Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Пам не беше спала дълбоко от години. Умът й беше твърде активен, за да се изключи за повече от три-четири часа без прекъсване. Поне веднъж нощем се събуждаше с мисли за някоя лекция, която беше чула, доклад, който пишеше, или уникат, който в момента изработваше. Понякога се будеше с мисли за Джон или Патриша. Най-често обаче се будеше с мисли за Кътър.

Така стана и тази нощ и както обикновено, Пам си представи, че е с него. Обърна се на другата страна, сви се на кълбо и въздъхна — отчасти от удоволствие, отчасти от болка. След това от другия край на стаята долетя тих звук и спокойствието на полусънното й състояние изчезна. Вече напълно будна, Пам седна рязко в леглото и понечи да извика, когато от тъмнината изникна нечия фигура и затисна устата й с ръка.

— Шшшт, аз съм.

В стаята беше тъмно и гласът му бе само шепот, но нещо в миризмата на кожата и докосването на устните върху челото й извикаха една картина в съзнанието на Пам. Когато той освободи устата й, тя прошепна:

— Кътър?

— Да.

Беше сигурна, че сънува. Не беше го виждала от четири и половина години. Но сега дланите й докосваха здрави ръце, силна челюст и топъл врат. И тази миризма, тези устни!

— Кътър?

Той се наведе към нея и прошепна в отговор:

— Не можех повече да стоя настрана. Трябваше да те видя.

Пулсът й се усили.

— О, Боже! — след това уви ръце около шията му. — Не мога да повярвам! — отдалечи го за малко от себе си и докосна последователно всички черти на лицето му. — Какво?… О, Боже!… Как успя да… кога…

— Шшт — той я целуна по бузата, по върха на носа, после по другата буза. — Изкачих се по пожарната стълба.

— Откъде разбра адреса ми?

— От същото място, откъдето и ти моя. Хилъри.

— Но никога преди не си идвал.

— Просто никога не съм влизал.

— Бил си отвън?

— Аха.

Тя нададе лек звук:

— И откъде разбра коя точно стая е моята?

— Почаках, докато стана тъмно, и наблюдавах.

— Лъжеш!

— Не лъжа.

— О, Кътър!

Тя отново го прегърна и намери устните му. Ако до този момент бе имала каквито и да било съмнения, те изчезнаха яко дим. Никой не се целуваше като Кътър. Никой не умееше едновременно да я поглъща и обожава. Никой друг не бе способен да я възбужда само с дъха си. Тя се отпусна, понесе се, после се издигна, докато най-накрая вече не й достигаше въздух.

— О, Кътър! — прошепна Пам. — Не мога да повярвам, че си тук!

— Тук съм.

— След всичкото това време…

— Четири години.

— Повече.

— Четири и половина.

— Цяла вечност. Толкова ми липсваше! — Пам отново се притисна към него. По шията му потекоха горещи сълзи.

Той я прегърна още по-здраво.

— Недей, скъпа!

Пам се чувстваше като на седмото небе.

— Толкова дълго не знаех къде си и когато Хилъри ми каза, ти бях сърдита, задето не се обади и не ми писа.

— Не можех.

— Тя каза, че си се страхувал.

— Все още се страхувам.

— Но нали вече имаш име? — дъхът й секна при този спомен и странно, Пам почувства леко притеснение. Отпусна се назад и вдигна поглед. — Ти направи толкова много! Когато видя онези модни списания, ми иде да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам. Показвам ги на приятелките си и им разправям, че съм те познавала, преди да станеш известен. Пътуваш постоянно. Срещаш се е много хора. Сигурно е много вълнуващо…

— В крайна сметка всичко е заради парите.

— Но е страхотно! — тя се напрегна да го види по-ясно в тъмнината, но без успех. Можеше да запали лампата, но се страхуваше да не би да открие, че той й изглежда чужд. Затова само прокара пръсти през косата му. Беше все така гъста и жива, както някога. Отново бе леко разбъркана, но по-изискано, отколкото в Тимини Коув. — Променил си се — прошепна плахо Пам.

— Не съм.

— Не може да не си се променил. Ти отиде толкова далеч.

— Все още съм си аз.

— Обичаш ли ме?

— Ще те обичам до последния си дъх.

— О, Кътър!

Той я целуна веднъж, после втори път, но по-дълго. Зарови лицето си в извивката на шията й, уви плитката й около ръката си и я стисна здраво. Когато улови устните й за трети път, той събори Пам върху леглото.

— Ще те обичам до последния си дъх — каза дрезгаво Кътър — и ще те желая, докато съм в състояние да го правя. Имам нужда от теб, скъпа!

Тя също имаше нужда от него, имаше нужда да усеща ръцете му върху гърдите и корема си. Той удовлетвори желанието й. Докосна я, погали я и когато тя пламна, съблече нощницата и започна да гали тялото й още по-настойчиво. Когато най-сетне Кътър се съблече, Пам наистина гореше. Между телата им нямаше нищо, освен въздух, а след малко нямаше и това. Двамата пак си бяха същите — толкова влюбени един в друг, че целият свят изчезна някъде надалеч.

Пам не беше сигурна, че иска да се завърне в него. Много след като треперенето й спря и пулсът й се успокои, тя продължаваше да се притиска към Кътър, а той я прегръщаше нежно. След малко се изтегна до нея, облегна се на лакът и прокара пръсти по влажната кожа от гърлото към пъпа й.

— По-хубава си от всякога — прошепна той. — По-зряла.

— Все същата съм си.

— Скоро ще завършиш.

— Пак съм си същата — тя го докосна по брадичката. — Толкова много ми липсваше! Мечтаех да те видя. Понякога ми се струваше, че съм те зърнала някъде в тълпата, но никъде не можех да те намеря. След като Хилъри ми каза къде живееш, си мечтаех да паркирам колата си пред дома ти. Мечтаех си да вдигна телефона и да ти се обадя. Десетки пъти едва не го направих, но ужасно се страхувах. Първо от Джон, след това от теб.

— От мен ли?

Пам почувства как в гърлото й се надига буца.

— Не бях сигурна дали все още ме обичаш.

Той обхвана лицето й с длани.

— Казвал съм ти, че ще те обичам винаги. Много пъти съм ти го казвал и е вярно.

— Но ти не се обади. Не дойде. Нямах никаква вест от теб след… онази вечер.

Кътър я погали нежно по косата и я притисна към себе си.

— Съжалявам — прошепна Пам. Ако беше проявила повече сила, повече бдителност, ако бе очаквала най-лошото от Джон, вместо да се заблуждава, че той се грижи за нея, сега бебето щеше да бъде живо. — Толкова съжалявам!

Той повдигна лицето й с ръце.

— Вината не е твоя, а на Джон.

Сърцето й подскочи.

— Ти си знаел? — когато най-сетне бе доверила това на Хилъри, тя я беше заклела да не казва на никого. Пам обвиняваше себе си за аборта и не мислеше, че щеше да понесе и Кътър да я обвинява за това.

Но Кътър беше разбрал погрешно обвинението й.

— Ти ми каза за заплахите му. Последния път беше много изплашена, и то с право. Той е зъл човек, но ще си получи своето, Пам!

Пам почувства облекчение.

— Показах му твоите рекламни снимки. Струваше си да бъдеш до него в този момент, за да видиш как се шашна!

— Шашна се?

— След това се разгневи. Първо замълча и се скова целият. За момент си помислих, че ще си го изкара на мен, но не ми пукаше. Бях страшно горда с тези снимки. Бях страшно горда с теб. Ти направи толкова много!

— Просто ми провървя.

— Защото си проявил ум. Паднала ти е възможност и не си я пропуснал — ръцете й направиха възхитителен кръг по гърдите му, преди да се срещнат на пъпа. — И как е да си модел?

— Скучно. А как е да си художник?

— Не знам. Все още не съм станала художничка.

— Но нали направи изложба във „Фасетс“ миналата зима?

— Не беше кой знае какво. Само няколко образеца.

— Бяха чудесни.

— Видя ли ги?

Той кимна:

— Сложих си дълго палто, мека шапка и слънчеви очила. Изобщо не приличах на себе си.

— Видял си работата ми, но не си видял мен?

Доволството изчезна от гласа му:

— Исках, Пам. Толкова много исках да те видя, че чак ме болеше. След това си помислих за Джон, за това колко добре са потръгнали нещата за теб и не исках да развалям всичко.

— И какво се е променило оттогава досега?

— Ти. Вече си на път да завършиш. Пропуснал съм страшно много от живота ти. Трябваше да те видя, преди да си продължила нататък.

— О, Кътър! — въздъхна тя. После го целуна по шията и под брадичката, преди да остави устните си да почиват върху пулсиращата точка под гърлото му. Винаги беше обичала това място. То бе постоянен показател за състоянието на Кътър — бавно и спокойно, когато спеше, силно и спокойно, когато се събуждаше, по-бързо и значително по-силно, когато я искаше.

Сега я искаше.

— Погледни ме — прошепна той.

И тя го направи. Очите му бяха тъмни и знойни в нощта. Той повдигна бедрото й над своето, плъзна ръка зад нея и я притегли към себе си. Влизането му беше гладко, тя беше влажна и готова за това. Чувството, че беше изпълнена докрай, я накара да се вцепени. Пам затвори блажено очи.

— Погледни ме — повтори Кътър.

Когато Пам се подчини, той започна да се движи. Удоволствието от това беше толкова силно, че й се струваше, че ще умре. Отново и отново произнасяше задъхано името му. Беше се вкопчила здраво в ръката му. После, сигурна, че сънува, тъй като нямаше нищо по-хубаво на света от бавните му дълбоки удари, тя плъзна ръка към корема му, след това още по-надолу и сграбчи твърдия мъх, който докосваше ритмично тялото й. Този път произнесе името му още по-високо, почти като вик, и върховният миг дойде. Тя уви ръце около врата на Кътър, хвана се като удавник за сламка, докато блаженството я разтърсваше. Когато се върна в реалността, Кътър също беше свършил. Тя го наблюдаваше втренчено как се строполи на леглото задъхан, със затворени очи и кожа, блестяща от пот.

Когато дишането им се поуспокои, Пам постави пръст върху ъгълчето на устата му.

— Толкова те обичам!

Той сложи главата й върху лакътя си и я придърпа към себе си.

— Не взех никакви предпазни мерки, Пам.

Измина цяла минута, докато тя разбере за какво ставаше дума.

— Всичко е наред.

Той отвори едното си око и я погледна въпросително.

— Взимаш ли нещо?

Тя кимна. Кътър отвори и двете си очи.

— Често ли излизаш с някого? Хилъри никога не би ми казала.

— Не би и могла. Никога не говоря с нея за това. Но няма нищо сериозно, Кътър. Момчетата, с които се срещам, са само приятели.

— Състуденти?

— Най-вече от „Тъфтс“. Там ни провеждат академичните курсове. Понякога на парти е хубаво да бъдеш с някого.

— Но взимаш хапчета, нали?

В думите му се чувстваше лек укор. Пам сложи длани на гърдите му и преглътна, преди да отговори:

— Ти не ми се обади. Не знаех дали изобщо някога ще го направиш. Щом разбрах с какво се занимаваш, си помислих, че навярно вече си ме забравил. Срещаш се с толкова много хора, с толкова много жени…

— Не е точно така.

— Е, поне си мислех, че е така. Реших, че сега си имаш свой собствен живот, забързан и вълнуващ, и повече нямаш нужда от мен. Понякога чувствах такава празнота в себе си, че исках да бъда с някой, за да се почувствам по-добре. Само че не се получаваше — Пам помълча. — Съжалявам — прошепна, като се почуди колко ли често щеше да използва тези думи. Чувстваше се виновна за страшно много неща.

Кътър притисна главата й до гърдите си и гласът му прозвуча дрезгаво:

— Престани да го повтаряш. Не мога да те обвинявам за това, което си направила. Нямам право да те ревнувам.

— Много ли жени е имало в живота ти?

— Не.

— Една, две? — тя вдигна глава. — Познавам ли ги?

Той я погледна внимателно и се засмя:

— Не. И няма да ти кажа имената им. Това няма никакво значение.

— На моята възраст ли са? — и когато той не отговори, Пам попита: — Манекенки ли са?

— Пам!

— Сигурно са красиви.

— Ти си красива.

— А добри ли са?

Кътър се хвърли отгоре й и я притисна към леглото.

— Няма да ти кажа нищо — изръмжа игриво той. — Няма никакво значение кои са, на колко са години, дали са хубави или добри. Трябваше да шофирам пет часа дотук, да седя още два отвън в колата си, докато си отидат полицаите от кръстовището, да се изкача по пожарната стълба, да отворя прозореца с взлом и да седя, стиснал ръце между коленете си, докато накрая не се стърпях и те събудих. Ако исках някоя от тях, щях ли да направя всичко това?

Пам разбра, че е прав и това я поуспокои.

— А момчетата, с които се срещах, бяха ужасни. Тялото ми изобщо не можеше да им откликне, не и както с теб. Един от тях дори ме попита дали не съм фригидна. Друг пък започна да се извинява, задето не успял да ме накара да свърша. Никой не може да го прави като теб, Кътър!

— Наистина ли?

Тя кимна. Кътър я наблюдаваше полуусмихнат, след това плъзна очи надолу по тялото й.

— Хубава си — после я притисна към себе си. — Когато те държа в прегръдките си, все едно че съм на седмото небе — Кътър се облегна на една страна и я погали по лицето. — Толкова си добра, чувствителна и нежна! Никога не успях да разбера как така имаш кръвна връзка с Джон.

— Понякога си мечтая да нямам и в такива моменти се чувствам чудесно.

— Често ли го виждаш?

— Колкото е възможно по-малко.

— Останах изненадан, когато разбрах, че си решила да учиш тук. Мислех, че искаш да напуснеш Бостън.

— Наистина исках, докато не се запознах с Моник — Пам му разказа за онова лято и как то бе променило намеренията й. — Оттогава всяко лято ходя в Париж. Моник е чудесна. Именно тя ме подтикна да направя изложбата си във „Фасетс“. Ако останеше на мен, щях да стоя колкото се може по-далеч от Джон. Но тя ми каза, че съм глупачка, че имам възможност за контакти, за които много хора, дето се занимават с изкуство, само могат да си мечтаят, че не виждала причина да не използвам „Фасетс“, за да напредна в кариерата си. Тогава осъзнах, че е права. Щеше да бъде справедливо да извлека някаква полза от всичките мъки, които ми причини Джон. Освен това част от „Фасетс“ е моя. Може и да не е голяма и може да нямам още три години думата в нея, но съм Сейнт Джордж. Татко би искал да направя първата си изложба там.

— Изненадан съм, че Джон ти е позволил.

— Не беше особено въодушевен от тази идея, но го заплаших, че ще отида другаде.

— Наистина ли го направи? Добро момиче!

— Той е копеле, Кътър! В мините го мразят. Отнася се добре с тях, но винаги иска нещо в замяна. Обича да дърпа конците и да кара хората да играят по неговата свирка.

— Притеснява ли те?

— Не. От време на време ми се обажда, за да ми напомни за съществуването си. Боже опази да го забравя! — но точно в този момент й се искаше да направи тъкмо това. Кътър беше там. Струваше й се истинско светотатство да прекарват времето си в разговори за Джон. — Разкажи ми за работата си, Кътър! Кажи ми как стана всичко.

Той плъзна ръка по извивката под хълбоците й.

— Хилъри не ти ли е разправяла?

— Искам да го чуя от теб.

С още малко подканяне той й разказа за двамата мъже в бара, за първите си снимки, за договора и за първите си стъпки. Тя задаваше въпрос след въпрос и когато отговорите й се сториха твърде вяли, му го каза. Чувстваше се така, сякаш излизаше от четиригодишен вакуум. Нищо не беше твърде обикновено, твърде земно. Искаше да знае какво си мисли той, докато позира, колко дълго продължават сеансите, дали предпочита да работи в студио или на открито. Интересуваше се кои от снимките, които бе направил досега, му харесват най-много и защо. Искаше да знае дали Жирар Жондие носи собствените си дрехи, каква камера използва Брайън Уебстър, дали фризьорът на Кътър е хомосексуалист и къде Кътър прекарва Деня на благодарността и Коледа. Накара го да й опише апартамента си. Попита дали хората го разпознават на улицата. Поиска да знае дали все още чете много и когато той отговори утвърдително, тя попита какво. Остана изненадана, когато й каза.

— Преди обичаше художествената литература.

— Все още я обичам, но напоследък нямам време за нея, чета предимно книги за бизнеса.

— Защо пък точно за бизнеса?

— Някои от познатите ми са големи имена в тази област. Това ми помага да разбирам какво искат да ми кажат.

— Уау! — усмихна се тя. — Де да можеше да те види татко сега!

— Де да можеше да види и теб — отвърна Кътър и замълча. — Мислиш ли, че той щеше да има нещо против нашата връзка, Пам?

— В никакъв случай!

— И аз мисля така — той направи пауза. — А майка ти?

Този път Пам се затрудни с отговора.

— Вероятно не. Доста често те споменавам. Не съм сигурна, че разбира, но Боб казва, че е така.

— Боб?

— Гросмън. Психиатърът й.

— Онзи същият ли? Нима е работил с нея през всичкото това време?

— Аха. Даже мисля, че с влюбен в нея.

Кътър се намръщи.

— Това законно ли е?

— Напълно. Той е разведен.

— А етично ли е?

— Тя е парализирана. Какво може да стане?

— Много неща.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Брайън има един приятел, който понякога идва да наблюдава работата му. Момчето е било ранено във Виетнам и не може да ходи. Всеки път идва с различна приятелка. Наистина води доста активен полов живот.

Пам се опита да си представи Патриша с Боб.

— Не зная, Кътър. Не мога да повярвам това за майка ми. Даже и да може да чувства нещо отдолу, тя изобщо не е страстна натура.

— Откъде знаеш?

Това, което казваше Кътър, като че ли не бе напълно лишено от смисъл.

— Не го знам.

— А дали онова момче, дето ти е казало, че си фригидна, би повярвало на очите си, ако те видеше сега?

Тя се засмя и сложи ръка на рамото му.

— Вероятно не — после го целуна по брадичката. — Благодаря ти!

— За какво?

— Че ми даваш надежди за майка ми — Кътър винаги бе правил това майсторски. — Притеснявам се за нея. Не бих имала нищо против, ако се случи нещо между нея и Боб. Тя заслужава малко щастие.

— Ти също — каза тихо и загрижено Кътър. — А сега накъде? Какво ще правиш след завършването?

— Ще работя.

— Във „Фасетс“ ли?

— С дизайнерите. Искам да наложа свой стил.

— Джон дали ще ти позволи?

— Ако не го направи, ще отида другаде.

— Даже и да започне да те заплашва ли? Това е напълно в неговия стил и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Само че е до време. Вече не съм дете.

— Възрастта няма нищо общо. Той е луд.

— Но това не е честно! Не е справедливо! — в гърдите й се промъкна старият гняв, чувството за несправедливост и безпомощност. Те никога не бяха дълбоко под повърхността. — Нищо не е справедливо, когато е свързано с Джон!

— С изключение на „Фасетс“ — отбеляза Кътър. — Оттам идва прилична печалба. През последните няколко години дивидентите, които давате на акционерите, са доста нараснали.

— Откъде знаеш?

— Видях проспектите.

— Притежаваш ли акции?

— Малко.

Тя се засмя.

— Това е страхотно! Купувай още, Кътър! Той направо ще се пукне! — след това усмивката й помръкна. Доплака й се. — Такава малка победа. Искам голяма!

— Някой ден и това ще стане.

— Кога?

— Някой ден — това не й хареса. Звучеше твърде неясно, твърде далечно. — А какво ще правим междувременно?

Той се изтърколи, легна по гръб и се втренчи в тавана.

— Ще растем. Ти ще си създадеш име. Аз ще правя пари.

— Повече ми се иска да те имам, отколкото да си създавам име.

Този път гласът му прозвуча по-твърдо:

— Трябва да имаш име. То ще ти даде власт.

— А парите? Нима имаш нужда от тях?

— Да.

— Преди нямаше.

— Защото преди можех само да си мечтая за тях. А сега са реалност.

— Но това са просто пари! С тях си купуваме вещи.

— И власт.

Пам почувства хлад. Беше израснала между хора с пари и власт. Беше останала с впечатлението, че всички от тях бяха корумпирани. Джон беше идеалният пример за това.

— Толкова ли много означава за теб да имаш власт?

— Да.

— Преди не беше така. Спомням си, че дори не искаше да ставаш надзирател в мините. Не искаше да поемаш тази отговорност.

Той се обърна върху възглавницата. Очите му бяха тъмни и твърди като гласа му:

— Вече не става дума за надзирателско място в мините. Залозите са по-големи. И могат да бъдат постигнати. Печеля добри пари, а те се умножават сами. Започвам да си мисля, че няма да е лошо да направя възможно най-много.

— Никога не си бил алчен за пари.

— Сега съм.

Пам почувства болка в гърдите си. Онзи Кътър, когото беше познавала, бе имал простички вкусове и желания. И повечето от тях — свързани с нея.

— Правенето на пари по-важно ли е от това да бъдем заедно?

Той се привдигна сърдито на лакът.

— Не можем да бъдем заедно. Той няма да ни позволи да бъдем заедно! Не сме в безопасност.

— Че какво може да ни направи? Не можем ли двамата с теб да уреждаме помежду си нещата, с които се опитва да ни раздели?

— Не още.

— И ти ще му позволиш да направлява живота ни?

— Не. Просто направлявам собствения си живот.

— Как?

— Като успея колкото се може повече.

— А какво ще стане с нас? — проплака Пам. Когато Кътър не отговори, тя се изтърколи до отсрещния край на леглото и седна. — Май изобщо не те е грижа! Сега си погълнат от собствения си живот, от собственото си изкачване по стълбата на властта!

— Почакай само минута! Каквото правя, го правя колкото за мен, толкова и за теб.

— Аз не искам пари!

— Не става дума само за пари, а и за власт. Парите купуват властта, а тя ще купи нашата свобода.

— Кога? След пет години? След десет? — попита тя, докато търсеше пипнешком нощницата си в разбърканите чаршафи. — Тогава ще бъдем стари, Кътър! — Пам навлече нощницата и се отправи към вратата.

— Къде отиваш?

— В банята.

Тя отвори вратата, обърна се и видя, че той я гледа през рамо. Слабата светлина от хола хвърляше зловещи сенки по лицето, ръцете и гърба му. Тези сенки обаче не можеха да изкривят лицето, което тя познаваше толкова добре, ръцете му бяха прекрасни, все така мускулести, както в дните, когато работеше на мините. На гърба му обаче имаше нещо странно. Някакви белези.

Пам се намръщи, затвори вратата и се облегна за малко на нея. Очите й бяха приковани в гърба му. Върна се бавно към леглото, посегна към лампата и се поколеба. Накрая щракна копчето на най-ниската степен, ахна и закри уста с длан.

Кътър я гледа право в очите в продължение на цяла минута, гневно и предизвикателно, след това изрита усукания чаршаф от краката си и стана от леглото.

— Изгаси лампата — изръмжа той, отиде до прозореца и застана там, като подпря ръка високо на рамката и прехвърли тежестта върху единия си крак. Тялото му беше невероятно красиво, с широки рамене, които преминаваха в тесни талия и ханш, дълги и добре оформени крака. Кожата му беше също тъй здрава, както някога, но сега имаше лек бронзов загар.

Преди беше способна да го гледа с часове и да изпитва само удоволствие. Сега, ужасена, не можеше да откъсне очи от набраздения му гръб.

— Изгаси лампата — повтори той.

Пам се подчини, но това ни най-малко не заличи видяното от съзнанието й. Тя се приближи до него, като гледаше втренчено белезите, и протегна трепереща ръка. Връхчетата на пръстите й докоснаха леко една от браздите.

Кътър трепна.

— Недей!

— Какво се е случило?

Той помълча малко, загледан в сградите от отсрещната страна на улицата. Пам отново се опита да го докосне. Кътър отново трепна.

— Били са те с камшик?

— Не с камшик. Той не би използвал камшик. Белезите щяха да бъдат значително по-приятни за гледане.

Нещо в стомаха на Пам притрепери.

— Джон ли е направил това? — тя вдигна поглед и видя как на лицето на Кътър потрепна един мускул. Това беше достатъчен отговор. Пам отново закри уста с ръка. Стори й се, че ще повърне, но минутите отминаваха, без това да стане, само дето чувстваше студ и гадене. — Кога? — прошепна тя.

— Онзи декември. Два часа след последния път.

— Къде?

— У дома.

— Той сам ли беше?

— С още двама.

— О, Боже! — каза задъхано Пам. С очи, приковани в гърба му, тя си представи случката с абсолютна яснота. След това прошепна: — Как е могъл?

Тя понечи отново да го докосне, но Кътър се извъртя и я сграбчи за ръката.

— Първо ме пребиха — процеди той, — а Джон само наблюдаваше. Самият той не би ме докоснал. Не би си изцапал ръцете. Но докато се мятах и удрях в камъните и дъските, сигурно си е позволил някой и друг ритник. През онази нощ имаше сняг. Смяташ, че снегът е мек ли? Я пак си помисли? Беше студен и враждебен. И когато вече бях изранен достатъчно и изпитвах ужасна болка, Джон се включи с колана.

— Колан ли? — Пам дишаше накъсано. Китката я болеше. Кътър я стискаше здраво, но болката в гърдите й беше неимоверно по-голяма.

— Един от хората му беше рокер. Коланът беше широк и имаше редици от метални шипове — тя трепна и нададе ужасен вик. Кътър обаче не беше свършил. Очите му бяха гневно разширени, далечни и жестоки. — Съблякоха ме до кръста. Беше страхотен студ. Не че го чувствах дълго време. Когато коланът ме удари за пръв път, беше като огън. Той разкъса кожата ми, впи се дълбоко в нея и остави бразди — Пам потисна още един вик. — Знаеш ли как изглежда кръвта върху току-що нападал сняг? — тя преглътна отговора си, но той и без това не очакваше такъв. — И това му харесваше! Копелето се радваше! Другите двама ме държаха, докато той ме налагаше с колана. Отново, отново и отново… — Кътър се спря рязко и примигна, сякаш се опитваше да нагласи очите си във фокус. След това продължи по-меко, но все така решително: — Ето че сега знаеш защо го искам толкова много. В онази нощ бях абсолютно безпомощен. Това никога повече няма да се повтори!

Пам вдигна поглед към него. Дишаше учестено и чувстваше всичко, което той бе преживял през онази нощ, включително и безпомощността.

— А полицията? — прошепна тя.

— Не можех да отида в полицията. Не можех да направя каквото и да било. Той ме заплаши с теб.

Кътър изглеждаше така, сякаш искаше да я разтърси, за да я накара да разбере. Вместо това пусна китката й и отново се обърна към прозореца.

Пам бе смятала, че знае какво е любовта. За нея това бе да мислиш за някого, да искаш да бъдеш с него, да копнееш да се любиш с него. От години обичаше Кътър по този начин. Но явно имаше още много да учи. Любовта включваше също грижа и саможертви. Кътър я обичаше именно по този начин. Беше я накарал да се засрами.

Тя докосна гърба му и притисна плътно длан към него. Мускулите му се стегнаха. Ръката й се плъзна по един дълъг белег, после по групичка повърхностни възелчета и накрая по назъбена бразда. Когато премина на следващата, очите й бяха пълни със сълзи. Пристъпи напред и опря буза в грапавата кожа. Ръцете й се плъзнаха отстрани на тялото му, по ребрата и накрая покриха зърната на гърдите му.

— Кътър! — прошепна тя. След това целуна обезобразената му кожа, първо един белег, после друг. Искаше й се устните й да могат да ги заличат, а ако не устните, то поне сълзите й. Раните си оставаха, но тя все още продължаваше да ги целуна. Устните й се придвижиха от началото до края на всеки белег. Пам застана на пръсти, за да целуне врата и гладкото място зад ухото му. След това се наведе на една страна и целуна рамото и копринения мъх под мишницата му. Ръцете й се плъзнаха с разперени пръсти надолу по тялото му и накрая се сключиха около втвърдяващата се мъжественост. — Обичам те! — прошепна тя и притисна тялото си до неговото. Усети белезите му върху корема си. Галеше го с кожата си, извиваше се като дъга, разперваше пръсти и го докосваше навсякъде. Когато той облегна гръб на стената, тя се смъкна бавно надолу, докато накрая застана на колене и започна да прави любов с устата си. Преди го беше правила по негово желание. Този път беше за нея. Пам чу учестеното му дишане и усили натиска на устните си. Ръцете й се плъзнаха по долната част на корема, по вътрешната част на бедрата, между краката му. Остана с него, докато той запулсира и даже когато вплете пръсти в косата й, тя отказа да се дръпне. Направи го едва когато върховният момент беше свършил. Само секунда след това се озова по гръб на пода и той влезе в нея, все още твърд.

Не беше нежен. Огромното му тяло тласкаше нейното по дъбовите дъски на пода, но тя не възрази. Твърде много го обичаше и разбираше жаждата му. Когато той свърши за втори път, Пам уви ръце около врата му и го притисна към себе си.

Кътър дълго лежа върху нея. Доста й тежеше, но Пам не възрази и срещу това. След като беше прекарала толкова време без него, бе способна да изтърпи какво ли не, за да го има до себе си.

Накрая Кътър се изправи. Първо се привдигна на колене, постоя с наведена глава, после взе Пам на ръце и я отнесе до леглото. След като я постави нежно до възглавницата, коленичи до нея.

— Заболя ли те? — попита меко той.

— Не. Не, Кътър! Ти си този, който беше наранен. Бих искала с нещо, по някакъв начин да…

— Просто бъди тук, когато имам нужда от теб.

Пам очакваше това. След всичко, казано досега, ставаше ясно, че Кътър няма да остане.

— Ще идваш ли често?

Той поклати глава:

— Не бих рискувал.

— Но той не може вече да ти направи нищо! Ти си твърде известен.

— Може да нарани теб, за да ме уязви. Не бива да позволявам това да се случи.

Тъмнината не можеше да скрие тъгата, изписана на лицето му. Пам го докосна и се опита да я изтрие, но тя беше проникнала дълбоко в очите и душата му.

— Достатъчно наранена съм сега, когато не си до мен. Какво може повече да ми направи?

— Може да те подведе така, че да изгубиш акциите си от компанията. Може да откаже да показва работата ти и да подкупи конкуренцията да прави същото. Може да те изнасили, а след това да каже, че ти си го примамила.

Тя затаи дъх, като се чудеше дали беше усетил колко близо до това се бе стигнало. Тогава Пам беше на шестнадесет, а сега — на двадесет и две, но изпитваше същото отвращение, същия страх.

— Би могъл да направи нещо, за да нарани Патриша — продължи Кътър. — Да каже грозни неща, да разпространява слухове. Тя е страшно уязвима. А и Марси, сега тя си е в Мейн, омъжена е за едно момче. Джон би могъл да обърка и техния живот. А Хилъри? Тя винаги е била добра приятелка. Много добра приятелка. Кариерата й тъкмо започва да се издига. Ще можеш ли да я запазиш, ако Джон реши да я съсипе?

Пам си спомни за всичките пъти, когато Хилъри я бе изслушвала търпеливо, беше й носила новини за Кътър, беше й предлагала подкрепа. Невероятно, но въпреки непостоянната й връзка с Джон, Пам я обичаше като сестра.

— Не.

— Нито пък аз, но той ще направи именно това, ако се разгневи. Вече научих урока си. Няма да оставя нищо да зависи от Джон.

Пам го разбираше. Той знаеше много по-добре от нея докъде може да стигне бруталността на брат й.

— Затова ще действам предпазливо. Ще си създам име и пари. Не го искам заради самите пари или властта…

Тя спря думите му с пръсти.

— Знам. Аз сбърках.

— Те са свободата за нас — той отмахна пръстите й и ги стисна. — Знаеш ли колко често съм си мислил да го убия? Искам да кажа, наистина да извърша убийство. Да го причакам в някоя алея и да го пребия до смърт? Да го халосам с бейзболна бухалка? Да го прегазя с колата си? Никак не се гордея с тези си мисли, но те идват, и го мразя още повече, задето ги предизвиква — Кътър пусна пръстите й. — Но ще направя всичко необходимо, Пам! Ще се боря с Джон по неговите правила. Ще се боря посредством пари и власт, защото ще имам и двете. Ти можеш да го правиш с бижутата си. Помисли за това.

Пам не искаше. Не и в този момент. Искаше да мисли за това кога щеше да се види отново с Кътър.

— През лятото пак ще замина за Париж. Искаш ли да се срещнем там?

Той поклати глава:

— Ще работя в провинцията по лансирането на есенната колекция. Няма да бъда вкъщи за повече от един уикенд чак до октомври. Именно затова трябваше да те видя точно сега.

— Тогава през октомври — тя се надигна и сложи двете си ръце върху гърдите му. Кожата там беше топла, а мъхът — нежен. — Не зная къде ще живея тогава… Търся си апартамент в Бак Бей. Но Хилъри ще знае адреса ми, пък и номера ми ще го има в телефонния указател.

— Не знам кога и къде ще бъде, Пам, но сме на прав път. Нямам намерение да бъда невнимателен и да пропилея шанса си.

— Ще бъдем внимателни! — тя го сграбчи за раменете. Страхуваше се, че ако сега не успее да се изкаже, ще изминат още четири години, докато го види отново. — Когато започна работа във „Фасетс“, ще си намирам причини да посещавам често Ню Йорк. Ще отсядам в „Парк Лейн“, не, в „Хилтън“. Там има повече хора и можеш направо да се изгубиш в тълпата. Ако по това време си в града, можем да се срещаме. Джон никога няма да разбере.

Кътър я погледна тъжно и я притегли към себе си. След това уви ръце около нея и я обгърна в пашкул от топлината и мириса си. Не говореше нищо. Когато минаха няколко минути, ръцете му се стегнаха.

— Ще поспиш ли с мен? — прошепна тя. — Само за мъничко!

Когато мълчанието се проточи, Пам се усъмни дали я беше чул. Тя понечи да повтори молбата си, но Кътър я положи върху чаршафите и я уви в обятията си. Тя взе ръката му и я поднесе към устните си. Целуна я и я стисна здраво, за да се убеди още веднъж, че не сънува. След малко вече беше заспала.

Както и бе предполагала, когато се събуди, Кътър го нямаше.

Пам заплака, като по този начин искаше да прогони тишината и самотата. Когато сълзите й свършиха, тя уви около себе си чаршафа, около който все още се носеше мирис на любов, и отиде до прозореца. Зората току-що се беше разпукнала и хвърляше бледа светлина върху сградата от отсрещната страна на улицата. Пам отвори още по-широко прозореца. Щеше да бъде топъл ден. Колко ли още топли дни щяха да минат, докато отново видеше Кътър?

И колкото повече се чудеше, толкова по-объркана се чувстваше. Беше на двадесет и две и само след няколко дни завършваше колежа. До есента щеше да бъде пълноправен член на Работната сила на страната, истински възрастен човек. Не беше справедливо Джон все още да е в състояние да контролира живота й.

„Създай си име — бе казал Кътър. — Бори се с него по собствените му правила.“

Думите му звучаха уверено, но му беше лесно да говори така. Не му се налагаше да вижда Джон. Доходът му не зависеше от това.

„Можеш да го правиш с бижутата си. Помисли за това.“

Тя го направи. Мислеше си за това през всичките останали дни до завършването. Когато се изправи, за да получи дипломата си, единствения човек, който искаше да присъства, го нямаше. Щяха да се случат страхотни неприятности, ако Джон го видеше тук. Това страшно я разгневяваше, но все пак разбираше.

Трябваше да придобие повече власт от Джон. Това означаваше да забие нокти във „Фасетс“ и да не се пуска оттам. Можеше да го направи по два начина — чрез гласа си като акционер или чрез работата си. И тъй като нямаше да може да контролира акциите си, докато не станеше на двадесет и пет, тя реши да стане най-изтъкнатият дизайнер на „Фасетс“. Ако направеше името на магазина синоним на своето, можеше да придобие достатъчно власт, за да се изправи срещу Джон и да спечели.