Гленда Сандърс
Нежни тайни (10)

Десета глава

— Но как? — попита Хейли.

— Надявах се, че ти можеш да предложиш нещо.

Младата жена помълча известно време, след което промълви:

— Добре би било да знаем какво всъщност се е случило в онази нощ.

— Трудно ще бъде, като се има предвид, че единствените хора, които могат да кажат, са Артър, Синтия и Мартин Бъртрам.

— Може би трябва да ги попитаме.

Настъпи неловко мълчание. Хейли изправи гръб и погледна Грант в очите.

— Може би трябва да ги попитаме — повтори тя.

— Съгласен съм.

— Какво каза? — ококори се младата жена.

— Казах, че съм съгласен.

— Наистина ли? — не повярва тя на ушите си. — Та нали не вярваш в съществуването на Артър?

— И сега не вярвам.

— Но тогава…

— Няма значение дали съществува за мен, щом за теб той е реалност.

Значи продължава да не ми вярва, помисли си Хейли разочаровано.

— Намекът ти не ми харесва.

Грант повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Време е да се изправим лице в лице с тази история. Ако той се появи и двамата го видим, ще знаем със сигурност, че съществува.

— А ако само аз го видя? — дръпна се Хейли.

— Тогава ще знаем нещо друго. Така или иначе нещо ще научим. Тогава ще решим как да действаме.

Той очевидно бе склонен да участва. Тя трябваше да признае, че е готов на компромис.

— Искам да стане час по-скоро — обади се Хейли.

— Какво ще кажеш за утре вечер?

Тя кимна.

— Чудесно. — Грант я прегърна и тя се сгуши в обятията му. Двамата се отпуснаха на възглавниците.

— Толкова съм уморена — въздъхна Хейли.

— Защо не си вземеш утре почивен ден — целуна я той нежно.

— Да не ходя на работа?

— Ами, да — засмя се Грант. — Ще кажеш, че не си добре.

— Не зная…

— Тъкмо ще си починеш.

— Може би, но…

— Знаеш, че съм прав — той отново я целуна. — Няма да затворят офиса заради твоето отсъствие. Ще останем тук до обяд. — Той нежно прошепна в ухото й: — Можеш да им се обадиш от леглото.

— Би ли набрал номера вместо мен?

В същия миг ръцете му се плъзнаха по тялото й, галеха, възбуждаха. Устните му докоснаха шията й. Тялото му се притисна към нейното и завивките помежду им само разпалиха страстта им. Грант обсипа с целувки устните й. Лицето. Шията. Прошепна в ухото й:

— Ще те любя, докато и двамата се строполим в безсъзнание от изтощение, после ще поспим съвсем голи, притиснати един към друг, и след това отново ще те любя.

Тя плъзна ръце под ризата му и промълви в отговор:

— Какво чакаш, Макензи? Събличай се и идвай в леглото.

Верен на обещанието си той я люби нежно, сякаш благоговееше пред нея; люби я отчаяно, сякаш не можеше да й се насити; бавно, сякаш имаха пред себе си цяла вечност, за да утолят страстта си; трескаво, сякаш се боеше, че съдбата може всеки момент да я изтръгне от обятията му.

Хейли инстинктивно отвръщаше на ласките му — също тъй нежно, отчаяно, бавно и трескаво. Наслаждаваше се на способността си да разпалва желанието му, да го възбужда до полуда.

Тя осъзна, че никога досега не бе обичала тъй силно и безумно, нито е била обичана тъй диво и страстно. Заспа непробудно в прегръдките му като уморено от игра дете и се събуди от нежната му целувка и докосването, което бе молба да люби и да бъде любен.

В осем се обади в офиса, за да предупреди, че ще отсъства. В девет и половина поръчаха да им донесат в стаята свежи плодове, кроасани и шампанско. По обяд станаха от леглото и се изкъпаха заедно, като с наслада оставиха горещата вода да облекчи отмалелите им от любовната нощ тела. В един се облякоха, Хейли навлече фланелката, която й бе донесъл Грант, и заедно с Блъстър, който развълнувано душеше въздуха, отидоха с колата до близкия ресторант, откъдето взеха храна и си организираха пикник в парка в изоставена беседка. А Блъстър се забавляваше с жълъдите и шишарките.

Имаше продължителни мигове на мълчание, докато се наслаждаваха на слънчевите лъчи, но никой от двамата не се смущаваше. За Хейли те бяха изпълнени с неизказани любовни думи. Тишината я обгръщаше като пухено одеяло в студена зимна нощ. Младата жена не желаеше да говори нито за любовта, нито за духовете, нито за миналото или бъдещето. Искаше единствено да се наслаждава на безмълвието, нарушавано само от песента на птиците и шумоленето на вятъра в дърветата. Знаеше, че тишината не може да продължи вечно и все пак изпита тъга, когато Грант заговори:

— Хейли.

Тя се обърна. Очите му бяха изпълнени с любов.

— Снощи… беше…

— За мен също — усмихна се Хейли. — Никога няма да забравя тази нощ.

Той нежно сложи ръка на рамото й.

— Беше незабравима нощ, Хейли. С теб всичко е необикновено.

Тя покри с длан пръстите му и затвори очи.

— Мислиш ли… Възможно ли е… Дали всичко между нас е толкова хубаво, защото възкресяваме любовта между Синтия и Мартин?

— Че сме като обсебени от тях?

— Само… долавяме техните чувства… Ти цитира стихотворението на Мартин.

— Хейли, стихотворението не е на Мартин. На Байрон е. Всички сме чели Байрон в училище. Онази вечер си помислих, че думите „Там грее нежна светлина…“ са много подходящи за момента.

— Ти откъсна гарденията и я вплете в косите ми.

— Хейли! Адам вероятно също е вплитал цветя в косите на Ева в Райската градина.

— И виж докъде ги е довело това — засмя се Хейли.

— Дотам, докъдето стигнахме и ние. Защото и те са изпитвали същите чувства един към друг.

— Значи мислиш, че стихотворението и гарденията са чисто съвпадение?

— Хейли, когато две пчели ужилят двама души в различни краища на света, не е съвпадение, ако и двамата възкликнат „По дяволите!“ и ги смачкат. И нас ни е ужилила пчела, това е. Също както е ужилила Синтия и Мартин.

— Не мисля, че аналогията ти е твърде романтична.

— Не съм много романтичен.

Тя потърка буза в ръката му.

— Да, също както Наполеон не е бил амбициозен.

— Ти ме превърна в романтик.

Той погали бузата й и Хейли затвори очи.

— Беше доста изненадващо за мен. Не знаех какво търся, когато дойдох тук, но със сигурност не очаквах да се влюбя.

— Казват, че се случва винаги, когато най-малко го очакваш — тя повдигна клепачи, срещна погледа му и се усмихна. — Мислиш ли, че ще продължи дълго?

— А ти мислиш ли, че някога ще свърши? — попита той и я целуна, преди да й даде възможност да отговори.

 

 

Грант стисна ръката на Хейли и неохотно я пусна.

— Не ми се иска да влизаш сама.

— Не съм сама. Блъстър е с мен.

Грант изгледа скептично кученцето, което бе стиснала под мишница.

— Не съм спокоен.

— Той е като алармена инсталация. Усеща присъствието на Артър, преди аз да съм го доловила.

Преди… или след като застанеш нащрек, зачуди се Грант. Опитваше се да разсъждава трезво. В къщата на Хейли наистина се случваха странни неща. Но все още му бе трудно да повярва в историята за призраците. И мисълта, че каквото и да става в къщата, Хейли ще бъде там, не му даваше покой.

Душевно, емоционално, а може би дори физически, тя бе твърде уязвима — това бе единствената причина, поради която се бе съгласил да участва в тази лудост. Без него тя би била съвсем сама.

А без нея той щеше да бъде съвсем сам. Тя се бе превърнала в неразривна част от неговия живот.

Хейли се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Не се безпокой. Артър никога не се разхожда преди залез. Изглежда сдружението на духовете им забранява да излизат през деня.

Струваше му огромни усилия да я остави да влезе сама в къщата, съвсем сама, придружена единствено от беззащитното малко кученце.

Хейли спря в антрето и се огледа. Макар обзавеждането да й бе познато, стори й се, че е отсъствала дълго време, а не само един ден; сякаш бе живяла тук и сега се връщаше за кратко посещение от носталгия.

Тя тръсна глава, за да прогони усещането и пусна Блъстър на пода. Разсмя се, когато той се втурна към кухнята и го последва. Сила му храна и той лакомо започна да яде.

Тя се преоблече в джинси, но остана с фланелката на Грант. Извади продуктите, които бяха купили — сиренето, плодовете. Застла масата с покривка и сложи две свещи. После извади списание и седна да го прегледа. Но разкъсвана между спомените от изминалата нощ и в очакване на предстоящата, не можа да се съсредоточи дори върху страниците с модни облекла. Накрая остави списанието, обгърна колене и въздъхна. Хубаво беше, че се откъсна за една нощ от познатата обстановка. Хубаво беше да градят планове и да разговарят далече от сянката на Езерото на влюбените и легендарното бягство на Синтия и Мартин.

Тя сведе поглед към Блъстър, свил се на топка до нея на дивана. Нейният малък детектор за духове. През целия следобед кученцето не излая нито веднъж, а сега спеше спокойно.

Спи, дребосъче, помисли си тя. Имам чувството, че ни очаква дива и изпълнена с вълнения нощ.

Както се бяха уговорили, Грант дойде в седем. В очите му се четяха безброй въпроси. Хейли поклати глава — Артър не се беше появявал.

Грант я прегърна още щом влезе. Изпитваше нужда да почувства близостта на тялото й, да се увери, че всичко е наред.

— Тези два часа и половина бяха най-дългите в живота ми — прошепна в ухото й. — Ако ти се беше случило нещо…

— Виното е изстудено — рече тя. — Ще запалиш ли свещите?

— Чувствам се прекалено напрегнат, за да разбуждам духове — отвърна той.

Тя обви ръце около врата му и вплете пръсти в косата му.

— Съсредоточи се. Вино. Свещи. Аз — устните й нежно погалиха неговите.

Мъжът не устоя и откликна на целувката.

Запалиха свещите и наляха виното. Вечеряха, после танцуваха на нежна бавна музика. След поредния танц Хейли поведе Грант по коридора към спалнята си.

Ако можеха по някакъв начин да предизвикат Артър да се появи, то мъжкото присъствие в стаята на Синтия бе най-сигурният начин.

Грант жадно впи устни в нейните. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, спряха на бедрата и мъжът я притисна към себе си.

— Искам да почувствам допира на кожата ти.

— Би могло…

Думите й заглъхнаха в какофонията от шумове. Стаята сякаш оживя от вятъра, който се втурна вътре. Той разлюля завесите, събори завивките от леглото, разклати картините по стените. Блъстър нададе вой — пронизителен тъжен вой.

Най-после вятърът и шумът се сляха в едно. Шокиран и невярващ, Грант освободи Хейли от прегръдките си и се втренчи в натрапника, който приемаше форма пред очите му. Ужасен, Грант не можа да реагира, когато Артър Рамзи подпря пушка на рамото си и я насочи към гърдите му.

Хейли бе свикнала със сипещия обиди Артър, но сегашното му появяване беше различно. Вместо бащин гняв привидението излъчваше злоба и ненавист. Стаята се изпълни с неприятната отвратителна миризма на зло.

За Хейли сцената пред нея сякаш се разигра в забавен каданс. Вцепенена, хипнотизирана, изплашена, тя се втренчи в заплашително насоченото оръжие и почувства странно раздвоение. Виждаше всичко от две различни гледни точки и реакциите й сякаш се определяха от две съзнания. Тиранинът бе неин баща; той беше Артър Рамзи, досадният стар призрак, който я обиждаше. Мъжът, срещу когото бе насочено оръжието, бе Мартин, когото тя обичаше повече от собствения си живот; той беше Грант, с когото се бе любила през изминалата нощ. Тя беше Синтия Рамзи, невинна девойка от друго поколение; тя бе Хейли, независима модерна жена на действието.

— Не-е-е! — изкрещя тя и се втурна към злодея. Извика отново, когато пушката изтрещя по-силно от гръмотевица. Тя падна, притиснала ръце към гърдите си, когато в тялото й сякаш избухна пожар и пред очите й се спусна мрак.

— Хейли, Хейли, моля те — дочу гласа на Грант, почувства ръцете му, които я притискаха към гърдите му и леко я люлееха.

— К-какво? — попита тя и премигна, когато мракът се разсея и пред очите й изплува лицето на Грант. — Грант?

Но той беше вцепенен, погледът му блуждаеше. Към пронизителния вой на Блъстър се прибави ридание, изпълнено с мъка и болка. Артър Рамзи бе коленичил пред тях, прегърнал безжизненото прозрачно тяло на дъщеря си Синтия. На пода лежеше още едно прозрачно тяло. Навсякъде имаше кръв. Голямо кърваво петно се виждаше върху роклята на Синтия и върху ризата на безжизнения младеж. Риданията на Артър Рамзи отекваха в стаята.

— Синтия — името се изтръгна като вик и Артър Рамзи се разпадна като съчка, превърнала се в пепел. Телата на Синтия и Мартин също изчезнаха. Вятърът се върна, този път като вихрушка, завъртя пепелта и отмина. В същия миг настъпи гробна тишина.

Най-после и отвратителната миризма изчезна. Грант, който бе приклекнал, се отпусна на пода. Хейли легна до него, а Блъстър дотича, нетърпелив да поиграе.

— Хейли! — Грант сякаш изведнъж осъзна действителността. — Господи, Хейли! — той неочаквано впи устни в нейните, все още под въздействието на чувствата си — ужас, страх и невероятно облекчение. Когато най-после се отдръпна, мъжът скочи на крака и вдигна Хейли. — Да се махаме оттук!

Тя трябваше да тича, за да не изостава от него. Не би се изненадала, ако я качеше на пикапа и я откараше в хотел, но очевидно пристанът му се стори достатъчно отдалечен. Огряната от луната водна повърхност действаше успокояващо, както винаги. Той притисна Хейли към себе си и се взря в езерото.

— А аз не ти вярвах. Толкова съжалявам.

— Досега не е било толкова лошо. В противен случай сигурно бих полудяла, каквото всъщност беше и твоето мнение.

— Никога не съм смятал, че си луда. Бях убеден, че имаш богато въображение.

— Сега поне знаем. Получихме отговорите на всички въпроси. Синтия е мъртва — тя въздъхна. — Бях свикнала да гледам езерото и да си мисля колко романтично са избягали Синтия и Мартин с гребната лодка. А сега знаем, че планът им се е провалил. Синтия вероятно е знаела, че баща й следи Мартин, но не е намерила начин да го предупреди.

— Докато не откри достатъчно чувствителен човек, който да я чуе.

— Ти също си чувствителен. И ти ги чу. Вика, изстрелите. Само, че не знаеше какво чуваш. Господи, Грант, ние ги събудихме и сега те ще разиграват тази ужасна сцена отново и отново.

— Не е сигурно, че ние сме ги събудили. Може би през цялото време са били тук, но не е имало кой да ги чуе.

— Тръпки ме побиват при тази мисъл — двамата замълчаха за миг, после Хейли попита: — Какво ще правим сега?

— Нека влезем да обсъдим възможностите — предложи той.

Сгушени в леглото на Грант, с Блъстър, свит в краката им, те разговаряха дълго. Ала колкото и да разсъждаваха над ситуацията, едно бе ясно: къщата на Хейли бе обитавана от призраци и те трябваше да намерят покой. И винаги достигаха до един и същ въпрос: как да успокоят духовете?

— От всички истории за призраци, които съм чела, духовете бродят, защото нещо е останало нерешено — рече Хейли. — И когато това „нещо“ се реши, духовете намират покой. Но в случая с Артър „нещото“ е, че неволно е убил дъщеря си. При Синтия „нещото“ е, че тя е знаела какво ще се случи, но е била безсилна да го предотврати. А Мартин… Мартин е бил убит.

— Така че във всички случаи „нещото“ се върти около факта, че Артър е убил Синтия и Мартин. Откъдето следва, че единственият начин да намерят покой, е да се предотврати убийството, което е невъзможно.

— Дали наистина е невъзможно?

— Невъзможно е да се променят фактите, Хейли. Ако ставаше дума само за Мартин и Синтия, тогава разкриването на убийството щеше да бъде достатъчно, за да намерят покой. Но не можем да променим историята и да се получи така, че Артър да не е убил дъщеря си.

— Защо не?

— Защото вече се е случило. А когато нещо веднъж се случи, не можем да върнем времето назад и да го променим.

— Освен ако…

— Не зная за какво мислиш, но ако предлагаш да променим историята…

— Грант, когато тази вечер Артър насочи пушката срещу теб, какво почувства?

— Какво почувствах ли? Бях изплашен до смърт.

— А имаше ли усещането, че той… се прицелва в теб?

— Но той наистина се прицелваше в мен.

Хейли положи глава на гърдите на Грант.

— За няколко секунди аз се чувствах… странно.

— Разкажи ми.

— Стори ми се, че съм двама души едновременно. Видях Артър и знаех, че това е Артър, и все пак чувствах… Струваше ми се, че съм Синтия и той е мой баща. Не че тя се бе вселила в мен. Само имах чувството, че съм свързана с нея по някакъв странен начин.

— Искам да ви кажа, госпожице Адисън, че когато се хвърлихте пред пушката, съкратихте живота ми с десет години.

— Какво мислиш, че ще се случи, ако успеем да попречим на Артър да стреля?

— Все още не разбирам какво целиш с въпросите си.

— Щом аз виждах всичко през очите на Синтия, тогава някой би могъл да влезе в ролята на Артър. Някой, който прилича поне малко на него…

— Предполагам, нямаш предвид мен.

— Не ставай глупав. Какво общо имаш ти с Артър? Но ако намерим някой, да кажем почти на неговата възраст. Който умее да си служи с пушка…

— Нямаш предвид…

— Защо не? Той ще ни помогне. Сигурна съм.

— О, разбира се. Как си представяш да отидем при Слим и да го попитаме дали не желае Артър Рамзи да се всели в него.

— Бихме могли да подходим тактично.

— Мисля, че идеята ти е неизпълнима. Той вече не е млад, Хейли. Ако види това, на което аз станах свидетел днес, може да получи сърдечен удар.

— Не и ако е подготвен. Той е жилав мъж, Грант.

— Добре, да предположим, че го убедим да стане приемник на Артър Рамзи. Какво се надяваш да постигнеш?

— Когато влязох в ролята на Синтия, аз реагирах така, както е постъпила тя, защото… се опитах да предпазя Мартин. Но в същото време се опитах да предпазя и теб. Но имах избор. Искам да кажа, ако бях подготвена, можех да не застана пред пушката, бих могла да не помръдна. И щом аз мога да променя това, което е сторила Синтия, може би Слим ще предпочете да не стреля. Особено ако преди това съм го подготвила.

Последва тишина, после Грант каза:

— Няма да се получи, Хейли.

— Може и да успеем.

— Твърде опасно е.

Отново последва мълчание.

— Защо не го оставим сам да реши? — Грант не отговори. — Ще му разкажем всичко до последната подробност и ще го оставим сам да реши дали да опита, или не.

— Ще ни помисли и двамата за луди.

— Всъщност именно от това се страхуваш, нали?

Последвалата тишина бе мъчителна и напрегната.

Хейли обви ръце около кръста му и го целуна по бузата.

— Зная как се чувстваш, Грант. Аз също не исках да казвам на никого. Бях… смутена, смятах, че ще ме помислят за луда. Трябваше ми доста кураж, за да ти кажа, а ти не ми повярва.

— Съжалявам.

— Накрая ме изслуша. И се съгласи да направиш нещо. Да притежаваш къща, обитавана от духове, е все едно да страдаш от смущаваща душевна болест. Не можеш да споделиш с никого, но не можеш и да не й обръщаш внимание. Трябва сам да се справиш с нея. Мисля, че си струва да опитаме с моята идея. Имаш ли по-добра?

— Да — рече той. — Но не е свързана с духовете.

— Ще говоря със Слим — заяви Хейли.

— Двамата ще разговаряме със Слим — поправи я Грант.

— Утре. След работа.

— Утре ще ходиш на работа?

— Трябва да отида. Иначе ще ми бъде трудно да се справя с натрупаните документи.

— Остава ни тази нощ.

— Тази нощ?

— Нали няма да се връщаш вкъщи. Остават ни две възможности. Можем да останем тук или да отидем в хотела.

Ласките му бяха по-убедителни от думите. Устните му се плъзнаха по шията й към рамото. Ръцете му погалиха гърдите й.

— Трябва да се върна вкъщи сутринта, за да се преоблека за работа, така че по-добре да останем тук. Никъде не ми се ходи.

— Радвам се да го чуя. И тъй като оставаме…

— Да?

— Мисля, че дрехите само ще пречат.

— Имаш доста едностранчиво мислене — прошепна тя, когато Грант посегна към копчетата. — Харесва ми.

Доста по-късно, когато заспиваха, той рече:

— Хейли?

— Да? — отвърна сънено тя.

— Преди да се любим за първи път, ти казах, че не мога да ти предложа „завинаги заедно“.

— Обвито в розови панделки — промърмори тя.

— Ти отговори, че не търсиш такава връзка, тъй като току-що си напуснала дома на родителите си.

— Аха.

— Хейли?

— Да?

— Искам да бъдем „завинаги заедно“.

— „Завинаги“ е твърде продължителен период — рече тя и се притисна към него.

— Без значение какво ще се случи с къщата. Искам да кажа, дори да се наложи да я срутиш. Дори ако трябва да продам магазина и да започна работа.

— Нека не избързваме — предупреди го тя. — Всяко нещо с времето си.

— Завинаги — повтори той. — Кажи го, Хейли.

— Завинаги — прошепна тя, когато Грант най-сетне отдели устни от нейните.

Бяха почти заспали, когато тя прошепна името му.

— Да? — отвърна той.

— Искам и розови панделки.