Гленда Сандърс
Нежни тайни (3)

Трета глава

— Оох!

Острата кукичка бе пробола кожата на показалеца й. Хейли приближи пръста към устните си.

— Дай да видя.

Грант, облечен в черен смокинг и приличащ твърде много на Джеймс Бонд, посегна към ръката й. Хейли сведе поглед към дрехите си. Тя също бе облечена официално — в черна копринена рокля с голи рамене, пристегната в кръста и с пищна широка пола.

Той приближи ръката й до устните си и целуна наранения й пръст; после, без да пуска ръката й, вдигна поглед. В очите му се четеше стаена страст. Мъжът се втренчи в устните й, а тя подканящо и съблазнително ги разтвори.

Той бавно целуна пръстите й един по един. Дъхът й секна, когато Грант леко захапа палеца й. Тих стон се откъсна от устните й, щом мъжът обсипа с целувки дланта й, китката и продължи към рамото.

Устните му се впиха в нейните и тялото й се напрегна. Тя жадно отвърна на целувката, обви ръце около врата му и го притегли към себе си.

Изведнъж той я внесе в огромна стая с висок таван и дъбова ламперия. Единствената светлина идваше от припукващия в масивната камина огън.

Грант коленичи пред пламъците, нежно я положи на мекия килим и я притисна с тяло. Целуна я отново и кожата й пламна под ласката на дланите му. Тя откликна на целувката му с необуздана страст.

Той бавно свали обувката й със скандално висок ток и я захвърли със смях. Горещите му пръсти сякаш прогориха копринените чорапи, докато се плъзгаха от глезена към коляното и опариха кожата на бедрото й. Мъжът бавно плъзна чорапа надолу по крака й и обсипа с целувки глезена, коляното, бедрото…

Тя изстена и се притисна към него.

— Целуни ме, Грант. Моля те, не спирай…

— Уличница!

Обвинението бе изречено от груб дрезгав мъжки глас. Хейли рязко отвори очи. Грант бе изчезнал. Сякаш се бе стопил в тъмнината на спалнята й, но тялото й все още пламтеше от интимните ласки, жадуваше за удоволствието, с което я даряваха ръцете му. Обвинителят стоеше в долния край на леглото и в очите му се четеше гняв; рошавата му сива коса и брада сякаш проблясваха в сумрака.

— Уличница! Мръсница! Блудница! Позволяваш му да те поквари и да те поведе към греха!

Хейли се изправи на лакти и тръсна глава, за да проясни мислите си. Видя как обвинителят й изчезна в сенките на все още непознатата й стая. Тя изумено се втренчи във вече празното пространство, после озадачено се отпусна на възглавниците.

Било е сън. Но толкова ярък, че сякаш всичко се случваше в действителност. Този страховит старец, който крещеше и отправяше обвинения също като герой от „Алената буква“ на Натаниъл Хоторн, трябва да е бил Артър Рамзи. Господи! Нима бе дотолкова податлива на внушения?

И Грант, който я любеше на мъхестия килим. Защо точно Грант Макензи? От всички мъже на света той бе последният, за когото би мечтала, насън или наяве. Не го харесваше, а и доколкото можеше да се довери на преценката си, антипатията беше взаимна. Тогава защо подсъзнанието й бе съчинило този любовен сценарий в съня й?

Този ужасен Рамзи, който я обиждаше, едва ли е бил толкова зловещ в действителност, както го рисуваше въображението й. Да я поведе към греха? Хейли се претърколи и изстена. Ако истинският Артър Рамзи приличаше на стареца от съня й, никак не е чудно, че дъщеря му е избягала с любимия.

Неспокойното й мятане в леглото бе събудило кученцето. Тя се опита да не обръща внимание на дращенето на мъничките лапички по стените на кашона, но не можа да остане безучастна към скимтенето.

— Е, добре. Добре! — рече накрая Хейли и отметна завивките. Коленичи до кашона, където бе направила легло на кученцето от малка възглавничка и мека хавлиена кърпа, и вдигна животинчето. — Знаеш ли, че е три и половина през нощта? — тя се прозя. — Добре че утре е неделя и ще мога да се наспя.

Половин час по-късно й стана ясно, че няма да може да заспи, докато малкото й приятелче не изразходва цялата си енергия, натрупана след дългата дрямка. Хейли седна на пода и поигра с него, докато главата й клюмна и тя едва не се строполи на пода.

— Но това е нелепо — рече тя и взе кученцето. — Ти трябва да се връщаш в кашона, а аз — в леглото.

Ала животинчето явно не одобри идеята. Той продължи да лае и да подскача часове наред, докато накрая Хейли се предаде и го вдигна на леглото.

— Тъгуваш за майка си, за братята и сестрите си, нали? — уморено попита тя и го прегърна. — Е, аз също тъгувам за моето семейство.

Кученцето се прозя, подпря главичка на ръката на Хейли и заспа. Младата жена промърмори в просъница:

— Без да те обиждам, малкия, не съм възхитена от подобно разрешение на нещата.

Докато се унасяше в сън, последната й мисъл бе, че щом Артър Рамзи бе решил да нахлуе в съня й, поне би могъл да изчака да приключи хубавата част.

 

 

Грант отново чу звука — приглушено отчаяно скимтене. Този път бутна каталога и формуляра за поръчки, който попълваше. Имаше нужда от почивка. Може би ако се поразходи, ще открие откъде идва печалният вой.

Той спря на верандата и се опита да определи посоката откъдето идваше звукът. След като се вслушва напрегнато няколко секунди, установи, че скимтенето се чува откъм храстите гардения в двора на Хейли. Внимателно отмести клонките, като се надяваше да не се натъкне на ранен американски рис или някакъв друг звяр.

Съзрял отчаяното животинче, което продължаваше жално да скимти, той раздразнено изсумтя:

— Трябваше да се досетя.

Грант хвана кученцето за кожата на врата и го освободи от преплетените клони.

— Все пак как си попаднало тук?

Животинчето скимтеше и се гърчеше толкова яростно, че мъжът се видя принуден да го прегърне, за да не го изпусне. Кученцето изведнъж се успокои и започна да ближе ръката му.

— Добре, добре — рече Грант. — Щях да постъпя по същия начин с всяко попаднало в беда животно. Хайде да видим къде би трябвало да бъдеш. Не вярвам малката госпожица Мъфет да те е пуснала да се разхождаш свободно из двора.

Той пусна кученцето на земята и то веднага го последва, като тичаше, за да не изостава. Грант спря на няколко крачки от къщата на Хейли. Долният край на една от мрежите на прозорците на верандата беше разкъсан.

— Е, не е нужно да си Шерлок Холмс, за да отгатнеш какво се е случило — обърна се Грант към кученцето. — Избягал си от затвора, нали, малкия?

Вратите на верандата бяха заключени, така че Грант бе принуден да върне кученцето през същата дупка, през която бе избягало. Мъжът забеляза, че Хейли чудесно се бе погрижила за животинчето. На верандата бяха оставени съдове с вода и храна, топка за игра, кожени кокали за дъвчене.

Кученцето започна да души пода, докато стигна до един от кокалите. След като старателно го помириса, то го взе в уста и започна яростно да дъвче. Грант реши, че може да го остави там, докато отиде да вземе лепенки, за да поправи мрежата на верандата. На половината път до магазина чу лая на кученцето, а когато намери лепенките и се отправи обратно към къщата на Хейли, дребосъкът вече бе прекосил поляната, проследявайки миризмата на Грант с усърдие, с което предците му са вървели по следите на избягал затворник. Щом Грант мина покрай него, кученцето се обърна и го последва обратно към верандата.

Мъжът го вдигна и го задържа на нивото на очите си.

— Слушай, малък разбойник, това е къщата на Хейли, а ти си кучето на Хейли. Така че трябва да стоиш тук.

След това логично разсъждение той върна отново кученцето на верандата и залепи мрежата с лепенката.

— Това би трябвало да те задържи.

Животинчето лаеше и скимтеше, но Грант не му обръщаше внимание. Беше свършил своето добро дело за деня. Ако искаше да слуша лай и скимтене, щеше да си вземе куче. Ала той не искаше.

Не беше толкова лесно да пренебрегне лаенето, когато кученцето дойде на верандата на магазина. Грант отвори вратата, сложи ръце на хълбоците и изгледа с негодувание малкия разбойник. Кученцето не показа никакви признаци на уплаха, втурна се към Грант и заблиза глезените му. Толкова възторжено въртеше опашка, че цялото му телце се клатеше.

— О, не, не ми се подмазвай. Връщаш се там, където ти е мястото. Вече се разбрахме по този въпрос, нали?

Кученцето покорно последва Грант. Мъжът го върна на верандата, после залепи отново мрежата, този път с два пласта лепенка.

— Този път дори Хари Худини би се затруднил — рече той на кученцето.

Не беше толкова безразличен към скимтенето на животинчето, колкото му се искаше, но все пак се върна в магазина, без да се обръща назад.

Само след минути кученцето вече драскаше по вратата на магазина. Този път Грант я отвори и пусна животинчето вътре.

— Е, добре, можеш да останеш. Малката госпожица Мъфет никога не би ми простила, ако допусна да се изгубиш.

Кученцето подпря предните си лапки на крака му, точно под коляното и лавна.

— Само не оставай с погрешно впечатление — рече Грант. — Тук си временно. Имаш господарка, която очевидно се грижи добре за теб.

Решен да завърши прекъснатата от кученцето работа, Грант се върна на бюрото и отвори каталога. Животинчето започна да изследва магазина, като криволичеше, забило нос в пода.

— Ще си напълниш носа с прах — предупреди го Грант, но любопитният дребосък продължи обиколката, като от време на време спираше да подуши привлякъл вниманието му предмет.

Накрая приближи до Грант и след като обстойно помириса износените му маратонки, подпря лапки на бедрото му и лавна.

Грант се намръщи и сведе поглед към животинчето. Кученцето отново лавна, после подскочи и изскимтя с надежда.

— Свикнал си да те прегръщат, нали? Трябваше да се досетя, че тя ще те разглези.

Кученцето отново подскочи и отново изскимтя.

— Няма да ме оставиш на мира, докато не те взема, нали? — с въздишка на примирение той вдигна кученцето в скута си. То се сви на кравайче върху бедрата му, настани се удобно и се прозя, когато Грант го почеса зад ушите. — Само не мисли, че ще ни стане навик — измърмори мъжът.

 

 

Нещо не беше наред. Блъстър винаги я посрещаше с лай, когато тя слизаше от колата. Хейли разтревожено се втурна към верандата. Кученцето го нямаше. Сърцето й бясно заби, когато съгледа лепенката и разкъсаната мрежа, която зееше, въпреки опита да бъде поправена.

Горкият Блъстър! Загубил се е. А е съвсем малък. И толкова безпомощен. Тя си пое дълбоко въздух и опита да се успокои. Мисли! Какво трябва да направиш?

Някой се бе опитал да поправи мрежата. Само двама души биха си дали труда да го сторят. От двамата тя би заложила на Слим. Сигурно е минавал и е чул или видял Блъстър.

Поправил е мрежата и си е тръгнал, уверен, че кученцето е в безопасност… А после Блъстър е избягал отново.

Пикапът на Грант беше пред магазина, следователно съседът й може да е говорил със Слим. Грант би могъл да й помогне да намерят Блъстър. Не е възможно да е толкова безсърдечен към кученцето, че да й откаже.

— Грант — извика Хейли, щом наближи магазина. Отвътре й отговори познат лай и тя се затича към постройката. Тъкмо стигна стъпалата на верандата, когато вратата се отвори и Блъстър се втурна да я посрещне. Толкова бързо махаше с опашка, че залиташе. Хейли усети как сълзи напират в очите й, когато го взе и го притисна към гърдите си. Вдигна поглед към Грант, който стоеше на прага и ги гледаше смаяно.

— Трудно е да се каже кой от двама ви е по-щастлив от срещата.

— Изплаших се — рече Хейли. — Когато се върнах, не чух лай, нито скимтене, а него го нямаше… Видях мрежата… — тя присви очи. — Ти ли се опита да я залепиш?

Грант кимна.

— Намерих го сред гардениите и го върнах на верандата, но…

— Благодаря ти.

Грант никога не си беше представял, че две думи могат да изразят толкова много чувства. А очите й — Господ да му е на помощ! — блестяха от благодарност. В този момент единственото му желание беше да я прегърне, да я притисне към себе си, докато тръпките на облекчение преминат и тялото й започне да тръпне от близостта на неговото.

Хейли превъзмогна паниката и съзря страстта, проблясваща в очите на Грант — и откликна на желанието му, спомнила си еротичния сън с такава яснота, сякаш всичко се бе случило в действителност.

Блъстър излая и тя сведе поглед, признателна, че кученцето я изтръгна от мислите й. Надяваше се Грант да не е отгатнал чувствата й.

— Не, Блъстър. Успокой се! Не ближи! — не това бяха думите, които каза на Грант в съня си, нали, мина й през ум и лицето й пламна.

Мина доста време, преди да се осмели отново да вдигне поглед към Грант. Настъпи напрегната тишина, докато измисли какво да каже.

— На ризата ти не остана петно, нали?

— На ризата ми?

— В събота. Когато Блъстър…

— Ризата ми беше стара.

— Ако е останало петно, ще ти купя нова.

— Не е останало петно.

Отново настъпи тишина, после Хейли рече:

— Какво прави днес…

— Вече си има име?

— Моля?

— Кученцето. Има си име.

Хейли кимна.

— Блъстър. Като че ли… му подхожда. Той е като тайфун… Толкова е… енергичен. Искам да кажа, игрив и палав, но всъщност е голямо бебе. Сам виждаш — тя кимна към кученцето, което бе подпряло муцунка на ръката й. — Благодаря ти, че си го спасил.

Грант безмълвно сви рамене. Не желаеше медали за героизма си. Не би оставил дребосъка да избяга и да се загуби. Но тя очевидно го смяташе за човек, който изоставя безпомощните кученца сами в гората. Вероятно съседката му смяташе, че дави котенца за развлечение.

Тя въздъхна.

— Трябва да отнеса малкия непослушник вкъщи. Вероятно ще се наложи да го затварям в кухнята, докато порасне.

Нежната й въздишка събуди еротични представи в съзнанието му.

— Жалко — рече той.

Не само кученцето, а и аз съм за съжаление, помисли си, докато я проследяваше с поглед как се отдалечава към къщата. Изглеждаше невероятно привлекателна в тясната пола, фините копринени чорапи и високите обувки — прекалено привлекателна.

Хейли с радост свали официалните си дрехи и се преоблече в джинси и фланелка, за да може да поиграе с Блъстър на пода. След дългата и шумна борба с пантофа й — любимата играчка на Блъстър — Хейли се изтегна на пода. Блъстър се покатери върху нея и започна да я ближе по брадичката — явно му се играеше още.

— Престани! Без близане. Не! — Хейли със смях го хвана за муцунката и се втренчи в очите му. — Радвам се, че те взех. Ти си чудесен — тя го остави на пода и стана. — Умирам от глад. Хайде, ела в кухнята. Ще можеш да подушиш всички екзотични миризми по пода. Мога дори да поделя вечерята си с теб.

По-късно тя изведе кученцето да потича, преди да се стъмни. Тъй като благоразумно избягваше Грант след случилото се с ризата му в събота — излязоха в двора пред къщата, който не се виждаше откъм магазина. Блъстър, както винаги, се втурна да провери кой, или какво, е посетил двора след последната му разходка там.

— Губиш си времето! — подвикна Хейли. — Единственият избягал затворник си ти, малък…

Блъстър изведнъж застина, вдигна нос и подуши въздуха. Излая и се втурна към задния двор. Хейли се спусна след него, но успя да го догони едва когато кученцето достигна пристана и затанцува около краката на Грант, като лаеше и махаше весело с опашка, сякаш бе сигурно, че мъжът е изключително щастлив да го види.

— Съжалявам — промърмори Хейли. — Току-що избяга. Предполагам, уловил е мириса ти.

Грант изглежда нямаше нищо против, че са нарушили усамотението му. Дори коленичи и погали Блъстър, сякаш се радваше да го види. Лекият ветрец бе освежаващо хладен след горещия ден. Хейли пое дълбоко въздух и бавно издиша. Залязващото слънце висеше като гигантско огнено кълбо на западния хоризонт и водната повърхност отразяваше кървавочервеното зарево.

— Прекрасно е тук по това време на деня — рече Хейли.

— Винаги е така — отвърна Грант. — Но повечето хора не се задържат достатъчно дълго, за да забележат.

— Не всеки има езеро. Нито пък пристан. Той седна на кея и потупа дъската до себе си.

— Можеш да седнеш на моя пристан — изненадата, изписала се на лицето й, го накара да се запита дотолкова ли е бил нелюбезен и неприветлив. Усмихна се нерешително. — Най-хубавото предстои.

— Ако наистина…

— Представлението е безплатно.

— Представление? Той посочи слънцето.

— Гледката ще стане много по-впечатляваща.

Хоризонтът вече пламтеше в различни цветове — оранжево, червено и розово — и рязко контрастираше с наситеносиньото небе. Невероятната картина се отразяваше в езерото.

— Всяка вечер ли го наблюдаваш? — попита Хейли.

Гласът й бе нежен, успокояващ. Никога не бе подозирал, че ще му липсват човешките гласове.

— Откакто съм тук.

— Значи невинаги?

Погледите им се срещнаха.

— Досега нямах време.

Хейли понечи да попита за причините, поради които се е променил, но инстинктивно замълча. Тази вечер той бе много по-общителен и тя не искаше да рискува да разруши крехкото разбирателство, установило се помежду им. Сведе поглед към Блъстър, който беше заспал, подпрял главичка на бедрото на Грант.

— Струва ми се, че той те харесва — рече тя.

Грант разсеяно галеше кученцето.

— Опознахме се днес следобед.

Настъпи тишина — успокояваща, сладостна, наситена с романтика. Езерото сякаш погълна слънцето, когато то залезе и остави на хоризонта розов ореол.

Постепенно мракът спусна своето покривало и нощните звуци нарушиха тишината. Хейли отметна глава и се заслуша.

— Също като оркестър — промълви очаровано тя.

Грант изненадано се разсмя.

— Оркестър от щурци?

— Никога не съм чувала толкова много щурци да свирят едновременно — смехът й бе нежен като нощта. — Странна представа събуждат, нали? Стотици, хиляди малки щурчета, облечени в смокинги, свирят на цигулки.

— Струва ми се, че страдаш от лунна треска.

— Опасно ли е?

— Може да бъде доста опасно — отвърна мрачно Грант. Щом погледнеш в очите на Хейли Адисън, лунната треска може да бъде доста опасна, помисли си.

— Какво е това? — звукът бе приглушен, не толкова звънлив като песента на щурците.

— Жаба.

— Прилича на дюдюкане.

И двамата се разсмяха. Тихо, за да не нарушат спокойствието на нощта.

— А това? Сякаш нещо цопна във водата.

— Летящи риби. Костенурки, които се спускат от брега във водата.

— То е живо — рече Хейли, без да откъсва поглед от езерото. — Пълно е с живот.

— То… оживя! — рече Грант шеговито злокобно.

— Хванало е луната като заложница — рече Хейли, втренчила поглед в отражението на три четвърти пълната луна в езерото.

Двамата потънаха в мълчание, съсредоточени в мислите си, наслаждавайки се на тишината на нощта.

— Какво си продавал? — попита накрая Хейли.

— Продавал?

— Госпожа Гарт каза, че си бил търговски посредник.

— Компютърни системи — гласът му беше безизразен.

— Какво се случи? — тихо промълви Хейли.

Грант горчиво се изсмя. Как би трябвало да й отговори?

Какво се случи? Крах. Скъсване на връзка, която бе загубила значението си и се бе превърнала в навик. Кратка жестока война в пясъчния ад. Героично завръщане у дома само за да разбере, че е загубил работата си.

— Такъв е животът — рече той.

Разбрала, че темата е приключена, Хейли вдигна очи към лицето на мъжа, но той бе зареял поглед към езерото. Беше само на около метър от нея, но бе тъй погълнат от мислите си, че едва ли си даваше сметка за присъствието й.

Изведнъж осъзна колко емоционално изолиран е той; колко самотен и притеснен. Не би пожелала подобно чувство за самота на никое човешко същество. Тя импулсивно протегна ръка и докосна рамото му. Кожата бе топла, мускулите — напрегнати.

Грант веднага разбра, че в жеста не е вложена страст. Беше израз на приятелско съчувствие, загатваше, че тя не е безразлична към проблемите му.

Грант предпочиташе докосването да бе израз на сексуално желание. Сексуалните взаимоотношения бяха много по-прости. Ако бе прозрял в жеста й желание, той щеше да хване ръката й и да я целуне — пръстите, после дланта. Щеше да бъде толкова приятно да целуне хладната нежна ръка, да целуне устните на младата жена, би било прекрасно да я люби тук на кея и да намери сладостна забрава в удоволствието.

Но хладната ръка, която галеше рамото му, не подканяше към интимност. Тя предлагаше емоционална близост и тази възможност изплаши Грант. Галещите пръсти казваха: „Аз съм тук. Слушам те. Говори ми.“

Грант покри с пръсти ръката й, за да изрази признателността си и въздъхна. Не можеше да стори нищо повече. Ако започнеше да говори, щеше да й каже всичко, а не бе готов да разкрие душата си пред когото и да било — особено пред Хейли Адисън. Хейли Адисън бездруго вече го бе опознала твърде много.

— Видя ли гарденията? — попита той.

— Цъфнала ли е? — тъй като цяла седмица се бе стремила да избягва Грант, а и заради тревогата при изчезването на Блъстър днес следобед не й бе останало време да погледне гарденията.

— Да, един-единствен цвят. Видях го, когато измъквах кученцето.

— Искам да я видя — рече Хейли и стана. — Ако наглеждаш Блъстър, ще отида да донеса фенерче.

— Няма нужда да ходиш чак до къщата. Имам в пикапа.

Той изпъна крака и Блъстър веднага скочи. Беше все още сънен и залитна, неспособен да се ориентира. После излая обидено. Хейли и Грант се разсмяха.

— Много подходящо име си му избрала — рече Грант. — Пълен е с енергия и обича да вилнее.

Кученцето ги следваше по петите, докато вървяха към храстите гардения. Грант насочи лъча на фенерчето и освети разтворения цвят, който бе видял следобед. Хейли ахна и се наведе да го разгледа.

— Красив е. Очаквах да е по-кичест, като роза, но той напомня по-скоро орхидея — тя вдъхна дълбоко аромата на разцъфналата пъпка. — Моята първа гардения. Би трябвало да отпразнувам събитието.

— Шампанско? — предложи шеговито Грант.

— Нямам дори бутилка евтино вино.

— Хрумна ми нещо — той й подаде фенерчето, после протегна ръка и откъсна гарденията.

— А сега може би ще сложим свещ в цвета и ще го пуснем да плува по езерото като на погребение на викинг? — попита Хейли.

— Ти наистина си много романтична. За съжаление нямам малка свещ. Ти имаш ли? — Хейли поклати глава и той рече успокояващо: — И без това имам по-добра идея.

Мъжът вплете гарденията в косите й, после повдигна брадичката й и се взря в лицето й. Тя изглеждаше невероятно привлекателна.

Ще съжалявам за това, помисли си той. Ала не можа да овладее импулса. Пръстите му нежно погалиха страната й и устните му докоснаха нейните.

Целувката замая Хейли. Бе очаквала страст, настойчивост, а не непорочното докосване на устните му и нежната милувка на пръстите му по бузата й. Тя притисна длан към гърдите му и пристъпи към него, нетърпелива да почувства прегръдката на силните му ръце. Спомените от съня й се преплитаха с действителната нежна целувка.

Но вместо да я прегърне, той отдръпна устни. Пръстите му останаха още миг на бузата й, после той отпусна ръка, обхвана китката й и отблъсна дланта й от гърдите си.

Тя го погледна въпросително и прочете в очите му неудовлетвореността, която сама изпитваше. Останаха загледани един в друг, докато проточеният лай на кученцето развали магията.

— Какво намери, Блъстър? — попита Хейли. Кученцето излая отново, после тромаво отскочи назад и изскимтя уплашено. Хейли разтревожено се втурна към него, ала Грант я сграбчи за китката и я задържа.

— Може да е змия — той взе фенерчето от ръката й и освети кученцето. — Обикновена жаба.

— Може ли… да го нарани?

— Не, но ако я изяде, ще повръща.

Хейли вдигна Блъстър и го притисна към гърдите си.

— Внимавай, малки ловецо!

— Ще те изпратя до къщата, преди да се е натъкнал на нещо наистина сериозно.

Разходка на лунна светлина. Невинна целувка. Неудовлетворена страст. Беше толкова старомодно и невероятно романтично. Докато вървяха един до друг към къщата, Хейли се наслаждаваше на установилата се помежду им близост.

Стори й се съвсем естествено, когато той я целуна отново — съвсем леко докосване на устните — докато шепнешком си пожелаха лека нощ. Хейли влезе в къщата, очарована от романтичната вечер. Облегна се на вратата и пое дълбоко въздух, вдъхвайки силния аромат на гарденията.

Усмихна се и вдигна ръка към косите си, изкушена да докосне цвета, но си спомни думите на Слим, че гардениите увяхват, щом ги пипнеш. Трябваше да я извади внимателно от косите си, като я държи за клончето.

Хейли остави Блъстър на пода и приближи до стенното огледало във всекидневната. Жената, която съгледа там, я изненада. Влажният нощен въздух бе обсипал къдриците й с блещукащи капчици роса, а красивото бяло цвете й придаваше едновременно невинен и екзотичен вид. Лека руменина бе избила по бузите й, очите й блестяха.

Изглеждаше… съблазнителна. Тя се усмихна. Защото бе желана. Грант Макензи се бе отдръпнал не защото не я харесваше. Желанието му да я прегърне бе тъй силно, колкото и копнежът й да се притисне в обятията му. Бе сигурна в това.

Но у Грант бе заговорил здравият разум. И мъжът бе успял да се овладее. Нима само защото го бе сънувала…

Тя замислено докосна устните си и затвори очи, спомнила си нежната целувка.

— Уличница!

Тя рязко се обърна. Артър Рамзи стоеше само на няколко крачки от нея, толкова озлобен и разярен, както в съня й.

— Позволяваш му да те поквари! — изръмжа старецът.

Не е възможно! Аз го сънувах, мина й през ум. Но сега не спя, будна съм.

— Ти не си тук! — извика тя. — Невъзможно е!

— Той ще те превърне в уличница!

Блъстър, свил се в краката й, жално изскимтя. Сърцето на Хейли биеше бясно, бе замаяна от шока и невъзможността да повярва на очите си. Воят на Блъстър бе пронизителен и тя притисна длани към ушите си, за да го заглуши.

Артър Рамзи не помръдна. Гледаше я гневно, очите му проблясваха като на луд. Водена единствено от инстинкта си за самосъхранение. Хейли опипа масичката под огледалото, търсейки с какво да се защити. Пръстите й сграбчиха малкия бронзов лебед и тя го хвърли с всичка сила срещу стареца.

Макар нервите й да бяха опънати до крайност, тя успя да улучи Артър Рамзи право в гърдите — лебедът премина като през празно пространство.

Лицето на стареца не се сгърчи от болка, а почервеня от гняв и обида. Той се намръщи и ядно изръмжа.