Мей Макголдрик
Пламък (12)

Глава 11

Небето заплашваше да се стовари върху него, а сивата мъгла да го задуши в прегръдките си.

Нямаше значение дали бе ден или нощ, той знаеше къде се намира. Дъждът се лееше като из ведро, а тъмният покров, който го обгръщаше, бе гъст и черен от дима, изпускан от тежките оръдия на англичаните, с които обстрелваха редиците им, превръщайки ги в купчина кървящи тела и строшени кости.

В устата си усещаше вкуса на собствената си кръв и изгарящата топлина върху лицето си.

Гавин се опита да надигне глава от тинята. Димът от нестихващата канонада го обвиваше, заслепяваше, но той знаеше, че отново е край Флодън Фийлд, легнал в калта сред мъртвите и издъхващите. Реки от кръв течаха по склона на хълма, понесли душите на мъртвите към последния им пристан. Затвори очи и отпусна глава, очаквайки стихията да отнесе и него.

Неговото време бе дошло. Най-после краят го очакваше.

Малките ръце го разтърсиха за рамото, опитвайки се да го изтръгнат от съня му. Клепачите му се повдигнаха и Гавин се опита да се съсредоточи върху хаоса на битката. Ала всичко изчезна и той разпозна спалнята си. Обаче стената от пламъци, заобикаляща леглото му, не бе сън. Той веднага се разсъни.

Подобна на привидение фигура с всички сили се опитваше да издърпа горящите завивки от краката му. С невярващи очи Гавин видя, как тя отметна нетърпеливо буйната си златиста грива от настъпващите езици на пламъците, докато продължаваше да се бори с горящия плат. Без да се страхува, тя се протегна през пламъците и го удари силно по крака с малкия си юмрук, увит в някакви парцали.

— Събуди се! Стани, за Бога! — отчаяно шепнеше тя.

Гавин разтърси глава, за да проясни мислите си. Сякаш някаква ръка го стисна за гърдите и той се закашля, неспособен да си поеме дъх. Димът бе тежък, а огнените пламъци достигнаха до брокатените завеси на леглото.

Щом го чу да кашля, жената рязко се обърна. Той видя с ужас как зловещите жълти езици обхващат полите й. Скочи от леглото, сграбчи пелерината си я уви плътно около непознатата. Тя се възпротиви, отблъсна ръцете му и отново се опита да стигне до пламтящите завивки. Огромният войн не я пусна от прегръдките си, докато не се увери, че тя е в безопасност.

После рязко я отблъсна от себе си и пристъпи към горящото легло. Дръпна завесите и ги хвърли в камината. Смъкна чаршафите, постла ги върху пламналата тръстика на пода и започна да ги тъпче, за да потуши огъня.

От гъстия дим и неприятния мирис на изгорели дрехи бе почти невъзможно да се диша. Сега вече и двамата кашляха, а когато Гавин се огледа, видя, че тя се е извърнала и сваля пелерината, с която я бе увил. В полумрака на стаята златистата й коса отразяваше пламъците от огъня в камината, но иначе не можеше да види почти нищо от нея. Той прекоси стаята и разтвори капаците, закриващи тесните прозорци. Много добре си спомняше, че ги бе отворил, преди да си легне. Нощният въздух нахлу в спалнята, а когато се извърна отново към жената, отвън се чуха викове и тропане по вратата.

Вратата е залостена… той сигурно е заспал… разбиват я…

Гавин видя как спасителката му уплашено побягна към отворената тайна врата до леглото му. Той се спусна към нея и я сграбчи за ръката, преди тя да успее отново да изчезне. Жената се изви в ръцете му, опитвайки се да се освободи, но той не я пусна.

— Милорд! Гавин! — чу се гласът на Едмънд. — Казах да разбиете вратата! Пожарът е…

— Пожарът е загасен! Идвам! — извика Гавин и дръпна непознатата грубо към вратата. Но когато се протегна, за да вдигне резето, тя отново се изви в ръцете му и погледите им се срещнаха.

Той се втренчи за миг в нея, неспособен да проговори.

— Джоана? — прошепна накрая, несъзнателно отпускайки ръцете си.

Тя го погледна с теменуженосините си очи, толкова тъмни, колкото небето преди зазоряване. В този миг осъзна, че е свободна и отново се стрелна към тайната врата в стената.

Гавин се спусна след нея с бързината на светкавица. Сграбчи я за китката и я завъртя.

— Не толкова бързо, мой прекрасни призрако.

Вниманието му отново бе привлечено от бясното трополене по вратата. Тя заби крака в рогозката на пода, когато той отново се опита да я повлече през стаята.

— Идвам! — извика отново той. — Не е нужно да вдигате на крак целия замък!

— Моля те! — в гласа й прозвуча отчаяние. — Не им позволявай да ме открият тук. В името на Бога, пусни ми да си вървя!

— Но ти си жива! — промълви той, взирайки се в бледото й лице, разрошените буйни златисти коси, пълните устни. — По дяволите, как очакваш от мен да…

— Не бива да ме виждат — тя се задави от кашлица и се опита да издърпа ръката си. — Ти не си ме видял тук. Аз не съществувам!

— За глупак ли ме мислиш? Няма да ти позволя да си отидеш, не и докато не ми обясниш какво си правила през тези месеци.

— Аз… ще се върна! Обещавам, че ще се върна и ще ти разкажа всичко — закле се тя и погледна към зеещата тайна врата. — Просто все още не мога да им позволя да разберат, че съм жива.

— Кой? Кой не искаш да узнае, че си жива?

— Можете ли да стигнете до вратата, милорд? — разнесе се силен вик откъм коридора.

— Умолявам те, не им позволявай да ме открият! — тя поклати безпомощно глава.

Гавин огледа изпълнената с дим спалня. Вдигна треперещото й тяло, отнесе я до вратата и я пусна безцеремонно на пода.

— Стой и не мърдай — заплашително изръмжа той, бързо вдигна резето и отвори широко вратата, така че смаяната млада жена остана напълно скрита зад нея.

Гавин пристъпи в коридора, посрещнат от слисаните лица на събралите се отвън пред вратата на спалнята му. Икономът Алан държеше факла.

— Е, какво има? — попита господарят на Айрънкрос.

— Ами… димът, милорд! — Едмънд обходи стаята с поглед. — Подушихме го, а и аз видях да излиза изпод вратата.

Гавин изгледа намръщено групата войни, струпани пред вратата. Димът, излизащ от спалнята му, се изви над главите им и се разсея.

— Всичко свърши, момчета. Всичко е наред. Сигурно съм съборил газената лампа. Пожарът е загасен. А сега си вървете. Всички.

Никой от тях не помръдна. Просто стояха и се взираха в него. Не искаха да се връщат в голямата зала, ако господарят им се нуждаеше от помощта им.

— Искате ли да се смени леглото, милорд? — попита икономът.

Гавин хвърли поглед през рамо към обгорялото легло, сетне отново се извърна към Алан.

— Не, ще оставим тази работа за утре. Няма нужда да будим сестра ти или някоя от другите прислужници по това време на нощта — замълча за миг. — Всъщност, няма да е зле да ми се донесе друга лампа.

Икономът кимна, подаде факлата на Едмънд и изчезна по коридора. Гавин отново огледа бойците си.

— Какво чакате още, момчета? Вървете да си почивате! Хайде, по-бързо!

След заповедта на господаря си, всички, освен Едмънд и Питър се запътиха неохотно по коридора.

— Сигурен ли сте, че вие сте причинили пожара, милорд?

— Е, не съм сигурен как е започнало проклетото нещо — отвърна леърда. — Но вече е много късно и нямам намерение да търся разни духове.

Питър го изгледа слисано.

— Сигурен ли сте, че сте добре, милорд? Искам да кажа, не ви е присъщо да сте толкова…

— Казах, че съм добре, нахални песоглавецо — сопна му се Гавин.

В този момент се появи Алан с газена лампа в ръка.

— А сега възнамерявам да се върна в леглото… и нямам нужда, някой от вас да ми подпъхва завивките или да ме държи за ръката, докато заспя. Хайде, измитайте се!

С тези думи той взе лампата от иконома и затръшна вратата пред сащисаните войни.

Джоана бе притиснала превързаните си ръце към стената и се опитваше да остане спокойна и да потисне тревогата, надигнала се в гърдите й.

Когато вратата се затвори, тя хвърли бегъл поглед към гиганта, който пускаше резето, после се извърна и впери поглед в изгорялата купчина чаршафи и завивки в камината.

Не искаше да се обръща и да го поглежда, но усещаше погледа му, прикован в нея, затова вдигна глава към собствения си портрет. Изпълненото с живот и сияещо от младост лице, което я гледаше от картината, бе като подигравка за жената в дрипите, облегната на стената. Сякаш бе изминала цяла вечност, откакто бе позирала за този портрет. Навярно беше впечатлен от портрета й. Но как ли щеше да реагира този мъж сега, когато се изправеше пред уплашената и обезобразена жена, в каквато се бе превърнала?

Стрелна го с поглед. Пришълецът от низините се бе облегнал на вратата. В ръцете му, газената лампа приличаше на малка детска играчка. Тъмните му очи я гледаха. Е, той заслужаваше някакво обяснение. Пък и не всеки ден човек се среща със смъртта.

— Не бях сигурен, че след като затворя вратата, отново ще те заваря тук.

— Смятал си, че съм призрак? Зъл дух? — гласът затрепери. — Някакъв демон, който ще се изпари в мига, който му обърнеш гръб?

— Боях се, че си само сън!

Нужна й бе цялата воля, за да не се извърне към него.

— По-точно ужасен кошмар.

— Не, не е кошмар, а повтарящ се сън.

Джоана крадешком погледна лицето му. Той, изглежда се забавляваше с притеснението й.

— И така милорд, нима толкова често сънуваш, че гориш и някакъв призрак те спасява?

Младият мъж поклати глава.

— Не, не че горя. А колкото да бъда спасяван от призраци… това вече е друго нещо. Кой мъж не би бил поласкан, ако бъде спасен от такъв хубав дух, какъвто стои сега пред мен?

Лицето на Джоана пламна.

— А, значи можеш да се изчервяваш — тихо рече той и кимна. — Предполагам, че призраците нямат кръв за това — устните му се извиха в лека усмивка. — Да ви се представя, аз съм Гавин Кар, госпожице.

— Новият господар. Знам.

— Но дали знаеш, че откакто станах господар на Айрънкрос Касъл, си мечтая за теб?

Как можеше да откъсне поглед от тези тъмни и дяволити очи? Погледът му се задържа върху устните й. Младата жена преглътна и се запъна, търсейки подходящи думи.

— Трябва ли да ми говориш за…

— Какво, момичето ми? Да говоря за мечтите си?

— Не — тя поклати глава и сведе поглед към голите му гърди. — Трябва ли да говориш… ъъ… ами ти не си облечен. А това е малко… смущаващо.

Гавин се отдръпна от вратата и се погледна.

— Така е.

Тя извърна очи.

Младият мъж духна лампата и я сложи в поставката до вратата.

— Но — продължи той — видът на моето тяло едва ли е някаква изненада, за теб, след като и без това използваш спалнята ми и се забавляваш с мен.

— Забавлявам ли се?

— Да, със среднощен лов! Дори се промъкваш и в кухнята ми. Ще го отречеш ли, мой бродещ призрако?

— Какво те кара да мислиш, че съм била аз? — тя го изгледа предизвикателно. В тъмнината се чувстваше малко по-удобно, но само докато той не пристъпи към нея.

— Не си ли била ти? — попита той и се взря в очите й. Тя се опита отново да се извърне, ала той повдигна брадичката й, така че погледите им отново се срещнаха. — Кажи ми, не си ли тази, която от време на време краде собствения си портрет? — докосването му я опари по-силно от пламъците на огъня, с които се бе борила преди малко, докато го спасяваше. — Е? — попита отново той и нежно прокара пръст по страната й.

В отговор, Джоана само сви рамене, твърде смутена от близостта и докосването му. Кожата му изглеждаше тъмнозлатиста на фона на пламъците в камината и младата жена едва успяваше да си поеме дъх.

Той отдръпна ръката си и отиде до леглото. От притеснение тя не можеше да мисли. Как бе възможно да изпита толкова силна болка, породена от разочарованието, което се заби подобно копие в сърцето й, когато той пусна ръката й? Джоана се взираше в него, докато той се навеждаше, за да вдигне вълнената пола, паднала на пода до голямото легло.

Не можа да се сдържи да не погледне към широкия му гол гръб и стегнатите мускулести бедра. Стомахът й се сви на топка. Той бе невероятно висок и силен мъж. По раменете и ръцете му се виждаха белезите от стари рани. Джоана забеляза и един ужасен дълъг белег от лявата страна много близо до сърцето. Но той бе най-съвършеният и замайващо красив мъж, който бе виждала в живота си или на картина. Погледът й се плъзна по стройните му, дълги крака, докато той увиваше полата около кръста си.

— Все още не мога да разбера защо моята голота те притеснява — рече той, без да се обръща.

Тя подскочи сепнато, сякаш я бяха уловили на местопрестъплението. Докато го гледаше, без да може да проговори, той разкопча меча си от широкия кожен колан и го захвърли на леглото, преди да се препаше.

Най-после Гавин се извърна и я погледна.

— Вече не помня колко пъти си влизала в тази спалня, но със сигурност си ме виждала не един път. Истина ли е?

Засрамена и ядосана на себе си заради глупавата си дързост, Джоана извърна лице, опитвайки се да се успокои.

— Един или два пъти — едва чуто прошепна.

— Включително и когато си се промъкнала тук и си откраднала портрета, докато съм спял във ваната. Тогава едва ли съм бил облечен.

— Хмм… Предполагам, че си бил облечен според ситуацията, милорд — младата жена се опита да прикрие усмивката си. — Не съм забелязала!

— И очакваш да ти повярвам? — Гавин скръсти ръце на гърдите си.

— Няма значение дали ще ми повярваш или не. Но що се отнася до картината, едва ли е кражба да вземеш нещо, което ти принадлежи.

— Ти смяташ, че този портрет е твой? — леърдът се усмихна, а в тъмните му очи блеснаха игриви пламъчета. — Нима забравихте, господарке Джоана, че вие сте мъртва почти от половин година?

— Може и да ти се струвам толкова грозна, че да ме оприличиш с труп, надигнал се от гроба, но те уверявам, че не съм мъртва.

— А пък аз те уверявам, че хиляда пъти бих предпочел да умра, ако знаех, че такова създание като теб, ще ми прави компания във вечността.

Джоана го изгледа изумено. Очите му излъчваха топлота. Навярно думите му бяха обикновено ласкателство, ала погледът му я объркваше и смущаваше. Черните му очи я гледаха предизвикателно. Младата жена с усилие заговори:

— Както… както вече… те уверих, милорд, аз съм жива, от плът и кръв.

— Това и аз го виждам.

Искаше й се той да престане да се взира в нея. Да не би да бе сляп? Тя със сигурност не приличаше на прекрасна богиня, слязла от небесата. Ала в същото време случилото се приличаше на хубав сън. Толкова много пъти бе копняла да бъде отново такава, каквато бе преди онази ужасна нощ.

— Защо ме гледаш по този начин? — Джоана най-сетне събра сили да попита.

— По този начин? — подсмихна се той. — Та аз едва започвам да задоволявам любопитството си и ще ми трябва още доста време, за да остана удовлетворен. Виждам, че това се отнася и за теб.

Джоана трепна и отклони поглед. Той имаше право. Прекалено дълго се бе взирала в него, дори го бе наблюдавала как се облича! Ала никога досега не бе изпитвала подобни чувства — сякаш разтопена лава течеше във вените й. Застанала до камината и загледана в догарящия огън, Джоана осъзна колко отдавна се бе отказала от надеждата, че някога ще се чувства по този начин.

— Докъде бяхме стигнали, момичето ми?

Гласът му я откъсна от унеса й и тя бе обзета от внезапна паника.

— По-добре да си вървя. Вече е късно. Твърде късно. Ти сигурно умираш за сън — тя го погледна, неспособна да откъсне очи от лицето му, докато приближаваше към нея. — Сигурно си много уморен. Няма да взимам повече картината…

Не можа да продължи. Думите замряха на устните й, а дъхът й секна, когато той се спря само на крачка от нея. Виждаше единствено широките му мускулести гърди, които правеха бягството й невъзможно. Облегна глава на стената и впи поглед в черните му очи. Тялото й потръпна, разтърсено сякаш от силна треска.

— Ти няма да си отидеш.

— Вече е късно и ти…

— Та ние още не сме започнали!

Този мъж бе опасен, тя го знаеше и би трябвало да бъде уплашена.

— Какво искаш да кажеш? Че още не сме…

Той не отвърна на въпроса й. Не откъсваше очи от нея.

— Какво искаш? — дрезгаво промълви Джоана.

Той продължи да я гледа, без да проговори.

— Отговори.

— И това ли е всичко… — тя прехапа устни и лицето й пламна от смущение.

Гавин се усмихна и погали лицето й. Дланите му бяха упокояващо хладни върху кожата й, а погледът й се прикова в тъмните къдрави косъмчета на мускулестите му гърди. Измина един дълъг миг и тя се улови, че се пита какво би било да прокара пръсти през тези къдрави косми, да ги почувства до лицето си.

— Е, момичето ми, наистина имам много въпроси. Ала нито един от тях, не е толкова важен, че да разваля магията, която си ми направила.

— Аз съм призрак, а не вещица, милорд. Не съм те омагьосала — меко изрече тя, докато пръстите му се плъзнаха чувствено по лицето й. Той я подлудяваше. Джоана го хвана за китката. — Въображението ти те е омагьосало. Просто портретът те е обсебил.

— Толкова си красива, Джоана Макинес — прошепна младият мъж. — Толкова мека, точно такава си те представях.

— Грешиш. Аз не съм тя, милорд. Красавицата, която сега те гледа от портрета, отдавна я няма. Аз нося белезите…

— Ш-ш-т — той сведе глава и леко целуна устните й. Очите на Джоана се разшириха от изненада, а горещият му дъх опари лицето й. Тъмните му загадъчни очи сякаш я изпиваха и милваха с безкрайна нежност. — Ти си толкова красива и… истинска… жива.

Тогава сякаш насън Джоана вдигна ръце и ги обви около врата му. Страстта я заслепи и тя повдигна устните си към неговите.