Катрин Дьовил
Аметистовата корона (7)

6

След село Чърк пътят продължаваше няколко мили покрай рекичката Тоу, през хълмиста и плодородна равнина, която даваше богата реколта от жито. Тази година селяните бяха ожънали рано и продължителната суша беше оцветила в кафяво безкрайните стърнища. Макар че беше края на октомври, повечето ниви не бяха изорани, както установи с нарастващ гняв Еврар. Само бреговете на рекичката, пресъхнала до плитко поточе, бяха обрасли със зелени дървета и храсти.

Още една миля, реши главният рицар и примигна срещу слънцето. Възнамеряваше да спрат на брега за обедна почивка. Но първо трябваше да провери, изпълнил ли е нарежданията му васалът Карсефу, който препускаше покрай двойната редица на рицарите и подреждаше фалангите: петдесет мъже начело, петдесет зад колите в края на кервана. Даже на път, сред природата, когато никой не ги гледаше, освен надничарите по нивите, Еврар държеше много рицарите му да съблюдават строго военния ред. Някои от мъжете ругаеха зад гърба му желязната му дисциплина, но когато разговаряха за това с войници от други отряди, както на сватбата в замъка, се хвалеха с началника си и го превъзнасяха.

Еврар преведе коня си покрай кухненската каруца и колите с багажа на графинята. Като всеки добър войн той мразеше колите с багаж, те забавяха напредването на кервана и непрекъснато се чупеха. Ала бяха абсолютно необходими, когато пътуваше високопоставена дама — за слугите, които я придружаваха и за потребностите й. Все пак, в тези коли имаше и нещо добро: графинята водеше със себе си няколко готвачи, които снабдяваха рицарите с по-добра храна от дажбите, които носеха в дисагите. Освен това, приготвяха вкусни ястия от дивеча, който мъжете убиваха по пътя.

Еврар изкачи обраслия с гъсти храсталаци хълм и препусна към челото на кервана, оглеждайки внимателно своите англичани. Под железните шлемове остро очертаните им лица изглеждаха заплашителни: Едуин Хейстингс, Харълд Уейтсън, по двама мъже с имената Едмънд, Едгар и Хролф. Английските рицари бяха издръжливи, смели, добре сложени, особено онези, които идваха от англосаксонските области в южната част на страната.

Ала всеки знаеше, че англичаните и онези, които бяха на служба при норманите, изпитваха към завоевателите неизкоренима, постоянно тлееща омраза, макар че я криеха много умело. От друга страна, всеки англичанин, положил клетва за вярност, я спазваше до смърт. Еврар се опитваше да се постави в тяхното положение и често се питаше как би преценил ситуацията от тяхна гледна точка. Разбираше гнева им и съзнаваше, че на тяхно място и той би изпитвал същото.

Въпреки това, нямаше съмнение, че англичаните бяха най-добрите наемни войници. Много от мъжете, които пристигаха от Нормандия, за да служат като рицари, се интересуваха единствено от възнаграждението. Водеше ги неприкрита алчност — жаждата им за богатство беше много по-силна от чувството за дълг и чест. И това във време, когато — шестдесет години след завладяването на страната — вече нямаше откъде да се измъкнат, кой знае какви богатства. Единственият начин за забогатяване беше женитбата.

Погледът на Еврар колебливо потърси господарката. Графинята. Не смееше да я нарича иначе дори в мислите си.

Тя яздеше на мъжко седло в челната група на рицарите, а в скута й седеше голямата й дъщеря. Главите им бяха съвсем близо една до друга. Той знаеше, че Констанс учеше седемгодишната Ходиерн да чете. Странно занимание за една дама. Но графинята не можеше да се сравнява с другите жени, каза си бързо той. Неговата господарка беше нещо съвсем особено. По-красива и по-умна от всички останали жени. Констанс беше свалила бонето си и тъмните къдрици падаха свободно по раменете и гърба, подчертани от карминеночервената одежда. Вятърът рошеше косата й, а понякога я отвяваше настрана и разкриваше лебедовата шия и гордата брадичка. Тази жена беше съвършена като мраморна статуя. В скъпоценните мигове, когато беше близо до нея, той виждаше кръвта да пулсира в слепоочията й. Да, тя беше жива, от кръв и плът.

Преди шест години, първият й съпруг, Де Креси, го назначи за главен рицар в охраната на замъка Морлакс. По онова време Еврар тъкмо се беше върнал от кръстоносен поход в Светите земи и имаше зад гърба си успешна обсада на сарацински крепости в Сирия. Духът му беше неспокоен и той дори не бе помислил да се засели в Гаскония — или където и да е другаде. Докато пристигна в Морлакс и я видя.

Тогава Констанс беше на петнадесет години и в напреднала бременност с първото си дете. Ала хладната красавица, която щеше да разцъфти много скоро, вече се усещаше. Де Креси беше убит в Авранш, докато преследваха Робер де Клито, сина на стария нормански херцог. Скоро след това, кралят омъжи графинята за французина Де Уейтвил, бивш неприятел, който трябваше да бъде умилостивен с красива съпруга и английски земи.

Сърцето на Еврар се сви от болка. Велики боже на небето, тогава той не можа да стори нищо, за да облекчи страданията й, макар че не се плашеше да извърши убийство. Всички светци му бяха свидетели, че всяка нощ ковеше планове, докато се мяташе без сън на коравия си нар в гарнизона. Копнееше да забие ножа си в гърба на Де Уейтвил. Не се тревожеше, че ще го заловят, ще го обвинят в убийство и ще го осъдят. Страшното беше, че злите езици щяха да го обвинят в интимни отношения с графинята. Сигурно щяха да открият, че я обичаше. Неговата господарка щеше да стане невинна жертва на скандал, щяха да я унижат и лишат от достойнството й. Единствено тези горчиви размишления го възпряха да не извърши убийство.

Ала очите и ушите на клюкарите бяха навсякъде. Нямаше защо да слуша злобния им шепот, знаеше за какво става дума още преди да започнат приказките.

Де Уейтвил загина на бойното поле, преди Еврар да се е решил да го убие. Следващият съпруг на графинята беше Уилям Хърси, който изобщо не обръщаше внимание на красивата си съпруга. Единственото важно за него беше колкото се може по-скоро да се сдобие с наследник.

Еврар преглътна тежко. Защо се измъчваше така безсмислено? Но понякога, замаян от щастието, че може да я вижда отблизо, той не мислеше за нищо друго, освен за това как да я грабне в прегръдката си и да целува до насита меките й сладки устни.

Господи Исусе! Каква опасна мисъл. Тя беше неговата господарка и повелителка — той беше положил свещена клетва да й служи и да я защитава от враговете й. Той беше мъж на тридесет и две години, преживял и препатил, а не някой от онези болни от любов лунатици, които мечтаеха за неосъществими неща. Нямаше право дори да я обожава тайно, толкова голяма беше разликата в класите им. Как се казваше в песента?

„О, благородна господарке на луната,

толкова млада и чиста, толкова благородна…“

Жалка улична песничка. Достойна за презрение. И въпреки това… Въпреки това той не можеше да изкорени тази любов от сърцето си. Констанс беше всичко за него.

Еврар видя как графинята вдигна глава и смръщи чело. От затворническата каруца долитаха грозни ругатни. Момиченцето каза нещо и майката се огледа. Очевидно търсеше своя главен рицар, който беше длъжен да се погрижи виковете да престанат.

Еврар изруга под носа си и препусна към челото на кервана.

След известно време Ливайд изфуча сърдито:

— Какви ги забърка пак? Не можеш да отречеш, че ги предизвика. Защо не престанеш да искаш обратно дрехите си? Така няма да те бият.

Тя спусна крака през дъските и се намести удобно. Принудителната вечерна баня беше изтрила въглена от очите й, също и червената боя, с която беше намазала устните си. Тъмната й коса беше съвсем чиста, грижливо разресана и падаше на буйни къдрици около бледото лице.

Ливайд наблюдаваше с присвити очи едрия и мрачен началник на рицарите. Отговорът на норманина на крясъците на певеца беше бърз и брутален. Камшикът наложи гърба му, а накрая нанесе няколко силни удара по главата му. Сенрид се отпусна на дебелите греди и запъшка от болка.

— Този път си го получи — продължи укорно тя. — Защо се заяждаш с този черен звяр? Дрехите, които ти дадоха, може да не са толкова изискани, но поне не са изпокъсани и мръсни като онези, които носеше преди.

Ливайд имаше повече свобода да се движи от певеца. Китките й бяха вързани за верига, изтеглена през дебелите странични дъски.

Тя пропълзя до него и прегледа гърба му. На местата, където камшикът беше разкъсал кожата, през вълнената риза се процеждаше кръв.

Мъжът направи върховно усилие и успя да се изправи на колене.

— Аз не съм роб — изръмжа той. — Искам си панталона и парижките ботуши, които станаха собственост на един вонящ норманин. Искам си и разкъсаната риза. Няма да нося тези проклети чували за картофи.

Ливайд въздъхна. Без съмнение някой от рицарите си беше присвоил финия вълнен панталон и ботушите. Но ако певецът не престанеше да ги ругае, а особено водача им, когото наричаха Еврар, те щяха да пребият от бой и двама им. Откакто напуснаха замъка, мъжът в каруцата не престана да кълне и да се оплаква от грубите селски дрехи, които му бяха дали. И всеки път пристигаше някой от рицарите и го обработваше с камшика.

— Не мога да повярвам, че си струва да те бичуват заради чифт ботуши и фин вълнен панталон — заговори укорително Ливайд. При това селските дрехи съвсем не намаляват красотата му, помисли си тя. Дори бос, в широката риза и безформените панталони, той беше прекрасен мъж с огромни сини очи и светлоруса коса. Желанието му да си възвърне откраднатите дрехи и гнева му, заради принудителната ледена баня в двора на замъка Морлакс бяха дреболия, в сравнение с истинската му мъка. Нямаше нужда да се преструва пред нея.

Тя намокри гърба му и изчака окървавената риза да се размекне.

— Помисли малко — опита се да го успокои тя. — Тези дрехи са много по-здрави и топлят повече от разкъсаната ти риза. Утре ще стане студено, и тогава ще се радваш на дебелата риза и топлия панталон.

Мъжът вдигна глава.

— Откъде знаеш?

— Какво знам?

— Че утре ще стане студено.

Тя се усмихна с тайнствената усмивка на вещица. Можеше да измисли някоя небивалица и да провери дали той й вярва. Но реши да не го лъже.

— Първо ще дойде буря — след дългата суша задухата беше невероятно потискаща. На запад, над Уелските планини, на небето се събираха облаци. През есента промяната на времето винаги идваше от запад.

Беше Самхаин, празникът на огъня, който християните наричаха Вси светии. На Самхаин старите богове тръгваха на път. Цял ден духаше горещ вятър, птиците се носеха на големи ята по небето. Тя бе видяла дори една сова, птицата на духовете, която иначе избягваше слънчевата светлина.

— След дълга горещина без дъжд винаги се разразява силна буря. Проличава си по животните. Кравите лежат и не се помръдват. Затова пък овцете и свинете са неспокойни и неукротими. А ако погледнеш дърветата…

Мъжът престана да я слуша. Беше успял да се изправи и гледаше над страничната стена на каруцата, над главата на ратая, който водеше мулетата. Очите му бяха вперени в графинята на Морлакс, която яздеше начело на шествието.

Тя беше свела глава към голямата си дъщеря, седнала на седлото пред нея. Сенрид виждаше само тесния гръб на графинята. Изразът на лицето му уплаши Ливайд.

— Не го прави — прошепна предупредително тя. — Ако продължиш да гледаш към жената, която язди начело, животът ти ще стане още по-труден. Не само сега, а и по-късно.

Погледът му не се отмести.

— Тя изпрати онзи кръволок, за да ми затвори устата.

Ливайд затвори очи. Нищо чудно, че го смятаха за луд, когато говореше по този начин.

Пътят минаваше съвсем близо до брега. Колата затрополи под надвисналите клони на дърветата и двамата се наведоха, за да не ги ударят оголените пръти.

— Виж, върби — продължи да говори Ливайд, за да отклони вниманието му. Скоро пазачите щяха да забележат, че пленникът се беше одързостил да гледа към господарката. — Елши, върби, бял трън, офика, бреза — има и едно шесто дърво, което никой не познава, то е тайната на магьосниците — тя помълча и прибави хитро: — Вещиците много обичат върбата.

— Аз пък не знаех — отзова се подигравателно певецът. Макар че каруцата се тресеше застрашително, той положи глава в свивката на ръката си и се загледа мечтателно в далечината.

Ливайд кимна оживено.

— Да, да. Върбата е символ на понеделника, деня на луната. Това дърво принадлежи на луната. И господарката принадлежи на луната. Господарката на Морлакс е дете на върбите. Само я погледни! Виж красивото бледо лице, светлите очи, които блестят като слънцето в морето. Господарката е слязла от луната, точно както казват хората.

Мъжът вдигна вежда.

— Тя не е дете.

Ливайд го погледна обидено. Не беше редно да се подиграва със старите мъдрости, това беше опасно.

— Детето на върбите е благословено от луната. Виж, ще ти покажа — тя вдигна вързаните си ръце. — Показалецът е бога на дъба, голям и могъщ. Средният пръст е символ на коледния смешник — ако не внимава, го хвърлят в огъня и го изгарят заедно с дървото на Жул в дванадесетата нощ^[1]. А тук — продължи тя и пропълзя към него, за да може той да вижда по-добре, — този е четвъртия пръст, който обожава слънцето, но и брезата, майката на всички живи твари.

Мъжът поклати глава.

— Внимавай, Ливайд! Това са езически приказки, а те са забранени.

Ливайд го погледна несигурно и продължи с понижен глас:

— Малкият пръст представлява ясена, чиито тайни не бива да издаваме. Но те са тук — тя почука с палец по китката си и погледна към него през нападалите по лицето й коси. — Слушай ме внимателно! Майка ми беше служителка на Керидвен, такава е била и нейната майка. Много от нас, кимрите, продължават да почитат старите богове. Но вашата християнска църква не иска да знае нищо за тях. Казвам ти, тук управляват върбите. Тук е царството на лунната богиня, точно тук, в корена на ръката. Той е свещен за старите богове.

Мъжът изкриви уста.

— Няма стари богини, Ливайд. Кажи това на свещениците и ще те освободят.

Жената приглади назад тъмните си къдрици и го погледна упорито.

— Не. Никога няма да изрека тези думи. Защото не са верни!

— Предупредих те — той помълча малко и добави мрачно: — Моето мнение е, че всички хора, които изповядват една или друга вяра, са глупаци. Христос не е единствения бог, който е бил разпънат на кръст — той поклати глава и смени темата: — Защо твърдиш, че курвата от Морлакс е дете на върбите?

Ливайд го погледна недоверчиво. Не знаеше дали може да му се довери. Свещените знаци й бяха показали много неща за него: преследвачите, които искаха да го заловят, но всъщност нямаха нищо общо с това, че той лежеше тук, окован във вериги. За съжаление тя не можеше да види нищо повече. Зад хората, които го преследваха, всичко беше размазано, обвито в мъгла. Но едно беше ясно: той щеше да отмъсти. И отмъщението му щеше да донесе добро. Тя го погледна пронизващо.

— Човек, който вярва, не е глупак — опита се да обясни тя. — Кажи ми в какво вярваш и, защо вярата те е превърнала в глупак.

— Какво? Моята християнска вяра? — очите му засвяткаха. — Не, малка вещице, аз не вярвам в нищо.

— Ама съвсем в нищичко ли? — попита слисано тя.

Мъжът извърна глава и изчака, докато колите спрат под дърветата на брега. Рицарите бавно поведоха конете в кръг, за да отъпчат високата суха трева и да направят място за почивка. После щяха да обядват и да напоят уморените животни.

— Във философията съм последовател на Платон като… — той прехапа устни — … като един човек, когото някога познавах — последва дълга пауза. — Освен това вярвам в смъртта — продължи весело той. — Това е достатъчно.

Ливайд сведе глава. Тя беше необразована, проста жена. Почиташе старите богове от планините на Кимрия, която хората наричаха Уелс. Затова християните я заклеймиха като вещица. Може би свещениците не се бяха отказали от намерението си да я изгорят на клада или да я удавят в реката.

Сви се отново в своето ъгълче и затвори очи. Тя вярваше в много неща. Може би щяха да я убият заради тях. Но това все пак беше по-добре, отколкото да не вярва в нищо като пътуващия певец.

 

 

Почивката на брега на Тоу трая няколко часа. Рицарите прекарваха времето си в игра на зарове, а слугите се прибраха в каруците, за да поспят. Отец Бертран и писарят му, брат Уеланд, благословиха обедната трапеза и заеха местата си на известно разстояние от брега. Констанс и дъщерите й седнаха на одеялото, което слугините бяха постлали за тях. Водата се плискаше тихо в камъните, свиреха щурци, настроението беше мирно и предразполагаше към почивка. Беатрис се опитваше да лови белите пеперуди, които летяха над тревата. Констанс четеше на Ходиерн от псалтира с картинки, който монасите от „Свети Айдън“ бяха направили специално за нея. Ходиерн задаваше безкрайни въпроси за картините, нарисувани от монасите: Защо тук има гълъби? Какво правят гълъбите? Защо змията на изкушението е синя? Има ли истински сини змии?

Беатрис много скоро намери, че да лови пеперуди е скучно и заяви, че е уморена. Двете деца се сгушиха едно до друго и бързо заспаха. Констанс полегна до тях.

Когато се събуди, тя усети леки болки в главата. Рицарите отново оформиха бойната си линия пред и зад колите на пътя. Въздухът беше горещ и задушен. От запад се надигаха облаци, които скоро закриха слънцето.

Зад село Холт, по нивите бяха излезли много крепостни, които събираха последните зрънца жито и класове след жътвата. Много от тези жалки фигури носеха на гърба си само парцали. Децата, дори подрастващите момчета, бяха голи. Когато мина кервана от коли, обкръжен от рицари в блестящи брони, те се изправиха и мълчаливо се загледаха към пътя.

Ходиерн зяпаше любопитно малките момчета. Тя се обърна към майка си.

— Какви са тези хора, мамо?

— Бедни селяни.

Няколко работнички излязоха на края на пътя и вдигнаха кърмачетата си. Неми като животни, те протягаха малките си деца към минаващите. Ходиерн много държеше да види всичко. В зелената си ленена рокличка, пристегната със сребърен колан, и с разноцветните панделки в косата тя изглеждаше като същество от друг свят, пред полуголите измършавели фигури с хлътнали лица и угаснали очи.

— Защо жените ни показват децата си? Защо са ги вдигнали към нас? Да не би да искат да ги благословим?

Ходиерн вдигна ръка, но Констанс бързо я улови. После махна на Еврар да отиде при нея.

— Дайте им половината от нашия хляб — заповяда с глух глас тя. — Дайте им също сирене и месо, четвъртината от запасите ни.

— Милейди — лицето зад наличника на железния шлем изразяваше неодобрение. — Това ще намали значително храната ни, а ни предстои още дълго пътуване.

— Направи, каквото ти казах.

Рицарят обърна коня си и се върна към колите с храната.

— Мамо? — Ходиерн се обърна отново към нея. — Защо даваш нашата храна на тези хора?

Констанс я хвана за раменете и я обърна отново напред. Слепоочията й пулсираха от болка.

— Не мърдай. Задаваш прекалено много въпроси.

Отчаяният умолителен израз в очите на майките късаше сърцето й. Крепостните се бояха от настъпващата зима. Жените й подаваха кърмачетата си с надеждата, че графинята ще ги отведе със себе си. Ала тя нямаше право да го стори. Тази земя беше собственост на граф Честър и той изстискваше от селяните си и последната трохичка хляб. Открай време беше така. Ходиерн се раздвижи неспокойно.

— Имаш красиво дете — извика тя на една от жените.

— Млъкни! — Констанс затисна устата й. Децата със сбръчкани лица на старци не бяха красиви. Те не бяха добре хранени и с розови бузки като нейните. Гледката беше потискаща.

Рицарите разпределиха храната, която хората край пътя безмълвно поеха. Въпреки това неколцина войници останаха на пост, за да поддържат реда. Когато получиха своя дял, жалките мъже и жени се завърнаха бавно по нивите и отново надигнаха кожените торби и кошниците, в които събираха последните класове.

— Но защо им дадохме от нашата храна? — не можеше да се успокои Ходиерн. Шествието продължи пътя си. — Те не са наши крепостни, нали?

Констанс преглътна отговора, който напираше на езика й: че тези хора са крепостни на граф Честър и през по-голямата част от годината нямат дори покрив над главата си. Че той ги експлоатира безмилостно и ги оставя да умрат от глад. Вместо това отговори:

— Те са божии създания като нас. Затова трябва да се отнасяме към тях като към нашите хора.

— Но защо…

Констанс поклати глава и малката млъкна. Ходиерн от ден на ден заприличваше все повече на баща си. Същият поглед, същото удължено лице. И Балдрик де Креси, първият й съпруг, непрекъснато задаваше въпроси, които пронизваха като с остър нож сърцето на четиринадесетгодишната му съпруга: Защо, Констанс? Защо не ми поднасят прилично ядене? Защо спалнята не е чиста? Защо не умееш да разпределяш запасите ни? Защо?

Защо му бе родила дъщеря? Защо не го бе дарила със син? Тя не беше в състояние да отговори на нито един от тези въпроси. За бога, често й се искаше Де Креси да бе останал жив, за да отговаря на вечните въпроси на дъщеря си.

Ходиерн погледна сърдито майка си и лицето й се затвори. Констанс помилва успокоително кестенявата й косица и я целуна по тила. Беше много загрижена за Ходиерн и Беатрис. Не беше обичайно дъщерите на благородниците да получават добро образование, много хора смятаха това за безсмислено пилеене на време и пари. Повечето рицари също бяха необразовани, не умееха да четат и пишат, камо ли да смятат. А един ден Ходиерн щеше да ръководи голямо домакинство.

Собственият й баща не беше пожалил усилия да даде добро образование на дъщерите си. Беше наел учители за Констанс веднага след като тя навърши седем години. Графът на Морлакс не умееше да чете и пише, и това му тежеше. Вероятно именно поради тази причина, беше решил да направи всичко за децата си.

Досадните въпроси на Ходиерн бяха знак за буден и жив ум и Констанс беше твърдо решена да осигури на детето си добро образование. Само не в манастирското училище, което беше посещавала Бертрада. Тамошните монахини подлагаха себе си и ученичките си на неколкоседмичен строг пост. Те се отдаваха на дълги молитви, придружени със сърцераздирателен плач, и много скоро пристъпите се разпространяваха из целия манастир като епидемия. Миналата година, самият епископ трябваше да се намеси, за да възпре всеобщата истерия.

Констанс не искаше децата й да живеят в такава обстановка. Жените трябваше да гледат света право в очите, да не бягат от реалността, както обичаше да казва покойният й баща.

Трябва да им намеря добри млади рицари, каза си за кой ли път Констанс и приглади назад косата на Ходиерн, овлажняла на тила.

Трябваше да потърси за дъщеря си красив млад рицар, честен и почтен мъж, в никакъв случай насилник, който се отнася грубо към жените. Трябваше да й намери добър съпруг, добър баща за децата й. Констанс въздъхна тежко. Ходиерн не беше особено красиво дете, можеше само да се надява, че когато стане девойка, ще разцъфти. Неин дълг беше да разсъждава разумно. Грозният мъж често притежаваше други добри качества, заради които заслужаваше уважение. Ако знаеше как да ухажва красивата жена, той можеше да спечели любовта й, особено ако беше богат и могъщ. За младото момиче обаче красотата беше най-голямото богатство.

Ходиерн щеше да получи богата зестра и това улесняваше нещата. Ако майката се омъжеше отново — а без съмнение, такова беше намерението на краля — и родеше на следващия си съпруг син и наследник, щеше да се наложи много да внимава за дъщерите си, останали без баща. Вече беше подписала съответните документи, които осигуряваха на Ходиерн и Беатрис значителна зестра, която щеше да ги предпази от неприятности при евентуално овдовяване или други нещастия. Ходиерн, която вероятно нямаше да стане красавица, се нуждаеше от умен и образован съпруг, от приятел, който с радост щеше да разговаря с нея и да се възхищава на будния й ум.

Констанс съзнаваше, че се надява на невъзможни неща. Тя имаше три брака зад гърба си, но не беше познала това щастие!

Може би най-добре беше да изпрати Ходиерн в манастирското училище „Света Хилда“ край Бамбъроу, където игуменка беше леля й Алис. След нещастния си брак, сестрата на баща й стана монахиня. Констанс не я беше виждала от години, но я помнеше като добра и интелигентна жена.

Пътят се изкачваше към гъста гора. Констанс усети миризма на огън и сбърчи носле. Езически огньове. Беше забравила, че днес е Вси светии. Самхаин за старите богове. През юни, в деня на лятното равноденствие, и на Самхаин, през нощта срещу първи ноември, селяните имаха обичай да палят огньове по планинските върхове. Хората прекарваха нощта край езическите огньове, пиеха и се забавляваха без задръжки. Църквата напразно издаваше забрани срещу грешните стари обичаи. Особено тук, в житницата на страната, селяните държаха твърдо на старите си обичаи, много повече, отколкото на изток.

Слънцето залезе. Констанс се огледа изпитателно. Предните рицари навлязоха в гъстата гора. Еврар твърдеше, че е по-безопасно да нощуват далече от градовете и по-големите селища. Констанс не беше съвсем сигурна, че решението му е правилно.

 

 

Еврар подвикна на последните рицари да побързат. Керванът се забави при прекосяването на реката, хората и конете бяха уморени и той не преставаше да се обвинява, че е дал твърде дълга обедна почивка.

Графинята беше заспала с дъщерите си и той не посмя да я събуди. В този късен час отдавна трябваше да са достигнали другия край на гората край Кидсгроув.

Еврар пришпори коня си и подкара едрия жребец в бърз тръс покрай тесния горски път.

Вече нямаше надежда, че керванът ще прекоси гората, преди да падне нощта. Мина покрай кухненските каруци, мина и покрай затворническата кола. Пленникът седеше на петите си, устремил поглед някъде напред. Еврар разбра къде се беше загледал лудият и ядно изруга.

Той дръпна рязко юздите на коня си и го насочи към колата. Приведе се от седлото, замахна и удари с юмрук затворника. Достави му истинско удоволствие, когато лудият изохка и се строполи на дъските.

Златнорусият певец падна възнак и остана неподвижен. Този безумец не заслужава нищо друго, каза си сърдито Еврар и препусна бързо към челото на кервана. Никой нямаше право да зяпа така безсрамно господарката на луната.