Гленда Сандърс
Нежни тайни (4)

Четвърта глава

Вцепенена от страх, Хейли се бе втренчила в Артър Рамзи и не смееше да си поеме дъх. Постепенно той изчезна и във въздуха остана само загатнат човешки силует, сякаш прашинки, танцуващи в сноп слънчеви лъчи.

Дори когато последната бледа сянка се стопи, тя остана неподвижна, съсредоточена в изчезващата фигура. Бе като в шок, осъзнала, че е станала свидетел на невъзможното. Не чуваше нищо, освен ехото от неговата злъчна тирада, втренчена в празното пространство, където допреди миг бе стоял Артър Рамзи.

Най-после истеричният лай на Блъстър наруши подобната на транс магия. Коленете на Хейли се подкосиха, тя се отпусна на пода и прегърна кучето. Във внезапно настъпилата тишина й се стори, че сетивата й са необичайно изострени. Чуваше кроткото бръмчене на хладилника, поривите на вятъра, дишането на кучето. Странно усещане за влага се примесваше към уханието на гардения и острата миризма на паркетин. Чувстваше очите и гърдите си като попарени, гърлото я болеше от потиснатия писък.

Тя притисна кучето към гърдите си. Разстроена и измъчена, се вкопчи в горещата топка като в единствената осезаема връзка с нормалния свят. Притисна буза до пухкавата козина и в същия миг усети, че трепери неудържимо.

Все още не вярваше на очите си. Съзнанието й отказваше да приеме, че е възможно мъртвец да възкръсне от гроба си, пък и да засипе с обиди напълно непознат човек. Бронзов лебед не би могъл да премине през тяло от плът и кръв. А и жив човек не би могъл току-тъй да изчезне пред очите ти. И въпреки всичко…

Хейли простена. Съществуваше ли някакво друго обяснение? Трябваше ли да приеме, че е самотна, а и твърде впечатлителна и следователно духът е плод на въображението й? Не. Невъзможно! Бе готова да признае колко я очарова историята за бягството на дъщерята на Рамзи, а и отшелничеството на Артър Рамзи. Беше й мъчно и за близките. За пръв път тъй дълго се отделяше от семейството си. И все пак самотата не бе тъй мъчителна, че да предизвика умствено разстройство. А и скуката не бе причина да измисля някакъв си призрак, за да преживее на всяка цена нещо вълнуващо.

Неволно отпусна прегръдката си и животинчето избяга. Хейли тежко се изправи.

Ами сега, запита се тя, измъчвана от потискащото чувство за нереалност. Духове обитаваха къщата й. Тя бе видяла един от тях. О, Господи, възкликна наум. Какво ще правя сега?

От кухнята се чу как металната паничка на Блъстър застърга по пода — отново празна. Понякога подозираше, че малкото зверче е кръстоска с прасенце. И все пак се зарадва на необходимостта да свърши нещо. Сипа храна в паницата, сетне се подпря на плота да погледа как Блъстър напада храната все едно е държан гладен цяла седмица.

— Радвам се, че поне твоят апетит не е пострадал от срещата с Артър Рамзи — полугласно промърмори тя, ала сарказмът й остана неоценен. Обърна се и погледът й се зарея към магазина и кея. Не се виждаше жива душа, макар пикапът на Грант да бе паркиран на обичайното си място. Мъчително разочарование предизвика мисълта, че Грант вече се е прибрал в стаичката си. До този момент Хейли не беше си давала сметка колко силно се надява да го види, колко отчаяно се нуждае да зърне, макар и отдалеч човешко същество.

Нямаше представа как би постъпила, ако наистина го бе видяла. Щеше ли да отиде при него и да подхване разговор за отражението на лунните лъчи върху водната повърхност?

Май по-скоро бих се хвърлила в обятията му, все едно приближава краят на света, рече си тя. Унило сви рамене и потърси опора в твърдата повърхност зад гърба си. Прегръдката на нечии силни мъжки ръце би й донесла невероятна утеха, особено ако това бяха ръцете на Грант Макензи.

Хейли завъртя крана, подложи шепи и наплиска лицето си със студена вода. Може би не трябваше да съжалява, че Грант не е тук. Представи си как би реагирал, ако ненадейно се хвърли в обятията му и занарежда своята смахната история за духа на Артър Рамзи, който я нарече уличница.

Внезапен порив я накара да посегне към телефона и да набере дома на родителите си. Тъй познатият глас на майка й в първия миг я вцепени и тя с усилие продума:

— Мамо? Аз съм, Хейли.

— Гласът ти звучи странно.

— Бях се задавила — тя се изкашля, за да подсили ефекта от думите си.

— Не си настинала, нали?

Тъй привичната за майка й загриженост напълни очите й със сълзи и колкото и да е невероятно, разтегна устните й в усмивка.

— Тук е топло, мамо. Никой не настива.

И двете замълчаха. С ясното съзнание, че от нея се очаква обяснение защо се е обадила, Хейли се зачуди какво да измисли. Не можеше току-така да си признае, че й е потребно да послуша нечий познат глас. Помогна й стърженето на металната паничка.

— Знаеш ли — рече тя, — имам си кученце!

Последва описание на Блъстър, на неговия характер и чудати номера и разговорът постепенно се превърна в обичайната размяна на семейни клюки. Хейли научи за лекия грип на дядо си, за поредното лошо настроение на племенницата си, за очакваното повишение на зет й, за първото зъбче на племенника й и за новата твърде ексцентрична прическа на сестра й.

Докато слушаше, постепенно се успокои. Съвсем обикновените подробности от живота на близките й подействаха като приятелска прегръдка, като любимо старо одеяло в студена тъмна нощ. Убеждението, че къщата й е обитавана от духове, вече й се струваше нелепо и далечно.

— Не забравяй — напомни майка й, когато приключваха разговора. — Мед, лимонов сок и уиски действат чудесно на възпалено гърло.

— Ще запомня, мамо — рече Хейли. Загрижеността на майка й я развълнува и тя отново усети как в очите й напират сълзи. Затвори телефона и прекъсна връзката със света, в който свръхестествената поява на Артър Рамзи би изглеждала необяснима.

 

 

След като бе прекарал цял ден в кухнята, Блъстър беше дотолкова обиден и буен, че Хейли го изведе да потича и да изразходва част от енергията си. На двора кученцето се подвоуми дали да се изтегне предано в краката й, или да проследи криволичещите през тревата следи на отдавна преминал заек или броненосец.

Хейли го проследи с поглед, смаяна от съсредоточеността, с която той душеше туфа детелина. Животинчето изведнъж спря и започна енергично да рови с предните лапи.

— Блъстър! Престани веднага!

Несвикнало с подобен рязък тон, кученцето седна и я изгледа озадачено. Хейли се разсмя.

— Извинявай, малкия. Но не разрешавам да ровиш.

Извинителният тон го окуражи, животинчето веднага скочи, жадно за внимание, и подпря калните си предни лапи на панталона й. Хейли отчаяно въздъхна.

— Добре че могат да се изперат. Иначе щеше да загазиш, малка маймунке!

Чу се затръшване на врата, но тя не обърна внимание. На Блъстър обаче му подейства като изстрел, оповестяващ начало на надбягване. Преди Хейли да реагира, той се втурна с пълна скорост към магазина. Младата жена се предаде и бавно го последва, като си мърмореше, че още утре на връщане от работа ще купи каишка.

Ни най-малко не се изненада, когато съзря Грант, седнал на пристана, а Блъстър — настанил се удобно в скута му. Мъжът гальовно го почесваше зад ушите. Хейли се разсмя, когато кученцето й хвърли доволен поглед, с който сякаш казваше: „Виждаш ли? Зная как да постигна това, което искам.“

Дочул тихия й смях, Грант се обърна. Тъмните й панталони със строга кройка и светлата блуза с цвят на слонова кост бяха съвсем делово облекло и отлично подхождаха на професията й. В тези дрехи тя вдъхваше доверие, изглеждаше стриктна и достойна за уважение; като човек, който би могъл да се справи със счетоводните книги.

Ала въпреки „униформата“ тя бе необикновено привлекателна. Залязващото слънце я къпеше в златиста светлина, омекотяваше чертите на лицето й и образуваше ореол около главата й. Макар кройката на панталоните да бе доста консервативна, фигурата й изглеждаше невероятно женствена — стройни дълги бедра, тънка талия, заоблени гърди, които се очертаваха съблазнително под елегантната блуза. Облеклото й му напомни, че тя е въплъщение на всичко, което се бе заклел да забрави. Ала когато я гледаше, единствената му мисъл беше колко прекрасно би изглеждала без никакви дрехи.

Съзнавайки, че неканена е нарушила усамотението му, Хейли се опита да отмине с безразличие изпитателния му поглед. Ала в очите на мъжа проблясваше стаена страст и в съзнанието й нахлуха спомени за еротичния сън. Надяваше се, че избледняващите слънчеви лъчи ще скрият смущението й и руменината, заляла бузите й. Опита да се усмихне и рече:

— Все така се срещаме.

Той сякаш се поколеба, преди да отговори.

— Заповядай, седни да погледаме залеза, ако, разбира се, не се страхуваш, че ще изцапаш дрехите си.

Хейли пребледня от негостоприемната покана. С какво бе заслужила подобно пренебрежително отношение? Първата й мисъл бе да грабне Блъстър и да си тръгне, но любопитството и упоритостта я подтикнаха да остане.

— Вече са мръсни, благодарение на малкия разбойник, когото си прегърнал.

— Кой? Това дребосъче? Та той е истински джентълмен. Никога не би изцапал една дама.

Истински джентълмен? По-скоро подъл малък предател, помисли раздразнено Хейли и погледна Блъстър, който доволно бе отметнал глава, за да го почешат по врата.

— Не можеш да го укротиш, докато не изразходва енергията, която е натрупал.

— Доста е див, а? — ухили се Грант.

Хейли седна по турски на кея.

— Голяма напаст е. Трябва да видиш на какво прилича кухнята. Паничката му с водата е прекатурена. Храната е разхвърляна навсякъде из стаята. А няма да повярваш какво е направил с вестниците ми. Стаята напомня военна зона.

— Във военната зона няма разхвърляни вестници и разпиляна кучешка храна, Хейли.

— Изразих се фигуративно — рече Хейли и се обърна към мъжа. Той се бе втренчил в езерото и лицето му наподобяваше желязна маска. Дишаше учестено, тялото му бе напрегнато. Ръката му несъзнателно галеше кученцето. Едва ли я чу.

Заговори съвсем неочаквано и думите му бяха пропити с толкова силни чувства, че Хейли изпита болка.

— Войната е кръв, глад, мръсотия и мухи. Всичко около теб е толкова различно от предишния ти начин на живот, че изглежда нереално.

— Говориш като очевидец — промълви тихо тя. Беше по-скоро заключение, а не предположение: душевните му белези бяха видими като кървяща рана.

След дълго мълчание той се обърна към нея.

— Бях сред запасните офицери, които участваха в операция „Пустинна буря“.

Хейли отмести очи, за да избегне втренчения му поглед и се загледа в отражението на слънцето, блещукащо върху вълнистата водна повърхност.

— Още пет минути — рече Грант след дълго мълчание.

Хейли кимна.

— Все още не мога да повярвам, че съм тук и наблюдавам залеза тъй отблизо. В Ню Йорк е толкова различно.

— Някога приемах подобна гледка за нещо съвсем естествено.

Нима бе възможно красотата на залеза да създаде интимност между двама души? Хейли дори не бе сигурна, че харесва Грант, но под въздействието на магията на гаснещото слънце тя имаше чувството, че е познавала съседа си цял живот, че може да разговаря с него за всичко, независимо колко лична е темата. Чувстваше напрежението в тялото му, споделяше болката в сърцето му.

— Но вече гледаш по друг начин на нещата.

Грант въздъхна.

— Да, нищо вече не мога да приема за естествено.

— Нима опитът е бил толкова горчив?

— В Саудитска Арабия беше ужасно. Когато се върнах, беше още по-лошо.

— Не разбирам — рече Хейли, за да го подтикне към обяснения.

Грант сви рамене. Как би могла тя да разбере, след като самият той не разбираше? Целият му живот сякаш се бе превърнал в кошмар.

— Случи ли се нещо, докато беше в Залива?

Грант горчиво се засмя.

— Да. Нещо се случи, точно така — животът бе продължил без него, сякаш той никога не се бе раждал на тази земя.

Хейли се обърна към него и се взря в лицето му. Чертите му бяха груби, сякаш изсечени. Гъстата му руса коса бе доста прошарена на слепоочията. На челото и брадичката му имаше белези, но те бяха по-скоро от детските му години, а не от войната в Залива.

— Раниха ли те? — попита Хейли.

— Веднъж се спънах в койката и си разраних пръста. Болеше много, но президентът не раздава за това ордени за храброст — той погледна часовника си. — Още две минути.

Точността на предвиждането се потвърди. Залязващото слънце се бе превърнало в червена топка, кацнала на хоризонта, сякаш много скоро ще изчезне от поглед. Хейли мълчаливо проследи хода й, докато напълно се изгуби. Луната вече бе изгряла, плъзнаха сенки, силуетите се покриха със сребристо сияние. Нощните шумове отново станаха напълно осезаеми — откъслечното пиукане на птиците, крякането на жабите. Вече не изглеждаха тъй застрашителни, тъй като й бяха познати. Нещо повече, тя чувстваше присъствието на Грант до себе си, топлината, която излъчваше тялото му, а в миговете, когато се заслушаше — дори ритмичното му дишане. Припомни си своя сън, докосването на ръцете му до тялото й и си пожела, страстно и безразсъдно, да може да се обърне към него с непоколебимата увереност, че той е готов да я прегърне.

Неочаквано почувства ръката на Грант върху рамото си, но жестът не я изненада. Откликна на утехата, която струеше от силните му пръсти и изви глава назад, додето ръката му докосна косите й. Слънцето залезе, помисли си тя. Ето че и той се поддава на магията.

— В състояние ли си да говориш за войната? — попита тя.

Отговорът се забави тъй дълго, та когато прозвуча, тя вече бе изгубила надежда.

— Опитай се да разбереш какъв е бил животът ми, преди да замина. Не беше съвършен без съмнение, но аз се чувствах доволен. Трябва да съм си мислил, че дълги години ще продължи все така и няма да настъпи никаква промяна — той дълбоко пое дъх, сетне бавно издиша. — Когато в крайна сметка ме мобилизираха, изпаднах в шок и все пак… Не се съмнявах, че ще изпълня дълга си, а когато се върна, всичко ще си дойде на мястото.

Настъпи нова пауза, този път по-дълга. После той продължи все тъй нерешително:

— Там всичко ми се струваше някак… прекалено ужасно, за да бъде действителност. Противогази. Палатки. Пясък. Горещина. Студ. Змии. Мухи. Всички бяхме нещастни, уплашени и безкрайно тъгувахме за дома. Мисълта, че все някога ще се приберем, ни помогна да оцелеем. Особено в тежките мигове на престрелки, когато нощи наред не сваляхме дрехите си и се тъпчехме с малки бели хапчета, предназначени да обезсилят действието на невропаралитичния газ. Съзнавахме, че не ще успеем да се измъкнем. Просто изчаквахме всичко това да свърши и да се приберем у дома.

Когато за пореден път замълча, Хейли леко се извърна към него и, покривайки ръката му с длан, я свали от рамото си и я положи върху дъската помежду им, сетне сплете пръсти в неговите.

— Какво се случи, когато се прибра?

— Искаш да кажеш след тържественото посрещане?

Тя кимна, усетила болката, прикрита зад саркастичния тон. Плъзна поглед към водната повърхност, където отразените лунни лъчи проблясваха като светкавици.

Когато продължи, Грант заговори някак по-естествено:

— В началото се къпех по три пъти на ден, тъпчех се с хамбургери и пържени картофи и обед, и вечер. Качвах се в колата, смъквах всички прозорци и потеглях нанякъде, просто за да вдъхвам мириса на свежия въздух. А вечер си лягах в истинско легло в стая със солидни стени.

Ала в леглото си беше сам. Единствено в часовете около полунощ чувстваше истински отсъствието на Мелиса, навярно защото само тази страна от взаимоотношенията им бе останала ненакърнена, преди да замине. Дори тогава не бе сигурен, че точно Мелиса му липсва. Сгушен сред чистите завивки и постоянната температура, поддържана от климатичната инсталация, той просто бе копнял за близост с някое човешко създание, чието тяло допълва неговото собствено. Все още имаше това усещане — ала напоследък копнежът му се бе съсредоточил върху едно определено човешко създание.

Допирът на нежните пръсти върху ръката му го изтръгна от мисловния лабиринт, в който се бе запилял. Разговорът продължава. И темата е войната, припомни си с неохота.

— И после? — подкани го тя.

— Исках час по-скоро да се върна на работа. Самото всекидневие ми липсваше. Хората наоколо. Предизвикателството. Необходимостта да се състезаваш с другите. Копнеех да потъна в някогашните проблеми, да си възвърна териториите, които сам си бях отвоювал. Първия ден… Главната сграда бе украсена с жълти панделки, имаше и торта с лимонена глазура.

— Сигурно са те ценели високо? — вметна Хейли.

— О, да — отвърна той саркастично. — Много скоро разбрах колко високо ме ценят — нова пауза, преди да продължи: — В продължение на шест години работех по четиринайсет часа на ден за компанията. Когато започнах, разполагах единствено с телефонен указател и телефон, а успях да създам най-голямата мрежа от клиенти й да постигна най-високи продажби. После отидох на война, за да бъда герой. Кажи ми, Хейли, когато всички запасняци хукнаха да защитават демокрацията, ти изяви ли своя граждански патриотизъм? Носеше ли жълта лентичка, закачена на ревера?

Хейли сякаш почувства нужда да се защити.

— Това бе последният ми семестър в колежа. И всички студенти…

— Готов съм да се обзаложа, че си приемала символичното значение на тези жълти панделки — изсмя се той горчиво. — Ние също вярвахме. Четяхме за тях по списанията. Близките ни ги споменаваха в писмата си. Те бяха част от голямата илюзия.

— Боя се, че не те разбирам.

— Илюзията. Илюзията, на която всички се поддадохме. Като риби, налапали стръвта. Всички ние вярвахме, че сме повикани с определена цел, а когато си свършим работата, ще се приберем у дома. Господи, какви глупаци сме били.

— О, Грант.

Тя приемаше като своя болката, която мъжът тъй старателно се опитваше да прикрие. Когато вдигна ръце да го приласкае, тя не търсеше интимност, не мислеше за нищо, просто изразяваше чисто женското си съчувствие към неговата уязвимост.

Грант настръхна. Той не искаше съжаление — нито от нея, нито от когото и да било друг. Ала ръцете й тъй нежно галеха кожата му, тъй успокояващо, че той закопня да получи утеха. Надзърна в дълбините на очите й, за да открие измама или насмешка, ала откри единствено нежна загриженост.

Зарови пръсти в косите й и я притегли към себе си. Когато приближи лицето й до своето, всичко се сля в едно — плисъкът на водата и песента на щурците, пърхащото й дишане, влажният въздух, наситен с уханието на гардения, нейният парфюм, свеж и тъй женствен.

Споходи го мисълта, че тя не му предлага страст, ала у него внезапно се бе появила изгаряща жажда. Твърде дълго се бе въздържал, твърде дълго се бе отричал от онова, за което жадуваше душата му. А Хейли бе тук, докосваше лицето му с нежни пръсти, докато лунната светлина проблясваше в очите й. Косата й струеше по пръстите му като коприна и ето че внезапно и буйно той притегли лицето й и впи устни в нейните.

Беше си въобразявал, че търси единствено утеха, ала когато устните й се разтвориха подканящо, неистово желание го погълна.

Чувственото послание на устните му смая Хейли. Горчивият му разказ я бе затрогнал дълбоко и тя бе пожелала да го увери, че е негов приятел, готов да го изслуша и разбере. Ала когато вплете пръсти в косите й, вълнението я бе разтърсило от глава до пети. Бе принудена да признае, че начинът, по който откликна на докосването му, означава нещо повече от обикновено приятелство.

Целувката му я превърна в негова драговолна пленница. Бе тъй настойчива, тържествено признание за пламналата помежду им страст. Хейли направи усилие да се опомни, но желанието бе неподвластно на разума. Понечи да се отдръпне, ала неволно се притисна още по-силно.

Всеки признак за готовността й да отстъпи караше сърцето на Грант да бие още по-лудо. С не по-малко нетърпение Хейли плъзна ръце по раменете му, опиянена от допира на напрегнатите мускули. Близостта я накара да простене от блаженство.

Неистов вой внезапно прониза тишината. Грант изруга, сетне вдигна глава, за да открие източника. Неспособна в първия миг да се изтръгне от забравата, секунда-две Хейли остана неподвижна, после бавно се изправи. Много скоро почувства как Блъстър дращи с лапи по бедрото й. Очите на кучето я гледаха умоляващо и някак объркано. При други обстоятелства това изражение би й се сторило комично, ала сега усети, че у Грант се надига враждебност към нещастното животинче.

— Сигурно е скочил, за да ме защити — плахо продума тя.

— Аз трябва да съм го разбудил — промърмори Грант.

— И си е помислил, че ще ми причиниш болка.

Още миг и щях да му се отдам, помисли си Хейли. Какво знаеше тя за този мъж? Почти нищо, беше споделил само част от онова, което го потискаше. Нещастен, ала и опасен мъж.

— Кучето може би наистина те спаси — рече Грант, взрял се дълбоко в очите й. — Сама знаеш какво щеше да се случи, ако не беше ми попречило.

Хейли поклати глава и извърна очи, като се питаше дали е почувствал поне мъничко разочарование. Дали се надяваше, че ще получи от нея, макар и бегъл знак, че е готова да забрави какво е осуетило това, което щеше да се случи? Беше ли в състояние този озлобен, обезверен мъж да изрече с думи, макар и едно-единствено желание? Или това би било твърде болезнено за него?

Не можеше повече да седи на едно място, така объркана, неспособна да отговори на собствените си въпроси. Тя се изправи и отново погледна към езерото, по тъмната водна повърхност само тук-там проблясваха мъждукащи светлинки.

— Благодаря за залеза.

— Няма защо — отвърна Грант, изтегнат на лакти, вперил поглед в небето.

Хейли вдигна Блъстър и го прегърна. Не погледна повече към Грант.

— Ако случайно видиш Слим, моля те, кажи му, че не съм забравила какво ми обеща. Искам час по-скоро да изгоня Блъстър от кухнята.

— Можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря — тя направи крачка-две, нетърпелива да си отиде.

— Хейли?

Тя спря и се извърна.

— През деня можеш да оставяш зверчето при мен, докато стане готово ограждението.

Съблазнително предложение. Не й беше приятно да оставя Блъстър затворен по цял ден в тясното помещение. В същото време не искаше да се чувства задължена на Грант, а и не искаше да приема уговорка, която би я принудила да го вижда по два пъти на ден.

— Не бих искала да те затруднявам…

— Нямам нищо против — рече той и се изправи.

Колко е самотен, внезапно осъзна Хейли. Колкото и да бе невероятно, състоянието му имаше своето разумно обяснение. Сам се бе откъснал от обществото и ето че сега го връхлиташе самотата.

Гордостта му пречеше да се освободи от нея и предложението да се погрижи за кучето й бе просто начин да се измъкне.

— Не обичам да закъснявам за работа.

— Естествено — прозвуча презрителният отговор.

Ти отново си предишният обаятелен чаровник, тъй ли е, Макензи? — безгласно изрече Хейли.

— Излизам от къщи преди седем.

— По това време вече съм станал. Просто се отбий.

 

 

— Е, Блъстър, утре те канят на гости — рече Хейли на кучето и го пусна в дневната. — Няма повече да те затварям в кухнята. И това ми напомня… — тя въздъхна при мисълта какво голямо чистене я чака. — Гледай да не правиш бели. Отивам само да се преоблека, после ще си приготвим нещо за вечеря — тя сложи ръце на хълбоците си и изрече категорично: — А ти, Артър Рамзи, ако ме слушаш в момента, не смей дори да ми се мяркаш пред очите, какво остава да ме обиждаш. Тази вечер нямам настроение да търпя капризите ти.

Вдъхнови се от собствената си смелост, подтикнала я тъй дръзко да прогони призрака… В следващия миг ужасяващият трясък, долетял от съседната стая, я накара да изпищи. Трепереща от страх, тя се промъкна към кухнята. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

— Как можа, Блъстър! Колко пъти ти повтарям да не играеш в кофата за боклук?