Гленда Сандърс
Нежни тайни (9)

Девета глава

Грант я пресрещна пред хладилника и като разпери ръце я принуди да отстъпи, докато гърбът й опря до кухненския плот. Сетне пристъпи напред, измъкна чашата от ръцете й и я остави върху гладката повърхност.

— Единственото нещо, което желая, си ти! — прегърна я той.

Притисна устните й със своите, властно и грубо. Сепната Хейли опита да се възпротиви, но постепенно целувката му стана по-нежна, по-малко настоятелна и младата жена се отпусна, обгърна раменете му с ръце.

Най-накрая, останал почти без дъх, той се отдръпна.

— Щом се върнеш, ще излезем да вечеряме някъде — промълви.

Това бе по-скоро въпрос, отколкото заповед и покорена от безмълвната молба за прошка, Хейли го целуна по бузата.

— Слим има да се чуди къде си изчезнал.

— Той чудесно знае къде съм и бих се изненадал, ако не му е ясно какво точно правя в момента.

— Прав си — съгласи се Хейли и мислено се попита какво ли е мнението на Слим за духовете.

 

 

Тя лесно откри дома на Уидърз. Къщата бе построена на широко пространство по модата на петдесетте. Насред огромна морава с безразборно засадени тропически растения. Томас и Гладис Уидърз я посрещнаха сърдечно и я поканиха с щедро гостоприемство, което безспорно съответстваше на южняшкия им акцент.

— Значи вие сте купили къщата на стария Рамзи — поде Томас Уидърз, щом се настаниха във всекидневната. — Последния път като минавах оттам ми направи впечатление, че някой я е постегнал.

— Заслугата не е моя, а на семейството, от което я купих — отвърна Хейли. — Трябва да призная, че се влюбих в мястото от пръв поглед. Научих легендата за бягството на Синтия Рамзи и това събуди любопитството ми. Останах с впечатлението, че баща й е живял като отшелник.

— Отшелник? — повтори Уидърз и презрително изсумтя. — Това едва ли е най-точното определение за този особняк.

— Защо, смахнат ли беше? — попита Хейли.

— Нямах това предвид. Голям проклетник беше, и то най-вече по отношение на дъщеря си. Синтия бе достатъчно добре възпитана, за да премълчава огорченията си, но очевидно не се чувстваше добре в дома на баща си. Позволяваше й да излиза само за да отиде на църква, но дори там не допускаше другите до нея.

— Според нея — намеси се госпожа Уидърз — самотата бе причина за всичко това. Човекът така и не успял да преживее смъртта на жена си.

— Разбрах, че вие сте познавали мъжа, с когото Синтия е избягала.

— Твърде добре при това — рече Томас. — Мартин беше моят най-близък приятел. Бяхме съдружници, но го имах за по-близък и от брат.

— Тукашен ли беше?

— А, не. Роден беше в Илинойс. И старият Рамзи тъкмо това не можа да му прости.

— Че е дошъл от Илинойс ли?

— По акцента ви познавам — засмя се Уидърз, — че вие самата не сте оттук. Не са ли ви нарекли още янки?

— И това съм го чувала — призна Хейли. — И то неведнъж. Предупреждаваха ме, че южняците все още се отнасят с предубеждение към американците от Севера, но едва тук се уверих, че това е истина.

— Преди четирийсет години нещата бяха още по-зле, повярвайте, особено тук в дълбоката провинция.

— Къде се запознахте с Мартин?

— В армията. През Втората световна война. Дотогава той бе работил с трактори, пък аз винаги съм обичал да човъркам разни двигатели. Когато войната свърши, вече познавахме на пръсти всички модели мотори.

— И решихте да отворите собствен сервиз?

— В армията все за това си приказвахме, ала когато се заговори за примирие цялата рота се пръсна, а нашите грандиозни планове вече ни се струваха малко глупави — потънал в спомените си, мъжът замислено потърка брадичка. — Мина цяла година, преди Мартин да ме потърси. Един ден просто се появи, заговорихме за миналото и плановете, които градяхме. И на него не му беше потръгнало кой знае колко, а пък аз работех в един бар и едва свързвах двата края. Решихме, че няма какво да губим. Всеки от нас имаше малко спестени пари, тъй че взехме помещение под наем, окачихме табела и здравата се заловихме за работа.

Ветеран от войната. До този момент на Хейли дори не й беше хрумвало, че може и Грант да се окаже част от загадката. Сега вече откриваше някакво сходство между Грант и любимия на Синтия.

— Дано не ви досаждам с въпросите си — поде тя отново, — но бих искала да ми обясните защо не му е потръгнало на Мартин след войната?

— Ами животът в Илинойс бил вече съвсем различен. Приятелката му се омъжила междувременно, заминала в Чикаго при роднини и започнала работа в някакъв военен завод. Била му обещала да поспести нещо, докато той се върне. Ала била млада, пък и Мартин бил далече, а около нея се навъртали безброй моряци. С две думи, омъжила се за един от тях.

— Сигурно е разбила сърцето на Мартин.

— По-скоро беше разклатила вярата му в хората — сви рамене Томас. — Били съвсем млади, когато се срещнали, пък и раздялата продължила цели три години.

Загубил вяра в хората, помисли си Хейли, а на глас рече:

— Мечтаното завръщане у дома се превърнало в разочарование.

— Имате право — съгласи се Томас. — Родителите му били вече доста болни. Баща му отдавна не бил добре, пък и за фермата нямало кой да се грижи. Починал месец след завръщането на Мартин, много скоро умряла и майка му. Това често се случва, особено при стари хора. А пък Мартин не бил във възторг от перспективата да се занимава със земеделие. Някакъв негов чичо предложил да поеме фермата. Наскоро се бил оженил и вече очаквал дете. Без да се замисля дори, Мартин му прехвърлил собствеността и се качил на първия влак за Флорида.

— Къде се запознал със Синтия?

— На църква. Къде другаде? По това време ухажвах Гладис, а те двете пееха в хора. Една неделя успях да го заведа на пикника, организиран след църковната служба. Влюби се в Синтия от пръв поглед.

— Синтия също — намеси се госпожа Уидърз.

— Тя беше доста затворено момиче. По време на войната не бе имала възможност да се среща със свои връстници, макар че и баща й едва ли би допуснал подобно нещо. Виж, Мартин бе нещо съвсем различно. Зрял мъж, когото не е лесно да прогониш. Пък и Синтия се влюби до полуда — дотолкова, че за пръв път се опълчи срещу баща си, което тъй дълбоко жегна стареца, че той твърдо реши да ги раздели.

— Искам да ви покажа нещо — рече Хейли и отвори чантата си. Извади фактурата със стихотворението и я остави на масичката пред Томас Уидърз.

Мъжът взе листа и дълго се взира в него. Видимо развълнуван го подаде на жена си.

— Погледни, Гладис. Такава бланка не ми е попадала откакто направихме новите без името на Мартин.

— Това неговият почерк ли е? — попита Хейли.

— Без съмнение — отвърна госпожа Уидърз.

— Това е бележката, която Мартин изпрати на Синтия, докато планираха бягството. Къде я открихте?

— Намерих Библията на Синтия, скрита в тайник в стената на банята. Листът бе мушнат между страниците. Заедно с изсъхнала гардения.

Гладис Уидърз се усмихна.

— Той береше тези цветя, защото знаеше, че са й любимите.

— И е изпратил тази бележка, когато са подготвяли бягството, правилно ли съм разбрала?

— Да. Баща й беше забранил да го вижда, дори в двора на църквата след служба трябваше да се преструва, че не го забелязва. Ето защо Мартин ме помоли аз да й предам бележката, да й кажа, че съдържа тайно послание и тя трябва да разгадае неговите сърца.

— Сърца? В множествено число ли?

— Да. Стори ми се странно наистина, но той няколко пъти ме накара да го повторя, за да е сигурен, че съм го запомнила, правилно.

— Една от причините, за да ви посетя, е тъкмо тази Библия — рече Хейли. — Сигурна съм, че Синтия би искала да си я получи обратно. Ако разполагате с адреса й, бих могла да й я изпратя.

Двамата Уидърз се спогледаха.

— Зная, че Синтия би искала да си я получи — предпазливо отбеляза госпожа Уидърз, — но се боя, че не мога да ви помогна. Вижте… — тя стрелна с очи съпруга си все едно очакваше разрешение да продължи. Той кимна. — Откакто заминаха, никой от тях не ни се е обаждал. Нито Мартин, нито Синтия. Доста странно, наистина.

— Отначало ни се струваше съвсем естествено — допълни Уидърз. — Мартин не беше ме посветил в плановете си, за да не ме поставя в неудобно положение, когато старият Рамзи дойде да разпитва. Искал е най-напред да се оженят и да мине достатъчно дълго време, та да стане невъзможно бащата да анулира брака, и едва тогава да го разгласят.

— Разбирам — усмихна се Хейли.

— Изтегли всичките си пари — продължи Уидърз. — Отстъпи ми своята част от бизнеса и аз му дадох всичко, което имахме в момента, но то бе много по-малко от онова, което наистина му дължах. Бяхме се разбрали, когато се установят да ми съобщи къде да му изпратя остатъка. Само че така и не се обадиха.

— По всяка вероятност Синтия е причината — рече Гладис. — Трябва да е била тъй доволна, задето е успяла да избяга от баща си, че не е искала да рискува той да я намери.

— Пък и преди време беше обичайно хората да загубят връзка помежду си, дори ако са от едно семейство. И все пак не съм предполагал, че Мартин няма да се обади.

Хейли пое дълбоко дъх. Бе настъпил моментът да зададе един от най-трудните въпроси.

— Смятате ли, че Артър Рамзи е бил груб някога към дъщеря си?

— Не е изключено — промълви Гладис замислено. — Поне що се отнася до днешната преценка за насилие. Навремето много често децата носеха следи и рани от побоища, хората го знаеха, но не обръщаха внимание. Артър Рамзи беше тиранин. И на Синтия й бе нужен доста кураж, за да му се опълчи.

— Мартин се тревожеше да не й се случи нещо. Зная със сигурност — додаде Томас. — Синтия никога не му е признавала, че се страхува от баща си, но тя наистина се боеше, а Мартин искаше на всяка цена да я измъкне оттам, каквото и да му струва това.

Настъпи мълчание. Хейли бе научила за Мартин Бъртрам много повече, отколкото се бе надявала, и някои от фактите наистина я разтревожиха. И все пак оставаше още един въпрос… Въпрос, чийто отговор заплашваше да я извади от равновесие. Единствено споменът за ефирната фигура на Синтия Рамзи и отчаяната молба, която и бе отправила, й даде сили да проговори:

— Бих искала да зная дали според вас… Знае ли се със сигурност, че Мартин и Синтия заедно са напуснали къщата в онази нощ, без някой да им попречи?

— Навремето това изобщо не се поставяше под въпрос. Мартин правилно бе предвидил, Рамзи се развика пред шерифа, настоя на всяка цена да открият дъщеря му и да арестуват Мартин. Поиска да повикат хора от ФБР. Проведе се обстойно разследване. Синтия бе пълнолетна, но Артър разправяше наляво и надясно, че не е напуснала дома си по свое собствено желание. Според мен шерифът искаше да ги открие, за да чуем от нея, че не е била отвлечена, и по този начин да се освободи напълно от отговорност. В крайна сметка дори следа не успяха да открият и си спомням как навремето си помислих, че Мартин е гениален.

— Казахте „навремето“ — промълви Хейли.

— Трябва да призная — намръщи се Томас, — че по-късно, като не получихме никаква вест от тях, неведнъж ми е минавала мисълта, че цялата тази работа е твърде странна. Сякаш и двамата са изчезнали от лицето на земята — мъжът замислено поклати глава. — Готов съм да призная, че ще ми е по-леко, ако все пак получа някаква вест от Мартин.

— Повече от четирийсет и пет години Томас очаква да получи поне картичка за Коледа — вметна Гладис Уидърз. — И на мен ми се иска Мартин да се обади.

Побъбриха още известно време, след което Хейли благодари на любезните Уидърз за гостоприемството и си тръгна. Разговорът бе потвърдил някои от теориите и съмненията й, които тя би предпочела да се разсеят. Смущаваха я най-вече натрапчивите сходства между Грант и Мартин Бъртрам. Беше си внушила, че Артър Рамзи я тормози поради приликите между нея и Синтия. Сега вече си даде сметка, че и Грант, също като нея, не само е причина за нежеланото присъствие на Артър, но се явява и негов катализатор.

Беше абсолютно сигурна, че реална опасност заплашва Грант. Чувстваше се задължена да го накара да я прозре и приеме. Но по какъв начин, не знаеше. Как би могла да му внуши, че един призрак, в чието съществуване той не вярваше, би могъл да представлява заплаха за нето? Или пък, че една жена, за която никой не можеше да твърди със сигурност, че е мъртва, е влязла в собствената й баня, за да я предупреди за надвисналата над него опасност?

Когато наближи дома си, намери Грант на кея, вперил поглед във водата. Тъжен и мрачен, пъхнал ръце в джобовете си. Свил се в краката му, Блъстър чу стъпките й и с лай се втурна да я посрещне. Внезапно изтръгнат от унеса, Грант някак виновно измъкна ръце от джобовете си и миг-два я наблюдава отдалече, преди да тръгне към нея.

И двамата мълчаха. Той нежно я прегърна през раменете.

Хейли се притисна към него и Грант усети, че от мига, в който тя взе листчето от Слим, бе изпаднал в трескаво напрежение, което едва сега започна да се уталожва. Любопитен бе да узнае какво е научила, но не искаше да я пита. Рано или късно сама щеше да му каже. Новата информация, с която разполагаше, щеше да се превърне в храна за предположенията й, тя отново щеше да заговори за призраци и това неизбежно щеше да ги скара.

Господи, колко го плашеше тази мисъл. Хейли бе прекарала с него в леглото два часа и половина, а той тъй бързо бе привикнал към присъствието й, че не би могъл да си представи нито миг повече без нея. След като я изпрати, дълго се бе мятал в леглото, измъчван от тревожни мисли. Колкото и да е странно, приятно му беше да се безпокои за нея; от дълго време не се бе чувствал така доволен от себе си — навярно защото много отдавна не бе мислил с такава грижа за друго човешко същество.

Нощта бе спокойна, хорът на щурците огласяше околността. Вятърът бе утихнал, отражението на луната, високо издигнала се над спокойната повърхност на езерото, бе като искрящ диск.

— Какъв покой — промълви Хейли и още по-силно се притисна към него. — Повечето хора се прехласват пред яркото слънце на Флорида, но аз предпочитам нощите.

Грант се усмихна и, завладян от прекрасната гледка, изрецитира:

Там грее нежна светлина

Не пищен блясък на деня.

Тръпката, разтърсила тялото на Хейли, безкрайно го изненада! До преди миг гальовно отпусната, тя се изпъна като струна.

— Хейли?

— Винаги ли цитираш Байрон?

— От него ли е?

С треперещ глас тя повтори въпроса си:

— Често ли цитираш Байрон?

— Не. Нямам навика да цитирам, когото и да било, особено пък Байрон. Дори не зная откъде съм научил тия стихове. Навярно съм ги наизустил в прогимназията. Прекрасната нощ, а и твоето присъствие са причина за поетичното ми настроение.

Напрежението не я напускаше, тя все още трепереше.

— Имаш ли нещо против Байрон? — попита Грант.

— Странно ми се стори, че си припомни тъкмо тези два стиха.

— А, просто ми хрумнаха, а и са подходящи… Не мислиш ли?

— Хрумнали са ти — тихо повтори тя. — Ще ти покажа нещо. — И внимателно се взря в лицето му.

— Да влезем — предложи Грант и посочи магазина.

— Не, не тук. Нека вечеряме навън. Ще ти го покажа по време на десерта.

Намериха тих ресторант малко встрани от пътя. И двамата оставиха храната почти недокосната, а за десерт дори не помислиха. След като келнерът им донесе кафе, Хейли извади стихотворението и го подаде на Грант.

— Същото, което цитирах — отбеляза той.

Хейли кимна мрачно.

— Намерих го в Библията на Синтия Рамзи. Всъщност това е бележката, която Мартин Бъртрам й е изпратил преди бягството.

— Как попадна на Библията? И откъде знаеш, че…

— Не виждаш ли името на фирмата? „Уидърз и Бъртрам“. Бъртрам е мъжът, когото Синтия е обичала. А човекът, с когото говорих днес, е бил негов съдружник. Съпругата му предала тази бележка на Синтия в църквата една неделя по време на службата. Трябва да има някакъв таен шифър и скрито послание.

— Не ти стигаха духовете… Сега таен шифър ли ще търсиш? — попита той.

Хейли го погледна, сякаш я бе ударил. Очите й се изпълниха със сълзи и тя мъчително преглътна.

— Няма с кого друг да споделя. А и да имаше, пак бих ти казала. Ти също си част от тази история.

— Каква история?

— Навярно си мислиш, че внезапното ти хрумване да изрецитираш тъкмо тези стихове е чисто съвпадение.

— Казах ти вече, бях изпаднал в поетично настроение.

— Та ти дори не знаеше чии са стиховете.

Грант извади пари да плати сметката.

— Хайде — рече той — Да се махаме оттук.

— Къде отиваме? — попита Хейли, щом видя, че на магистралата той поема в обратна посока.

— На неутрална територия. Някъде, където ще бъдем сами. И никой няма да ни пречи.

На излизане от града минаха покрай доста хотели. Грант спря пред един, чиято фирма му звучеше познато.

— Отивам да наема стая.

Озоваха се в типична хотелска стая с малко бюро, телевизор с дистанционно управление и две големи легла. Хейли спря край вратата и впери поглед в натюрморта, окачен на стената.

— Добре ли си?

— Никога не съм била с мъж в хотелска стая.

Изглеждаше мъничка и безпомощна. Уязвима.

— Не съм те довел тук, за да те обидя — рече Грант и нежно я докосна по рамото.

— Не можем да оставим Блъстър толкова време сам. Ами ако изкопае дупка под оградата?

— Бях го забравил — намръщи се Грант. — Ти най-добре остани тук. Вземи си душ, отпусни се, а аз ще докарам Блъстър и ще ти донеса още една фланелка.

Хейли понечи да възрази, но й се стори разумно предложението да поговорят на неутрална територия.

— Всичко е наред — увери я Грант и я целуна по бузата.

Хейли се потопи във ваната. Трябваше да признае, че бе облекчение да напусне къщата, да престане да се тревожи дали в банята няма да връхлети Синтия Рамзи или пък Артър, готов да избълва нов порой обиди.

Разтри тялото си с лосиона, оставен от камериерката, сетне се уви в хавлията и изтича на пръсти до леглото. С наслада вкуси тръпката от допира на хладните чаршафи до кожата си. Като нищо можеше да заспи, отпуснала глава на пухкавите възглавници. Наместо това извади стихотворението от чантата си и за пореден път го зачете.

„Да разгадае сърцата му.“ Неговите сърца! Мъничките сърца, излезли изпод непохватните пръсти на Мартин Бъртрам! Панделки, цветя и други завъртулки обрамчваха текста, провираха се между редовете, ала сърца имаше само под някои от буквите в самия текст.

Хейли грабна писалката и бележника, оставени до телефона на нощното шкафче и започна да записва буквите.

Пристъпва — дивна красота

Тъй тиха — нощ в брилянти звездни

И светлост ведно с тъмнота

трепти в очи — лазурни бездни

Там грее нежна светлина

Не пищен блясък на деня.

Тъкмо привършваше, когато Грант се върна с Блъстър в едната ръка и чанта в другата.

— Сигурен ли си, че е позволено? — попита Хейли, когато той остави кученцето на леглото до нея.

— Ако не вдигаме много шум, всичко ще бъде наред — увери я Грант и приседна до нея. — Ти си най-сексапилната жена, с която съм отсядал в хотел.

— Страх ме е дори да попитам колко са били съперничките ми.

— И хиляда да са били, ти пак би победила — засмя се Грант. — И все пак не са толкова много, колкото навярно предполагаш.

Възхищението в очите му я караше да се чувства желана. Съблазнителна. Наистина сексапилна. Тя се наклони напред, протегна ръце и го целуна. Дланите му се плъзнаха по голия й гръб. Тя първа се отдръпна с въздишка и потърка буза в неговата.

— Трябва да поговорим, Грант.

— Зная — рече той, без да скрива разочарованието си. Пресегна се и измъкна фланелката, която й бе донесъл. — Така ще се чувстваш по-удобно, пък и аз няма да се разсейвам… На какво се смееш?

— На теб — Хейли послушно облече фланелката. — При първата ни среща реших, че ти си мърморко и никога не съм предполагала, че може да си толкова мил.

— Нали не си го разгласила? Подобен слух може да съсипе напълно репутацията ми.

— Мълчанието се заплаща — отвърна тя многозначително.

— Очаквам да чуя цената. — Хитрата му усмивка бързо угасна при вида на стихотворението в скута й. — Отново ли препрочиташ стиховете?

— Нещо повече. Оказа се, че съм не само сексапилна, но и умна. Разчетох шифъра.

— Налага се да седна, за да те изслушам — въздъхна той. Събра възглавниците от свободното легло и ги нареди до нея. Сетне изхлузи обувките си, вдигна крака и като поотупа възглавниците, се настани удобно до Хейли. — И така, Шерлок, какво ще кажеш?

— Оказа се съвсем просто — започна тя. — Само проследих къде са нарисувани сърца, виж сам. Ето какво се получава — и Хейли му подаде бележника, на който бе записала извадените букви.

— Три часа сутринта — прочете Грант. — Четвъртък.

— Това са денят и часът на срещата. По този начин е съобщил на Синтия кога да го чака.

— Много любопитно.

— Изобщо не те интересува — възмути се тя.

— Хейли, давам си сметка колко важно е всичко това за теб, особено след като зная колко се вълнуваш от съдбата на Синтия. Но за мен това не е нищо повече от бележка, изпратена от мъж на жена, и то преди много години. Тя нищо не доказва. Никой никога не е заявявал, че те не са успели да избягат. Сложи стихотворението в рамка. Закачи го на стената в знак на уважение към жената, която е обитавала твоя дом. Но недей…

Грант протегна ръце, прегърна Хейли и я притисна до себе си.

— Моля те, забрави тази история, за да се насладим на собствения си живот.

Хейли прие с благодарност топлината и силата на мъжа до себе си и се опита да му обясни.

— Грант, не си измислям нищо. Защо не ме изслушаш?

— Изслушах те.

— Не, искам да кажа истински, без да ме прекъсваш, без тези настойчиви, покровителствени погледи, без да се изключваш от разговора.

— Излиза, че досега съм се държал като грубиян.

Тъгата в гласа му накара сърцето на Хейли да се свие от съчувствие и тя затвори очи. Усети как той леко милва бузата й.

— Толкова много се боя за теб — промълви Хейли.

— За мен ли? Ти си в опасност и изтръпвам при мисълта какво може да ти се случи в резултат на всичките вълнения…

— Ти също си част от събитията. Грант, моля те, изслушай ме!

— За втори път ме обвиняваш в липса на внимание към теб — сви рамене мъжът. — Ето, сега целият съм в слух. Говори!

— Нали няма да ме прекъсваш? — вдигна очи тя.

— Да ми изсъхне езикът.

Хейли започна своя разказ. Думите се лееха, детайл след детайл. Говореше за заплахата, която чувства, че тегне над него и заради която го бе накарала да стои вън от стаята й. За посещението на Синтия и предупреждението й, че трябва да „го“ предупреди, защото „той“ ги следи. Разказа за разлетия шампоан и Блъстър, който се мушна в шкафа и изрови стената, където тя откри Библията. Не пропусна и отчаяната тревога на Мартин Бъртрам за сигурността на Синтия и решимостта му да я изведе веднъж завинаги от тази къща, за да не позволи на бащата да й стори нещо. Спомена и факта, че Томас Уидърз до ден-днешен няма никаква вест от най-добрия си приятел и свой бивш съдружник.

Разказа му онова, което бе научила за Мартин Бъртрам, разочарования ветеран от войната.

— Нали разбираш? В началото мислех, че аз съм причината — тъй като съм на годините на Синтия Рамзи и също като нея изпитвам нежни чувства към един мъж. Реших, че Артър преследва мен. Но заплахите му са насочени и към теб. Мартин Бъртрам се връща от Втората световна война и вижда, че всичко се е променило. Разбира, че не може да остане у дома и иска да започне всичко отначало, тогава среща Синтия. Ти си се почувствал по същия начин, завръщайки се от „Пустинна буря“, когато купи магазина и срещна мен. След като преживях ужаса от присъствието на Артър Рамзи нито за миг не усетих заплаха за самата себе си. Усетих предчувствието за надвиснала опасност, когато ти беше в моята стая. Синтия се върна, за да предупреди не мен, а теб.

— Но за какво?

— Не за какво, а от кого. Синтия ми каза: „Той наблюдава“. Грант, според мен баща й е знаел за Мартин Бъртрам и го е чакал. А сега знае за теб и те очаква.

— Но защо?

— За да стори нещо ужасно! — Хейли прегърна Грант и продължи: — Ако знаехме какво се е случило в нощта, когато Мартин е дошъл за Синтия, щяхме да знаем и от какво да се боим.

— Избягали са в онази нощ, Хейли. Мартин е пристигнал с лодка до кея, тя се е качила и са отплавали заедно. Тъкмо това е накарало стария Рамзи да побеснее.

— Няма никакво доказателство. Съдружникът на Бъртрам се е досещал за неговите планове. Мартин е наел лодка. Собственикът го видял да гребе към моята къща. След това са организирали издирване, но така и не се намерил човек, който да ги е видял било в лодката, било на брега. По-късно намерили празната лодка да се носи по течението. Всички са смятали, че Мартин е гребал до някое самотно място, избутал е лодката обратно в реката, защото е знаел, че все някога ще я намерят и ще я върнат на собственика. Така никой нямало да разбере къде точно са слезли.

— Най-вероятно той е постъпил точно така. Не виждам нищо необикновено. Напълно разумно поведение.

— За човек, който отказва да повярва в духове само защото не ги е видял, е странно, че приема охотно една история, която с нищо не може да се докаже — отдръпна се Хейли.

— Но не съществуват и никакви доказателства за обратното — предизвикателството в очите му я подканваше да потърси някакви доказателства.

— Ами да! — възкликна Хейли победоносно. — Библията на Синтия. В нея е оставено изсушеното цвете, подарено й от Мартин и стихотворението, което й е изпратил! Именно тях тя първо би сложила в багажа си.

— Наистина, това е най-сигурното доказателство — въздъхна Грант.

— Значи си съгласен с мен?

— Съгласен съм — промълви той и продължи да милва бузата й. — Няма никакво значение какво се е случило или предстои да се случи в твоя дом, трябва веднъж завинаги да стигнем до дъното на историята, за да можем в крайна сметка да се обърнем към собствения си живот.

— И какво предлагаш?

Грант мълча известно време, без да откъсва очи от нея.

— Трябва да осигурим покой за духовете.