Барбара Делински
Горчив триумф (8)

Осма глава

Когато Кътър си отиде, Джон закара Пам обратно в голямата тухлена къща.

— Събери си нещата — нареди той, докато прекосяваше просторния преден салон. В момента изпитваше към нея все по-малко привързаност и търпение. — До един час искам да бъда на шосето за Бостън.

Пам го последва към дневната.

— За Бостън? Но аз си мислех, че ще останем цялата седмица!

Джон усети разочарованието й, но не се трогна ни най-малко. Изобщо не му пукаше как се чувства тя, особено след надутия начин, по който се беше отдалечила от него, и то точно пред очите на Кътър.

— Плановете се промениха — каза кратко той и посегна към една от трите високи гарафи от стерлингово сребро, които стояха на бара. — Искам да бъда в офиса утре сутринта.

Пам се приближи зад гърба му. Въпреки че беше поизраснала, все още имаше сладък детски вид, който никога не преставаше да го дразни. Може и да изглежда сладка, но само привидно. Всъщност беше хитра като лисица.

— Мислех, че татко ще иска да останеш тук.

— Саймън ще ме замести.

— Но в Бостън няма какво да се прави.

Джон отпи глътка скоч.

— Ти може и да няма какво да правиш, но аз съм предостатъчно зает.

— Добре, тогава защо не се върнеш сам, а Марси и аз да останем?

— Хайде де! Нали трябва да се върнеш до края на следващия уикенд? Нямам намерение отново да пътувам дотук.

— Марси може да ме закара до дома.

— Марси няма кола.

— Ще наемем.

— Няма начин, принцесо — каза той и се отправи към стълбите с чашата уиски в ръка. — След час да си готова. Кажи и на Марси да се приготви.

— Джон!… — последва го жалният й глас нагоре по стълбите. Без да се забави нито секунда и без да погледне назад, той се качи в стаята си и започна да прибира нещата си. Когато вече пъхаше в чантата принадлежностите си за бръснене, Юджийн се появи на вратата.

— Пам каза, че ще си тръгвате.

Джон му хвърли неприязнен поглед.

— Трябваше да се досетя, че веднага ще хукне да ти се оплаква.

— Не го е направила тя. Видях Марси долу. Утре заминавам за Ню Йорк, Джон. Разчитах на теб да наглеждаш нещата тук, докато ме няма.

Юджийн говореше с умерения тон, който използваше доста често напоследък и който Джон намираше прекалено покровителствен. Предпочиташе, гръмовития глас, който толкова пъти го бе разтрепервал някога. Но сега вече не беше дете и не трепереше. Освен това можеше и да отвърне. Един рунд крещене с баща му щеше да му подейства освежаващо.

— Саймън ще го направи вместо мен. Ти си го обучавал. Знае какво се иска от него.

— Държа ти да останеш.

— Имам работа в офиса.

— Искам те тук. Ти си мой син. Искам да си тук, когато ме няма.

Търпението на Джон започваше да се изчерпва. Нямаше никакво значение, че Юджийн остаряваше и посивяваше или че в някои моменти изглеждаше наистина самотен. Той представляваше всичко, което синът му презираше, а Джон не беше способен да прикрива презрението си.

— Нямаш нужда от никого тук. Даже и ти няма нужда да стоиш тук, но това е единственото място, където можеш да бъдеш такъв, какъвто си. Изобщо не си пасваш с града. Тимини Коув е единственото място, където се чувстваш удобно, затова постоянно висиш тук и се самозалъгваш, че имат нужда от теб. Е, трябва да ти кажа, че грешиш. Всъщност миньорите се управляват сами. Щом искаш да си пилееш времето тук, чудесно, но аз нямам намерение да правя същото — след това Джон изпи чашата си до дъно и изпита леко удоволствие при вида на почервенялото лице на баща си.

— Тези мини ти дават хляба. Изглежда, забравяш това. Без тях сега щеше да бъдеш в града в някой малък офис и да целуваш задника на началника си. Това ли ти се иска?

— Какъв е смисълът да говорим по този въпрос, след като имаме мините?

— Всъщност аз ги имам. Все още не са станали твои.

— Но ще станат, защото аз съм единственият след теб, който знае достатъчно за бизнеса, за да може да го управлява. Ти се погрижи навремето за това. Аз се съпротивлявах, но ти ме принуди да дойда тук и да се включа в работата. Не мога да не ти го призная.

Но Юджийн поклати глава:

— Няма защо да ме величаеш за този ми провал.

Джон се наежи:

— Наричаш ме провал?

— Да, провалих се с теб. Може и да съм те накарал да опознаеш бизнеса, може дори да съм те направил важен за този бизнес, но никога не успях да изтръгна никакво чувство от теб. Ти си студен като риба, Джон, а откакто майка ти умря…

— Не я замесвай! — това беше единственото нещо, които нямаше да може да понесе. Юджийн й беше нанесъл обида. Даже и сега, тринадесет години от смъртта й, Джон изпитваше болка, когато той споменаваше името й.

Но Юджийн продължи, без да му обръща внимание:

— Откакто майка ти умря, ти стана твърд като камък. Може и да познаваш този бизнес по-добре от всеки друг, освен мен, но със сигурност не изпитваш към него любовта, която се надявах да събудя у теб.

Джон не можеше да повярва на ушите си.

— Любов ли? Че какво има за обичане тук? Бизнесът си е бизнес! Отваряме нови мини, ровим се в мръсотията и калта, вадим скъпоценни камъни и след това получаваме фактури от продажбите им. Ако тук има нещо за обичане, то това е крайният резултат — който щеше да бъде много по-внушителен, ако ме беше оставил да разширя компанията. Но ти си толкова ограничен…

— Опаа! — предупреди го Юджийн. Лицето му бе започнало да почервенява.

— Какво, не трябваше да ти го казвам ли? Само че това е чистата истина, но ти все още си живееш като селяндур, затова не го знаеш!

— Внимавай, момче!

Но Джон не се стресна от присвяткващите очи на баща си.

— Отдавна мина времето, когато бях момче. Ако утре имам пълна власт в тази компания, за една година ще я превърна в нещо голямо.

— Ще я съсипеш.

— Ще я накарам да израсне. Сега стои на едно място, както всичко и всички в този проклет град! — Джон не можеше да се сдържи да не засегне този въпрос, тъй като знаеше, че това ще подразни Юджийн. — Тук никой нищо не прави! Малки мозъци, малки мисли. Ако не беше „Сейнт Джордж Майнинг“, тези хора щяха още да си живеят по същия начин, както преди тридесет години. Те не знаят какво е амбиция. Е, аз пък знам! Бих могъл да направя с тази компания неща, за които никой тук не е и сънувал!

Юджийн си пое дълбоко дъх и стисна юмруци.

— Ще доживееш ден, в който тези думи ще ти излязат през носа, момче! Е, тогава няма да бъда тук, за да злорадствам, но бъди сигурен, че ще гледам отгоре, облегнат на райските порти, какво прави всеки от вас.

Джон почувства присвиване в стомаха си.

— Кой по-точно? — той предполагаше, че Юджийн щеше да остави по нещо и на другите, но предполагаше, че то щеше да бъде под формата на пари или фондове под попечителство. — Нима ще позволиш на Пам да има думата в управлението на компанията? Или на Патриша? Нито едната от двете не разбира от бизнес.

— Кътър разбира.

Джон остана като втрещен. Не беше сигурен, че е чул добре.

— Кътър? — и когато Юджийн кимна, той повтори: — Кътър Рейд?

— Не познавам друг Кътър.

Джон все още не можеше да повярва:

— Но Кътър Рейд няма нищо общо с това!

— Някой ден ще има. Ще му оставя Малкия Линкълн.

— Ще… му оставиш… Малкия Линкълн? — това прозвуча като твърдение, недоверчиво, но все пак твърдение.

— Точно така.

— На Кътър Рейд?

— Да.

На Джон му ставаше лошо само при споменаването на Малкия Линкълн, който от години искаше да разработи. Още по-лошо му ставаше при споменаването на Кътър Рейд, който му беше като трън в очите. Само че не това, а задоволството в гласа на Юджийн го накара да изгуби самообладание.

— Да не си полудял? — изрева той и някак странно и неволно заприлича на баща си. — Не можеш да направиш това! В Малкия Линкълн се намират най-богатите джобове с турмалин, които някога сме откривали! Не можеш да оставиш този хълм на Кътър Рейд! Той не е от твоето семейство, не е от твоята плът и кръв, а и не разбира нищо от бизнес! Кътър Рейд, Боже мой! Ти направо си откачил!

— Не мисля така. Нито пък Джо Грогън.

— Тогава твоят стар адвокат е също толкова откачен, колкото си и ти! — каза Джон и се обърна с гръб към него. Това, което чуваше, със сигурност беше някаква шега. В следващия момент обаче отново се обърна, вече не толкова убеден. — Шегуваш се, нали?

Юджийн поклати глава.

— Кътър Рейд е един абсолютно безполезен гамен!

— Той е добър работник.

— Мързелив е! Ако останеше на него, щеше да дава почивка на работниците на всеки час!

— Другите го уважават. Притежава способности на водач.

— Той е подстрекател!

— Кътър вярва в човешкото достойнство.

— Затова ли живее в оная мръсна колиба в гората? Затова ли фучи из града с мотора си и вдига шум до Бога? Затова ли години наред крадеше всяка стотинка, до която можеше да се докопа? — и когато Юджийн остана неподвижен, Джон хвърли последния си коз: — Затова ли се навърта около Памела? Току-що идвам от града, той беше там и се опитваше да я сваля пред магазина на Лерой. Казвам ти, той не е наред! Пам е просто едно момиченце, няма и тринадесет, а Кътър е вече на двадесет. Това е гадно!

Юджийн остана абсолютно спокоен.

— Имам му доверие.

— Даже и когато обикаля около дъщеря ти ли?

Юджийн изсумтя:

— Бъркаш. Той харесва Пам. Всички харесват Пам. Тя е любезна и приятна. Освен това е един от малкото хора, които познават Кътър такъв, какъвто е, а не съдят за него по родителите му. Някой ден той ще стане голям човек, Джон, и аз възнамерявам да му помогна.

— Но защо? — извика Джон. — Защо именно Кътър Рейд? Ти винаги си имал нещо предвид за него, още от деня, когато му даде работа! Той ли е твоят малък план? Твоята кауза? Затова ли е всичко? Взе едно хлапе, дето се беше упътило направо към затвора, настани го на работа и го обърна на сто и осемдесет градуса. Значи той е твоето лично вложение. Подхранва егото ти, нали? Но ти няма да бъдеш тук, когато той наследи Малкия Линкълн! Защо, по дяволите, трябва да пропиляваш така този първокласен минен имот?

— Това няма да е пропиляно.

— Но той дори няма да знае какво да прави с него!

— Ще знае — каза Юджийн и погледна Джон с любопитство. — Но не разбирам защо толкова те тревожи мисълта, че ще му дам малко земя. Ти ще притежаваш цялото предприятие, а само един Господ знае колко още собственост включва то. Имаме земи по целия окръг, а Малкия Линкълн, като си помислиш, е само едно хълмче.

— Но е богато!

— За Бога, ще минат години, преди той да го получи! Имаме договори със семействата, които живеят там, че докато не си отидат, няма да разработваме мястото. Това може да стане след двадесет или тридесет години.

Но Джон беше прекарал порядъчно дълго време в мислене как може да се заобиколи този договор.

— Щях да им предложа пари, за да се изнесат по-скоро. Кътър не би го направил. Той няма достатъчно средства.

— Което може би е причината да искам да му дам тази земя — каза Юджийн. — Вече предлагах на тези хора пари, но те не ги искаха. Желаят просто да си останат, където са. Ти сигурно ще се опиташ да ги принудиш, но аз няма да го позволя — той поклати решително глава. — Не, Кътър е роден и израснал тук. Обича хората много повече, отколкото ти би могъл някога да ги заобичаш.

— Не любовта към ближния движи бизнеса.

— До този момент винаги е успявала да го движи.

— Не особено ефективно, ако питаш мен.

Юджийн се изправи в цял ръст, който, за най-голямо неудоволствие на Джон, не се бе смалил от възрастта.

— Да, но не те питам — и се отправи към вратата.

Но Джон все още не беше свършил с разговора. Трябваше да накара Юджийн да промени решението си, а оттам и завещанието.

— Добре — каза той, като последва баща си в салона. — Ти имаш личен интерес към Кътър. Щом искаш да му помогнеш, остави му малко пари. Той и без това живее като просяк.

Юджийн се поспря на върха на стълбите.

— Ако живее по този начин, то е, защото влага в банката по-голямата част от заплатата си, точно както съм го научил. Той има пари. Ако иска да харчи, може да го направи.

— Окей — Джон бе в състояние да обори и този аргумент. — Значи е благоразумен, както ти си го научил. Остави му малко повече пари и той няма да чувства необходимост да бъде чак толкова благоразумен.

Вече на половината път надолу по стълбите, Юджийн отвърна:

— Той е доволен от начина си на живот. Ако иска да се фука, може да го прави.

Джон сграбчи парапета с две ръце.

— Но все пак ще му бъдат нужни много повече пари. Съвсем скоро ще срещне някоя и ще поиска да се ожени. После около него ще защъкат сума ти деца. Ще има нужда от пари, а ще може да се добере до Малкия Линкълн чак след години, и то ако вложи в него още пари.

Усмивката на Юджийн от подножието на стълбите се заби като нож в червата на Джон.

— Ти май си планирал целия му живот, а? Винаги си обичал реда, още като малък държеше да подреждаш играчките в стаята си. Но животът на Кътър не е като тях. Там нищо не зависи от теб — след това си пое дъх и продължи: — Ако трябва да бъда напълно откровен, не знам какво е планирал Кътър. Пък и едва ли точно сега му се иска да гледа много напред. Именно затова Малкия Линкълн е идеалният вариант за него. По времето, когато това място бъде готово за разработване, Кътър ще знае какво иска — Юджийн повдигна едната си вежда и каза любезно: — Ще ти дам един съвет. Влагай твоите пари в банката и по това време ще имаш достатъчно, за да купиш мястото. Разбира се, Малкия Линкълн няма да ти излезе евтино. Пък и ако продължаваш в същия дух, тогава Кътър ще те мрази достатъчно, за да те направи въртоглав — след това се обърна към входната врата и излезе.

Гордостта беше едното от чувствата, които не позволиха на Джон да го последва. Другото беше кипящият гняв, който го държа известно време прикован на място, вкопчен в парапета на горния етаж. Осъзна се едва когато пръстите го заболяха. Той се върна в стаята си и продължи яростно да събира вещите си.

— Пам! — изрева Джон, докато се спускаше надолу по стълбите. — Пам, слизай! — ако не представляваше единственият й транспорт до вкъщи, с удоволствие щеше да замине без нея. Нейната компания му беше достатъчно неприятна и при обикновени обстоятелства, но при сегашното му настроение тя щеше да бъде просто нетърпима. — Пам, тръгваме! — извика той. — Хайде, Марси, изкарай я оттам! Аз ще взема колата! — и изхвръкна от къщата.

Въпреки това успяха да излязат на пътя чак след петнадесет минути. Внезапното решение за заминаване беше заварило Марси да пече шоколадов кейк. Наложи й се да почисти кухнята, да опакова нещата, а след това да изтича и да занесе храна на майка си, която лежеше със счупено ребро.

— Пак ли я е ударил? — попита отвратено Джон, когато най-сетне, останала без дъх, тя се качи на задната седалка в колата.

— Тя е добре — отвърна Марси и се сви в едното ъгълче. Пам се обърна от предната седалка:

— Има ли някой при нея?

— Лизи.

— Къде е Джарвис?

— Избягал е. Ще се върне след седмица-две. Винаги така прави.

— Пада й се — озъби се Джон. — Той я биеше още преди да се оженят, а тя продължаваше да се мъкне с него. Как може да е толкова глупава!

— Може да е имала причини да се омъжи за него — наежи се Пам.

— Ами да! Трябвало й е някой да я топли в леглото и затова се е хвърлила на първия срещнат.

— Може да е била самотна. Може да е била изплашена. Марси е била едва бебе. Наистина, Джон, откъде би могъл да знаеш как се е чувствала?

— Вярно, не знам. Но това, което е направила, е било адски глупаво. Затова сега си плаща за грешките.

— Но тя не заслужава това, което той прави с нея!

— Тогава защо не го изрита?

— Правила го е, но той отново се връща.

— Ами да отиде в съда!

— Няма пари за това.

— И затова си седи и го търпи? Сега е точно толкова глупава, колкото и тогава. На някои хора просто никога не им идва умът в главата.

Пам направи гримаса.

— Направо си отвратителен, Джон.

— Чувствата ни са взаимни — каза Джон и настъпи педала на газта.

Стигнаха до Бостън за рекордно кратко време. Скоростта поуталожи гнева на Джон, но не напълно. Сети се за Юджийн, после за Кътър, най-накрая за Патриша и продължи да мисли за нея. Когато паркира колата пред Бийкън Хил вече беше възбуден.

Пам и Марси побързаха да слязат от колата, което беше добре дошло за Джон. Той хвърли чантата си на задната седалка и хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Патриша седеше в дневната пред писалището и пишеше покани за партито, което възнамеряваше да даде. Вече беше успяла да поздрави Пам и когато Джон се появи на вратата, тя вдигна поглед.

Той посочи с глава към горния етаж и отново хукна по стълбите със същото темпо. Отиде право в спалнята на Патриша — или по-точно на Патриша и Юджийн — и започна да се съблича. Когато Патриша се промъкна тихичко през вратата, той вече беше гол и напълно възбуден. Тя едва има време за една капризна усмивка, преди Джон да я притегли към себе си и да започне грубо да смъква дрехите й.

— Джон? — каза въпросително Патриша.

Той знаеше, че я беше озадачил, обикновено се отнасяше по-цивилизовано с нея. Също така знаеше, че докато сваляше дрехите й една по една, тя беше леко изплашена и това го караше да се чувства много добре. Положението беше под негов контрол. Юджийн можеше да прави каквото си ще със завещанието си, можеше да бъде самоуверен и надут, да се подиграва с Джон и да го прави за смях, без да го е грижа. Но накрая сам щеше да остане за посмешище, защото жена му се предлагаше на Джон в неговата спалня, между неговите чаршафи.

През следващите няколко месеца Джон все повече и повече търсеше Патриша. Това се превърна в някаква отмъстителна натрапчива идея, единствен източник на удовлетворение във войната, която водеше с баща си. Юджийн не желаеше да промени завещанието си, Джон спореше и спореше, опитваше с един или друг аргумент, но колкото повече се стараеше, толкова повече се заинатяваше баща му. Положението беше същото и когато ставаше дума за бизнес. Старият не искаше и да чуе да се разширят в други дейности, освен в мината, и напускаше стаята при самото споменаване за реклама.

Така че Джон вдигна ръце, а яда си разтушваше в спалнята на баща си, с неговата жена.

Понякога тя протестираше. В деня, когато той докара Пам и Марси и я облада без каквато и да било предварителна игра, тя се оплака, че не бил внимателен.

— Ще спра — каза натъртено той и се надигна на юмруци, докато беше влязъл дълбоко в нея. — Ще спра, щом искаш. Ще изляза от тази стая и няма да се върна никога вече. Даже ще се изнеса и ще си наема жилище другаде. Отдавна трябваше да го направя.

Патриша, както и можеше да се предположи, отстъпи веднага. Както тя бе станала негова мания, така и той се бе превърнал за нея в натрапчива идея. Юджийн рядко си беше вкъщи, така че Джон й даваше спокойствие на духа. Патриша зависеше от него. Той беше нейният съюзник, този, който щеше да убеди съпруга й да направи стъпките, необходими за тъй желаната й сигурност.

Джон невинаги бе съгласен с нея по въпроса какви точно трябваше да бъдат тези стъпки. Тя продължаваше да държи на недвижимата собственост. Бе виждала някои хора от Бостън да натрупват милиони чрез купуване на сгради, които след това обновяваха или разрушаваха и отново изграждаха от основи. Възстановяването на крайбрежието едва сега започваше. Патриша беше сигурна, че „Сейнт Джордж Майнинг“ щеше да процъфтява, ако се насочеше към недвижимата собственост.

Джон имаше други идеи. Хората, които правеха милиони от недвижима собственост, бяха по негово мнение просто едни парвенюта. Някои идваха от други градове, останалите бяха местни адвокати и политици, надушили нещо изгодно и вадещи печалба от него. Никой от тях не притежаваше истинска класа, а той нямаше намерение да се приравнява с хора като тях.

Това, което беше намислил, бе много по-изтънчено. Беше прекарал достатъчно време с каймака на обществото, за да знае какво може да ги впечатли. Старото богатство ги впечатляваше, но той не притежаваше такова. Изключителното богатство също ги впечатляваше, но той и такова не притежаваше. Единственото му преимущество беше, че имаше достъп до най-прекрасния турмалин на света. Макар да не беше обожаван като диамантите, рубините и сапфирите, Джон бе вече от достатъчно дълго време в търговията със скъпоценни камъни, за да знае, че хората в нея се разпростираха и по други браншове. Турмалинът едва сега започваше да се налага на пазара. Джон можеше да търгува както с него, така и с други скъпоценни камъни.

Искаше да направи нещо изключително и елегантно, предприятие, което щеше да бъде в бижутерийното изкуство, това, което беше „Диор“ в модата, „Гучи“ в кожените облекла и „Шанел“ в парфюмерията. Патриша смяташе мечтата му за твърде ограничена, но той знаеше, че ако й се предоставеше възможността да избира между неговите планове или нищо, тя щеше да подкрепи него срещу настояванията на Юджийн нещата да си останат такива, каквито са.

Междувременно тя ставаше все по-зависима от Джон и той окуражаваше това. Когато бяха в леглото, Патриша се притискаше плътно до него. Джон едва ли щеше да позволи това на друга жена. Бог му беше свидетел, че Хилъри не правеше така.

В крайна сметка зависимостта на Патриша доведе нещата до положение, което Джон никога не си бе представял. Тя го желаеше, а той й отвръщаше със същото заради гнева си към Юджийн през месеците след препирнята за Кътър. Двамата с Патриша станаха непредпазливи. Един ден, вместо да изчака Юджийн да напусне града, Джон си дойде по-рано от работа, направи знак на Патриша да отива в спалнята и започна да я обладава грубо и продължително.

Така ги завари Юджийн. Джон никога не разбра дали това беше съвпадение, или баща му бе започнал да подозира нещо. Очевидно, след като бе свършил със срещата си, бе научил, че синът му си е отишъл и го бе последвал у дома.

Изражението на лицето му, когато отвори вратата и видя какво става вътре, не беше такова, каквото беше очаквал. Не изразяваше нито унижение, нито поражение. Той изгледа двамата в леглото. Джон се беше изтегнал с нарочно нехайство, а Патриша скочи и започна като луда да оправя полусъблечените си дрехи. Чертите на Юджийн се изкривиха от отвращение.

— От колко време продължава това?

— Не е това, което си мислиш! — проплака Патриша, като смъкна полата си надолу от талията и се обърна с гръб, за да върне гърдите в сутиена си. — Изобщо не е това, което си мислиш!

Но той гледаше право към Джон.

— От колко време?

Джон сви рамене. Сърцето му биеше доста по-силно, отколкото преди малко, в момента на оргазъм:

— От малко.

— Отрепка такава!

Патриша започна отново, като закопчаваше трескаво копчетата на блузата си.

— Джийн, мога да обясня! Знам, че това изглежда малко подозрително, но…

— Ако аз съм отрепка — каза Джон, — какъв си ти тогава!

— Никакъв. Няма връзка. Писна ми. Ти си вън.

— Не казвай това, Джийн! Джон е от решаващо значение за компанията. Той просто не се чувстваше добре, това е всичко, и…

— Не искам да слушам — каза Юджийн.

Не я погледна нито веднъж. Погледът му бе прикован в Джон, който започваше да изпитва тревога. Винаги когато си бе представял удоволствието да каже на баща си, че чука жена му, и през ум не му бе минавало, че може да се окаже на улицата. Но сега Юджийн казваше именно това:

— Искам да се махнеш. Искам да се махнеш от тази къща и от живота ми. Още днес.

— Джийн, не…

— Не мисля така — каза Джон, като прекъсна обясненията на Патриша. После бавно се привдигна в леглото. — Аз съм този, който държи нещата в ръце тук и в офиса, докато ти си играеш на покер и билярд с приятелите си в Тимини Коув. Дължиш ми прекалено много.

— Както изглежда — каза Юджийн, като хвърли бегъл поглед към Патриша, — бил си добре заплатен.

— Не достатъчно.

— Джон, обясни му! — замоли се Патриша.

Но Джон не я слушаше. Това, което ставаше в момента, беше между него и баща му и нямаше никаква връзка с нея. Той уви чаршафа около тялото си и стана от леглото.

— Искам повече. Ако желаеш да си отида от къщата, ще го направя. Даже ще напусна компанията. Но ще ти струвам доста.

— Няма да получиш нищо! — изрева Юджийн.

— Ще ти струвам доста. Искам пари.

— Ще получиш само фъшкии.

— Ако напусна, ще отведа със себе си повечето от управленските кадри. През тези години изобщо не съм си губил времето. Ти може и да даваше мило и драго да се отнасяш към миньорите като към злато, но аз се погрижих движещите сили в офиса да бъдат добре подкупени. Те ще дойдат с мен. Една дума и ще ги загубиш. И тогава твоята верига — той щракна с пръсти — ще бъде прекъсната за секунди. Ще ти отнеме доста време, докато я възстановиш.

— Дявол да го вземе, ти си нагъл, както обикновено! Е, само че този път номерата ти няма да минат — заяви Юджийн, почервенял от гняв. — Ако някой иска да ме напусне, ще му помогна с ритник към вратата! Смятам лоялността за по-важна от всичко друго. Ако те са лоялни към теб, можеш да си ги прибереш — той стисна здраво зъби. — Сега излизам. Когато се върна, да си се изнесъл!

— Джийн, не можеш да… — започна Патриша, като се втурна след него.

— Казах вече!

Джон не се помръдна, просто не можеше. Остана заслушан в Патриша, която се опитваше да спре Юджийн. Тя го последва надолу по стълбите. Гласът й започваше да придобива истерични нотки и това бе напълно в тон с чувството, което вреше в стомаха на Джон. Чу се тръшкане на врата — веднъж, втори, трети път — молбите на Патриша и резките отговори на Юджийн. Джон продължаваше да стои неподвижен даже и когато вратата се затръшна за последен път и настана пълна тишина. Той си стоеше там, в спалнята на баща си, увит само с един чаршаф, и се бореше с обземащата го паника. Около устните му бе започнала да избива пот.

В положението имаше нещо познато — паниката, страха, усещането, че бе изгубил почва под краката си. Беше се чувствал така след смъртта на майка си и беше обещал това да не се повтори. Само че не бе успял. Бъдещето му се намираше пред вратите на ада и Джон изобщо не изпитваше очакваното задоволство.

Пусна като зашеметен чаршафа на пода и посегна към дрехите си. Когато вече навличаше панталона, навън се чу вой на сирени. В града те бяха нещо обикновено и тъй като Джон беше погълнат от собствените си проблеми, не им обърна никакво внимание.

Той закопча ризата си, без да я напъхва в панталоните, вдигна вратовръзката и сакото си от пода, прокара пръсти през косата си и се отби в стаята си, колкото да хвърли дрехите. Имаше нужда да пийне нещо. Не беше в състояние да мисли трезво. Трябваше да реши дали да си отиде, или да остане, какво да каже и направи, как да се оправя с Юджийн. Не беше възможно баща му да мисли всичко това, което каза. Просто беше ядосан и разстроен. Човек не можеше си така да отпише собствения си син, който на всичкото отгоре беше и негов вицепрезидент!

Напълно объркан, Джон заслиза по стълбите и едва на половината път усети течение от входната врата. Марси я беше отворила и надничаше навън. Гледаше към „Маунт Върнън“, по посока на „Чарлз“. Сирените виеха още по-силно.

Джон не знаеше какво го привлече към вратата — дали някакво предчувствие, дали нуждата да се поразсее, или просто любопитство. В един момент се озова зад Марси и се взря над рамото й в мигащите червени светлини.

— Пожар ли има? — попита той.

Марси поклати глава. Измина цяла минута, докато отговори:

— Светлините идват от средата на улицата. Прилича повече на катастрофа.

Джон почувства леко безпокойство.

— Къде е Патриша?

В последвалата пауза той беше убеден, че Марси знае с точност какво бе ставало зад вратите на господарката й толкова много следобеди и вечери. Само че сега бе твърде обезпокоен, за да го интересува.

— В дневната ли е?

Марси поклати глава. Очите й бяха приковани в мигащите светлини.

— В кухнята?

— Не е ли с баща ти?

— Не знам. С него ли е?

— Чух ги да говорят, след това излязоха. Може би са там, в онази бъркотия.

Сърцето на Джон отново заби силно, не колкото преди, но все пак доста.

— Къде е Пам?

— У приятелката си Синди. Скоро трябва да се върне.

Той се обърна към вътрешността на къщата и извика:

— Патриша? — когато не получи отговор, отиде до подножието на стълбите. Беше сигурен, че щеше да я усети, ако се бе върнала горе след заминаването на Юджийн, но все пак трябваше да провери. — Патриша? — единственият отговор беше воят на сирената.

Изруга тихо, грабна палтото си от шкафа и го навлече, докато препускаше надолу по каменните стъпала.

Колкото повече се приближаваше към светлините, толкова по-бързо вървеше. В синята кола, смачкана между огромния камион и непреклонната тухлена стена на аптеката на ъгъла, имаше нещо много познато.

— Божичко! — каза задъхано той, докато се провираше между линейките. — Божичко!

— Хей, човече! — подвикна един полицай. — По-добре се върни назад.

— Познавам ги — успя да каже Джон, като наблюдаваше задъхан как изтеглят големия камион.

— Знаеш ли кои са? — попита полицаят, но Джон не можеше да отлепи очи от смачканата ламарина, която някога бе представлявала колата на баща му.

— Какво се е случило? — прошепна той.

— Изглежда, са се приближили с голяма скорост от „Маунт Върнън“ и са се поднесли в пресечката. Или пък са минали на червено. Кои са те?

— Джон! — долетя самотен вик от известно разстояние. Джон се обърна и видя Пам, която се приближаваше тичешком с разширени любопитни очи. — Родителите на Синди ме оставиха на две пресечки оттук, за да могат да обърнат и да не попаднат в това задръстване. Какво е станало?

Тя се наклони на една страна, а после се надигна на пръсти в желанието си да надникне зад полицейските коли и линейките.

Джон преглътна мъчително и я прегърна през рамото. За пръв път я докосваше по начин, който можеше да се нарече и покровителствен. Обърна я обратно и я поведе бързо настрани.

— Хей, приятел! — подвикна след него полицаят. — Ще трябва да ми покажеш паспорта си.

Джон не му обърна внимание. Прегърнал Пам, той стискаше здраво рамото й всеки път, когато тя направеше опит да погледне назад. Не знаеше защо я пазеше, рано или късно Пам трябваше да разбере. Но като че ли бе по-добре това да станеше по-късно, когато нещата се подредяха по местата си и се разбереше кой беше ранен и колко.

Пам отново се опита да надзърне, но той я поведе насила нататък. Не беше нужно да поглежда назад, за да види премазаната в стената кола. Картината от това беше ясно отпечатана в съзнанието му. Ако можеше да спести гледката на Пам, щеше да облекчи поне малко чувството си за вина.

— Какво е станало? — попита отново тя, повече изплашена, отколкото любопитна.

— Катастрофа. Не трябва да виждаш това. Ще те заведа до дома и ще се върна тук. После ще ти разкажа.

Пам не възрази, но явно бе усетила странното му държане. Тя се опита още веднъж да погледне назад през рамо, но когато той не й позволи, попита:

— Мама вкъщи ли си е?

— Не мисля.

— А татко?

— Не.

Пам попита с най-треперливия глас, който Джон някога бе чувал от нея:

— Знаеш ли къде са?

— Не съм сигурен. Ще видя къде са — той забърза, а заедно с него и Пам. Марси все още беше на вратата, твърде далеч, за да види цвета на колата или, слава Богу, нейното съдържание.

— Заведи я вътре — нареди той и затича обратно към улицата.

Пристигна точно навреме, за да види как натоварват изпотрошеното тяло на Патриша в линейката, която после тръгна с висока скорост към болницата. Мина известно време, докато измъкнаха Юджийн от бъркотията. Той също бе поставен в линейка, но тя тръгна доста по-бавно. Беше починал още в момента, когато колата се бе ударила в стената.