята на новобрачните беше твърде малка за шумния оркестър. Главата я болеше непоносимо.

— Чудото на първата брачна нощ е, че изобщо се състоя — отговори тихо тя. — Вчера Бертрада съвсем сериозно заплашваше, че ще се самоубие.

Тя обходи с поглед спалнята. На пода бяха захвърлени множество винени чаши. Гостите ги изритваха небрежно настрани или се спъваха в тях. Влизаха и излизаха слуги с ядене и пиене, но никой не си правеше труда да събере отпадъците и да почисти. Редом с годеника седяха граф Херфорд и съпругата му, която беше сложила в скута си малко къдраво кученце — най-новата лондонска мода.

Двамата разговаряха с Де Клинтънови за указа на крал Хенри, който искаше да принуди благородниците да помагат на дъщеря му, омъжена на дванадесет години за германския император на Свещената римска империя. Хенри много държеше тази дъщеря да го наследи на английския трон.

— Норманите никога няма да позволят да бъдат управлявани от жена — заяви шерифът. Графът направи небрежен жест с ръка, за да му даде да разбере, че трябва да замълчи. Стаята беше пълна с братовчеди на семейство Де Юборг от Фонтревол в Мейн. Скоро те си излязоха и край младоженците останаха само Магнус де Бокаж, далечен братовчед на Констанс от Роксетър, и Робер Фицджилбърт. Двама елегантни, представителни млади мъже, които не обръщаха внимание на жадните погледи на графските дъщери.

Жулиен кимна на Констанс.

— И сега?

Какво сега? — запита се горчиво графинята.

Тя бе прекарала неспокойна нощ. Няколко пъти се събуди, измъчвана от мисълта дали бракът на Бертрада е бил консумиран. Беше първата, която на сутринта влезе в покоите на новобрачните, след като младоженецът се показа в двора на замъка, посрещнат с бурни одобрителни викове от братята си, които веднага го повлякоха към бъчвата с вино. Констанс събра камериерките си и се изкачи в старата кула. Явно всичко беше минало добре, иначе Де Клинтънови нямаше да бъдат толкова весели. Въпреки това, докато изкачваше тесните стълби, сърцето й биеше до пръсване. Ами ако беше станала някоя беля? Ако младият съпруг — раздразнен до крайност от съпротивата на Бертрада — беше напердашил съпругата си до безсъзнание? Подобни случки не бяха рядкост.

За свое безкрайно облекчение, Констанс намери сестра си в леглото с чинийка колбаси и стомничка утринна бира в ръце. Ала Бертрада не пожела да каже нито дума за случилото се през първата брачна нощ. След всички тревоги, които Констанс беше изживяла за съдбата на малката си сестра, сега много й се искаше да й залепи една шумна плесница. Опита се да се успокои с мисълта, че всичко е минало добре. Избута доста грубичко сестра си и саморъчно измъкна чаршафа с кървавите петна.

— Тя ми каза, че като се е отдала на съпруга си, е извършила богоугодно дело — обясни Констанс на несъщия си брат. — Вярвам, че ще продължи да изпълнява този свещен дълг и ще му роди много деца.

Жулиен се засмя подигравателно. Околните се обърнаха и го погледнаха учудено.

— Значи все пак е станало чудо. Погледни я само — нима нашата очарователна сестричка все още вярва, че е станала Христова невеста?

Констанс проследи погледа му. Бертрада гледаше мъжа си със сладостен копнеж. Вулфстан разговаряше с братята си и не й обръщаше внимание. Пламенното й отдаване на божествената воля бе претърпяло учудващ обрат.

— Сигурно се е държал като глупак — пошепна в ухото й Жулиен. — В това е цялото чудо.

Констанс избухна в смях.

— Ти си богохулник — трябваше да си обещае, че за в бъдеще няма да се тревожи толкова. Увереността на младоженеца се беше предала върху съпругата му.

Племенните водачи от Уелс изкачиха стълбата с голям шум. Между тях беше и Маредуд ал Дживанви, който разбута грубо навалицата, за да поговори с Констанс за някаква сделка с добитък.

Това наистина не беше нито подходящото място, нито удачното време за такива разговори. Спалнята на младоженците беше препълнена с хора.

— По-късно ще сляза в залата, за да изслушам молбите на селяните — каза му тя. — Управителят ми Пиер дьо Жервил ще се погрижи за това.

— Смятам да преговарям с теб, момиче, тук и сега, не по-късно — другите уелсци пристъпиха по-близо. — На юг също преживяхме страшна суша, не по-малка от тукашната. След празника на Жул, почти няма да ни остане добитък, защото фуражът е малко. По-добре е още отсега да си купим това, от което имаме нужда, и да се отървем от излишните говеда.

Констанс въздъхна. Маредуд преговаряше с нея като с баща й. Уелсците нямаха предразсъдъци. Те позволяваха на жените си да търгуват, с каквото искат. Музикантите, които бяха излезли от спалнята, продължиха изпълненията си на стълбището, подкрепени от пронизителния звук на гайда. Без да крие нетърпението си, Констанс се постара да приключи набързо сделката за продажба на зимни запаси фураж и закупи няколко десетки глави добитък.

Когато уелските племенни водачи се оттеглиха доволни, към нея пристъпи Робер Фицджилбърт, придружен от Магнус дьо Бокаж.

— Милейди — той взе ръката й и целуна връхчетата на пръстите й. Констанс побърза да издърпа дланта си. Пратеникът на краля се усмихна и показа равните си бели зъби. После се обърна към придружителя си. — Магнус, тя е най-прекрасната дама надлъж и нашир и току-що станахме свидетели как умело се справя с недодяланите уелсци. Трябва ли да я полаская още? Нима всички жени не искат да чуят колко са красиви, умни и духовити?

Констанс погледна над сведената му глава към Магнус, който вдигна вежди.

— Милейди — продължи Робер Фицджилбърт, — аз съм ваш роб и съм готов покорно да падна в краката ви.

Констанс си припомни огромните земи на семейство Де Клеър в Англия и Нормандия. Фамилията бе безмерно богата, но това съвсем не означаваше, че не се стреми към още богатство.

— Овладейте се, милорд — помоли тихо тя и го подръпна за ръкава. Робер Фицджилбърт знаеше, че кралят й е позволил да остане три години неомъжена. Но членовете на семейство Де Клеър явно вярваха, че могат да си позволят всичко. — Стига с тези шеги! Не желая да ми падате на колене. И за да угася въодушевлението ви, ще ви кажа, че винаги пътувам със свита от сто рицари.

Магнус избухна в смях. Констанс се зарадва, че беше споменала ескорта си. Тя беше най-богатата наследница на Англия и винаги можеше да очаква нападение на разбойници, отвличане и дори убийство. Но най-вероятното беше, някой честолюбив благородник да я завлече пред олтара и да я направи своя съпруга, преди да са успели да уведомят краля.

Робер Фицджилбърт я изгледа замислено. Констанс заразпитва Магнус за братята и сестрите му. Наследниците на братовчедите и братовчедките на семейство Де Юборг в Роксетър бяха извънредно многобройни — и ако се вярваше на слуховете, не само от нормански произход. Злите езици не преставаха да повтарят, че между предците на фамилията имало и евреи. Дори хората си шепнеха, че няколко момичета били омъжени чак в далечна Дания.

Магнус й предаде поздрави от майка си и разказа за научната работа на баща си в служба на краля. Мислите на Констанс се отклониха. Бертрада е омъжена, повтаряше си отново и отново тя с безкрайно облекчение. След малко махна на един паж и поиска чаша вино. Групата млади момичета, събрани около сватбеното легло, избухнаха в звънък смях. По стълбата изтрополяха тежки стъпки. Появи се граф Честър, следван от съпругата си, тромавите им, загърнати в кожи, синове и една дъщеря.

Констанс се огледа за свободен стол. Едва се държеше на крака.

Сватбата свърши, първите гости вече си заминаваха. До вечерната молитва, замъкът щеше да се опразни. На следващата сутрин тя възнамеряваше да потегли към Бъксбъроу. Ала преди това трябваше да повика в стаята си управителя на замъка и главния надзирател, и да обсъди с тях някои стопански въпроси. Трябваше да уреди и спора с тъкачите. Сега обаче искаше само да се радва, че Бертрада е щастливо омъжена. Щом писарят й се подготвеше, трябваше да му издиктува писмо до крал Хенри.

Тя си взе от масата чиния със сирене и хляб и седна, Фицджилбърт, който не се отделяше от нея, започна да я разпитва дали познава най-новия танц, който вдигнал голям шум в Лондон.

Робер е много представителен мъж, мислеше си тя, докато го слушаше. Млад, красив и богат. И твърдо решен да продължи да я ухажва даже ако трябваше да чака цели три години. Усмихна му се и поклати глава.

 

 

Срещата с тъкачите се състоя в голямата зала. Слугите изнесоха масите навън, за да ги почистят, и посипаха пода с пресни стърготини. Мъжете и жените се притискаха уплашено покрай стените, за да не пречат.

Констанс влезе в залата и седна на пейката, поставена зад голямата маса на подиума. До нея се настаниха Пиер дьо Жервил, писарят и главният надзирател. Днес господарката не беше свикала съд, а възнамеряваше само да изслуша участниците в един спор, затова свидетелите не положиха клетва.

Тъкачите произхождаха от юг, от някогашния Данелоу, и това им личеше. Повечето бяха едри на ръст, със светли коси и очи. Те бяха дошли в Морлакс още когато управляваше бащата на Констанс, за да стрижат многобройните овце, да предат вълната и да тъкат платове, които се продаваха с голяма печалба в Лондон. Тъкачите имаха съзнание за важността си и не допускаха никой да се бърка в делата им.

— Кой ще говори от името на тези хора? — попита Констанс.

Писарят посочи един възрастен мъж, набит и силен, който излезе напред. Името му било Торквин, обясни писарят.

Оплакването се отнасяше за границата между два имота. Спорът беше между тъкача Гундар Хеърфут и селския мелничар. Засегнатите също излязоха напред.

 

 

Констанс погледна любопитно крака на тъкача, който беше увит с кожени ремъци. Приличаше й на заешка лапа, изкривен, дълъг и тесен, петата не докосваше пода. Зад Гундар Хеърфут стояха тридесет тъкачи, които напрегнато следяха ставащото.

Спорът беше решен много скоро. Селото беше собственост на господарката на замъка, писарят приложи писмените доказателства и прочете как са били маркирани границите. Гундар Хеърфут заяви съгласието си да плати определена сума за парчето земя, което му оспорваше мелничаря. Значи, случаят не беше толкова спешен. Констанс остана много учудена. Обикновено подобни маловажни спорове се решаваха през пролетта след Великденските празници.

— Сигурно ще има още нещо — каза Констанс на писаря си.

Жулиен Несклиф влезе в залата и седна зад една масичка до стената. Вдигна поглед към сестра си и й се усмихна окуражително.

Както беше предположила, това не беше края. Като говорител на тъкачите излезе Торквин, който помоли господарката на замъка от следващата зима да купуват жито от нея, а не на житния пазар в Рексъм.

Констанс го гледаше замислено. Тъкачите и селяните се бояха, че ги очаква гладна зима. Неин дълг беше да се грижи за селяните. Ако ги пратеше да купуват жито в Рексъм, спекулантите щяха да ги докарат до просешка тояга.

Торквин чакаше спокойно отговора й. Селяните не обичаха много тъкачите. Те бяха занаятчии, членове на гилдия, и не се бъркаха в селските работи. Бяха своенравни, предпочитаха да се молят в къщите си и почти не влизаха в църквата. Миналата година имаха сериозни неприятности със свещеника и като резултат, епископът на Честър изпрати до всички общински църкви специално послание, в което проклинаше и изпращаше в ада всички хора, които не се молеха в църквите.

Дъщерите на тъкачите се омъжваха късно, понякога едва на двадесет години. Странен обичай. Жените кърмеха децата си дълго й отказваха да спят с мъжете си, докато не отбиеха детето.

Констанс продължи да размишлява още известно време.

— Имате ли и друга молба?

Тиха въздишка се понесе от множеството. Водачът им Торквин се огледа неспокойно.

— Трябва отново да поговорим за рицарите, милейди — Констанс вдигна глава и впери поглед в него. — Не за всички, милейди — побърза да я смекчи той. — Но за няколко. От гарнизона.

Рицарите в замъка, които бяха под заповедите на главния надзирател Лонгпре, не бяха дисциплинирани като отряда на Еврар. Констанс се приведе напред и се обърна към главния надзирател.

— Не сме имали оплаквания — побърза да я увери той.

— Не, милейди, засега няма оплаквания — тъкачът поглади брадата си. — Ние питаме какво трябва да направим. Ние не принуждаваме дъщерите си да се омъжват.

Главният надзирател се покашля обвинително. Писарят го погледна втренчено. Дьо Жервил изрева:

— Дръж си глупавата уста! Лейди Констанс…

— Лейди Констанс поиска да узнае причината за тревогите ни — прекъсна го спокойно тъкачът. Констанс с мъка потисна усмивката си. Тъкачът изглеждаше искрено засегнат. Явно не беше искал да обиди никого. От друга страна, кой можеше да забрави обстоятелствата около трите женитби на господарката?

— Какво искаш да ни кажеш? — попита меко тя.

Мъжът се поколеба. Младите жени зад него сведоха глави. Всички носеха кърпи, които почти скриваха лицата им, но бяха едри на ръст, със силни тела. Който искаше да си вземе силна и здрава жена, можеше да бъде сигурен, че ще направи добър избор с тъкаческа дъщеря.

— Не искаме да предоставяме дъщерите си на мъже, които не желаят да се оженят за тях — обясни Торквин, — освен когато избухне война и настанат тежки времена. Онова, което става тогава, не зависи от нас, но ние всеки ден се молим на бога да ни опази от такава беда — очите му потърсиха погледа на господарката. — Когато младите рицари правят предложения на момичетата ни, ние не ги принуждаваме да приемат или да откажат. Или имат желание да се омъжат, или не искат.

За Констанс беше ясно, че предложението на един гарнизонен рицар, който не притежаваше нищо, освен оръжията, коня и дрехите, които носеше на гърба си, не беше особено привлекателно за тъкачите. Особено за по-заможните.

— Значи вашите дъщери нямат особено желание да се женят за гарнизонни рицари? — попита с лека усмивка тя.

Торквин не отговори.

Констанс се облегна назад. Какво можеше да каже на тези хора? Нямаше смисъл да забрани на рицарите да посещават селото. Тези мъже и без това рядко говореха за брак. Ако все пак направеха предложение на някое момиче, вероятно искаха само да го залъжат със сладки приказки, за да го завлекат в сеното.

— Ще наредя на главния надзирател Лонгпре да се погрижи рицарите да не досаждат на вашите момичета, когато те не искат — преди Торквин да е успял да каже нещо, Констанс продължи: — Ако вие, както ми казваш ти, не правите нищо без съгласието на дъщерите си, момичетата трябва да се справят сами с нахалните рицари и да ги държат далече от себе си.

— Милейди, те ги заплашват — отговори нерешително мъжът. — Рицарите идват в селото… и ако момичетата им откажат…

Това беше недопустимо.

— Никоя жена не бива да бъде заплашвана. Ако някой рицар престъпи изричната ми заповед, ще бъде наказан. Имаш думата ми, че Лонгпре ще внимава за хората си.

Изглежда, това задоволи тъкачите. Те кимнаха тържествено и един подир друг се измъкнаха от залата. Когато Констанс стана от масата и понечи да слезе от подиума, главният надзирател я спря и се опита да обясни, че ако наложи сурови наказания на провинилите се рицари, те може да се разбунтуват.

— Нима искаш да им позволя да изнасилват момичетата? — тъкачите не бяха склонни към насилие и надали щяха да отмъстят на злосторниците. Не се случваше често да измъкнат от реката удавил се при мистериозни обстоятелства рицар или да го намерят мъртъв с пречупен врат след падане в крайпътната канавка.

Констанс тръгна към изхода на залата, но Жулиен й препречи пътя.

— Сигурен съм, че ще си имаш ядове с тези хора — той беше проследил внимателно хода на изслушването.

Констанс го погледна пренебрежително.

— Гарнизонните рицари не се женят — те са бедни като църковни мишки. Когато дават обещание за женитба, само искат да убедят тъкаческите дъщери да ги последват в плевнята.

Мъжът избухна в тих смях.

— Не исках да кажа това — той се огледа търсещо. — Къде е злото ти куче?

— В оборите заедно с рицарите ми. Подготвя заминаването ни. Ще тръгнем утре на зазоряване.

Жулиен я прегърна и тържествено я целуна по челото.

— Утре ще бъда вече в Несклиф. Онези от нас, които не са богати, трябва да работят. Ще се наложи да взема мерки срещу проклетата суша. Моите селяни са намислили да направят изкуствено езеро — той вдигна рамене. — Когато го завършат, няма да имаме вода да го напълним. Бог явно е забравил да ни праща дъжд.

Констанс изпита съчувствие към несъщия си брат. Даже в гръб приликата му с общия им баща беше смайваща: широките рамене, танцуващата походка. Залязващото слънце играеше в червената му коса. Тя не искаше да се кара с Жулиен. Той беше изслушал преговорите й с уелсците, които си получиха желаното жито, беше дошъл и на разговора с тъкачите. Сигурно затова й бе споменал, че ще си има ядове. Доколкото знаеше, никой не я укоряваше за начина, по който управляваше Морлакс, търгуваше с добитък или ръководеше изслушването на селяните. Онова, за което я осъждаха, преди всичко църквата, беше безсрамието й, че е имала повече от един съпруг, а сега е овдовяла и отново е желана плячка за мъжете.

Констанс прекоси сухата трева на двора. Под обувките й се вдигаха облачета прах. Не беше валяло почти два месеца. Каруцата със затворниците беше избутана пред вратата на кухненското крило. Едрият златнорус певец стоеше на колене, превит под тежестта на веригите си.

Констанс се приближи към каруцата. Рицарят, който беше седнал на колелото, скочи. Пленникът изглеждаше много по-зле от миналата вечер. Наболата му брада беше цялата в кръв, устните напукани и подути. В ъгълчетата на устата се беше събрала засъхнала слюнка. Ръцете му бяха вързани на гърба, каруцата вонеше нетърпимо на урина. Жената се беше свила в отсрещния ъгъл и лицето й беше скрито под кърпата.

— Защо не му дадеш да пие? — жалкото състояние, в което се намираха двамата пленници, беше повече от очевидно, а миризмата беше ужасяваща. — Защо си сам на стража?

Младият рицар с луничаво лице промърмори нещо в смисъл, че другарят му е получил някакво поръчение от сър Еврар.

— Пленникът отказва да пие, милейди. Не иска и да яде — обясни той. — Проклина ни, ругае сър Еврар. Държи се като обезумял. Трябваше да му вържем ръцете на гърба, защото хвърляше по нас всичко, което му давахме. Удари в лицето сър Мило с паничката за вода и едва не му счупи носа — той погледна пленника с дива омраза. — Вярно е, дето казва народът, че е обсебен от дявола.

Певецът вече не изглеждаше бодър и силен като предишния ден. Лицето му беше хлътнало и посивяло. Жената не беше по-добре.

— Милейди, не се приближавайте до вещицата! — проговори предупредително рицарят. — Тя не е по-добра от него. Достатъчен е един поглед и…

— Донеси вода — заповяда Констанс. За бога, дори конете не могат без вода! — И намери нещо за ядене.

Рицарят я погледна мрачно, но изпълни заповедта. Констанс пристъпи по-близо и погледна в окървавеното лица на певеца. Ако не беше целия в рани, сигурно щеше да изглежда по-красив дори от Робер Фицджилбърт. Тя видя в ъгъла гърне, в което затворниците трябваше да удовлетворяват нуждите си, но то беше преобърнато. Пък и как ли би могъл да го използва, след като ръцете му бяха вързани на гърба?

— Ела при мен — обърна се тя към жената. — Искам да ми помогнеш — когато жената не се помръдна, Констанс попита нетърпеливо: — Защо не изпълняваш заповедта?

Отговорът на чернокосата жена беше безмълвен жест, с който показа, че и нейните ръце бяха вързани на гърба. Констанс въздъхна недоволно. Пленниците бяха получили строго наказание за непокорството си. Или стражите се страхуваха от тях. Или и двете.

Младият рицар се върна с кофа вода, парче хляб и чаша. Констанс беше готова да му заповяда да развърже ръцете на затворниците, но видя погледа на мъжа и реши да го остави така.

— Дай му вода — заповяда тя. Рицарят я погледна стреснато. — Велики боже, поднеси чашата към устата му!

Рицарят посегна през дъските и поднесе чашата към устните на пленника. Нищо не се случи. Мъжът си остана коленичил на пода на каруцата, загледан враждебно в Констанс. Рицарят бавно наклони чашата. Певецът отпи голяма глътка, без да откъсва очи от господарката на замъка. Рицарят отдръпна празната чаша.

Певецът вдигна глава, острият му поглед прониза Констанс. Той изду бузи и изплю водата право в лицето й.

Констанс примигна. Рицарят до нея нададе гневен вик и посегна към камшика, окачен на задната ритла.

— Спри! — тя беше толкова слисана от постъпката на певеца, че дори не се разгневи. Вдигна ръка и изтри лицето си с ръкава от зелена коприна, обточен с меки кожички. С ъгълчето на окото си забеляза как коленичилата в отсрещния ъгъл вещица се затресе от страх.

Рицарят застана до нея и вдигна камшика.

— Милейди…

— Махни този камшик — изсъска тя. По челото й все още се стичаше вода. Наметката и предната част на копринената рокля бяха мокри. Певецът я гледаше с пламтящи очи.

— Дай ми чашата — заповяда тя. Рицарят отвори уста да възрази, но погледът й го накара да замълчи.

Констанс напълни чашата и пристъпи към каруцата. Мушна чашата в процепа и я поднесе към устата на окования мъж. Той склони глава, без да я изпуска от очи, и започна да пие жадно. Констанс го изчака да се напие, отдръпна чашата и нареди на рицаря да я напълни повторно.

Без да бърза, тя поднесе втората чаша към устата на певеца. Сините му очи се впиха в нейните. Не беше сигурна какво ставаше в този момент в главата му. Нищо добро, в това беше сигурна.

Тя върна празната чаша на рицаря и му нареди да развърже ръцете на жената.

— Ако държиш да остане вързана, поне й вържи ръцете отпред, за да може да се движи.

Констанс отчупи парче ръжен хляб. Рицарят изпълни заповедта й, развърза вещицата и й подаде чаша вода. Жената я хвана с две ръце и я изпи жадно, като простенваше от наслада.

Певецът продължаваше да наблюдава Констанс. Миризмата му беше толкова силна, че тя извърна глава. След това поднесе хляба към устата му.

Той отвори уста да каже нещо, вероятно отново да я засипе с ругатни и цинизми. Очите му пламтяха на фона на падащия здрач. Изведнъж Констанс напъха парчето хляб в устата му и то заседна между зъбите му.

Констанс остана още малко пред каруцата. Не беше имала намерение да постъпи така. Не можеше да разбере откъде беше дошъл този внезапен импулс. Ала изпита злобно задоволство от този смел жест.

Пленникът не направи опит да изплюе хляба. Остана коленичил на гредите, без да откъсва поглед от лицето й.

Констанс се обърна рязко и се отдалечи. Рицарят, който наливаше вода на вещицата, извика нещо подире й, но Констанс продължи пътя си, без да се обърне.

Слънцето беше залязло и навън беше студено. Острият северен вятър свиреше в двора на замъка и се удряше в дебелите стени. Констанс се загърна в наметката си. Рицарите й, облечени в зелени и бели туники, бяха извели конете от оборите, за да ги разтъпчат. Тя потърси с поглед Еврар, но не можа да го открие. Слугините изнасяха от залата вързопи с мръсни стърготини.

Изведнъж Констанс се почувства стара и уморена. Копринените обувки й бяха тесни и краката я боляха непоносимо. При това тя беше също така млада и красива като момичетата, които сутринта се бяха събрали около леглото на Бертрада. Обитателите на замъка бързаха по задълженията си в падащата нощ и мнозина от тях не познаха господарката си, загърната в дебела наметка.

Констанс вдигна поглед към прозореца на старата кула, където горяха свещи. Бертрада и съпругът й щяха да заминат на следващата сутрин с Де Клинтънови.

Най-после всички се оженихме татко, мислеше Констанс. Сети се за Робер Фицджилбърт и въздъхна. Три години не бяха достатъчно дълъг срок.

Утре, утеши се графинята, утре ще напусна замъка Морлакс. Утре ще потегля към Бъксбъроу. Към къщи.

 

 

Само след няколко мига две фигури едва не се сблъскаха в дълбокия мрак край стената зад оборите.

— Велики боже — прошепна единият. — Толкова пих на тази сватба, че сега главата ми бучи. Не мога да говоря, камо ли да мисля ясно.

Другата фигура изчака, докато и вторият рицар, определен за пазач на затворниците, се върна при каруцата. Мъжете окачиха камшика на ритлата, хвърлиха настрана кофата и чашата, пресегнаха се през дъските и провериха оковите на пленника, който беше коленичил на гредите.

— Тя заминава за Бъксбъроу утре сутринта. Ще мине през Рексъм и Холт, после през гората на Кидсгроув. С целия си ескорт от сто души. Никой няма да остане в замъка Морлакс. Имат четири коли за багажа и онази каруца със затворниците.

Другата фигура изръмжа.

— Сигурно пак ще имат трудности с преминаването на реката, както на идване — след пауза той добави: — Ами злото куче?

— Неотстъпно до нея. Както винаги.

Двамата мъже мълчаливо гледаха как към двамата пазачи се присъедини трети рицар. Той обясни нещо на другарите си, те го изслушаха внимателно, а после вдигнаха ръце към шлемовете си. Третият кимна и се отдалечи.

Двамата мъже отидоха до каруцата, спуснаха страничната стена и измъкнаха навън жената, която беше увита цялата в черен шал и от слабост едва се държеше на краката си. Тя хвърли умолителен поглед през рамо към русия мъж, който беше окован за гредите. Когато двамата рицари я повлякоха към стената, от устата й не излезе нито звук.

След дълга пауза първата сянка проговори:

— В гората на Кидсгроув.

Двамата рицари с жената по средата изчезнаха между постройките зад пекарната.

— Значи в гората — промърмори втората сянка.

След минута първият се размърда и скоро потъна в мрака. Другият го последва, без да бърза.

Сенрид премести тежестта си върху другия крак, отметна глава назад и се загледа в тъмното небе над крепостните стени. Вятърът беше прогонил облаците и студените звезди го гледаха заплашително. Той потрепери и пое дълбоко въздух. Вятърът го пронизваше до кости. Ризата висеше на парцали по гърдите му. Рицарите не му бяха върнали одеялото, след като почистиха вътрешността на каруцата с няколко ведра вода.

Някъде от сенките зад кухненското крило долетяха писъците на Ливайд, носени на крилете на вятъра, безумни писъци на ужас, които нямаха край. Сенрид се опита да не слуша. Бедната жена, тя не беше сторила нищо лошо, за да заслужи това мъчение.

Той задърпа веригите си и за стотен път си представи в подробности как щеше да си отмъсти, когато успееше да се добере до мъчителите си. Единствено мисълта за отмъщение го крепеше и поддържаше духа му.

Дано бог изпрати душите им да се пържат в пъкъла.

Сенрид затвори очи и се опита да се изключи от околния свят, за да не чува писъците на измъчваната жена. „Трябва да потънеш в тъмнината на духа. Това е единствения начин да не полудееш.“ Той търсеше латинските стихове като нещастен рибар, отишъл да лови жаби в блатото. И учудващата му памет ги извади на бял свят:

„Пея за бранния път на героя,

в Италия стигнал пръв на лавинския бряг,

от съдбата прокуден из Троя.

Дълго той беше преследван по сушата и по морето

от разгневена Юнона и силата на боговете;

дълго воюва, додето Града основал, той принесе…“

Той чу някакъв шум и стиховете на Вергилий отлетяха някъде много далеч. От гърлото му се изтръгна ядно проклятие. От мрака излязоха няколко рицари с плетени ризници и факли в ръце. Преди да е успял да реагира, те се нахвърлиха върху него. Бяха седмина. Седем рицари трябваха, за да се справят с един-единствен, останал без сили, пребит до смърт затворник.

Рицарите изтръгнаха веригите от скобите, без да свалят железните пръстени от китките и глезените му, и го измъкнаха от каруцата. Грапавите дъски одраха болезнено коленете му. Той избълва поток проклятия на нормански френски. После на саксонски немски. Мъжете мълчаха.

Писъците на Ливайд проглушиха ушите му, докато мъжете го влачеха през мръсотията зад кухненското крило. Там цареше пълен мрак. Макар и с вързани ръце, той се отбраняваше отчаяно. Един от пазачите го удари, но другарят му рязко му заповяда да престане. Сенрид отговори на удара и рицарите гневно изругаха.

Обезумял от ярост, мъжът се биеше като бик. Десетки ръце посягаха към него. Леденият студ по кожата му подсказа, че бяха свалили от гърба му и последните остатъци от ризата. Смъкнаха и панталона. И ботушите. Остана бос на студената земя. Щом остана гол, мъчителите му го сграбчиха и го метнаха към една дървена стена. Той се удари болезнено, но остана на крака и се обърна с пъшкане към пазачите си.

Беше заобиколен от рицари в плетени ризници, шлемове и тежки оръжия. Можеше да се справи с двама или трима, но седем бяха твърде много. Разтърси глава, за да проясни мозъка си. Все пак беше много по-добре да се бие до последен дъх, отколкото да понесе безропотно мъченията.

На земята бяха подредени дузина кофи. Какво се канеха да правят тези негодници?

— Дръж се, лудньо! — изрева един от норманите и вдигна една кофа. Сенрид чу отново писъците на Ливайд, примесени с тихи женски гласове. Рицарят замахна и ливна пълната кофа на главата на голия пленник.

Под потока ледена вода Сенрид се разтрепери и едва успя да си поеме въздух. Последва втора кофа, веднага след нея трета. Методите за мъчение бяха многообразни, но Сенрид не беше чувал нито за един, който да започва с обливане със студена вода.

Той изруга и се хвърли към мъжете. Кръгът около него се стесни.

Ледените струи вода идваха от всички страни. Сенрид полетя назад към дървената стена и затропа по дъските с рамене и с вързаните с ръце.

— Това е поздрав от господарката на луната! — обясниха иронично мъчителите му. — Хайде пак! Никога не си преживявал такава освежителна баня, нали? Тъкмо като за луди!