Мей Макголдрик
Пламък (21)

Глава 20

Маргарет едва сдържа вика си, докато гледаше кинжала, стърчащ от гърба на Дейвид.

Главата му беше неестествено извита настрани, сякаш още се опитваше да погледне назад към нападателя.

Тя се облегна безсилно на леденостудената стена на пещерата. Озърна се с ням ужас. Протегна треперещи ръце и плахо го докосна.

Затвори очи, опитвайки се да прогони от съзнанието си образа на Дейвид, който съвсем доскоро крачеше жизнерадостно по пътеките в конюшнята…

Господи — мълчаливо изхлипа тя, — защо ме наказваш? Защо не бях сляпа, та да не виждам тези ужасни видения? О, Света Дево, защо не се смилиш над мен! Защо не ми отнемеш и зрението?

Маргарет се свлече на пода със затворени очи, неспособна дори да изкрещи. Само извърна глава, за да не вижда повече сгърченото тяло на пода.

Но най-ужасното за нея бе едно друго, много по-страховито видение — окървавения кинжал в ръката на мъжа, когото винаги бе обичала.

В ръката на убиеца.

 

 

— Атол, като водач в тези подземни лабиринти ти се провали! Всъщност още от самото начало те подозирах, че ме лъжеш или че си само един самонадеян глупак.

Графът извърна почервенялото си от гняв лице към Гавин.

— Говориш така, само защото не мога да напипам проклетата тайна врата! Какво общо има това с моя характер или пък с…

— Да, ето го!

Гавин го отмести и пристъпи напред. Двамата мъже се вторачиха смаяно в отвора, който най-сетне се бе разкрил пред тях. Надзърнаха предпазливо и видяха остатъците от това, което някога е било кабинет на сър Джон Макинес.

— Не е възможно някой да е преминал през тази тайна врата и така да се е добрал до камината. В името на Сейнт Андрю, аз лично открих този замаскиран проход още на втория ден от пристигането ми в замъка! Не, трябва да има още един таен коридор, през който да се стига до комина.

— Е, аз поне не зная за друг проход — замислено мърмори граф Атол.

— За пръв път днес признаваш, че има нещо, за което нямаш представа. Може би, още има надежда да станеш по-разумен и по-скромен. Макар че това едва ли може да се очаква от един тъп и упорит планинец…

— Не, по-добре забрави какво ти казах преди малко. Сега си спомням, че никога тук не е имало втори таен проход.

— Грешиш. Има! — извика Гавин. — Ето че отново стана твърдоглавецът, който помня още от първия ден на познанството ни. Защо поне веднъж не признаеш, че може да си сгрешил?

— Не съм! — Атол ядосано се извърна обратно към прохода, от който бяха дошли. — Кълна се във всичките светии, че ще намеря този проклет проход!

— Само че не днес — уморено въздъхна младият леърд и последва Джон Стюарт към скърцащата дървена стълба. — Има още нещо, което може да се окаже доста полезно за нас, и да хвърли малко светлина в тази история.

— Ти си един жалък, груб и зле възпитан селяндур. Дори и сред онези смотаняци от низините рядко може да се намери такъв негодник като теб!

— Да, щом ти го казваш, сигурно е така — Гавин добродушно го потупа по гърба. — Но нали за човек от низините съм бил учудващо сговорчив? Забрави ли, че самият ти го призна, когато започнахме да се лутаме в този мрачен лабиринт?

Граф Атол се обърна и го изгледа в очите.

— Къде, по дяволите, си решил да ме заведеш сега? До дверите на Ада ли?

— Не, все още е много рано да те замъкна в преизподнята. Засега ще се ограничим само с гробницата.

— Онази в двора на църквата?

— Не! Боже мой, какъв си глупак! Говоря ти за подземната гробница, за криптата под кулата на замъка.

Графът се намръщи. Това дребнаво заяждане започваше да му дотяга.

— И какво ще търсиш в онази гробница?

Гавин грабна прашната незапалена факла, оставена в нишата в стената, кой знае кога от някого, бродил тук преди тях и се обърна към спътника си. Дори не се запита кой може да е бил този тайнствен скитник…

— Откога не си посещавал подземната гробница?

— Дяволите да ме вземат, ако някога кракът ми е стъпвал там! — кресна графът. — Помня само, че като деца, когато играехме на криеница сред мазетата под кухнята, никой от нас не смееше да припари до онези мрачни помещения. Да не говорим за пещерите, които са още по-навътре.

— Да не искаш да кажеш, че те е страх да надникнеш в гробницата?

За миг Джон Стюарт се замисли, преди да отговори на този предизвикателен въпрос.

— Ако човек не е наясно с нещо, най-добре е да стои по-далеч от него. Още като деца разбрахме тази проста истина. Бяха ни казали, че в онази загадъчна гробница са погребани само жени. Затова само жени слизали долу, за да запалят свещи над гробовете. А във въздуха винаги витаело… как да го кажа… нещо ужасно отблъскващо, нещо ужасяващо, като предчувствие за скорошна смърт, заплашващо всеки, който би дръзнал да смути покоя на мъртвите.

Думите му накараха Гавин да се замисли за това, което може би ги очакваше в тайнствената гробница.

— Да не би да искаш да кажеш, че никой никога не е стъпвал там? Или е само поредната нелепица, която си шушнат глупавите суеверни слуги?

Граф Атол поклати глава.

— И аз вече не зная какво да мисля, Гавин. Макар че се носят какви ли не легенди за мъчителната гибел на някакви нещастни девици, озлочестени от незнайни насилници, аз поне не зная каква е истината. Какво би казал, ако ти призная, че самият Джон Макинес нито веднъж не се осмели да слезе в подземната гробница? Ясно е, че там се таи някаква опасност, плашеща дори смели благородници като покойния господар на Айрънкрос.

— Е, тогава какво ще правим сега? Ще се примирим ли, че това лутане е било напразно? — предизвикателно го заговори Гавин. — Досега не успя да откриеш проход, водещ от моята спалня към пещерите под южното крило! А сега ми заявяваш, че не можеш да налучкаш и пътя към подземната гробница?

— Не се опитвай да ме предизвикваш, глупако! Щом толкова настояваш, ще те отведа точно пред прага на проклетата гробница! — извика вбесеният Атол.

— Със същия успех, с който успя да ме преведеш през тайната врата зад огнището?

Графът безпомощно стисна юмруци. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху Гавин. Побърза да се обърне и пое по тунела.

— Първо, трябва да сменим посоката и да поемем на изток — промърмори Атол. — Може би, ако тръгнем по този проход… Или ако свърнем наляво? Хм… доколкото си спомням, всеки от тези три тунела ще ни изведе в тази посока.

— Тогава да вървим на изток! — обади се Гавин и побърза да го настигне. — Нищо чудно, ако продължаваме все на изток, да стигнем чак до Йерусалим!

 

 

Сърцето й биеше силно, сякаш всеки миг щеше да изхвръкне от гърдите й. Защо не можеше поне за малко да престане да диша, за да не се издаде? Приклекна в ъгъла до влажната стена и се сви на кълбо, за да остане напълно незабележима сред каменните саркофази.

Сепна я нечия кашлица, долетяла от дъното на тунела, когато тя ровеше в меката пръст до стената. Подплашената жена веднага започна да покрива дупката със сено, след което изтича до най-близкия саркофаг, за да се скрие зад масивната каменна стена, защото стъпките се чуваха все по-ясно.

След три мъчителни минути — на Джоана се сториха по-дълги от векове — в криптата замъждука слаба светлина. Някой бе запалил факлата, забучена кой знае откога в ръждясалата скоба на стената. Трепкащите сенки заиграха по неравния прашен под, след което предпазливо заобиколиха колоните и се плъзнаха отдясно на каменния саркофаг. Тя чу как някой отмести капака на кандилницата. Който и да бе той, очевидно го бяха изпратили тук преди останалите, за да подготви гробницата за някаква тайнствена церемония. От тази мисъл по гърба й полазиха ледени тръпки. Веднага си припомни легендите за страховити призраци и кошмарни видения. Но щом се досети, че с нахлуването на човешки или… пък призрачни същества в криптата неминуемо ще бъде разкрито нейното присъствие, я заля гореща вълна.

— Аха, ето къде си била!

Джоана застина, щом позна властния глас на Майката. Едва сега до слуха й достигна някакво неясно стенание, съвсем различно от суровия тон на игуменката. Джоана се сгуши в своя ъгъл, за да не изпусне нито дума от разговора между Майката и другата жена.

— Тук е пълно с недоизгорели клони, пепел и въглени. Всичко това трябва веднага да се изнесе! Защо не си донесла кандилото? И защо си се свряла в ъгъла?

Никой не отговори. Настъпи тягостна тишина, толкова дълбока и потискаща, че Джоана едва се сдържа да не се издаде.

— Какво става с теб, Маргарет? — гласът на старата жена внезапно се извиси до тревожен фалцет. — Защо плачеш?

На Джоана й се искаше да събере повече смелост, за да пропълзи до входа на тунела и да избяга някъде по-далече от това мрачно помещение.

— Защо постъпваш така неразумно? Колко пъти ти повтарях да не се отдалечаваш от мен? — гласът на Майката внезапно се изостри и в него се прокраднаха укорителни нотки. — Не се дърпай! Искам само да проверя дали не си се ударила.

Двете жени все още бяха отдалечени от нейния ъгъл, затова Джоана събра цялата си смелост и запълзя съвсем бавно, предпазливо и безшумно към противоположния ъгъл на каменния саркофаг. Щом стигна до ръба, надникна към другия край на гробницата. Макар че светлината беше оскъдна, младата жена успя да разпознае Маргарет — свита на пода до входа на тунела, с бледо лице, още мокро от сълзите. Смаяната Джоана се принуди да се отдръпне, защото Майката пристъпи към хлипащата Маргарет, която веднага изплашено вдигна ръце, за да закрие лицето си, като че ли очакваше върху нея да се посипят удари.

— За Бога, какво става с теб, Маргарет? — попита загрижено Майката, след което внимателно отмести ръцете на изпадналата в шок Маргарет. Хвана я за раменете и силно я разтърси. — Какво те е изплашило толкова, сестро?

Джоана видя как игуменката прегърна все още тръпнещата Маргарет. Двете дълго останаха така, вкопчени една в друга, докато слабата фигура на Маргарет изчезна от погледа на Джоана. Но стоновете й не заглъхнаха, дори се усилиха. В тях долавяше скръб и пълно отчаяние. Напомниха й за воя на ранените в гората животни. Но с утешителни думи, Майката постигна целта си — Маргарет започна да се укротява.

Притихналата Джоана неволно си припомни за своята майка, за безвъзвратно отминалите години на щастливото й детство, когато често бе търсила утеха в майчините прегръдки. Тогава й се струваше, че на света няма по-мъдър човек от нейната майка, че щом се сгуши в нейния скут, ще бъде в пълна безопасност.

В този момент си припомни, че игуменката, която сега се опитваше да утеши изплашената до смърт Маргарет, бе посветила живота си в служба на мрачните призраци, обитаващи страховитите подземни гробници.

— Да не те е наранил някой, дете мое?

За изненада на Джоана глухонямата Маргарет яростно заклати глава в знак на отрицание. Нима й се привиждаше? Нали всички в замъка вярваха, че злочестата Маргарет е лишена не само от говор, но и от слух? А ето че сега тя реагира съвсем нормално на въпроса на Майката.

— Сърцето ми се къса, като виждам как страдаш — продължи Майката и нежно погали мокрите страни на Маргарет. — Мила моя сестро…

Джоана притаи дъх, опитвайки се да проумее неясното гъгнене на разплаканата жена.

— Ох, Боже мой, как да ти помогна? — тихо прошепна Майката и продължи да бърше сълзите на Маргарет. — Самата аз не зная как да облекча моето страдание, а сега и теб връхлетя същата мъка. Защо Небето те наказва така жестоко? Защо е изпратило терзание на душата ти? Нима е малко наказание да бъдеш лишена от дарбата да говориш?

Маргарет се опита да възрази, но от гърлото й се изтръгнаха само нечленоразделни стонове. Грабна десницата на Майката и я притисна към устните си. Сълзите й намокриха сбръчканата ръка на игуменката. Накрая притисна ръката на Майката към мократа си буза — също като безпомощно дете, търсещо закрила от по-възрастните.

Джоана отново се върна в своя ъгъл. Зарови пръсти в косите си, после притисна длани към слепоочията си. Какво да прави отсега нататък, след като вече сама не знаеше на кого да вярва? Защо всичко й се струваше подозрително? Нали уж беше обмислила всички подробности от плановете си?

Проклет да е Гавин, който й внуши тези мъчителни съмнения, и то за събития, на които само тя бе единственият оцелял свидетел!

Джоана отпусна глава назад, опитвайки се да прогони кошмарното видение. За кой ли път, измъчената жена си припомни овъглените греди в южното крило, острата миризма на изгоряла човешка плът, предчувствието за неумолимата смърт, витаещо сред гъстия дим и безмилостните огнени езици. Виждаше съвсем ясно как гредите падат до нозете й. Сърцето й се сви от страх, от ужас и от усещане за пълна обреченост. Знаеше, че не може да забрави този кошмар. Никога, до сетния си дъх!

Шумът от стъпките на двете жени я сепна. Отново се заслуша в това, което Майката говореше на Маргарет.

Малко преди Майката и Маргарет да напуснат гробницата, Джоана чу как старицата отново заговори:

— Почакай, сестро. Имам още нещо за теб. Искам да се върнеш още сега в кулата и да ми доведеш Алан. Ще те чакам в тунелите над Дяволската порта.

Маргарет я изгледа въпросително с едва прикрито негодувание. Или поне така й се стори на Джоана.

— Върви, Маргарет! — заповяда й Майката. — Надявам се поне този път, той да си спомни за задълженията си към нашата по-млада сестра, на която толкова много държим както той, така и аз.

Джоана запълзя още по-припряно към изхода на гробницата.

— Направи това, което ти бе наредено, Маргарет! — рече Майката. — Сега останахме само ние тримата. Наистина аз вече съм доста стара, годините на Алан също напреднаха, но все още сме способни да се грижим за себе си. Ти обаче си най-голямата ми тревога. Не зная какво да правя с теб…

За миг гласът й пресекна от вълнение.

— Мисля, че сега не бива да се връщам в манастира, преди да се уверя, че Алан ще се справи с всички препятствия. Ако той не се грижи добре за теб, ще отговаря лично пред мен!

Майката е сестра на Алан и Маргарет — повтаряше си удивената Джоана, докато отново потъваше в мрачните сенки на пустото подземие.

 

 

Миризмата на гробовете бе толкова силна, че той едва си поемаше дъх. Едва се сдържаше да не хукне навън, където слънцето грееше ярко и жизнерадостно.

Макар че продължаваше да върви все по-навътре в безкрайните тунели, Гавин не можеше да потисне тревогата си. Ами ако после не успее да намери обратния път сред този кошмарен лабиринт… Защо така лекомислено се бе поддал на нейното влияние? Защо не бе преценил по-трезво опасностите, които дебнеха всеки, който се осмеляваше да проникне в тези смълчани дълбини? Наистина тя бе оцеляла в това подземие цели шест месеца, преди той да се появи в замъка, но нали е намирала временно убежище в празните помещения в южното крило? Джоана му го бе признала в онази нощ, обаче той тогава бе със замъглено от виното съзнание и разгорещен от страстта, предвкусвайки мига, когато най-после ще може да я притисне в обятията си. Затова бе склонил да удовлетвори всичките й желания.

И като резултат от лекомислието си, сега се бе озовал на ръба на пропастта, която граф Атол наричаше Дяволската порта. При вида на плашещата бездна, разтворила се под краката му, младият леърд още веднъж яростно изруга, вбесен от глупостта си. Как можа да й позволи да се скрие в това подземие, където дори калени мъже като него могат да бъдат изложени на смъртна опасност?

Пропастта беше огромна… Немислимо беше да я прескочи — в най-тясното място беше широка приблизително пет метра.

Гавин вдигна очи към въжения мост, огледа го, след което въздъхна примирено и протегна ръка към най-близкото въже, висящо над мрачната пропаст. Краят на въжето изчезна в мрака. Младият мъж напипа две железни скоби, забити в скалата, за да крепят по-близкия край на въжения мост. Намръщи се и се върна до корниза, висящ над пропастта. Вдигна факлата и огледа замислено каменните стъпала на отсрещната стена. Краищата на хоризонтално опънатите въжетата чезнеха някъде в тунела веднага след другия край на въжения мост.

Обърна се към Атол. Графът също оглеждаше замислено моста. Щом погледите им се срещнаха, Атол сведе глава и ритна едно камъче. То изчезна надолу в бездната.

— Значи това е Дяволската порта… — промърмори Гавин и недоволно стисна устни.

— Да. Названието е много подходящо.

— Нима няма друг начин да се доберем до отсрещната стена, освен да рискувам с тези сигурно прогнили въжета?

Атол поклати глава. На устните му се появи предизвикателна усмивка.

— Не, пропастта не може да се заобиколи. Затова от години никой не смее да припари тук — графът отклони погледа си, преди да продължи: — Да си призная, досега аз също не съм минавал по този мост. Не съм сигурен дали съществува по-безопасен брод. Казват, че някъде долу било подземното езеро. Но ако те е страх, тогава ще се откажем да минем по този мост и ще тръгнем по заобиколните тунели…

— Вече изгубихме толкова много часове, че не зная кога най-после ще се измъкнем оттук. Струва ми се, че въжетата са яки и ще ни издържат. Само се дръж по-здраво. Не ми се иска да обяснявам после на твоите войни, че заради мен си пропаднал в пропастта.

Граф Атол сви рамене и с жест покани Гавин да тръгне пръв.

— Не забравяй само, че не знам какво следва след този въжен мост.

— А ти, изглежда, си забравил, че досега също не пролича да познаваш много добре лабиринта — ядосано изрече Гавин и вдигна факлата, за да огледа още веднъж въжения мост.

Граф Атол сърдито изруга:

— Гавин, ти си грубиян и неблагодарник!

— Ами ти да не си по-различен от мен… — озъби му се той, преди да стъпи върху първата от дървените летви, за да изпита здравината им. — Никак не те бива за водач, Джон Стюарт!

— Това скърцащо мостче — възрази графът, като сложи ръка върху рамото му — е било поставено може би още преди да се роди дядо ти. Но явно никой не е мислил, че ще трябва да издържа такива яки мъже като нас двамата.

Той решително отстрани Гавин от пътя си, след което хвана края на хоризонталното въже.

— Сега ще се постарая да удовлетворя желанието ти, да ти бъда надежден водач. Ще се убедиш, че никой не може да те преведе по-успешно през тези безкрайни тунели.

Джон Стюарт тръгна бавно по въжения мост. След малко и Гавин пое по стъпките му. Бяха стигнали средата, когато забеляза, че пред тях нещо помръдна.

Издигна факлата точно в мига, когато едно от въжетата се скъса.