Мей Макголдрик
Пламък (1)

Пролог

Айрънкрос Касъл

Северната част на планинска Шотландия

Май 1527

Луната се издигна над стръмния склон. Нощните сенки, подобно на хищно извити пръсти, обхванаха стените на замъка.

Тъмните фигури се спуснаха по билото на най-близкия хълм и се насочиха към крепостта. Приглушеният шепот на вятъра заглъхна, когато и последната от тях изчезна сред каменните отломки в тесния проход под стените на замъка. Тъмните води на езерото проблясваха на лунната светлина.

В тишината се чу издрънчаването на тежко желязно резе и масивната дъбова порта бавно се отвори.

Проходът се изпълни с хора с черни наметала, мълчаливи като смъртта. Те взимаха незапалените свещи, оставени в една вдлъбнатина в каменната стена зад вратата. Наоколо цареше непрогледен мрак. Хората продължиха да се движат покрай каменния свод на тунела.

Стотина крачки по-навътре, водачът им зави и продължи по каменните стъпала, водещи към просторна полукръгла стая. Ниският таван, почернял от дима и саждите, се крепеше от масивни колони. В отдалечения край на стаята, край незапалената погребална клада от тръстикови стъбла и сухи клони, се издигаше висока каменна маса, върху която бяха поставени резбована чаша и газена лампа.

Тъмните фигури една по една приближаваха към масата и запалваха свещите си от лампата. После бавно се придвижваха към гробовете, разположени край стените на подземието и допираха чела до студения камък, преди да се върнат в средата на помещението, където образуваха широк кръг.

Скрита в нишата, на няколко крачки от каменната маса, една призрачна фигура наблюдаваше тайнствения ритуал. Водещата церемонията взе чашата и застана до кладата.

— Сестри! — извика със силен глас жената. — В името на душите на тези, които лежат погребани тук, ние призоваваме Силата!

— Майко! — откликнаха в хор женските гласове. — Ние призоваваме Силата!

— Сестри! Заради нас, заради техните страдания, ние призоваваме Силата!

— Майко! Ние призоваваме Силата!

— Сестри! Заради ненаказаното престъпление и безмилостните злодеи, ние призоваваме Силата!

— Майко! Ние призоваваме Силата!

Жената продължаваше да реди зловещите си заклинания, а останалите повтаряха думите й. Наблюдателят се бе свил от ужас. Минутите бавно се нижеха. Гласовете на жените се извисяваха все по-високо и по-високо, телата им се люлееха подобно на клони, огъвани от невидим вятър.

Накрая с див писък една от тях коленичи и запали кладата. Съчките запращяха, лумна пламък и по стените затанцуваха призрачни сенки. Кръгът се разкъса и жените се завъртяха в лудешки танц, съпровождан от стенания и нечовешки вопли.

— Сестри! — извиси се гласът на Майката, когато те започнаха да забавят движенията си. — Поколения изминаха, мои сестри, но всяка година при пълнолуние, ние трябва да си припомняме нашите клетви.

— Ние помним… — отвърна множеството.

— Ние помним — повтори Майката, вдигна чашата високо над главата си, преди да излее пурпурната течност върху кладата. Жените се свлякоха върху каменния под, а тишината се нарушаваше единствено от съскащите пламъци на огъня.

Мигове по-късно жените започнаха да се надигат една по една, а Майката отново заговори:

— Сестри, тази нощ трябва да ви съобщя нещо. Узнах, че в замъка ще пристигне новият леърд^[1].

Надигна се глух шепот, а фигурата, скрита в нишата, се приближи колкото бе възможно напред, без да рискува да бъде открита.

— Както знаем от миналото, дяволът е белязал душите на мъжете. Ние всички помним, коя е причината за нашата клетва, причината за нашия съюз. Всички много добре помним, сестри мои!

— Още веднъж, както правим след онази нощ, ние трябва да спазим нашия обичай.

Майката вдигна свещта си и скритият наблюдател видя как пламъкът се отрази в очите на присъстващите жени. Ледени тръпки разтърсиха призрачната фигура.

— Нека проклятието настигне тези, които трябва… ние ще помним!