Барбара Делински
Горчив триумф (17)

Седемнадесета глава

Бостън, 1974 г.

Пам бързо заключи вратата на тоалетната и се извъртя точно навреме, за да се захлупи над чинията. Гадеше й се и трябваше да повърне. Искаше да го направи, за да успокои стомаха си. Часовете започваха след тридесет минути и тя направо щеше да умре, ако се изложеше пред всички.

Само че не се получи нищо.

Не се беше случило нищо от десет дни, точно от толкова тя се събуждаше с гадене. Сутрешно гадене. Пам се досещаше, че то бе колкото физическо, толкова и духовно. Бременността бе нещо едновременно чудно и страшно.

Внезапно главата й се замая. Пам се облегна на вратата на тоалетната и се усмихна към тавана. В следващия момент очите й се изпълниха със сълзи. Наведе глава и закри лицето си с ръце.

Това се беше случило в пикапа на Кътър в онази студена декемврийска нощ. Нито тя, нито той бяха подготвени. Никой не бе очаквал да прави любов, особено на такова място. Беше станало спонтанно, неконтролируемо и някак отчаяно.

Оттогава не го беше виждала.

Болката от тази празнота я завладя отново и тя се наведе над тоалетната чиния. Когато се надигна, ръцете й трепереха и кожата й лепнеше. Пам затвори очи и си пое пресекливо дъх. Трябваше да се вземе в ръце. Не биваше да забравя часа, който започваше след двадесет минути. Животът продължаваше.

Тя се стегна, изтри очи, излезе от тоалетната и отиде до мивката. Студената вода й подейства освежително. Пам плискаше отново и отново лицето си, докато не влезе една от съученичките й. Пам промърмори някакъв поздрав с мокро лице, подсуши се едва-едва с кърпата и излезе.

За щастие беше в единична стая, което й спести даването на обяснения. Взе една бисквита, изтегна се на леглото и започна да я дъвче. Знаеше, че ако хапнеше нещо, ще се почувства по-добре.

Въпреки това не се почувства по-добре, когато си помисли за Кътър. Болеше я. Липсата му през изминалите два месеца беше толкова лоша, колкото и загубата на родителите й. И двете загуби бяха безсмислени. Тази на Кътър обаче беше по-тежка, защото той беше някъде навън, а Пам не знаеше къде.

За нещастие й бе отнело известно време, докато го разбере. Когато през декември изминаха няколко дни и той не се обади, Пам реши, че Кътър проявява предпазливост. В края на краищата тя самата беше настоявала за това, тя бе тази, която се страхуваше Джон да не ги хване. След седмица объркването й нарасна. Беше сигурна, че Кътър щеше да й се обади от някоя телефонна кабина, откъдето никой нямаше да може да ги подслушва. Няколко дни по-късно тя самата използва този начин. От другия край на жицата не вдигна никой. Пам продължи да опитва. След три седмици започна да я обзема страх.

Марси, която поддържаше постоянна връзка със семейството си, й каза, че Кътър бил изчезнал.

— Изчезнал? Не може просто така да изчезне! — възрази Пам. Но Марси беше категорична.

— Напуснал е работа, изтеглил е парите си от банката и е заминал.

— Но защо?

Марси я погледна и сви безпомощно рамене.

— Все някой трябва да знае къде е отишъл. Всичките тези хора, които защитаваше…

— Накарах Лизи да разпита. Никой не знае.

— И не се ли тревожат? — Пам поне беше разтревожена, а и сърдита. — Не се ли чудят дали не му се е случила някаква неприятност, дали и той един път няма нужда от помощ? Не питат ли нищо?

Този път Марси отговори по-бавно и неохотно:

— Не. Не питат. Просто приемат нещата и се приспособяват. Кътър си е отишъл. Животът продължава.

Пам не беше много сигурна в това през следващите седмици. Чувстваше се ужасно. Понякога си мислеше, че Кътър я е изоставил, че любовта към нея му се бе сторила твърде трудна и се беше отказал от борбата. В следващия момент обаче вече беше сигурна, че Джон имаше пръст в изчезването на Кътър. Не можеше да го попита, това беше опасно и щеше да ги издаде. По същите причини не можеше да говори с Върн Уокър или Саймън Блейз, нито дори е ФБР. Така че и тя беше също тъй безпомощна, както и миньорите. Само дето се чувстваше сто пъти по-зле.

Първия път, когато не й дойде месечният цикъл, тя го отдаде на тревогите си. Втория път обаче беше вече сигурна. Нямаше нужда да ходи на лекар, за да се увери. В нея се надигаше едно слънчице, растеше малка частица от Кътър и я караше да се чувства изпълнена, ценна и спасена.

Също и изплашена.

Щеше да има бебе, по този въпрос нямаше две мнения. Нямаше значение, че Върховният съд бе направил абортите законни и леснодостъпни. Тя искаше бебето. По нейни пресмятания то трябваше да се роди през септември, което означаваше, че Пам можеше да завърши през юни, без много хора да се досетят за бременността й.

Но Джон щеше да разбере. Орловите му очи щяха да видят. Сигурно щеше да бъде бесен, особено когато му кажеше, че детето е от Кътър. А може би не трябваше да му казва. Може би трябваше да избяга, да си наеме апартамент и да роди сама бебето. По това време вече щеше да бъде достатъчно голяма, на осемнадесет. Колежът щеше да почака.

Но Джон щеше да бъде бесен, каквото и да направеше тя. Стомахът й просто закипяваше при тази мисъл. Въпреки всичко имаше намерение да роди бебето и ако то поне малко приличаше на Кътър, щеше да бъде очарована. Джон можеше да заплашва колкото си иска. Можеше да прибягва до изнудване. Сигурно щеше да се опита да я манипулира, както в миналото. Само че този път номерът му нямаше да мине. В Пам растеше един живот, който й беше по-скъп от нейния собствен.

Дали беше момче или момиче?

Дали беше трудно да се гледа бебе?

Дали хората щяха да я помислят за развратница?

Дали Джон щеше да се откаже от нея и ако го направеше, какъв достъп щеше да има тя до парите, които баща й беше оставил?

Какво ли щяха да кажат Патриша, Марси и Хилъри? И къде ли беше Кътър?

Когато изминаха още две седмици, тя започна да се чуди как ще изкара учебния срок. Почти постоянно й се гадеше и колкото и да спеше, все се чувстваше уморена. Не смееше да се отпусне в училище, за да не развали бележките си. Не искаше никой, даже и приятелките й, да се досети, че е бременна, затова трябваше да отрича симптомите. И макар да се боеше, че нещо може да не е наред с бебето, след като толкова често й ставаше лошо, още повече се страхуваше да отиде на лекар. Все още беше непълнолетна и лекарят веднага щеше да докладва на Джон.

Този проблем обаче излезе извън контрол през първата седмица на март. В края на часа по история тя стана от стола си и припадна. Когато се свести, се намираше на пода, а над нея имаше кръг от загрижени лица. Опита се да се изправи. Може би щеше да успее да ги убеди, че й няма нищо, ако в този момент директорът не бе минал наблизо. Той настоя да я заведат в лечебницата и — още по-лошо — обади се на Джон, който прецени ситуацията като достатъчно важна, за да дойде да вземе Пам и да я заведе при личния си лекар.

— Изглеждаш ужасно — каза й той по пътя.

Пам знаеше, че е точно така. Наистина се чувстваше ужасно. Бременните жени обикновено имаха щастливо излъчване, но единственото нещо, което излъчваше Пам, беше изтощение. Нещо не беше наред. Тя бе почти толкова изплашена за бебето, колкото и Джон да не се досети за бременността й. През главата й минаха какви ли не постановки. По времето, когато стигнаха до кабинета на лекаря, тя вече представляваше кълбо от нерви.

Първото нещо, което направи лекарят, бе да й даде успокоително. Когато то подейства достатъчно, за да заглуши протестите й, той й направи преглед, за който на училищния лекар нямаше и да му хрумне. Когато свърши, той свали краката й от подпорите, покри треперещото й тяло с едно одеяло и излезе.

Пам лежеше, покрила лицето си с ръце. Вратата се отвори и отново се затвори. Беше дошъл часът на присъдата. Искаше й се да не беше толкова замаяна, но светът изглеждаше някак далечен и неясен. Все пак се опита да се стегне за предстоящата битка.

— Значи наистина си го направила — каза бавно и спокойно Джон. — На три месеца е.

Тя инстинктивно се опита да отрече фактите, макар и гласът й да звучеше неубедително:

— Той не е направил тестове. Не може да е сигурен.

— Не е нужно да прави тестове. Не и толкова късно. Той просто го е видял.

Тя преглътна мъчително. Продължаваше да й се гади, но и това й изглеждаше някак далечно.

— Негово ли е? — попита Джон.

Понечи да отрече, но не й достигнаха сили. Освен това част от нея изпитваше гняв, задето Кътър не беше с нея в този момент.

— Да.

— Не използвахте ли никакви предпазни мерки?

— Само веднъж не използвахме.

— Толкова и трябва.

Пам се чувстваше някак олекнала, може би от успокоителните, може би от факта, че тайната й беше разкрита, а тя все още бе жива. Джон не изглеждаше толкова ядосан, колкото беше очаквала.

— Кога е станало? — попита той.

— През декември. В началото на декември.

— Не си ли го виждала оттогава?

Тя преглътна.

— Не.

— Сигурна ли си?

Ядосана от това, че той я засяга точно по болното място, тя свали ръка от очите си:

— Не мога да го намеря! Няма го. Дори и не знае за бебето.

— Това е добре.

— Не е добре. Това е и негово бебе. Той би трябвало да бъде тук с мен — след това се обърна, сви крака под одеялото и го придърпа чак до брадичката си. Чувстваше се измръзнала и самотна. Знаеше, че вече би трябвало да е свикнала с това, но тази мисъл не й помагаше особено. Треперенето не идваше от някакъв студ отвън, а дълбоко отвътре, и одеялото не можеше да го спре.

— Ще ти помогна.

Очите й се наляха със сълзи.

— Искам Кътър.

— Офейкал е. Дал е на Саймън еднодневно предупреждение и е напуснал. Никой не знае къде е. Може би се е досетил, че си загазила.

— Той не е способен на такова нещо!

— Липсва му всякакво чувство за отговорност.

— Просто не знае, че съм бременна, а аз не мога да го открия.

— И ти си мислиш, че като разбере, ще хукне презглава насам?

— Да.

— Това е последното нещо, което ще направи. Той няма пари, няма и работа.

— Може би си е намерил някъде другаде.

— И с какво се занимава? Прави сандвичи? Работи на конвейер? Пам, кога най-сетне ще разбереш, че той е неудачник? Целият живот е пред теб. Сто пъти по-добре ще ти е без него. Той само ще те повлече надолу.

— Но аз го искам!

Джон замълча за момент.

— Ти си уморена и объркана. Преживяла си истински ад — после въздъхна. — Защо не ми каза? Нима мислеше да се справиш сама с всичко това?

Тя му хвърли поглед през рамо. На лицето му беше изписано съчувствие. И все пак Пам като че ли не можеше да повярва на очите си. Може би така й се струваше от успокоителното.

— Не можех да ти кажа. Ти щеше да побеснееш.

— И побеснях ли?

Тя се поколеба:

— Не.

— Мога да бъда и разумен.

— Обикновено не си, когато става дума за мен.

— Защото настоявах да си повишиш успеха ли? Но ти го направи. Това не те ли кара да се чувстваш по-добре?

Тя се втренчи изненадано в него. Гласът му беше толкова нежен, че Пам не можа да не си припомни предишния път, когато беше такъв. Тогава едва не я бе изнасилил. Но сега едва ли бе намислил такова нещо. Не и в лекарския кабинет. Не и когато тя беше бременна и й се повръщаше.

Той отмахна няколко влажни кичура от слепоочието й и каза тихо:

— Хайде, стани и се облечи. Имаш нужда от почивка.

— Всичко наред ли е с бебето?

— Отслабнала си. Не се ли храниш?

— Напоследък все ми се гади.

Той стана и се отправи към вратата.

— Можем да направим нещо по този въпрос. Ще те чакам отвън.

Пам изчака вратата да се затвори и едва тогава се надигна. Успокоителното я правеше флегматична и крайниците й тежаха. А може би това се дължеше на умората или объркването й. Джон изобщо не беше реагирал така, както беше предполагала. Пам не знаеше какво да мисли. Той бе необичайно мил. Припомняйки си Палм Бийч, някак не й се искаше да му се доверява, но имаше нужда от някой, на когото да се облегне. Мисълта да премине сама през бременността и раждането бе доста обезкуражаваща. Искаше й се Кътър да е с нея, но, по дяволите, него го нямаше. Ако Джон имаше желание да приеме бебето, тя не можеше да обърне гръб на помощта му. След като беше носила мълчаливо товара си в продължение на три месеца, сега се радваше да го сподели с някого.

Вън, в колата, Джон се държа внимателно. Дали не й беше твърде топло? Или твърде студено? Може би искаше той да свали малко облегалката? Изтощена, Пам му позволи, след това затвори очи и задряма. Когато се събуди, в първия момент не можа да се ориентира.

— Къде сме?

— На Шесто шосе.

Тя се надигна и погледна през прозореца, но все още не можеше да разбере какво става.

— Това е пътят към Кейп.

— Точно така.

— Какво правим тук?

— В Чатъм има една частна болница. Много приятно място за почивка.

Тя седна изправена.

— Мислех, че ще ме върнеш обратно в училище.

— Пам, ти припадна там. Изтощена си. Това е последното място, където бих искал да те заведа.

— Изпитите наближават. Трябва да уча.

— Първо трябва малко да възстановиш силите си.

— Тогава заведи ме у дома.

— Тук ще бъде по-добре. Ще се грижат за теб.

— Нямам нужда от грижи. Искам да си отида у дома.

— Отпусни се. Всичко ще се оправи. Ще прекараш тук няколко дни и в понеделник ще се върнеш в училището. Тогава ще имаш време да учиш колкото си щеш.

— Това не ми харесва.

— Но е най-разумното нещо. Ти си в ужасна форма. Позволи ми поне веднъж да се погрижа за теб, а?

На Пам отново й се повдигна и тя престана да спори, но почувства нарастващо безпокойство. Нещо не беше наред и то нямаше нищо общо със стомаха й.

Джон спря колата пред огромна къща във викториански стил, обградена от ниски дървета и храсти, и въведе Пам вътре. Там вече ги очакваха. Веднага поведоха Пам към хубава стая, където една сестра с тих глас й помогна да се съблече, настани я в леглото и малко след това се върна да й направи инжекция.

— Това ще ти помогне да се успокоиш и да заспиш — обясни тя. Изглеждаше толкова мила и любезна, че Пам й повярва и само след минута вече беше заспала.

Когато се събуди, в стаята беше сумрачно. На нощното шкафче светеше малка нощна лампа. Пам се огледа. Главата й тежеше, клепачите — още повече. Задряма отново, след това се събуди от усещането, че до нея се движи някой. Това беше същата усмихната сестра.

— Как се чувствате?

— Спи ми се.

— Това и се очакваше.

— Бях страшно уморена — каза Пам. Движеше устните си съвсем леко, но даже и това й струваше много усилия.

— Било е от бременността. Сега вече ще се оправите.

— Защото минах първите три месеца ли?

Сестрата я погледна някак странно и посегна да оправи нещо до Пам. От едната страна на леглото имаше стойка и банка, от която към ръката на момичето отиваше тръбичка.

— Какво е това? — попита Пам. Чувстваше се точно толкова замаяна, колкото звучеше гласът й.

— Гликоза.

— Толкова ли съм болна?

— Изобщо не сте болна, само малко отпаднала. След процедура като тази искаме да бъдем сигурни, че в организма постъпват достатъчно течности.

Пам се помъчи да нагласи очите си във фокус:

— Процедура?

Сестрата отново я погледна странно.

— Кюртаж.

Пам почувства остра болка в гърдите.

— Кюртаж ли? — прошепна тя едва доловимо. Сестрата я стисна за ръката и каза любезно:

— Тази дума е по-добра от другата, не мислите ли?

— Коя друга? — прошепна Пам, макар вече да знаеше. Да, знаеше! Нещата в ума й се бяха подредили: спокойствието на Джон, внимателното му отношение… — Коя друга? — попита Пам по-високо.

Измина цяла минута, докато дойде отговорът:

— Аборт.

— О, Боже! — извика Пам и сложи ръка върху корема си. — Направили сте ми аборт?

— Да, махнахме бебето.

— Божичко! — сърцето й заби силно, очите й се изпълниха със сълзи. Тя се огледа с див поглед наоколо, сякаш някой или нещо можеше да й каже, че това не е истина. Даже и при това незначително движение усети между бедрата си издайническата превръзка. Пам погледна бързо към сестрата. — Значи вече не съм бременна?

— Не.

— И бебето ми го няма?

— То имаше увреждания, затова и побързахме да го махнем.

По бузите на Пам се затъркаляха сълзи.

— Побързали сте да го направите, за да не мога да се усетя какво става — сложи ръка на устата си, заедно с иглата на системата, и заглуши мъчителния си вик. Все пак не успя напълно. Сестрата се изплаши достатъчно, за да изтича навън и да потърси помощ. След минута до стаята се приближи лекарят, следван от Джон.

Иззад вратата се чуха откъслечните думи на сестрата:

— … събуди се… не знаеше… процедурата…

Докторът я отпрати и влезе при Пам, чиито очи бяха разширени и пълни със сълзи.

— Вярно ли е? — попита треперливо тя.

— Че бебето го няма ли? Да.

Пам ахна:

— Но аз исках това бебе!

— Вие дойдохте тук, за да го махнете.

— Не знаех — каза Пам, като избягваше да поглежда към Джон. Той стоеше, отвратителен и изпълнен с укор. — Искам си бебето! Искам си го обратно!

Докторът сложи успокояващо ръка върху нейната.

— Това, което чувствате, е напълно нормално. Преживели сте травма. Тежко е дори за двадесетгодишни жени, а на седемнадесет е още по-лошо.

— Искам си бебето!

— Задължително има чувство на загуба. Но вие сте взели правилното решение. Твърде млада сте, за да раждате.

— Можех да се справя! Аз го исках! Обичах го!

— И сега чувствате вина? Това също е естествено. Вие сте изморена, празна. Има ли болки в корема?

Спазмите, които усещаше там, не бяха нищо в сравнение с болката, която пронизваше сърцето й.

— Искам си бебето!

— Достатъчно, Пам — каза Джон и пристъпи напред. — Вече е свършено. Бебето го няма и не можеш да го върнеш обратно.

— Тя има нужда от време… — започна тихо докторът, но веднага беше прекъснат.

— Има нужда да й се кажат фактите — Джон прониза Пам с поглед, който издаваше гнева, кипял в него дълго време. — Бебето го няма и това не е никаква загуба. Тази бременност беше грешка от самото начало. Ти самата каза, че не е била планирана.

— Но това беше моето бебе, също и на Кътър! Ти нямаше право…

— Ти нямаше право! — изрева той, но се спря и се обърна към доктора: — Бих искал да остана насаме с нея за няколко минути.

— Не бива да я разстройвате.

— Дайте й успокоително.

— Вече изпратих да го донесат. И все пак…

— Не искам други успокоителни! — изхлипа Пам. — Искам си бебето!

Докторът хвърли поглед през рамо към завърналата се сестра.

— А, ето го.

Пам се изтърколи към най-далечния край на леглото, но Джон я хвана здраво.

— Махни си ръцете от мен! — извика тя.

— Ще се нараниш. Не си добре.

— Много съм си добре и съм бременна! — тя изхлипа приглушено. — Или поне бях, докато ти не го спря. Не искам това — каза тя на доктора, който държеше спринцовката в ръка. Пам направи рязко движение в ръцете на Джон, но иглата намери целта си. — Копеле такова! — извика тя между хълцанията.

— Точно така — подкани я Джон. — Наричай ме както си щеш, стига това да ти доставя удоволствие.

— Копеле! Мръсно, гадно копеле! Не би позволил на никого да има нещо, което ти не можеш да имаш, а ти не можеш да имаш деца, защото никоя жена не те иска достатъчно…

Джон я хвана за брадичката и я стисна, като с това успя да спре пороя от думи. След това погледна към лекаря.

— Ще ни оставите ли?

— Тя ще заспи скоро — предупреди лекарят.

— Просто искам да й кажа няколко думи преди това. Искам да бъде в по-добро състояние на духа, когато се събуди.

— Не мисля, че…

— Недейте да мислите — нареди Джон и това беше достатъчно, за да изпрати лекаря навън. Строгият поглед на Джон накара и сестрата да тръгне в същата посока. Когато погледна обратно към Пам, клепачите й вече натежаваха. — Искам да ме изслушаш, и то внимателно — каза той. Едновременно с това притискаше болезнено устата й. Пам затвори очи, но от ъгълчетата им продължаваха да се процеждат сълзи. Това сякаш бе единственият начин, с който можеше да изрази бунта си. Но Джон явно нямаше намерение да се примири и с това. — Погледни ме, дявол да го вземе! — изръмжа той и разтърси болезнено брадичката й. Когато тя отвори очи, Джон продължи: — Първо на първо, нямаше никаква работа да се виждаш с Кътър. Казах ти да не го правиш. Предупредих те, че той е пълен боклук, но ти си мислеше, че знаеш по-добре от мен и си продължила да се срещаш с него. Позволявала си му да те докосва. Разтваряла си снежнобелите си крачка и той те е чукал — при последната дума Джон изскърца със зъби. — И до какво те доведе това? До една голяма каша. Как щеше да се грижиш за бебето? А?

Пам не можа да отговори. Челюстта я болеше и не можеше да произнесе нито дума. Единствените звуци идваха от гърлото й, против волята й, от плача, който не можеше да сдържи.

— Ти си на седемнадесет. Даже и не си завършила училище. Нима искаш да бъдеш отрепка като Кътър Рейд?

Пам с последни сили го сграбчи за китката.

— Причиняваш ми болка! — изплака тя и Джон я пусна.

— Правя това, което е най-доброто за теб — беше отговорът му. — Все някой трябваше да се заеме с това, след като ти не можеше. Загази, а аз разреших проблема.

Сълзите й отново рукнаха.

— Това не беше проблем!

— Една неомъжена бременна хлапачка не е проблем ли?

— Аз исках бебето! — изхлипа тя.

— Просто си нямаш представа какво изисква гледането на едно бебе, колко много труд, време и разходи — той тикна пръст в лицето й. — И не ми казвай, че не знам, защото имам приятели с деца. И недей — този път пръстът се заби в гърдите й — да казваш, че не мога да си имам жена, защото ако поискам, за няколко месеца мога да имам поне пет щастливо забременели от мен жени. Само че предпочитам да нямам дете. Нямам нито времето, нито интереса за това.

— Аз имах! И го исках!

— Искаше го, защото знаеше, че това щеше да ме вбеси — той наведе лице над нея. — Да, ама няма да стане. Бебето го няма. Заминало е надолу по отходните тръби на някой клозет или където и да изхвърлят непотребните отпадъци тук.

Пам нададе вик при жестокостта на тези думи. От очите й бликнаха сълзи. Почувства се като удавник, твърде слаба, за да се спаси или даже да опита.

— Някой ден ще ми бъдеш благодарна. Когато пораснеш достатъчно, за да осъзнаеш каква услуга съм ти направил, ще паднеш на колене и ще ми благодариш.

— Никога!

— Когато се ожениш за някой известен и преуспяващ човек, когато имаш тухлена къща, много по-голяма и хубава от тази в Тимини Коув, когато имаш вила в планината, мерцедес и три прекрасни деца, които ще ходят на гимнастика и футбол, тогава ще ми благодариш.

Сълзите й продължаваха да текат въпреки лекарството, което й бяха дали, но гласът й вече започваше да губи силата си:

— Аз исках детето на Кътър.

Очите му проблеснаха гневно. Той я хвана за рамото и я разтърси:

— Повече нито дума, нито дума!

— Не можеш да ме спреш.

— Мога да обърна и другия край. Не си ли го научила вече? Не знаеш ли, че тук аз контролирам нещата? Аз съм този, който определя какво ще стане, не ти.

— Но защо? — проплака тя. Опитваше се да се пребори с тежестта в клепачите си и апатията, която заплашваше да я повлече надолу. — Защо толкова ти пречи, след като си е моя работа? Нямаше да ти навредя с нищо.

— Разбира се, че щеше да ми навредиш — каза Джон и изправи рамене. — Твоите действия се отразяват директно върху мен. Защо, мислиш, през цялото време съм управлявал с желязна ръка? Ако нямаше значение, отдавна да съм те оставил да се оправяш сама — той помълча. — Сигурно щеше да бъде много забавно да те наблюдава човек. Малката, напълно самостоятелна. Това би било известна справедливост след всичките тези години, в които толкова те глезеха — наведе се, опря се на юмруци върху леглото и се втренчи в Пам. — Работих упорито, за да си създам име. Спотайвах се, когато ми се искаше да крещя. Целувах задници, когато ми се искаше да плюя. Името Сейнт Джордж започна да става известно и уважавано и това няма нищо общо със стария, всичко е мое дело. Ти си Сейнт Джордж. Ако направиш световната глупост да забременееш от един миньор, ще лепнеш петно върху мен. Ще ми се присмиват, а аз положих толкова много труд! Искам признанието, което ми се полага, и проклет да бъда, ако ти позволя да ми отнемеш и частица от него!

— Аз съм почти на осемнадесет — прошепна отпаднало Пам.

— Почти пълнолетна — призна Джон, — но ако решиш да се правиш на глупачка, няма да получиш нито цент от мен. Не ми пука, даже да си на двадесет и пет или омъжена. Ще се боря с всички средства. Този път ти извади късмет. Оправих тази малка каша, без някой да разбере. Но в бъдеще, ако пак се правиш на маймуна, ще обърна дебелия край. Единственият начин да остана чист ще бъде да се откажа публично от теб. И наистина ще го направя, високо и ясно. Разбра ли?

Лицето му заплува пред очите й — дали заради сълзите по клепките или заради успокоителните. Накрая тя се обърна с гръб към Джон и отказа да му отговаря, тъй като това бе единственият начин да му покаже неподчинението си.