Мей Макголдрик
Пламък (11)

Глава 10

Неестествена тишина, изпълнена с напрежение и враждебност, тегнеше над насъбралите се войни в голямата зала. Приглушените гласове подклаждаха тлеещата омраза. Въоръжени ловци и умиращи животни гледаха от гоблените по стените заедно с препарираните глави на елен, лос и мечка.

Двамата господари, седнали начело на масата, изглежда не правеха особени усилия да разсеят мрачната атмосфера и напрежението.

Гавин Кар се бе втренчил замислено в кристалната чаша в ръката си. Виното, червено и силно, искреше на светлината на пламъците в голямото огнище. Трудно му бе да пренебрегне семената на съмнението, които свещеникът бе посял в душата му. Откакто бе приветствал с добре дошли граф Атол и свитата му, в държанието му имаше едва прикрита враждебност. Гавин знаеше, че не умее да крие чувствата си и бе сигурен, че високият и слаб планинец е отгатнал недоверието му. И сега, седнал край дългата маса до високомерния и мълчалив мъж, господарят на Айрънкрос се питаше дали Джон Стюарт наистина е отговорен за смъртта на толкова много хора, загинали при пожара през миналата есен. Атол е имал основание да иска отмъщение, както и възможност да го осъществи.

Шотландецът от низините огледа хората, насъбрали се в залата. Тази вечер, преди всички да седнат на масите, Гавин бе дръпнал иконома Алан настрани и отново го бе разпитал за онази ужасна нощ. Икономът му бе казал, че след като пожарът е стихнал и е станало ясно, че няма оцелели, графът на Атол и хората му незабавно са напуснали Айрънкрос Касъл. Алан бе добавил, че те дори не са проявили благоприличието да останат, за да погребат мъртвите. Какво бе накарало този мъж да избяга от мястото на нещастието, питаше се Гавин. Ако не е бил преследван от демоните на гузната си съвест, тогава… какво?

Познаваше някои от хората на Атол. Сред тях имаше неколцина опитни, отлични бойци. Наистина, твърде много ръце лежаха върху дръжките на оръжията, проблясващи на светлината на факлите и огъня в огнището. Бойците от двете страни наблюдаваха внимателно вождовете си, следейки всеки техен жест и дума. Едмънд и хората му бяха седнали до вратата, водеща към вътрешния двор, а Питър бе заобиколен от хората си.

Гавин познаваше качествата на войните си и бе уверен, че биха спечелили евентуалната схватка с хората на Атол. Но това щеше да бъде кървава победа и за какво? Сега не бе нито времето, нито мястото, за да се уреждат престъпленията от миналото. Освен това, напомни си младият мъж, не разполагаше с никакви доказателства… поне засега. Не биваше напразно да обвинява госта си. В крайна сметка, във вените на граф Атол течеше кралска кръв. Джон Стюарт бе братовчед на Джеймс IV — краля, когото Гавин уважаваше най-много. За да пролее кръвта на Джон Стюарт, се нуждаеше от неопровержими доказателства.

Той се извърна към благородника, седнал от едната му страна. Косата на Атол бе украсена с тънки плитчици, които се смесваха с дългите, тъмночервени кичури, спускащи се по гърба му. Изглежда мъжът бе доста суетен, каза си Гавин, оглеждайки украсената със скъпоценни камъни катарама, която придържаше на рамото му надипления вълнен плат в червено и зелено. Въпреки това, нямаше да допусне грешката да го подцени. Бе виждал как Атол си служи с меча по време на турнири и знаеше, че е изключително бърз и ловък боец.

Гавин се насили да поведе разговор.

— Започнахме да възстановяваме южното крило.

Атол вдигна чашата си с вино и я пресуши.

— Чувал съм, че вие, хората от границата, сте известни с храбростта си в битките — в очите му проблеснаха весели пламъчета. — Не знаех обаче, че сте и такива добри строители.

— Моите момчета биха разрушили и построили отново и портите на ада, ако им заповядам — Гавин погледна застаналите си нащрек бойци, които не откъсваха погледи от тях. Извърна се отново към госта си и когато заговори, гласът му прозвуча доста по-меко: — Изпратих хора до Елгин, за да наемат необходимите дърводелци и зидари. Възнамерявам напълно да възстановя това крило.

— Губиш си времето.

— Доколкото разбрах, за господарите на това имение времето е било много ценно нещо.

— Времето е ценно за всички ни — многозначително отвърна Атол, преди да се извърне отново към домакина си. — Я ми кажи, Гавин Кар, вярваш ли в проклятието, което тегне над Айрънкрос Касъл?

Гавин напълни чашата на госта си, а след това и своята.

— Ти си живял тук през целия си живот. Кажи ми ти в какво вярваш?

Планинецът се замисли и поднесе чашата към устните си. Погледът му обходи голямата зала и отново се спря върху събеседника му.

— Няма значение в какво вярвам аз. Но, изглежда, че миналото напълно подкрепя това предание.

— В такъв случай, ти вярваш във всички тези проклятия, призраци и насилствената смърт на всички господари на този замък!

— Може би.

Гавин замълча, преди да продължи:

— Тогава защо си настоявал да бъдеш господар на Айрънкрос? Не цениш ли живота си?

Атол се намръщи.

— Това не е тайна — добави Гавин и даде знак на един слуга да донесе още вино. — Вие двамата със сър Джон не сте се опитали да скриете чувствата си в нощта, в която той е загинал. Доколкото разбрах, голямата зала е била пълна и е имало много свидетели — млъкна и напълни чашите с вино. — Но защо ще искаш нещо толкова силно, а после на следващата сутрин ще си заминеш и ще оставиш полуразрушения замък, когато си можел да го завладееш без никакво усилие?

— Думите ти са заплаха за едно… начинаещо приятелство.

— Нима?

— Да. Не е твоя работа какво е станало между господарите на Макинес и Стюардите от Атол, така че аз не ти дължа никакво обяснение за действията си. Но ще ти кажа едно нещо — претенциите ми бяха открити и справедливи.

Гавин срещна погледа му, без да трепне.

— Предполагам, че мога да приема откровението ти като знак за… приятелство.

Атол се поколеба и сетне протегна ръка към чашата си. Неколцина войни от свитата му се размърдаха неспокойно ма местата си — също както и хората на Гавин, — но никой не извади оръжието си.

Погледът на Атол говореше недвусмислено, че той много добре съзнава надвисналата опасност от стълкновение. След като отпи още една глътка от виното, графът заговори, опитвайки се гласът му да прозвучи спокойно:

— И доколко… си напреднал с възстановителните работи в това крило?

Гавин не каза нищо, после кимна в знак, че оценява усилията на Атол да предотврати евентуалната схватка между хората им.

— Сам можеш да видиш — рече той и стана от масата. — Ела, ще ти покажа.

 

 

От суматохата в кухнята тя разбра, че в замъка са пристигнали гости, и много добре знаеше кои са те. Но Джоана трябваше да продължи с ролята си на призрак.

Денят бе труден за нея и не можа изобщо да поспи. Проклинаше новия господар, който бе заповядал на един от хората си и Алан да изследват тунелите. След като се върна от стаята в кулата, тя продължи да ги наблюдава, следвайки ги из подземията, но на безопасно разстояние, за да не я разкрият. Странно, но, изглежда Алан не познаваше добре проходите и двамата със служителя на господаря на Айрънкрос не успяха да стигнат много навътре. Нито веднъж не се приближиха до южното крило. Но Джоана се чувстваше много уморена, макар че истинските духове, не би трябвало да се нуждаят от почивка.

Най-после работата бе свършена и тя се усмихна, като затвори тайната врата до камината в стаята, която някога бе кабинетът на баща й. Вече не можеше да използва тунела, в който новият господар едва не я бе заловил — целият под бе махнат, а тайната вратичка здраво закована, — но на срещуположната страна на камината имаше друга тайна врата, която бе достатъчно близо и й даваше възможност да продължи да досажда на настоящия владетел на замъка.

И така, след като всички слязоха в голямата зала за вечеря, тя се промъкна в спалнята му, взе портрета и отново го донесе в кабинета. Някога младата жена много се гордееше със силата и упоритостта си. Трябваше да признае, че като момиче много обичаше лудориите.

Беше добре отново да се почувства човешко същество.

 

 

Гавин се втренчи изумено в усмихващия се насреща му момински лик.

Едва се сдържа да не изругае при вида на портрета, висящ отново на проклетата стена. Той пое дълбоко дъх и изгледа сърдито Едмънд, застанал от дясната му страна със зинала от смайване уста.

Гавин с усилие откъсна поглед от картината и се опита да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Пристъпи напред и продължи с обясненията за поправките, които планираше да извърши.

— Както виждаш, ние все още сме в процес на събаряне на онези стени. Възнамерявам да възстановя всичко, опирайки се на това, което съм виждал по време на пътуванията си — поколеба се, забелязвайки, че гостът му не го бе последвал в стаята. Атол бе застанал на прага, без да откъсва поглед от портрета на Джоана. Когато шотландецът от низините погледна към лицето на графа, долови в изражението му нещо, което не бе очаквал да открие. То не излъчваше вина и в отговор Гавин здраво стисна зъби.

Имаше някакъв особен копнеж в погледа, с който граф Атол се взираше в картината.

Гавин побърза да се извърне, за да прикрие неволното собственическо чувство, което го бе обзело. Изпита желание начаса да се отърве от нежелания си гост, да грабне стълбата, да се изкачи по нея, да вземе портрета и да го отнесе незабавно в спалнята си. Както го бе направил преди.

Атол пръв наруши неловкото мълчание и гласът му бе дрезгав, изпълнен с благоговение.

— Не знаех, че нещо е оцеляло от пожара.

— Тя е — рязко отвърна Гавин.

— Защо си я оставил тук?

— За да наблюдава работата!

Погледът на Атол се стрелна към Гавин. Очите му блеснаха развеселено.

— Виждам, че лудостта, която върлува из тези хълмове е засегнала и теб. Ще ти платя добра цена за тази картина, ако решиш да се разделиш с нея.

— Тя не се продава — студено отвърна Гавин, горящ от желание да изведе по-скоро госта си от стаята. Едмънд и неколцина от хората му стояха в коридора зад Атол.

Ала, изглежда, графът нямаше намерение да си тръгва. Устните му се извиха в някакво подобие на усмивка в отговор на думите на Гавин.

— Може би сега не е най-подходящото време да обсъждаме този въпрос.

— Никога няма да бъде подходящо, за да го обсъждаме.

Атол не изглеждаше убеден. Без да помръдва от мястото си, той продължаваше да се взира с копнеж в портрета на лейди Джоана.

— Познавах добре нейната баба. Тя беше много привързана към внучката си.

— Да. И какво от това?

— Питам се дали смяташ да изпълниш желанието й?

— Какво знаеш ти за желанията на лейди Макинес?

— Знам, че тя иска портрета. Миналата зима след пожара ми писа по този повод. Искаше от мен да дойда тук и да разбера дали… дали портретът на Джоана е оцелял от пламъците.

— Но ти не си дошъл.

Атол впи поглед в него.

— Не. Не дойдох.

— Защо? — настоятелно попита Гавин. — Нима не си могъл да понесеш гледката на разрушенията? Казват, че е много трудно човек да се върне на място, където се чувства… — млъкна, преструвайки се, че се опитва да намери подходящите думи.

— Отново си пъхаш носа в моите работи!

Гавин махна с ръка към стаята зад него.

— Виждам какви са разрушенията в този замък, който сега ми принадлежи. Мое право е да знам истината.

— Истината, която ти търсиш, няма нищо общо с мен. Това, което се случи между мен и Джон Макинес през онази нощ, е същата разправия, която имахме от известно време. Но просто тогава беше пред много свидетели.

— И след онази нощ е последвало унищожението.

— Унищожението няма нищо общо с нашите разногласия.

— Има хора, които не са на същото мнение.

— Те всички могат да изгорят в ада! — избухна графът. — Ако се интересуваш от мнението ми, те са глутница страхливи псета! Ако се вгледаш по-добре… ще видиш, че всеки един от тях… е, че под повърхността се крият доста неща. И ще откриеш много повече основания за убийство, отколкото в разправията между мен и Макинес.

Гавин погледна зачервеното лице на Атол и разбра, че е по-добре да не обсъжда повече този въпрос, поне засега.

— Каквото и да се е случило, е много жалко за всички онези погубени хора, не е ли така?

Графът на Атол се втренчи продължително в домакина си.

— Да, Гавин Кар. Наистина е много жалко.

 

 

Джоана рязко се събуди.

Скрита в прохода под голямата зала, младата жена се ослуша внимателно. Навярно бе задрямала, свита до стената, не бе сигурна какво я бе събудило.

Изправи се тихо. Докато се придвижваше предпазливо в тъмнината, се опитваше да прецени последната си дръзка постъпка. Знаеше, че те бяха върнали портрета в спалнята на господаря на Айрънкрос малко преди той да се оттегли. Достигна до горния етаж, изпълнена с вълнение. Да, помисли си тя, ще открадне отново проклетата картина и никой няма да я залови!

Но след като затвори тайната вратичка зад себе си, по гърба й пробягнаха студени тръпки. Колко измамна можеше да бъде увереността! Някой бе минал през този тунел, и то съвсем скоро. Мирисът на газената лампа все още се усещаше в затвореното пространство.

Младата жена се притисна до каменната стена и застина неподвижно, обмисляйки следващата си стъпка. Господарят на Айрънкрос явно бе вбесен от последната й лудория. Без съмнение, именно заради това бе изпратил хората си да изследват тунелите по-рано през деня. Взря се напрегнато в заобикалящия я мрак. Намираше се само на няколко крачки от стаята на леърда. Дали не й бе заложил никакъв капан? Може би я чакаше, за да я разкрие? За неин ужас, изпита вълнение и радостно предчувствие. Явно твърде дълго е била сама, каза си и прехапа устни.

Поклати глава, ядосана от собствената си глупост и от фантазиите си за красивия леърд. Наистина, този мъж изглеждаше обсебен от портрета й. Но как ли щеше да реагира, ако я видеше от плът и кръв?

Може би щеше да е по-добре, ако се откаже от рискованата си лудория тази нощ и остави бедната душа да почива и мир. Не биваше да поема този глупав риск. С тази мисъл тя се извърна и се запъти надолу по стълбите.

Но преди да направи и една крачка, миризмата на смърт изпълни сетивата й.

Хукна напред в мрака, следвайки мириса на дима.

Сърцето й биеше лудо. От очите й бликнаха сълзи. Ръцете й трепереха.

Нима щеше да загуби и него?