Мей Макголдрик
Пламък (35)

Глава 34

Когато Гавин отвори тежката дъбова врата, Джоана едва не повърна от зловонието, което ги лъхна. Изпълнена с погнуса, тя остана на прага, докато Гавин пристъпи в стаята. Въздухът миришеше на смърт и разложена плът. Недалеч от краката й лежеше обезглавен труп на овца. Без да помръдва от мястото си, тя погледна към Гавин.

— Добре, че си прекарала зимата в стаята в кулата, а не тук! — възкликна той.

— Не мърдай, Гавин — с треперещ глас промълви тя, взирайки се зад него.

Подът в отдалечения край на стаята сякаш се раздвижи. Младият мъж се извърна и вдигна високо факлата си. Джоана го видя как потръпна и отстъпи назад.

Тя се приближи към него и го погледна. Лицето му бе по-бледо и от бялата луна при пълнолуние.

— Какво има?

— Плъхове — прошепна той през стиснати зъби. Тя го видя как измъкна кинжала си. — Мразя плъховете!

— Ти влезе съвсем невъзмутимо в тази кланица, а в същото време те е страх от един плъх?

— Погледни, там трябва да има стотици от тези гадини! И не се страхувам — сърдито додаде той, — а просто ги мразя!

— Все същото — подразни го тя, наведе факлата си и я размаха. Плъховете се разбягаха и се изпокриха в пукнатините покрай стените.

Гавин й хвърли сърдит поглед.

Джоана с мъка издържа гледката на разлагащите се животински трупове — пилета, овце, кучета, дори имаше нещо, което приличаше на крава.

— Какво… какво е това място?

— Прилича ми на кланица. Но като гледам това разлагащо се месо, не вярвам да послужи за храна на някого.

— Не искам да оставам повече тук, Гавин — промълви Джоана.

— Аз също — кимна той.

Тя се извърна към тежката дъбова врата.

— Но защо някой ще използва тази стая, намираща се толкова дълбоко под земята, за кланица? Защо… — думите замряха на устните й.

— Какво има, Джоана?

— Чашата! — посочи към резбованата чаша, поставена върху малка дървена маса. — Това е чашата!

— Каква чаша? — попита той и пристъпи напред, но се закова на място, когато един плъх пробягна пред краката му.

— Това е чашата, която видях Майката да използва при пълнолуние!

Той се пресегна, взе чашата и внимателно я разгледа на светлината на факлата.

— По време на церемонията Майката наля в огъня някаква течност от тази чаша.

Гавин обърна празната чаша и я огледа отвътре.

— Кръв.

— Те използват тази стая, за да убиват — Джоана отстъпи назад и погледна към тунела в тъмнината, преди отново да се обърне към него. — Не сме много далеч от гробницата. Колко пъти съм минавала по този път, но дори не съм подозирала за съществуването на стаята. Странно… Защо никога не съм усещала зловонието на разлагащи се животни?

— Е, аз все пак съм доволен, че са използвали само животни — рече Гавин и огледа купчините кокали и животинска мърша. — Чувал съм за древни религии, които не използват само животински жертвоприношения за ритуалите си.

Внезапно отнякъде нахлу студен вятър, Джоана потрепери и се огледа през рамо.

— Моля те, Гавин, остави чашата на мястото й. Да се махаме от това ужасно място.

— Страх ли те е?

— Няма да ти позволя да ме дразниш — настойчиво прошепна тя и го хвана за ръката. — Вече видя твърде много за една нощ. Да си вървим! И утре е ден.

— Да, права си! — остави чашата върху каменната пейка и се изправи. — Утре ще има пълнолуние.

— Пълнолуние — вцепенено повтори младата жена. — Майката ме помоли да се присъединя към тях за ритуала им — Гавин я хвана за ръката и я поведе към изхода. — И ти няма да кажеш нищо? Няма да възразиш, да ме молиш да стоя по-далеч?

— Не. Мисля, че трябва да отидеш. Всъщност и аз самият ще бъда там, за да те пазя.

— Ти? — удивено го изгледа тя. — Ще те забележат!

— Ти си ги наблюдавала от месеци — спокойно възрази той. — Със сигурност ще измисля някакъв начин, за да се скрия.

 

 

Топлият полъх на вятъра върху студеното й лице събуди нямата жена.

Маргарет отвори очи и се втренчи в мрака. Отметна одеялото и седна в леглото.

Беше пълнолуние, припомни си тя и бавно се изправи. Време за пречистването, а й предстоеше още толкова много работа.

Приближи с протегнати ръце до тайната врата в стената и я отвори. Пое дълбоко дъх и пристъпи в тунела. Не се нуждаеше от светлина. Просто трябваше да следва вятъра.

Беше пълнолуние и трябваше да свърши толкова много неща.

 

 

Слънцето вече залязваше на запад, когато Джоана се събуди от неспокойния си сън. Седна в леглото, все още замаяна, и се загледа в златистите отблясъци върху леглото, опитвайки се да си припомни къде се намира.

Обзе я внезапна паника, когато осъзна, че е заспала. Погледна към прозорците и разбра, че е проспала целия следобед. Когато полегна, възнамеряваше да подремне само малко.

В главата й нахлуха откъслечните образи, населявали съня й — закланите животни, чашата пълна с кръв, тъмните стени схлупени над главата й, преграждащи всеки изход…

Джоана внезапно си припомни причината за безпокойството си, отхвърли завивките и стана от леглото.

Тази нощ бе пълнолуние!

Не бе сигурна дали Гавин наистина възнамерява да се скрие и да наблюдава тайния ритуал на жените. Но ако бе така, трябваше на всяка цена да го разубеди. Самата мисъл, че той ще бъде там долу, сред онези жени, които виждаха у всеки мъж оръдие на дявола, я караше да изтръпва от страх.

Бе длъжна да го защити. Въпреки силата си, той не можеше да се мери с могъществото на тяхната сляпа, фанатична вяра…

Младата жена се облече набързо, отвори вратата, кимна на стражата и се запъти към голямата зала. Присвиването в стомаха й, й напомни, че е гладна. Имаше още доста време до вечерята, затова тя се обърна и се насочи към кухнята.

Рунтавият Макс я приветства радостно пред вратата. Тя го потупа по главата и влезе в топлото помещение.

— Вън! Вън, мръсно псе!

Джоана замръзна на място, докато пълната готвачка Гиби се спусна към нея, размахвайки голяма дървена лъжица.

— Аз… — започна младата жена.

— Извинете, милейди — готвачката мина покрай нея. — Навън, крадлив, безполезен негодник!

Макс подви опашка и се измъкна от кухнята, по-далече от страшната Гиби.

— Да, по-добре стой по-далеч от мен, мързеливо… — тя се извърна към Джоана. Лицето й бе зачервено, а гласът й бе прегракнал от възмущение. — Заповядайте, господарке. Желаете ли нещо?

— Знам, че е късно — започна тя, внезапно почувствала се не по-малко уплашена от кучето при вида на тази жена, която управляваше кухнята със същата твърда ръка, с която Гавин командваше хората си. — Но се надявах…

— Елате и седнете тук — рязко нареди Гиби и махна с ръка към пейката до голямата кухненска маса. Извърна се към помощниците си и кресна: — Гледайте си работата, мързеливци, иначе няма да получите нищо за вечеря!

Джоана послушно седна до масата.

— Това е все едно да командваш армия от кръшкачи — промърмори тя, отиде до голямото огнище и извади поднос, покрит с ленена кърпа, оставен да се топли в страничната ниша. Върна се и го сложи пред Джоана. — Знаех, че сигурно ще сте гладна, господарке.

Джоана се втренчи в нарязаните късове месо и приятно ухаещия топъл хляб.

— Гиби, едва ли бих могла да изям всичко това.

— Ами опитайте се — махна с ръка готвачката и се настани на големия и удобен стол до огъня. Пред нея имаше голямо ведро, пълно със зеленчуци, и тя продължи работата си. — Трябва да се погрижим да понапълнеете малко. Евън, обърни онзи шиш! Ако тази страна от говеждото изгори… Вие сте много слаба, господарке. О, в името на всички светии! Мери, донеси една кана с вино за господарката Джоана. И то по-бързо!

Джоана се усмихна. Въпреки виковете, момчето, което обръщаше месото, не изглеждаше уплашено и тя забеляза, че няколко от прислужниците си размениха развеселени погледи при крясъците на готвачката. Забила поглед в храната, младата жена осъзна, че никога преди не бе прекарвала толкова много време в компанията на тази жена. Усещаше, че под привидната грубост на Гиби и вечно смръщеното й лице, се крие добро и състрадателно сърце.

Джоана почти бе опразнила подноса, когато внушителната готвачка отново заговори:

— Много благородно от ваша страна, задето се погрижихте за Маргарет.

Джоана погледна кръглото й лице.

— Аз… аз просто бях изненадана, че никой не се интересува от нея.

— След като е убила свещеника, а и новият господар бе толкова разгневен… — едрата жена сведе поглед към ведрото със зеленчуци. — Ние просто помислихме, че не е редно да не зачитаме желанията му.

— Има нещо, което трябва да знаете за новия си господар — Гиби вдигна глава и срещна погледа на Джоана. — Той е много по-различен от всички досегашни господари. Говоря и за моето семейство. Гавин Кар е много добър и състрадателен човек. Той наистина смята, че е длъжен да се грижи за хората си, и прави всичко, което е по силите му, за да ги предпази от всяко зло.

— Вашият баща, господарке…

— Той беше добър човек, Гиби, но не бе добър господар. Искаше да си живее спокойно и не се интересуваше от проблемите на хората си, нито от управлението на замъка и земите. В интерес на истината, ако баща ми бе открил Маргарет с окървавен нож в ръка край тялото на мъртвия свещеник, той щеше да заповяда да я обесят начаса и щеше да приключи с тази история. Но виж как постъпи Гавин Кар. Той изчаква, докато тя дойде на себе си — отмести празния поднос. — Освен това, за всички е повече от ясно, че той много уважава Майката. Докато моят баща, най-добрия от всички Макинес, я смяташе за луда и нито веднъж не си направи труда да посети манастира, да види как живеят онези жени, нито пък се погрижи за тях.

Готвачката внезапно се смълча. Е, време беше тези хора да започнат да ценят новия си господар.

Джоана се изправи, усмихна се и кимна с благодарност към празния поднос.

— Благодаря ти, Гиби, беше много мило от твоя страна да заделиш храна за мен.

Запъти се към вратата, ала думите на готвачката я накараха да замръзне на място.

— Говори се, че тази нощ ще се присъедините към нас.

Джоана се извърна бавно и я погледна в очите.

— Майката ме покани да дойда. Така че, аз си помислих… помислих си, че не е зле да приема поканата.

— Това ще направи Майката много щастлива, господарке. От цялата година тази нощ е най-специалната.

— Специална? — с усилие преглътна младата жена. — Защо, Гиби?

— Тази нощ е годишнината, господарке! — сниши глас готвачката. — Нощта на пречистването! Но нямам право да кажа нищо повече. Не искам да разваля изненадата. Сама ще видите.

Джоана кимна, обърна се и излезе от кухнята. Каквото и да се случеше през тази нощ, тя бе сигурна, че никога досега не го е виждала.

А колкото Гавин Кар мразеше плъховете, толкова силно Джоана Макинес ненавиждаше изненадите.