Барбара Делински
Горчив триумф (18)

Осемнадесета глава

Пам прокара внимателно четката през дългата коса на Патриша. Току-що беше подрязала връхчетата й, както бе обещала при предишното си посещение. Сега й се струваше, че четката се движи по-свободно. Поне гладката линия, която оставяше след себе си, бе по-приятна от клечките и кичурите. Пък и на Пам й бе много приятно да прави това. През последните няколко месеца й доставяше значително по-голямо удоволствие да посещава майка си, отколкото преди. Всичко в болницата беше успокояващо. Пам вече добре разбираше как човек може да се оттегли тук и да иска да остане завинаги. Това си беше отделен свят, убежище, откъдето реалността изглеждаше твърде враждебна.

Тя хвана здраво облегалката на количката и се наведе отстрани, за да огледа преценяващо лицето на Патриша.

— Бретон, трябва да ти направя бретон.

Патриша се изчерви и промълви тихо:

— На моята възраст?

— Та ти си само на тридесет и седем! Ще изглеждаш страхотно — Пам докосна своя бретон. — Само лекичко. И ще бъдем като близначки.

Пам знаеше, че наистина можеха да ги вземат за такива. Чертите им бяха еднакви, а кожата на Патриша все още беше гладка и свежа. Ако имаше някакъв признак за възрастта й или за страданието, което бе преживяла след катастрофата преди пет години, той беше само в цвета на косите й. Някога руси, сега те бяха с цвят на чисто сребро. Пам намираше това за много красиво. Всъщност тя винаги бе смятала майка си за много красива, даже и в онзи ужасен период, когато Патриша се беше изолирала в свой собствен свят.

— Значи без бретон? — попита Пам и се усмихна нежно. Когато Патриша повтори думите й само с устни, тя продължи: — Тогава какво ще кажеш да те сплета на рибена кост? — вече бяха опитвали тази прическа.

Патриша кимна. Пам отново мина зад нея и продължи да използва четката още известно време, докато раздели косата на три части. Не бързаше. На територията на болницата нямаше нито един часовник, никой никога не бързаше. Вместо това тук имаше дървета — високи борове и кленове и по-ниски кучешки дрянове и хвойна, — които разделяха къщичките една от друга. Жилищата бяха осем на брой, с различни размери, за пациенти с различни нужди. Когато Патриша бе дошла тук за пръв път, живееше в една от най-големите къщи, в които се предлагаха по-интензивни грижи. Сега се беше преместила в една от най-малките, за дългосрочни пациенти, които донякъде можеха да се оправят сами. В топли дни като този тя можеше да излиза навън и да се наслаждава на хубавото време.

— Свърши ли училището? — попита Патриша.

— Почти — Пам поставяше сребърните кичури един върху друг. — Изпитите са другата седмица.

След още няколко минути Патриша попита:

— Трудни ли са?

— Понякога. Но нямат чак толкова голямо значение, освен ако не ги оплескам съвсем. Но аз няма да направя това — не че й се щеше да се представи блестящо. Имаше намерение просто да положи достатъчно усилия, за да мине. Не й пукаше за нещо повече. — Да не би да ти пече много? Искаш ли да те преместя на сянка?

— Тук е добре — каза тихо Патриша.

Пам вече беше стигнала до края на плитката и имаше нужда от нещо, с което да я захване. Свали от косата си тънка зелена панделка и я завърза. След това отстъпи назад, за да се полюбува на работата си и реши, че панделката отиваше повече на Патриша, отколкото на нея. Получаваше се красив контраст между сребърно и зелено. Зелено върху кафяво беше безлично. Такъв беше и животът на Пам. Такъв го искаше. Нямаше сили за нещо повече.

— Хей, вие двете! — долетя нечий глас от моравата.

Пам вдигна поглед, видя Боб Гросмън, който се приближаваше по моравата, и се усмихна. Той беше хубав мъж, слаб, с начеваща плешивост. Но най-забележителни бяха маниерите му. Беше мил, любезен и необичайно нормален за един психиатър.

— Човек трудно може да каже коя е майката и коя — дъщерята. Пам, ти е всеки ден изглеждаш все по-зряла, докато ти — той постави ръката си върху тази на Патриша — вървиш в обратната посока. Хубава плитка.

Бузите на Патриша поруменяха.

— Благодаря.

— Няма защо. Доставя ми голямо удоволствие да те виждам — после се обърна към Пам: — Как вървят твоите работи?

Тя сви рамене:

— Долу-горе.

Той я хвана за ръката и я накара да седне на тревата пред количката на Патриша.

— Просто долу-горе ли?

Пам кръстоса крака по турски.

— Просто долу-горе.

— Идва краят на последната ти година в училище. Сега би трябвало да е най-великото време в живота ти, да не се спираш от партита. Не е ли така при теб?

Пам се опита да се усмихне и завъртя очи:

— Не.

— И защо не?

Тя сви рамене.

— Просто искам да се махна оттам. Много е скучно.

— Аа — проточи Боб и погледна към Патриша. — Болна и от живота недоволна. Де да бяхме на нейното място!

— Не го пожелавам на никой от вас — каза Пам с повече разпаленост, отколкото й се искаше. После въздъхна, опря лакти на бедрата си и прокара пръсти през тревата между тях. Когато вдигна поглед към Боб, в очите й имаше вина. — Съжалявам. Не трябваше да го казвам.

— Така го чувстваш — каза тихо Боб. — Радвам се, че го каза. В живота на всеки има трудни моменти. Понякога можеш да се почувстваш по-добре, ако поговориш с някого.

Пам хвърли бърз поглед към майка си. Боб се наведе по-близо към Патриша и рамото му докосна коляното й.

— Страхуваш се да не разстроиш майка си, но тя вече се е променила доста. Може би е време да видим колко е способна да понесе — той погледна към Патриша за потвърждение, но тя се беше втренчила в Пам.

Мина доста дълго време, преди Патриша да промълви тихо:

— Да.

Това не беше точно въпрос за това как се чувстваше Пам, но все пак предполагаше някакъв интерес, и то много по-голям от преди. В гърлото на Пам заседна буца. Тя я преглътна и се насили да се усмихне:

— Наистина няма нищо особено. Просто съм уморена. Училището е нещо страхотно обезкуражаващо.

— Големи думи — каза замислено Боб. — Звучи така, сякаш си надраснала годините си.

— О, да — отвърна Пам. Чувстваше се с години по-стара от приятелките си. Свободата след завършването отдавна вече не предизвикваше интерес у нея.

— И кога е големият ден? — попита той.

— На четвърти юни.

— Имаш ли някакви специални планове за тогава?

Пам сви рамене и подръпна туфата трева.

— Поканиха ме на вечеря с някои от другите семейства след церемонията, но… — Пам сбърчи нос.

— Не ти се ходи?

— Тц.

Патриша каза тихо:

— Джон би трябвало да направи нещо.

— О, спести ми това! — рече Пам, но шеговитият й тон прозвуча изкуствено, когато в очите й блеснаха сълзи. Тя примигна няколко пъти, за да ги прогони, и погледна към майка си. — Бих искала да дойдеш.

Патриша сви устни и поклати кратко глава.

— Тогава аз ще дойда след това и ще си направим пикник навън — Пам хвърли бърз поглед към Боб, което трябваше да означава покана. Винаги предпочиташе присъствието му пред това на Джон. — Тримата можем да отпразнуваме.

Патриша отново поклати глава.

Пам не настоя. Знаеше, че Патриша все още имаше проблеми. Боб беше обяснил, че били свързани със сигурността и реалността, но докато Пам не виждаше с какво един пикник можеше да представлява заплаха, Патриша сякаш не мислеше така. И явно само това имаше значение.

— Имаш ли вести от Суортмор? — попита Боб.

Пам кимна:

— Изпратиха ми формуляри за медицинско и въпросници за попълване. Например за това с какво момиче бих искала да бъда в една стая. Е, ще ми се да бъда сама, но рядко дават такава възможност на първокурсниците.

— По-добре ще ти се отрази да живееш с някого.

— Така си и мислех, че ще кажеш.

Боб се ухили.

— Типичният отговор на възрастните ли?

— Аха.

— Но все пак е вярно. Първата година може да се окаже твърде потискаща. Една връзка, рано сформирана с някоя съквартирантка, може доста да облекчи напрежението — Пам сви рамене. — Какъв ентусиазъм! — сгълча я той и когато тя не отвърна нищо, попита: — С нетърпение ли го очакваш?

— И да, и не.

— Не ти се иска да напуснеш дома ли?

Въпросът му я удари по болното място. Тя измери Боб с очи.

— Отдавна съм напуснала дома си. Там няма нищо за мен.

— А Джон?

— Нищо. Повече от нищо. Ако бях способна да прибегна до насилие, отдавна да съм го намушкала, докато спи.

— Нали не искаше да кажеш точно това?

— Не, точно това исках да кажа. Знаеш ли какво означава колежът за мен? Начин да се измъкна от Бостън, за да не може Джон да ме наблюдава всяка минута.

Боб хвърли поглед към Патриша, която гледаше безизразно към моравата. След това се обърна към Пам и каза:

— Много си сърдита.

Пам му беше благодарна, задето й напомни за крехкото състояние на майка й. Боб беше от този естествен тип хора, които предизвикваха към доверие и изповед. През последните няколко месеца Пам неведнъж бе изливала сърцето си пред него, но никога в присъствието на Патриша. Едно нещо беше да споделяш с нея нежни мисли и леки смущения, а съвсем друго — гнева си. Патриша не беше готова за това.

По някакъв каприз на съдбата точно в този момент физиотерапевтът се приближи по моравата. Пам прегърна Патриша и остана права със скръстени ръце, докато физиотерапевтът подкара количката с майка й към къщата.

— Наистина си натрупала много гняв — каза Боб, като я наблюдаваше внимателно.

— Да.

— И той е точно под повърхността. Не са нужни много усилия, за да го изкараш навън.

— Не.

— Още ли е заради аборта? — той бе един от малкото хора, на които беше казала.

— Това само засилва нещата.

— Добре ли си?

— Физически — да. Само дето постоянно се чувствам празна.

— Но вината все още си остава, нали?

— Продължавам да си мисля, че трябваше да се досетя какво се кани да направи Джон. Трябваше да се боря по-упорито. Предадох бебето си, също и Кътър.

— На мен пък ми се струва, че Кътър те е предал. Още ли нямаш вести от него?

Тя поклати глава.

— Още ли ти липсва?

— О, да! — прошепна Пам. — А сега ще напусна училището. Ще напусна града. Ще напусна дори страната. Той по никакъв начин не би могъл да ме открие.

— Когато има желание, се намира и начин.

Тихите му думи я накараха да помълчи известно време. Тя се втренчи в нокътя на палеца си.

— По-добре да не знаех това. Тогава може би щях да си мисля, че той не се обажда, защото просто не знае къде съм.

— Но ти си твърде силна личност, за да се самозалъгваш по този начин.

— Не се чувствам силна.

— Но си, Пам! Накарай тази сила да работи за теб.

— Как?

— Не мога да ти кажа как. Само ти знаеш какво искаш от живота. Е, може и още да не знаеш. Вероятно затова е колежът — той помълча малко. — Все още ли смяташ да отидеш на онова пътешествие?

— Аха. С три от приятелките ми ще обиколим десет страни за девет седмици. Не съм сигурна, че Европа е готова, поне за тях трите. Що се отнася до мен, аз сигурно ще бъда големият сухар.

— Май нещо не ти е по сърце тази работа.

— Не.

— Може би ще бъде забавно.

Тя въздъхна:

— Е, всички правят така след завършването, а и поех ангажимент към тези приятелки още преди година. Не мога сега да се откажа. Предполагам, че това ще бъде един доста приятен начин да прекарам лятото. И без това нямам какво друго да правя.

— Знаеш ли колко много възрастни хора биха дали и дясната си ръка, за да бъдат на твое място?

Боб се усмихваше, но в думите му имаше укор. Затова Пам отвърна срамежливо:

— Знам.

— Ще прекараш чудесно.

— Може би.

— Изкуството, изкуството! Мисли за изкуството.

— Повярвай ми — проточи тя. — То е единственото нещо, което ме поддържа.

 

 

А изкуството беше прекрасно. Пам и приятелките й започнаха с Лондон, посетиха Националната галерия, Британския музей, Музея на Виктория и Албърт, Галерията Тейт, без да се споменава Биг Бен, Лондонския Тауър и Уестминстърското абатство. От Лондон излетяха за Рим, където отидоха в Сикстинската капела, Галерията на Борджиите и видяха стотици развалини. След това заминаха с влак за Флоренция, където Пам показа на другите великия Давид на Микеланджело, както и съкровищата на двореца Пити и галерията Уфици. Когато стигнаха до Милано, трите й приятелки се разбунтуваха. Бяха се запознали с група местни студенти и предпочитаха да ходят по партита, вместо да прекарват цели часове пред „Тайната вечеря“, както искаше Пам. Тя се присъедини към тях, но без желание. Затова когато преминаха през френските провинции и стигнаха до Париж, Пам прекарваше по една част от деня сама и разглеждаше всичко, което искаше да види. След това се връщаше обратно и си лягаше рано, докато другите се наслаждаваха на местния нощен живот.

Един ден, когато вече беше поспаднал ентусиазмът й от Лувъра, Л’Оранжри и Жьо дьо Пом, Музея на Пикасо и Националния музей на модерното изкуство, в една малка уличка близо до Лефт Банк вниманието на Пам беше привлечено от нещо. Докато се скиташе сама, отдавна зарязала приятелките си да се щурат по заведенията, тя се натъкна на малкия дюкян на една бижутерка. Първо Пам бе заинтригувана от образците на витрината — гривни и пръстени от злато и сребро с изкусно преплетени в тях камъни. Уникатите бяха много по-впечатляващи, смели и новаторски от всичко, което Пам бе виждала да изработват дизайнерите на „Фасетс“. Бижутерката, Моник Жеф, работеше в задната част на дюкянчето. Беше тиха жена под тридесетте и нямаше нищо против Пам да наблюдава работата й.

Пам остана да я гледа през останалата част от следобеда, както и на другия ден. Беше очарована от начина, по който Моник работеше по скица, чукаше с чукче по метала, нарязваше го, огъваше го, оформяше го, монтираше в него камък, а после го махаше, ако нещо не й харесаше. Пам задаваше въпроси. Също така нарисува някои прости скици, често заимствани от папката й у дома. Беше напълно омагьосана от процеса на изработване на красота от груби материали. Това, което правеше Моник, беше наистина хубаво. В края на втория ден Пам се примоли да остане до края на лятото.

— Ще ти бъда нещо като чирак — каза тя тихо, но настоятелно. — Без заплата. Не искам никаква заплата. Просто искам да науча това, което и ти можеш да правиш. Искам да те гледам.

Моник говореше само развален английски, но все пак успя да разбере Пам.

— А приятелките ти? — попита тя, като произнасяше гърлено „р“-то. — Те позволят тебе направиш това?

— Моите приятелки няма да останат сами. Могат да продължат и без мен. Знаят как да се свържат с мен, ако някой от дома им се обади.

За част от секундата Пам си позволи да помечтае Кътър да се обади, да долети тук и двамата да се приютят в някой малък парижки пансион, лудо влюбени един в друг и в живота.

Когато тази секунда свърши, се сети за Джон. Той нямаше да се опита да се свърже с нея, освен ако не се случеше нещо с майка й. Пам можеше да предотврати това, като дадеше адреса си на Боб Гросмън. И без това Патриша го знаеше. Пам й пишеше дълги писма от всеки град, който посещаваше. Не знаеше дали Патриша ги чете или не, но все пак й беше хубаво да си мисли, че у дома имаше някой, който се интересува от нея.

Моник й позволи да остане. На Пам й се искаше това да е било, защото е намерила скиците й за обещаващи. Само че подозираше, че е свързано повече с уважението, което Пам й показваше. Не всички американци го правеха. Понякога Пам биваше поразена от пренебрежителните коментари, които подхвърляха съвсем наблизо, където Моник можеше да ги чуе. Доста често Пам изненадваше някой от авторите на тези обиди с остри забележки на английски. Един ден обаче Моник й каза, че това е чиста загуба на време. Времето и енергията според нея трябваше да бъдат насочвани само в работата.

Следвайки това верую, Пам прекара юли и август плътно до Моник. Положи максимални усилия и попи всичко, което можа. Живееше в малка стаичка близо до магазинчето и работеше по шест дни в седмицата. На седмия се скиташе сама из Париж или излизаше в покрайнините с Моник и съпруга й. Неговият английски беше още по-лош от този на жена му, но Пам знаеше френски. До края на лятото вече го говореше съвсем свободно. По това време изработваше и изненадващо професионални образци.

Пам искаше да остане още. Отдавна не се беше чувствала толкова щастлива. Понякога в мечтите си си представяше как става официална помощничка на Моник. Пам нямаше нужда от заплата. Можеше да си живее чудесно и от комисионите, които щяха да носят продажбите на нейните уникати. Моник обаче настоя тя да се върне в Щатите.

— Защо пък да имам нужда от хуманитарно образование — питаше на френски Пам, — след като това е работата, която искам да върша?

— Защото имаш нужда от него, а аз не мога да ти го дам. Нали искаш да развиеш свой собствен стил? Сега той се усеща в скиците ти, но е още необработен.

— Може да е необработен, но е много повече, отколкото бих могла да получа в Суортмор.

Моник заклати едновременно главата и показалеца си:

— Не, не, не! Не Суортмор! Говорих с Филип. Той познава хора, които са учили в Съединените щати. Те казват, че Суортмор е чудесно училище и има много добра програма по изкуствата. Но има едно още по-добро — тя извади от джоба си парче хартия, разгъна я и я сложи на масата пред Пам.

Пам прочете името, което беше написано на нея.

— Не мога да повярвам! — промърмори тя на английски. След това отново премина на френски: — Но това е в Бостън! Аз искам да напусна Бостън!

— Чувала ли си за това училище?

— Разбира се. Ходила съм на курсове в Музея за изящни изкуства. Някои от учителите там бяха студенти в училището към музея. Виждала съм и техни изложби.

— Те бяха добри, нали?

— Да, бяха добри. Но аз не искам да остана в Бостън. Не искам да бъда близо до Джон!

— Но ще бъдеш близо до майка си.

Моник знаеше и за това. Един ден Пам беше получила писмо от Боб, в което се казваше, че Патриша не само четяла писмата й, но и ги държала в ръка дни наред след това. Тогава Моник беше видяла сълзите в очите на Пам.

— Да — призна Пам. — Ще бъда близо до нея. Това би било хубаво.

— Освен това ще си наемеш апартамент някъде близо до музея, може би с други студентки, и няма да ти се налага да виждаш Джон повече, отколкото ако си в Суортмор.

— Но аз искам промяна в обстановката!

— Нима Бостън е толкова малък? Няма ли да живееш и учиш в някой район, различен от този досега?

Пам трябваше да си признае, че е така. Моник говореше разумно.

— Това е най-доброто място за теб, Памела! Филип го каза, а той е виждал работата ти. И аз смятам така. Ако искаш да дойдеш тук и следващото лято, ще се радвам много, но дотогава ти може и да си ме надраснала.

— Съмнявам се.

— Не! Ти имаш талант и ентусиазъм. Обичаш да работиш с материалите. Личи ти по начина, по който пипаш. Ти ги обичаш и уважаваш, знаеш как да изваждаш на показ красотата им. Малко хора умеят. Трябва да работиш, за да засилиш това. Щом веднъж го направиш, произведенията ти ще бъдат съвършени — когато вродената скромност на Пам я накара да възрази, Моник махна с ръка: — Ето къде е твоето бъдеще, Памела! Можеш да си създадеш име. Можеш да преуспяваш. Стига да го искаш, разбира се.

„Стига да го искаш.“ Тези думи звучаха в главата на Пам през целия полет през Атлантическия океан. Когато се приземи на летище „Кенеди“ и взе първия полет за Бостън, вече знаеше, че повече от всичко на света иска да успее. Ако си създадеше свое име, можеше да бъде независима от Джон. Щеше да получи наследството си, когато навършеше двадесет и пет, и да му каже да върви по дяволите. Ако успееше достатъчно, можеше дори да си отвори собствен магазин и да конкурира „Фасетс“. А това наистина щеше да бъде чудесно.

Пам отпусна въображението си и си представи ателието, което можеше да има на Нюбъри Стрийт, може би не толкова близо до „Риц“, колкото „Фасетс“, но на по-малък номер, където работеха по-младите и смели художници. Можеше да привлече клиентелата на „Фасетс“, и то без колебание. И най-хубавото нещо беше, че Кътър можеше да я посещава в малкия й луксозен магазин, а Джон нямаше да може да каже и дума.

Да, това беше най-хубавото от всичко.