Гленда Сандърс
Нежни тайни (5)

Пета глава

— Безкрайно съжалявам — рече Лора. Седнала зад бюрото си, Хейли само сви рамене.

— Все някой трябва да свърши това — посочи тя към отворените пред себе си счетоводни книги.

— Бих останала да ти помогна, но тази вечер ще се поръчват костюмите за школата по танци, в която записах дъщеря ми — тя мушна чантичката си под мишница и въздъхна. — Надявам се, не съм ти провалила вечерта.

— Нямах нищо определено предвид. Просто вечеря насаме с телевизора.

— Не очакваш да ти повярвам, нали?

— Женените хора смятат, че останалите се впускат в забавления в мига, когато напуснат службата си.

— Като гледам по колко часа се трепеш тук — засмя се Лора, — не мога да повярвам, че ти остават сили за бурни забавления. Хайде, до утре.

Странна тишина настъпи в помещението, когато Лора си тръгна. В сградата имаше и други хора, ала съседните две-три стаи бяха празни. Хейли подпря лакти на бюрото и положи брадичка върху свитите си юмруци. Усещаше очите си смъдящи от взирането в монитора на компютъра, гърбът я болеше от дългото седене в една и съща поза, раменете й бяха натежали от натрупалото се напрежение, празният й стомах току напомняше, че от обяд са изминали повече от пет часа. На всичкото отгоре изостаналата работа щеше да й отнеме поне още два часа.

Хейли включи малкото радио, което държеше тук, за да разсейва подобни мигове на самота, и извика следващия файл. Провери десетина файла без почивка и едва тогава спря. По радиото звучеше бюлетинът за натовареността на движението, което напомни на Хейли, че повечето от работещите редовна смяна бяха успели да се приберат… А тя щеше да работи поне още час. Е, поне за Блъстър бе спокойна, че не е затворен в кухнята.

Блъстър! Изобщо не се бе сетила да се обади на Грант, за да му съобщи, че ще закъснее. Ами ако той имаше някакви планове за вечерта?

За щастие успя да получи телефонния му номер от служба „Справки“. На шестото позвъняване чу недружелюбния му поздрав.

— Здравей, Грант. Хейли се обажда.

— Здравей, Хейли.

Въобразяваше ли си, или той наистина й се зарадва?

— Налага се да остана още малко. Едва сега се сетих, че не сме се уговорили какво ще правим с Блъстър, в случай че искаш да излезеш, а аз не успея да се прибера навреме.

— Ако искаш да знаеш, имам покана за вечеря от едно страхотно маце. Тъкмо си мислех, че ако не се върнеш навреме, просто ще удавя зверчето.

— Ще го удавиш? — отчаяно повтори Хейли.

— Пошегувах се — заяви Грант с неприкрито раздразнение. — Нямам навика да давя безпомощни кученца.

— Не съм и предполагала, че…

— Напротив, помисли си го!

— Ти просто ме изненада. А аз не очаквах да ми отвърнеш с шега.

Той й отговори с мълчание, което Хейли побърза да наруши:

— Нима бих оставила Блъстър при теб, ако смятах, че съществува опасност да го нараниш?

Нов промеждутък неловка тишина.

— Значи ще работиш до късно — проговори мъжът накрая.

— Днес е ден за приключване на баланса.

— Не си струва, Хейли.

— Май доста те затрудних, а? — рече тя, засегната от тона му.

— А, не. Ние двамата бяхме навън и наблюдавахме залеза.

— Ах — въздъхна Хейли и погледна постепенно отслабващата светлина, процеждаща се през процепите на щорите.

Сякаш отгатнал, че му е завидяла за прекрасната гледка, Грант я подкачи:

— Плащат ли ти, когато работиш извънредно?

— Плащат ми, за да върша определена работа. А на мен ми е приятно.

— Ако си въобразяваш, че някой в тази огромна застрахователна компания ще забележи с каква всеотдайност и усърдие работиш, твърде много се заблуждаваш.

— Но ако не си върша работата, ще го забележат.

— И тутакси ще те изхвърлят.

— Тъкмо затова най-добре е да си свърша работата. Веднага след това ще се прибера.

— Хейли? — произнесе името й, след като вече бяха си казали „Дочуване“ и тя се канеше да сложи слушалката върху вилката.

— Моля?

— Не се заблуждавай, че ще оценят усилията ти. А ако очакваш тази толкова голяма корпорация да те забележи, това ще ти донесе само страдания.

Щракването при затваряне на телефона последва тъй внезапно, че Хейли озадачено взе да връща в съзнанието си репликите от разговора. Без малко да му каже да си гледа работата… И би го направила, ако не се чувстваше задължена за услугата да наглежда Блъстър в нейно отсъствие. И все пак последното му предупреждение не бе лишено от искрена загриженост; макар и нетактично, той бе направил опит да й даде полезен съвет. Колкото и да я бе подразнил тонът му, интуицията й подсказваше, че го е направил с добро чувство.

Когато най-сетне остави слушалката, Хейли се зарече на всяка цена да открие какво в живота на Грант го бе направило тъй мнителен.

 

 

Няколко часа по-късно, когато наближи дома си, Хейли очакваше да завари Грант и Блъстър на пристана, ала ги зърна на верандата на магазина. Приветствено размахал опашка, Блъстър се втурна да я посрещне. Грант се бе настанил в дървен люлеещ се стол и не се изправи, но с жест я покани и тя да седне.

— Вечерта е прекрасна. Нека поседим поне малко.

Хейли приклекна да погали кучето, като държеше далече от муцуната му картонената кутия.

— Само ако ми обещаеш, че заедно ще изядем пицата — подхвърли тя към Грант.

— В момента съм толкова гладен, мила, че съм готов цял алигатор да изям, стига да се появи.

— Дано я обичаш с гъби — усмихна се Хейли и се настани в празния стол. Отвори кутията и първото парче предложи на Грант. — Откъде се взеха тия столове? — попита тя.

Грант, който поглъщаше пицата с невероятна бързина, поспря само колкото да й отвърне:

— Бяха прибрани под навеса. И покрити с брезент. Слим ме насочи къде да ги търся. Очевидно били са голяма атракция по времето, когато О’Кийфи се е разпореждал тук.

Хейли блажено се излегна и затвори очи.

— Някакво особено спокойствие обзема човек, когато се разположи в люлеещ се стол — отбеляза тя. Не беше осъзнала какво огромно напрежение се бе натрупало у нея, докато не го усети бавно да се уталожва.

— Аха — съгласи се Грант. Пицата бе поутолила глада му, ала Хейли Адисън пробуждаше нов глад. Порази го нейната уязвимост в тази поза. Прииска му се да почувства с устни мекотата на бялата й шия. Не бе забравил какво изпита, когато я докосна за пръв път, не бе забравил и как откликна тя на това докосване.

Ама че глупост, да я целуне в онази лунна нощ! Ето че сега беше безпомощен да потуши чувствата, събудени от целувката. Тази жена изпълваше мислите, а и сънищата му. Желанието да я направи своя бе проникнало в цялото му същество. И всеки път, когато си напомняше, че трябва да потуши това желание, то се разгаряше с нова сила.

Усетила погледа му, Хейли отвори очи и се усмихна смутено.

— Защо си запалил тази свещ? — посочи Хейли малката свещичка, която гореше на масата.

— Защото е ароматизирана и пропъжда комарите. Или поне ги обезкуражава, макар и за кратко.

Хейли настоя той да дояде пицата. Продължи да го наблюдава. Всяко движение изкарваше на показ мъжкото у него — силата му, упоритата самоувереност. Имаше красиви ръце — грациозни, с добре оформени пръсти. Бе усетила каква нежност се таи в тях. Цяла пламна само при спомена.

Приятно им бе да помълчат, ала в същото време тишината правеше привличането помежду им още по-осезаемо. Те като че ли предварително негласно се бяха споразумели да не отричат, а и да не обсъждат това. Най-сетне Хейли проговори:

— Как само ме сряза по телефона, задето работя извънредно.

— Извинявай — намръщи се Грант.

— Опитваш се да ме предпазиш от разочарования — рече тя нежно.

— Не ми е приятно, като гледам как някой сам се втурва към самоунищожение.

— Смяташ, че да си върша работата добре е един вид самоунищожение, така ли?

В очите му се прокрадна болка.

— Стига да не очакваш, че по този начин ще се сдобиеш с похвала или повишение.

Хейли понечи да се възпротиви, ала не посмя да го прекъсне. Следващите думи Грант изрече тъй бързо, сякаш прекалено дълго ги бе таил в себе си.

— Като гледам колко си наивна и изпълнена с амбиция, все едно виждам себе си отпреди няколко години. Опитвам се да те предпазя, Хейли.

— От онова, което е сполетяло теб? — и като се наведе напред, тя взе ръката му в длани. — Какво се е случило, Грант? Уволниха ли те?

— Да ме уволнят ли? — засмя се той. — Това би било прекалено хуманна постъпка.

— Какво друго?

Ъгълчетата на устните му тъжно увиснаха.

— Я се погледни, малка наивнице. Завършваш училище, хващаш се на работа и се надяваш да тръгнеш по стълбичката нагоре. И през ум не ти минава как си играят с теб. И когато повече не си им нужна, ще те изхвърлят. Мислиш си, че уволнението е най-лошото нещо, което може да те сполети. А то е бързо и великодушно действие в сравнение с изтънчените мъчения, на които те подлагат хората.

— Опитвам се да те разбера.

— Не ме залъгвай със сладникавото си съчувствие, Хейли. То не ми е нужно. Вече го надраснах. И ако искаш да се тревожиш за някого, то погрижи се за себе си. Усетиш ли, че някой ти е забил нож в гърба, не казвай, че не съм те предупредил.

— Твърдиш, че си го надраснал, но не си го преодолял, Грант.

— Приключил съм с тази глава от моя живот.

— Лъжеш се. Тя все още зее като открита рана.

— Виж какво, голяма услуга ще ми направиш, ако престанеш да ми се правиш на самарянка, ясно ли ти е?

Добре че не можеше да види лицето й. Сълзи пълнеха очите й. Дори въздишката си потисна.

— Добре, няма — рече кротко.

Той тутакси извърна глава и внимателно се взря в лицето й. Тя усети кипящата у него вътрешна борба. Да го успокои с думи й се струваше много по-лесно отколкото да пропъди мисълта за онова, което го разкъсваше отвътре.

— Хейли — изрече името й като отчаяна молба.

Беше станал и в момента разпери ръце. Тя политна в прегръдката му, сключи ръце около врата му, когато той я притисна към себе си. Въпреки неимоверната физическа сила, която се таеше в тялото му, тя все така осезаемо чувстваше потиснатата, но неотслабваща болка.

Без всякакво колебание Хейли отвърна на безмълвния зов. Без всякакви задръжки пожела да го дари със своята сила, да укроти бушуващите у него съмнения. Остави го да се вкопчи в нея, за да съумее с близостта си да му внуши посланието, което не би посмяла да изрази с думи.

Устните им се отделиха, но не и телата. Хейли положи буза на гърдите на мъжа. Най-сетне бе постигнала нещо, ако се съдеше по ускореното биене на сърцето му.

Грант зарови лице в косите й, вдъхна свежото им ухание. Никоя жена не бе чувствал тъй близка, тъй кротко сгушена, тъй доверчиво опряла брадичка на гърдите му.

Сякаш знае, че би могла да остане така завинаги, помисли си той, ала тутакси пропъди надеждата. Аз съм самотен, това е истината. Самотен и обезверен. А тя е тук, и е готова да ме приеме в сърцето си.

Сама не съзнава какви опасности крие собствената й наивност. Той затвори очи и си позволи поне още няколко мига да се наслади на доверчивостта й. Сетне нежно я целуна по слепоочието и макар и неохотно пръв отстъпи крачка назад. Тя вдигна глава и озадачено го погледна.

— Няма да се възползвам, Хейли.

— Това не ме безпокои.

Грант избухна в смях — добре познатия, горчив, изпълнен със самоирония, смях — и пъхна ръце в задните джобове на джинсите си.

— А би трябвало.

Хейли обви ръце около кръста му, отметна глава, за да вижда лицето му и се усмихна.

— Не, не мисля така.

Почувства как тялото му се напряга, почувства и трепета в гърдите му.

— Ако забравя защо не бих искал да се възползвам от теб, ти ще си виновна.

Все още държеше ръцете си пъхнати в джобовете. Сякаш се страхуваше от онова, което ще направи, ако си позволи да я докосне отново. Тя не се боеше, че той ще я насили да приеме страстта му, а по-скоро от собственото си нетърпение. Ала долавяше неутоления му глад за близост тъй остро, както и скритата болка и терзания; и както болката пробуждаше искрен порив да я уталожи, така и страстното му желание я зареждаше с опасен безразсъден стремеж сама да получи удовлетворение.

Изборът бе неин. Той се отдръпна, ала вече бе податлив на магнетизма й. Тя отпусна чело на гърдите му и въздъхна. Топлината и силата на тялото му я приканваха да се притисне още по-близо, ала тя устоя. Не разбираше напълно какво ги привлича един към друг, не разбираше и какво й помага тъй добре да долавя болката и копнежа му. Както и преди интуицията й подсказа, че ако избърза, ще сгреши.

Не й беше лесно да се отдръпне от Грант. Вдигна глава, отпусна ръце. За да прикрие объркването си, се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Време е да се прибирам, на Блъстър сигурно вече му се спи.

Със светкавична бързина Грант измъкна дясната си ръка, сграбчи Хейли за лакътя, за да я застави да изслуша и вникне в думите му.

— Не че не ме привличаш, напротив.

— Зная — усмихна се тя дяволито.

Откритостта й го накара да онемее. Бе разбрала, естествено, както се бе притиснала към него, сигурно бе усетила възбудата му.

— Всичко е наред — рече тя и отново въздъхна. — Виж, Грант. В момента и двамата сме някак… уязвими. Аз се чувствам самотна тъй далеч от семейството, а ти… Е, и ти си имаш проблеми. А когато сме заедно, между нас се прокрадва нещо, което ни кара… прекалено бързо да се отърсваме от задръжките си. От друга страна…

— Бих могъл да намеря по-добро обяснение — прекъсна я Грант.

— Аз имам нужда от приятел — рече Хейли. — А ако не се лъжа, и с теб е така.

Приятел. Натегнатата пружина в гърдите на Грант се поотпусна, ала не изчезна напълно, просто най-сетне получи своето определение: самота. Господи, колко време, откакто бе неин пленник? Откакто започна войната ли? Или още преди това? Дори не бе съзнавал, че е самотен. Навремето живееше с любовницата си, в службата си беше заобиколен от безброй колеги и смяташе, че нищо не му липсва… Едва по-късно бе започнала да го спохожда мисъл за все по-нарастващата празнота в душата му.

И ето че сега, взрян в очите на Хейли Адисън, започваше да се съмнява дали някога бе имал истински приятел. Неспособен да изрече и дума, той просто поклати глава. Приятели. Това бе начало.

Тя отвърна на жеста му с кротка усмивка, преди да приклекне и да повика кучето си. Закиска се като малко момиченце, като видя как доволното зверче весело размахва опашка и подскача възторжено. Накрая, заливайки се от смях, тя грабна Блъстър и започна да го гали, за да го успокои. Веселите пламъчета все още искряха в очите й, когато погледна към Грант и промълви:

— Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна той, но когато я видя да тръгва по пътеката към къщата, понесла кучето, осъзна, че още не е готов да се разделят. Извика името й и тя тутакси се извърна.

Какво ли кара човек в неочакван момент да заговори за нещо, което преди дори не е споменавал? — почуди се той. Разумът тук нямаше нищо общо. Навярно обяснението бе съвсем просто: тя му бе предложила приятелството си — на него, който тъй дълго бе живял без приятел. Изненада се от собствените си думи не по-малко от нея.

— Дадоха на друг пазарната ми територия.

Отново по интуиция тя схвана, че това е само началото на една дълга история. Без да продума, се върна на верандата и се отпусна в люлеещия се стол. Блъстър се настани в скута й, тя го потупа по гръбчето и започна да го гали с плавни спокойни движения.

Грант зае другия стол и за да не нарушава хармонията, залюля стола си бавно, както и тя нейния. Порази го мисълта какво негласно разбирателство цари помежду им. Не беше го изпитвал с никоя друга жена.

Най-сетне бе готов да продължи.

— Започнах работа, щом завърших колежа. И цели пет години си пробивах път сред търговците. По онова време компютърната техника се развиваше с бясно темпо. По-предприемчивите компании, направили големи инвестиции в компютри още в началния етап, непрестанно обновяваха модулите си, за да не изостанат, докато по-консервативните, изчаквали твърде дълго да се убедят в евентуалната стойност на вложението си, бяха обречени. Въпросът се свеждаше до това в компанията да се открие подходящия човек, способен да продаде нашия продукт. А аз бях добър в търговията — достатъчно добър, за да бъда начело в класацията по продажби на едро в продължение на цели три години.

Някаква мисъл го накара да млъкне. Сетне бавно поклати глава и продължи:

— Натрупах пари. Толкова бях зает да печеля пари, че не ми оставаше време да ги харча, или по-скоро нямаше за какво да ги харча. Жената, с която живеех, сама печелеше доста добре и като че ли й се струваше някак унизително… знам ли… да поиска или приеме от мен каквото и да било. Купих си луксозен апартамент, кола, стереоуредба, после си наех адвокат, специалист по инвестициите, който да вложи останалото, от което да спечеля още повече пари. Доходите, които получавах от собствения си портфейл с акции, се превърнаха в точен показател на моя успех, без да изключвам наградите за най-добър търговски посредник — той я погледна открито в очите: — Както виждаш, работата ми беше всичко за мен. Всичко, което бях постигнал след колежа. По дяволите, никога не бих станал военен, ако един от клиентите ми не беше полковник от запаса. Той ме убеди да се запиша. С него бяхме разработили голяма част от пазара. После започна войната в Залива и нашата част беше от първите мобилизирани. Помниш ли, разказвах ти как всички мислехме непрекъснато за дома.

— Спомням си — рече Хейли.

— Живеехме с единствената мисъл да се измъкнем от пустинята и да се върнем вкъщи. А вкъщи за мен означаваше да се върна към работата си. Тя не беше за мен просто любима професия. Тя представляваше целия ми живот — той замълча и пое дълбоко въздух. — Когато разбра, че заминавам, собственикът на компанията заедно с шефовете организира тържествена вечеря в моя чест. Подариха ми часовник — удароустойчив, водоустойчив, пясъчно устойчив — и последваха множество речи за това колко много ще им липсвам и как моето място ще се пази, докато се върна.

— Но не удържаха на думата си.

— О, технически погледнато, работата беше същата. Търговски посредник. Ясно ми беше, че се е наложило да прехвърлят моите клиенти на друг. Нали все пак някой трябваше да се погрижи за пазара, който бях разработил. Но си мислех… Цели пет години се бях старал да го превърна в най-печелившата територия.

— И не ти го върнаха.

— О, бяха много любезни. Имаше общо съвещание, на което ме приеха с отворени обятия. Но когато споменах да ми върнат пазарната територия, последва нова вечеря само с шефовете. Казаха, че разбирали как се чувствам и ценели високо всичко, което съм направил за компанията, но когато съм заминал, били понесли доста голям удар и смятали, че ще бъде огромна загуба, ако отново направят смяна. Загуба! Господи! Моите клиенти, моите сделки. А те не искали да понесат загуба. Разчитали на чувството ми за честност. Моят заместник добре си вършел работата и нямало причина да го отстранят — той се разсмя горчиво. — По-късно разбрах, че неговата комисиона е била с два процента по-ниска от моята. Единствената честност, която ги интересуваше, бяха парите, които печелеха. Обясниха ми колко се стеснявал пазара и как трябвало да намалят търговските си посредници. По дяволите, звучеше така, сякаш ми правят услуга, задето ме връщат на работа. После преминаха към хвалебствията колко ценен съм бил за компанията и как те били сигурни, че ще се справя чудесно, където и да ме прехвърлят. И как знаели, че обичам предизвикателствата. Така че ме прехвърлиха на възможно най-неблагодатната територия, където вече се бяха провалили няколко посредници, и изказаха надежда, че аз ще обърна нещата в полза на компанията — той въздъхна уморено. — Направих всичко, което беше по силите ми, макар да бе очевидно защо пазарът там е неблагодатен. Беше район, където нямаше нови компании, а старите сякаш винаги са си били там. Те или вече бяха оборудвани с компютърни системи, или изобщо не се нуждаеха от тях. Там бе невъзможно дори билет за цирк да продадеш. Поисках да ме преместят и се наложи да чакам няколко месеца. Новият район беше малко по-добър. Постигнах най-високи продажби там, но едва успявах да достигна минималната печалба за компанията. Когато отново поисках да ме преместят, шефовете само изхъмкаха неопределено. След няколко месеца отново настоях и тогава ми изтъкнаха, че продажбите ми били доста разочароващи откакто съм се върнал от Залива. Разочароващи! Тогава ги пратих по дяволите и напуснах.

— Баща ми често се шегува, че също би пратил началниците си по дяволите — рече Хейли. В думите й пролича обичта към баща й. — Но, разбира се, не би могъл да си го позволи, след като има да издържа семейство.

— Е, да. Но аз нямаше за какво да се безпокоя — той нямаше близки, които да разчитат на него, нищо, освен ипотеката на апартамента и сметката в електрическата компания.

Хейли беше любопитна за жената, с която бе живял. Независима, амбициозна жена. Но се сдържа да разпитва. Вместо това рече:

— Нямаш ли семейство?

— Родителите ми се развели, когато съм бил бебе. Мама се омъжи повторно, когато бях в колежа, и се премести да живее в щата Вашингтон с новия си съпруг.

— А баща ти?

— Не се виждаме често.

— Сигурно ти липсва.

— Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. С мама се разбирахме чудесно. Не съм се чувствал пренебрегнат.

Хейли отново се запита каква ли е била жената, с която е живял. И отново не попита. Радостна, че е успяла да го предразположи, за да поговорят, Хейли бавно се опита да осмисли разказа му. Разбираше, че той се чувства предаден, но натрупаната в душата му горчивина едва ли се дължеше само на неоценяване в професионално отношение. С подобни способности той би могъл да си намери работа в много други компании. Но Грант Макензи бе предпочел да стане отшелник.

Тя понечи да каже нещо, но само пое дълбоко въздух. Заслуша се в тихия плясък на вълните и се зачуди как ли ще реагира Грант на въпроса, който се канеше да му зададе. Дали щеше да реши, че му се бърка в личния живот? После си спомни, че той не бе изпитал никакви угризения и бе възразил срещу решението й да работи до късно. Затова се осмели да попита:

— Мислил ли си някога да се посъветваш с психоаналитик?

Грант се разсмя изненадано.

— Психоаналитик?! Нямам нужда от психоаналитици, Хейли.

— От Администрацията за обслужване на ветерани сигурно биха могли да ти препоръчат някой специалист…

— Какво има, Хейли? Страхуваш се, че някоя вечер ще полудея, ще проникна с взлом в къщата ти и ще те убия, докато спиш?

— Не, аз…

Той прочете ужаса в очите й и рече напълно сериозно:

— Няма да се самоубия, ако за това се тревожиш — мълчанието й потвърди подозренията му, че го смята за способен на самоубийство. Съмненията й засегнаха гордостта му. — По дяволите, Хейли, решението ми е продиктувано от съвсем разумни доводи. Ти сама каза, че баща ти също винаги е искал да напусне работа. Аз просто имах куража и свободата да го сторя.

— Исках само…

— Няма да ме видиш в кабинет на психиатър. Ще стоя надалеч, за да има място за хората, които всекидневно са подложени на стрес. Кой знае? Може би след няколко години ти също ще се озовеш на кушетката на психоаналитика. Работа до късно. Допълнителни курсове. Амбиция да се изкачиш колкото е възможно по-високо по обществената стълбица.

— Не виждам нищо ненормално в амбициите си.

— Ще си съсипеш здравето. И всичките ти илюзии ще се разбият на пух и прах, когато осъзнаеш, че за хората, за които се претрепваш от сутрин до вечер, ти си само пореден номер в разплащателната ведомост. Какво ще правиш тогава?

— Във всеки случай няма да напусна работа и да отворя магазин за риболовни принадлежности.

— Не съм и предполагал, че ще го направиш — сви рамене Грант.

Хейли се усмихна дяволито и прошепна заговорнически:

— Ще отворя магазин за плюшени играчки.

— Мечета и зайчета?

Хейли кимна. Грант отметна глава и избухна в смях.

В този момент на Хейли й се прииска да обвие ръце около врата му и да го целуне с такава дива страст, сякаш утре щеше да настъпи краят на света. Ако Блъстър не спеше в ръцете й, тя сигурно би се поддала на порива. Ала вместо това само се засмя.

Тръгна си след няколко минути. Тъй като вече бе станало доста късно, тя си взе гореща вана и облече късата си сатенена нощница. Изпита безкрайно задоволство, когато тънката материя погали кожата й.

Обикновено, преди да си легне, гледаше вечерните новини, ала сега се чувстваше приятно уморена след горещата ароматна вана, дългия работен ден и спокойната вечер, прекарана на верандата. Затова си легна и се зае да съчини дълго писмо, преди да заспи. „Скъпа бабо“, бе единственото, което успя да напише. Как би могла да се съсредоточи върху писмото до баба си, след като мислите й непрекъснато се връщаха към Грант Макензи?

Тя се сгуши сред хладните завивки и се унесе в сън с мисълта за целувката на Грант Макензи. И там, където свършваше споменът, се развихри полетът на фантазията…

Хейли се събуди внезапно и осъзна, че е седнала в леглото, изплашена до смърт и се бори за глътка въздух. Не си спомняше дали е сънувала, нямаше представа какво би могло да я изплаши дотолкова, че да трепери тъй силно, но завивките бяха усукани и раздърпани, а сърцето й бясно блъскаше в гърдите. Нощната лампа светеше. Будилникът показваше четири след полунощ.

Блъстър виеше и Хейли изумено се обърна да го потърси с поглед. Тъкмо се навеждаше да го вдигне на леглото, когато дочу силни удари по входната врата. Тя рязко вдигна завивките до брадичката си и с ужас се взря във вратата на спалнята, която извеждаше в коридора, откъдето се излизаше на двора.

Чу се нов удар, после още един. Най-сетне изтръгнала се от вцепенението си, Хейли посегна към телефона. Но тъкмо вдигна слушалката, когато дочу името си. Гласът на Грант. Тревожен. Мъжът отново започна да удря по вратата, извика по-силно.

Хейли скочи от леглото, изтича по коридора и отвори вратата.

— Хейли… — гласът му заглъхна, когато я видя. За миг Грант остана неподвижен, сякаш бе парализиран от шока, после пристъпи вътре и я грабна в прегръдките си. — Слава Богу, че си добре.

Хейли се притисна към него, поемайки от силата му. Той целуна косите й, слепоочието. Беше задъхан от тичането до нейната къща и едва говореше между целувките.

— Когато чух изстрела…

— Какъв изстрел? — прошепна тя.

Мъжът изненадано вдигна глава.

— Не го ли чу? Бях дълбоко заспал, но се събудих от изстрела. После те чух да викаш.

— Сънувах кошмар. Нещо ме събуди, но не си спомням да съм викала.

Той прокара пръсти през косата си.

— Изведнъж се събудих напълно. Бях сигурен…

— Водата доста променя звуците. Може да е дошъл от другата страна на езерото.

Той поклати глава.

— Водата усилва звуците, но съм сигурен, че изстрелът се чу откъм твоята къща. Може кола да е спукала гума на магистралата — не изглеждаше убеден.

— Може би именно този звук ме е събудил.

— Чух те да викаш.

— Ако съм викала, било е насън.

— Често ли ти се случва? Да говориш насън? Или да викаш?

— Не, доколкото зная. Но никога не съм… — в съзнанието й изплува еротичния сън, после Артър Рамзи, който я обсипваше с обиди. Артър Рамзи, застанал в долния край на леглото й, дори когато вече се бе събудила. Артър Рамзи, появил се изведнъж в коридора, разярен и обвиняващ. Кошмар, халюцинация или действителност? — досега не съм сънувала такива странни неща — довърши шепнешком тя. Искаше й се да може да се довери на Грант.

Той отново зарови пръсти в косата си.

— Не спя добре, откакто… се върнах от Залива. Мога да се закълна… — той въздъхна, после се усмихна измъчено. — Важното е, че ти си добре.

Хейли не бе сигурна дали е добре, но кимна.

Когато преодоля уплахата си, младата жена изведнъж осъзна интимността на ситуацията. Беше посред нощ и двамата бяха съвсем сами. Грант бе гол до кръста, а срязаните джинси бяха плътно прилепнали към мускулестите му крака. Сатенената й нощница бе толкова изрязана, че изглеждаше като безсрамна покана.

Тя вдигна поглед и блясъкът в очите му й подсказа, че е отгатнал мислите й.

— Грант — сподавено промълви тя, но вече бе твърде късно да потуши страстта, която ги притегляше един към друг.