Линда Хауърд
Между любов и вярност (3)

Глава трета

Не си спомняше да е шофирала до вкъщи. Просто излезе, не се спря дори да си вземе палтото, без да усети студа в усамотението си. Къщата беше празна, когато се прибра. Нямаше ги приятните миризми от кухнята. Неделя беше свободният ден на Емили. Сюзан знаеше, че ще намери нещо готово в хладилника, ако е гладна, но не мислеше, че този ден ще може отново да хапне нещо.

Преоблече се, грижливо окачи дрехите си в гардероба, след това бързо съблече домашните дрехи, които току-що беше облякла. Трябваше й гореща вана, нещо, което да отнеме студа, който нямаше нищо общо с усещането на кожата й, а по-скоро беше голяма буца вътре в гърдите й. Нахвърля някои ароматни треви в горещата вода и се отпусна във ваната. Почувства как горещината постепенно отнема стреса й.

Защо се чувстваше толкова потресена? Престън я беше предупредил, че Корд е безжалостен. Защо не му повярва? Не ставаше дума за това, което направи, а за начина, по който го направи. Имаше право да накаже Престън и Имоджийн, задето са му отнели това, което му се полага по рождение. Ако иска да го размени срещу аренда на хребетите, и това си бе негово право. Но той си игра с тях, стъпка по стъпка ги доведе до точката, в която да почувстват най-силно шока, и се наслади на въздействието на думите си. Очевидно и двете страни не изпитваха топли чувства, но Сюзан не виждаше смисъл в това да се причинява ненужна болка. Корд искаше да ги вид как се гърчат.

Когато водата изстина, тя излезе, попи влагата от тялото си, въздишайки отново нахлузи тъмнокафявите панталони и бялата риза, които беше избрала. Банята я освежи, но тя продължаваше да усеща вътрешен хлад. Провери термостата, но той бе нагласен на добро ниво, а тя не се чувстваше добре. Запали цепениците, подредени в камината в кабинета, и отиде да включи кафеварката.

Огънят се разпалваше, когато се върна обратно в кабинета, и тя дълго остана така спокойно, загледана в издигащите се сини и оранжеви пламъци. Няма нищо по-успокояващо от огън в студен ден. Сети се за ръкоделието, върху което работеше, но отхвърли идеята да се залови сега с него. Не искаше да шие. Когато шиеше, мисълта й свободно се рееше, а единственото й желание сега бе да изтрие деня от ума си, да изпълни мислите си с нещо друго. Стана и се отправи към етажерките с книги. С пръсти обхождаше гърбовете на книгите, замисляше се и ги отхвърляше, след като прочетеше заглавията. Преди да успее да си избере книга, звънецът иззвъня, последва силно чукане по вратата.

Инстинктивно разбра кой е, но се постара да стигне до вратата и я отвори.

Корд се беше облегнал на рамката на вратата, дъхът му излизаше като малко облаче в студения въздух. Сините му очи подскачаха странно разгневено.

— Не исках да те забърквам в това — отсече той без предисловие.

Сюзан отстъпи и с жест го покани вътре в къщата. Все пак донякъде беше се съобразил с времето, отбеляза тя, докато той събличаше лекото си яке. Тя го взе и грижливо го закачи в гардероба за палта. Беше спокойна, сякаш шокът от свирепия му вид я освободи от замайващата магия на чувствеността му. Сърцето й биеше бавно и сигурно, дишането й беше равномерно.

— Току-що заредих кафеварката. Искаш ли една чаша?

Устната му се разтегли в тънка, твърда линия.

— Няма ли да ми предложиш уиски, да се опиташ да ме напиеш, за да стана по-лесно управляем?

Вероятно той подозираше, че Имоджийн неслучайно му предложи нещо за пиене? Понечи да го запита, но предпочете да замълчи, защото навярно имаше право. Наистина Имоджийн можеше да предложи кафе, защото след храна в дома им се сервираше прясно кафе. Пък и нито Имоджийн, нито Престън пиеха много, не много повече от това, което светският етикет изискваше.

Вместо това тя прие въпроса му буквално.

— Не държа уиски у дома, защото не го пия. Ако искаш някакъв алкохол, ще трябва да се примириш с вино. И не само това, мисля, че ще е трудно човек да те напие, както и че ако си пиян, ще станеш по-труден, а не по-лесен за управление.

— Тук си права. Ставам коварен, когато съм пил. Кафе с удоволствие — отряза той и я последва в кухнята.

Без да поглежда, тя знаеше, че той изследва дома й, виждаше топлината и уюта в него, толкова различен от безличното съвършенство на Блекстоун Хаус. Стаите й бяха просторни, с много прозорци. Подовете бяха от естествено дърво, полирани до блясък; Изобилието от растения, които се чувстваха добре в топлината и светлината, придаваха на стаите цвят и уют.

Той я наблюдава, докато тя вземаше две кафени пръстени чаши от шкафа и наля силно, горещо кафе в тях.

— Сметана? Захар? — попита тя.

Той поклати глава и взе чашата от нея.

— В кабинета гори огън. Да отидем там. Беше ми студено, когато се прибрах — обясни тя.

Сви се в любимата си поза, в ъгъла на малкото канапенце, поставено точно пред камината. Той се опря на полицата, докато пиеше кафето си. Отново се огледа, книгите, незавършеното ръкоделие, телевизора и стереоуредбата, поставени на вградените етажерки. Не каза нищо. Тя се зачуди дали не използваше мълчанието като оръжие, принуждавайки я да направи първата крачка. Но тя не се чувстваше неудобно, в дома си бе в безопасност. Изпи чашата си и се загледа в огъня, спокойно изчакваше.

Той тупна чашата на полицата и Сюзан вдигна поглед.

— Искаш ли още кафе? — предложи тя.

— Не.

Категоричният отказ, неподправен с допълнителното „благодаря“, което любезността изисква, сигнализира, че той е готов да сложи край на мълчанието. Сюзан мислено се стегна, остави чашата си настрани и безпристрастно заяви:

— Предполагам, че искаш да говорим за арендата на хребетите.

Той отговори с недвусмислена по англосаксонски начин фраза, която я изправи на крака. Бузите й горяха, беше готова да му покаже вратата. Той се присегна и я хвана за ръката, завъртя я и я притегли към тялото си с едно-единствено движение, което я стъписа с бързината си. С лявата си ръка я прихвана през кръста и я прикова към себе си, а с дясната улови брадичката й. Вдигна лицето й и тя видя мъжкия порив в очите му, от което изтръпна.

Не се страхуваше от него и все пак възбудата, която препускаше през тялото й, много наподобяваше страх. Лъжливото спокойствие, на което се радваше, стана на пух и прах при първото му движение. Сега сърцето й заби два пъти по-бързо, реагирайки мигновено на докосването му. Не се страхуваше, че ще я нарани. Не друго, а собственото й нежелано, но мощно привличане към него я безпокоеше. То я накара да вдигне ръце, за да се притисне в гърдите му, когато той се наведе по-близо до нея.

— Спри — прошепна тя и отвърна главата си точно навреме, и устните му докоснаха единствено меката й буза.

Той стегна хватката около брадичката й и завъртя лицето й обратно, държейки я здраво, но вместо да улови устните, той обхвана крайчето на ухото й с острите си зъби. Сюзан спря дъха си и забрави да го пусне, след като топлите му устни се спуснаха надолу по шията й, разшириха отвора на яката й, за да потърсят и намерят меката, нежна вдлъбнатинка точно под ключицата, където се притиснаха. Тя усети езикът му да облизва и вкусва плътта й, и въздухът излетя от дробовете й.

— Корд, не!

Тя бурно протестира, стресната от парещата топлина, която преминаваше по тялото й и която се разпространяваше като мълния, когато той я докосваше с уста. Отблъскващите й го ръце ни най-малко не го смущаваха. Тя постигна само това, че все по-ясно усещаше яките мускули, които покриваха плоските му гърди, и раменете със сила на диво животно.

— Сюзан, мила, не ми казвай не — измърмори той с настойчив тон, преди да продължи да я целува нагоре по шията.

Пръстите й се впиваха в рамото му, при всяко свиване на езика му нервите й се раздираха от екстаз. Най-накрая той вдигна глава и се изправи над нея, устните им почти се допряха, дъхът им се смеси.

— Целуни ме — настоя той, гласът му хрипкав, очите присвити и напрегнати.

Тялото й трепереше в прегръдките му, плътта й гореше, болеше я от желание за по-голяма близост с него, но боязънта й се изравни с физическата нужда. Изражението в бледите му очи беше някак и студено и пламенно, сякаш тялото му реагираше на нея, но действията му бяха целенасочено планирани. Ужасена, тя си даде сметка, че той точно знае какво й причинява с допира си, и ако не го спреше бързо, нямаше да успее никога да го спре. Всъщност той беше направил толкова малко, само беше целувал рамото й, но тя усещаше втвърдяването и готовността на тялото му, също и напрежението, което се събираше в мускулите му. Той беше огън, готов да я изгори, и тя се страхуваше, че не знае как да се бори с него.

— Не, не мога — започна тя.

Но това беше шансът, който му трябваше. Устата му се затвори върху нейната и Сюзан почти незабавно се стопи. Тялото й му сигнализираше за желанието й, макар че разсъдъкът й се бунтуваше. Устните и зъбите й се раздалечиха, за да позволят на езика му да навлезе. Ръцете й се плъзнаха нагоре, за да се затворят около врата му, пръстите й се заровиха в гъстите кичури на тила. Като първа целувка беше унищожителна. Тя вече толкова силното усещаше, че целувката не можеше да не става все по-пламенна и гореща. Тя се поддаде, без да протестира, на засилващия се натиск на ръцете му, докато той все по-близо я притискаше към възбуденото си тяло.

Предупрежденията на вътрешния й глас бяха разбити на хиляди безпомощни малки парчета, безполезни пред смазващата му мъжественост. Твърде много усещания атакуваха едно тяло, останало чуждо на сладострастието в течение на пет дълги години, хвърлиха мислите й в хаос, а тялото й — в замайващ водовъртеж от желание.

Никога по-рано не бе чувствала така остро целувката на мъж като предвестник и подражание на акта на сексуално обладание. Но бавното проникване и оттегляне на езика му изпращаха тръпки на неприкрито желание, което разтърсваше цялото й тяло. Забравила всичко, тя се вдигна на пръсти и той реагира на предизвикателството на движението й, ръцете му се спуснаха надолу по гърба й и обхванаха бедрата й, пръстите му започнаха да мачкат меката плът, докато той продължи да я вдига, притискайки я към себе си с такава точност, че сякаш бяха голи, въпреки защитата, която й даваше облеклото срещу скритите части на тялото му. Въздишка, толкова слаба, сякаш трептение, а не звук, леко раздвижващ въздуха, и след миг Сюзан, шокирана, установи, че тя идваше от гърлото й.

Не!

Отказът първо беше далечен шепот в собствената й мисъл, без сила, но някаква част от мозъка й чу и разбра, прие, че тя няма да се остави да преживее похотливата наслада, която този мъж й предлагаше. Със стародавната мъдрост на жените тя знаеше, че не може така нехайно да се предложи, макар че той би я приел именно така нехайно. За него това би било нищо; момент на удоволствие, приятен, но незначителен и бързо забравен. Сюзан, жената каквато си беше, би трябвало първо да предложи сърцето си, преди да предложи тялото си. И макар да беше опасно привлечена от него, сърцето й все още си беше цяло.

Не! Думата отново прозвуча в главата й, този път по-силна, и тя се стегна в прегръдките му, вече забравила за изкушението на устните му. Протестът все още не беше обявен гласно, установи тя, и с усилие отдръпна лицето си от неговото. Тя висеше в прегръдките му, пръстите на краката й се клатушкаха над пода, докато той притегляше бедрата й към своите в интимна поза, но със стегнатите си ръце тя успяваше да държи главата и раменете си на известно разстояние от него. Тя спокойно срещна проблясващите диамантени очи:

— Не!

Устните му бяха червени и сластно подути от целувката й, тя знаеше, че и нейните сигурно изглеждат така. Тъмната му брада беше толкова мека, че тя не усети никакво боцкане, и поривът на желанието й я караше да иска да зарови лице в тази мекота. За да се отблъсне, тя отново каза „не“.

Устната му потрепери, лицето му насмешливо проблесна като лъч слънчева светлина.

— Ако хората могат да се учат от повторението, то тогава запечатвам тази дума в мозъка си.

При всякакви други обстоятелства тя би се изсмяла, но нервите й бяха толкова обтегнати, че не можеше да си позволи никакъв хумор. Тя усили натиска на ръцете си в тежките му рамене, отчаяно се опитваше да пренебрегне топлината на плътта, която я изгаряше през тънката коприна на ризата.

— Пусни ме. Моля те.

Той се подчини, но с извънредно бавни движения, почти толкова предизвикателни, колкото й чувствената му атака. Бавно, убийствено бавно я остави да се хлъзне надолу по стегнатата дължина на тялото му, превръщайки освобождението й в продължителна милувка, която я докосна от коленете до раменете. Тя почти залитна, едва удържа ръцете си да не се вдигнат и сключат отново около врата му. Изплашена, но решена, тя отстъпи назад в мига, в който краката й докоснаха пода. С лукава усмивка той я пусна.

— Снощи не беше толкова изплашена от мен — подразни я той, но се втренчи в нея, докато тя се постара да застане далеч от обсега му.

Това си беше самата истина, съгласи се тя.

— Не. Не бях.

— По-опасен ли изглеждам на дневна светлина?

Да, точно така, защото сега тя виждаше колко е безжалостен, нещо, което не беше забелязала у него. Сюзан се загледа в него сериозно, не се изкушаваше дори да се усмихне. Би могла да се опита да го отблъсне с неопределени извинения, но те нямаше да дадат резултат с този мъж. Той продължаваше да я наблюдава с измамната ленивост на котка, която наблюдава мишка, пускайки я да се отдалечи точно толкова, колкото да протегне лапа и да я сграбчи обратно.

— Не мисля, че мога да се доверя на някого, който направи това, което ти направи днес — въздъхна Сюзан.

Той се изправи от небрежната си поза, присви очи.

— Отидох толкова далеч, колкото трябваше. Ако се бяха съгласили да дадат под аренда хребетите, заплаха нямаше да има.

Тя поклати глава, от което тъмната й коса се спусна като мек, ароматен облак около лицето.

— Беше повече от това. Ти го инсценира, нарочно предизвика както Имоджийн, така и Престън. В момента, в който мина през вратата, започна да ги притискаш, защото знаеше, че няма да ти дадат хребетите, че ще ги засегнеш със заплахите си. Поведе ги натам и се наслади на всеки сантиметър от пътя.

Тя предпочете да премълчи другото си подозрение, което измъчваше мисълта й. Макар и всъщност да не го познаваше, имаше чувството, че го познава достатъчно, за да си даде сметка, че той рядко греши. Това бе твърде умен и твърде хитър мъж. Или е сгрешил, като не е проверил докрай собствеността върху хребетите, или през цялото време е знаел, че тя е собственикът и се е надявал да използва заплахата си срещу Имоджийн и Престън като средство да я принуди да подпише арендата. В района всички знаеха колко е близка тя с роднините си. Дори външен човек би установил това. Корд навярно нямаше начин да заплаши нея лично, но той веднага би трябвало да разбере, че тя беше уязвима поради уважението, което хранеше към семейството на съпруга си. И дори още по-лошо, тя подозираше и още нещо. Да не би да е решил да я съблазни заради някакъв долен план за отмъщение или по непочтен начин да си осигури арендата за хребетите? Във всички случаи вниманието му към нея изведнъж се оказа под въпрос и тя потръпна при тази мисъл.

Той все още я наблюдаваше втренчено.

— Виновен съм, точно както ме обвини. Насладих се на всеки миг, през който накарах подлизуркото ми братовчед да се гърчи.

Потресена от задоволството в тона му, тя потрепери.

— Беше жестоко и ненужно.

— Жестоко, може би — каза той провлачено. — Но абсолютно необходимо!

— Защо? За да подхраниш нуждата си от мъст? Беше изстрел в мрака, но тя веднага забеляза, че улучи точно в целта. Погледът, който й хвърли, беше почти ожесточен. След това той се обърна и взе ръжена в ръка, наведе се да подреди горящите цепеници в камината и така да излее прилива на гняв върху тях. Изправи се, остави ръжена на място и застана с наведена глава, като хипнотизиран, загледай в танцуващия огън.

— Имам си своите съображения — каза той грубо. Тя зачака. Но миговете се проточиха и тя разбра, че той няма да даде обяснение. Не намираше за нужно да се оправдава пред нея. Отдавна е минало времето, когато той се нуждаеше от нечие одобрение за действията си.

Въпросът трябваше да бъде зададен, тя събра смелост и попита:

— Какво ще направиш за парите, които Престън ти дължи, сега, след като знаеш, че той не контролира хребетите?

Той й хвърли твърд, искрящ поглед.

— Не съм решил.

Обезсърчена от замисленото изражение в очите му, Сюзан се отпусна на мястото си, обзета от силна тъга. Наистина ли бе очаквала той да й повярва? Вероятно той не вярваше на никого, държеше мислите си заключени зад железните си барикади.

Вероятно се дължеше на някаква перверзност вътре в нея, поради която, въпреки че отблъскваше мисълта да има връзка с него, сега се чувстваше наранена, смятайки, че той навярно има някакви скрити подбуди да я преследва. Ако изобщо имаше мозък, тя нямаше просто да поддържа някаква негласна дистанция помежду им, а щеше да я разшири. Беше започнал флирт с нея, но тя не можеше да му отдаде никакво значение. Вероятно флиртуваше с много жени. Ако целувките му означаваха нещо, те бяха изтънчено средство за мъст. По име тя е Блекстоун и автоматично попада в целевата му зона. Да очерни репутацията на вдовицата на Ванс Блекстоун е план, който вероятно би се харесал на Корд, ако иска Блекстоунови да се гърчат.

Тъй като тази мисъл я ужаси до нетърпимост, тонът й прозвуча грубо, когато отново проговори.

— Не мога да ти отговоря за хребетите. Няма да кажа не, но не мога да кажа и да. Нужно ми е независимо геологично проучване, както и повече мнения за екологичните щети за района, преди да стигна до някакво решение. А решението, което ще взема, ще се основава на резултатите от изследванията, а не на някакви изнудвания, към каквито ти би могъл да прибегнеш.

— Не си спомням да съм те питал за хребетите — измърмори той, усмихвайки се хладно.

— Нали за това си тук?

— Така ли?

— О, моля те.

Тя изморено махна с ръка.

— Не ми се играят игри на думи. Знам, че хребетите те интересуват.

Погледът му се изостри, той целият се напрегна и замря като животно, готвещо се да атакува.

— Никога досега не съм проституирал за петролна концесия.

Тонът му беше провлачен, все още като тъмна сянка в него се долавяше гневът му. Сюзан го стрелна с поглед.

— И двамата знаем, че не съм предпочитания от теб тип.

— По дяволите, не, не си! С това съм съгласен!

Той се вторачи в нея, устните му стиснати в страховита бяла линия.

— Седиш там, без окото ти да мигне, и ме обвиняваш в нещо доста низко, но всъщност ти никога не повишаваш тон, нали? Кажи ми, госпожо, има ли нещо, което може да те възбуди? Имаш ли чувства, или си просто порцеланова кукла, безполезна, но приятна за гледане?

Тя едва не подскочи от шока, почувства силата и разпалеността на гнева му. Тихо прошепна:

— Да, чувствам. Не искам да бъда наранена. Не искам да ме използваш.

Неочаквано той приклекна, докато очите му се изравниха с нейните, и се наведе напред, толкова близо, че тя се облегна назад на възглавниците, за да потисне предусещането, че той може да я смачка.

— Не мисля, че чувстваш каквото и да било. Или се боиш от чувствата си, доколкото ги имаш. Ти ме искаш, но се страхуваш от това, което хората ще кажат, ако протегнеш ръка и ме приемеш, така ли? Твърде много си обвързана със сигурността на мрежата си от пиявици, всички вие красиви, безполезни хора, които живеете от труда на другите. Красива си, любима, но не си нищо друго, освен кръвопиец.

Думите му я удариха като плесници, но тя гордо вдигна брадичка.

— Не знаеш нищо за мен. — Това беше всичко, което тя каза.

— Знам достатъчно — язвително й отговори той, — за да съм убеден, че се опитваш да прогониш страстта от себе си, което е безнадеждно. Виж какво, ще държа връзка заради концесиите, но не запазвай никакви танци за мен.

Тя остана там дълго, след като той си тръгна. Искаше й се той да се върне, за да може да разсее страховете и несигурността си относно него, но знаеше, че най-добре бе, че си отиде. Той имаше право. Тя не го искаше. Страхуваше, че ако той разбере колко всъщност е слаба, ще се възползва от слабостите й и ще я използва по начин, по който той иска, дори и като средство за отмъщение. Ако не друго, тя не можеше да допусне това да се случи.

Колко бързо успя да наруши спокойствието й, равното протичане на дните й! Прекара още една безсънна нощ, въртеше се, притисната от нещастието си. Когато най-после съмна и се показа ниско сиво небе, не й се искаше нищо друго, освен да продължи да си лежи в леглото цял ден като убежище срещу мислите, които гъмжаха в изморения й мозък. Но с обичайната си решителност тя се насили да стане. Ще спази редовната си програма, дори и ако това я убие! Нямаше да позволи на Корд Блекстоун да разкъса живота й на парчета.

Всеки ден ходеше в офисите в Байлъкси. Престън управляваше всичко, но след смъртта на Ванс тя се потопи повече във всекидневните детайли в управлението на корпорацията, която имаше многостранни интереси, и Престън отдавна беше свикнал да обсъжда всичко с нея. Той имаше подготовката, но тя беше бърза и съобразителна, с усет към бизнеса. След смъртта на Ванс се настани в неговия кабинет, което й беше нужно, за да запази равновесието си. Но не мина много време, и установи, че работата й доставя удоволствие, удоволствие й доставяше и потокът от информация, на който се базираха решенията.

Пристигна рано, но Престън беше я изпреварил. Като видя колата му на паркинга, тя се отправи към неговия офис, леко почука на вратата. Общата им секретарка още не беше пристигнала и сградата кънтеше от звуци, които обикновено не се чуваха в оживени дни.

Той вдигна поглед към натрапника и приветлива усмивка намали сянката от тревога, която затъмняваше лицето му.

— Влез. Вече сложих кафето.

— Нужен ми е допълнителен кофеинен удар — въздъхна Сюзан и се запъти направо към кафеварката.

Няколко минути отпиваха от горещата течност мълчаливо и съпричастно, докато Сюзан не остави чашата си.

— Какво ще правим?

Той не си даде вид, че не разбира.

— Снощи прегледах старите книги, опитах се точно да определя колко му дължим. Много е, Сюзан.

Той уморено се почеса по челото.

— Ще се опиташ да възстановиш парите, нали?

Той кимна.

— Какво друго мога да направя? По дяволите, точно в момента нямаме толкова голяма налична сума. Инвестирахме много в изследвания и те няма да се изплатят още няколко години. Но ти знаеш това не по-зле от мен. Няма да посегна към нищо, в което ти имаш интерес. Майка и аз се разбрахме за това снощи. Ще ликвидираме някои от личните си активи… Тя кротко му се скара:

— Престън Блекстоун! Да не би да си си помислил, че няма да искам да ти помогна?

— Разбира се, че не, скъпа, но няма да е честно към теб. Майка и аз постъпихме така и знаехме, че рискуваме. Заложихме на това, че Корд няма да се върне, преди да сме успели да възстановим парите, и загубихме.

Той вдигна рамене, погледът му показваше, колко неохотно приема собствената си грешка.

— На времето не изглеждаше толкова неправилно. Не използвахме парите за нищо лично. Всеки цент беше вложен отново в корпорацията, но предполагам, че това няма да има никакво значение в съда. На всичкото отгоре подправих подписа му на някои документи.

— Ще можеш ли да събереш достатъчно?

Той можеше да протестира, но ако не успееха да съберат сумата, която дължаха на Корд, тя щеше да настоява да им помогне. Не искаше да направи нищо, което би застрашило корпорацията, затова се съгласи, че активите й не трябва да се пипат, но Ванс й остави достатъчно лични активи, които лесно биха могли да се ликвидират, включително известна твърде ценна собственост. Освен това притежаваше хребетите, сепна се тя. Колко ли много ги желаеше Корд? Дали достатъчно, за да приеме земята в замяна и да не повдига обвинения срещу Имоджийн и Престън? Двама можеха да играят тази игра!

— Имам идея.

Тя бавно заговори, за да не даде достатъчно време на Престън да й отговори на въпроса.

— Имам нещо, което той иска. Навярно бихме могли да постигнем сделка.

Престън беше умен мъж и добре я познаваше. Отпусна се назад в стола си, сините му очи се присвиха, втренчи се в нея и премисли възможностите и детайлите в главата си. Не пропиля време в ненужни въпроси.

— Говориш за хребетите. Знаеш, че дори и ако му дадеш хребетите, той може да повдигне обвинения, нали? Може да се закълне, че няма, но не мисля, че честната му дума означава много. И не само това, ще му ги дадеш заради изнудването.

— Не съвсем — каза тя.

Замисли се как да излезе от положението.

— Ще поискам да бъдат направени съответните проучвания и да се изчисли цената на петролна концесия за хребетите. Ако той приеме арендата като възстановяване на сумата, която му дължите, няма да има основание да повдига обвинение, не е ли така?

Престън изглеждаше като ударен от мълния.

— Господи, смяташ да му позволиш да получи петролна концесия безплатно? Имаш ли представа колко може да струва едно богато петролно поле?

— Милиони, предполагам, или може би той няма толкова да го иска.

— Много повече, отколкото му дължим! Той направо ще подскочи, но ти ще изгубиш състояние. Не, по никакъв начин не мога да ти позволя да го направиш.

— Няма начин да ме спреш — припомни му Сюзан и мило се усмихна.

С удоволствие би дала състояние, за да запази семейството си цяло и сигурно. Престън имаше своите недостатъци, също и Имоджийн, но никога нямаше да й обърнат гръб, каквото и да се случи. Не бяха лесни хора за общуване — и двамата притежаваха твърдоглавата гордост и арогантност на Блекстоун в изобилие, но притежаваха и лоялност, проникнала се до мозъка на костите им. Когато се омъжи за Ванс Блекстоун, те я приеха в семейството и й гарантираха закрила. Престън й спаси живота, когато Ванс умря, потискайки собствената скръб за брат си, за да я утешава и закриля, доколкото може. Дори Имоджийн, чиято горда глава никога не се е навеждала, дори не и в деня на погребението на Ванс, помогна на Сюзан, проявявайки висок дух и кураж, както и несломима решителност.

Объркването на Престън се виждаше в очите му, когато той се вторачи в нея.

— Не ми харесва, когато използваш този тих, сладък глас. Това означава, че твърдо си решила и няма да отстъпиш, така ли е?

Шумът във външния офис ги предупреди за пристигането на секретарката им Берил Мърфи. Сюзан знаеше, че и двамата имат много работа, затова стана и използва това като извинение, за да се спаси в собствения си кабинет, очевидно Престън искаше да се опита да я разубеди да даде хребетите на Корд. В погледа му гореше син огън, докато той я проследяваше да излиза от стаята, но Берил вече напираше с първата от кризите на деня и той изсумтя и набързо се предаде.

От предишния петък камара доклади лежеше на бюрото на Сюзан и тя прилежно започна да ги чете. Но не след дълго изгуби нишката, тъй като мисълта й зачовърка всяко ъгълче от сделката, която се готвеше да предложи на Корд.

Тя наистина трябваше да узнае паричната стойност на петролните концесии на хребетите, преди да сключи сделката. Но от друга страна, не искаше да чака, преди да се срещне с Корд по този въпрос. Той можеше веднага да повдигне обвинения, но тя не мислеше, че ще го направи. Щеше да изчака, колкото за да измъчва всички, толкова и за да вземе решение. Вероятно вече е взел, помисли си тя, внезапно обзета от паника. Трябваше ли да изчаква, или трябваше незабавно да го уведоми за сделката? Накрая реши да се види с него час по-скоро, преди да е предприел каквито и да било съдебни действия. Ако бъдат предявени някакви формални обвинения, нямаше начин да се попречи те да не станат публично достояние, а това би наранило страшно много роднините й.

От заключението, че трябваше да се срещне с него, още този ден, ако е възможно, хладни тръпки полазиха по гърба й. Само при мисълта да бъде отново близо до него, кръвта лудо забушува по вените й — от ужас или предусещане, тя не можеше да каже. Начинът, по който той я целува предишния ден, все още не беше заличен в мозъка й и тя не можеше да се отърве от вкуса на устата му на устните си или да изтрие кожата си от усещането за нежното докосване на мустаците и брадата му. Той беше опасно животно, но я привличаше, възбуждаше примитивните й страсти, каквито не бе подозирала, че има в нея. Искаше го и копнежът на тялото й правеше всяка среща с него рискована, защото не беше сигурна дали разсъдъкът й ще може да запази контрол.

Но колко галеща беше брадата му! Далеч не бодлива, а мека и чувствена. Дали космите по цялото му тяло бяха толкова меки? Представа за голотата му се оформи в мисълта й и гореща вълна я заля, принуди я да свали сакото, което беше облякла.

Господи, какво си мислеше?

Беше безпредметно да храни някакви мечти за него. Той щеше да я използва само, за да преспи с нея, което нямаше да има нищо общо с нейната страст. Тя не можеше да приеме това, нито съвестта й позволяваше да загърби морала си.

Прекара криво-ляво деня и успя да отклони поканата на Престън за обяд. Той не искаше тя да жертва каквото и да било, Имоджийн също щеше да се възпротиви. Трябваше да бъде една крачка пред тях и смяташе да го направи, като се срещне с Корд, колкото се може по-скоро. Обади се, където трябва, за да задвижи геологичните проучвания и с неохота отхвърли мисълта, че сега не можеше да се съобрази с никакви евентуални екологични щети, които могат да бъдат нанесени на района.

Следобед слабо слънце се опитваше да пробие през слоя от облаци, задуха и силен вятър. Дали Корд работеше в старата вила в Джубилий Крийк? Ако не, нямаше представа къде да го търси. Нарочно се опитваше да не се вслушва в слуховете, които се носеха за него през последните седмици, но сега й се искаше да беше погълнала всяка дума. Поне щеше да има представа къде да го търси. Можеше да попита Престън, но знаеше какви фойерверки ще полетят, затова просто реши да опита късмета си в Джубилий Крийк.

Тръгна си рано, защото не беше сигурна дали точно си спомня местонахождението на вилата. Второстепенни пътища се виеха из района като мустачки на пълзящо растение, пресичаха се и изглеждаха сякаш криволичеха в неопределена посока. Ванс я беше водил няколко пъти в района на Джубилий Крийк, в началото на брака им, но това беше преди години.

Най-неочаквано слънцето просветна, вятърът издуха облаците, тя примигна пред неочаквания отблясък на слънцето на мократа магистрала. Присегна се към жабката, взе си очилата и бързо ги сложи. Навярно слънцето беше предзнаменование. След това изкриви лицето си в гримаса при това лекомислено хрумване. Не вярваше на предзнаменования.

Беше нервна, стомахът й се свиваше при мисълта, че ще има работа с него. За да отклони вниманието си, се опитваше да се съсредоточи в отминаващия пейзаж. Времето беше хладно, но най-после вече имаше признаци, че пролетта настъпва; достатъчно беше да се вгледа в непреклонните нарциси. Дъбовете бяха добили онзи мъхнат вид, който се получава от новите листа, тук-там се виждаше подала се зелена трева. След една седмица, най-много две, с разцъфтяването на храстите и дърветата цветовете ще избуят по земята и тя нямаше търпение за това. Според нея пролетта закъсняваше.

За малко не пропусна завоя към тесния път, който смяташе, че е правилният. Беше просто грубо павиран второстепенен път без очертана централна линия или банкети. Тя забави, оглеждайки се за следващия завой. Точно, когато почти беше решила, че е сбъркала пътя, позна отклонението, по което трябваше да тръгне. Беше непавиран път, всъщност само две платна, с надвиснали от двете страни високи монолитни борове и дъбове с широки корони, които бързо скриха от погледа второстепенния път. Той правеше дълъг завой, след което тя заподскача по стар дървен мост над Джубилий Крийк.

Дъждът беше напълнил широката, плитка рекичка и калната вода се плискаше в скалите и около криволичещите завои, докато рекичката като змия се извиваше на юг, за да се изпразни в Залива. Вече виждаше вилата, малка постройка, с надвесили се зад нея три масивни дъба, които докосваха билото на не особено стръмния покрив. Дори от мястото, където беше, се виждаше, че вратата, разположена по цялата дължина на вилата, беше съвършено нова. Приближавайки се, забеляза, че и покривът беше нов, на мястото на ръждясалата ламарина бяха наредени керемиди.

Не знаеше каква кола кара той, но това бе без значение, тъй като отпред нямаше и следа от превозно средство. Сърцето й замря. Намали скоростта на собствената си кола и спря пред постройката, внимателно оглеждайки прозорците без пердета. Къде ли можеше да го намери?

Тъкмо се канеше да обърне колата, когато вратата се отвори и той се появи в рамката. Дори от разстояние видя ледения блясък в очите му и разбра, че няма да е лесно. Пое си дълбоко въздух, за да се съвземе, след това изключи двигателя и излезе от колата.

Изкачването по стълбите бе за нея като преминаване между две редици шибащи я хора. Той се облегна на рамката на вратата и я загледа в нервнопарализиращо мълчание, скръстил ръце на гърдите си. Изглеждаше огромен, отбеляза тя. Може би се дължеше на дрехите му. Беше облечен само в чифт избелели дънки и черна тениска, обут в протрити кафяви ботуши. Късите ръкави на тениската му разкриваха мускулестите ръце, изпъстрени с черни косми и нашарени с вени, които пулсираха с горещата му, животворна кръв. От начина, по който финия памук прилепваше към тялото, тя разбра, че представата, която имаше за голото му тяло, е забележително точна, и устата й пресъхна. Беше жилест, твърд и мускулест, гърдите му имаха вид на стена.

Леденият му поглед я извади от съзерцанието и я блъсна в главата, където тъмната й коса беше прибрана в прост кок.

— Обиколка на бедните квартали? — попита той провлачено саркастично.

Тя овладя тръпката, която се канеше да отслаби краката й, и пренебрегна предизвикателството.

— Искам да ти предложа сделка — каза тя твърдо.

Насмешливост и диво удоволствие проблеснаха в очите му. Той отстъпи настрани от вратата и с махане на ръката и пресилен поклон я покани да влезе.

— Заповядай. Да чуем какво имаш да предложиш.