Гленда Сандърс
Нежни тайни (8)

Осма глава

Вече половин час, откакто Хейли бе във ваната. Внезапно почувства нечие чуждо присъствие. В началото просто бегла неловкост, смущение, че нещо не е наред, сякаш самата атмосфера в помещението бе заредена с неистово напрежение. Макар потопена до брадичката в горещата вода, Хейли потрепери. Беше посипала ароматни соли във ваната, ала ето че уханието на гардениите, цъфнали отвън, надделя, почти я замая.

Застанала нащрек, тя бавно вдигна глава. Чуждото присъствие наподобяваше лек полъх или по-скоро въздушен вихър, придобиващ форма току пред очите й. Фигурата без съмнение принадлежеше на жена.

— Синтия? — прошепна Хейли. — Ти си, нали? — колко странно, думите й отекнаха също тъй шепнешком.

— Предупреди го.

Кого да предупредя?

— Той наб-лю-да-ва. На-блю-да-ва —макар и накъсани, сричките следваха някакъв ритъм. Въздушният вихър се поукроти, очертанията на женската фигура се размиха.

— Синтия, не си отивай! Кого трябва да предупредя? За Грант ли говориш? Да не би да го заплашва опасност?

Въздушното кълбо всеки миг щеше да се стопи. Прозрачно и безформено, то прекоси помещението и при това движение всичко отново доби реални измерения. Пердетата се люшнаха, а вратата на вграденото шкафче с трясък се отвори. Ноктести лапи задраха по дървото, старите панти изскърцаха и ето че Блъстър блъсна вратата на банята, връхлетя и тутакси взе да скимти. Издължената стъклена бутилка шампоан, оставена отстрани до ваната, падна и се търкулна по пода. Удари се в отвореното шкафче, запушалката изхвръкна и течността се разля; наситен аромат на цветя изпълни банята.

В следващия миг настъпи пълна тишина. Пердетата вече дори не потрепваха, бутилката спря да се търкаля, вратичките не се движеха напред-назад, дори не проскърцваха. Блъстър, приседнал насред свободното пространство, също се бе укротил.

Хейли извади запушалката и искрено се зарадва на тъй естествения звук на оттичащата се от ваната вода. Тя набързо попи водата от тялото си и навлече предварително приготвената нощница. Предчувствие ли я бе накарало да избере тъкмо тази — скромна и в същото време мека и удобна. Или я бе избрала — някак старомодна с тази щампа — просто защото се чувстваше по-женствена, след като се бяха любили с Грант. Съзнаваше единствено, че когато приятната материя обгърна тялото й, почувства задоволство, че тялото й е скрито от брадичката до глезените.

Доволна от това щастливо стечение на обстоятелствата, тя се наведе да приласкае Блъстър, но когато протегна ръка, кучето се стрелна към отворения шкаф.

— Целите ти лапи са подгизнали от шампоана — простена Хейли, осенена от неприятната мисъл колко дълго ще трябва да го къпе. — Не мога да си представя, че животинче с твоето силно обоняние може да понесе тая тежка миризма.

Трябваше да почисти от шампоана, преди да си легне. От миризмата я заболя глава. Тя затвори вратата на банята, за да попречи на Блъстър да тръгне по следата навън. От кухнята взе хартиени салфетки за попиване.

Блъстър се бе намъкнал в шкафа, когато тя се върна в банята. Май бе загубил интерес към разлятото и сега скимтеше тихичко и ровеше някъде в дъното.

— Я погледни какво направи! — скара му се Хейли.

В шкафа вече също цареше хаос. Блъстър бе успял да събори наредените топчета тоалетна хартия, аерозолния препарат за плочки, бутилките шампоан и кислородна вода. Хейли ги извади една по една, за да избърше навсякъде, сетне посегна да хване кучето.

— Какво толкова интересно занимание си намери, а? Та ти си изчоплил боята.

Хвърли хартиени кърпи върху образувалите се локвички, за да попият колкото е възможно повече. Блъстър току се изпречваше пред лицето й, без да се отказва от опитите отново да проникне вътре. Най-сетне Хейли го взе на ръце, пусна водата в умивалника и поднесе към струята лапичките му. После го подсуши с хавлиена кърпа.

— Е, свършихме и тази работа — рече Хейли накрая.

Блъстър никак не обичаше да го праща сам в спалнята; ето и сега продължи да скимти и да блъска по вратата. Хейли работеше с възможно най-голяма бързина; накрая събра и последните кърпи и ги натика в найлонова торбичка. Макар да бе отворила малкото прозорче над ваната, главата все още я болеше от тежката концентрирана миризма, която вдишваше толкова отблизо. Вече привършила, поръси слой талк, който да погълне останалата влага, а по възможност и част от миризмата. Оставаше й кръглото петно около самата бутилка.

Жалните писъци на Блъстър, дращенето по вратата продължаваха да усилват главоболието й. Изгубила търпение, тя отвори и пусна животинчето при себе си. С обичайната си упоритост Блъстър припна право към шкафа, завря се вътре и отново взе да рови на същото място.

— А, не — промълви Хейли и приклекна. — Излез веднага. В края на краищата трябва да почистя, преди да легна да поспя… О, Блъстър, сега пък какво направи!

Тя вдигна кучето, сложи го зад гърба си и се приведе да провери каква беля е успяло да направи.

— Да не мислиш, че лесно ще намеря кой да го поправи…

Като се вгледа по-отблизо, установи, че изровеното не е дупка, както бе предполагала в началото, а обширен процеп на мястото, където се срещаха ъглите. Тя леко побутна пострадалата плоскост. Боята се изрони от участък, добил очертанията на квадрат. Тя повторно натисна и целият квадрат се отмести встрани.

Нима тук има тайник? Самата мисъл накара кожата й да настръхне. Хейли седна на пода, подпря се на стената и от гърдите й се изтръгна стенание.

Тайници! Призраци. Неясни предупреждения. Напоследък животът й се превръщаше в нелепо подобие на сюжет от готически роман. Може би Грант имаше право. Може би самотата бе довела и скуката, а собственият й разсъдък търсеше начин да я развълнува.

Не! Не бе смахната дотам, че да си въобрази съществуването на Артър Рамзи. А и квадратната плоскост, оголена от Блъстър, не бе плод на въображението й. Навярно обяснението бе съвсем просто и нямаше нищо общо с първоначалната догадка за тайно скривалище; навярно осигуряваше достъп до някакви тръби или бе кръпка, прикрила миша дупка, изровена в дървото.

Докато си блъскаше главата да намери правилното обяснение, Блъстър се възползва от разсеяността й и отново се втурна да продължи тъй приятното занимание с дращенето. Хейли протегна ръка да го сграбчи, ала твърде късно. Охлабената плоскост падна. Вместо най-сетне да се укроти, Блъстър задигна все по-учестено, залая и мушна лапи в открилата се дупка.

— Какво ти става, не разбирам — промърмори Хейли. Този път измъкването от шкафа й струваше неимоверни физически усилия. — Какво откри там, някоя мишка или нещо друго?

Подобна перспектива съвсем не я радваше. Тя просто искаше да върне плоскостта обратно на мястото й, да прибере шишетата и кутиите, след което да си легне. Но преди това ще си вземе два аспирина поне малко да облекчи досадното главоболие.

Отново прогони Блъстър в спалнята и се върна при шкафа, решена този път да довърши работата докрай. Вдигна квадратната плоскост, разгледа и мястото, откъдето бе изпаднала. Нещата на пръв поглед изглеждаха съвсем логични: квадратна плоскост, поставена в гнездо с формата на квадрат. Хейли се опита да възстанови първоначалното положение. Плоскостта уж се намести, ала някак не пасваше на съседните. Подпухналата боя се посипа по ръката й, когато натисна в средата с юмрук.

Само това оставаше! Да се отровя с олово, мина й през ума. Семейство О’Кийфи без съмнение бяха използвали латекс, ала нищо чудно отдолу да бе останала някогашната боя, получена на основата на оловни съединения. Тя отново почука по плоскостта. Някакво раздвижване в стената разпали любопитството й. Тя застина за миг, сякаш очакваше да се натъкне на нещо живо, ала повторно движение не последва. Много внимателно, от страх да не попадне на някое умряло животинче, тя с нокти освободи плоскостта; сетне, зърнала какво има там, въздъхна с облекчение.

Стига някому да не бе хрумнало да постави починалия си домашен любимец в малка кутия, а нея да увие в амбалажна хартия — можеше да се очаква, че тук не се крие труп. Улови с два пръста единия край на пакета и рязко дръпна. Пакетът се плъзна леко напред. Хейли го гледа известно време втренчено, преди да се реши да го вдигне.

Пое внимателно овехтялата от времето хартия и я разгърна. Първото, което й направи впечатление, бе познатият аромат на гардения. Онова, което бе увито вътре, бе напоено с тази миризма. С треперещи пръсти Хейли вдигна носна кърпичка, поръбена с пожълтяла дантела. Отдолу се показа книга, обвита с фина кожа. Това бе Библията на Синтия Рамзи. Името й и думите „Светото писание“ бяха изписани със златни букви, а копринена лента, пришита за подвързията служеше за отбелязване на страницата.

Неочаквано книгата се изплъзна от треперещите ръце на Хейли и в този миг стана ясно откъде идва силният аромат. Цветът гардения, който Синтия бе поставила между страниците, бе прилепнал към тънката хартия. Хейли прокара пръст по потъмнялото очертание на цвета, представяйки си как бе изсъхвал с течение на времето и ароматното цветно масло бе прониквало през всичките тези години в Светото писание.

Копринената лента за отбелязване на страниците бе оставена на „Книгата Рут“ в Стария завет. Някой бе поставил кръстче в полето до шестнайсетия стих на първата глава.

— О, Синтия — въздъхна Хейли, след като прочете познатия пасаж: „… гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана…“

Нима жена, замисляща бягство с любимия, би могла да отбележи друг текст.

Хейли внимателно запрелиства страниците с надеждата да срещне и други, отбелязани по същия начин текстове.

На страниците, оставени за семейна история в средата на Библията, личаха имената на майката и бащата на Синтия, рождените им дати и датата на смъртта на майка й. Хейли пресметна, че Синтия е била едва шестгодишна, когато е загубила майка си. Как ли се е чувствала без майка? Ами Артър — живял е сам с дъщеря си в края на трийсетте години? Дали твърде тежкото бреме не го е направило прекалено грижовен, дори тираничен?

Докато прелистваше, тя с тъга си мислеше за трагичния живот на дъщеря и баща. Щом стигна до изсъхналата гардения, обърна страницата с особено внимание. Не срещна повече отбелязани текстове, но към края на книгата откри фактура от гараж за автомобили на Уидърз и Бъртрам. Хейли не бе чувала за такъв гараж, но името на улицата в края на листа й бе познато. Намираше се в търговския център на града.

Ако това е фактура за разплащане, размишляваше Хейли, трябва да има и дата. Но на листа с грубоват мъжки почерк бе написано любовно стихотворение, украсено в полетата с цветя и сърца. Очевидно човекът не можеше да се похвали с художническа дарба, но поне имаше романтично сърце. Хейли позна стиховете на Байрон:

Пристъпва — дивна красота

Тъй тиха — нощ в брилянти звездни

И светлост ведно с тъмнота

Трепти в очи — лазурни бездни

Там грее нежна светлина

Не пищен блясък на деня.

Представи си как Синтия препрочита отново и отново строфите, мечтаейки за своя любим.

Събитията, последвали появата на Синтия — тревожното предупреждение, отварянето на шкафа и разлетия шампоан, който трябваше да почисти, бързо се изредиха в съзнанието й. Сякаш самата Синтия с призрачния си пръст й бе посочила къде е скрита Библията.

Хейли се замисли за книгата този път спокойно без емоции и си даде сметка, че мястото й е съвсем неподходящо. Очевидно Синтия бе искала да я скрие от очите на баща си, но нима млада жена, която оставя цвете и любовно стихотворение между страниците, не би взела Библията си при бягство с любимия? Цвете от него? Би трябвало то да е първото нещо, което ще сложи в багажа си.

Ако, разбира се, е имала време да събере нещата си. Възможно е да не е знаела, че ще бяга, до момента, в който любимият не е почукал на прозореца й. Или пък го е очаквала, без да знае точния ден и час.

Да го предупреди. Баща й ги следи. Може би Артър е разбрал намеренията им и е очаквал младия мъж. Ако се е наложило да бягат бързо, тя положително е тръгнала без никакъв багаж.

Сърцето на Хейли се сви от страх. Ами ако Артър е стоял скрит и ги е наблюдавал? Какво ли е сторил на мъжа, дошъл да отвлече дъщеря му? Сигурно Синтия се е бояла именно от това. Дали при посещението на Грант Хейли не бе доловила страха на Синтия?

Блъстър драскаше по вратата, възмутен, че е оставен навън. Хейли върна стихотворението между страниците и затвори книгата, сетне внимателно я остави на най-горния рафт в шкафа, без да забравя да прибере кърпичката и амбалажната хартия. Прикрепи дървената преграда, нареди топчетата тоалетна хартия, препаратите и всичко останало и едва тогава пусна кученцето.

Животинчето приближи шкафа, подуши вратата и щом ноздрите му се напълниха с талк сбърчи смешно нос. Сетне отиде до крака на Хейли и със скимтене даде знак, че иска да го погалят. Хейли го вдигна и го прегърна.

— Бедният ми Блъстър. И на теб тази история с духовете ти додея.

Без всякакво съмнение знаеше, че именно духът на Артър Рамзи й крещи и я обижда, но искрено се изненада от лекотата, с която прие, че духът, който се появи в банята, е духът на Синтия Рамзи, въпреки че нямаше никакво основание да смята, че тя е мъртва.

Отнесе кученцето в кухнята и провери в телефонния указател дали съществува гараж на името на Уидърз и Бъртрам.

Такова име не откри, но в раздела за частни телефонни номера намери четирима души с фамилията Уидърз и трима — с Бъртрам.

Изтощена бе до смърт, но тази нощ почти не мигна. Няколко пъти, след безуспешно въртене в леглото с надеждата, че ще си намери удобно място, се изкушаваше да отиде до магазина на Грант, да го събуди да му каже: „Прегърни ме.“ Ала тогава трябваше да му обяснява защо не е могла да спи, а след като той не искаше да повярва за Артър още по-малко вероятно бе, че ще повярва в посещението на Синтия.

Тя самата едва ли би повярвала на подобна нелепа история, ако беше на негово място. Преди появяването на Артър можеше да се закълне, че духове съществуват единствено в приказките, разказите на ужасите и страшните филми. Това, разбира се, не й попречи да се чувства обидена от факта, че Грант се отнася с недоверие към думите й. Уверена бе, че той държи на нея, но нима това бе достатъчно, щом дори не правеше опит да й повярва?

Припомни си отново посещението на Синтия и за пореден път се замисли над загадъчното й предупреждение. Затвореше ли очи, виждаше Библията на Синтия с изсъхналата гардения и романтичното стихотворение, написано на фактурата от гаража, обрамчено с детински рисунки.

Въпроси. Загадки. Будилникът зазвъня и тя се извърна, за да го спре.

— Шегуваш се! — промърмори тя към будилничето и се усмихна. Това бе една от любимите фрази на Грант.

Облече се набързо и среса косата си. Гримът щеше да почака до първия светофар.

По време на сутрешната разходка на Блъстър кученцето изтича до магазина на Грант. Хейли му помаха, но вместо да отвърне на поздрава й, мъжът изтича навън и я настигна тъкмо когато влизаше в колата си.

— Няма ли да ме целунеш за добро утро? — попита той.

С известно усилие Хейли се усмихна. Спомените от нежните моменти, прекарани заедно, нахлуха в съзнанието й.

— Опитай се да ме убедиш.

Той я целуна, сетне задържа брадичката й, вперил поглед в лицето й.

— Изглеждаш уморена — рече той.

— Прекарах неспокойна нощ.

— Пак ли Артър Рамзи?

— Не. Старецът не ме е безпокоил. Просто… не можах да спя.

— Трябваше да останеш при мен. Щяхме чудесно да поспим.

— Така ли мислиш — кокетно сви устни тя.

Усмивка грейна на лицето на Грант.

— Дори да не можем да спим — притисна я той до себе си — имаме и други приятни занимания.

— Не знаех, че играеш шах.

— Наистина не играя.

— А Монопол?

— Други игри са моя специалност — поклати глава той.

— Така ли? — погледна го Хейли предизвикателно.

— Мога да те науча — и така здраво я притисна, че Хейли едва си поемаше въздух. — Това е урок номер едно, а ето и номер две — и впи устни в нейните, така че краката й се подкосиха.

— Ако ще има и номер три — задъхано се обади Хейли, — да почакаме, докато се върна от работа.

— Ще те чакам с нетърпение.

 

 

Изморена до смърт и обзета от единственото желание да се прибере у дома, Хейли си тръгна от работа по-рано от обикновено. Щом навлезе с колата в двора на къщата, забеляза, че ограждението за Блъстър вече е почти готово. Слим и Грант усърдно чукаха и режеха, така погълнати от заниманието си, че само леко й кимнаха за поздрав. Блъстър и Пенрод се бяха излегнали в еднакви пози на тревата и наблюдаваха строежа.

— Какво майсторите?

— Колибка за кучето — отвърна Слим. — И то е жива душа.

— Разбира се — съгласи се Хейли и огледа ограждението. Похвали Слим за добре свършената работа.

— Грант също помогна.

При споменаването на името му Грант спря да стърже с триона и вдигна очи.

— В такъв случай дължа и на теб благодарност — рече тя.

В очите му прочете силното желание да я целуне. Хейли не успя да потисне руменината, обагрила страните й в отговор на неговото мълчаливо послание.

— Нищо повече от услуга на съсед — отвърна Грант. По тона му стана ясно, че е доловил вълнението й.

Хейли бе убедена, че Слим е наясно и с най-дребната подробност от мълчаливата размяна на послания, но той с нищо не го показа. Спокойно вдигна следващата дъска и я постави до другата, която току-що бе заковал. Приготви един пирон, но сякаш сетил се за нещо, остави чука и бръкна в джоба на ризата си, откъдето измъкна сгънат лист хартия.

— Докато не съм забравил… Попитах в магазина за железарски материали дали някой не познава Синтия Рамзи или младежа, за когото се е омъжила. Ето този човек е бил негов съдружник. Известно време двамата са държали гараж на Сентръл Стрийт. Сега вече е пенсионер. Господин Уолтърс ми написа телефонния му номер.

Хейли долови предупреждението в очите на Грант, докато тя поемаше листчето и благодареше на Слим.

— А сега, ако ме извините за момент, ще отида да се обадя на този господин… — сърцето й бе спряло за миг, докато прочете името от листа… Уидърз. — Искате ли да ви донеса нещо освежително? Вода? Чай? Бира?

— За мен нищо, благодаря — обади се Слим и приготви следващия пирон.

— Чаша вода, ако може.

— Сега ще я донеса — рече Хейли, но Грант вече бе оставил триона.

— Сам ще си налея.

Хейли нямаше сили да спори с него и пое към къщата.

— Моля те, не се обаждай — рече Грант, щом прекрачиха прага.

Младата жена хвърли чантата си на канапето, но здраво стискаше листчето в ръка.

— Това не е твоя работа.

— Но ти си моя работа.

— Само защото веднъж съм спала с теб ли?

— Два пъти! — поправи я той и добави саркастично: — Много бързо забрави.

— Нищо не съм забравила — нито една от всички прекрасни подробности, добави наум.

Той постави ръце на раменете й.

— Ако може да се вярва на очите ти, сигурно е така.

— Не искам да се караме, Грант — въздъхна тя и се отпусна в прегръдките му.

— В такъв случай, остави това, Хейли.

— Не мога. Трябва да разбера…

— Цялата работа започва да ми прилича на мания.

— Няма такова нещо — тя рязко се дръпна от него.

— Когато се срещнахме за първи път, ти спомена, че Синтия Рамзи избягала с любимия си в лодка.

— Всички в околността знаят защо Езерото на влюбените носи това име. Обикновеното любопитство не е задължително мания.

— Но ти си така обсебена от тази история, че дори измисли…

Сякаш поля Хейли с кофа студена вода.

— Хайде, кажи го! Така съм завладяна, че си измислих духа на Артър Рамзи.

Господи, а какво ще си помисли, ако му кажа за посещението на Синтия?

Грант въздъхна обезсърчен и се опита да я прегърне. Изпита облекчение, когато, наместо да го отблъсне, тя обгърна кръста му с ръце и отпусна глава на гърдите му.

— Нека излезем някъде — продума той нежно. — Да вечеряме или на кино, но да се махнем поне за малко от тази къща и да забравим за Артър Рамзи и неговата дъщеря.

— Наистина не разбираш. Не мога просто така да избягам. Трябва да изясня нещата.

— Нужно ти е само да се откъснеш за малко от тази къща.

— Трябва да се обадя по телефона — Хейли се измъкна от прегръдката му, отиде в кухнята и остави листчето до телефона. Докато вдигаше слушалката и натискаше бутоните, ръцете й трепереха.

Грант я последва. Погледите им се срещнаха, докато в слушалката ехтеше сигналът свободно. Младата жена вирна предизвикателно брадичка, щом отсреща отговориха и поиска да говори с господин Уидърз. Сетне се представи. Господин Уидърз нямаше нищо против да се срещне с нея и тя бързо записа упътванията как да стигне до дома му.

Когато остави слушалката, забеляза, че Грант е смръщил вежди.

— Бяхме се уговорили за тази вечер.

— Ще се върна след час-два.

— Не бързай заради мен. Може да реша да отида на кино или някъде другаде.

— Струва ми се, искаше вода — обади се най-накрая Хейли, след продължително, наситено с напрежение, мълчание.