Чингиз Айтматов
Шареното куче тича край морето

В непрогледната, пропита е летяща мъгла и хлад крайморска нощ, по цялото протежение на Охотския бряг, по целия фронт на сушата и морето се водеше изначалната, неукротима борба на двете стихии — сушата преграждаше движението на морето, морето неуморно нападаше сушата.

Бучеше и се мяташе морето в мрака, връхлиташе и се разбиваше о скалите. Глухо тътнеше и отблъскваше ударите на морето каменно твърдата земя.

И тъй враждуват те още от сътворението — от онова време, когато денят начена с ден, а нощта — с нощ, за да бъде и пребъде все тъй — дни и нощи, — докато ги има земята и водата в нескончаемото време.

Все тъй — дни и нощи…

Още една нощ изтичаше. Нощта срещу излизане в морето. Не спа той тая нощ. Пръв път в живота си не спа, пръв път в живота си изпита безсъница. Така му се искаше по-скоро да съмне, по-скоро да се впуснат в морето! И слушаше, легнал на нерпената^[1] кожа, как едва доловимо потръпна под него земята от ударите на морето и как бучат и стенат вълните в залива. Не спеше, заслушан в нощта…

А нали някога всичко е било съвсем иначе. Сега е невъзможно дори да си го представим, сега никой хабер си няма от това и дори през ум не му минава, че ако не е била в онова отколешно време патицата Лувър, светът щеше да изглежда съвсем иначе — сиреч сушата не би противостояла на водата, а водата не би противостояла на сушата. Та нали в самото начало — в началото на началата — земя в природата не е имало, нито прашинка дори. Навред било вода, само вода. Водата възниквала от само себе си, в кръговъртежа си — в черните бездни, в безмерните глъбини. И бликали вълни подир вълни, разливали се вълни подир вълни по всички посоки на безпосочния тогава свят; отникъде към никъде.

А патицата Лувър, да-да, същата тази обикновена крякла-широкочовка, която и до ден-днешен прехвръква на ята над главите ни, летяла в онова време над света сам-саменичка и нямало къде да снесе яйцето си. По целия свят нямало нищо друго освен вода, дори сламчица нямало, та гнездо да си свие.

С крясък летяла патилата Лувър — от страх, че не ще удържи, от страх, че ще изпусне яйцето в морската бездна. И накъдето да политала, и докъдето да долитала тя — на шир и длъж се плискали вълни под крилете й, околовръст лежала великата Вода — вода без брегове, без начало, без край. Намъчила се патицата Лувър, разбрала: по целия свят няма място за гнездо.

И тогава патицата Лувър кацнала на водата, наскубала пера от своята гръд и си свила гнездо. И от него, от това гнездо плаващо, започнала да се образува земята. Лека-полека се разраствала тя, лека-полека се заселвала с твари най-различни. А човекът ги надвишил всичките до една — приспособил се по снега на ски да ходи, по водата на лодка да плава. Научил се зверове да убива, риба да лови — с тях се прехранвал и рода свой множал.

Но ако знаеше само патицата Лувър какво тегло има да тегли белият свят с появяването на твърдта сред безкрайното царство на водата! Нали оттогава, откакто възникнала земята, морето не може да се усмири; нали оттогава започва тази битка: морето против сушата, сушата против морето. А човекът навремени тежко си изпаща между тях — между сушата и морето, между морето и сушата. Не го обича морето, защото към земята е по-привързан той…

Наближаваше утрото. Още една нощ си отиваше, още един ден се зараждаше. В светлеещия, сивкав сумрак постепенно се обрисуваше като еленова устна в гълъбовия облак на диханието бушуващото съприкосновение на морето с брега. Морето дишаше. Над цялото кипящо съприкосновение димеше студената пара на летящите капки и над цялото крайбрежие, по цялото му протежение, тегнеше настойчивото бучене на разбиващите се вълни.

Вълните упорстваха: вълна подир вълна яростно налитаха върху сушата — по ледената кора на нанесения пясък, през сиво-кафявите грамади хлъзгави камъни — с цялата си сила и напор; и вълна подир вълна угасваха, като издишване, при ръба на разливането, оставили подире си мимолетна пяна и миризма на гнило от раздълбани водорасли.

Понякога ведно с разбиващите се вълни на брега изскачаха ледени отломки, бог знае откъде приплавали с пролетното движение на океана. Изхвърлени на пясъка, заблудените отломки моментално се превръщаха в нелепи, безпомощни късове замръзнало море. Но следващите вълни бързо прииждаха и ги отнасяха обратно, в своята стихия.

Мъглата изчезна. Утрото все повече се наливаше със светлина. Постепенно изпъкваха очертанията на земята, постепенно се проясняваше морето.

Разтревожени от нощния вятър, вълните още се мятаха край бреговете като беловърхи, огъващи се бърда, но в глъбините, в чезнещата далечина морето вече се усмиряваше, успокояваше и оловно проблясваше с тежко вълнение.

Плъпнаха облаците откъм морето, приближаваха се към хълмистия бряг.

Точно там, край залива на Шареното куче, на косо издадения в морето полуостров се възвишаваше най-забележимата скала, наистина наподобяваща отдалеч огромно шарено куче, което безгрижно си тича край морето. Обрасла по скатовете с кичурести храстовидни дървеса и запазваща чак до жаркото лято бяло петно сняг на „главата“, като голямо клепнало ухо, и още по-голямо бяло петно в „слабината“ — в сенчестата падина, скалата Шареното куче винаги се виждаше отдалеко наоколо — и от морето, и от гората.

Оттук, от залива на Шареното куче, призори, когато слънцето изскочи на „две копрали“, в морето пое нивхска лодка. В лодката имаше трима рибари и едно момиче. Двамината мъже, които бяха по-млади и по-силни, гребяха с четири весла. На кърмата до кормилото седеше най-старият и достолепно посмукваше дървената си лула — тъмнолик, изпит старец, с изпъкнала адамова ябълка, силно набръчкан, особено шията му — цялата в дълбоки дипли: ръцете — едри, възлести по ставите, покрити с белези и драскотини. Взел да белее. Почти беловлас. На кафеникавото му лице силно се открояваха прошарените вежди. Старикът навично прижумяваше със сълзящи, зачервени очи — нали цял живот е гледал водната шир, отразяваща слънчевите лъчи — и сякаш слепешката направляваше лодката по залива. А на срещуположната страна на лодката, кацнал като дъждосвирец на самия нос, току поглеждаше скришом възрастните и едва го сдържаше на едно място — не искаше да ядосва навъсения старейшина — чернооко момче, единайсет-дванайсет годишно.

Момчето бе развълнувано. От възбуда ноздрите му се разширяваха здравата и тук-таме по бузите изскачаха иначе незабележимите лунички. По това си приличаха с майка си — и на нея от много радост току избиваха по лицето такива скрити лунички. Момчето имаше за какво да се радва. Това излизане в морето бе заради него, да го посветят в ловджийския занаят. И затова Кириск въртеше насам-натам глава като дъждосвирец, кокореше очи наоколо с нарастващо любопитство и нетърпение. Пръв път в живота си излизаше Кириск в открито море с истински ловци, на истински, голям риболов, с голямата родова лодка. Много му се искаше да се понадигне, да сръчка гребците, много му се искаше сам да грабне веслата, да замахне колкото сили има, та по-скоро да доплават до островите, където предстоеше големият лов на морски животни. Но такива детинщини можеха да се сторят смешни на сериозните хора. И като се опасяваше от това, момчето напрягаше сили да не се издаде. Но това не беше толкова лесно. Едва успяваше да скрие своето доволство — смуглите му, пълни бузи ярко руменееха. А най го издаваха очите — сияещите, чисти, одухотворени момчешки очи не можеха да спотаят радостта и гордостта, препълнили ликуващата му душица. Пред него е морето, пред него е големият лов!!!

Старикът Орган го разбираше. Предугаждайки с прижумели очи посоката в морето, той следеше и настроението на Кириск, който се въртеше като на тръни от нетърпение. Погледът на старика омекваше — ех, младост, младост, — но тутакси започваше усилено да посмуква полуугасналата си лула и овреме потискаше усмивката в крайчеца на хлътналата уста. Не биваше да показва усмивката си. Момчето седеше с тях в лодката не за развлечение. Предстоеше му да започне живот на морски ловец. Да започне с лов и да завърши с лов някога в морето — такава е съдбата на морския ловец, тъй като няма на света по-труден и опасен поминък от ловуването в морето. А да привиква трябва още от малък. Не току-така старите хора казват: „За две жени мъж станал, а нож не похванал.“ И друго казват: „От вещ ловец и лисицата се плаши.“ Тъй че, за да може мъжът да изхранва семейството си, трябва от малък да изпече занаята. Та дошъл бе редът и на Кириск, време бе да го напътят, време бе да привиква с морето.

Всички знаеха това, цялото поселище от рода на Рибата-жена край скалата Шареното куче знаеше, че днешното излизане в морето се предприема само заради него, заради Кириск, бъдещия ловец и печеловник. Тъй е било винаги — щом се е мъж родил, трябва да се побратими с морето от малък, та морето да го знае, а и той да уважава морето. И затова сам старейшината на рода — Орган, и двамина от най-добрите ловци — Емрайин, бащата на момчето, и Милгун, братовчед на баща му, излязоха в морето, повинили се на заветния дълг на по-старите пред по-младите, този път пред него, момчето Кириск, което трябваше отсега и завинаги да се свърже с морето, отсега и завинаги — в дни на сполука и несполука.

Нищо, че Кириск още е момче, нищо, че устата му още мирише на мляко и не се знае дали ще излезе от него човек; но кой може да каже изнапред, току-виж и станал — когато тях вече не ще ги бива, когато се превърнат в немощни старици — тъкмо той, Кириск, опората на рода. И тъй трябва да бъде, тъй се предава то от поколение на поколение, от коляно на коляно. На това се крепи животът.

Но за това никой не говори на глас. Човек си го мисли наум, но рядко говори с другиго. И поради тази причина там, край Шареното куче, никой от хората на Рибата-жена не придаде особено значение на събитието — първото излизане на Кириск в морето. Напротив — съплеменниците дори се постараха да не забележат как потегли той с големите ловци. Сякаш не приемаха сериозно тази работа.

Изпроводи го само майка му, и то без дума да продума за предстоящото плаване, и се сбогува с момчето далеч от залива. „Хайде, отивай в гората!“ — нарочно високо каза тя на сина си, без да гледа към морето, а встрани, към гората: „Гледай дървата да са сухи и да не се изгубиш в гората.“ Тъй му рече тя, за да заличи следите, за да предпази сина си от кинрите — злите духове. И за баща му дума не пророни. Все едно — Емрайин не е баща, все едно — Кириск не тръгва с него, а със случайни хора. По същата причина премълчаваше — да не подушат кинрите, че Емрайин и Кириск са баща и син. Ненавиждат злите духове бащите и синовете, когато отиват заедно на лов. Като нищо погубват единия от тях, та да отнемат силата и волята у другия и той от мъка да се закълне, че повече нито в морето ще ходи, нито в гората ще стъпи. Такива коварни са кинрите и само дебнат, само изчакват случай зло да сторят на хората.

Кириск не се бои от злите кинри, не е малък вече. А майка му се бои, особено за него. Ти, казва, си още невръстен. Лесно могат и да те объркат, и да те погубят. И не е лъжа! Ох, тези зли духове колко беди само носят на детето — ту болест ще му довлекат, ту някаква вреда ще му сторят, или ще го осакатят, — та да не стане от него ловец. И на кого е нужен тогава такъв човек! Затова е много важно да се предпазиш от злите духове, особено в детски години, докато не пораснеш. А стъпиш ли на крака, укрепнеш ли, тогава никакви кинри не са опасни. Тогава те не могат да ти надвият, боят се от силните хора.

Тъй се разделяха майката и синът. Майката постоя мълчаливо, стаила в това мълчание и страха, и молбата, и надеждата си, па пое назад, без да се обърне нито веднъж към морето, без дума да продума за бащата, като че наистина хабер си нямаше накъде е тръгнал със сина им, а нали тя ги беше стъкмила за път, с ядене за три дни запасила, но сега се правеше, че нищо не знае — толкова се боеше за сина си! Толкова се боеше, че с нищо не издаде тревогата си, за да не подушат злите духове какъв страх е свил душата й.

Майката си тръгна далеч от залива, а синът, като криволичеше из храстите, за да заличи следите си и не го съзрат невидимите духове — тъй заръча майка му, не искаше да я огорчава в такъв ден, — бързаше да догони отишлите далеко напред мъже.

Скоро ги настигна. Те вървяха бавно, с торби, пушки и ловджийски такъми на рамо. Най-отвред — старейшината Орган, подир него биеше на очи със своята фигура и ръст широкоплещият, брадат Емрайин, а накрая пристъпваше тромаво ниският, набит и объл като пън, Милгун. Дрехите им — носени доста в морето — бяха от щавена кожа с косъма навън, за да държи топло и не пропуска вода. А Кириск в сравнение с тях изглеждаше нагизден като за празник. Постарала се беше майка му, отдавна му беше приготвила морските одежди. И торбасата^[2], и горната дреха — извезани по края. Кому е нужно това в морето! Но майката си е майка.

— Брей, а пък ние решихме, че си останал! Помислихме, че са те върнали за ръчичка у дома! — закачливо се учуди Милгун, когато Кириск се изравни с тях.

— Мене ли? Мене да върнат? За нищо на света! — Кириск едва не се задави от обида.

— Хайде, хайде, от шега не разбираш — успокои го той, — не се сърди. В морето с кого ще разговаряме, ако не помежду си. На̀, носи това! — подаде му Милгун своя винчестер. И момчето благодарно закрачи редом с него.

Предстоеше да се натоварят и да отплават.

Тъй отиваха те в морето. Затова пък завръщането, ако е рекъл бог и ако се върнат с улов у дома, ще бъде друго. Тогава ще възхваляват момчето, както се полага. Ще празнуват посрещането на младия ловец, песни ще се пеят за щедростта на морето, в чиито необятни глъбини се множат риби и зверове, предназначени за силните и смели ловци. Ще възпяват Рибата-жена, прародителката, от която водят началото си те — хората на Рибата-жена по земята. Ще закънтят барабаните под ударите на кленовите палки и тогава шаманът — премъдрият човек — ще подхване разговор със Земята и Водата, разговор за него, Кириск, новия ловец. Да-да, за него ще говори шаманът със Земята и Водата, ще отправя молитви и заклинания да са винаги добри към него, та да стане велик ловец, да му работи късметът и на Земята, и на Водата, да му бъде съдено винаги да поделя улова между старите и младите с цялата си справедливост. И за още нещо ще отправи молби и заклинания той, шаманът премъдър: да му се народят на Кириск деца и всички да бъдат здрави и читави, та родът на великата Риба-жена да се множи и потомци след потомци да се редят:

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоето жарко чрево зачева живота,

твоето жарко чрево ни роди край морето,

твоето жарко чрево — най-хубавото място в света.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоите бели гърди — глави на нерпа,

твоите бели гърди ни откърмиха край морето.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена?

Най-силният мъж при теб ще доплува,

та твойто чрево да разцъфти,

та твоят род на земята да се множи…

Ето такива песни ще се пеят на празника сред хоровода и глъчката. И на този празник ще се извърши още едно важно деяние за Кириск. Танцуващият в унес шаман ще повери съдбата му на една от звездите. Та нали всеки ловец си има своя звезда — закрилница. А на коя звезда ще бъде поверена неговата съдба, съдбата на Кириск — това никой никога няма да узнае. Само шаманът и тази звезда, невидимата закрилница, ще знаят. И никой друг. А звездите в небето чет нямат…

Е, разбира се, майка му и сестричката му ще се зарадват най-много от всички, ще пеят и играят по-силно от всички. И баща му, Емрайин, на всеослушание ще се назове баща и също ще се радва и гордее. А засега той не е баща. В морето няма бащи и синове, в морето всички са равни и се подчиняват на най-стария. Както нареди най-старият, тъй ще бъде то. Бащата не се вмесва. Синът не се оплаква на бащата. Тъй се полага.

А сигурно и Музлук, момченцето, с което си играеха като малки, ще се зарадва много. Сега те вече играят по-рядко. А от днес нататък хич: на ловеца не му е до игри…

* * *

Лодката плаваше добре, с леко ниркане във вълните. Отдавна остана назад заливът на Шареното куче, минаха и край Дългия нос и като излязоха и като излязоха в открито море, видяха, че вълната тук не е по-силна, отколкото в залива. Вълните се плискаха на еднаква височина и с еднакъв промеждутък от време. По такива устойчиви вълни може да се плава бързата.

Леко, пъргаво вървеше лодката, издълбана от ствол на огромна топола. Здраво се държеше и при напречна, и при странична вълна, леко се подчиняваше на кормилото.

Като посмукваше все същата, вече угаснала лула, старикът Орган изпитваше удоволствие от сигурния ход на лодката и така драго му ставаше на душата, сякаш той самият бе лодка, която плава, нагазила до средата на борда, по студеното море; сякаш той самият пореше морската шир, под еднообразното скриптене на висилките и равномерния замах на веслата; сякаш той самият се движеше и разсичаше с кила, като със собствената си гръд, жилавостта на насрещните вълни и леко се олюляваше от ударите и тласъците на водата. Това усещане за пълно сливане с движението на лодката будеше у него странни размисли. Доволен беше от лодката, дори много доволен, та нали сам я дялка и дълба; тополата я повалиха дружина, на един човек, та и на четирима дори такова нещо не е по силите, а я работи сам — три лета я суши и стърга и още оттогава знаеше: най-хубавата лодка ще стане измежду всичките, които е измайсторил в живота си. Но като си мислеше за това, неволно се натъжаваше — ами ако тази лодка е последната в живота му! Ех, дано поживее още. Още да походи на ловитба из морето, още някоя и друга лодка да изкалъпи, докато са силни очите му, докато му иде отръки.

И като си мислеше така, той разговаряше наум с лодката: „Обичам те и ти вярвам, сестро моя лодчице — казваше й старикът. — Ти знаеш езика на морето, познаваш привичките на вълните, в това ти е силата. Достойна лодка си, най-добрата от всички, които съм направил. Голяма лодка си — два лахтака^[3] и една перла побираш. Сполука ни носиш. Затова те уважавам. А как те обичаме, когато едва мъкнеш нашия улов, когато се връщаш към брега, потънала до ръба и даже понапълнена с вода! Всички тогава тичат да те посрещат, сестро моя лодчице!

Ако аз умра, още дълго ходи, ходи далеко до богати на ловитба места. Ако аз умра, плавай по морето с млади и силни ловци. Ако аз умра, служи им, както служиш на мен. И дочакай, сестро моя лодчице, докато и този наш филиз, дето седи сега на носа, върти глава, едва го сдържа на едно място — да не беше вода, а твърд, тозчас би хукнал на голям лов и самичък би се справил с всичко, тъй му се чини, — дочакай, сестро моя лодке, да порасте и да потегли с тебе наблизо и надалече. А днес той е за пръв път с нас в морето. Тъй трябва. Нека привиква. Ние ще си отидем, а пред него тепърва е животът. Ако се е метнал на баща си, на Емрайин, свестен човек ще стане. А не някакъв дърдорко. Емрайин май е най-добрият ловец между сегашните. Як мъж, способен. Някога и аз бях такъв. Пращях от сила. Жените ме обичаха тогава. И аз си мислех — все тъй ще е. Късно разумява човек, че не било тъй. Но младите хабер си нямат! Ето Емрайин и Милгун, сигурно още не мислят за това. Е, тяхна си работа. Ще дойде време да разберат. А сега гребат добре, ловко. Милгун приляга на Емрайин. Сигурна, издръжлива двойка са. Лодката като от само себе си, като на шега плава. Ала тъй само изглежда. Та нали по морето на ръцете си ходим. Гребеш, гребеш — край няма! Днес комай до тъмно ще плаваме, докато стигнем до Третата пъпка. А утре — цял ден обратно. От зори до мрак. Аз ще сменям ту единия, ту другия, ала не е шега работа да пребълникаш с весла цялото море. А върнем ли се с улов — голяма веселба ще бъде!

Чуваш ли ме, разбираш ли ме, сестро моя лодчице? Ще ни докараш до островите, до Трите пъпки, до местата на големия лов. Заради него сме тръгнали. Там на лежбищата, на брега ще намерим нерпите. Скоро ще се котят, нерпата на стада се събира по островите.

Разбираш ме, нали, сестро моя лодке? Знам, че ме разбираш. Та нали си говоря с теб още докато не знаеше морето, още докато беше в чревото на великата топола. Аз ти помогнах да дойдеш на бял свят и ето сега — плаваме заедно.

А като си отида от този свят, не ме забравяй, сестро моя лодчице. Спомняй си за мен, като плаваш по морето…“

Тъй си мислеше Орган, държеше посока от главния ориентир на брега, от скалата Шареното куче — по права линия в морето. В тази скала имаше нещо загадъчно, за което говореха всички морски ловци — при ясно време, колкото повече се отдалечаваш от нея, толкоз по-голяма става. Сякаш Шареното куче върви подире ти, неотлъчно. Щом се озърнеш — след теб е. Много дълго се вижда тази скала, колкото и да се отдалечаваш, а после изведнъж току изчезне от погледа ти зад някаква водна издатина. Значи отишло си е Шареното куче у дома, значи земята е останала далеч назад…

И тогава трябва да запомниш, добре да запомниш къде, в каква посока е останало Шареното куче, трябва да запомниш посоката на вятъра и разположението на слънцето спрямо скалата, облаците да забележиш, ако е тихо времето, и като плаваш в морето, чак до островите, да не забравяш месторазположението на Шареното куче, иначе ще объркаш пътя в морското пространство.

Те плаваха към островите, които се намираха на почти целодневен преход разстояние. Това бяха необитаеми, малки скалисти островчета — три късчета суша, щръкнали като тъмни пъпки на гърди сред водния безкрай. Затова ги наричаха „Трите пъпки“ — Малка, Средна и Голяма. А решиш ли отвъд тях да преминеш — навлизаш в океана, който няма граници, чието име не знаеха — Велика, неизбродна, тайнствена Вода на вечността, възникваща от само себе си, съществуваща от сътворението на света, още от времето, когато патицата Лувър с крясък е летяла и търсела местенце гнездо да си свие — късче твърд, колкото длан, и не можела да го намери по целия свят. Та тъкмо там, на трите острова, на границата между морето и океана, в тези пролетни дни има нерпени лежбища. Заради тях плаваха, заради тях бяха тръгнали в тази посока…

Момчето бе смаяно, че морето се оказа съвсем друго, не такова, каквото му се струваше, когато си играеха по скатовете на Шареното куче, и дори не такова, каквото беше при разходките с лодка по плитчините. Особено силно почувства това, щом излязоха от залива, щом морето изведнъж се ширна пред тях, изпълни цялото видимо пространство до самото небе и се превърна в необхватна, необгледна, единствена, същност на света.

Откритото море зашемети Кириск. Такава гледка не очакваше. Само вода — разлюляна, тежка вода, само вълни — внезапно възникващи и внезапно изчезващи, само глъбина, — тъмна, тревожна глъбина, и само небе, със скитници бели облаци, леки и недостъпни. И това бе целият божи свят — и нищо друго, нищо повече освен… него, освен морето — ни зима, ни лято, ни хълм, ни падина…

Водата застилаше света от край до край.

А лодката плаваше все така, с леко ниркане във вълните. И все така любопитно и радостно му бе на момчето, че седи в нея и очаква големия лов. Но въпреки това всичко, което виждаше и забелязваше наоколо — във водата и над водата, — Кириск възприемаше небрежно, някак празнично разсеяно, тъй като душата му изгаряше от нетърпение за други гледки. Иначе би го привлякла и безкрайната игра на лъчите върху водата, които странно се плъзгаха по повърхността й и преобразяваха лика на морето с преливащи се багри — от нежно лилаво и тъмнозелено до плътно черно в сянката зад борда; и сигурно много би се зарадвал на тези странни любопитни риби, появили се неочаквано край лодката, и би се посмял над гърбушите, чийто плътен пасаж се блъсна в лодката, и те, вместо да се разбягат, уплашено се сгъстиха още повече и започнаха да изскачат от водата и смешно да падат по гръб, като увисваха във въздуха.

На всичко това Кириск не обърна особено внимание — глупости! Той копнееше само за едно — по-бързо да стигнат до островите! По-бързо да започне ловът!

Но скоро настроението му някак странно, от само себе си се промени, макар и да не се издаваше. Колкото повече се отдалечаваха от земята, и особено след като Шареното куче изведнъж изчезна зад изгърбилата се чернота на водата — той долови някаква смътна опасност, която идеше от морето, и почувства цялата си зависимост от него — своята безкрайна незначителност и безкрайна беззащитност пред лицето на великата стихия.

За Кириск това беше нещо ново. И тутакси разбра колко му е свидно Шареното куче, за което по-рано не мислеше, катереше се безгрижно и смело по склоновете му, любуваше се отвисоко на морето и никак не се боеше от него. Сега разбра колко силно и добро е Шареното куче, колко непобедимо и всемогъщо е то на своето място.

Сега разбра разликата между сушата и морето. Когато си на земята, не мислиш за земята. А щом си в морето, непрестанно мислиш за морето, дори да си погълнат от друго. Неочакваното откритие държеше нащрек Кириск. В това, че морето те кара постоянно да мислиш за него, се таеше нещо неизвестно, настойчиво, властно.

А възрастните изглеждаха спокойни. Емрайин и Милгун все така гребяха, замах след замах, като един човек, с равен дружен ритъм: четирите весла едновременно докосваха водата, леко и без усилие движеха лодката. Но това струваше на гребците не прекъснато напрежение. Кириск не виждаше лицата им. Те седяха гърбом към него и той виждаше само как набъбват и се отпускат плещите им. Съвсем рядко си разменяха по някоя дума. Вярно, баща му успяваше понякога да се обърне и усмивката грейваше в брадата му: „Е, как е?…“

Тъй плаваха те. Емрайин и Милгун — спокойни и уверени в себе си. Старикът Орган — съвсем невъзмутим. Посмукваше си лулата и направляваше лодката. Тъй плаваха те, всеки зает със своята работа. Вярно, Кириск се опита на няколко пъти да гребе — ту с Милгун, ту с баща си. С удоволствие му отстъпваха едно от веслата. Нека и той да поработи! Но макар и с две ръце да въртеше веслото, силите му скоро секваха: прекалено тежка бе за него лодката, пък и веслото голямшко. Ала никой не го упрекваше или съжаляваше, продължаваха мълчаливо да гребат.

Но когато Шареното куче изведнъж изчезна от погледа им, всички, кой знае защо, се развълнуваха:

— Шареното куче си отиде у дома! — съобщи бащата.

— Да, отиде си! — повтори Милгун.

— Тъй ли? Аха, май си е отишло — погледна в същата посока и старикът Орган. — Е, щом е тъй, всичко е наред. Ей, Кириск — лукаво смигна той на момчето, — че що не повикаш Шареното куче? Току-виж — върнало се!

Засмяха се всички, и Кириск се засмя. После той поразмисли и високо каза:

— Ако завъртим назад — веднага ще се върне!

— Виж ти как му сече пипето! — възкликна Орган и се усмихна под мустак. — Слушай, я да се захванем и ние с тебе за работа. Идвай при мен. Стига си кокорил очи. Морето не можеш цялото да го изгледаш.

Кириск стана от носа и се запромъква към кърмата, като прескачаше разните вещи по дъното на лодката: два винчестера, завити в еленови кожи, харпун, намотки въжета, бъчонка с вода, торба с храна и още някакви там вързопи и дрехи. Като се промъкваше по борда край гребците и прескачаше веслата, момчето усети миризма на силна мъжка пот и тютюн, които лъхаха от мокрите им тилове и гърбове. Същата тази миризма на бащините му дрехи, която майка му обичаше да вдишва, когато баща му е в морето — току вземе стария му кожух и го притисне до лицето си.

Бащата кимна на сина си, леко го побутна с рамо по хълбока, без да пуска веслата. Кириск обаче не се поддаде на неволната бащина ласка. Я го виж! В морето всички са равни. В морето няма бащи и синове. В морето има само старейшина. И без негово съгласие пръста не можеш си помръдна…

— Сядай тука до мене — показа му Орган мястото и го докосна по рамото с дългата си, жилава ръка. — Ти май се поуплаши нещо, а? В началото се държеше, а сетне…

Кириск се смути — значи старикът Орган се е досетил. И въпреки това възрази:

— Ами! Не, аткичх^[4], хич не съм се уплашил! От какво да се плаша?

— Не е шега работа, за пръв път в морето…

— Какво като съм за пръв път?! — не се предаваше Кириск. Че аз от нищо не се боя.

— Е, хубаво! А пък аз, когато пръв път потеглих, а това беше много отдавна, честно си признавам, здравата се уплаших. Гледам — бреговете ги няма никакви, и Шареното куче избягало кой знае къде. А наоколо само вълни. Как ми се дощя да се върна у дома! Ами да, попитай ги и тях — Емрайин и Милгун, какво им е било!

Те в отговор се ухилиха с разбиране и заклатиха глави, приведени над веслата.

— Пък аз не искам! — държеше на своето Кириск.

— Значи си юначага, щом е тъй! — успокои го старикът. — А сега ми кажи от коя страна остана Шареното куче!

Кириск се позамисли от неочаквания въпрос и после посочи с ръка:

— Ей там!

— Сигурен ли си? Нещо ти потреперва ръката! Момчето опъна силно ръката си да не трепери и посочи съвсем малко по-вдясно:

— Ей там!

— А, сега позна! — съгласи се Орган. — Ами ако лодката обърне нос на тази страна, тогава къде ще е Шареното куче!

— Ей там!

— Ами ако вятърът ни завърти ей така?

— Ей там!

— Ами ако заплуваме наляво?

— Ей там!

— Добре. А сега ми кажи как определяш посоката — нали очите ти нищо не виждат, околовръст е само вода — продължаваше да го разпитва Орган. — Как ще ми обясниш?

— Ами аз си имам още едни очи — отговори Кириск.

— Какви още едни?

— Не знам какви. Те май са ми в корема и виждат, без да гледам.

— В корема! — разсмяха се всички.

— Вярно е това, вярно е — обади се Орган. — Има такива очи. Само че не са в корема, ами в главата.

— А на мене са ми в корема — не се предаваше Кириск, макар вече да се съгласяваше с Орган, че такова зрение може да има само главата.

Подир малко старикът отново взе да изпитва Кириск и като се убеди в способността му да запомня посоките в морето, рече доволен:

— Браво, не са ти лоши очите в корема!

Поласкан от похвалата, Кириск започна сам да си измисля задачи и да си намира отговора. Засега, при относително спокойно море, това не беше много трудно. Вярното и велико Шарено куче всеки път неизменно се появяваше — без особено усилие на паметта изскачаше пред вътрешния му взор тъкмо там, в онази посока, където бе останало, изскачаше съвсем ясно, грамадно, в цял ръст, с рошавите горички по склоновете, с петната сняг на „главата“ и в „слабините“, с гърмящия, неукротим, вечен шум на вълните, които се разбиват в подножието на скалата. Като си представяше Шареното куче, момчето не можеше да не си спомни и за другите, околни хълмове и неволно се замисляше за дома. Привиждаше му се малката долина сред тях, и в тази долина, край гората, до брега на тяхната река — бивак: трупи, бакалия, кучета, кокошки, върви за сушене на риба, огнища, гласове и сред всичко това — майка му и сестричето Псулк. Съвсем живо си ги представяше, та дори и какво вършат в момента, и какво си мислят. Майка му, то се знае, тайно си мисли за него и за баща му, за всинца им — ловците в морето. Да, тъкмо сега тя навярно си мисли за тях. Мисли си и много се бои да не би злите духове да отгатнат мислите й, да узнаят за какво се страхува. И ако още някой мисли за него — това сигурно е Музлук. Музлук е дотичала, уж да си поиграе с Псулк. А майка му може да й се скара, ако тя, без да ще, изрече на глас или попита нещо за него, който е в морето. Майка му непременно ще я смъмри: „Какви ги дрънкаш! Та не знаеш ли, че той отиде в гората за дърва!“ Момичето ще се опомни, ще млъкне засрамено. На Кириск дори му дожалява за Музлук. Той иска тя да мисли за него, но не и да й се карат заради него.

А лодката все така плаваше, с леко ниркане във вълните. И наоколо блестеше плиткото кипене на все същото, разлюляло от край до край пенливи талази, море. Нивхите разчитаха след пладне, най-късно към залез, да стигнат до първото островче — то се намираше най-близо — Малката пъпка, — и ако имат късмет, да започнат още там лова. После им предстоеше по светло да отидат до второто — Средната пъпка и там да пренощуват, тъй като до брега има удобен залив за лодката. А на съмване, рано-рано, отново в морето. Ако са късметлии от вечерта, ако веднага се сдобият с три нерпи — на сутринта могат, без протакане, да поемат обратно. При всички случаи им предстоеше да се завръщат преди пладне, докато слънцето е на „две копрали“. Знайно е, че колкото по-рано напуснеш морето, толкоз по-добре.

Всичко това бе предвидил старикът Орган, всичко бе пресметнал. Пък и помощниците му — Емрайин и Милгун — не за пръв път отиваха към Трите пъпки. И те отлично знаят кое и как. Главното е времето да се завържи хубаво и бързо да открият зверовете на лежбището. Това е главното, а всичко останало — кой както умее, тук вече всеки отговаря за себе си…

Старикът Орган отиваше на лов не толкоз поради необходимост, макар че нуждата си е нужда, то се знае — без прехрана от морето не може да се живее; но отиваше и поради това, че морето го теглеше. Морските далнини предразполагаха старика към неговите заветни размисли. Имаше си той свои, съкровени мисли. В морето нещо не му пречеше да им се отдаде, тъй като на всичко онова, за което нямаше кога да поразсъждава на сушата сред ежедневните грижи, в морето му дохождаше ред — тук нищо не отвличаше Орган от неговите велики мисли. Тук той се чувстваше сродник и на Морето, и на Небето.

Старикът разбираше, че пред лицето на безкрайния простор, човекът в лодката е нищо. Но човекът мисли и тъй се въздига до величието на Морето и Небето, и тъй се утвърждава пред вечните стихии, и тъй е съизмерим с глъбината и висотата на световете. И затова, докато човек е жив, духом той могъщ, като морето, и безкраен, като небето, защото нямат предел неговите мисли. А когато умре, някой друг ще продължи да мисли по-нататък, и след него друг — още по-нататък, а следващият още и още по-нататък и така безкрай… Съзнанието за това доставяше на старика горчивата наслада на непримиримото примирение.

Той разбираше, че смъртта е неизбежна, че не е чак толкова далече сетният му ден, разбираше, че смъртта е край на всичко, но същевременно, кой знае защо, се надяваше, че най-съкровеното и заветното у него — великите му сънища за Рибата-жена — ще пребъдат, ще останат с него и след смъртта му. Не можеше да предаде своите сънища другиму, съновиденията не се предават и поради това, смяташе той, те не бива да изчезват безследно… Не бива да изчезват. Великата Риба-жена е безсмъртна, сиреч и сънищата за нея трябва да са безсмъртни.

За тези неща Орган много и често размишляваше, когато се намираха в морето. Умълчаваше се, потъваше в себе си, не влизаше в никакви разговор със спътниците си. Загледан в морето, той се обръщаше неизвестно към кого и молеше само за едно: да му оставят сънищата за великата Риба-жена. Та невъзможно ли е сънищата да се преселят заедно с човека в някакъв друг свят и да се сънуват вечно, вовеки веков? Като не намираше отговор, старикът мъчително премисляше и се опитваше да се убеди, че тъй и ще бъде, че сънищата ще си останат с него…

… Някога, много-много отдавна, в незапомнени времена, на брега край скалата Шареното куче живеели трима братя. Най-големият бил бързоходец — пъргав, винаги и за всичко смогвал: оженил се той за дъщеря на човек-елен, станал стопанин на еленови стада, хванал пътя към тундрата и вече не се върнал. Най-малкият бил следотърсач и ловък стрелец. И той се оженил, взел си девойка от горските обитатели, отишъл в тайгата, станал ловец по тамошните места. А средният брат бил куц по рождение, не му вървяло на човека; в зори ставал, по мръкнало лягал — полза никаква; не можел елените да настига, не можел дирите на дивеча да хване. Никои из околните селища не му давал дъщеря си за жена, братята го напуснали и останал си той сам-самичък край синьото море. Препитавал се с въдицата. А знайно е колко риба може с нея да се налови.

Та седял си веднъж той, злочестият куц брат, в своята лодка и мятал въдицата в морето. И изведнъж усетил — пръчката силно играе в ръцете му. Зарадвал се — голямо нещо се е хванало! Почнал да измъква рибата, все по-близо към лодката да я придърпва.

Гледа — що за чудо! Риба с лице на жена! Пляска по водата, вие се, да избяга иска. А хубост невиждана — снага гладка, сребрее като речен камък в лунна нощ, гърди бели с тъмни, щръкнали пъпки — същински елхови шишарчици, а очите й — зелени, искри мятат. Извадил той Рибата-жена из водата, подхванал я под мишниците, тогава тя го прегърнала и легнали в лодката. От такова щастие нечувано — главата му се замаяла на куция брат. Не разбирал какво става с него, струвало му се, че лодката до небесата подскача. Разлюляло се морето чак до небесата, разлюлели се небесата чак до морето. А после всичко утихнало изведнъж като след буря. Тозчас Рибата-жена изскочила от лодката и отплувала. Спуснал се куцият брат, викал я, молил я да се върне, но тя не се обаждала, изчезнала в морската глъбина.

Та ето какво се случило с куция, среден брат, самотен и изоставен от всички край морето. Отплувала Рибата-жена и повече никога не се появила. А куцият брат от този ден затъгувал, камък му легнал на сърцето. От този ден по цели дни и нощи ходел по брега, плачел и все викал Рибата-жена, заклинал я, умолявал я поне отдалеко да му се покаже.

По прилив вървял и пеел:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена?…

При отлив вървял и пеел:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена?…

В лунна нощ вървял и пеел:

— Това море е моята мъка.

Тези води — моите сълзи.

А земята — моята глава сиротна.

В тъмна нощ вървял и пеел:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена?

По прилив вървял и пеел, при отлив вървял и пеел…

А в това време зимата се изнизала, подир нея — пролетта, и веднъж през лятото, както накуцвал злочестият брат по брега и вълните го плискали до коляно, и той все към морето гледал — не ще ли се появи Рибата-жена, и все я викал — не ще ли се обади Рибата-жена, ненадейно чул откъм плитчината нещо като детски плач. Сякаш малко дете плаче, та се къса. Затичал се той натам и на очите си не вярва — гол-голеничък седи младенец на плитчината досам брега, вълните ту го залеят, ту се отдръпнат, а той плаче на висок глас и дума: „Кой ми е баща! Къде е баща ми!“ Още повече се учудил куцият брат и не знаел, горкичкият, какво да стори. А младенецът го видял и рекъл: „Ти си ми баща! Вземи ме, твой син съм аз!“

Та ето каква била работата! Взел тогава човекът сина си, отнесъл го у дома си.

Бързо порасло момчето. Почнало из морето да ходи. Смел и силен ловец станало. Късметлия по рождение било: метне мрежата — пълно с риба, пусне стрела — прониже морски звяр. Славата му се разнесла надалеко, зад гори и планини. Ето че и девойка от горското племе с всичкото му уважение му дали за жена. Деца им се народили и оттогава почнал да се множи човешкият род на Рибата-жена.

И оттогава се запяла песента на празниците:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоето жарко чрево зачева живота,

твоето жарко чрево ни роди край морето,

твоето жарко чрево — най-хубавото място в света.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоите бели гърди — глава на нерпа,

твоите бели гърди ни откърмиха край морето.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена?…

Най-силният мъж при теб ще доплува,

та твойто чрево да разцъфти,

та твоят род на земята да се множи…

* * *

Този сън напливаше постепенно, както неумолимо прииждащият прилив из глъбините на океана, който потапя крайбрежната земя, тревите и дюните в омайната призрачност на подводния сумрак.

Всеки път този сън за дълго зашеметяваше Орган. И той до такава степен вярваше в него, че никому, съвършено никому не го разказваше, тъй както не би разказвал комуто и да било за подобни неща в обикновения си живот.

Да, това бе сън-спътник, който често навещаваше старика и доставяше и ограда, и печал, и неземни страдания на духа. И най-удивителното бе, че всеки път той го поразяваше с необхватния смисъл и многозначимост на символите, скрити в неговите невероятни превръщания и странности. Орган размишляваше върху това, опитваше се да разгадае тайната на тайните — тази вечно неуловима, непрестанно изменяща се връзка на сънищата с живия живот, която безспир мъчи човека със своята загадъчност и неведоми предзнаменования — и се улавяше, че въпреки душевния си смут винаги копнее по възвръщането на тези сънища и с непреодолима тъга винаги очаква срещите с нея, великата Риба-жена…

Той се срещаше с нея в морето. В очакване да се появи, излизаше на брега и тръгваше с надежда по пустинните крайбрежни пясъци, които не задържаха следите от стъпките му, но запазваха черните неподвижни сенки от угасналите лъчи на залязлото слънце. Тези сенки лежаха като черен сняг, по който вървеше, изпълнен със страдание, обзет от пронизваща, нечовешка тъга. Болката на любовта, болката на желанието и надеждата преливаха в него, а морето оставаше пустинно и безучастно. Ни вятър, ни звук, ни шум в този напрегнат, безмълвен свят на самота. А той чакаше, загледан настойчиво в морето, чакаше чудо, чакаше нейното появяване.

И тежко му ставаше от това, че безшумните вълни застилаха пътя му с бялата пяна на безшумно разбилата се о брега вода. Като огромни, мятащи се снежни парцали беззвучно витаеха над главата му безгласни чайки. В оглушалото и онемяло пространство той не можеше да си намери място, чувстваше как му прилошава, как с очакването все по-силно, все по-остро и по-мъчително нараства у него неудържимата, неумолимата мъка по нея и дори насън разбираше, че ще свърши зле, че ще умре в пустоща на самотата, ако не я види, ако не се появи. И тогава се залавяше да вика, да я зове. Но не чуваше гласа си, тъй като нямаше никакви звуци в този странен сън. И морето мълчеше. Само собственото му тежко дишане, невероятно гръмко и прекъслечно, и немлъкващият туптеж на сърцето, който лудо отекваше в слепоочията, го преследваха. Те го изкарваха от търпение. Не знаеше къде да се дене, как да се избави от самия себе си. Чакаше я като обезумял и така страстно и отчаяно, както удавникът чака последната надежда за спасение. Знаеше, че само тя, Рибата-жена, може да му даде щастие, знаеше и чакаше със сетни сили.

И когато най-сетне тя стремително изскачаше на повърхността, когато се задаваше с взор, обърнат към него, с лице неясно мяркащо се между вълните — немотата на света се сгромолясваше като лавина. С ликуващи викове той посрещаше възвръщането на звуците — отново пробудилия се рев на вълните, шума на вятъра и грака на чайките над главата му. С ликуващи викове той се хвърляше насреща й и плуваше към нея, сякаш превърнал се в бързо плуващо, подобно на кит същество.

А тя, Рибата-жена, го чакаше, описваше бурни кръгове, излиташе за миг над водата и цялата трептяща, увиснала в дъгата на дългия скок, разкриваше осезаемо в това мигновение жива, телесна плът, като на най-обикновена, с хубави бедра, случайно попаднала в морето жена.

Той стигаше до нея двамата поемаха към океана.

Плуваха редом, тяло до тяло, докосвайки се леко в стремителното, все по-ускоряващо се движение. Ето, заради това, заради тези мигове той изнемогваше в мъките на копнежа и немотата на самотността.

Сега те бяха заедно. Плуваха с необяснима сила и бързина в блещукащата шир на нощния океан, чийто разлюлян хоризонт излъчваше необикновено, извиращо от глъбините сияние, и те се носеха към него, към този неуловим хоризонт, порейки с телата си пенестите гребени на непрестанно тичащите насреща им вълни, носеха се по нескончаемата бурна шир и ту излизаха нагоре, ту се гмуркаха надолу, опиянени от възторга на ликуващия полет — ту нагоре, ту надолу, от талаз на талаз, от глъбина към глъбина. И редом с тях съпровождайки ги, неотстъпно подскачаше отразеното, изопнато в своя бяг, сребърно петно на забързаната над вълните жълта луна. Само луната и само те. Той и Рибата-жена, само двамата царуваха сред този безбрежен океански простор. Само те и океанът. Това бе върхът на щастието им, това бе упоението от свободата, това бе тържеството на тяхната среща…

Плуваха неспирно и неизтощимо в плен на непреодолимото желание да стигнат по-скоро до някакво място в света, предназначено за тях, където, обладани от страст, ще се слеят най-после, за да познаят в едно мълниеносно мигновение цялата услада и цялата горест на началото и края на живота…

Тъй плуваха те — стремглаво, неудържимо, с надежда за скорошно достигане на желаната цел.

И колкото по-бързо плуваха, толкоз по-отчаяно се разгаряше у него яростното нетърпение на плътта. Той плуваше неуморно, мяташе се напред, колкото сили има, като сьомга, понесла към боището цялата си жизнена енергия — до най-последната, най-изчерпващата капка. Плуваше, готов да умре от любов. А загадъчната Риба-жена, увличаща го все по-навътре и по-навътре в океанското лоно, продължаваше да лети по вълните сред облак от капки и искряща дъга и пленяваше Орган с бисерната топлота, устременост и гъвкавост на тялото си. Дъхът му спираше от съвършената и красота, окъпана в синкавобелите струи на водните вихри.

Те не разговаряха, впили поглед един в друг, мъчеха се да съзрат сред потоците вода и капки смътните очертания на лицата си и безспир се носеха по океана с нетърпеливо, все по-нарастващо очакване на мястото и часа, предназначени им от съдбата…

Но никога не стигаха до това място и никога не настъпваше този час…

В повечето случаи неговите сънища нямаха край — внезапно всичко се прекъсваше, изчезваше като дим. И тогава той оставаше в недоумение. Истински дълго тъгуваше, дълго изпитваше чувство на някаква неудовлетвореност, незавършеност. А някой път, подир много време, си припомняше всичко от самото начало и сериозно се замисляше — какво ли означава това и какво ли вещае, — тъй като дълбоко в себе си вярваше, че то е нещо много повече от сън. Та нали обикновеният сън, дори и да си го спомниш, скоро съвсем го забравяш. Кой ти обръща внимание на такива празни работи, голямо чудо какво ти се е присънило! Но Рибата-жена Орган никога не я заравяше, мислеше и премисляше за нея като за нещо истинско, което е било и съществува в живота. Ето защо старикът всеки път искрено се вълнуваше и възприемаше своята среща и внезапна разлъка с Рибата-жена като истинско събитие.

Но понякога сънят завършваше с тежък край и тогава най-силно се терзаеше духом. В такива случаи изпадаше в отчаяние и прискърбие, защото не можеше да си обясни загадъчния му край.

Присънваше му се, че им остава малко, съвсем малко, и вече ще стигнат до заветното място, че там, в далечината, вече се вижда някакъв бряг. Това бе брегът на любовта — към него се носеха, стремяха с последни сили, обзети от безумното желание да го достигнат по-скоро и да се отдадат един на друг. Но наближили съвсем брега, изведнъж, както плуваха, се забиваха в пясъчното дъно на плитчината, където водата е под коляно и където не може да се плува.

Орган сепнато се оглеждаше: Рибата-жена лудо се мяташе в плитката вода, с напразни опити да изтръгне от плена на коварната плитчина. Облян в ледена пот, Орган се хвърляше на помощ. Но минаваше цяла вечност, докато, затъвайки във всмукващото като тресавище дъно, припълзяваше, повлякъл непокорните си, омекнали, чужди крака. Рибата-жена протегне ръка и ще я докосне, но да се добере до нея беше мъчително; той се задъхваше, затъваше в тинестото дъно, заплиташе се в лепкавите водорасли. Ала още по-мъчително бе да гледа как неговата прекрасна Риба-жена трепери, гърчи се, заседнала в плиткото. И когато най-сетне стигаше до нея и залитайки от щастие я понасяше към брега в обятията си, той отчетливо чуваше как панически бие, готово да се пръсне на парчета, сърцето на Рибата-жена — сякаш уловена в гонитба, недоубита птица. И от това, от това, че я носеше на ръце, притиснал я силно до себе си, от това, че до болка, с цялото си същество изпитваше нежност и жал към нея, сякаш понесъл беззащитно дете, в гърлото му се надигаше твърда, пареща буца сълзи. Разчувстван, засрамен от Рибата-жена, той се мъчеше да не заплаче. Носеше я с примряло сърце, движеше се плавно, като птица, която замира и увисва в полета си, и си мислеше за нея на всяка крачка. А тя, Рибата-жена, го умоляваше, със сълзи го заклинаше да я отнесе обратно в морето, на свобода. Задъхваше се, умираше, не можеше да го люби тя извън голямото море. Плачеше и мълчаливо го гледаше с такива молещи, тъжни, пронизващи очи, че той не издържаше. Обръщаше се назад, тръгваше през плитчината към морето, навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко във водата и там внимателно я пускаше от обятията си.

Рибата-жена отплуваше в морето, а той оставаше зашеметен и самотен. И загледан подире й, Орган се пробуждаше в ридания…

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Това море е моята мъка,

тези води — моите сълзи,

а земята — моята глава сиротна.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Тежко и непоносимо му беше да си спомня за това, като че ли наистина бе държал Рибата-жена в ръце и я бе пуснал на воля. Защо ставаше тъй! Нима е невъзможно да се сбъдват насън човешките желания? От кого зависи това? Кой се крие и какво се крие зад това, какъв е смисълът, знамението какво е и защо е то! Объркан в разни догадки, Орган махваше с ръка и се, опитваше да забрави, да не мисли повече за Рибата-жена.

Ала щом излезеше на лов в морето, сам не разбираше как започва да си спомня за нея и за всичко, свързано с нея. В морето сякаш отново изживяваше цялата история на необикновеното съновидение, размишляваше трезво и се чудеше на ума си: защо мисли за това, прилича ли му на старата глава да тъгува по несъществуващата Риба-жена? Укоряваше се и същевременно си признаваше: ако я нямаше нея, сам на себе си щеше да опротивее — ето, остаря вече, и силите не са прежните, и очите не са същите, и хубостта си отиде, и зъбите оредяха. Всичко, с което се кипреше, всичко си отива, разрушава се и смъртта тропа на вратата, единствено душата не се предава, желанията в гърдите му са живи, както някога, на младини. Беда — не старее душата. Ето защо такива мисли и такива сънища му се явяват — защото само насън и в мислите си човек се усеща безсмъртен и свободен. С мечтата си възлиза до небето и се спуска в морските дълбини. Поради туй е и велик той, че до последния си час мисли за всичко, което съществува. Но смъртта пет пари не дава за това, хич не иска и да знае, че е живял човекът, и до какво величие е стигнал в мислите си, и какви сънища е виждал; какъв е бил, доколко и за какво е имал ум в главата — всичко й е все едно… Защо е тъй? Защо е тъй устроен светът? Дори сън да е Рибата-жена, нека си остане този сън навеки и там, на онзи свят…

Както вярваше в Рибата-жена, тъй вярваше Орган и в това, че морето го разбира. Тук той и дишаше, и мислеше волно. Тук си изливаше душата. Потънал в мислите си, понякога дори се питаше: „Дали пък не сме плували насам с нея!“

В такива минути пълнеше лулата си. Опиваше се от тютюневия дим: „И къде, расте тя, тази трева проклета — уж отровна, а пък на душата ти олеква… В Манджурия, казват търговците. Оттам я докарвали. Далече е тази Манджурия, ох, далече, никога никой от нашите хора не е ходил там… Мигар расте тютюнът там като трева в гората! Брей чудеса, какво ли няма по този свят…“

* * *

Денят вече преваляше. Няколко пъти подир пладне слънцето се забулваше в облаци, изскочили внезапно някъде иззад хоризонта — сякаш там се таеше мътилото на лошото време, — и тогава морето мигом посърваше, потъмняваше, сумрачно и неуютно ставаше наоколо. После отново надникваше, грееше изпод облаците щедро и ясно като напролет; и тогава морето затрептяваше, обляно в милиарди живи, къпещи се отблясъци, от които боляха очите, но на душата отново бе весело.

Кириск, макар да посвикна с морето, макар да му доскучаваше вече, още се учудваше на огромния, необгледен простор. Откога плаваха, а краят не му се вижда. На земята, колкото и обширна да е тя, това никога не би го учудило, както в морето.

А възрастните ни най-малко и от нищо не се учудваха. За тях всичко бе привично. Емрайин и Милгун продължаваха да гребат все така равномерно, леко докосвайки с веслата водната повърхност. Работеха неуморно, дори не позволиха на Орган да ги отмени. Казаха, че по-добре на връщане, като се натоварят, тогава да помогне, а сега нека си гледа кормилото. Старият Орган, с изпъкналата ябълка на дългата шия, седеше на кърмата, прегърбен като морски орел, който дебне жертва. Рядко говореше, погълнат от своите мисли.

А лодката все така плаваше, с леко ниркане във вълните. И вълната се държеше все същата — с умерена сила. Вятърът бе низинен, непроменлив.

Тъй плаваха те…

— Аткичх! Аткичх! Ей го острова! Малката пъпка! — изведнъж радостно…… възкликна Кириск и дръпна Орган за ръкава.

— Къде е? — не повярва Орган, вдигнал длан над очите си.

И гребците учудено се гледаха натам, където сочеше момчето.

— Не може да бъде — промърмори старикът, тъй като момчето показваше съвсем в друга посока, неочаквана за тях.

Момчето не лъжеше. Там, в далечината, доста далеко, наистина тъмнееше в морето неподвижна, гърбата ивица с мръснокафеникав оттенък, също като подала се твърд сред водата. Орган дълго се взираше:

— Не, това не е остров — убедено каза накрая. — Имаме още път до Малката пъпка, все по права линия, срещу залеза, накъдето и плаваме. А това е съвсем настрана. И не е остров — продължаваше той. — Струва ми се, че не е остров.

— Такъв остров в тези краища никога не е имало, никога не сме виждали такъв остров — рече Милгун. — Малката пъпка се пада по-вляво, а това не знам какво ще е.

— Да не е мъгла или някакъв облак? — продума Емрайин. — Или пък разпенена вълна, но тогава защо не се движи?

— Там е цялата работа — какво може да е? Мъгла ли, облак ли — кой знае! Далеко е от нас. Но остров не е — разсъждаваше Орган. — Пък ако излезе мъгла — лоша работа.

— Няма нищо, важното е вятърът да не се измени — изказа своето мнение Емрайин и замахна по-силно с веслата. — Стои си на едно място, не се движи. А ние нямаме работа натам, каквото ще да е…

Кириск в началото се поразочарова, че откритието му се оказа нещо неопределено, но после забрави за това.

А ловците не бяха се излъгали. Островчето Малката пъпка скоро се замярка над водата от лявата им страна. Тук вече нямаше никакви съмнения. Това беше малкият, каменист, грапав къс суша, наистина наподобяващ пъпка на гърда.

Щом зърнаха острова, всички се оживиха, особено Кириск — значи морето не е безкрайно. И в този миг започна най-интересното от тяхното плаване.

— Това е то! — поглади Орган качулката върху главата на момчето. — Шареното куче ни доведе до острова, макар и да си остана у дома. Че ако беше побягнало подире ни, нали щеше да се удави!

— То се знае! — уверено потвърди Кириск, разбрал смисъла на играта.

— Такава е тя службата на Шареното куче, да си стои на брега, къщата да пази, щом не го забравяме, ще стигнем, без да сбъркаме пътя до мястото на лова. Ти как мислиш, нужно ли ни е още Шареното куче или не?

— Не, не ни е нужно — пак съвсем уверено отговори Кириск — Сега вече сами виждаме накъде да плаваме.

— Я пак помисли! — упрекна го Орган. — Умно момче си, я си помисли.

Кириск не съобрази защо им е още нужно Шареното куче в морето при острова:

— А защо ни е тук Шареното куче?

— Ами у дома как ще се върнеш? Накъде ще потеглиш, в каква посока? Хайде поразмисли! Досети ли се? Ако си запомнил от коя страна сме доплавали, от коя страна островът гледа към Шареното куче — тогава ще знаеш и в коя посока трябва да поемеш на връщане…

Кириск мълчаливо се съгласи, но все пак самолюбието му бе засегнато и може би поради това попита малко сприхаво:

— Ами ако е тъмно, а? Ако се окажем нощем в морето и нищо не се вижда, тогава? Тогава как?! Тогава как ще разберем къде е Шареното куче, от коя страна, а?

— Какво от това, и тогава можем да разберем — спокойно му отговори Орган. — За тази работа има звезди по небето. Звездите не подвеждат, винаги точно сочат. Само че трябва добре да знаеш къде коя звезда стои. Потърпи малко и това ще научиш. Съзвездието на патицата Лувър знаеш ли го?

— Ами… знам го — неуверено произнесе Кириск, като погледна към баща си.

Емрайин разбра затруднението на сина си:

— Знае горе-долу, веднъж му го показвах. Но това не стига. Още трябва да се учи…

Тъй плаваха те и постепенно се приближаваха към острова. А когато започнаха да различават отделните скали и камъни, закръжиха около него, като се вглеждаха внимателно в крайбрежните му места, за да открият лежбището на нерпите. Кириск се взираше много старателно, искаше пръв да види стадото. Но го предупредиха — забележи ли зверовете, никакъв шум да не вдига. Орган каза, че нерпите лежат някъде сред крайбрежните камъни до водата, от време на време излизат на сушата да се погреят на слънце. Трябва да видят къде са се разположили, а после, като слязат скришом на брега, да припълзят до тях незабелязано, за да не ги изплашат. Но Кириск нищо не виждаше. Бреговете бяха пусти и еднообразни. Целите в камънак, натрошен от времето, безформен, скалист. Около острова шумеше белогривият пръстен на разбиващите се вълни, които настойчиво искаха да прескочат преградата от покритите с ледена кора камъни. Не, нищо не забеляза Кириск на острова. Само камък върху камък и никаква живинка.

Затова пък Милгун пръв съзря зверовете. И докато Кириск въртеше глава и се опитваше да разбере къде точно са се спотаили нерпите, лодката отплува по-далечко, за да не се вижда от лежбището.

Старият Орган схвана, че Кириск нищо не е забелязал:

— Е, видя ли! — попита го той.

Момчето не посмя да излъже:

— Не, не видях — призна си то.

— Още веднъж ще се приближим — нареди Орган. — Учи се да разпознаваш кое какво е между камъните. Иначе няма да станеш ловец.

Гребците послушно подкараха лодката към предишното място, макар да беше рисковано. Стигаше само една нерпа да нададе тревога и мигом цялото стадо ще се хвърли в морето. Но за техен късмет зверовете не ги забелязваха. Лежаха си зад каменната ограда, сред грапавите, в безпорядък разхвърляни камъни, почти до водата.

— Ха сега, виж онзи остър камък, като пречупен зъб, и близо до него червеникавата, заледена буца — между тях гледай, — каза Милгун на Кириск.

Кириск се взря. В това време Емрайин и Милгун гребяха и се стараеха да държат лодката на място. И Кириск едва сега видя гърбовете на морските зверове — огромни опашати туловища. Сивкавите, петнисти, лъскави гърбове бяха неподвижни. Отдалеко, за неопитното око те се сливаха с камъните.

И от този миг момчето го обхвана нетърпение — започва: ей ги на истинските морски зверове! Ей го на големия лов!

И сетне, когато заслизаха на брега, Кириск бе възбуден, препълнен със смелост и възхищение. Със смелост, защото се чувстваше в този момент силен и значителен. С възхищение, защото видя как уверено и сръчно действаха ловците; как приближиха лодката до брега, как Емрайин и старикът Орган я удържаха с веслата сред разбиващите се о брега вълни и Милгун, улучил сгоден момент, скочи накрай камънака; как след това довлече лодката по-близо и как с винчестер в ръка изскочи и баща му, а след него — с помощта на старика Орган — и Кириск, макар че си намокри краката във водата и чу тихия упрек на баща си.

В лодката остана Орган, за да я крепи върху крайбрежните вълни, а те тримата — Емрайин, Милгун и Кириск — забързаха към лежбището. Движеха се по брега, поприведени, с прибежки от прикритие до прикритие. Кириск не изоставаше и непрестанно усещаше как лудо бие сърцето в гърдите му и как от време на време се мае главата му от гордост и вълнение.

Да можеха само да го видят сега хората на Рибата-жена как бързо крачи с големите ловци към морския звяр! Да би го видяла сега майка му — как би се гордяла с него, бъдещия велик ловец, който ще препитава рода! Да би го видяла сега Музлук, с която често си играеше, а вече няма да си играе, тъй като занапред неговото име е ловец; да би го видяла как сега, далеч от родното Шарено куче, се промъква по непознатия, бушуващ бряг сред диви скали и камъни към лежбището на нерпите. И какво от това, че винчестерите са нарамили Милгун и Емрайин — баща му обеща да му даде пушката, когато дойде време да стрелят.

Тъй вървяха те, крадешком, към лежбището, а после запълзяха, и Кириск също. Да се пълзи по острите камъни и нащърбения лед беше трудно, болезнено, но Кириск разбираше, че това е нужно.

Пълзяха, тежко дишаха, обливаха се в пот; от време на време притаяваха дъх, надничаха иззад камънака и се оглеждаха. И съвсем притихнаха, замряха, когато остана само да се премерят и стрелят.

За цял живот запомни Кириск този час, този пролетен ден, това студено каменисто островче сред безкрайната морска шир и на него — тези всевечни, тъмнорижи камъни, изтръгнати и разхвърляни наоколо от някаква безумна сила, тази гола, замръзнала, още неосвободила се от леда, корава и безжизнена земя, на която лежеше по лице, а до него баща му и Милгун, готови за стрелба, а пред очите им, във валога досам морето, посред хлъзгавите, назъбени, натрошени от ветрове и урагани скални руини — малкото стадо нерпи, което засега нищо не подозираше и преспокойно се излежаваше. А над нерпите, над лежбището, над островчето, над морето — леко мъгливо, неподвижно небе, очакващо напрегнато, както на Кириск му се стори тогава, първия изстрел.

„Само да улуча!“ — мислеше си той, като приближаваше рамото си до приклада на винчестера, който му даде баща му.

В това кратко, дългоочаквано мигновение, когато, възгордян, вече се виждаше прославен, смел ловец, момчето изведнъж се порази от мисълта, че проснатите отпред му живи гърбове, живи хълбоци на тези тромави, тлъсти животни, които се притискаха в каменистия валог и очакваха оскъдната слънчева топлина, са така беззащитни и уязвими. Но това бе само минутна задръжка. Спомнил си, че е ловец и че хората очакват от него ловитба, че без месото и тлъстината на нерпите животът е оскъден, сиромашки, а и като му мина през ума, че трябва пръв да стреля — Кириск се окопити и прицели, както го бе учил баща му: под лявата перка, и малко по-горе и малко по-вдясно — в самото сърце на огромния, петнист лахтак. А лахтакът, сякаш предусетил нещо лошо, изведнъж настръхна, макар че не виждаше ловците, нито пък можеше да ги подуши, защото вятърът духаше откъм морето. Кириск трябваше още малко да се поотмести встрани за по-точен прицел, нещо му пречеше отпред, някаква сянка — трябваше да се помръдне съвсем внимателно, и в същия миг камъкът под лакътя му се откърти и затъркаля по наклона и повлече други камъни. Петнистият лахтак издаде кратък лаещ звук — стадото се стресна и с рев бързо запълзя, затъркаля се към водата. Но в тази секунда, малко преди да изчезне в морето, гръмна изстрел, който улучи голямата нерпа в края на стадото. Милгун спасяваше положението. Кириск се обърка.

— Стреляй! — заповяда му Емрайин.

Усети силен удар в рамото, изстрелът го оглуши и всичко потъна в тишина. На Кириск му стана непоносимо срамно, че не улучи и че по негова вина ловът се проваляше. Но Емрайин му подаваше нов патрон:

— Зареди! Стреляй по-бързо!

Това, което му се струваше шега работа — да зареди и натисне спусъка, — колко пъти го е правил само, когато се учеше да стреля, сега не се получаваше. Затворът на винчестера заяждаше. Милгун в това време даде от коляно още два изстрела подир потъващите във водата нерпи. Рани една и тя се запремята накрай брега. Ловците хукнаха натам. Стадото вече се скриваше в морето, а раненото животно се опитваше с все сили да припълзи до водата. Когато хората стигнаха до това място, нерпата бе успяла вече да се прекатури във водата и като повличаше подире си кърваво люшкащо се петно, заплува, размахвайки лапите-перки, и бавно потъваше в прозрачната морска глъбина. Ясно се виждаха уплашено ококорените й очи и светлолилавата ивица по гърба, от тила до края на опашката. Милгун отпусна вдигнатия винчестер — вече нямаше смисъл да доубива нерпата.

— Остави, без друго ще потъне! — проговори Емрайин.

А Кириск стоеше задъхан, потиснат, недоволен от себе си. Да, той очакваше много повече. Ето ти на̀ велик ловец!

И мълчеше момчето, стиснало зъби да не заплаче от мъка. Толкова му беше мъчно!

— Не се ядосвай, тепърва ще стреляш — успокои го Милгун, когато се заеха да кормят убитата нерпа. — Ей сега потегляме към Средната пъпка, там се въдят повече зверове.

— Ами аз просто избързах — подхвана Кириск, но баща му го прекъсна.

— Не се оправдавай. Никой не е станал ловец от първия изстрел. Здраве да е! Умееш да стреляш, а ловът няма да ти убегне.

Кириск нищо не отговори, но на душата му поолекна, че възрастните не го укориха. И се зарече да не прибързва и да не мисли за нищо друго по време на лов, да стреля, когато е сигурен, след като окото и дъхът му „се преселят в прицела“, както учеше баща му. Чак тогава да натисне спусъка!

Нерпата се оказа голяма, много тежка, още съвсем топла, като жива. Милгун доволно потриваше ръце и разпаряше корема: „Я каква лой, гледай, цели четири пръста! Чудо!“ Забравил вече своето огорчение, Кириск увлечено му помагаше. А Емрайин в това време отиде при старика Орган, за да докарат лодката по-близо.

Скоро се върна угрижен и нетърпелив:

— Времето не чака, пипайте по-бързо! — и като погледна към небето, добави, без да се обръща към никого:

— Не ми харесва нещо времето…

Ловците се оправиха набързо с нерпата, взеха от вътрешностите само черния дроб и сърцето и понесоха животното на свързани пръти към лодката. Кириск вървеше подире им, нарамил оръжието, двата винчестера.

На брега край лодката ги чакаше Орган. Старикът беше благ.

— Нека Курнг^[5] чуе колко сме доволни! За начало и това не е лошо! — говореше той и приготвяше ловджийския си нож. Предстоеше най-важното след лова — да ядат на място суров черен дроб от нерпа. Орган приседна над разсеченото туловище и наряза на дребно дроба. Ловците посолиха парчетата, задъвкаха и замляскаха от удоволствие. Дробът беше много вкусен — мек, топъл, сочен. Топеше се в устата, покриваше езика с мазен сок. Изпълни се мечтата на Кириск — ядеше суров дроб на лов като истински мъж!

— Лапай, лапай — подканяше Орган момчето. — Студена нощ се задава, ще премръзнеш. А няма по-добра разгрявка от дроба. И за всякакви болести — цяр.

Да, дроб за чудо и приказ! Наядоха се здравата и веднага им се припи. Но водата беше в бъчонката, в лодката.

— Да режем сега туловището не си струва — каза Емрайин, след като се нахраниха, и отново неспокойно погледна небето.

— Има време — съгласи се Орган. — Чай ще си сварим през нощта, като стигнем на Средната пъпка — добави той. — А сега ще минем и така. Хайде да товарим.

Преди да отплават, ловците не забравиха да „нахранят“ и земята. Разхвърлиха ситно нарязаното сърце на нерпата с думите „за стопанина“ на острова, за да бъде и друг път радушен към тях. И отново излязоха в морето.

Малката пъпка оставаше надире. Самотното, осиротяло сред намръщената вода островче будеше жалост и тревога. Те отиваха към Средната пъпка. Вече се свечеряваше. Гребците усърдно размахваха веслата, припираха по светло да стигнат до Средната пъпка, където трябваше да закотвят лодката на подходящо място и да пренощуват. Малката пъпка скоро изчезна от погледа им, като че ли потъна в морето, но Средната още не се появяваше. И пак ги обкръжаваше само вода.

Докато се оправяха с нерпата, морето забележимо се беше изменило. Вълната стана по-плътна. По-твърда. Водната маса продължаваше да се движи в същата посока, но вятърът се беше променил. Сега лодката се поклащаше и олюляваше много по-силно. Но ловците повече се безпокояха от небето. Какво предвещаваше то? Ставаше нещо неразбираемо и неочаквано за това време на годината. Бог знае откъде летяща из въздуха мътилка покриваше небето с белезникава струяща завеса, като пушек, който сякаш буден вятър е подгонил от далечни, разбушували се някъде в черни дебри горски пожари. И макар че тази мъгла леко застилаше само небето и на никого не пречеше, ловците се мръщеха.

— Откъде ли се взема силата й? — мърмореше Орган и недоволно се оглеждаше.

Сега те плаваха напрегнато и очакваха с всеки замах на веслата да се покаже най-после земята — Средната пъпка, най-удобният и най-сигурният от трите острова.

През това време небето дори се проясни веднъж и слънцето отново надникна откъм края на морето, а може би чак от края на света — така далечно и неистинско бе то. Такова слънце можеш преспокойно да го гледаш, без да мигнеш. Ясно очертано и багрено, то вече угасваше и тъжно руменееше в онази червеникаводимна посока. Попроясни се небето и отново светлина и спокойствие възцариха над света. И това бе достатъчно — напрежението веднага спадна. Хората в морето вече предусещаха приюта и почивката на острова.

— Потрай още малко и Средната пъпка ще изскочи отпреде — каза Орган, който седеше до Кириск, и го потупа за кураж по гърба.

На момчето отдавна му се пиеше, но засега търпеше, като по детски наивно безусловно съблюдаваше предупреждението на баща си. Той още преди да потеглят, му беше казал, че в морето водата за пиене винаги не стига, не бива да се пие, когато ти скимне, както у дома. Дори на островите, и на трите, няма капка изворна вода. А да се товари лодката излишно също не бива. Може да пиеш само когато пият всичките.

В този светъл промеждутък, когато изведнъж в прояснилата се далечина надникна слънцето, момчето усети доброто настроение на старика Орган.

— Аткичх! Много съм жаден! — каза Кириск, ухилен мъжествено, и погледна към баща си.

— Ту-уй то! — поусмихна се благо Орган. — След такова дробче не е за чудене! Ясна е работата! Абе то комай всички сме жадни, а?

Емрайин и Милгун одобрително заклатиха глава. И Кириск се зарадва — значи на всички им се пие, не само на него.

— Е, щом е тъй, нека си сръбнем малко водица, а после и ще запушим!

При тези думи старикът Орган заклини кормилото, вдигна от дъното на лодката бъчонката с вода, намести я удобно и струйката зацърцори през жлебчето в калайдисания отвътре меден черпак. Водата бе студена, прозрачна — изчерпиха я от извора, дето е на обратния склон на Шареното куче. Там е най-вкусната вода, винаги чиста, студена. През лятото мирише на оплакната трева и влажна земя.

Черпака под струйката държеше Кириск. Страшно искаше по-скоро да се напие. И когато черпакът се напълни до половината, старикът Орган запуши бъчонката:

— Хайде, пий — предложи му той. — А после ще напоиш и другите. Да не я разплискаш — предупреди го Орган.

В началото Кириск пиеше жадно, а към края по-бавно и тогава усети, че водата вече понамирисва на подгизнало дърво.

— Напи ли се? — попита Орган.

— Да.

— По очите ти познавам, че не ти стига. Е, тъй ще е то. Още мъничко ще ти дам. Дробът е силно ядиво — да бяхме на земята, изпий, ако щеш, и цяло ведро — говореше си старикът, като отново наливаше на Кириск.

И този път момчето се напи до насита и разбра колко справедливи са думите, които възрастните казват в такива случаи: ох, олекна ми на душата!

После наляха на гребците по три четвърти черпак. Кириск им го подаваше. Тъй като се бе напил хубаво, той нямаше нищо против и баща му, и Милгун да пият толкова, колкото им се ще, но старейшината Орган счете за нужно да му обясни защо им е налял по три четвърти черпак:

— Ти си още малък на тяло, а виж ги тях какви са! И работата им е тежка. Когато гребеш, много ти се пие.

И наистина гребците на един дъх пресушиха своите черпаци, та дори се наложи още да им наливат. Този път старейшината Орган счете за нужно да посмъмри мъжете:

— По-кротко, момчета! Не се намирате на брега на реката!

В отговор Емрайин и Милгун само се усмихнаха. Разбираме де, но нямаше как — жадни бяхме.

Но и Орган, след като изпи пая си, поклати усмихнато глава:

— Да-а, дружко щеше да си е край река да седяхме. Не е шега работа това — суровият дроб…

После напълни лулата си, задими, запуши, без да подозира, че никога вече няма да изпита тази, сегашната отрада…

* * *

Преди това бе оня благ миг на покой, когато всичките, утолили жаждата си, се почувстваха доволни и щастливи.

Първата нерпа бе убита, съвсем скоро им предстоеше почивка на острова, а призори — нов голям лов на морски зверове. И веднага след лова — връщане у дома, незабавно. Всичко беше наред.

Лодката все така плаваше, с привично ниркане във вълните. Старикът Орган управляваше кормилото, посмукваше от лулата и може би си мислеше за своята Риба-жена. Емрайин и Милгун си гледаха работата — гребяха, размахваха веслата, като че ли без усилие, леко, точно, красиво. Кириск неволно взе да се любува на ловците. По някаква момчешка интуиция той разглеждаше в тази минута всекиго поотделно и си мислеше за всекиго поотделно. Той ги обичаше несъзнателно, гордееше се, че се намира с тях сега в морето.

Кириск не можеше да си ги представи тези хора другояче. Старикът Орган сигурно си е бил винаги, открай време, все старикът Орган — точно такъв: с изскочила адамова ябълка, дългошиест, с възлести като коренища едри ръце и сълзящи, всеразбиращи очи. Та можеше ли да бъде иначе? Можеше ли да съществува животът без старейшина, без този уважаван от всички човек! Странно можеше ли да бъде иначе?

Майка му казва, че той, Кириск, много приличал на баща си и че като порасте, ще бъде втори Емрайин. И очите му, казва, са точно такива, кафяви, като желъди, и зъбите здрави — и точно такива, — двата предни малко щръкнали. И брадата му, казва тя, ще бъде като неговата — черна, буйна, гъста. Неслучайно наричат баща му Брадатият Емрайин. А когато Кириск бе още по-малък, когато още се къпеше голичък в ручея, майка му подбутваше сестра си: гледай, гледай, съвсем същият, без разлика — и те се споглеждаха и превиваха от смях, шушукаха си нещо и майка му казваше, че ако на Кириск, като порасте, му се падне жена като нея самата — няма да се сърди, — добре ще й бъде, сигурна е в това. Странно, чудеше се Кириск, защо и на кого няма да се сърди? И защо на жена му ще й бъде добре, щом той прилича на баща си!

Ето той седи отпред, гребе, чернобрад, белозъб. Широкоплещест, уверен в себе си — винаги спокоен. Кириск не помнеше да го е хокал някога или съжалявал и защищавал, както правеха другите бащи. А очите му, вярно, са като зрели желъди — бистри, блестящи.

Зад него, с втория чифт весла, седи братовчед му Милгун, две години по-млад от баща му. Такава близка рода, а брада почти няма. А и това, дето има — вири се като мустаци на морж. Че той целият прилича на морж. Милгун обича и да поговори, и да поспори, ако нещо не му се види наред. Обидата никому не прощава — веднъж се сби с някакъв пътуващ търговец. Трябваше с цялата рода да се извинява на търговеца, да му прави мили очи. Но Милгун не искаше и да чуе — нищо, че е нисичък на ръст и заоблен като пън, — налиташе да се бие, ще му докажа, вика, кой е прав! Беше си сръбнал. Той обичаше да си попийва. Неколцина, и Емрайин с тях, искаха да го вържат, дотам стигна работата. Силен излезе като мечка. На Кириск той е аки^[6] Милгун. Те са неразделни с баща му, винаги двамата ходят на лов, защото никога един друг няма да се подведат, защото и двамата са свестни хора. Синът на Милгун е още съвсем малък — току-що проходи, а двете момичета са по-големшки. Кириск винаги се застъпва за тях — само някой да ги е докоснал! А майка му обожава момичетата на Милгун, те често идват да си играят с Псулк.

Но най-красиво от всички момичета е Музлук! Жалко, ме като порасте, щели да я омъжат в чуждо поселище, така говорят. Ами ако той не я пусне…

Там, на брега, Кириск много рядко мислеше за такива неща, а тук, от разстояние, дори най-обикновеното придобиваше непознато досега за него трогателно значение.

Изведнъж страшно силно му се прииска да си е у дома, там, където зад Шареното куче, в долината на тяхната река, край гората, се гушеше отколешното поселище на крайбрежните нивхи — хората на Рибата-жена. Така му се прииска в този миг да е до майка си, та чак сърцето го прониза. Но толкова далече се намираха сега от родното крайбрежие, от родното Шарено куче, което вечно си тича покрай вечното море! Кириск неволно се обърна, сякаш да се увери в това, и като се огледа насам-натам, видя нещо съвсем неочаквано.

По морето, като два широки, допиращи се езика, които закриваха почти половината хоризонт, срещу тях се надигаше сива стена от гъста мъгла. Приближаваше се видимо, мощно се валяше по черната водна повърхност и плътно изпълваше цялото окръжаващо ги пространство. Приближаваше се като живо като същество, като чудовище, раззинало паст да ги погълне заедно с лодката, заедно с целия видим и невидим свят. Мъглата идеше тъкмо от тази страна, в която одеве, взел го отдалеко за остров, Кириск бе видял нещо неопределено, някаква неподвижна сред морето сива маса. Сега цялата тази маса, като набухваше и нарастваше пред очите му, безшумно и неудържимо се носеше, подгонена от вятъра, към тях.

— Гледайте! Гледайте! — уплашено извика Кириск.

Всички изтръпнаха. Лодката, останала за миг без управление, заподскача върху вълните. И в този миг се раздаде страшен рев на огромна вълна, която изригваше изпод плътната завеса на мъглата. Вълната идеше с напор, с все по-усилващия се грохот на разбушуваната вода, издуваше се, издигаше и сгромолясваше едновременно.

— Обръщай! — отчаяно извика Орган. — С носа напред!

Едва успели да обърнат лодката срещу вълната, и първият удар на урагана насмалко да я прекатури. Вълната префуча, предизвикала подир себе си възмущението на морето, и мъглата тутакси като отприщена нахлу. Когато разстоянието между нея и тях съвсем намаля, стана ясно с какво мрачно тържество, с каква зловеща неотстъпност и упоритост се движеше тази кълбеста, жива тъмнина.

— Запомнете вятъра! Вятъра запомнете! — успя да извика Орган. И изведнъж всичко потъна в непроницаемата мъгла. Стовари се като лавина и ги погреба в своята мрачна бездна. Изведнъж, за някакъв миг, те попаднаха от един свят в друг. Всичко изчезна. От този миг вече нямаше нито небе, нито море, нито лодка. Дори лицата си не виждаха. И от този миг вече не знаеха що е покой — морето бушуваше. Мяташе нагоре-надолу лодката, изхвърляше я и я събаряше едновременно в пропастта, която зейваше между вълните. От разплисканата вода дрехите им прогизнаха, натежаха. Но най-голямата беда бе, че в тази плътна мъгла хората не можеха нищо да видят наоколо, тъй като не виждаха и не можеха да определят какво става в морето и какво следва да предприемат. Имаха един-единствен изход: да се борят наслуки, слепешката, само и само да удържат по някакъв начин лодката върху водата, да не й позволят да се преобърне. Сега вече и дума не можеше да става за стигане до някаква цел. В своята необуздана прищявка вълните я носеха неизвестно накъде и също така бе неизвестно докога ще я носят…

Кириск бе слушал за подобни неща, беше се случвало лошо време да настигне ловците в морето, да изчезнат завинаги, и тогава жените и децата при всеобщ траур дни наред палеха огньове по склоновете на Шареното куче, изпълнени с безнадеждна надежда: ами ако са живи! Но той и тогава не можеше поне горе-долу да си представи колко страшно и нечовечно е това — да се загива… в открито море. И толкоз повече не можеше да си представи, че тези безобидни мъгли, тези безмълвни зимни пришълци, чието появяване така обичаше, които покриваха с равен бял дим омагьосания в млечната тишина свят и земните предмети сякаш ставаха безплътни, призрачно вцепенени във въздуха, а душата му се преизпълваше с необясним страх и отмалялост в очакване на някакво приказно видение — че тези мъгли могат да се превърнат в такъв грозен, вездесъщ враг. Като се виеха, пълзяха, разстилаха и отново сгъстяваха техните тъмни вълма, плъпнали над разбушуваното море, сега му напомняха змийски движения…

Вкопчен в седалката, Кириск трескаво се притискаше от страх до старика Орган.

— Дръж се, за мен! Здраво се дръж! — извика му в ухото той и повече нищо не можеше да каже или да направи за момчето.

И никой не можеше да му облекчи участта, тъй като всички бяха равни пред лицето на яростната стихия. Дори ако Кириск започнеше да вика, да плаче и призовава на помощ баща си, Емрайин не би се помръднал от мястото си, тъй като лодката се държеше над водата само благодарение на него и Милгун, които отчаяно балансираха с веслата, предугаждайки разривите и взривовете на вълните.

А вълните безспирно отнасяха лодката в непрогледния мрак на мъглата. Орган все още се опитваше да я направлява някак с кормилото, да я крепи над водата, но ураганът неспирно се усилваше.

Навярно бе вече полунощ. В мъглата нямаше как да се разбере колко време е минало. За настъпването на нощта можеха да се догаждат само по сгъстилата се тъмнина. И в тази тъмнина вече доста време се водеше тяхната непрестанна, неравна, с почти безнадежден край борба. И все пак нивхите засега се държаха, все пак не ги напускаше отчаяната надежда, че може би ураганът ще утихне тъй внезапно, както и внезапно се разрази, че мъглата може да се разпръсне и тогава да помислят какво ще правят по-нататък. И в един миг тази надежда сякаш започна да се сбъдва. Ураганът сякаш взе да се укротява, клатушкането понамаля, поуспокоиха се и вълните. Но тъмнината си оставаше същата — плътна, катраненочерна. Пръв, надвил рева на морето, се обади Орган:

— Как сте там? Кириск е с мен! Чувате ли ме?

— Чуваме! На местата сме си! — пресипнало отвърна Емрайин.

— Кой запомни вятъра? — отново извика Орган.

— А каква полза? — ядосано кресна Милгун.

Старикът млъкна. Наистина, сега посоката на вятъра не вършеше работа. Накъде бяха отнесени, къде се намираха, далече или близо са островите, които можеха да им послужат за ориентир — никой не знаеше. А току-виж ги отмъкне толкова навътре, че никога не намерят своите три островчета. И той замълча, угнетен от мрака и люшкането. Великият Орган замълча в тежък размисъл. Единственото, което при тези условия можеше да се смята за късмет, бе това, че като отминаха по волята на съдбата острова, избегнаха злата участ да се разбият в крайбрежните му скали. Но без острова и без звездите, и сред тази мъгла сега не можеха по никакъв начин да се ориентират. Орган беше безсилен да каже каквото и да е. Въпреки това след известно време извика:

— Вятърът бе Тланги-ла^[7], когато се обърнахме с носа!

Никой нищо не му отговори. На гребците не им беше до отговор. И Орган отново замълча. Кириск целият трепереше, притиснал се до краката му. Тогава Орган каза на гребците:

— Ние с Кириск ще изтребваме водата, а вие се дръжте!

Той се наведе над момчето, опипа го в тъмнината и като се убеди, че нищо му няма, добави:

— Не се бой, Кириск. Хайде да изгребем водата. Иначе лошо ни чака. Само един черпак имаме, ето го, намерих го, а ти, дръж, вземи ведрото, по-удобно е… Държиш ли? Вземи ведрото, казвам…

— Да, аткичх, държа го. А докога ще е така тъмно? Страх ме е.

— И мене ме е страх — продума старейшината Орган. — Но ние сме мъже и не се полага да се страхуваме.

— А няма ли да се удавим, аткичх?

— Няма. А ако се удавим, значи тъй ни е било писано. А сега, хайде, дръж се за мен с едната ръка, а с другата греби, изхвърляй водата.

Добре че Орган навреме се досети и като се възползваха от краткото затишие, те успяха да изплискат насъбралата се в лодката вода. И тъкмо тогава, когато двамата опипом изтребваха водата, Орган обърна внимание на Кириск за бъчонката, от която бяха пили през деня.

— Кириск — рече той, като потегли ръката му. — Тук е нашата бъчонка с вода. Напипа ли я? Запомни: каквото и да става, трябва да пазиш бъчонката. Дръж се за нея, не я изпускай, не се разделяй с нея. Не дай бог нещо, по-добре да умрем, отколкото да останем без вода. Разбра ли ме? На никого не разчитай… Чуваш ли?

Добре че каза това, добре че овреме предупреди момчето. Много скоро този съвет му дотрябва.

След като бе поутихнал малко, ураганът отново се развилня. И този път още по-силно и свирепо, сякаш се възползваше от прикритието на нощта и безсилието на хората, които нищо не виждаха в тъмнината и мъглата. Този път вълните се нахвърлиха с нов пристъп на ярост, сякаш си отмъщаваха за проявената кратка отстъпчивост. И се завъртя, замята лодката на Орган между невидимите вълни, безпощадно удряна и запокитвана на всички посоки. Водата я заливаше. Тя затъваше, пълнеше се. Колкото и да се бъхташе Орган с черпака, пълзешком бе немислимо да изгребе нахлулата вода. И тогава закрещя на гребците зло и отчаяно:

— Изхвърляйте всичко! Потъ-ъ-ваме! Изхвърляйте!

Кириск силно заплака от страх, но никой не го чуваше и никой не му обръщаше внимание. Момчето се завря в ъгъла до кърмата и се вкопчи в бъчонката. Обгръщаше я, стискаше я с все сили, раздирайки се от плач. Помнеше, че това е най-важното, което трябва да върши сега, та каквото ще да става. Кириск разбираше — потъват, и въпреки всичко изпълняваше заръката на старейшината Орган, пазеше бъчонката с водата.

Трябваше незабавно да спасяват полузатъналата лодка. Милгун засега продължаваше като обезумял да размахва веслата и с все сили да действа така, че лодката да не се преобърне, а Орган и Емрайин изхвърляха зад борда всичко. Друг изход нямаха. Полетяха в морето двата винчестера, харпунът, намотките въжета и какви ли не други вещи, дори и тенекиеният чайник на Орган. Най-много се затрудниха с нерпата. Намокреният, натежал, хлъзгав труп им се изплъзваше. Трябваше да го повдигнат от дъното на лодката и да го преметнат зад борда. Това, заради което изминаха толкова път до необитаемите острови — техният улов, — трябваше да се изхвърли. Като ръмжаха пресипнало, ругаеха и проклинаха, те с големи усилия изтласкваха в теснотията трупа към борда и най-сетне го преметнаха в морето. И дори в тази суматоха и дива схватка със стихията се усети как лодката облекчено подрипна, разтоварена от тежестта на нерпата. И може би тъкмо това ги спаси в момента…

* * *

Орган пръв се опомни. В бялата безжизнена пустота той не можеше изведнъж да схване къде се намира и какво означава тази мътна непрогледна неподвижност наоколо. Това бе мъгла.

Това бе Великата мъгла, възцарила се безмълвно, властно и неотстъпно над целия океански простор. Великата мъгла се наслаждаваше на своето велико вцепенение…

След като очите му посвикнаха, старикът Орган започна да различава очертанията на лодката, после и на хората. Емрайин и Милгун се бяха повалили на местата си. До смърт изтерзани, омаломощени от мощния ураган, те лежаха в странни пози, сякаш убити на място, и само по дрезгавите им, накъсани хрипове се разбираше, че са живи. Кириск спеше върху бъчонката, свит в краката му. Той силно потрепери насън от влагата и студа. Орган го съжали, но с нищо не можеше да му помогне.

Зашеметен от преживяната нощ, старикът седеше на кърмата, обронил бяла глава. Болеше го цялото тяло. Дългите му възлести ръце висяха като пречупени клони. Много и какви ли не премеждия и беди беше изпитал Орган през живота си, но такъв жесток случай не помнеше. Той не можеше да си представи къде се намират сега, къде ги е завлякъл ураганът, колко са далеч от земята, в морето ли са или в океана. Не можеше да си представи и кое време на денонощието е. В плътната, непроницаемо вцепенена мъгла не беше ясно ден ли е или нощ. Но по всяка вероятност, като се знае, че ураганите утихнат обикновено призори, трябваше да е ден. А може би и подир пладне.

Но нито това, нито радостта, че по едно чудо останаха живи, успокояваше Орган. Лишени от всичко, което носеха в лодката, дори от пушките, които бяха разменили с пътуващи търговци за стотици самурени кожи, сега те нямаха нищо друго освен двата чифта весла и наченатата вода в бъчонката. Какво ги очакваше занапред?

Разбира се, щом гребците се съвземат, заедно ще обмислят какво да правят по-нататък. Но кой може да каже в каква посока да тръпнат? Това — първо. А второ — ако дочакат нощта и небето се проясни, би могло да се ориентират по звездите; но колко дълго ще им се наложи да плават? Колко сили и колко време ще им бъдат нужни? Ще издържат ли, ще стигнат ли до някакъв спасителен бряг?

Ами мъглата — каква мъгла само! Така сбито и неподвижно лежи над морето, като че е решила да векува по тези места. Дали навсякъде околовръст е така? Целият ли свят е потънал в такава мъгла?

Искаше му се да пуши и да пие вода. Но за пушене и дума не можеше да става — тютюнът, който имаше в себе си, беше съвсем мокър. И лулата кой знае къде се е дянала. Ами вода? Орган не смееше да помисли за това. Засега още можеше да се търпи, засега още можеше да не мисли за това…

В морето имаше мъртво вълнение — пълен покой, пълно затишие. Лодката едва-едва се поклащаше на място. Нищо не я тласкаше, нищо не я движеше. Веслата, захвърлени във водата, неподвижно лежаха на повърхността. Ясно какво им е било на Емрайин и Милгун — не са имали сили дори веслата да вдигнат на борда, оборил ги е мъртвешки сън.

При това напълно безветрие всичко бе замряло в мъглата и неподвижността. Стоеше морето, стоеше мъглата, стоеше лодката — нямаше накъде да се бърза… нямаше накъде да се плава…

Опечалено отпуснал глава, старикът неусетно заспа. Събуди го Кириск:

— Аткичх! Аткичх! — буташе го момчето. — Жадни сме.

Орган трепна и разбра, че тримата му съплеменници очакват от него действие, тъй като той е старейшината, и разбра, че започва най-страшното — разпределянето на водата…

Мъглата бе все така плътна и неподвижна. Морето се намираше в пълно затишие.

* * *

През останалата част от деня те бавно плаваха в мъглата. Безцелно и неизвестно накъде.

След като се посъветваха и осъзнаха положението си, бе вече невъзможно да стоят на едно място.

И те плаваха. Може би се приближаваха към земята, а може би обратното — отдалечаваха се от нея.

Но все пак в плаването имаше някаква илюзия за движение.

Цялата надежда се крепеше на това, че мъглата ще се разсее и тогава ще стане по-ясно какво да правят.

Във всеки случай, ако през нощта мъглата се разсее, могат да видят звезди. Най-необходимото на първо време бе да се покажат звездите.

И още нещо ги обнадеждаваше — да се натъкнат на някакъв остров. Оттам вече ориентирането е по-лесно.

А засега плаваха в мъглата — неизвестно накъде.

Но и при тези условия Орган нареди да приведат в известен порядък лодката. Изгребаха хубаво водата от дъното, да не им жвака под краката. Настани Кириск себе си на кърмата, да се посгрее до него и да изсъхне по-бързо. Раздаде вода на всички по равно. Като начало — по непълна четвъртинка черпак. Подир такава ураганна нощ трябваше поне веднъж да утолят жаждата си. Но ги предупреди, че отсега нататък ще пият само тогава, когато той, Орган, намери за нужно, и само толкова, колкото им налее. И като каза това, разклати за по-голяма убедителност водата в бъчонката — беше останала наполовина.

Имаха и една радостна изненада: когато вдигна бъчонката, зад нея, съвсем в ъгъла на кърмата, под седалката намериха кожена торбичка с юкола^[8]. Голямата торба с храната бяха изхвърлили заедно с другите вещи, а тази — приготвена от жената на Милгун, бе останала съвсем случайно в ъгъла, зад бъчонката, поверена на Кириск да я пази като очите си… Вярно, торбичката бе пълна с морска вода и, без друго солена, юколата не можеше в уста да се сложи. И все пак храна е. И ако имаха доволно вода за пиене, то и такава юкола можеше да се яде.

Но засега никой не я докосваше, бояха се от жажда…

Всички очакваха само едно — кога ще се вдигне мъглата…

В пълното безмълвие и неподвижност на мъглата само унило поскърцваха вилките. И това скърцане сред великата тишина наподобяваше уморени молби и стенания на заблуден човек: къде съм, къде съм? Накъде да поема?

Всички очакваха само едно — кога ще се вдигне мъглата…

Но мъглата не се вдигна и нямаше намерение да се вдига. Дори не се помръдваше. Сякаш нещо невъобразимо чудовищно, някаква неземна, дошла от другаде твар, която издишва лепкава влага, бе погълнала целия свят — и Земята, и Небето, и Морето…

Отново настъпи нощ в чревото на мъглата. За това можеше да се съди по сгъстилата се чернота наоколо. И никакви звезди, никакво небе.

Да плават нанякъде само заради едното плаване — вече нямаше смисъл.

Чакаха с упование и надежда — не ще ли трепнат звезди на небето! Чакаха всеки миг. Чакаха да задуха вятър и да прогони тази ненавистна, трижди проклета мъгла. Не спяха, умоляваха небесните сили да разгърнат звездния небосвод, умоляваха стопанина на ветровете — гривестия, космат звяр — да се събуди отвъд морето.

Но всуе. Никой не чуваше жалбите им и мъглата не се вдигаше.

Кириск също чакаше появяването на звездите. Тези звезди, които обикновено блещукаха като играчки по небето, сега му бяха по-свидни от каквото и да е. Всичко, което преживяха от миналата вечер насам, потресе, изпълни с ужас момчето. Та колко й трябва на детската душа, за да се отчае, прекърши и съкруши завинаги? Но това, че тримата възрастни, с които се намираше в една лодка, когато надвисна смъртоносната опасност, когато явно настъпваше краят на тяхното плаване, не паднаха духом, издържаха, надвиха на разярената стихия — вселяваше у момчето надежда, че и сега ще бъде намерен пътят към спасението. Кириска силно вярваше, че стига да се покажат звездите, и краят на страданията им ще дойде.

Само по-бързо да станеше това, по-бързо да се върнеха назад, на земята, при Шареното куче, по-бързо, по-бързо, по-бързо, защото много е жаден и гладен, защото е вече непоносимо жаден и гладен, защото с всеки миг все по-силно му се иска да пие и да яде, защото иска да се върне у дома, при мама, при сродниците, при къщите, при огнищата, при ручеите и тревите…

Цяла нощ страдалците се топяха от мъка, от мъчително очакване, но нищо не се измени — мъглата не се помръдна, звездите не се появиха на небето, морето не се разбуди.

И през цялата нощ страдаха от жажда, от влагата и студа, но най-много от жаждата. Кириск предполагаше, че само той така изнемогва за вода, че на него му се пие най-много, и тази мисъл мира му не даваше.

Но старейшината Орган не даде вода, когато момчето събра кураж и го помоли за мъничко.

— Не — отсече той. — Сега не се поляга. Потърпи.

Да знаеше само старикът Орган как им се пиеше след юколата, която те, тримата, все пак не се стърпяха и загризаха от глад към края на деня. И макар че пийнаха след това вода, то бе съвсем недостатъчно и подир някое време още по-силно им се припи, а старикът Орган не докосна юколата, надви си на глада, но и вода не пи, спести своя дял, не си разреши нито глътка. През този ден пиха два пъти — сутринта и вечерта — с изключение на Орган. Вечерта съвсем малко, просто на дъното на черпака. А водата в бъчонката намаляваше, намаляваше…

Когато си жаден, когато си много жаден — очакването на някаква промяна става двойно по-силно изтезание.

Тъй продължи цялата нощ… И през цялата нощ студената мъгла лежеше неподвижно. И морето не потрепна…

* * *

И на заранта — никакви промени. Само в сивкавокафявите недра на мъглата стана малко по-светло, малко по-просторно. Сега вече можеха да различават лицата и очите. И на няколко метра около лодката матово сребрееше тежкото, неподвижно като живак, мъртво вълнение. Такава застинала вода Кириск никога не бе виждал.

И ни ветрец, ни някакви промени.

Но в това утро момчето бе смаяно от силно преобразените лица на възрастните: мъчително изпити, с набола остра четина, с помръкнали, хлътнали в тъмни дупки очи, сякаш ги пиеше смъртна болест. Та даже баща му, такъв силен и издръжлив човек, и той изглеждаше неузнаваемо променен. Същата си беше само брадата му. Устните — до черно изхапани. И гледа жално Кириск, мълчи, дума не продумва…

Най-отпаднал вид имаше старикът Орган — още по-прегърбен, съвсем побелял, тънката му шия с изпъкналата адамова ябълка — още по-издължена, а очите пълзят повече отпреди. Само погледът му бе същият. Мъдрият, строг поглед на старейшината все така таеше нещо значително, известно и достъпно единствено за него.

Денят им започна с най-тежкото — трябваше да си разпределят по няколко глътки вода. Наливаше им Орган. Стиснал под мишница бъчонката, той точеше на тънка струйка живителната влага в черпака и ръцете му силно трепереха. Първо подаде на Кириск. Момчето едва го изчака. Затрака със зъби по ръба на съдината и като преглъщаше водата, усети как само за миг разкваси уста, само за миг спадна огънят в него и как писнаха от вълнение ушите му. Но щом подаде обратно черпака — огънят пламна пак, дори по-силно отпреди, сякаш там, в утробата му, се настърви някакъв звяр. След него пи Милгун. После — Емрайин. Страшно беше да гледаш как пият те. Сграбчваха черпака с разтреперани ръце и го връщаха, без да вдигнат очи към Орган. Сякаш той имаше някаква вина, че водата свършва. А самият Орган, когато му дойде редът, не си наля нито капка. Затъкна гърлото на бъчонката, без да продума. На Кириск това се стори невероятно. Да беше бъчонката в неговите ръце, щеше да си налее пълен черпак, после още един и още един и щеше да пие, да пие — до премала. Пък да става, каквото ще! Но поне веднъж да се напие до насита. А старикът Орган се отказа дори от това, което му се полагаше. Отказа се и от тези няколко глътки вода.

— Защо правиш така, аткичх? Налей си, както на всички наливаш! — не се стърпя и с пресъхнало гърло рече Емрайин. — И вчера не пи. Ако ще се мре — да мрем заедно!

— Аз мога така да мина — невъзмутимо отвърна Орган.

— Не, не е справедливо така! — повиши глас Емрайин и добави раздразнено: — Тогава и аз няма да пия!

— Ами че то и няма какво да се пие. Напразно се гневиш! — усмихна се тъжно Орган, сякаш искаше да каже „колко сте неразумни!“, поклати бавно глава, отпуши отново бъчонката, наля само на дъното на черпака и рече: — Нека пие Кириск вместо мен.

Момчето се обърка, всички замълчаха. А Орган му подаваше черпака:

— На̀ Кириск, пий. И за нищо не му мисли.

Кириск мълчеше!

— Пий — каза му Милгун.

— Пий — каза му Емрайин.

— Пий — каза старикът Орган.

Кириск се колебаеше. Той умираше от жажда беше готов на един дъх да изгълта водата, но не смееше:

— Не — изрече момчето, като се преборваше с изгарящото го отвътре желание, — не, аткичх, ти пий — усети как му се зави свят.

Ръката на Орган потрепери от тези думи и той тежко въздъхна. Погледът му омекна и благодарно погали момчето:

— О-о, ако знаеш колко вода съм изпил аз през живота си! А ти трябва още дълго да живееш, за да… — не се доизказа. — Нали ме разбираш, Кириск? Пий, тъй се полага, ти трябва да я изпиеш, а за мен не се безпокой. На̀!

И отново, като поглъщаше водата, Кириск усети как само за миг разкваси уста, как само за миг угаси огъня вътре в себе си и след тава, след мигновеното облекчение, още повече му се припи. Този път почувства в устата си вкус на гнило. Но това нямаше значение. Само да е вода, само да е вода за пиене, пък каква го ще да е. А тя оставаше все по-малко и по-малко…

— Е, казвайте сега какво да правим! — обърна се Орган към своите съплеменници. — Ще плаваме ли?

Настъпи дълго мълчание. Всички се огледаха наоколо. Но освен непроницаемата мъгла на няколко метра от лодката нищо друго не съществуваше на този свят.

— Накъде да плаваме? — наруши с въздишка мълчанието Емрайин.

— Какво значи „накъде“? — кой знае защо, избухна Милгун. — Ще плаваме, по-добре да плаваме, отколкото да гинем на място!

— Ами какво значение има дали плаваме или не плаваме — възрази му Емрайин. — В такава мъгла се плава без посока променя ли нещо?

— Плюл съм ти на мъглата! — още по-предизвикателно викна Милгун. — Да ти плюя аз на твойта мъгла! Ясно ли ти е? Ще плаваме! Ако ли не — веднага прекатурвам тази проклета лодка с дъното нагоре и всички ставаме храна за рибите! Нали ме разбираш, Брадати Емрайин? Ще плаваме! И толкоз!…

Кириск загуби ума и дума — така се засрами за аки Милгун! Той се държеше не както следва, а е по-млад от баща му. Значи нещо се беше случило, нещо се беше променило в него или в това, което представляваха сега от само себе си те — четиримата нивхи в лодката. Всички мълчаха угнетено и горестно. Млъкна, шумно дишайки, и Милгун. Емрайин бе обронил глава. А старикът Орган гледаше някъде встрани с лице непроницаемо, както мъглата, която ги обвиваше с плътната си пелена.

— Успокой се, Милгун — промълви накрая Емрайин. — Та аз ей тъй, между другото, го казах. Разбира се, по-добре е да плаваме, отколкото да стоим на едно място. Прав си. Хайде, поемаме.

И поеха. Отново заскриптяха вилките, отново с плясък се издигаха и отпускаха веслата, беззвучно се разтваряше и мигом съединяваше тихата, незадържаща следи вода зад лодката. Но всички имаха впечатлението, че не плават, а стоят на място. Колкото и да се движеха, мъглата не отстъпваше, сякаш ги държеше в омагьосан кръг. И навярно тъкмо поради това Милгун отново избухна.

— Плюя аз на твоята мъгла, чуваш ли, Брадати Емрайин?! — заговори той раздразнено. — И искам да плаваме по-бързо! Поразмърдай се, Брада! Греби, какво дремеш, чуваш ли? Да ти плюя на мъглата!

И при тези думи Милгун започна силно да размахва веслата:

— Хайде де, греби! Греби ти казвам! — настояваше той.

Емрайин не искаше да го озлобява, но докачен, също се включи в безумната игра.

Лодката увеличаваше все повече и повече скорост. Носеше се на провала с подскоци през мъглата неизвестно накъде и неизвестно защо. А Милгун и Емрайин продължаваха зверски да гребат в надпревара, с някакво диво, настървено, яростно ожесточение, сякаш можеха да избягат, да се изтърват от безпределните предели на мъглата.

Проблясваха лопатите на веслата, изхвърляйки косо летящи струи, шумеше водата зад борда, навеждаха и отмятаха назад озъбени, облени в пот лица гребците, които ту падаха напред, свити одве, и замахваха с веслата енергично изправяха гръб и се опираха с тях във водата…

Ту вдишване, ту издишване, ту вдишване, ту издишване… Вдишване, издишване, вдишване, издишване…

Мъгла отпред, мъгла — отзад, мъгла — околовръст.

— Хана, хана^[9]! — подвикваше, сякаш се изхрачваше, и злостно подстрекаваше Милгун.

В началото Кириск живна, поддал се на измамното движение, но после разбра колко безполезно и страшно е то. Момчето уплашено гледаше старейшината Орган и очакваше, че той ще прекрати тази безсмислена надпревара. Но той сякаш отсъстваше — замисленият му поглед блуждаеше някъде, на лицето му бе замръзнал обречен израз. И дали плачеше, или просто сълзяха очите му, но то бе мокро. Орган седеше неподвижен на кърмата и сякаш не осъзнаваше какво става.

А лодката плаваше, носеше се на провала през мъглата, неизвестно накъде и неизвестно защо…

— Хана, хана! — отекваше отчаяно в мъглата. — Хана, хана!

Тъй продължи доста време. Но постепенно гребците започнаха да се уморяват, постепенно скоростта намаляваше и те скоро отпуснаха веслата — гърдите им свистяха, едва си поемаха дъх. Милгун не вдигаше глава.

Тъй настъпи горчивото отрезвяване. От мъглата не избягаха, не изскочиха от пределите й, всичко си оставаше, както беше: мъртво вълнение, пълна неизвестност, безкрайна непроницаема мъгла. Само лодката продължи още известно време да плава и да се върти от само себе си…

Защо беше нужно това? Какво постигнаха? А какво биха постигнали, ако стояха на едно място? Също нищо.

Изглежда всички еднакво мислеха. И тогава Орган каза:

— А сега чуйте мен — изрече той думите бавно, вероятно така си пестеше силите, нали втори ден не беше нито ял, нито пил: — Много е възможно — разсъждаваше Орган — мъглата да се задържи още доста дни. Имало е такива години. Имало е такива случаи. Добре знаете. Седем, осем, та дори и десет дни лежи мъглата над морето, като мор, като болест, която не си отива, докато не се навърлува. А колко време й трябва, никой не знае. Ако и тази мъгла е такава — тежка ни е участта. Юкола остана съвсем мъничко, пък и защо ни е, като нямаме вода. А водата ни — ето я! и той разклати бъчонката. Водата свободно се плискаше на около педя от дъното.

Всички мълчаха. Млъкна и старикът. Ясно им беше за какво става дума: ще пият само по веднъж на ден, и то по съвсем малко, за да им стигне за по-дълго време — ако е речено да издържат, докато се махне тази напаст — мъглата. А открие ли се морето, появят ли се звездите или слънцето — тогава е друга работата, току-виж проработил им късметът и стигнат до земята!

Да, така стояха нещата. И друг изход не можеше да има! Но лесно е да се каже „да изтърпят“. Това, което човек приема с ума си, плътта му далеч невинаги го приема. Те, клетниците, искаха да пият сега, в момента, и то не мъничко, не само на дъното, а много, страшно много вода им се искаш да пият.

Орган разбираше безизходното положение и най-тежко му беше на самия него. Старикът съхнеше пред очите им. Дълбоко набразденото му, зеленокафяво лице ставаше от час на час все по-тъмно и изострено от болката, които идваше из утробата му. В сълзящите очи се появи напрегнат, трескав блясък — не му беше лесно на старика да превъзмогва такива страдания. Но запазил присъствие на духа, той се държеше, както се държи на корена си умиращо дърво. Ала това не можеше много да продължи. Трябваше да им каже всичко, което би представлявало и най-малка възможност за тяхното избавление.

— Според мен — заговори пак той — през цялото време трябва да се вглеждаме и вслушваме във въздуха — дали няма изведнъж да прелети сова-агукук^[10]. Агукук е единствената птица, която лети над морето в такова време. Ако се намираме между някакъв остров и земята — то агукук може да ни покаже пътя. Всяка птица в открито море лети само по прекия път. Никъде не свръща, само по прав път лети. Агукук — също.

— Ами ако не се намираме между остров и земята? — мрачно попита Милгун, все тъй без да вдига глава.

— Тогава няма да я видим — спокойно отговори Орган.

Кириск искаше да разбере защо, по какви причини ще се появи агукук над морето, но Милгун го изпревари:

— Ами ако агукук не се сети да полети над нас, аткичх — иронично подхвърли той, — а й текне да прелети по-встрани, ей натам някъде, тогава?

— И тогава няма да я видим — пак спокойно отвърна Орган.

— Значи няма да я видим, а!? — злобно се удиви Милгун. — Излиза, че и тъй и иначе — все няма да я видим агукук! Тогава, питам аз, защо стърчим тук? — още по-злобно измърмори Милгун, после силно се разсмя и пак млъкна. Всички бяха оклюмани. Мълчаха, не знаеха какво да сторят.

И в това време на Милгун нещо му стана. Той изби с юмрук веслото от вилката, сетне се покачи, кой знае защо, на носа на лодката, изправи се в цял ръст и започна да балансира с веслото. Никой нищо не му каза. И той на никого не обръщаше внимание.

— Е-ей, Шамане, кучко недна! — закрещя гневно той. — Е-ей, Шамане на ветровете! — крещеше с цяло гърло и се заканваше с веслото. — Ако си господар на ветровете, а не мърша кучешка, къде са ти ветровете? Или си псовисал в бърлогата си, гадино мръсна, или са те налегнали песовете от целия свят и не знаеш на кого по-напред, или се ешиш с всичките поред, кучко недна, та няма кога ветровете да подгониш, или забрави, че седим тука, в тая проклета мъгла, като в яма!? Или не знаеш, че с нас и дете има? Така ли? Че вода иска, че умира за вода!? Вода — разбираш ли?! На теб ти говоря — дете има с нас, за пръв път е в морето! А какво направи ти? Честно ли е това? Отговаряй, ако си господар на ветровете, а не тюленово лайно вонящо. Пускай ветровете си! Чуваш ли?! Забирай си мъглите под опашката! Чуваш ли ме?! Прати буря, кучко, най-страшната буря — Тланги-ла прати, кучко мръсна, в морето ни изхвърли, погреби ни във вълните, кучко крастава! Чуваш ли? Чуваш ли ме?! Да ти плюя, да ти плюя и пикая аз в косматата мутра! Прати ни бурята си, потопи ни в морето, щом си господар на ветровете… Ако не — кучка най-долна си, а пък аз — пес, още един пес, ама — на̀, ядец!, не те… на̀, на̀, на̀ яж, да ти преседне дано!

Тъй с най-грозни думи псуваше Милгун Шамана на ветровете, който витаеше неизвестно къде и криеше неизвестно къде подвластните си ветрове. Дълго още докато съвсем пресипна, докато съвсем каталяса, крещя и вилня Милгун, дълго руга и оскърбява и същевременно моли за вятър господаря на ветровете.

После захвърли гневно веслото в морето, седна на мястото си и изведнъж силно и страшно зарида, захлупил с длани лице. Всички безпомощно мълчаха, а той се давеше от плач и извикваше имената на малките си деца. Кириск, невиждал никога досега да плаче мъж, се разтрепера от страх и попита през сълзи Орган:

— Аткичх! Аткичх! Защо прави така, защо плаче?

— Не се бой — рече старикът и стисна ръката на момчето. — Ще му премине! Скоро ще престане. А ти не мисли за това! То не те засяга. Ще му мине.

И вярно, Милгун започна малко по малко да се успокоява, но не сваляше ръце от лицето си, и все похълцваше и потреперваше с рамене. Емрайин бавно подкара лодката към плаващото върху водата весло. Притегли го, вдигна го и постави във вилката.

— Успокой се, Милгун — съчувствено му говореше той. — Прав си, по-добре буря да се извие, отколкото в тази мъгла да се мъчим. Нека изчакаме още малко, току-виж — отворило се морето. Какво да правим?

Милгун нищо не отговори. Главата му клюмаше все по-ниско и превит одве, той не смееше, като побъркан, да погледне пред себе си.

А мъглата все тъй равнодушно и мъртво висеше над океана и скриваше света в своето велико вцепенение. И никакъв вятър, никакви промени. Въпреки обидите, хокането и ругатните Шаманът на ветровете остана глух и безучастен. Даже не се разгневи, не се помръдна, не връхлетя с буря…

Емрайин бавно загребваше със своите весла, за да не стоят на едно място, лодката едва забележимо се плъзгаше по водата. Орган мълчеше, потънал в себе си, и може би отново, и може би за последен път в живота си мислеше за своята Риба-жена.

От тъжните му старчески размисли го изтръгна Кириск:

— Аткичх, аткичх, а защо агукук отива на островите? — тихо попита той.

— А, как тъй забравих да ти кажа? В такава гъста мъгла само агукук може да лети над морето. Агукук отива са ловува на островите, случва се и по някоя мъничка нерпена рожба да награби. Силни очи има агукук — и в мъглата, и в тъмната нощ вижда като денем. Това е то совата. Агукук е най-голямата и най-силната сова.

— Защо нямам и аз такива очи — прошепна със сухи устни Кириск. — Веднага щях да видя накъде трябва да плаваме и щяхме бързо да стигнем до земята, и щяхме да пием вода, здравата да се напием… Защо нямам и аз такива очи…

— Ех — въздъхна Орган, — на всеки са дадени очи, каквито се полага.

Млъкнаха. След известно време, сякаш се връщаше към разговора. Орган погледна момчето и каза:

— Много ли ти трудно? Потърпи. Ако издържиш, ще стане от теб велик ловец. Потърпи, чедо, не мисли за водата, мисли си за нещо друго. Остави я водата.

Кириск послушно се стараеше да не мисли за водата. Но напразно. Колкото повече се опитваше да не мисли, толкова по-силно му се пиеше. И много му се ядеше — чак му призляваше от глад. И от всичко това му идеше да закрещи на целия свят, както Милгун.

Ето тъй минаваше този ден. През цялото време чакаха, през цялото време се надяваха, че изведнъж отнякъде ще се чуе шумът на вълните, ще духне силен вятър и ще прогони мъглата на другия край на света, а на тях ще им отвори пътя към спасението. Но над морето цареше тишина — такава неподвижна, злокобна тишина, та чак главата и ушите ги боляха. И през цялото време, непрестанно, безкрайно им се искаше да пият вода. Беше наистина чудовищно — намираха се сред безбрежния океан и загиваха от жажда.

Привечер на Милгун му стана зле. Вече съвсем не разговаряше и гледаше безразсъдно. Наложи се да му налеят малко вода, поне да накваси уста. Но Орган, като видя, че Кириск не откъсва очи от черпака, но издържа, наля и на него, само на дъното; после и на Емрайин. А той пак не близна дори. Този път, след като мушна бъчонката в ъгъла, Орган дълго седя неподвижно, някак особено съсредоточен и разведрен, погълнат от някакви други възвишени мисли, сякаш изобщо не изпитваше жажда или каквито и да е други терзания на плътта. Седеше на кърмата мълчалив, вдълбочен, като самотен връх скала. Той знаеше вече какво му предстои и затова, като си вдъхваше кураж, запазваше остатъка от силите си пред последното дело на своя живот. Много му липсваше в този час лулата. Искаше да глътне малко дим, да запуши за сетен път и да си помисли за нея — за своята Риба-жена…

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!…

Орган добре се познаваше и знаеше доколко още ще му стигнат силите и достойнството пред прага на Предела. Единственото нещо, което го възпираше засега от замисленото, бе Кириск; момчето силно се привърза през тези дни към него, притискаше се до хълбока му, търсеше защита и топлина. Жал му беше за момчето. Но точно заради него трябваше да изпълни решението си…

Тъй завършваше този дълъг, злощастен, последен ден на старейшината Орган.

Вече мръкваше. Още една нощ настъпваше.

Но и през тази нощ времето си оставаше непроменено, както досега. Мъглата беше все тъй обзета от невъзмутимо вцепенение. И отново се надигаше плътната вечерна тъмнина, а след нея предстоеше възможно дългата, непоносимо страшна нощ. Ами ако изведнъж посред тази нощ вземе, че се разрази вятър — било ураганен, било какъвто и да е — и небето се открие, и звездите се покажат!? Ала нощта нищо не предвещаваше — никакви вълни не се забелязваха по водата, никакво потрепване във въздуха — всичко бе замряло в безкрайна тишина и в безкраен мрак. Самотната заблудена лодка с измъчените, умиращи от жажда и глад хора бавно кръжеше в мъглата, в пълна неизвестност и обреченост…

Кириск не помнеше кога точно бе заспал. Но заспиваше дълго, мъчително, изнемогващ от непоносимата жажда. Струваше му се, че никога няма да настъпи краят на тези мъки, които жив го изяждаха. Искаше само вода! Само вода и нищо друго! Гладът постепенно притихваше като тъпа, потъваща в утробата му болка, но жаждата се разгаряше все по-силно и по-силно. И с нищо не можеше да я утоли.

Кириск си спомни как веднъж, като малък, се разболя тежко; целият се обливаше в гореща пот, беше му пак така зле и много му се искаше да пие вода. Майка му не се отделяше нито на крачка от него, слагаше непрестанно мокра кърпа на пламтящото му чело, плачеше скришом и нещо си шепнеше. В полумрака, в треперливата светлина на кандилото, тя навеждаше над него угрижено лице, баща му го нямаше — беше на лов в морето, — а Кириск искаше да пие вода и час по-скоро да се върне баща му. Но нито едното, нито другото желание се изпълняваха. Баща му беше далече, майка му не разрешаваше да пие вода, каза, че в никакъв случай не бива да пие. Мокреше с кърпа засъхналите му устни, но това облекчаваше само за миг страданието. И той отново искаше да пие и мъчението ставаше непоносимо.

— Изтрай още малко, чедо — казваше тя. — И на съмване ще ти олекне. Казвай си: „Синя мишке, дай ми вода.“ И ще видиш как ще ти олекне. Помоли чедо, синята мишка да дойде, да ти донесе водичка… Само че хубаво я помоли…

И в онази нощ, като се преборваше с жаждата, Кириск шепнеше тези думи и вярваше, че синята мишка наистина ще дотича и ще му донесе вода. „Синя мишке, дай ми вода! Синя мишке, дай ми вода! Синя мишке, дай ми вода!“ — повтаряше непрестанно момчето. После бълнуваше, мяташе се, пламнал в огън. И все тъй се молеше: „Синя мишке, дай ми вода!“ Тя дълго не се появяваше, но Кириск все шепнеше, все я викаше, плачеше, молеше: „Синя мишке, дай ми вода!“ И най-сетне синята мишка притича. Беше прохладна, неуловима, като лек ветрец по пладне над горски ручеи. Не можеше хубаво да я види, защото беше сивкава на цвят, въздушна и пърхаше като пеперуда. Тя го докосваше с меките си лапички по лицето, по шията, по тялото и от това му олекваше. Като че ли му даде вода да се напие и той дълго и ненаситно пи, а водата ставаше все повече и повече, бълбукаше около него, заливаше го…

На заранта Кириск усети, че му е леко и светло на душата, усети, че е оздравял, макар и да нямаше сили. И дълго време след това из ума му не излизаше тази синя мишка-водоносец, която дойде през тежката нощ да го напои и изцери…

И сега, като изгаряше и съхнеше от жажда, той си спомни за нея. Ех, защо не се появи пак синята мишка! И в същия миг го прониза мъка и болка по майка му, научила го да вярва в синята мишка-водоносец. С нажалено сърце си спомни как тя скланяше глава над него, когато той едва дишаше и така му се искаше да пие. Колко печално и до сълзи предано беше лицето й, с каква тревога, молба и спотаен страх, с каква готовност да стори всичко за детето си, го гледаше тя. Какво ли й е сега на душата? Сигурно се съсипва от мъка, плаче и чака ли, чака край морето… А морето нищо не й казва. И никой не може да й помогне в тази беда. Само жените и децата сигурно още палят огньове по скатовете на Шареното куче, и я успокояват — току-виж станало чудо, току-виж се появили край брега пропадналите в морето ловци.

А те в същото време бавно кръжаха с лодката в безжизненото, въгленочерно пространство и губеха в нощната мъгла сетната си надежда за спасение. Да, неравни бяха силите — мракът на вечността, който съществува още преди появяването на Слънцето във Вселената, и четиримата, обречени на смърт в малката лодка… Без вода, без храна, без пътеводни звезди сред океана…

Кириск никога не бе виждал такава тъмна-тъмница и никога в своя кратък живот не бе предполагал, че толкова жестоки са страданията от неутолената жажда. За да си помогне по някакъв начин, той започна да си мисли за синята мишка-водоносец, която някога го отърва от мъките, което го напои и изцери…

„Синя мишке, дай ми вода!“ — Кириск подхвана неуморно да си шепти удивителното заклинание, на което го бу научила майка му — „Синя мишке, дай ми вода! Синя мишке, дай ми вода!“ И макар чудо да не ставаше, той продължаваше усърдно да се моли и призовава мишката. Сега тя се превърна в негова надежда и заговор срещу жаждата…

„Синя мишке, дай ми вода!“

И като си баеше така, като се опитваше по този начин да се разсейва, момчето ту задрямваше, ту се пробуждаше и в промеждутъците неволно се вслушваше в разговорите на Орган и Емрайин. Те разговаряха за нещо тихо и дълго. Това бе странен, непонятен разговор, с дълги паузи, с недоизказани и понякога неразбираеми думи. Кириск чуваше по-ясно думите на Орган, защото се беше сгушил до хълбока му — старикът едва говореше, тежко дишаше, упорито преодоляваше хриповете и хъркането в гърдите си, а баща си чуваше по-зле, тъй като се намираше по-далече, при веслата.

— Не ми приляга да те уча, но помисли, аткичх — настойчиво шепнеше Емрайин, сякаш някой можеше да ги чуе тук. — Та ти си мъдър човек.

— Мислих, премислях, тъй ще е по-добре — отговаряше Орган, като навярно държеше на своето.

Те помълчаха известно време и после Емрайин каза:

— В една лодка сме се събрали, една съдба трябва да делим.

— Съдба, съдба — тъжно пророни старикът. — От съдбата си няма къде да се денеш, то се знае — размишляваше той със задъхан, хриплив глас, — но затова е и съдба тя — ако искаш, покори й се, ако не искаш, недей. Щом като ни е дошъл краят — някой може да я накара съдбата си да побърза, та другите да почакат. Ами помисли си: не щеш ли пътищата се отворят, напрегнеш последни сили, и земята се покаже пред тебе, а не ти стигнат две глътки вода докрай да издържиш… Е, кажи, бива ли тъй, разумно ли е?!…

Емрайин отговори нещо неясно и те млъкнаха.

Кириск се мъчеше да заспи и все викаше своята синя мишка. Струваше му се, че щом заспи, тя ще се появи… Но сънят не идваше.

„Синя мишке, дай ми вода!“

— А как е Милгун? — попита Орган.

— Ами все така, лежи — отвърна Емрайин.

— Лежи ли, казваш — и като помълча, старикът тихо промълви. — Щом се съвземе, предай му.

— Добре, аткичх — при тези думи гласът на Емрайин потрепера, той с мъка се прокашля. Всичко ще предам, както ми нареди…

— Речи му, че аз го уважавах. Голям ловец е. И не е лош човек. Винаги съм го уважавал.

Отново замълчаха.

„Синя мишке, дай ми вода!“

После Емрайин каза нещо, Кириск не можа добре да го чуе, а Орган му отговори:

— Не, не се търпи вече. Нали виждаш? Сила не остана. Доброто куче мре далече от хорските очи. И сам мога. Велик човек бях аз! Знам си! Винаги ми се е присънвала Рибата-жена. Ти не го разбираш това… Искам при нея…

Те поговориха още за нещо. Кириск заспиваше и призоваваше мишката-водоносец:

„Синя мишке, дай ми вода!“

Последното, което Кириск чу, когато баща му се приближи до Орган, беше:

— Помниш ли, аткичх, като дойдоха веднъж търговци на елени секири да меняват и разни други работи. Помниш ли го оня високия, рижавия, дето, разправяше, че в някаква далечна страна имало велик човек, който пешком по морето ходел. Значи имало е такива хора…

— Значи той е бил велик човек, най-великият между великите — отвърна му Орган. — А у нас най-велика е Рибата-жена…

Кириск вече спеше, но отделни думи смътно стигаха до съзнанието му:

— Почакай. Помисли малко…

— Време ми е. Взел съм си своето… Не ме спирай. Сили нямам, не ще издържа…

— В такава тъмница…

— Какво от това…

— Не са се свършили думите ми към тебе…

— Думите не се свършват. Не ще се свършат и подир нас…

— В такава тъмница…

— Не ме спирай. Не издържам, силата ме напуска. А аз искам сам…

— В такава тъмница…

— Вие се дръжте, там има още малко вода…

Нечия голяма, твърда и широка длан опипом и внимателно погали главата на момчето. То разбра в просъница, че това е ръката на Ортан. Топлата, тежка ръка постоя така отпусната върху главата му, като че ли искаше да я предпази от нещо и да я запомни — нея, главата на Кириск…

* * *

Кириск сънуваше, че върви по морето. Върви натам, където трябваше да бъде земята, за да се напие с вода. Върви и не потъва. Дивно и странно видение се разкриваше наоколо. Докъдето погледът му стига — чисто и сияйно море. Освен морето, освен морската вода — нищо друго не съществуваше на света. Само море и само вода. И той вървеше по това море като по твърда земя. Вълните плавно се люлееха под слънцето — навсякъде, от всички страни. И не се разбираше откъде идват и накъде отиват.

Той вървеше по морето сам-самичък. Отначало му се стори, че се затича и изпревари Орган, Емрайин и Милгун, за да намери по-бързо водата и да ги повика. Но после разбра, че е останал съвсем сам. Викаше, зовеше ги, но никой не се обаждаше. Ни жива душа, ни звук, ни сянка… Не знаеше къде са се дянали. И страшно се уплаши. Не можеше да ги извика. И земя не се виждаше в никоя посока. Затича се по морето, задъхано, с все сили, но доникъде не стигаше, оставаше си на едно място, жаждата го мъчеше все по-силно, все по-нетърпимо. И тогава видя птица, която летеше над него. Това бе патицата Лувър. Тя се носеше с писък над морето и търсеше място гнездо да си свие. Но никъде не намираше и педя суша. Наоколо се плискаха безкрайни вълни. Патицата Лувър жално писукаше и кръжеше.

— Патице Лувър! — обърна се Кириск към нея. — Къде е земята, в каква посока, вода ми се пие?

— Земя още няма на света, никъде няма! — отговаряше патицата Лувър. — Само вълни има.

— А къде са другите? — попита момчето за своите спътници.

— Няма ги, не ги търси, никъде ги няма — отговаряше патицата Лувър.

Отчайващо, неизразимо с думи чувство на самота и мъка обзе Кириск. Искаше му се да побегне, накъдето му очи видят, но нямаше накъде да бяга, само вода и вълни го обграждаха от всички страни. А патицата Лувър чезнеше в далечината, превръщаше се в черна точка…

— Патице Лувър, вземи ме със себе си, не ме оставяй! Искам вода! — замоли се момчето.

Но тя не му отговори и скоро съвсем изчезна над морето, отлетя да търси несъществуващата още земя. А слънцето го ослепяваше.

Кириск се пробуди облян в сълзи, и продължаваше да хлипа и да изпитва тежест в гърдите си от безизходната мъка и страх. Бавно отвори разплакани очи и разбра, че е сънувал. Лодката едва се поклащаше на водата. Мъглата, леко посивяла, висеше и ги притискаше от всички страни. Значи нощта е преминала, наближаваше утрото. Той се помръдна:

— Аткичх, искам вода… а какъв сън сънувах… — продума момчето и протегна ръка към старика Орган. Ръката му никого не напипа. Мястото на кърмата бе празно.

— Аткичх! — извика Кириск. Никой не отговори. Той вдигна глава и се вкамени: — Аткичх, Аткичх, къде си?

— Не викай — мигом приседна до него Емрайин. Прегърна момчето, силно го притисна до гърдите си. — Не викай, няма го аткичх! Не викай! Той отиде при Рибата-жена.

Но Кириск не го чуваше.

— Къде е моят аткичх? Къде е? Къде е моят аткичх?

— Нали ти казвам! Не плачи! Успокой се, Кириск. Няма го вече — опитваше се да го придума баща му. — А ти не плачи. Той каза да ти дам вода. Има още малко. Щом престанеш да плачеш, ще ти дам да пийнеш. Само не плачи. Скоро мъглата ще се вдигне и тогава, тогава ще видиш…

Кириск не се усмиряваше, изтръгваше се отчаяно от ръцете на баща си. От резките движения лодката се разлюля. Емрайин не знаеше какво да стори:

— Ей сега потегляме! Гледай, тръгваме вече! Ей, Милгун, вдигай се, ставай ти казвам! Тръгваме!…

Милгун загреба. Лодката тихо се плъзна по водата. И отново заплаваха неизвестно накъде и неизвестно защо в гъстата млечна мъгла, която плътно затулваше белия свят.

Тъй срещнаха новия ден. Сега в лодката бяха само трима.

„Синя мишке, дай ми вода!“

След като Кириск се поуспокои, Емрайин седна на мястото си и заплаваха по-бързо, и все тъй неизвестно накъде и неизвестно защо. А Кириск потресен от изчезването на старика Орган, седеше осиротял на кърмата и жално хълцаше. Баща му и Милгун бяха потиснати и с нищо и никак не можеха да помогнат нито на себе си, нито на момчето. И нищо друго не им оставаше, освен да гребат. И плаваха само заради едното плаване. Лицата им бяха черни, в бялата мъгла. И над тримата виснеше обща, неотвратима, безжалостна беда — жажда и глад.

Мълчаха, за нищо не разговаряха. Страхуваха се да разговарят. Но след известно време Милгун хвърли веслата:

— Дели водата! — мрачно каза той на Емрайин.

Емрайин започна да налива в черпака за всекиго по няколко глътки. Водата имаше неприятен дъх и вкус на гнило. Но макар и такава, вече бе на свършване. Още три-четири пъти да пийнат и толкоз. Никой не утоли жаждата си и никому не стана по-леко от изпитите глътки.

И отново настъпи мъчително, гнетущо очакване — ще се промени ли времето или не? Вече никой не изказваше никакви обнадеждаващи предположения. Обезсилени и изнурени те неволно изпадаха в безразличие — смирено очакваха участта си и безцелно кръжаха с лодката в злокобната мъгла. Нищо друго не им оставаше, освен да се примирят с участта си. Мъглата все повече угнетяваше и потискаше волята им. Само веднъж, след като здравата изруга, Милгун рече с разтреперан и злобен глас:

— Махне ли се мъглата — готов съм да умра! Сам ще скоча от лодката. Но да видят очите ми преди това малко светлина!

Емрайин се направи, че не го чува, дори не обърна глава към него. Какво можеше да му каже? Сега той беше старейшината в лодката. Но какво можеше да му предложи? Накъде да плават?

Времето минаваше. Сега лодката се движеше от само себе си — ту спре, ту отново потегли.

И с всеки час опасността за живота им нарастваше — към нестихващата жажда се прибавяше жестокият, пагубен глад. Силите чезнеха, напускаха телата им…

Кириск лежеше с притворени очи на кърмата. Главата му тежеше, маеше се, той едва дишаше, все по-често остри спазми свиваха празния му стомах. И непрекъснато му се пиеше. Страшно му се пиеше!

„Синя мишке, дай ми вода!“

В тази молба-заклинание момчето търсеше забрава, търсеше спасение в спомените си за онзи живот, който остана в подножието на Шареното куче и който сега бе недостъпен и приказен.

„Синя мишке, дай ми вода!“ — шепнеха устните му и от това, че главата му се маеше, Кириск си представяше как си играеха, как се търкаляха по тревистия хълм като трупи. О, каква чудесна игра беше това! А Кириск — най-ловкият и най-издръжливият! Трябваше да се изкачи тичешком на стръмния хълм и оттам да се запремята надолу, също като обелено дърво, търкулнато по склона. И плътно да притиска ръце до тялото си. В началото е нужно малко да си помогнеш, да се засилиш. Превърташ се два-три пъти и после вече нищо не може да те спре! И се смееш, кискаш се от удоволствие, а небето се килва ту на една, ту на друга страна, облаците кръжат и се мержелеят пред очите ти, кръжат и се премятат и дърветата, всичко лети надолу с главата и слънцето на небето примира от смях. А наоколо викове и олелия! Търкаляш се, търкаляш се надолу, премяташ се все по-бързо и по-бързо и край тебе се мяркат ту чудновато издължените лица, ту изкривените крака на децата, които тичат подире ти, и най-сетне спираш! Ох, какъв шум в ушите! И сега е най-важният момент. Докато преброят „едно, две, три“, трябва да скочиш на крака и да не паднеш от замайването. Обикновено всички падат при първия опит. Ей, че е смешно! Всички се смеят и ти се смееш! Искаш да се задържиш, а земята плува под краката ти. Но Кириск никога не пада. Здраво стои. Държи се. Та нали Музлук е до него. Не иска да пада пред нея, като другите слабаци.

Но най-хубавото и най-смешното е, когато двамата с Музлук се търкалят в надпревара по хълма. Момичетата също могат да се търкалят. Само че те са страхливки и понякога плитки те им се закачат по трънаците. Но това не влиза в сметката. Юнак без рана не бива!

А когато двамата го търкалят, Кириск нарочно и незабелязано разперва лакти, задържа се, за да не изпреварва. Те се изтърколват едновременно до края сред виковете и смеха на другите деца, едновременно скачат на „три“ и никой не се досеща какво наслаждение изпитва Кириск, когато я задържа, когато й помага да стъпи здраво на краката. Тогава те неволно се прегръщат, все едно че се подкрепят. А Музлук така весело се смее, устните й са толкова хубави, и все тъй прави, ужким ще падне, та Кириск да я придържа, и той й помага да стои на крака, прихваща я, прегръща я. И никой не се досеща какви мигове на потайно щастие и плашеща любов изпитват при тези прегръдки. Под тънката рокличка лудо бие сърцето на момичето, телата им току се докосват и Кириск усеща как под ръцете му попадат малките й, едва набъбнали, твърди гърди, и как потрепва тя и се притиска в него при тези докосвания, и как загадъчно сияят очите й, замаяни от световъртежа. И целият свят — всичко, каквото има по земята и небето плава, кръжи заедно с тях, къпе се в техния неспирен смях и щастие. И никой не се досеща какво удивително щастие е това!

И само веднъж един съплеменник, малко по-голям от Кириск, един омразен и презрян съплеменник, се досети — започна като побъркан да пада върху Музлук, уж нямал сили да се задържи. Музлук се отдръпваше, бягаше от него, а той продължаваше да се преструва, че пада, застигаше я и се стоварваше върху нея. Кириск се сби с него. Онзи беше по-голям и няколко пъти го събори. И все пак не можа да му надвие — Кириск не се даваше и не позволи на Музлук да му помага. Но това се случи само веднъж…

А също така беше много весело, когато, вече наиграли се, запотени и разгорещени хукваха да пият вода от ручея.

„Синя мишке, дай ми вода!

Ах, синя мишке, дай ми вода!…“

Ручеят течеше наблизо. Идеше от гората и стигаше до мястото, където играеха. Водата ромолеше по камъните, понесла в своя бяг горския сумрак и прохлада. Тревите, скупчени наоколо, плътно обвиваха бреговете, съвсем близо до струите. Тези, които растяха досам ручея, се къпеха в него и опъваха стъбълца срещу радостния напор на течението. А ручеят си припкаше безгрижно към морето и като бляскаше закачливо на слънцето, ту се гмуркаше под стръмния, надвиснал бряг, ту се скриваше в тревите и храсталаците.

Те на един дъх изтичваха до ручея, мигом допираха устни до водата, като разтваряха тревата встрани. Нямаше кога да си мият ръцете и да загребват с шепи — пиеха като елените, свели глави над бързея, потопили лица във водата, която бълбукаше и ласкаво ги гъделичкаше. Ах, какво блаженство бе това!

„Синя мишке, дай ми вода!

Синя мишке, дай ми вода!…

Ах, синя мишке, дай ми вода!…“

Лежаха до ручея, свели глави над него. Раменцата им се докосваха, а ръцете, потопени в бързите струи, се сливаха и сякаш им ставаха общи. Пиеха, като смучеха водата на пресекулки, пиеха с упоение. Закачаха се, бълбукаха с уста във водата. Не им се искаше да си отиват, не им се искаше да вдигнат глави от бистрия поток, в който подскачаха техните неуловими отражения — едни такива смешни, разкривени — и се усмихваха един на друг…

„Синя мишке, дай ми вода!

Синя мишке, дай ми вода!

Синя мишке, дай ми вода!

Ах, синя мишке, дай ми вода!…“

А Музлук, без да вдига лице от ручея, го поглеждаше, лукаво присвила продълговати очи, и той я гледаше така и също се усмихваше. Тя го подбутваше с рамо, сякаш да го отпъди, но той не се помръдваше. Тогава Музлук напълваше устата си с вода и го пръскаше в лицето. Той правеше същото, напълваше с още вода устата си и силно издухваше струята в лицето й. И така започваше неудържима игра и гоненица. Шляпаха, пръсках се както можеха и колкото сили имаха и целите мокри, с викове и смях, тичаха напред-назад из ручея…

„Синя мишке, дай ми пода!“

Тежко му ставаше на Кириск, като си помислеше, че това вече никога няма да се случи. Все по-трудно дишаше и все по-често се гърчеше от болки в стомаха. Тихо плачеше, виеше се от болка и призоваваше синята мишка:

„Синя мишке, дай ми вода!“

Тъй лежеше момчето и търсеше забрава в спомените си. А наоколо — нищо не се променяше. Бялата пелена на мъглата все тъй неподвижно висеше над тях. И тримата безпомощно лежаха в лодката — всеки на своето място. И все тъй не знаеха какво ги очаква. Изведнъж лодката силно подскочи и Кириск чу уплашения вик на баща си:

— Милгун! Милгун! Какво правиш? Престани!

Кириск вдигна глава и се вцепени. Милгун, надвесен през борда загребваше с черпака морска вода и пиеше.

— Престани! — скочи Емрайин към него, за да изтръгне черпака от ръцете му.

Но Милгун се изправи заканително:

— Не се приближавай, Брада! Ще те убия!

И продължи да пие горчиво-солената вода, която не можеше дори да се близне, целият се обливаше, задавяше се, силом пиеше, изпразваше на един дъх, с треперещи ръце черпака. Лицето му изглеждаше настървено, озверено. После захвърли черпака в лодката, тръшна се възнак — замята се задъхан, с хъркане в гърдите. Тъй лежеше той и нямаше как да му се помогне Кириск уплашено се сви на кълбо и усети още по-силна жажда и още по-силни болки в корема. А сломеният Емрайин отново хвана веслата и бавно подкара лодката в мъглата. Нищо друго не му оставаше.

Милгун ту притихваше, ту отново трескаво потреперваше, хъркаше, умираше от пристъпите на жажда. След известно време все пак вдигна глава:

— Гори, всичко би гори вътре! — и започна да раздира дрехите върху гърдите си.

— Кажи, Милгун, кажи какво да направя? Как да ти помогна? Има още малко — кимна Емрайин към бъчонката. — Да ти сипя ли?

— Не — отказа се Милгун. — Сега вече не. Исках да изкарам до нощта и тогава, като нашия покоен аткичх… но не издържам. Така е по-добре. Иначе можеше да направя нещо нередно… Можех да изпия всичката вода. А сега — край, свършвам. Свършвам най-после… Мога сам, имам още сила…

Сред пустинното море, в мъглата, на която не й се виждаше ни краят, ни свършекът, бе страшно и непоносимо да слушаш думите на човек, обрекъл се на бавна смърт. Емрайин се опитваше някак да го успокои, да каже нещо благо на своя другар и братовчед Милгун, но той бе решил да прекрати с един замах мъките си.

— Не ме придумвай, Емрайин, късно е вече! — говореше като обезумял Милгун. — Аз сам. Сам ще си ида. А вие — баща и син, вие останете, има още малко вода… А аз сега ще прескоча… — и при тези думи Милгун стана, свит одве, и опря ръце на борда. Олюля се, събра сетни сили и погледна Емрайин изпод вежди: — Не ми пречи, Брада! Така трябва. Не ми пречи. Сбогом. Вие може и да стигнете до брега… А аз сега… А ти веднага се махай оттук… веднага, без да чакаш… Доближиш ли се — ще ви преобърна. А сега греби, Брада, греби по-силно! Чуваш ли, ще те преобърна…

На Емрайин не му оставаше нищо друго, освен да се подчини на заканите и молбите на Милгун. Лодката се понесе право напред, като разсичаше безшумната мъгла и безшумната вода. Кириск жално заплака:

— Аки Милгун! Аки Милгун! Недей!

И точно в този миг Милгун решително се метна през борда. Лодката силно се наклони и отново се изправи.

— Махайте се! Махайте се веднага! — закрещя Милгун и се запремята в ледената вода. Мъглата мигом го скри от очите им. Стана тихо и подир малко още веднъж в звънтящата тишина се чу глас, последният вик на потъващия. И тогава Емрайин не издържа:

— Милгун! Милгун! — отзова се той, зарида и обърна лодката назад. Бързо доплуваха до мястото, но Милгун вече го нямаше. Повърхността на водата бе пуста и спокойна, сякаш нищо не се е случило. И вече трудно можеше да се разбере къде точно е потънал човекът.

Кръжаха наоколо, не се отдалечиха от мястото до края на деня! Опустошени и убити от мъка, плачеха и двамата. Пръв път в живота си видя Кириск как плаче баща му. Досега такова нещо не беше се случвало с него.

— Вече сме сами — говореше Емрайин, триеше сълзите от брадата си и не можеше да се успокои. — Милгун, верни мой Милгун! — шепнеше той и хлипаше…

А денят вече клонеше към своя край. Така поне изглеждаше. Ако все още съществуваше някъде слънце, ако то плуваше по небето над морята, над мъглите, сигурно вече спокойно си залязваше. А тук, под плътния покров на мъглата, която постепенно потъмняваше и се насищаше със студ, кръжеше по морето изгубената самотна лодка, в която бяха останали само двамата — бащата и синът…

Дълго преди да осъзнае, дълго преди да помисли за приближаването на нощта. Емрайин бе вече решил, че е дошло време да изпият водата. Той виждаше с каква мъка чака Кириск този миг, разбираше с какви усилия понася жаждата и глада и как едва се сдържа да не издаде нито звук. Смъртта на Милгун бе притъпила за известно време мисълта им за водата. Но жаждата постепенно вземаше връх и сега се развихряше с двойна сила, като възмездие за неволната отсрочка на мъките.

Съвсем внимателно, за да не се разлее нито капчица напразно, той сипа от вмирисаната вода най-напред на Кириск. Момчето сграбчи черпака и мигновено, като обезумяло, изпи своя дял. После Емрайин наля за себе си и разбра, че всъщност вода е останала само на дъното. И Кириск разбра това, като гледаше как баща му държи почти отвесно бъчонката. Емрайин примря, макар да предполагаше подобно нещо. И не бързаше да изпие водата. Държеше замислено черпака, зашеметен от внезапно връхлетялата го мисъл, с появяването на която утоляването на жаждата вече нищо не означаваше.

— На̀, подръж — подаде черпака на сина си, макар че не биваше да върши такова нещо. Да държи черпака с вода и да не посмее да пие — за момчето бе равносилно на изтезание. А Емрайин запуши вече почти празната бъчонка и я постави на мястото й.

— Изпий водата — подкани той сина си.

— А ти? — учуди се Кириск.

— Аз — после… Изпий я и не му мисли — спокойно каза бащата.

И Кириск отново мигом изпи и тази вмирисана вода. Не успя да утоли жаждата си, както му се искаше, но все пак почувства известно облекчение.

— Е, как е? — попита бащата.

— Малко по-добре — с благодарност прошепна момчето.

— Не се бой. И запомни — човек може да издържи няколко дни без капка вода да сложи в уста. Каквото и да случи, от нищо не се бой…

— Ти за това ли не я изпи? — прекъсна го Кириск.

Емрайин се обърка, защото не можеше да намери отговор. И като помисли, каза примирено:

— Да.

— А без ядене — колко дни? Ние вече отдавна не сме яли.

— Достатъчно е да има вода. Но ти не мисли за това. Хайде по-добре да поплаваме. Искам да си поговорим.

Емрайин заскърца с веслата и двамата бавно потеглиха в мъглата, сякаш не можеха да си поговорят, като стоят на едно място. Баща му трябваше да събере кураж. Струваше му се, че така по-лесно ще се съсредоточи и подготви за разговора, при мисълта за който само целият се смразяваше отвътре. Нареди и синът му да гребе. Това не беше ни най-малко необходимо, тъй както не беше необходимо изобщо да плават. Момчето едва повдигаше прекомерно големите морски весла. С едното — как да е — можеше да се справи, но за двете беше още малък. Пък и отпаднал, както и баща му, който с всеки час губеше сили. И тъкмо това принуждаваше Емрайин да бърза с решението си. Времето течеше, времето изтичаше…

Кириск мълчеше и без да се оглежда, размахваше, както може, тежките весла. Но не това терзаеше Емрайин. Той гледаше сина си в гръб, гледаше неговото превито и, както сега забеляза, все още по детски крехко, беззащитно телце, хапеше устни и сърцето му — сега съвсем осезателно почувства — се раздираше от пареща, пронизваща болка. И не смееше да заговори, макар и да нямаше друг изход.

Постепенно видимостта в недрата на мъглата изчезваше, а Емрайин продължаваше да гребе, потънал в тежки размисли, и времето наистина изтичаше. Колкото и да се държеше той, колкото и да беше силен по природа — жаждата и гладът му надвиваха, бързо изчерпваха силите му. Трябваше да подготви сина си за това, което обмисляше сега, трябваше да го направи, докато се владее и проявява воля.

Емрайин разбираше, че след Орган и Милгун и на него му предстои да напусне лодката, че това е единствената възможност не толкова да спаси, колкото да продължи живота на сина си — поне докато има вода в бъчонката. Той нямаше представа дали мъглата ще се вдигне през тази нощ или на следващия ден, и още по-малко можеше да си представи какво го чака Кириск занапред, дори ако времето — рано или късно — се оправи, и как, по какъв начин, останал сам в морето, ще успее да издържи и да се спаси. Отговор на тези въпроси не съществуваше. Съществуваше само една надежда — почти невероятна и дори съвсем неизпълнима, в която се опитваше сам себе си да увери: ако морето се открие, съвсем случайно да срещне голяма лодка с бели хора. От слухове знаете, че те понякога плават из тези води, плават из океана, далече от техните брегове, минават оттук, запътили се от някакви си далечни страни към други далечни страни. Емрайин никога не беше ги виждал, но тъй разказваха търговците — хора, дето всичко знаят на този свят, а пък някои от тях дори били плавали на тези големи като планини лодки. Само такова чудо — ако времето се оправи, ако им съвпаднат пътищата, ако белите хора забележат малката рибарска лодка в океана — само това би могло да представлява някаква надежда — слаба, невероятна, почти неизпълнима, но все пак някаква надежда.

Тъкмо затова се подготвяше Емрайин да разкаже на сина си, преди да го напусне. Също така трябваше да го увещае и строго-престрого да му нареди да остане в лодката до последния си дъх, докато е в съзнание. И ако му е съдено да умре в лодката, а не да се хвърля в морето, както бяха принудени да сторят Орган, Милгун и както ще постъпи той, неговият баща. Никакъв друг изход не съществуваше. Трябваше да се подчини на жестоката съдба, да се примири с нея… Но при мисълта, че единадесетгодишното момче ще остане сам-самичко на този свят, сред непрогледната мъгла, сред безбрежното море и бавно ще умира от жажда и глад — Емрайин обезумяваше. И не можеше да се примири с това, то бе свръх силите му. И тогава той усещаше, че не ще може да остави сина си сам, че е по-добре да умрат заедно…

Скоро съвсем се стъмни. Над морето отново се възцари черният мрак на мъгливата нощ. Ако беше безсмислено да се плава накъдето и да било през деня, толкоз по-безсмислено бе да вършат това през нощта. Лодката тихо се поклащаше на едно място. И отново никакви признаци за промени във времето. Морето лежеше бездиханно.

Бащата и синът се настаниха как да е на дъното на лодката за нощуване, плътно притиснати един до друг. Не спеше нито единият, нито другият. Всеки си мислеше, измъчван от жажда и глад, какво ли ги очаква занапред…

Сгушен до баща си, Кириск усещаше с цялото си същество колко е отслабнал и изнемощял той за тези дни, как се е смалило и изтощило тялото му. Само брадата му беше същата — твърда и жилава. Като лежеше до баща си и тихо преглъщаше сълзите си от жалост към него, Кириск проумя през тази нощ онова особено, непознато му досега чувство на изначална синовна привързаност. Той не бе способен да изрази това чувство с думи — то се таеше в душата му, в кръвта, в туптенето на сърцето. По-рано Кириск винаги се гордееше, че прилича на баща си, подражаваше му, мечтаеше да стане като него, а сега осъзнаваше, че баща му — това е самият той, че баща му е неговото начало, а той — неговото продължение. И затова страдаше и жалеше баща си, както самия себе си. И затова умоляваше, заклинаше синята мишка да им донесе — на него и на баща му:

„Синя мишке, дай ни вода!

Синя мишке, дай ни вода!“

А бащата вече и не мислеше за вода, макар че с всеки миг все по-тежко издържаше страданията на неутолената, невъобразимата и вече физически непоносима жажда. Вътре в него всичко гореше, пресъхваше и се гърчеше от смъртоносна спазма. Главата му бучеше. Сега той разбираше последните мъки на Милгун. И все пак не за това мислеше. Мисълта за вода, желанието да се напие до насита вече нямаше значение за него. И отдавна би сложил край на тези безизходни страдания, ако не беше синът му, ако имаше сила да остави сина си, сгушил се до него в тази черна, последна нощ. Заради сина си — та макар без никаква надежда да го спаси, но все пак да го опази до най-последната възможност, да продължи поне малко живота му, в което сега се изразяваше неговата неосъзната бащинска борба и бащинска надежда, в което сега виждаше своята последна воля и деяние — заради всичко това бе длъжен по-скоро да напусне лодката. И именно заради него, заради сина си, той не можеше да се реши, не смееше да изостави на произвола на съдбата. Но и да отлага, да протака — също ставаше опасно, напускаха го последните му, необходимите сили да стори това…

Времето на бащата изтичаше…

Как, с какви думи да обясни всичко на сина си? Как да му каже, че ще го остави заради него?

Времето на бащата изтичаше…

— Татко — изведнъж прошепна Кириск, сякаш отгатнал мислите му, притисна се още по-силно и пак замоли своята синя мишка:

„Синя мишке, дай ни вода!

Синя мишке, дай ни вода!“

Емрайин, стиснал зъби, застена от мъка и не посмя нищо да изрече. Мислено се прощаваше със сина си и колкото повече се прощаваше, толкоз по-трудно, толкоз по-мъчително му беше да направи последната крачка. През тази нощ той разбра, че целият му досегашен живот е бил всъщност предтеча на днешната нощ. Че тъкмо това умираше — с последни сили да продължи себе си в сина. За това мислеше сега и мълчаливо се прощаваше със сина си. Емрайин правеше откритие: през целия си живот с бил такъв, какъвто е, за да може до последния си дъх да продължи себе си в своя син. И ако досега не беше се сетил за това, то е само защото не е имало повод.

И в същия миг си спомни, че и преди е имало случаи, при които тази мисъл е проблясвала в съзнанието му като светкавица по небето. Спомни си и едва сега разбра смисъла на онази преживелица, когато с покойния Милгун и други съплеменници сечаха едно огромно дърво в гората. Дървото започна да пада, а той случайно се оказа на мястото, към което летеше и унищожаваше всичко около себе си подкосеният гигант. Всички изкрещяха в един глас:

— Пази се!

Емрайин се вцепени от изненада, но беше късно. Дървото, чиято корона с трясък и гръм се сгромолясваше, заграбила и повлякла самото небе, изтръгнала къс от зеления горски покров във висинето — бавно и неумолимо падаше върху него. И в това мигновение той си помисли само за едно, за Кириск — тогава той бе мъничък и единствен, Псулк още не беше се родила, — помисли в тези преброени секунди, на прага на неизбежната смърт, само за Кириск и за нищо друго: синът му — това е той, когато вече няма да го има. Дървото рухна със страшен грохот съвсем до Емрайин и го засипа с вълна от листа и прах. И в същия миг всички облекчено извикаха. Жив, жив и невредим остана Емрайин!

Сега, като си спомняше този случаи, той разбра, че именно появяването на сина му го е направило такъв, какъвто е, и че нищо по-красиво и по-силно не е изпитвал в живота си от своята бащинска обич. И почувства благодарност към децата си и особено към сина си Кириск. Емрайин искаше да му разкаже за това, но реши да не го тревожи. Без друго му беше тежко…

Времето на бащата изтичаше…

„Синя мишке, дай ни вода!

Синя мишке, дай ни вода!“

Времето на бащата изтичаше…

Оставаха му още няколко свидни спомена, с които не можеше лесно да се раздели. И той не искаше да си отиде завинаги, без да си помисли за тях, макар че времето изтичаше. Прощаваше се със спомените си, като не забравяше, че е настъпил часът да напусне лодката…

Обичаше жена си още от първите дни. И чудно нещо: оказваше се, че когато е в морето, мисли тъкмо за това, за което мисли и тя у дома. Така беше още от първите дни. Тя знаеше за какво е мислел мъжът й, както и той знаеше за какво е мислела жена му… Тази връзка от разстояние бе тяхна тайна и никому неизвестна щастлива близост…

Когато Кириск още не беше се родил, но се появиха първите признаци, които можеха да се потвърдят и да не се потвърдят, той веднага, след като се върна от морето, каза на жена си:

— Ние ще си имаме момченце, нали?

— Тихо, да не чуят кинрите! — уплаши се тя и очите й грейнаха от радост. — Откъде знаеш?

— Ти си мислеше днес за това. И много искаш да е така.

— А ти?

— Ти нали знаеш, че знам за какво мислиш. И аз мислех за същото.

— А аз мислех така, защото ти мислеше за това и много искаш да бъде така…

Тъй и стана. Сбъдна се предчувствието им. Кириск още го нямаше, но трябваше скоро да се появи. И тези дни постепенно наближаваха. И през тези дни жена му ходеше в неговите стари кожени панталони, здравата износени, кръпка до кръпка. Така трябва, обясняваше тя, за да присъства твоят мъжки дух, когато си в морето на лов, иначе няма да расте добре детето, което трябва да се появи. През тези дни жена му обула неговите стари кожени панталони, беше най-красивата и най-желаната. Най-красивата и най-желаната!

Славни, тревожни и радости бяха тези дни, когато и двамата си мислеха онова, което ще ги направи баща и майка…

И това беше Кириск…

С Кириск и с всичко, свързано с него, сега трябваше да се раздели завинаги.

А веднъж, когато Кириск беше вече попораснал, майка му — нещо ядосана от него — казала, че й било къде по-добре, когато го е нямало.

Момчето много се засегнало.

— А къде съм бил, когато ме е нямало? — попита Кириск баща си, току-що върнал се от морето.

Голям смях падна… Смееха се с жена си мълчаливо, само с очи. И на нея особено удоволствие й доставяше, че той не можеше да му отговори и не знаеше изобщо какво да каже, как да обясни на момчето къде е било, когато го е нямало.

Сега Емрайин би му казал, че преди да се появи на бял свят е бил в него, в неговата кръв, в кръста му, откъдето е изтекъл в чревото на майка си, и е създаден, за да го повтори, и че сега, когато изчезне, ще остане в него, в сина си, за да се повтаря в децата на неговите деца…

— Да, така би му казал и щеше да бъде щастлив, ако точно така му кажеше преди смъртта си, но вече на всичко настъпваше краят. На неговия род настъпваше краят. В най-добрия случай животът на Кириск да продължи още ден-два, не повече — бащата добре разбираше това, че трябва да напусне лодката заради, сина си…

И още нещо искаше да каже Емрайин на сина си — като последен завет: да мисли с благодарност за старика Орган и аки Милгун през времето, което му остава да живее. Тези хора вече ги няма, и все едно им е дали някой си спомня или не си опомня за тях, но Кириск трябва заради самия себе си да мисли така. Дори в мига преди смъртта си. Когато човек умира, трябва заради самия себе си да мисли за такива хора…

Но после Емрайин реши, че синът му може и сам да се досети за това…

Кириск се събуди изненадан, че е спал по̀ на топло от колкото през другите нощи. Бе покрит с бащината си кухлянка^[11]. Момчето отвори очи, вдигна глава — баща му го нямаше. Скочи, затърси го из лодката и нададе адски вик, който горестно огласи безмълвната пустиня на мъгливото море. И дълго не секваше неговият самотен, преизпълнен с отчаяние и болка вопъл. Той плака страшно, до изтощение и после се строполи на дъното на лодката, като хриптеше и се мяташе. Това бе неговото въздание към бащите, неговата любов, неговата скръб и жалба по тях…

Момчето лежеше на дъното, без да вдига глава, без да отваря очи. Нямаше какво да гледа и нямаше къде да се дява. Наоколо все така се разстилаше белезникавата мъгла и само морето този път нерешително се помръдваше, поклащаше и въртеше лодката на едно място.

Кириск плачеше съкрушен и се укоряваше, че е заспал — иначе никога и за нищо на света нямаше да пусне баща си, щеше със зъби и нокти да се впие в него и да не го пусне, та заедно да бяха загинали, заедно от жажда и глад да бяха умрели, но да не оставаше сам в тази абсолютна и страшна самота. Ругаеше се, укоряваше се, ридаеше, че не се е пробудил, че не се е развикал, когато през нощта изведнъж усети как лодката силно се раздруса и олюля от някакъв рязък тласък. Та щеше ли да остави баща си да скочи в морето! Нали щеше да се хвърли заедно с него в черната бездна!

После се унесе постепенно, като плачеше и трепереше с цялото си тяло. Но след известно време, с нова сила, сякаш си отмъщаваше за своята мекушавост пред скръбта, жаждата започна пак да се развихря. Кириск дори насън почувства как изнемогва и гасне от жажда. Тя го надвиваше, терзаеше, задушаваше. Тогава той почти наслуки допълзя до бъчонката и видя, че запушалката е поразхлабена, та по-лесно да се извади, и редом лежеше черпакът. Наля си вода и без колебание я изпи — отлепи спечените си устни и стиснатата глътка. Искаше му се още да си налее и още да пие, но премисли, успя да се възпре. Вода имаше колкото един-два пъти още да пийне.

После седна и унило се замисли — защо си отиде баща му, без да му каже нищо! Та нали заедно с него щеше да му бъде по-лесно да се удави, отколкото сега — самотата и страхът сковаваха ръцете и краката му и той се боеше да престъпи борда на лодката. И реши да стори това, когато събере кураж.

Беше вече пладне, а може и да преваляше. Така му се струваше на Кириск, като съдеше по светлеещите тонове на мъглата. Значи слънцето сияеше някъде горе в зенита. Но неговите лъчи не пробиваха засега Великата мъгла, която продължаваше да лежи над океана в своето велико вцепенение. Тя ставаше по-разредена и синкава като дим от сухи дърва. И все пак на повече от един хвърлей наоколо нищо не се виждаше освен тъмната, разклатена вода.

Нямаше накъде да плава, пък и не би се справил сам. Тъжно погледна веслата на баща си и на Милгун, грижливо поставени по дължината на борда. Сега лодката се движеше сама, движеше се сред мъглата в неизвестна посока. И от всички страни го обкръжаваше самота, цареше безизходен страх, който вледеняваше душата на момчето.

По-късно, привечер, отново усети непреодолима жажда. От глад и слабост свят му се виеше. Но не искаше нито да се помръдне, нито да погледне наоколо. Та и нямаше накъде и какво да гледа. Нямаше сили дори и до бъчонката да се добере. Опита се да пропълзи на колене и силя уморено. Разбра, че скоро не ще може и да се движи. Вдигна ръка пред очите си и го обзе ужас — тя се беше изтънила, смалила, като изсъхнала кожа на катеричка.

Този път Кириск пи повече, отколкото би трябвало. И вода остана само на дъното; още едно пиене — и край. Нито капка повече! Но сега всичко му беше безразлично. Жаждата не се утоли, все по-ненаситно искаше да пие. Остротата на глада се притъпи и в стомаха му заседна тежка, нестихваща, пиеща болка.

Кириск няколко пъти губеше съзнание и отново се съвземаше. А лодката се носеше сама, плаваше в мъглата, повлечена от оживелите води.

По едно време той сериозно реши да се хвърли в морето. Но нямаше сили да стане. Приповдигна се на колене и увисна на ръба на борда. И дълго вися така, отпуснал ръце над водата, но безсилен да изхвърли тялото си от лодката. После до такава степен отмаля, че дори не се опита да изпие останалата вода.

Лежеше в лодката, тихо плачеше и призоваваше своята мишка-водоносец:

„Синя мишке, дай ни вода!“

Но синята мишка не се появяваше и на него още повече му се искаше да пие. И отново изплува онова лято, когато голичък се къпеше в ручея. Сигурно е бил на седем години, не повече. Лятото беше тогава много горещо. Край гората здравата припичаше. Там браха боровинки. А после се къпаха. Майка му и сестра й също се къпеха, без много-много да се срамуват от него. Разсъблякоха се и като притискаха с длани гърдите си, а мургавите им бедра проблясваха, те боязливо влязоха в ручея. И странно подвикваха, пискаха и пляскаха из водата. А когато той тичаше край ручея и скачаше от брега във водата — те се смееха до припадък, особено майка му. „Гледай, гледай — казваше тя на сестра си, — съвсем като него е, без разлика!“ И още нещо си говореха, нещо дяволито си шепнеха и кръшно се смееха… А водата в потока непрестанно си течеше и можеше да пиеш и да се къпеш, колкото си искаш…

„Синя мишке, дай ни вода!“

Привидя му се, че отново е край онзи ручей. И сякаш отново е жарко лято и той се къпе голичък. Ето го — тича край брега, скача в потока, но не усеща прохладните струи. Ту някаква неуловима, невеществена вода, ту мъгла. Къпе се в мъгла. Зъзне в такава вода. А майка му не се смее, а плаче. „Гледай, гледай, съвсем като него е!“ — казва тя на някого и плаче, горко плаче… Сълзите й солени, търкалят се по лицето…

* * *

През нощта Кириск се събуди от люлеенето и шума на вълните. Момчето тихо извика — видя над себе си звезди! За пръв път от толкова дни насам. Те блестяха високо в тъмното небе между разкъсаните облаци, които се носеха над морето. Дори луната няколко пъти ту надникваше, ту веднага се гмуркаше в облаците.

Момчето бе зашеметено — звезди, луна, вятър, вълни — живот, движение! И макар мъглата още да се държеше скупчена на места, и лодката отново да потъваше в нея — то не беше за дълго. Размърда се Великата мъгла, излезе от своето вцепенение, разпълзя се по света, подгонена от вятъра и вълните.

Момчето гледаше звездите просълзено. Нямаше сили да посегне към веслата, не умееше да отгатва пътя по звездите, не знаеше накъде да потегли, не знаеше къде се намира и какво го очаква, но въпреки всичко се радваше, че чува шума на бягащите вълни, че вятърът оживя, че лодката плава по вълните.

Кириск плачеше от радост и мъка, от това, че светът се проясни, че морето се раздвижи, и ако имаше вода за пиене и някаква храна — той можеше да обича този живот. Но разбираше, че вече не ще се вдигне от мястото си, че дните му са преброени и скоро ще умре от жажда…

А лодката плаваше по водата все по-пъргаво. Носеше се от някакво течение без кормило и без весла. Над морето вече смътно се очертаваше хоризонтът, проясняваше се нощното пространство, все по-рядко се срещаше на пътя им мъгла. Пък и тази, която се изпречваше, не беше такава плътна и всепотискаща. Сега в недрата й се мяркаха безшумно летящи фантастични същества. Появяваха се и изчезваха от вятъра, разтопяваха и изтласкваха мъглата встрани.

Щом луната надникнеше иззад облаците, повърхността на морето живо затрептяваше, живо заблестяваше и отново угасваше, и отново оживяваше. Момчето се взираше в мълчаливо светещите звезди и си мислеше: „Кои ли от тях са звезди-закрилници? Коя е звездата на аткичх Орган, коя — на аки Милгун и коя на баща ми Емрайин? Не се виждахте през тези дни. И вие, звездички, не можехте да ни видите в мъглата, а сега съм сам и не знам накъде плавам. Но вече не ме е страх, защото ви виждам на небето. Само не знам коя звезда чия е. Но вие не сте виновни, че така се случи. Та вие не ни виждахте в морето. Великата мъгла ни скриваше. И сега аз съм сам. А те отплуваха, и тримата отплуваха. Те много ви обичаха. Дълго чакаха, много искаха да ви видят, за да ни посочите пътя към земята. Аткичх Орган казваше, че звездите никога не подвеждат. Той искаше да ме научи… Но вие не сте виновни, че стана така. И аз скоро ще умра. Нямам вода, и сили нямам вече, и не знам накъде плавам… остана ми само глътка вода и аз сега ще я изпия, повече не мога да търпя, сили нямам. Днес сдъвках парче от торбата, в която беше юколата, тя е от кожа на нерпа. Но повече не мога — гади ми се, повръща ми се от нея… Сега ще изпия последната глътка вода. И ако не се видим повече, искам да ви кажа, звездички мои, че аткичх Орган, аки Милгун и баща ми Емрайин много ви обичаха… Ако съм жив до утрото, тогава ще се сбогуваме…“

Скоро лодката отново попадна в широк пояс от мъгла. И всичко изчезна, отново изчезна видимостта. Но лодката продължаваше да плава, гонена от вятъра и вълните. Сега на Кириск му беше все едно. След като изпи последните капки застояла, вмирисана вода, той остана да лежи там, до празната бъчонка, на кърмата, на мястото, където обикновено седеше старикът Орган. Беше се приготвил да умира и мъглата не го плашеше. Само съжаляваше, че пак не се виждат звездите и че сигурно няма да се сбогува с тях… Ставаше му все по-зле и по-зле…

Тъй лежеше Кириск в някакъв унес, в полузабрава и не се знаеше колко време е изминало. Може би беше след полунощ, а може би нощта изтичаше. Трудно можеше да определи. Над морето се стелеше лека като дим, подета от вятъра, мъгла.

Има най-различни съдби. Момчето можеше да чуе, а можеше и да не чуе. Но то чу. Чу как изведнъж над главата му прошумоляха със свистене криле и нещо прелетя ниско в мъглата над лодката. Трепна и само в един миг успя да види, че това е птица, голяма, силна птица, която широко размахва крила.

— Агукук! — едва извика момчето. — Агукук! — и успя да проследи накъде лети полярната сова и да запомни вятъра. Вятърът беше отляво, отляво на тила му, малко по-назад от лявото ухо!

— Агукук! — извика слабо момчето подир птицата и вече държеше кормилното весло на Орган и направляваше лодката в посоката, в която птицата отлетя.

Кириск се напрегна целият, вкопчан в кормилното весло, напрегна сетни сили, без да мисли за нищо друго освен за вятъра и посоката на птичия полет.

Не беше известно откъде и накъде летеше полярната сова. Дали от някакъв остров към земята, или от земята към някакъв остров. На Кириск думите на старика Орган, че тази птица лети над морето само по права линия. Това е най-силната птица, която лети нощем и в мъгла. Сега той следваше нейния път.

А лодката подскачаше от вълна на вълна. Вятърът беше устойчив. Мъглата редееше, разсейваше се и вече бледо просветваха краищата на небето. И отпред, точно пред Кириск, на плътния тъмносин небосклон ярко светеше самотна, лъчиста звезда. Той забеляза, че звездата стои точно там, накъдето направляваше лодката. Досети се, че трябва да се държи за нея, трябва да я следи и да върви към нея, тъй като натам отлетя агукук. Кириск не знаеше коя е тази звезда, но не я изпускаше от очи и помнеше с тила си вятъра: негова посока, сила и струя.

„Постой, ветре, не си отивай! Не знам как да те назова, това можеше да ме научи аткичх Орган. Но бъди ми брат. Не си отивай, не се отклонявай, ветре, в друга посока. Та ти можеш дълго да духаш така, както ти е угодно. Помогни ми, ветре, не ме напускай. И аз ще узная името ти и ще те назовавам по име. Ако искаш, ще те наричам «Вятърът Орган». С името на моя аткичх Орган. И винаги ще те наричам така — Вятърът Орган. И те ще ме знаеш вече…“

Тъй разговаряше Кириск с попътния вятър, увещаваше го да се задържи, като вселяваше в него волята и душата си. И не откъсваше очи от пътеводната звезда, по която се ориентираше. „Обичам те, звездице моя — говореше той и на звездата. — Ти така високо и далече стоиш на небето. Ти си най-голямата и най-красивата звезда. Моля ти се, не си отивай, остани там, не угасвай. Аз плавам към теб. Към теб отлетя и агукук. Не знам дали към остров някакъв, или към земята отиде. Но дори на остров да е отлетяла, нека на остров да умра. Не си отивай, не угасвай, звездице! Не знам как да те наричам, не ми се сърди. Не можах да узная името ти, не успя да ми го каже татко Емрайин. Ако искаш, ще те наричам «Звезда Емрайин». И когато се появяваш на небето, ще те поздравявам и ще шепна името ти. А ти ми помогни, звездице Емрайин, не си отивай преждевременно, не угасвай, не се скривай зад облаците…“

Тъй разговаряше Кириск със своята пътеводна звезда. А после подхвана разговор и с вълните: „Вие носите сега моята лодка, вълни милички, вие сте добри сега. Аз ще ви наричам «Вълни акимилгуни». Вие се плискате натам, накъдето отлети агукук. Та вие можете дълго да се плискате така, щом ви е угодно. Не спирайте, вълни акимилгуни, не се отбивайте от пътя си. Искам да загреба с веслата, но нямам капка сила. Нали виждате, че плавам по ваша воля. Ако остана жив, никога няма да забравя — вие се плискате подир вятъра Орган, право към звездата Емрайин. И на всички ще разкажа — акимилгуните в морето са на добро! Помогнете ми, акимилгуни не си отивайте, не ме оставяйте…“

* * *

Сред всички звезди най-дълго гря звездата Емрайин. Призори остана сам-сама на целия небосклон. Призори тя запламтя със силно, ясно сияние и после постепенно угасваше в сивкавия въздух на утрото, и още дълго се забелязваше на небето като нежно, бяло петно.

Тъй настъпи утрото. Сетне слънцето над морето. Кириск се и зарадва, и уплаши, зарадва се на слънцето, уплаши се от безпределното море. Под слънцето трептящата му синева преливаше почти до черно и ставаше необозримо пустинно. Момчето трескаво стискаше кормилното весло, опитваше се да плава по памет и да следва посоката на вятъра. Това беше уморително…

Кириск усети как главата му се замая и всичко пред взора му заплува…

Сега лодката се направляваше сама…

* * *

Слънцето вече грееше в другия край на небето, когато Кириск дойде на себе си. Приповдигна се на разтрепераните си ръце, изпълзя едва-едва до кърмата и отмаляло стисна очи, докато му премине главозамайването. После отвори очи. Лодката плаваше по вълните. Морето, докъдето поглед му стигаше, все така трептеше, искреше с безчет оживели, разиграни вълни. Кириск се взря напред, разтърка очи и дъхът му секна. Точно срещу него, иззад тъмнозелената гърбица на морето, изплуваше Шареното куче. Шареното куче тичаше насреща му! Великото Шарено куче!

В края на морето вече се очертаваше като сиво-синкава ивица гористият бряг. А Шареното куче, с бялото ухо и с бялото петно в слабината, се извисяваше над всички хълмове и дори се виждаше кипящата бразда на вечно разбиващите се вълни в подножието му. Вече се чуваха във въздуха гласовете на крайбрежните чайки. Те първи го забелязаха. А над скалата се виеше синкавият дим на сигналния огън, който гаснеше…

Шарено куче, тичай край морето,

без аткичх Орган,

без татко Емрайин,

без аки Милгун.

Къде са те — мене попитай,

ала изпърво водица ми дай…

Кириск разбра, че това са началните думи на песента за него, с която ще живее до края на дните си.

* * *

… Бучеше и се мяткаше морето в мрака, връхлиташе и се разбиваше о скалите. Глухо тътнеше и отблъскваше ударите на морето каменно твърдата земя.

И тъй враждуват те още от сътворението — от онова време, когато денят начена с ден, а нощта — с нощ, за да бъде и пребъде все тъй — дни и нощи — докато ги има земята и водата в нескончаемото време.

Все тъй — дни и нощи…

* * *

… Още една нощ изтичаше…

Шумеше над морето вятърът Орган, търкаляха се по морето вълните акимилгуни и сияеше в края на светлеещия небосклон лъчистата звезда Емрайин.

… Още един ден настъпваше…