Мей Макголдрик
Пламък (16)

Глава 15

Гавин добави още една цепеница в огъня, изправи се и се загледа в танцуващите пламъци. По обратния път към замъка се бе опитал да си припомни всичко, което бе научил от лейди Макинес, преди да напусне кралския двор. Спомените на възрастната жена за миналото бяха единственото нещо, на което можеше да разчита.

Откакто бе пристъпил прага на Айрънкрос, се опитваше да узнае нещо за историята му. Затова бе разпитвал и Джоана. Но според него, тя бе твърде разстроена от преживяната трагедия, за да разсъждава разумно.

Ами Майката?

Облегнал ръка на извитата полица, Гавин си представи острия й като кинжал поглед. Тя наистина бе забележителна жена, в това нямаше съмнение. Освен това бе умна, защото бе истинско изкуство да кажеш толкова малко и въпреки това думите ти да имат желаното въздействие. Да изплашиш противника си с някакви странни сили. Навярно това бе най-добрата й защита.

Обаче покушенията върху живота му бяха съвсем реални. В спалнята все още се усещаше острата миризма на изгоряло. Миналата нощ някой беше проникнал в стаята му и бе подпалил леглото. Въпреки, че досега не беше имал време да мисли върху случилото се, Гавин бе сигурен, че не е било нещастен случай. Беше загасил лампата, преди да си легне, и в спалнята нямаше запалени свещи. Въглените и камината бяха твърде далеч от плетената тръстикова рогозка на пода, за да падне някой от тях върху нея и да я подпали. Не, не е било злополука.

И нападателят е бил човек, а не зъл демон, появил се от недрата на ада, както Майката бе искала да го накара да вярва. Войнът бе сигурен, че който и да е проникнал в спалнята му, живееше в замъка. Без съмнение, това бе някой, който е знаел, че Гавин ще спи дълбоко. Тъкмо заради това, предполагаемият убиец бе имал смелостта да затвори капаците на прозореца, преди да подпали леглото, надявайки се, че жертвата му ще се задуши от дима.

Щом чу тихия звук на плъзгащо се резе и лекото проскърцване на тайната врата, Гавин бързо забрави неприятните си мисли. Изправи се пред огъня и погледна с надежда към вратичката в стената. Джоана пристъпи в стаята. Осветена от огъня в камината, фигурата й очерта призрачна сянка на стената.

Тя бе дошла, точно както той се бе надявал.

Господи, Джоана бе толкова красива! Тази вечер не бе така замаян, както първия път, когато се срещнаха, и внимателно огледа лицето й. Тя бе права, заявявайки, че вече не е жената от портрета. Лицето й бе отслабнало и по-бледо, очите й бяха по-големи, с някакъв трескав блясък, устните й — още по-омайващи.

Тази вечер бе прибрала златистата си коса назад и погледът на Гавин се плъзна по дебелата плитка, която се спускаше до кръста й. Все още бе облечена в широката извехтяла дреха, която носеше и предишната нощ. Роклята скриваше чувствените извивки на тялото й, въпреки че стигаше до средата на прасците. Но докато гледаше гладката кожа с цвят на слонова кост, която широкото деколте разкриваше, Гавин си припомни как бе галил топлата й плът и кръвта нахлу в главата му. Младият мъж погледна с възхищение изваяните крака, но в този момент забеляза обгорения край на дрехата и се ужаси при мисълта колко близо е била самата тя до смъртта.

Докато Джоана придърпваше роклята, за да прикрие краката си, той видя превързаните й ръце и това го изтръгна от унеса му. Щом вдигна развеселен поглед, бе възнаграден с прелестната гледка на пълните й гърди.

Тъмните й теменужени очи се стрелнаха към него, тя осъзна безполезността на действията си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Значи се върна.

— Казах ти, че ще го направя.

Погледът му отново се плъзна с копнеж по тялото й.

— Но не бих искала да си мислиш, че… — забързано започна тя. — Искам да кажа, че след като дойдох отново тази вечер…

Дори гласът й притежаваше особеното дрезгаво звучене на същество от друг свят. Приличаше на прекрасен ангел, изпратен да наблюдава нощните обитатели на този опасен и несигурен свят, помисли си Гавин, чакайки я да продължи.

Смутена, тя пое дълбоко дъх и пристъпи нерешително от крак на крак.

— Това, което се случи между нас миналата нощ. Не искам да си мислиш…

— Не искаш да си мисля, че ти дължа живота си!

Тя кимна, после поклати глава.

— Не, това не е всичко.

— И ти не искаш аз да очаквам ти да продължиш да се грижиш за мен — продължи вместо нея Гавин.

Тя отново поклати глава.

— Нямах предвид това, а…

— О, значи аз наистина ти дължа живота си, а ти ще продължаваш да ме следиш и да ме закриляш? — пошегува се той.

Джоана го погледна с присвити очи. Беше доста избухлива, припомни си Гавин, замислен за кратката им среща през миналата нощ. Това му харесваше.

— Не това исках да кажа.

— А какво?

Страните й порозовяха.

— Аз… аз се опитвам да ти обясня, но ти ме прекъсваш.

Гавин пристъпи към нея.

— Обещавам, че повече няма да те прекъсвам. Моля те, продължавай — тя го наблюдаваше подозрително, докато приближи покрай затворената тайна врата и мина толкова близо, че ръката му докосна леко рамото й.

Гавин провери дали тайната врата е затворена, сетне се извърна и я погледна. В този миг, повече от всичко на света, искаше да се протегне, да я привлече в обятията си и да вкуси от сладостта на устните й. Сякаш прочела мислите му, тя хвърли бърз поглед през рамо и леко се намръщи. Той се усмихна и се отдалечи от тайната врата.

— И така, какво казваше? — попита младият мъж и се запъти към малката масичка, върху която бе оставен поднос, с храна. Бе използвал преживяното изпитание през предишната нощ като извинение да се оттегли по-рано в спалнята си. Гостът му, граф Атол, изглежда, не се обиди от решението на домакина си. Гавин заповяда на Питър да отиде в кухнята и да каже на готвачката да изпрати поднос с храна в стаята му.

Готвачката бе изпълнила съвестно заповедта му и върху подноса бяха подредени блюда от месо, риба, хляб, сладкиши и бутилка вино.

Гавин се извърна към Джоана и видя, че вниманието й е насочено към масата, отрупана с храна. Той повдигна капаците на съдовете и стаята се изпълни с приятния аромат на храна.

— След като, изглежда, не си спомняш какво те е обезпокоило преди малко, ще ми направиш ли честта да споделиш вечерята с мен?

Джоана бавно вдигна поглед от храната и се втренчи в лицето му.

— Не е било нужно да си създаваш всички тези главоболия само за да ме разпиташ. Аз дойдох тук по свое собствено желание и възнамерявам да ти кажа това, което искаш да узнаеш — младата жена се поколеба. — Въпреки, че съм сигурна, че това, което ще ти кажа, няма да ти хареса, а може и да не ми повярваш.

Гавин не бе готов да се впуска с нея в спор за Майката, затова застана зад стола, гледайки я очаквателно.

— Но аз вече съм си създал тези главоболия и вечерята ни чака. Така че, защо не се присъединиш към мен?

— Ами въпросите ти? — прехапа устни Джоана.

— Повярвай ми, няма да ги забравя.

— А… — тя вирна гордо брадичка. — Има ли още нещо?

Той я изгледа невинно.

— Имаш предвид какво ще поискам в замяна на тази храна?

Джоана кимна, а устните му се извиха в лека усмивка.

— Наистина ли ме мислиш за такъв дивак, Джоана? — погледът му се плъзна преценяващо по тялото й, отбелязвайки, как тя се напряга под критичния му взор. Гавин решително поклати глава. — Никога! Ако това бе храна приготвена от готвачката ми във Фърнихърст Касъл… или блюда, поднесени в дома на Амброуз и Елизабет Макферсън…

Както се бе надявал, Джоана се оживи при споменаването на последните две имена:

— Познаваш ли ги?

Тя се усмихваше за пръв път, откакто я бе срещнал и усмивката озари лицето й.

— Те са мои близки приятели — рече накрая Гавин. — Всъщност би било по-точно да кажа, че те са единствените ми приятели.

— В такъв случай, значи е много трудно човек да се разбере с теб — намръщи се тя. — Така ли е?

— Като се има предвид, че се познаваме отскоро, от моя страна би било доста глупаво, ако отговоря на този въпрос, нали? — Гавин издърпа стола, поклони се и я покани да седне. — Защо да не вечеряме заедно сега, а след това сама да решиш дали съм… подходящ за компания.

Тя продължи да се взира нерешително в него, сетне кимна и пристъпи към масата.

Той не осъзна, че е сдържал дъха си, докато тя седне. Наблюдавайки меката златиста плитка и кадифената й кожа, младият мъж си призна, че животът й през изминалите шест месеца не бе единственото, което го вълнуваше.

— Надявам се, че не възнамеряваш да стоиш прав зад гърба ми, докато се храня!

— Аз… ами, разбира се — отвърна колкото можеше по-нехайно той, преди да се настани до нея.

Коленете му докоснаха полите й. От вниманието му не убягна как тя побърза да се намести на стола си, отдръпвайки се на известно разстояние от него. После извърна теменужените си очи към лицето му. Той внезапно се изчерви, чувствайки се отново като някогашното момче, посещавало училището на манастира. Помисли си, че всеки мъж би бил щастлив да се потопи в тъмните дълбини на тези красиви очи.

— Значи ти познаваш семейство Макферсън? — въпросът беше придружен с шумно изкуркване на червата й.

Страните й пламнаха и му напомниха за дивите цветя в полето.

— Да, познавам ги от много години — Гавин се зае да сервира от храната. — Амброуз ме представи на семейството си.

Той постави пълната чиния пред нея, протегна се за каната и напълни чашите с вино. После разчупи погачата и й подаде едно парче. Джоана се отпусна и го поднесе към устните си.

— А ти? — попита Гавин.

— Аз имам удоволствието да познавам само Елизабет и Амброуз — тя млъкна и затвори очи, докато преглъщаше първата хапка. Изражението на пълно блаженство, изписано върху лицето й, накара Гавин да изпита завист към храната. Не можеше да откъсне изпълнения си с копнеж поглед от пълните й, чувствени устни.

Господи, ако не каже нещо и не се отвлече от тези мисли, ще скочи и ще я грабне в обятията си.

— Ти… — запъна се младият мъж, опитвайки се да измисли какво да каже. — Никога ли не си срещала при двора Алек Макферсън и съпругата му Фиона?

Тя отвори очи и смутено го погледна.

— Съжалявам, но какво ме попита?

— Аз казах… питах се дали не си била една от многото жени, които прекарват времето си, въздишайки по Джон Макферсън.

Възмущението й едва не го накара да се засмее.

— Не каза това. Ти спомена нещо за по-големия брат на Амброуз и съпругата му!

— Значи си ме чула! А се преструваше, че си се замислила.

— Аз само изпитвах твоята честност — сви рамене Джоана. — И доколко умееш да се владееш.

Гавин се облегна назад. В очите му блеснаха развеселени пламъчета, докато я гледаше как се храни.

— Значи се провалих?

— Да, напълно — отвърна тя и преглътна. — Но този път ще ти простя и ще ти дам още една възможност.

Той леко наклони глава.

— Ще се възползвам с най-голямо удоволствие!

Джоана го награди с лека усмивка и отпи от чашата.

Младият мъж усети как гладът се надигна в него, той обаче не можеше да бъде заситен с храна. Очите му спряха върху шията й. Виждаше туптенето на пулса под нежната кожа. Стисна зъби, облегна се отново назад и продължи да я наблюдава как се храни.

— Да се върнем към моя въпрос — поде той и вдигна чашата си с вино. — Относно Макферсън.

— Да, срещала съм Фиона и Алек, но само веднъж в студиото на Елизабет. И не, никога не съм въздишала по Джон Макферсън. Аз не съм го срещала, обаче познавам мнозина, които имат много високо мнение за него — Джоана повдигна вежди и го погледна сериозно. — Сега, след като го спомена, трябва да кажа, че Амброуз пропусна да ме представи на по-малкия си брат, когато имаше така възможност. Но ако го беше направил… и ако той наистина толкова хубав, колкото братята си… — тя го гледаше съвсем невинно. — Кой знае, може би и аз щях да се присъединя към легиона от въздишащи жени.

Гавин сърдито я погледна.

— Ти криеш нещо дяволско у себе си, Джоана.

— А ти, изглежда умееш да го изваждаш на повърхността.

— Зададох ти съвсем обикновен въпрос.

— Да, но с подигравателен тон. Заслужаваш даже нещо още по-лошо, отколкото получи.

— Хмм — изсумтя младият мъж. — Да кажеш, че един шотландец от планините, особено ако е грозен колкото Джон Макферсън — не че не изпитвам голяма привързаност към цялото му семейство — е, да кажеш, че този дебелак е красив! — той я изгледа изумено. — Ако се опитваш да намекнеш, че той е по-добър…

— Ще трябва да се научиш да приемаш недостатъците си — тя го потупа нежно по ръката. — Но след като си човек от низините, и то край границата, би трябвало отдавна да си свикнал с подобни сравнения.

Гавин я изгледа сърдито и Джоана бързо отдръпна ръката си.

— Е, може би не биваше да бъда толкова груба. В бъдеще ще се опитам да бъда по-внимателна.

Тя прикри самодоволната си усмивка и отново насочи вниманието си към вечерята.

Джоана притежаваше чувство за хумор и обаяние. Освен това бе красива. В името на Христовите рани — помисли си Гавин — какво е правила тази жена, затворена в подземията на замъка повече от шест месеца? А като се прибави и голямата й зестра, тя е много желана съпруга, за която мъжете ще бъдат готови да се бият до смърт. Мъже, притежаващи сила и богатство — мъже като Атол и Гордън. Може би и мъже като самия мен — неохотно си призна Гавин. Ала никога досега той не бе изпитвал желание да преследва отчаяно, която и да било жена.

Поне не и с цел брак, иронично си каза той, докато продължаваше да изпива с поглед съвършеното й лице и зашеметяваше женствената й фигура. Ала, въпреки че Джоана събуждаше най-дълбоките му плътски желания, той усещаше, че в това почти неземно създание, чийто портрет го бе пленил толкова неустоимо, има нещо друго, нещо много по-силно и завладяващо. Той я бе целунал само веднъж, но един вътрешен глас му нашепваше, че тя трябва да бъде негова. Че наистина ще бъде.

Джоана вдигна глава и той отново почувства как потъва в теменужените й очи. Може би за пръв път в живота му, щастието му се бе усмихнало, довеждайки Джоана при него. Още от мига, в който бе зърнал портрета й, знаеше, че е бил доведен тук, в планините, с някаква цел. Сега повече отвсякога, Гавин разбираше, че двамата с Джоана са били събрани заедно в името на много по-голяма цел, отколкото да накажат убийците на родителите й.

Младият мъж пое дълбоко дъх, питайки се дали може да се надява на подобна благословия.

— Това е доста необичайно — тихо рече Джоана, вдигна глава и срещна отново погледа му. — Искам да кажа, такъв като теб от низините да се сприятели с някой клан от планините!

— Е, моите предшественици имат малко планинска кръв по майчина линия и затова проявявам подобна слабост — този път тя го изгледа ядосано — реакция, която му достави удоволствие. — Но това, което казваш, е истина — продължи той и се извърна. — Знам, че не е обичайно за един шотландец от низините да се довери на дивите и крадливи негодници, които се скитат из тези хълмове. Обаче, винаги има и изключения.

Гавин взе каната и напълни чашата си. В този миг забеляза, че тя бе изяла почти всичко, което й бе поднесъл. Сигурно от няколко дни нищо не бе хапвала.

— Знаеш ли, понякога се случва да срещнеш някой достатъчно изискан планинец, от чиято компания да не се срамуваш — отпи от виното и я погледна. — Дали споменах обаче, че това е доста рядко?

— Да, спомена го — Джоана невъзмутимо се пресегна през масата, взе чинията му и изсипа съдържанието й в своята. — Разбирам, че няма защо да се преструвам на изтънчена, след като вече ме смяташ за груба варварка!

— Ти ми взе вечерята — с престорено недоволство изрече Гавин. — Нима не знаеш, че ние от низините не обичаме да споделяме това, което е наше?

Младата жена сви рамене, протегна ръка и грабна парчето погача.

— Затова пък ние планинците знаем как да крадем!

Той избухна в смях и хвана тънката й китка. Двамата наведоха очи към парчето погача, което тя стискаше, а после погледите им отново се срещнаха.

— А ние от низините сме известни с това, че си взимаме обратно това, което са ни отнели — Гавин бавно поднесе превързаните й пръсти, стиснати в юмрук към устните си. Тя се опита да му се противопостави, ала силата й не бе по-голяма от тази на крехко агне, опълчило се срещу свиреп вълк. Ръката й се приближаваше все по-близо към устните му. Изведнъж Джоана се изправи от стола, наведе се бързо и стисна парчето хляб между зъбите си.

— А — промърмори тя с пълна уста, — обаче ние планинците сме толкова бързи, че никой не може да ни хване!

Гавин прикри усмивката си, докато тя дъвчеше предизвикателно насреща му.

— Върни ми го! — шеговито изръмжа той, пусна ръката й и грубо сграбчи края на плитката й.

Джоана разтърси глава.

— Бързи сме, особено когато се сравняваме с вас, мързеливците от границата!

— Ти ме наричаш мързеливец?

— Няма да е много умно от моя страна да си го призная, нали, милорд? — гласът й внезапно стана коприненомек, а очите й, които срещнаха неговите, приличаха на тлеещи въглени.

Гавин не можеше да чака нито миг повече, за да вкуси устните й. Взе лицето й в шепи и докосна пълните й устни.

— Мога да усетя вкуса на вечерята си — шеговито прошепна той.

Тя му се усмихна.

— Едва ли. Но може би готвачката ще се смили над теб и ще ти изпрати нещо от кухнята.

— Мисли каквото си искаш — отвърна той, докосна леко устните й със своите, — но това, което имам предвид за вечеря, е далеч по-вкусно от всичко, което нашата Гиби може да приготви.