Катрин Дьовил
Аметистовата корона (20)

19

„Славата е почетна цел“.

Вергилий, „Георгики“

Тиери дьо Инерс падна с главата надолу в граничния ров, изохка и зарови лице в шумата. В другия край на овесената нива селяните продължаваха да търсят хората, предизвикали възмущението им. Бяха въоръжени с коси и вили. Беглецът предпазливо подаде глава от скривалището си. През гъстите храсталаци от лески и бъз, той проследи движенията на побеснелите от гняв селяни, които крачеха през полето. За момента беше на сигурно място в рова.

Тиери потърка главата си и пръстите му напипаха нещо топло и лепкаво. При падането се беше ударил в остър камък и от косата му капеше кръв. По дяволите, къде беше Сенрид, причинителят на цялото това нещастие?

Стресна го изфучаване на котка в непосредствена близост. Дрезгав глас прошепна в ухото му:

— Инерс, магаре такова, аз съм тук, до теб! За малко да ми счупиш кръста с елегантния си скок!

— Сенрид! — гневните викове на селяните се носеха по полето. Младият учен примигна и огледа гъсталака. — Бог ми е свидетел, сега ми е ясно, че съм загубил и малкото си разум, като се съгласих да напусна Уинчестър с теб и да обикалям тази забравена от бога страна. От селяните получаваме само цвекло и ругатни, и някой ден непременно ще ни счупят главите — той въздъхна дълбоко. — Кой дявол те накара да изпееш песента, в която изразяваш съмнение в непорочното зачатие? И то сега, след Коледа!

Очите на Тиери привикнаха с полумрака и той можа да види приятеля си. Краката му бяха обути в изискани кожени ботуши, мръсният костюм на коледен шут беше скрит под окъсана наметка. Двамата се намираха в дълбок ров. На места имаше локви. Тиери се надигна и установи, че панталоните му са се намокрили. От гърлото му се изтръгна тиха ругатня.

— Песента е бунтовна. Нищо чудно, че тромавите селяци искат да ни убият. Ако ни заловят, лошо ни се пише — той огледа мрачната дупка. — Ще почакаме тук, докато се стъмни. Откъде, за бога, си научил тези мръсни стихове? Съветвам те да ги забравиш колкото се може по-бързо.

Приятелят му избухна в тих смях.

— Не мога да ги забравя, Инерс, защото са мои. Съчиних песента вчера, докато вървяхме насам.

Младият учен го погледна слисано.

— Кълна се в разпнатия, Сенрид, не ти вярвам! Песента, която насъска срещу нас цялата селска сган от Устън Корс и ни заплаши с убийство — е написана от теб? Римите за девствениците, които се въргалят в сеното и викат от наслада, а при раждането на децата си показват непокътната девствена ципа — тези рими са плод на твоя ум?

Сенрид го погледна с искрящи от подигравка очи.

— Тези неща се случват често, повярвай.

— Не е редно да пишеш такива песни — заекна объркано Инерс. — Това е богохулство. Това е… нехристиянско.

— Намирам, че постигнах значителен успех. Освен това не съм добър християнин — той дари младия учен с развеселена усмивка. — Поне накарах онези дървени глави да ме изслушат.

Дьо Инерс се свлече в рова и изгледа учудено приятеля си.

— Сенрид, ти си луд — промърмори той. — Що за безумие е това да флиртуваш със смъртта? И пред крал Хенри се държа по същия начин. Това е лудост. Ти си дяволски остроумен и безумно смел. А тази вечер едва не ни погуби — във втренчения му поглед имаше страх: — Велики боже, Сенрид, това ли искаш? Наистина ли искаш да бъдеш убит от ревяща глутница селяци, за да приключиш веднъж завинаги с всичко?

Русият великан вдигна рамене.

— Много си сериозен, Инерс. Прекалено много се тревожиш.

— Не, остави ме да довърша — Тиери се примъкна до него и го погледна изпитателно. — Това ли е, което искаш, Сенрид? — попита настойчиво той. — Наистина ли търсиш смъртта? Това ли е истинската причина за болестта ти? Не лудостта?

Сенрид продължаваше да се усмихва.

— Кажи ми приятелю, защо хората са се вкопчили така в живота? Толкова ли е прекрасен, че го обичаме повече от всичко? Задавам ти този въпрос, защото лично съм се убедил, че всичко, което обичаме, е обречено на гибел и хората могат само безпомощно да отбелязват разрушението.

— Сенрид…

— Ти поиска да разбереш — странстващият певец помълча малко, после отново вдигна рамене. — Ти си прав, моя демон е този, който ме кара да се държа така, не твоя. Може би трябва да се разделим — продължи след малко той — и аз да продължа сам към Уелс. Не е правилно да те излагам на опасност.

Младият учен направи сърдит жест.

— Не, не, ще остана с теб! Съзнавам, че рискувам живота си, като пътувам с един луд, но не познавам друг, с когото бих предпочел да се движа. Освен това, познавам причината за страданието ти. Ти все още тъгуваш за него.

— За него ли? — Сенрид облегна русата си глава на близкото дърво и затвори очи. — И ти ли мислиш, че тъгувам за Питър Абелар?

Приятелите замълчаха. Крясъците на възбудените селяни от Устън Крос се приближаваха. Шумът се усилваше. Един глас, по-висок и по-дълбок от другите, изкрещя да пуснат кучетата.

— Кучета! — Тиери се уплаши и скочи. — Чу ли ги?

— Остани на мястото си — Сенрид го дръпна за ръкава. — Крепостните не държат ловни кучета, само улични песове, които стоят по цял ден вързани и лаят. Те искат само да ни уплашат, за да изскочим като безумни от скривалището си.

Младият учен въздъхна тежко и отново се сви зад близкия храст. Двамата се вслушаха напрегнато. Преследвачите явно бяха сменили посоката и претърсваха съседната нива.

— Ти не се страхуваш от нищо, нали? — попита след малко Тиери.

Приятелят му поклати глава.

— Мисля си за Уелс, Инерс. Колко ли време ще ни трябва, докато се доберем дотам?

— Много — Тиери потръпна от студ. — Надявах се в селото да ни дадат нещо за ядене, Сенрид. Скитническият живот не се отразява добре на стомаха. Даже човек като мен, който е свикнал с оскъдицата на бедните поети, не може да издържи дълго на такъв живот. На всичкото отгоре, задника ми е мокър. Ще се разболея, преди да е залязло слънцето.

— Уелските бардове са прекрасни — заговори замечтано другият, без да се трогва от жалбите му. — Никой не пее така прекрасно като тях. Цял Уелс пее и свири като небе, пълно с птици на разсъмване през пролетта.

Тиери огледа сърдито изкаляните си ботуши.

— Що се отнася до мен, надали ще разбера нещо от дяволския им език.

— Засрами се, Инерс. Изкуството не познава граници — Сенрид се усмихна със затворени очи и изрецитира:

„Аз съм седемглавият елен. Вятърът ме носи над разораната земя.

Небето ме поръсва върху полята като утринна роса.

Напоявам поляните и капките ми блещукат като сълзи.

Нося се във въздуха като орел, устремен към гнездото си в скалите.

Цъфтя в най-прекрасните цветя.

Аз съм дъбът и светкавицата, която го пронизва.“

Тиери го гледаше невярващо.

— Света майко божия, какво е пък това?

— Уелска поезия. За съжаление стиховете губят звучността си, когато ги превеждам на нормански френски. А как намираш това?

„Bum twich yn mynd

Bum cyff mewn rhaw

Bum bwan yn llaw.“

Лицето на младия учен помрачня още повече.

— Ти имаш дяволско чувство за хумор. Искаш да ме отклониш от намерението ми да те придружа до Уелс, нали? Но ако тамошните принцове, доколкото може да се вярва на думите ти, четат Вергилий, Овидий и Хораций и са жадни за латинските и гръцките класици, твърде вероятно е да са също великодушни и щедри — той въздъхна тежко. — В последно време изкарвах хляба си, като преподавах на варварите и глупаците — и в моята собствена страна. Ако знаеш как копнея да се върна в Уинчестър! Дамите бяха лудо влюбени в мен. Възхитителната лейди Закфорд ми изпращаше тайно любовни писъмца. Молеше ме да я посетя, за да четем заедно Овидий. Съпругът й е един съсухрен старец, който може да й бъде дядо.

— И достатъчно богат, за да заповяда да те убият.

— Вместо това, сега съм принуден да бродя в тази забравена от бога пустиня и да се стремя към една още по-дива и варварска страна и всичко това, само заради безумните ти фантазии. И — той понижи глас до съзаклятнически шепот, — защото ти още не си си върнал разума.

Сенрид, който седеше със свити колене в края на рова, не отговори. Тиери го изгледа отстрана, отвори уста да каже още нещо, отказа се, но накрая не издържа:

— Сенрид, разкажи ми за Питър Абелар. Какво стана в онази страшна нощ?

Приятелят му отвори очи и го прониза с ясносиния си поглед.

Тиери продължи бързо:

— Чух, че подкупили слугата на Абелар, за да влязат в спалнята му. Естествено Фулбер се е обвил в мълчание, но…

Той замлъкна. Изражението на Сенрид беше учтиво, но безизразно. Тиери навлажни устни.

— Знам, че си бил там. Цял Париж знае, че студентите на Абелар са преследвали нападателите и ти си бил начело. Всеки знае какво са сторили с Тибо. Справедливо наказание — прибави бързо той, — аз лично не виждам престъпление в него.

Сенрид го гледаше мълчаливо.

— Питър Абелар е казал — продължи възбудено Тиери, — че не знае нищо. Дори е заявил, че не си спомня какво се е случило, защото е спал. Велики боже, нима има човек, който може да проспи собствената си кастрация?

Сенрид попита беззвучно:

— Откъде знаеш всичко това?

— От Париж, разбира се. Нима не знаеш, че все още продължават да говорят за случилото се? В църквата и в училищата владее, както знаеш, духовно кръвосмешение и тези приказки са част от него. В манастирите цари трескава възбуда, навсякъде се изказват предположения какво ще стане с Абелар, след като еретичната му книга беше забранена от събора в Соасон. Въпреки това, той все още има много привърженици, най-вече млади студенти, които го боготворят. Историята за великия философ Абелар, за мъжа с великолепен дух и поругано тяло, се разпространява като огън в целия християнски свят. Даже кралете говорят за него. Кралят на Франция Людовик, обича и уважава Абелар, макар да знае, че е опасен. Също като теб.

Тиери пое дълбоко въздух и продължи:

— Още преди ужасяващото кастриране на Абелар в университета се говореше много за теб Сенрид, славата ти се носеше по цяла Франция. А после ти изведнъж изчезна, сякаш потъна в земята.

В очите на Сенрид блесна веселие.

— Питър Абелар наистина ли твърди, че не помни нищо? Че е спал, докато са му рязали тестисите?

Тиери кимна и направи болезнена гримаса. Сенрид избухна в смях.

— Никога ли не си чувал нещо за Ориген, Инерс? Това е един от най-великите църковници от началните времена на християнството. Питър Абелар го боготвори и смята, че наред със Свети Йероним и Вергилий, Ориген е едно от божествата на нашето време, заедно с Питър Абелар естествено.

— Света Дево, това е богохулство!

— Абелар е впечатлен не толкова от учението на Ориген, колкото от делата му — Сенрид скръсти ръце зад главата си и протегна крака. — Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че знам тайната на Питър.

— Сенрид, в името на бога, този човек преживя нещо страшно!

Русият мъж вдигна едната си вежда.

— Да, това е вярно. Питър държеше небесното блаженство в ръцете си и го захвърли. След него захвърли и небесната си кралица, бог да я благослови. Абелар ще бъде доволен едва, когато успее да унищожи всичко: таланта си, писанията си, студентите, мъдрите си учители, влиятелните си благодетели, кралете и благородниците, които му се възхищават, да, дори папата…

— Господи, не толкова високо!

— Да, прав си — Сенрид изтри лицето си с опакото на ръката. — Ти разбираш, Инерс, че е напълно невъзможно да кастрираш един мъж, а той да спи най-спокойно и да не забележи нищо. След станалото през онази нощ, аз отидох в жилището му заедно с тълпите възбудени, но и жално хленчещи студенти. И съседите от околните къщи ни разказаха, че са чули пронизителните викове на кастрирания.

Младият учен потрепери.

— Защо, защо чичото на Елоиза извърши това страшно престъпление?

Сенрид направи опит да се усмихне.

— Кастрацията е наказание за не добродетелност.

— Не добродетелност? Искаш да кажеш…

— Фулбер я обичаше. Вероятно си чувал слуховете, че в действителност Елоиза е негова дъщеря. Той не си търсеше извинения, за да накаже Абелар, повярвай. Елоиза е прекрасна, освен това тя е по-добра в науката, умът й е по-остър, философията й е по-дълбока. Светът обича Елоиза — той изкриви уста в презрителна гримаса. — Не всички обичат Абелар.

— Аз… аз съм чувал някои от нещата, които се разправят за Елоиза. Стихотворенията, които й е посветил Абелар, все още се рецитират и пеят в Париж. Много еротични стихотворения.

— Кълна се в кръвта на разпнатия, нали ти казах, че той държеше в ръцете си небесното блаженство и го захвърли.

— Ами… Слушай Сенрид, кажи ми като приятел, мислиш ли, че Абелар е пожелал друга жена? Вярно ли е, че е облякъл Елоиза в расо и я е отвел в стария й манастир, за да се отърве от нея? Че е…

— Тихо! — Сенрид вдигна предупредително ръка.

Крясъците на селяните отново се чуваха по-ясно, примесени с кучешки лай.

— Велики боже от небесата! — Тиери се надигна.

— Остани на мястото си, глупако! — Сенрид го дръпна за ръкава. — Скоро ще узнаем дали са почнали да претърсват овесената нива.

Двамата приятели зачакаха мълчаливо. Тиери беше впил очи в лицето на Сенрид и дишаше тежко.

— В твоето тяло тече ледена вода. Ти си луд и не те е грижа дали ще оживееш. Сега разбирам, че си равнодушен към всичко.

— Не си справедлив към мен, Инерс. Вярно е, че съм равнодушен към много неща. Но някога обичах Абелар, заради острия му ум и дързостта му да се опълчи срещу църквата. Тогава бях млад и копнеех да обичам велики духове и гении. Така е с всички млади хора. Не подозирах какви разочарования ме очакват.

Тиери обърна глава и се вслуша в наближаващия шум.

— Но аз не се боя от небесното отмъщение, както се бои Абелар — продължи тихо Сенрид. — Щом веднъж си опознал небесното блаженство, трябва да се постараеш да го запазиш. Струва си.

— Аз обаче не съм готов да умра — отговори с треперещ глас Тиери. — Искам да живея. Сенрид, мисля, че проклетите селяци са много близо до нас!

— Небето е жена — продължи замечтано приятелят му, сякаш не беше чул нищо. — Жена, която разпръсква сладко ухание, нежна и изпълнена с любов — той помълча малко и добави: — Жена със сребърни очи и коса, черна като безлунна нощ, с тясна талия и пълни гърди с копринени розови връхчета. Жена с възхитително тясна утроба, която попива жизнените ти сокове във вихъра на страстта.

Тиери се изправи на колене и се опита да различи нещо отвъд гъсталака.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна дрезгаво той. — Те не гонят нас, а друг дивеч! Пуснали са кучетата си и гонят някаква жена! Ей там, в полето!

Той се обърна. Приятелят му също се стремеше да улови нещо, някакво небесно видение, устремил поглед в далечината.

— Сенрид, не ме ли чуваш? Онези кучета са погнали някаква жена и тя бяга, за да спаси живота си. Бедната душица!

Сенрид вдигна глава.

— Да, разбрах. Не се показвай, Инерс. Коя е жената? Можеш ли да я видиш?

Тиери вдигна рамене.

— Не съм я виждал друг път. Ако се съди по виковете на селяците, дошла е от Уелс…