Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

— Значи приемаш поздравления, а? — попита Хилъри.

Кътър задържа слушалката между рамото и бузата си и притисна двете си очи с пръсти.

— Аха.

— Разкажи ми за това.

— Кажи ми какво си чула.

— На срамежлив ли се правиш?

— Просто съм уморен.

— Аха, значи си имал тежка нощ!

Той хвърли поглед наоколо из апартамента си. От два месеца насам тук цареше страхотна бъркотия. Тежка нощ ли?

— Може и така да се каже.

Откакто беше научил за женитбата на Пам, всяка проклета нощ беше тежка. Кътър не спеше добре, не се хранеше както трябва и не беше способен да се съсредоточи върху друго, освен върху това колко лошо беше оплескал нещата.

— Това, което чух — започна Хилъри, — е, че са те ангажирали да бъдеш небрежен, облечен в джинси герой на една широка рекламна кампания, финансирана от диамантената индустрия. Вярно ли е?

— Доста образно казано, но все пак е истина.

— Аз съм писателка. Колко пари ще струвам, ако не умея да се изразявам образно? Хайде, разкажи ми за това. Да не би нещо да си се сдърпал с Жондие?

— Не, но договорът ни изтича и искам промяна.

— Наистина ще я имаш. От шикозни дрехи към джинсово облекло. А работата? По-малко изморителна ли ще бъде?

— Да. По-малко дни. Повече пари.

— Не звучи лошо — тя замълча за момент. — Тогава защо ми се струва, че не си особено въодушевен?

Той прокара пръсти през лицето си и отпусна ръка надолу.

— Просто съм изморен.

— Липсва ли ти?

Кътър усети остра болка. След малко каза:

— Аха.

— О, Кътър!

Той стисна здраво очи и попита:

— Говори ли с нея?

— Да, миналата седмица. Изглеждаше добре.

— Просто добре? Не въодушевена? Не лъчезарна? Не трябва ли младите булки направо да греят?

— Хайде, Кътър, не бъди толкова саркастичен.

— Ами ти какво очакваше? — избухна той и в един миг всичко се изля като порой. — Тя е любовта на живота ми, а сигурно и аз на нейния. Но когато отказвам да й играя по гайдата, тя веднага хуква и се омъжва за някой си. След четиринадесет години. Четиринадесет години!

— Кътър, преди четиринадесет години тя е била само на девет.

— Тогава се видяхме за пръв път и от онзи момент отношенията между нас са нещо специално. И какво стана накрая? Как изобщо е могло да й хрумне да се омъжи за някой друг? Как е могла да го направи? А и той! Той е стар като света, за Бога!

— Той е добър човек.

— Кажи ми, че го обича! Можеш ли?

— Не, но го харесва. И е много добър с нея.

— Аз също щях да бъда добър с нея!

— Но нямаше да се ожениш за нея.

— Защото моментът не беше подходящ, а и аргументите й бяха глупави. В крайна сметка се оказах прав, нали? — каза злорадо Кътър. — Не можа да получи контрол над акциите на Патриша. Съдът не отстъпи нито на сантиметър.

— Но получи своите.

— Това е капка в морето, така че каква полза?

— Дава й място в управителния съвет, а и се показва пред обществото. Решила е да бъде повече от безгласна буква на събранията, както и да стане най-добрия дизайнер на „Фасетс“.

— А оня, за когото се е омъжила, ще й даде ли време за това?

— Името му е Брендън. Да, ще й позволи да работи. Даже иска това. Знае, че то означава много за нея.

— Ами деца? Ще имат ли?

Гласът му пресекна. Така ставаше винаги когато се сетеше за нероденото им бебе. Болката го накара да направи гримаса.

— Позволи ми да дойда, Кътър — каза тихо Хилъри.

— Не — отвърна той и се покашля. — Не може. Не съм облечен.

Кътър погледна надолу към тялото си. Това беше почти вярно. Беше гол до кръста и бос. Носеше панталони, но ципът им беше отворен. Нямаше смисъл да го вдига, след като практически единственото нещо, което правеше от два часа насам, бе да пикае.

— Наистина бих искала да дойда. Мисля, че си разстроен.

Кътър бе предусещал предложението на Хилъри. Тя беше много щедра в това отношение. Само че не му трябваше съчувствие. То нямаше да му помогне.

— Е, да, разстроен съм, но ще го преживея някак си. Имам страхотен нов договор. Ще имам възможност да отделям повече време за нещата, които искам.

— Ако това ще ти послужи като утеха, Джон не е…

— Не ми споменавай това име! Склонен съм да прибягна до насилие — той направи опит да превъзмогне болката си. — Хилъри, ти знаеше ли за онзи аборт?

Тя се позабави с отговора.

— Не от много време.

— Но все пак си разбрала. Защо не ми каза?

— Не ми беше работа.

— Но някой трябваше да го направи! Имах правото да знам.

— И какво щеше да направиш? Бебето вече го нямаше.

При тези й думи гневът му се усили:

— Може би така е било по-добре. Едно дете на нейната възраст можеше само да й обърка живота.

— Май сам не си вярваш.

— А в какво друго да вярвам? Тръсва ми това нещо за аборта и си излиза. Откъде, по дяволите, можех да знам как се е чувствала?

— Можеше да я попиташ. Можеше след това да й се обадиш или да отидеш в Бостън да я видиш.

Той самият си беше повтарял същото безброй пъти, като всеки път се чудеше дали това можеше да промени нещата. Може би. Но и през ум не му бе минало, че тя най-неочаквано ще се омъжи за друг две седмици след това. Кътър се беше оказал толкова късоглед и твърдоглав!

— Бях много ядосан — беше единственото извинение, което можа да даде.

— И все още си. Но недей да се впрягаш толкова на Пам, поне за аборта. Тя искаше това дете, искаше го повече от всичко. Сигурна съм, че още не е превъзмогнала напълно загубата му.

— Как е могъл да й стори такова нещо?! — възкликна Кътър, после добави: — Все едно че не съм те питал. Беше съвсем неволно. Но наистина не те разбирам. Как можеш да продължаваш да се срещаш с такъв човек?

Гласът й внезапно стана хладен:

— Минаваш границата, Кътър. Казвам ти каквото знам за Пам. Даже и ти казвам това-онова за Джон. Но не се опитвай да ме критикуваш. Всички си имаме своите странности, Джон е моята. Твоята е Пам.

— Пам не е странност. Тя не е зла или жестока. Да я обичаш, е толкова лесно, колкото и да дишаш.

— Лесно ли? Боже мой, ако дишането ми причиняваше толкова болка, колкото на теб обичта ти към Пам, щях да си изтърбуша дробовете! А ти все тичаш след нея. Четиринадесет години са доста дълго време. Това, което си изпитвал към нея, сигурно вече ти е станало мания.

— Може би — призна Кътър и решителността му се възвърна. — Но някой ден ще я имам!

— Тя е омъжена. Добре ще е да го приемеш най-сетне.

— Засега. Но някой ден ще я имам. Някой ден ще имам всичко. Само почакай, Хилъри! Ще го направя!

Тази мисъл повече от която и да било друга го поддържаше през следващите месеци. Напускането на Жондие се беше оказало добър ход. След като намали работното си време и увеличи доходите си, Кътър вече беше в състояние да отделя повече внимание на бизнеса. Там беше неговото бъдеще. Манекенството винаги бе представлявало просто начин за печелене на пари.

Работата в диамантената индустрия му отвори повече врати. Запозна се с нови хора, завърза нови контакти. Някои от водещите фигури в деловия свят му станаха учители. Кътър започна да играе все по-активна роля в собствения си бизнес, с което само спечели уважението им. Смятаха го за професионално хитър и компетентен в обществено отношение човек.

Неизбежно пътищата му се пресичаха с тези на Пам. Въпреки че работеха в различни области, плуваха в едни води, а и когато той не се занимаваше с манекенството, беше в бизнеса. Имаха доста общи познати. Сферите им на действие се застъпваха.

Първия път, когато се видяха, беше през септември в Сан Франциско, десет месеца след сватбата на Пам. Кътър не я беше виждал от деня, в който бе изхвърчала от апартамента му. Въпреки че първоначалният му гняв се беше поуталожил, все още не можеше да й прости това, което беше направила. И ето че сега тя се появи най-неочаквано в другия край на залата, по-поразителна от всякога.

При вида й Кътър изпита почти физическа болка. Когато се окопити, в душата му нахлуха мъка, обида и гняв. Не можеше да й се нагледа. Тя беше храна за сетивата му, първите живителни сили от десет и половина месеца насам.

След това тя го видя и точно пред очите му преживя същия шок, същата болка, същата самота, същата жажда. Неспособен да понесе това, Кътър се обърна и си отиде, побеснял от гняв.

Тя беше омъжена и нямаше право да го гледа по този начин. Въпреки всичко го беше направила. Именно затова, когато я видя втория път в един ресторант в Гщаад следващия февруари, вместо да се обърне на другата страна, той се извини на приятелите си и се приближи до масата й.

— Пам — каза той и кимна за поздрав. Сърцето му биеше бясно, но професионалната сдържаност и дебелият плетен пуловер го прикриваха. — Как си?

Пам изглеждаше малко по-бледа отпреди минута.

— Чудесно, а ти?

Той кимна в отговор.

— На ски ли си дошла?

— А, не, по работа.

Тя го погледа още няколко секунди, след което го представи на останалите четирима на масата. Съпругът й беше един от тях, но Кътър вече го познаваше. Беше виждал снимки на Пам и Брендън от сватбата им и образът на този човек се беше запечатал ясно в съзнанието му.

Пам прикова поглед в Кътър много преди да свърши с представянето.

— А ти? — попита тя веднага щом това стана възможно. Бузите й бяха порозовели. — На работа или на почивка?

— По малко от двете. Тук е страхотно — само че изобщо не погледна наоколо. Никой ски курорт не можеше да стъпи и на малкия пръст на Пам. Тя беше рядка гледка и не си струваше човек да си губи времето с други неща. — Тук съм за пръв път.

Пам кимна и го огледа от глава до пети. След това отново прикова очи в неговите.

— Карал си ски — и когато той кимна, продължи: — Сигурна съм, че си добър скиор.

Кътър сви рамене.

— Във физическо отношение винаги си бил толкова… аа… координиран.

Кътър полагаше доста усилия да изглежда небрежен. Очите на Пам бяха изпълнени с любопитство, примесено с копнеж. Нямаше значение, че тези чувства бяха забранени. Те отразяваха всичко, което той изпитваше, и изобщо не му помагаха да потисне желанието си да я докосне.

Известно време никой от двамата не проговори. Накрая Кътър пророни:

— Винаги съм се старал — след това вдигна глава и поздрави приятелите й с кимване, забави поглед върху нея и добави: — Пази се.

Върна се на масата си, но продължи да хвърля погледи към Пам през залата. На няколко пъти видя, че и тя го гледаше, но всеки път извръщаше очи. Кътър не беше сигурен дали го правеше, защото не искаше той да разбере, че го гледа, или защото намираше контакта им с очи твърде болезнен. Ако беше последното, Кътър много добре разбираше чувствата й. Само като я гледаше, си спомняше за всичко, което трябваше да притежава, но му се беше изплъзнало. Това усилваше решителността му дотолкова, че Пам щеше да се изплаши, ако знаеше.

През октомври, когато я видя на едно парти в частен клуб в покрайнините на Атланта, той се държа настрана. Тя беше с Брендън. Кътър не можеше да не признае, че двамата бяха хубава двойка. Строен и среброкос, Брендън черпеше елегантност от нея. В замяна я подкрепяше с поглед, докосване или усмивка. Кътър страдаше мълчаливо при гледката на тези неща.

Най-сетне Пам го забеляза. Мъката му се усили. След малко Брендън я поведе през тълпата. Кътър се отправи в обратната посока, но продължи да страда.

Имаше нужда да се поосвести, затова отиде на верандата. Пам го откри там.

— Кътър?

Той сведе очи надолу към лъснатите си обувки. Пам се приближи и повтори нежно името му. Кътър пророни с все още сведени очи:

— Върни се вътре, Пам.

— Защо?

— Опасно е.

— Джон не е тук.

— Не в него е опасността.

Тя замълча, но не си отиде. Гласът й прозвуча предпазливо:

— Просто исках да те видя. Мина много време.

— Осем месеца.

— Плюс една седмица.

От гърлото му се изтръгна тих мъчителен стон. Тогава вдигна глава и видя достатъчно, за да съжали, че го е направил. Очите на Пам бяха огромни, леко изплашени, леко отчаяни. Кожата й бе гладка и блестяща, устните — влажни. Косата падаше грациозно и изящно зад ушите й, роклята се виеше нежно около тялото й. Ушите и шията й бяха украсени с поразителни уникати от турмалини и злато. Кътър дълго стоя неподвижен, като я поглъщаше с очи. Накрая каза дрезгаво:

— Семейният живот май ти понася доста добре. По-красива си от всякога.

— Ти също. И имаш успех.

— И ти.

— Диамантената кампания е доста внушителна — Пам продължаваше да го гледа със същия полуизплашен, полуотчаян поглед. — Липсваш ми — прошепна тя.

Кътър почувства как сърцето му се стегна.

— Не го казвай!

— Истина е.

— Но ми причинява болка. А и какво от това, че го знам?

— Олеква ми, когато ти го кажа. Ти си моят най-добър приятел, Кътър, а аз те нараних. Ако можеше времето да се върне назад…

Той допря пръст до устните й, поклати глава и прошепна:

— Не го казвай.

Очите й изразяваха всичко, което чувстваше сърцето й — онзи предишен копнеж, — но този път тя се вслуша в предупреждението му. Без да каже нито дума повече, Пам оформи устните си в целувка, отдръпна се, обърна се и бързо се отдалечи.

Кътър напусна приема малко след това, но тя продължаваше да витае в ума му. Мислеше за всичко, което бе казала Пам, за начина, по който го бе казала, и макар да я ругаеше наум в единия момент, в следващия трябваше да признае, че беше постъпила много по-честно от него. Липсваше му, толкова му липсваше, че му причиняваше огромна болка. Трябваше да й го каже.

Не че това можеше да промени нещо. Тя все още беше омъжена.

Обаче, незнайно как, когато я видя на една филмова премиера в Лос Анжелис следващия юни, той не можа да си спомни това. Брендън не беше там и Пам беше дошла с приятели. Кътър беше с една жена, с която излизаше напоследък, но това не му попречи да зяпа към Пам през цялата вечер.

— Приятелка ли ти е? — попита компаньонката му.

— Аха.

Кътър се опита да откъсне поглед, но не успя. Пам също го беше видяла. Изглеждаше като ударена от гръм. Кътър наистина се почувства виновен, задето го бяха хванали с друга жена. После осъзна абсурдността на това. Чувството обаче си остана. Когато я видя да се отдалечава от приятелите си и да отива към стаята за почивка, той я последва. Застана, облегнат на отсрещната стена, извън потока от хора, когато тя излезе. Кътър не се престори, че присъствието му е случайно. Макар и колебливо, Пам се приближи.

Никой от двамата не каза нито дума, просто се гледаха. Когато вече не можеше да издържа, той вдигна ръка към бузата й. Пръстите му се спряха на половината път и се плъзнаха крадешком към по-интимното място на врата й. Пам издаде лек стон. Секунда по-късно ръката й се плъзна в неговата, която висеше отпусната встрани.

Кътър си пое накъсано дъх, захвърли здравия разум по дяволите и прошепна:

— Ще се срещнем ли по-късно?

Тя искаше. Личеше по очите й, по стискането на ръката й. Но все още се съпротивляваше:

— Ти беше прав. Опасно е.

— Само ще си поговорим.

Погледът, който му хвърли Пам, отричаше всяка такава възможност. Въпреки всичко, което се беше случило, двамата все още бяха твърде привлечени един от друг, твърде влюбени. След като го гледа цяла вечност с поглед, който го караше да се разкъсва, Пам отдръпна ръката си и се отдалечи.

Филмът вече беше загубен за него, също и прелестите на компаньонката му. Много след като я беше изпратил, той влезе в хотелската си стая. Щеше да се обади на Пам, ако знаеше къде беше отседнала. Добре че не знаеше. Това, което беше намислил, не бе правилно. Тя бе семейна.

Но Кътър я искаше трескаво и това не бе намаляло през последните две и половина години. А и Пам му беше показала, че тази треска е взаимна.

Видя я два месеца по-късно на една изложба в Ню Йорк, а след три месеца — на благотворително тържество в Далас. И двата пъти упражни цялото самообладание, на което бе способен. То обаче започна да се подронва. Накрая, следващия март, когато той и Пам бяха дошли на конференция на бижутерите в Ню Орлиънс, нуждата, натрупвана в продължение на три години, се отприщи.

Пам не каза на никого. Не се гордееше с това, което бе направила, но някак си съзнанието, че беше извършила предателство към Брендън, нямаше никакво значение пред това да бъде с Кътър. Когато го виждаше и докосваше, всичко друго изчезваше. Когато се върнеше у дома, тя неизбежно изпитваше разкаяние, и също толкова неизбежно, за да го компенсира, съсредоточаваше цялото си внимание върху Брендън. Все пак не можеше да престане да мисли за Кътър. Когато започна да се страхува да не произнесе името му в съня си, разбра, че трябва да направи нещо.

Отиде да види Патриша. Поемаше известен риск, но Боб бе казал, че Патриша ставала все по-силна. Той насърчаваше Пам да я запознава с живота си и тя го правеше, макар и до известна степен. Посещаваше я редовно, показваше й бижутата, които беше изработила, говореше за работата и приятелите си. Веднъж дори доведе Брендън.

Болницата представляваше сигурност за Патриша и тъй като можеше да си го позволи, тя живееше там. Само че сега се беше преместила в най-малката и дискретна къщичка и напоследък бе започнала да предприема малки разходки с Боб. Въпреки че не й достигаше увереност да излезе с Пам, все пак говореше повече.

Точно от това се нуждаеше Пам. Не очакваше опрощение, но трябваше да говори, да каже на някого какво е направила и някой да й каже, че не е толкова лоша, колкото се чувстваше на моменти.

Беше горещ и влажен юлски ден. Високият бряст в двора зад къщичката хвърляше сянка и от време на време подухваше лек ветрец. Пам откара Патриша с количката й дотам и се върна за две високи чаши чай с лед. След това седна на поскърцващата дървена люлка.

Отпиваше чая си и търсеше повод да захване темата. Най-неочаквано Патриша го направи вместо нея.

— Изглеждаш ми намръщена — каза меко тя. — Разстроена ли си?

— Разстроена ли? — попита Пам. В действителност не беше точно това.

— Сърдиш ли ми се?

— О, не! Изобщо не! — тя си пое дълбоко дъх. — Всичко е заради мен.

— Нещо с Брендън ли?

— Донякъде — след това се хвърли с главата напред: — Срещам се с Кътър.

Патриша прие това, сякаш беше напълно логично:

— Ти обичаш Кътър.

— Но съм омъжена за Брендън. Би трябвало да обичам Брендън. И аз наистина го обичам.

На челото на Патриша се появи малка бръчка.

— Тогава всичко е наред. Не е ли?

— Кътър е… Кътър и аз… — Пам отново си пое въздух. — Спах с него.

Малката бръчка отново се появи.

— Преди да се омъжиш за Брендън.

На Пам й се доплака. Майка й я мислеше за невинна и добра, което беше едновременно невероятно хубаво и ужасно нечестно. Все пак и Пам беше човешко същество като всички други.

— Спах с Кътър миналата седмица. Постоянно се засичаме тук и там. Из цялата страна. Из целия свят. И всеки път ми се струва, че избухва пожар, който… — тя направи отчаян жест. — Просто експлодира. Мислех си, че трябва да го направя поне веднъж, за да го забравя. Само че още го чувствам, и то по-силно от всякога. Не мога да направя нищо, за да го спра. Имам нужда от него — останала без дъх, Пам спря за малко и после отново продължи: — Кажи ми, че има причина нещата да са такива! Кажи ми, че има някакво оправдание за това!

Патриша сведе глава и дъщеря й за момент съжали, че не беше говорила първо с Боб. Само че страшно много й се искаше да разкаже на някого за връзката си с Кътър, пък и Боб винаги я бе насърчавал да изпробва докъде можеха да стигнат границите на Патриша.

Патриша каза със сведени очи:

— Моето положение беше различно. Аз не обичах Джон. Нямам никакво оправдание за това, което направих.

— Може би не по отношение на любовта.

Патриша поклати глава:

— Никакво оправдание.

— Но ти си имала необходимост от него — каза Пам. Бяха й нужни дълго време и много разговори с Боб, за да приеме това.

След малко Патриша промълви:

— Да.

— Чувстваше ли се така, сякаш няма да можеш да издържиш без него и един ден?

— Не, никога не е било толкова отчаяно — Патриша се поколеба, после продължи още по-тихо: — Не и във физическо отношение. В останалото беше. Той казваше това, което ми беше необходимо да чуя. Караше ме да се чувствам по-добре — отпи от чая си, като избягваше да вдига очи. — Не че ме е насилвал… физически. Имаше и известно привличане.

Пам винаги се беше чудила какво ли бе естеството на това привличане, след като Джон ни най-малко не й действаше възбуждащо.

— Не е ли било донякъде заради възрастта? За това, че е бил по-млад от татко?

— Може би заради сигурността. Вълнението — тя помълча малко. — Или опасността. Но винаги след това се чувствах страшно виновна.

Пам познаваше тези чувства много добре.

— Искало ли ти се е някога да кажеш на татко за това?

Патриша вдигна рязко глава.

— Не можех! Това щеше да го съсипе — гласът й пресекна. — И наистина го съсипа!

— Не, мамо, гневът го съсипа.

— Но ако аз не бях…

— Ти не си поставила колата в средата на онова кръстовище.

— Нито пък той. Опита се да спре. Скочи върху спирачката и изруга, след това се ударихме. Не го направи нарочно.

— Знам — Пам се залюля. Скърцането й звучеше ритмично и успокояващо. — Ти също не си го направила нарочно.

— Но не трябваше да го правя. Аз го обичах.

— Знам.

Патриша вдигна поглед.

— Наистина ли?

— Аха. По едно време не бях сигурна. Не можех да разбера как така си можела да бъдеш с Джон, след като си обичала татко — тя изсумтя. — Колко благочестиво от моя страна, нали? — и когато Патриша не отговори, тя продължи: — Мислех си, че човек или обича, или не обича, а ако обича, то любовта му е чиста, вярна и всемогъща. Винаги е било така между мен и Кътър — Пам избърса с палец капките по ръба на чашата си. — Но Кътър не беше готов да се ожени, затова се омъжих за Брендън — тя хвърли плах поглед към Патриша. — Никога не си ми казвала какво мислиш за това — Патриша сви бавно рамене. — Исках да се омъжа. Исках да бъда свободна от Джон — Патриша отново не отговори и Пам започна да рови земята с върха на обувката си. — Харесвах Брендън от самото начало. След като се оженихме, ми беше лесно да го обикна. Той е мил и щедър човек.

— Да — каза Патриша.

— И се чувствам много зле, защото той ми има доверие. Няма си представа, че се виждам с Кътър — тя остави люлката да се залюлее напред-назад. — Какво трябва да направя?

Патриша побутна кубчетата лед със сламката си.

— Едва ли съм най-подходящият човек, който да те посъветва.

— Не мога да попитам никой друг.

Кубчетата лед издрънчаха веднъж, после пак.

— Какво искаш да направиш?

— Искам да постъпя правилно, което означава да бъда вярна на Брендън. Въпреки това не мога да забравя всичко, което изпитвам към Кътър! Нуждая се от него. Не мога да го обясня. Брендън ми дава страшно много, но Кътър си е Кътър. Когато съм с него, съм нещо повече. Сякаш между нас двамата се поражда нещо, нещо много мощно. Брендън е тих и спокоен, нежен и невзискателен. Би ми дал и ризата от гърба си, ако я поискам — Пам се усмихна безпомощно. — Но когато съм с Кътър, искам гърба, не ризата — усмивката й помръкна при спомена за белезите. Сигурно вече ги познаваше по-добре и от самия Кътър.

— Страстта не е достатъчна. Недей да съсипваш това, което има между теб и Брендън.

— Но аз обичам и Кътър.

Патриша поклати глава:

— Нищо няма да излезе от това.

— Даже и ако внимавам?

— Не е редно.

— Но аз съм добра съпруга на Брендън! Създадох му прекрасен дом. Винаги съм там, когато има нужда от мен. Той получава цялото ми време и внимание.

— Така и трябва да бъде. Той е твой съпруг.

— Но Кътър е сам!

— Веднъж вече си му дала шанс.

— Но не беше честно от моя страна. Бях ядосана. С този прибързан брак постъпих точно като татко, който е скочил в онази кола и е натискал като луд педала на газта по заледената улица. Не обмислих добре нещата. Действах по импулс. Направих грешка.

— Понякога се налага да живеем с грешките си.

— Завинаги ли? Например ти! — Пам седна изправено на люлката. — Ти не трябва да стоиш тук. Трябва да дойдеш да живееш при мен или пък някъде сама.

— Не.

— Татко щеше да иска това.

— Не!

Пам искаше да спори още, да изтъкне всичките си аргументи, но инстинктът й подсказа да спре. Затова потъна в мълчание, отпусна се назад в люлката и отпиваше от чая си. От време на време потъркваше с пръст ръба на чашата. След малко гласът на Патриша я изненада.

— Това, което изпитваш към Кътър — започна плахо тя, — кара ли те да чувстваш топлина и замаяност?

— Постоянно.

Очите на Патриша станаха далечни.

— Това остава ли с теб… като някакъв слой под кожата ти?

— Винаги.

Пръстите на майката стиснаха здраво облегалката на количката.

— Когато си с него… по този начин… това кара ли те да забравяш всички други неща, които може да са погрешни?

— О, да!

Патриша въздъхна. Пам я зачака да продължи. Накрая попита колебливо:

— Това ли изпитваше към Джон?

Патриша я погледна право в очите и поклати глава:

— Не. Точно това изпитвах към баща ти.

За миг Пам се втрещи. След това стана от люлката и прегърна Патриша. Майка й не й беше дала опрощение, дори посока, но с приравняването на своите чувства към тези на Пам и Кътър беше отнела малко от чувството за предателство. Любовта свърши останалото.

Не го виждаше често, само когато беше извън града и без Брендън. Обикновено само си говореха, държаха си ръцете, усмихваха се. Бореха се с желанието си да се любят, бореха се с всички сили, но понякога нуждата просто се оказваше твърде силна. Такъв беше случаят в Париж през следващия ноември, когато Пам подтичваше по улица „Жан Кужон“ е една-единствена мисъл в ума.

В желанието си да не я забележат беше вдигнала кожената си яка така, че да застъпва черния тюрбан, който покриваше косите й. Може би ако бе имала време, щеше да облече нещо по-обикновено, но всяка минута й беше скъпа. От момента, в който беше забелязала Кътър в тълпата на откриването в Жьо дьо Пом, не бе мислила за нищо друго, освен да се приближи до него. Той дойде до нея, взе ръката й и целуна с френска грация първо едната, после другата й буза. В същото време прошепна думите, които все още звъняха в ушите й:

„Хотел «Сен Режи», стая двадесет и първа, в дванайсет и половина. Бъди там.“

Изобщо не можеше да става и дума да не отиде. Беше изминало твърде дълго време от последния път, когато бе лежала в прегръдките му и бе усещала какво е да бъде истински и силно обичана.

При тази мисъл тя ускори крачка. Когато стигна до малкия хотел, изтича нагоре по каменните стъпала и се промъкна през вратата. Мина крадешком през изпълненото със зеленина фоайе, каза само едно задъхано „добър вечер“ на администратора зад рецепцията, изтича леко по стълбите надолу към салона и през един завой на коридора. Накрая стигна пред вратата, на която имаше малка месингова табелка с номер двадесет и едно.

Пам почука тихо. След няколко секунди вратата се открехна, отвори се по-широко и Кътър я издърпа вътре. В следващия момент я притисна с гръб към вратата, обхвана брадичката й с широката си длан и впи устни в нейните.

В тази целувка нямаше нежност. В нея се усещаше всичкият му глад, цялата му нужда. Това беше Кътър в най-яростния, най-жадния си вид и това я възбуждаше невъобразимо. Тя вплете пръсти в косата му и отговори на целувката, докато нуждата да си поемат въздух не ги принуди да се отдръпнат един от друг. Тогава той свали тюрбана й и опря чело в нейното.

— Закъсня — прошепна Кътър обвинително с дълбок и дрезгав глас. Долната част на тялото му я притискаше здраво към вратата, докато той разкопчаваше копчетата на палтото й.

— Не можах веднага да хвана такси — отвърна задъхано Пам, като се опитваше едновременно да си поеме дъх и да разкопчае блузата си. — След това проклетото такси попадна в улично задръстване, продължи да се мотае и накрая ме остави на другия край на улицата.

Кътър вече се беше освободил от сакото си и папийонката висеше накриво от колосаната му яка. Пам разкопча нетърпеливо три от диамантените му копчета, отвори широко ризата и долепи устни до гърдите му. Устните й докоснаха леко къдравия мъх. Тя затвори очи и вдъхна дълбоко познатия мирис на кожата му.

Кожената яка се изхлузи от раменете й и падна на пода. Преди още да беше придобила формата на купчинка, Кътър свали ципа на блестящата й черна пола, плъзна вътре длан, погали я с пръсти отзад и я притисна към себе си.

Но това удоволствие беше твърде незначително, след като голямото бе тъй близо. Кътър подръпна полата и тя падна с шепот на пода. Пам посегна към панталоните му, но ръцете, които мачкаха гърдите й през коприненото боди, отвлякоха вниманието й и тя трябваше да се хване за Кътър, за да не падне.

Тогава той пое инициативата. Разкопча панталоните си, свали ципа и бутна фината материя надолу към бедрата и прасците си. Те се приземиха като широка виеща се лента до полата.

Тогава Пам го докосна. Беше доста възбуден, но възбудата му нарасна още повече, когато го погали. Сега вече търпението му се изчерпа. Ръката му се плъзна между краката й, намери закопчалките на бодито й, дръпна ги и я оголи за неговото докосване, а след това и за проникването му.

Двамата изстенаха почти едновременно, после се засмяха.

— Господи, колко ми липсваше! — прошепна той в косите й. Пам обичаше тези думи, обичаше тяхната разпаленост, обичаше да го усеща в себе си.

— Знам.

— Наистина ли?

— И аз чувствам същото. Мислех си, че ще престанем да си липсваме.

— Но не става така.

— Знам.

Той проникна дълбоко, отдръпна се и после влезе още по-надълбоко.

— Става… още по-… хубаво…

Пам вдигна поглед. Кътър беше застанал с отметната назад глава, затворил очи и стиснал здраво зъби от болка и удоволствие. На свой ред и нейната възбуда нарасна. Тя уви ръце около врата му и бедра около кръста му. След това се стегна, когато той постави длани върху вратата от двете страни на главата й. Докато целуваше стенещите й устни, Кътър отново и отново проникваше в нея. Вратата се тресеше на пантите си.

Пам първа стигна до върха, но само защото Кътър искаше това. Тялото й все още се тресеше от остри спазми, когато той издаде силен стон, влезе рязко в нея за последен път и намери облекчение.

Пулсирането в нея продължаваше. Той уви около нея треперещите си ръце и се отпусна бавно на колене. Гласът му беше дрезгав, а брадичката му, опряна в слепоочието й — влажна.

— Аах, скъпа!

Пам шептеше името му, без да има сили за нищо повече. Остави го да я прегръща. Близостта сякаш вливаше обратно живот в крайниците й.

Той я държеше здраво, отначало дори принудително, но Пам нямаше нищо против. Постепенно прегръдката му се охлаби. Той побутна бузата й, гризна обицата и докосна колието й. Този път комплектът беше от турмалини и перли, вградени в щедри стерлингови извивки. Кътър проследи с пръсти камъните, след това наведе глава и позволи на върха на езика си да й каже за колко красива я смяташе.

В този момент на блаженство Пам наистина повярва, че това, което двамата споделяха, беше правилно. Кътър беше нещо специално. Макар и забранен, все пак с него тя се чувстваше в безопасност. Също така я караше да се чувства съвършена, женствена и сексапилна. Въпреки че сега трябваше да бъде преситена, тялото й отново започна да потреперва.

— Ти си истински демон! — подразни го тя и се намести по-удобно в скута му, за да усети повторното му втвърдяване.

Кътър се усмихна широко и самодоволно, съвсем по мъжки.

— Старите навици се забравят трудно. Така съм от няколко дни.

— Твърд ли?

— Като скала.

— И няма ли облекчение за теб?

Пам знаеше, че въпросът й беше нечестен, но й беше любопитно да разбере нещо повече за останалите жени в живота му. Кътър беше истински секссимвол и тя по-добре от всички познаваше жаждата му.

— Нуждата ми от теб не може да има облекчение — каза той, без с това да отговаря напълно на въпроса й, но Пам не настоя.

Кътър свали тънките презрамки на бодито и оголи гърдите й. Докато търкаше едното набръчкано зрънце с палец, взе другото в устата си и го засмука силно. Пам потисна вика си, изви гръб като дъга, вплете пръсти в косата му и я стисна здраво.

Няколко секунди по-късно се озова по гръб на пода. Този път се любиха с очи, приковани един в друг. Предизвикваха се с погледи, без да издават нито звук, освен някой вик през прехапани устни, приглушен стон или задъхано ръмжене. Ритъмът ставаше все по-бърз, телата им бяха подивели и покрити с пот, но двамата нито затваряха очи, нито извръщаха погледи настрани. Когато всичко свърши, когато свалиха и последните си дрехи и се преместиха на леглото, те легнаха настрана, един срещу друг, с широко отворени очи.

Известно време само лежаха, докосваха се нежно, дишаха тихо. Говориха, споделиха си някои новини и мисли, както правеха приятелите, но неизбежно думите извикваха натрапчиви картини. След това отново се любиха, защото така най-добре можеха да изразят чувствата си.

Този път беше по-нежно, истинско сливане на плътта. Кътър галеше коляното й с ръка, побутваше леко пъпа й с върха на носа си, докосваше едва доловимо с пръсти копринената кожа между бедрата й. Наоколо витаеше мирис на мускус, на мъж, секс и екзотични цветя. Езикът на Кътър се виеше нежно по извитата златна гривна на лявата ръка на Пам. Тя пиеше от собствените си сълзи, които рукваха при гледката на бледите набръчкани белези по гърба му. Реалността винаги им се натрапваше по този начин, въпреки че се опитваха да я държат настрана.

След това отново се надигна горещата вълна и замъгли всичко останало. В този огън предстоящата раздяла остана някъде далеч. Запазиха го дълго в себе си. Любиха се отново и отново. Когато ги завладя изтощението, навън вече се зазоряваше.

Пам се събуди от бледата светлина на утринното слънце в разбърканото, но празно легло. Тя притисна завивките до гърдите си и седна.

— Кътър? — Пам отмахна падналите кичури коса от очите си и го повика отново, този път по-високо: — Кътър?

В последвалата тишина погледът й попадна върху малкото парче хартия на възглавницата. Почеркът представляваше същите неразбираеми драскулки, които някога бяха помогнали на Кътър да бъде изритан от училище. Само че сега единствената трудност при разчитането им бяха сълзите, които замъгляваха погледа й.

„Ти tiens mon coeur. С.“[1]

Тя държа дълго бележката, като бършеше носа и бузите с опакото на ръката си. Едва когато погледна към часовника и се сети, че и тя самата закъсняваше, сгъна внимателно хартията наполовина, слезе от леглото и я пъхна в чантичката си. И тази бележка щеше да отиде при останалите в чекмеджето на тоалетката й, под облака от дантелени сутиени, сатенени корсажи и копринени пликчета. Уличаващи доказателства? О, да, но ако тези драскулки бяха единствените веществени спомени, които й оставаха в дългите паузи между срещите й с Кътър, Пам нямаше нищо против да поеме този риск.

 

 

През ноември тя отнесе у дома си още един веществен спомен от Кътър и Париж. До януари вече знаеше, че е бременна. Беше въодушевена. Напоследък бе започнала да се тревожи, че абортът е повредил вътрешностите й така, че повече да не може да забременее. Наистина след четири години брак с Брендън нямаха деца. Сега поне този страх изчезна. Беше й даден втори шанс. Не само щеше да навакса за изгубеното бебе, но и щеше да го дари на Брендън. Той знаеше колко много Пам искаше да бъде майка и беше въодушевен не по-малко от нея.

Ариана се роди през август 1984 година. Беше здраво дете. Имаше нежния нос на майка си и устни и тъмни очи, които бяха познати на Пам толкова добре, колкото и нейните собствени. Малката беше истинска дъщеря на баща си.

Бележки

[1] „Сърцето ми е твое“ (фр.). — Б.пр.