Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

Ню Йорк, краят на юни 1990 г.

Обаче не се усмихваше, когато Хилъри отвори вратата. Все пак тя почувства обичайното вълнение, нещо като дълбоко вкоренен условен рефлекс, който се събуждаше винаги когато погледнеше към Джон. Бяха изминали три месеца от обявяването на годежа. Хилъри трябваше все още да е сърдита. Да, все още беше сърдита, но вълнението си оставаше. Нищо, че Джон нахълта в дома й без дума за поздрав, обърна се и се втренчи гневно в нея.

— Какво, по дяволите, си намислила? — попита той.

Беше облечен в тъмен летен костюм и щеше да изглежда страхотно елегантен, ако не бяха очите му, които присвяткваха опасно.

— Аз ли? — сърцето й заби по-бързо. Това също ставаше винаги когато се приближеше до него.

— Била си в Тимини Коув.

Тя направи усилие да прецени набързо положението. Явно той искаше обяснение.

— Аз съм от Тимини Коув. Баща ми още живее там. Знаеш, че понякога ходя да го виждам.

— Ходила си да се видиш и с други хора. Задавала си въпроси за мен. Какво става, Хилъри?

Нямаше нужда да пита кой я беше издал. Половината от хората в Тимини Коув се ползваха от благодеянията на Джон. През годините той беше помагал на едни с къща, на други с медицински сметки, на трети — с разходи за образование. Отплатата беше във вид на лоялност, в случая — на разузнаване.

Като се имаше предвид, че Джон сигурно бе изслушал повече от един източник, Хилъри не видя смисъл да отрича.

— Мисля да напиша нещо за теб. Въпросите ми бяха просто едно предварително изследване.

— Нека да си остане последното. Остави тая работа.

Тя почувства леко раздразнение.

— Просто така?

— Просто така.

— Някаква специална причина?

— Не искам да пишеш за мен.

— Защо? Ти си важна личност. И преди за теб са били писани статии. В бъдеще ще има още повече. Защо моята да не бъде една от тях?

— Защото аз казвам не.

Тя се втренчи в него. Даже и удоволствието да го види не успя да потисне объркването й. Не можеше да повярва, че той имаше наглостта да нахълта в дома й и да изисква тя да действа според собствените му желания, особено след последните три месеца.

— Не прави това, Хилъри! Ти знаеш неща, които никой друг не знае. Няма да ти позволя да ме предадеш по този начин.

— Той нямало да ми позволи да го предам по този начин! — избухна Хилъри. — Ами аз? След всичките тези години, в които постоянно бях на твое разположение, ти се обръщаш на сто и осемдесет градуса и започваш да кроиш планове да се ожениш за друга!

— Никога нищо не съм ти обещавал. Мислех, че разбираше това.

— О, да, разбирах го! Само че не съм от стомана! Това, което правиш, ми причинява болка.

За момент той не каза нищо. След това очите му се спуснаха към гърдите й. Хилъри почувства как погледът му я докосна, видя проблясването в дълбините му и изпита неволно задоволство, че все още беше в състояние да го възбужда.

Джон пристъпи към нея.

— Значи това е един вид отмъщение? — попита тихо той.

Хилъри неволно бе завладяна от грацията му, от плавната му походка, от тъмната му сексуалност. На петдесет, той беше все така висок и хубав, както на тридесет. Хилъри знаеше, че трябваше да се обърне и да избяга, особено след всичко, което беше научила за него през последните седмици. Само че сърцето й беше единственото нещо, което се задвижи. Биеше по-бързо от всякога.

— Все още не съм решила какво ще напиша.

Той зарови пръсти в косата й и прокара палец по бузата й с изненадваща нежност.

— Не пиши нищо.

— Имаш ли някакво по-добро предложение за това как да прекарвам времето си?

— Определено.

Той повдигна брадичката й и я целуна с онази сила, на която тя никога не бе успявала да устои. И сега не можа. В един момент усети, че тръпнеше под пръстите му, и се отскубна.

— Не искам това, Джон — каза Хилъри задъхано и монотонно.

— Глупости.

Когато отново посегна към нея, тя избягна ръцете му и изтича надолу по двете стъпала към дневната. Там се сви на ъгълчето на дивана с възможно най-предизвикателно изражение и зачака следващия му ход.

Той бавно и подчертано изправи рамене.

— Ти все още си вкисната заради Джанет.

— Има си хас да не съм!

— Няма нужда. Отмених годежа.

Сърцето й отново запрепуска.

— Отмени го?

— Да, отмених го. Край.

— Защо?

— Не я обичам.

Хилъри изсумтя презрително:

— Ти никога не си държал на любовта.

— Тогава на симпатията.

— Когато се сгодихте, ти я харесваше.

— Реших, че не ми харесва да бъда ограничаван.

След минута размисъл тя най-сетне разбра.

— Аха! Легнал си с някоя друга. Джанет е открила и е вдигнала врява.

— Нещо такова.

Тя потърси по лицето му някакво съжаление или разкаяние, но не откри такова.

— Ти, копеле!

Този път Джон наистина придоби обидено изражение.

— Мислех, че ще си доволна.

— Да съм доволна, задето ти не виждаш нищо лошо в това да мамиш някого? Да съм доволна, че спиш с половината жени от западния свят?

Той слезе по стъпалата и се приближи към нея.

— Една жена, Хилъри, и то само след като ти отказа да спиш с мен.

— И наистина точно това имах предвид. Даже и аз все някога трябва да тегля чертата.

— Вече няма нужда. Годежът е развален.

— Това е удобно — тя пъхна крака под полата и прегърна коленете си с ръце. Позата не беше много изискана, но не й пукаше. Чувстваше се уязвима и имаше страхотна нужда от помощ срещу Джон. — Скъсваш с Джанет точно навреме, за да се сближиш с мен. А когато свършиш с мен, ще се върнеш ли пак при нея?

— Това даже не заслужава отговор.

— Боже мой, колко благочестиво говориш! — възкликна Хилъри, после възвърна мрачното си изражение и посрещна твърдо погледа му. — Аз не разбирам, а ти, Джон? Ти живееш по различни правила от останалите. Не виждаш нищо лошо в това да мамиш Джанет, а после не можеш да проумееш защо аз отказвам да го правя.

— Предложих й страшно много в замяна. Мислех, че знае условията на играта.

— Не е в това работата! Проблемът е там, че хората не обичат да бъдат използвани. Няма значение какво им даваш в замяна. След известно време престава да си заслужава унижението.

— Унижение ли? — чертите му се стегнаха. — Чакай малко! Никога не съм унижавал Джанет. И пръст не съм вдигнал срещу нея.

— Има различни начини да унижиш човека.

— Тогава да използваме истинските им имена. Казваш, че съм използвал Джанет. Хората постоянно се използват един друг. Това е нещо обикновено между годеници и съпрузи, физическото унижение е нещо коренно различно. Във връзката си с Джанет не съм направил нищо, което и бегло да наподобява физическо насилие.

— Я как се наежи само! — отбеляза ехидно Хилъри.

— Какво трябва да означава това?

Хилъри разбра колко много беше научила през последните три месеца.

— Това означава, че си го имаш вродено. Притежаваш подла жилка, а хората като теб са склонни към насилие. Може би Джанет е осъзнала това.

— Аз скъсах с нея, а не обратното.

— Може би тя те е накарала да мислиш така. Жените не са чак толкова тъпи, колкото ти се иска.

Той я погледа предпазливо известно време.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо, Хилъри?

— Аз ли? Просто си седя тук и се опитвам да ти обясня защо няма да спя с теб. Не вярвам на нито една твоя дума.

— Думите ми са напълно искрени. Искам те.

Нещо в стомаха й притрепери. Хилъри се опита да не му обръща внимание.

— Просто искаш да зарежа книгата си.

— И това също — има достойнството да си признае той. — Но най-вече те искам.

— Искаш ме, но предложи брак на Джанет. Искаш ме, но отиде да легнеш с друга, когато Джанет не искаше. Толкова ли голяма беше нуждата ти?

— За теб ли? Да — той задъвка долната си устна. В момента изглеждаше по-млад, почти притеснен. — Ами погледни ме, Хилъри. Ти си единствената, която искам по този начин.

Погледът й се спусна към панталоните му. Леката материя не можеше да направи нищо, за да скрие възбудата му. Треперенето в стомаха на Хилъри се усили. Ставаше й все по-трудно да не му обръща внимание. Тя притисна здраво бедра едно в друго и започна да се моли за малко сила. Не искаше да се поддава.

След това опря чело на коленете си и промърмори:

— Това не променя нищо.

— Не ти ли говори нещо?

— Говори ми, че си едно проклето копеле, но аз винаги съм си го знаела.

— Проклето — да. Но копеле? Какво толкова лошо съм ти направил?

Тя го погледна слисано.

— Освен цялата тази работа с Джанет ли? Използваш ме, изоставяш ме, отново ме използваш и отново ме изоставяш. Идваш при мен, когато почувстваш нужда, и си отиваш, когато я задоволиш. Прекарваме заедно един любовен уикенд, след това минават дни, докато се сетиш да ми се обадиш. Държиш ме настрана от останалата част от живота ти, сякаш не съм достатъчно достойна и бих могла да те изложа. Задоволявам една-единствена твоя нужда. Ти ме използваш, Джон!

— Ако те използвам, то е, защото ти го позволяваш.

Хилъри се вбеси:

— Значи грешката е моя? Също както грешката на Джанет е била, че не е разбрала правилата на играта?

— Може и така да се каже.

— А каква беше грешката на Пам, че я принуди да направи аборт, който тя не желаеше? А грешката на Патриша, задето я прелъсти зад гърба на Юджийн? А грешката на Кътър, задето му отне Малкия Линкълн и след това накара да го пребият? Знам за всичко това, Джон! Знам за абсолютно всичко. И ако си мислиш, че ще те гледам с обожание, сякаш си някакъв идол, жестоко се лъжеш. И ти си направен от кал, както всички нас.

Той не каза нищо. Погледа я втренчено известно време, след това постави ръце на хълбоците си, погледна към тавана и загриза долната си устна, като едновременно заклати глава. Когато Хилъри вече започваше да съжалява за всичко, което беше казала, и понечи да стане и да го прегърне, той срещна погледа й.

— Това са доста сериозни обвинения.

Тя сви рамене.

— И за това ли смяташ да пишеш?

— Не знам.

— На твое място не бих го направил.

Тя затаи дъх, а после каза тихо:

— Недей, Джон.

— Какво недей?

— Да ми налагаш правила. Да ме заплашваш.

— Просто ти давам съвет.

— Съвет, който е напълно в твой интерес. А какво става с моя?

— Именно за него си мисля — отвърна Джон и пристъпи към нея. След това се наведе, сложи ръце на хълбоците й и приближи устни до нейните. Хилъри се стегна, за да окаже съпротива на евентуална целувка, но вместо това получи серия от докосвания, които я оставиха копнееща и без дъх. Тя изстена тихо и извърна глава. — Искаш ме — каза той и прокара длан по крака й. — И на теб ли ти тежеше липсата ми?

— Шшт.

Топлият му дъх погали бузата й.

— Винаги ти е харесвало да ти говоря такива неща. Възбуждат те — той близна ухото й. — Навлажни ли се вече, Хилъри?

Разбира се, че беше. Хилъри се топеше вътрешно, презираше се за това, но имаше нужда от него. Точно както бе казал той.

— Върви си, Джон.

Ръката му се плъзна по вътрешната част на бедрата й.

— Разтвори си краката.

— Не.

— Разтвори ги. Дай да проверя.

— Не.

Въпреки това той успя да го направи и каза задъхано:

— О, да! Искаш ме.

— Това не означава нищо — успя да промълви тя. Гневът й вече беше притъпен, обичаше го и го мразеше едновременно.

— Хилъри?

— Мм?

— Докосни ме.

— Няма.

Пръстите му спряха да я галят за момент.

— Направи го!

Тя издаде лек стон и свали ръце от коленете си. Почувства възбудата му през панталоните. Но това не беше всичко. Когато го докосна, в главата й връхлетяха спомени за голото му тяло. Почувства, че отчаяно искаше да го гали отново без дрехите.

Презираща се, но полудива от нуждата, тя разкопча копчето на панталона, свали ципа му. После плъзна ръце вътре, под бельото му, и още при първото леко докосване ахна.

— Това е за теб — каза той ниско и дрезгаво. — За никоя друга не става такъв.

Хилъри искаше да му повярва, толкова отчаяно искаше да му повярва, че не възрази, когато той започна да разкопчава роклята й. Погали го, а после повдигна бедра. Джон свали пликчетата й за секунди. В следващия момент тя вече лежеше на канапето с широко разтворени рокля и сутиен, с присвити и разтворени колена.

Сега той властваше над целия й свят, контролираше го, заличаваше всичко останало. Ако в живота си бе искала нещо друго, сега не можеше да си спомни. Не съществуваше нищо, освен Джон. Джон, който имаше нужда от нея така, както никой друг, така, както никоя друга жена не би могла да разбере. Мислеше, че най-сетне беше открила мястото си.

В този момент той разруши всичко, като прошепна тихичко в ухото й с все още дрезгав глас:

— Трудно е да се намерят доказателства, Хилъри. А без тях твърденията ти няма да струват и пукната пара.

Бяха проснати на канапето с преплетени крака и ръце и дрехи, които още не бяха напълно свалени. Хилъри лежеше неподвижна и се опитваше да разбере думите му и колкото по-дълбоко проникваха в съзнанието й, толкова повече болка й причиняваха.

Той вдигна глава.

— Слушаш ли ме? Ако напишеш тази книга, ще имаш неприятности.

В първата минута тя не беше способна да се движи. След това неочаквано й се стори, че ще се задуши. Хилъри се измъкна изпод него и отиде на другия край на стаята, като закопчаваше роклята си с треперещи ръце.

— Това изобщо означаваше ли нещо за теб? — попита тя.

Джон седна.

— Беше страхотно.

— Освен чукането. Почувства ли нещо тук или тук? — тя посочи главата, а после сърцето си.

— Уф, дявол да го вземе — каза той и посегна да си вземе панталоните. — Пак ли започваш? През всичките тези години беше добра, затова продължавах да се връщам при теб. Ти не се преструваше, че в цялата работа има нещо повече, отколкото имаше в действителност. Не очакваше нищо такова — той се изправи и дръпна ципа на панталоните си. — Знаеш ли колко ме изморяват жените, когато започнат да ми говорят така?

— Това те плаши, нали?

Той напъха ризата в панталоните си.

— Не ме плаши, но го намирам за чиста загуба на време.

Но Хилъри вече беше улучила нещо, което си заслужаваше да преследва.

— Да, плаши те, плаши те до смърт. Любовта налага ангажимент към друг човек, не към бизнес, скъпоценен камък или маркетингова стратегия, а към човек. Още повече, това включва доста рискове, а ти не би могъл да ги понесеш. Не искаш да бъдеш разочарован. Не искаш да бъдеш нараняван. Затова държиш хората на разстояние. Разпореждаш се с тях. Поддържаш пълен контрол и когато не получиш това, което искаш, имаш кого да обвиняваш. Има кого да накажеш.

Той завърза вратовръзката, грабна сакото си и се отправи към вратата.

— Четеш твърде много неподходящи неща. Книгите по обща психология са истинска напаст. Ставаш прекалено аналитична, а това е ужасно досадно — той се спря на вратата и посочи с пръст към нея. — Не пиши за мен, Хилъри! Предупреждавам те. Не го прави! Не си пъхай носа в чуждите работи — или ще се озовеш в страхотна каша.

 

 

— Обичаш ли го? — попита Пам.

Бяха изминали четири дни от нахълтването на Джон в апартамента на Хилъри. Естествено оттогава не беше имала никакви вести от него. Когато Пам дойде в града по работа и й се обади да обядват заедно, Хилъри прие с готовност. Имаше нужда да поговори с някого. Сега, докато ровичкаха вяло в салатите си, тя разбра, че беше време да започва.

— Предполагам — Хилъри затаи дъх, докато Пам осъзнае признанието й, а след това попита с несигурен глас: — Мразиш ли ме за това?

— Не, но все пак бих искала да успея да го разбера. Как можеш да обичаш човек, който през всичките тези години се е отнасял лошо с теб?

Хилъри набучи на вилицата си парче риба-тон.

— Не зная. Просто го обичам, откакто се помня. Още първия път, когато го видях, в мен трепна нещо — тя вдигна поглед. — Не беше ли същото с теб и Кътър? Още в началото той бе забранен за теб, но все пак ти чувстваше нещо. Има ли обяснение за това?

— Но Кътър не е егоист. Той е нежен и чувствителен. Толкова е различен от Джон…

— Знам — Хилъри не искаше да се впуска в тази тема. — Само не ме питай какво толкова обичам в него. Нямам никакво разумно обяснение. Когато бяхме млади, го обожавах. Виждах неговия потенциал, окуражавах го. А я го погледни сега — успял е, но не е щастлив. Няма вътрешен мир. Не би позволил на никого да се приближи до него и да докосне душата му. Когато го гледам такъв, ме боли! Бих искала да ми позволи да му помогна, но това няма да стане. И го мразя заради това!

Тя постави в устата си парче маруля, просто за да се занимава с нещо. След това я задъвка, преглътна я и лапна още едно парче.

— Опитвам се да запълня празнината — каза Хилъри и се усмихна кисело. — Ето как напълняват хората. Когато в живота им се появи дупка, те започват да се тъпчат. Храната е естественото средство за запълване.

— Затова ли ми се струва, че си свалила пет килограма?

— Работих твърде много — тя отпи голяма глътка минерална вода и погледна към Пам, която ровеше безцелно в остатъците от салатата си. — А щом говорим за това, няма ли да ме попиташ?

Пам завъртя няколко пъти една маслинка, остави вилицата си и се облегна назад.

— Мислех, че ще ми кажеш — след малко добави с тихо примирение: — Вече я пишеш, нали?

Хилъри кимна:

— Тя е главно за Джон. Но има и по нещо за всеки от вас — когато по лицето на Пам се изписа болка, тя добави: — Ти си моя приятелка. Най-добрата. Знаеш, че не бих написала нищо, с което да ти навредя — Пам продължаваше да мълчи.

— Отначало си помислих, че това е страхотна идея. Сега вече не съм толкова сигурна.

— Защо?

— Исках да разкажа истината за Джон, да покажа обратната страна на медала. Мислех си, че знам почти всичко, но явно съм сбъркала. Научих някои неща, които бих искала да не знаех.

— Като побоя ли?

— И завещанието. За Бога, не бих искала да съсипвам Джон!

Пам отново не каза нищо. Тя се намръщи към водната си чаша и прокара пръст по ръба й.

— Кажи нещо, Пам.

— Като например?

— Като например, че той си го заслужава.

— Така е.

— Тогава ти би трябвало да искаш да напиша тази книга.

Пам, изглежда, се разкъсваше. Отговорът й дойде след доста време:

— Моята цел е не толкова да нараня Джон, а да се освободя от него. Искам да се махне от живота ми. И това ще стане. Но трябва да бъде направено както трябва.

Хилъри отново усети някакво предчувствие.

— Да не би да замисляте нещо, ти и Кътър? Какво е то?

Пам я погледна и поклати тъжно глава.

— Можеш да ми се довериш. Няма да кажа и дума. По дяволите, Джон ме напусна! Няма да ми се обади поне още няколко месеца.

— Не мога да ти кажа, Хилъри. Бих искала, но не мога.

— Защото ми нямаш доверие ли?

— Не. Защото те обичам. Ако ти кажа нещо повече, ще сложа върху раменете ти страхотен товар. Ти едновременно обичаш и мразиш Джон. Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще се разкъсваш между тези си чувства.

— Имате намерение да получите контрол над компанията ли?

Пам не каза нито дума.

— Сигурно сте говорили с акционерите и смятате да изхвърлите Джон от президентското място?

Пам отново не отговори.

— Патриша знае ли за това?

— Питай колкото си искаш, но не мога да ти кажа нищо. Всъщност и аз не знам кой знае колко, не съм нищо повече от една художничка.

— Нищо повече! — възкликна Хилъри. — Ха! Та ти си гръбнакът на семейството!

Пам погледна отегчено към тавана.

— Не знам. Точно сега съм толкова напрегната, че бих могла да се натроша на парченца и при най-малката провокация.

— Заради Брендън ли? Как е той?

Пам сви рамене и въздъхна:

— Не много добре. Не трябваше днес да идвам тук, но и без това твърде дълго отлагах това пътуване.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Просто бъди на разположение, когато имам нужда от приятел. Винаги си ми била такава. Разчитам на теб.

— Ще бъда — Хилъри направи пауза. — Пам, относно книгата…

— Направи това, което смяташ за правилно. Не мога да те спра.

— Ще ме намразиш ли?

— Никога не бих могла да те намразя. Но все пак се тревожа.

— За какво?

— За теб. За това, че ще пишеш за Джон. Ако до този момент е имало някаква надежда за вас двамата, вече няма да я има. Ще те намрази, а аз никак не бих искала да се случи това. Ти си неговата единствена надежда за спасение.

— Да, но той като че ли не го вижда по този начин.

— Би могъл. Може и да дойде ден, когато ще има нужда от приятел. Не че заслужава такъв! Не че заслужава и теб. А може би когато дойде това време, ти вече няма да го искаш. Но ако го искаш, бих желала да го имаш. Не трябва да изгаряш този последен мост — тя вирна брадичка. — Това означава отново да отстъпиш пред него и да поставиш кариерата си на второ място заради това, което би могла някога да имаш с него. Но всъщност ти това и правиш цял живот. Не е справедливо, Хилъри.

— Знам, но какво да правя?

Пам помисли малко и каза:

— Почакай. Не бързай толкова. Виж какво ще стане през следващите няколко месеца.

И ето го пак онова предчувствие.

— Ще ми кажеш ли веднага, щом има нещо за казване?

Пам кимна:

— А ти ще ми покажеш ли какво си написала, преди да го дадеш за издаване?

Хилъри кимна с тъжна усмивка:

— Двете с теб лесно постигаме съгласие. Де да беше целият живот толкова прост!