Мей Макголдрик
Пламък (28)

Глава 27

Очите на нямата жена бяха зачервени от плач. Тя беше отчаяна. От няколко дни не можеше да заспи, да се отпусне, да си поеме дъх. Цялото й тяло бе напрегнато и изстинало, защото беше принудена с гърба си да затуля зеещата врата на схлупената хижа.

На десетина метра от нея брат й гледаше втренчено дребния свещеник. Когато Алан се появи на билото на близкия хълм, Уилям се втурна по пътеката да го пресрещне, за да не разбере той, че е скрил в хижата сестра му Маргарет.

Лицето на иконома беше мрачно, очите му мятаха мълнии към дребния мъж, докато чакаше да чуе отговорите на въпросите си.

Сестрата на отец Уилям — висока, но прегърбена, набръчкана и преждевременно състарена — вяло подреждаше вълната, която бе остригала от овцете. До нея се притискаха двете й рошави хлапета, които веднага се скриваха зад гърба на майка си, щом Маргарет ги погледнеше.

Маргарет изтръпна, като си припомни скарването между Уилям и брат си. За всичко бе виновна тя, само тя и това още повече я измъчваше. Брат й Алан за нищо на света не биваше да знае, че се крие тук, в тази скромна хижа, далеч от по-оживените пътища в околността.

Нямата жена отново отправи взор към пустата пътека. Отчаяно се бе надявала мъжът на сестрата на Уилям, да се върне по-скоро от полето, за да й помогне да успокои разгневения Алан.

Щом насочи очи към отец Уилям, Маргарет веднага забеляза как той заклати глава пред мълчаливия иконом, който продължаваше да го пронизва с поглед. Алан измърмори нещо сърдито и свещеникът потръпна, преди да смотолеви нещо, но толкова тихо, че никой, освен двамата мъже не успя да чуе за какво си говореха. Страхът отново обзе нямата Маргарет.

Тя се приближи към сестрата на Уилям, хвана за ръцете двете деца и побърза да ги отведе навън. Преди да излезе през вратата, Маргарет се обърна и погледна безпомощно към сестрата на отец Уилям, за да й посочи с кимване към вратата.

Искаше й се, тя да излезе навън и да се заеме с работата си, за да може самата Маргарет, да застане между двамата мъже, да не позволи да се случи нещо страшно, нещо непоправимо.

За щастие, Алан изгледа замислено двете деца, след което рязко се обърна и пое по пътеката към хълма.

Джоана остана запленена от разказа му за всичко, което бе преживял до деня, в който съдбата бе кръстосала пътищата им. Но най-силно я очарова гласът му, топъл, мелодичен и страстен. За жалост, цялата тази идилия секна, щом конете им се изкачиха на билото на последния хълм и от там се разкри гледката към долината.

Тя дръпна поводите на кобилата си, за да я принуди да спре. Но животното, подразнено от рязката подкана, не й се подчини и се изправи на задните си крака. Джоана едва се удържа на седлото. За щастие Гавин улови поводите на кобилата.

— Джоана, да не си полудяла? Защо дръпна толкова рязко поводите? Така можеш да си счупиш врата!

— Къде ме водиш, Гавин? — сърдито извика тя, докато оглеждаше хижите в долината.

— Ще се отбием в манастира.

— Защо ще ходим там?

— За да се срещнем с Майката.

— Кому е нужно това? — удиви се тя, още по-раздразнена. — Кое ти дава право да ме влачиш след себе си, като че ли съм слугиня! Ти ме измами, леърд Гавин Кар! Излъга ме подло, без окото ти да мигне!

— Не, не съм те лъгал! — развика се той в отговор. — През цялото време, докато яздехме насам, нищо не ти обясних, защото вярвах, че знаеш накъде води този път.

— Да, аз наистина не се запитах накъде отиваме, но ти през цялото време ми отвличаше вниманието с твоите спомени…

— Джоана, изключително важно е да поговорим с Майката! — заяви той.

— Не! — изкрещя тя и се опита да измъкне поводите от ръцете му. — Нямам никакво намерение да посещавам манастира. Не можеш да ме принудиш да го направя. Ще се върна в замъка. Още сега!

— Джоана, нали сподели с мен, че на всяка цена искаш да разкриеш загадката около гибелта на родителите си?

— Да. Така е. И ще го постигна, Гавин Кар, но сама, без ничия помощ, каквото и да ми струва това!

— Но как? Като се спотайваш в мрачните тунели и пещери в подземието? Или като се заключиш зад портите на замъка?

— Нямам нужда да идвам тук, за да узная нещо повече за тези жени. Този манастир е нечестиво място, храм на лъжата, а не на истината. И никой не знае това по-добре от мен! — впери гневен поглед в лицето му. — Единствена аз зная цялата истина. Защото неволно присъствах на едно от техните тайни сборища. Искам само да дочакам деня на справедливостта. Защото този ден ще дойде!

— Слушай само сърцето си, Джоана — той рязко изви юздата на жребеца си, за да се доближи до нея, така че коленете им се докоснаха. — Ако бях последвал твоя детински наивен план, то сега граф Атол щеше да е мъртъв. Също и отец Уилям. Майката и нейните монахини щяха да увиснат на бесилката, а икономът на замъка щеше да е обезглавен, понеже не е изпълнявал добре задълженията си, дори е помагал на заговорниците. Това ли е твоята справедливост?

Джоана Макинес потръпна. Предпочиташе да я бе заплашил с кинжала си, вместо да я обсипва с толкова остри и горчиви упреци. Никога не го бе виждала така разгневен. За пръв път осъзна, колко опасен противник може да бъде леърд Гавин Кар. Ледена тръпка пролази по настръхналата кожа на врата й.

— Не мога да сторя това, което искаш от мен!

— Но вярваш ли, че Майката е виновна?

— Вярвам! — извика тя без капчица колебание.

— И тя е твоят най-зъл враг?

— Тя е по-опасна от отровна змия!

— Искаш ли да видиш с очите си как справедливостта ще възтържествува?

— Да!

— Тогава трябва на всяка цена да се срещнеш с нея! — заяви той. — Тя не е една немощна старица. Има много силна воля. Ти не можеш да се справиш с нея, ако преди това не съумееш да я пречупиш. Да знаеш скъпа моя, че тази задача никак няма да е лесна.

За известно време тя остана неподвижна, неспособна да откъсне поглед от напрегнатото му лице, изумена от разгорещеното му слово.

— Ти си единствената жива издънка на прославения род Макинес — продължи младият леърд с още по-предизвикателен тон. — Ако бе оцелял баща ти или някой друг от мъжете от твоята фамилия, не се ли досещаш какво би направил сега, ако бе на твое място?

— Не настоявай да извърша това, Гавин. Няма да мога…

— Защо? — извика вбесеният мъж. — Само защото си жена? Джоана, та ти си надарена с по-силен дух от всичките мои войни, взети заедно. Забрави ли, че си единственият законен наследник на Айрънкрос Касъл? Както имаш право да пожелаеш да си край мен, когато ще се срещна със свещеника или ако започна да разпитвам други от местните хора, заподозрени в подпалването на пожара, така също е задължително да ме придружаваш, когато ще си поговоря с тази така наречена „майка“.

Младата жена затрепери, когато осъзна правотата на думите му.

— Ако подозираш, че Майката е виновна за онова ужасно престъпление, тогава ти си в правото си, нещо повече, ти си задължена заради паметта на родителите си да застанеш до мен, когато ще й задам въпросите — добави по-меко и хвана ръцете й, за да я успокой. — Не мисли, че искам да се впуснеш в тази битка без меч и щит в ръката. Не желая отново да страдаш. Аз ще бъда с теб, Джоана, любимо мое момиче. Но Майката на всяка цена трябва да осъзнае, че сме единни. Защото за нея ще бъде много полезно да проумее, че ние двамата не можем да изчезнем от този свят, само по волята на нейните желания, чувства или капризи.

Джоана се опита да издърпа ръцете си. Така се презираше в този миг… Не очакваше, че ще се окаже такава страхливка. Нима всичките й планове, които беше кроила в мрачното подземие, които й бяха единствената опора и утеха в миговете на отчаяние и безнадеждност, са били само опит да избяга от истинското възмездие, от суровата справедливост? Там долу, в мрака и тишината на пещерите, планът й се струваше напълно разумен и оправдан, но сега, на ярката слънчева светлина, след гневните упреци на Гавин, Джоана се почувства виновна.

— Погледни истината в очите, Джоана. И престани да се страхуваш!

— Не се страхувам. Ако се страхувах, как щях да оцелея през последните шест месеца? Крепеше ме единствено надеждата, че все някога убийците ще получат заслужено наказание.

— Тогава ела с мен и се изправи смело пред нея, любима моя! — окуражи я той. — Искам да й докажеш, както на нея, така и на себе си, че си жива и че ще оцелееш каквото и да се случи! Покажи й, че тя нищо не може да ти стори, че не може да те изплаши, не може да ти навреди!

Маргарет остана коленичила в ъгъла до стената, стиснала наметалото на свещеника. Вече бе забравила за удивените, широко разтворени очи на двете деца, за уплахата, изписана на изцапаните им лица. Не обърна внимание и на опита на свещеника да я отблъсне от себе си.

— Още сега ще се върна в замъка! — сърдито кресна той. — А ти можеш да вървиш по дяволите!

Тя се разплака, протегна треперещите си ръце към него и отново успя да се хване за края на наметалото му.

— Пусни ме да си вървя, жено — ядоса се той и се опита да се освободи от нея. — Махни дяволските си нокти от мен!

— Не ме оставяй тук сама с тази луда! — заплака сестра му. — Не я искам тази блудница под моя покрив! Върни я там, откъдето я довлече! Чуваш ли какво ти говоря, Уилям?!

Уилям отново блъсна Маргарет. Тя се сви, неспособна да си поеме дъх.

— Изхвърли я навън! — извика Уилям на сестра си. — Нека брат й се погрижи за нея. Той ще я намери, ако преди това не я разкъсат вълците…

Маргарет впери отчаян поглед в студените сиви очи на отец Уилям и ужасено поклати глава. Отвори уста и от гърдите й се изтръгна стон.

Не си отивай! — искаше да изкрещи. — Моля те, не се връщай обратно!

— Помогни ми да се справя с тази малоумница! — кресна той към сестра си.

Маргарет се опита да се изправи, но нещо тежко се стовари върху главата й и тя изгуби съзнание.