Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Бостън, 1969 г.

Когато Джон каза за пръв път на Пам, че баща й е мъртъв, тя отказа да му повярва. Беше чакала, силно изплашена, в продължение на часове, а сега стоеше в салона и го гледаше невярващо.

— Лъжеш! Не може да е мъртъв.

— За това има медицинско удостоверение.

— Той не искаше да умре!

— Да, но никой не го е питал. Никого не питат, когато се стигне до това.

— Но той никога не би минал на червено! Беше добър шофьор.

— Не знаем дали е преминал на червено, или просто е загубил контрол над колата, но е бил на кръстовището, когато не е трябвало.

Пам направи усилие да разбере накъде бие Джон:

— Говориш така, защото го мразиш!

— Говоря така, защото така казаха и свидетелите. Камионът е минавал на зелено.

— Не може да бъде! — извика тя, но вече се беше натъкнала на най-убедителния аргумент. Джон се държеше странно, по-сдържано от обикновено. Освен това изглеждаше много блед и уморен. Примиряваше се с протестите й, без да вика, без да я нарича разглезена досадница. Това беше най-невероятното от всичко. За пръв път в живота й се прииска той да се държеше гадно.

Сега Джон прокара пръсти през косата си, която изглеждаше доста рошава.

— Той е мъртъв, Пам. Няма го. Не можаха да направят нищо, за да го спасят.

Тя поклати глава и започна да отстъпва назад.

— Къде е мама? Тя е била с него, знам, че е била.

— В болницата. Тежко ранена, но е жива.

— Искам да я видя.

— Утре. Току-що я вкараха в операционната. Няма да бъде в стаята си до сутринта.

Пам не попита какво й беше. Не искаше да мисли, че има нещо, не искаше да знае.

— Тогава ще мога ли да я видя?

Той кимна и наистина удържа на думата си. Не че от това й стана по-добре. На следната сутрин в болницата Патриша не можа да говори с нея. Не можа да каже, че всичко ще се оправи. Не можа да каже, че Джон греши, че Юджийн бе отишъл в Мейн и ще се върне след няколко дни. Беше твърде натъпкана с лекарства. Така че Пам се върна у дома не по-малко разтревожена.

След това започнаха да идват телефонните обаждания и посетителите. Обстоятелствата като че ли започнаха да се развиват в полза на Джон. Отбиваха се най-различни хора от офиса, също и от обкръжението на Патриша. Обаждаха се от Тимини Коув, даже и някои от майките на Памините приятелки. Джон посрещаше обажданията и посещенията с печално изражение, което Пам намираше за противно. Но той не беше единственият опечален в къщата. По-късно същия следобед Пам слезе в кухнята и завари Марси, обляна в сълзи. Тогава й стана ясно, че Юджийн наистина вече го няма.

Погребението беше в понеделник. Джон се опита да го направи в тесен кръг, като обясни на Пам, че било заради несигурното състояние на Патриша. Пам подозираше, че това беше само извинение. Подозираше, че Джон не иска много хора, защото това щеше да отдаде твърде голяма почит към човека, когото мразеше.

Обаче не можа да установи контрол над тълпите на погребението в Тимини Коув. Целият град, заедно с пълни коли хора от околните територии, даже и от столицата на щата, дойдоха да кажат последно сбогом на Юджийн. Те можеха да дадат някаква утеха на Пам, но веднага след погребалната служба Джон я напъха в черната лимузина и още същата вечер я върна в Бостън.

Пам беше твърде разстроена, за да плаче или протестира. Съзнанието й казваше, че Юджийн е мъртъв, но сърцето й продължаваше да го очаква да се обади или да застане на вратата и да се засмее със силния си смях. Освен това чакаше Патриша да се обади от болницата и да каже, че се чувства добре и че скоро ще се прибере у дома.

Но Юджийн не се засмя, а Патриша не се обади. Остана в сънливо състояние, което приличаше на кома, но докторите го наричаха сериозна депресия. Пам я посещаваше всеки ден, но Патриша нито веднъж не показа, че забелязва присъствието й.

Така че Пам задаваше многобройни въпроси на Джон, но след погребението той беше погълнат от работа. „Опитвам се да събирам парченцата“ беше фразата, която използваше най-често, и Пам много добре усещаше обидата, която се съдържаше в нея. Също така знаеше, че това не беше истина. Предприятието беше стабилно. Джон обаче сега пускаше в действие всички неща, на които преди Юджийн се бе противил. Така че сега имаше твърде малко време за Пам.

Докторите бяха тези, които отговаряха на въпросите й. От тях научи, че майка й има нараняване на гръбнака и е безчувствена от кръста надолу.

— Парализирана ли е?

— Точно така — каза й лекарката, докато двете седяха на креслата в края на коридора.

— За колко време?

— Още не знаем.

— Но нали скоро ще знаете? — попита Пам, без да я интересува, че изглежда изплашена. Тази лекарка й харесваше най-много от всички. Беше млада и говореше тихо. Имаше по-добър подход от мъжете и бе много нежна с Патриша.

— Щом спадне отокът и раната зарасне, ще можем по-добре да преценим състоянието на майка ти.

— А когато това стане, тя ще може ли да ходи?

— Не знаем.

— Ще ходи. Трябва да ходи! Когато се почувства по-добре, ще започне ли и да говори?

— Вероятно — лекарката направи пауза, наклони глава на една страна и попита: — Казала ли ти е нещо досега?

— Не. Тя не спи. Просто гледа към стената.

— Разстроена е.

— Заради мен ли?

— Не. Може би заради себе си.

— Но защо? Катастрофата не е станала по нейна вина!

— Понякога, когато хората преживяват травма като майка ти, не могат да мислят толкова ясно като мен и теб.

— Това нали също ще се промени?

— Надяваме се.

— Кога?

Лекарката сви рамене, усмихна се тъжно и поклати глава:

— Наистина не знаем, Пам.

Пам мразеше такива отговори, също както ги мразеше и Юджийн.

— Не може да няма начин да й помогнем!

— Има. Можеш да я посещаваш, както досега, и да й говориш. Разказвай й какво е станало в училище. Казвай й колко ти липсва и как искаш да се прибере у дома. Питай я дали не иска да й донесеш нещо. Тя ще те чува, дори и да не ти отговаря.

Пам повярва, че това беше начинът, и започна да говори. Разказваше на Патриша какво бе правила през деня и какво възнамеряваше да прави на следващия. Казваше й колко й липсва и колко нека тя да се върне у дома. Казваше й за всички неща, които можеха да правят заедно, когато Патриша се почувстваше по-добре.

За нещастие обаче не можеше да й каже нещата, които наистина искаше да й каже, защото се страхуваше да не я разстрои още повече. Не можеше да й разправи за погребението и за това колко много хора бяха дошли в Тимини Коув. Не можеше да й каже колко много й липсва Юджийн. Не можеше да й каже, че се страхува, задето целият й живот се бе променил, задето никога повече няма да може да отиде в Мейн и да се забавлява, както преди. Не можеше да й каже колко ужасна е къщата, колко тиха и мрачна, или как Джон прави какво ли не, за да я дразни в редките случаи, когато си е у дома. Той не говореше с нея, а на нея. Не го интересуваше какво мислеше или правеше тя. Нямаше търпение да изслуша страховете й.

Но Пам ходеше ден след ден в болницата, която се намираше недалеч от къщата, ден след ден говореше, докато накрая вече нямаше какво да каже. Тогава просто стоеше на стола близо до леглото на майка си, пишеше си домашните или гледаше телевизия. От време на време й се приискваше да се свие до Патриша на твърдото бяло легло и да си поплаче, както отдавна копнееше да направи. Най-често обаче просто гледаше майка си и очакваше някакъв знак, че тя забелязва присъствието й.

Той дойде след месец. Патриша я погледна и й се усмихна леко и тъжно, а Пам се почувства толкова щастлива, колкото не бе била от много дни. Но новините, които дойдоха почти по същото време, не бяха добри. Гръбнакът беше засегнат завинаги. Патриша никога повече нямаше да може да ходи.

Дали заради тези новини, или заради депресията, в която бе изпаднала след катастрофата, Патриша и след това не показа никакво съществено подобрение. Пам беше сигурна, че майка й се беше предала. Нищо, което момиченцето казваше, за да я окуражи, не постигна резултат. От време на време Патриша я поглеждаше и й се усмихваше кратко, но иначе си оставаше във все същата черупка от мълчание, в която се беше затворила след катастрофата.

Два месеца по-късно лекарите препоръчаха Патриша да бъде преместена.

— Защо да не може да си дойде у дома? — попита Пам Джон, след като той й съобщи решението им. Двамата вечеряха в огромната трапезария, където той винаги настояваше да се храни. Смяташе това за изискано. Пам пък намираше залата за твърде празна.

— Защото тя не е добре.

— Но вече не е на никакви апарати — възрази Пам. Чувстваше, че през последните няколко месеца бе видяла достатъчно, за да заслужава по-смислен отговор. — Някои пациенти са омотани с толкова много тръби, че едва ги виждаш. Мама не е така. Тя не е на апарати, нито в гипсово корито, нито нищо! Даже и не взема много лекарства.

— И все пак не е добре.

— Тогава защо не си дойде у дома и не й наемем сестра?

— Тя има нужда от нещо повече от медицинска сестра.

— Тогава ще наемем всичко, от които има нужда.

— Пам — каза той, като остави вилицата и погледна към сестра си така, сякаш беше малоумна. — Тази къща не е приспособена за парализирани хора.

Пам се вбеси от тона му. Вбесяваше я това, че Джон можеше да яде, сякаш всичко си беше нормално, когато току-що беше станало още по-лошо в трагедията, която като че ли нямаше край.

— Не я наричай така!

— Точно такава е. Не е ли вече време да бъдеш честна със себе си? Майка ти е парализирана.

— Знам това — каза Пам, като се опитваше да звучи възможно най-спокойно и зряло. Щеше да й се наложи да бъде и двете, ако искаше да се пребори с Джон. — Тя никога повече няма да може да върви, но това не означава, че няма да се научи да се движи в количка. И лекарите го казаха. Също и рехабилитаторът. А това, че не може да ходи, не означава, че не може да си дойде у дома. Ние не сме бедни. Можем да си позволим да направим всичко необходимо, за да може тя да се движи из къщата с количка. Бях там, когато рехабилитаторът й каза това.

— И какво отговори Патриша?

Пам много добре си спомняше този момент. Беше толкова сигурна, че майка й ще покаже поне някакво вълнение.

— Беше доста уморена. Бяха работили доста време върху краката й.

— И каза ли нещо?

Пам помълча малко и накрая призна:

— Не.

Джон започна отново да се храни:

— Аха!

— Но ще се чувства по-добре у дома. Сигурна съм, Джон! Ще бъде тук с нас и с вещите си. Можем да превърнем библиотеката в нейна спалня, така че тя няма да има нужда да изкачва стълбите. Повечето от вратите са достатъчно широки и количката ще може да минава през тях. Така че ако се монтират тръби в тоалетната…

— Нещата не са толкова прости. Има и други фактори.

— Какви фактори?

— Психически.

— Депресията й ли? Но има и друг начин да се борим с нея. В болницата при нея идваше психиатър. Може да идва и у дома. Ако спазва предписанията му достатъчно дълго време…

— Пам, разбери най-сетне, тя не иска да си дойде у дома!

Пам обаче отказваше да повярва:

— Разбира се, че иска!

— Казвала ли ти е такова нещо?

— Не, но това нищо не означава. Тя и без това не говори много.

— А това не ти ли говори нищо? — попита той лукаво.

Стомахът на Пам се обърна. Тя положи доста усилия да запази самообладание.

— Говори ми, че е разстроена от катастрофата, но ние вече знаем това. Разстроена е за татко, разстроена е от себе си. Не може да говори с мен, докато не превъзмогне тези неща — една от сестрите й го беше казвала и звучеше съвсем правдоподобно. — Затова и в болницата при нея идваше психиатър.

— И какво според теб му казва тя?

— Не знам. Не съм била там, когато е идвал.

— Казва му — рече той бавно и отчетливо, — че не иска да си дойде у дома. Защо най-сетне не приемеш това? — и пъхна голямо парче месо в устата си.

— А ти как можеш да го приемаш? — извика Пам, като запрати всичките си добри намерения по дяволите. — Как можеш да ядеш така, Джон? Това е отвратително! Не си ли поне малко разстроен? — тя хвърли ленената салфетка на масата и стана. — Не, не си! Тези неща не те безпокоят! Ти превъзмогна смъртта на татко още в минутата, когато го спуснаха под земята, и сега нямаш търпение да изпратиш майка ми по-надалеч!

— Сядай, Пам.

— Не съм гладна!

— Трябва да ядеш. Ако не си здрава, няма да можеш да посещаваш майка си.

Заплахата обаче беше напразна.

— И без това няма да мога да я посещавам. Нали ще я изпратиш някъде си в Уесли. Не мога да ходя дотам пеш.

— Марси ще те кара.

— Но не всеки ден!

— Разбира се, че няма да е всеки ден. И без това не би трябвало да я посещаваш всеки ден. Няма да й се отрази добре.

— Но тя ми е майка!

Тук Джон изгуби търпение. Той постави ръце от двете страни на чинията си и каза:

— Точно сега тя не иска да бъде твоя майка. Не виждаш ли? Има сериозни физически и психически проблеми и за да може изобщо някога да ги превъзмогне, ще има нужда известно време да е сама. Ти я посещаваш всеки ден и това не й помага ни най-малко. Така че я остави на мира, за Бога. Дай й малко почивка!

Стомахът на Пам се преобърна още веднъж. Джон винаги намираше начин да я накара да й се доповръща. Тя наведе глава и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — излая той.

— Горе. Не се чувствам добре.

— Това е, защото стомахът ти е празен.

Но Пам продължи, изкачи стълбите до стаята си и се сви в леглото. Не повърна, но и не беше гладна, когато Марси се качи горе с поднос.

— Хайде, миличко, трябва да ядеш.

Пам продължаваше да гледа упорито напред.

— Нищо няма да се оправи. Това е. Няма да се промени.

— Разбира се, че ще се промени.

— Не. И двамата ги няма вече.

— Не е вярно! Майка ти е през една пресечка, а когато я преместят, ще бъде само на известно разстояние с кола.

— Да, но нищо не я интересува, Марси! Вече не иска да ми бъде майка!

— Разбира се, че…

— Не. И това не е просто заради катастрофата. Отдавна не искаше да ми бъде майка. Когато имах татко, това като че ли нямаше голямо значение, но сега нещата се промениха. Аз не я интересувам! Как може една майка да прави така?

— Тя е болна, миличко. Не се чувства…

— Дори и къщата не я интересува. А тя винаги е обичала тази къща. Обичаше я почти толкова, колкото обичаше татко.

Марси отмахна една къдрица от челото й.

— Тя тъгува, Пами. Тъгува за баща ти, а това понякога е страшно трудно.

Пам обърна главата си върху възглавницата и вдигна поглед.

— Ами аз? Аз не съм умряла и имам нужда от нея. Постоянно й го казвам, но тя не иска да ме чуе. Не знае ли, че и на мен татко ми липсва? Не знае ли колко самотна се чувствам без тях двамата? Единствения, когото имам, е Джон, а той е по-лош от всякога. Радва се, когато съм нещастна. Не мога да повярвам, че ме оставиха сама с него!

— Ти не си сама. Имаш мен. Аз никога няма да те напусна.

Пам хвана ръката й и я стисна здраво. Искаше й се да вярва, но толкова много от нещата, в които бе вярвала, се бяха сгромолясали! Вече не беше сигурна на кое можеше да има доверие. Знаеше, че ако зависеше от Марси, тя никога нямаше да я напусне, но понякога нищо не зависеше от хората. В крайна сметка и Юджийн не бе имал никакво намерение да я напуска.

Все пак прие утехата на Марси, защото нямаше към кого другиго да се обърне. На следващата седмица Патриша беше преместена в малка частна болница в Уесли. Пам я посети веднъж, но бе приета с такова безразличие, че не повтори посещението. Това й причиняваше невероятна болка.

С времето болката се превърна в гняв. Пам беше сърдита на Патриша, задето я отблъскваше, задето отказваше да се оправи, задето лежеше в полукататонично състояние в болницата, когато дъщеря й се нуждаеше от нея. Също така се сърдеше и на Юджийн. Той я беше предал, изпречвайки колата си на пътя на камиона, а след това беше довършил предателството, като я бе изоставил. Но най-много Пам се сърдеше на Джон, задето бе останал жив.

Сега той се явяваше неин законен настойник, което до голяма степен я поставяше в пряка зависимост от благоволението му. Той управляваше не само компанията, но и къщата. Държеше се учтиво с Пам, но тя имаше нужда от топлота и смях, от някого, с когото да си говори, от някого, когото да прегръща, когато се чувстваше отчаяна. Марси понякога вършеше това, но тя не беше от нейното семейство.

Джон беше от семейството й и тъкмо това я отчайваше. Чувстваше се самотна и изплашена. Затова известно време тя се опитваше да достигне до сърцето му. Убеждаваше сама себе си, че дори и той да не показва топлота към нея, след време можеше и да започне. Пам се стараеше да се държи възможно най-приятно. Чакаше го да се върне от работа така, както някога бе правила Патриша. Интересуваше се как е прекарал деня си. Говореше тихо и избягваше да го ядосва.

Не се получи нищо. Джон като че ли знаеше какво правеше тя и, изглежда, се забавляваше. След това обаче му омръзна и й обърна гръб, както преди. Никога не я попита как се чувства или как е прекарала деня си, нито пък някога й предложи да прекарат известно време заедно.

Засегната за кой ли път вече, Пам се отдръпна, но болката и гневът й останаха. За да избяга от тях, тя се посвети на училището. Ходеше да играе баскетбол, за да удължи деня, и прекарваше повече време с приятелките си. Когато я поканеха да преспи у някоя за една нощ или за уикенда, тя винаги приемаше. Тринадесетте бяха възраст за общуване, а тя беше доста контактна. В опитите си да отблъсне другите мисли настрани, седеше с приятелките си в техните стаи и поне за мъничко се смееха за това и онова, подиграваха се на учителите, замисляха страхотни експедиции й си мечтаеха да ходят с най-готините момчета от горния клас.

Смехът й угасваше веднага щом влезеше вкъщи. Къщата беше твърде голяма, твърде тиха и твърде празна. Присъствието на Джон бе истинско мъчение. Той продължаваше да бъде все така погълнат от бизнеса и това, изглежда, му се отразяваше добре. Пам бе изпълнена с болка, която се надигаше и спадаше и отново се връщаше, докато накрая момичето добиваше чувството, че ще експлодира от нея.

В началото на март вече копнееше за Мейн. За нея той представляваше всичко, което беше правилно, и макар да знаеше, че без Юджийн там щеше да е различно, се нуждаеше от хората и нещата, които бяха имали толкова голямо значение за тях двамата. Не беше ходила там от погребението. Никога не бе отсъствала от Мейн толкова дълго време. Джон ходеше там само през седмицата, докато тя беше на училище. Беше го молила много пъти да я вземе със себе си, но той винаги отказваше.

— Ваканцията ми започва от следващия петък — каза му тя една сутрин на закуска. В отговор той само обърна страницата на „Уол Стрийт Джърнъл“. — Мислех си дали не бихме могли да отидем с Марси до Мейн — зачака в мълчание, което й се стори безкрайно. — Джон?

— Марси беше там миналия месец, а преди това за Коледа — отвърна той и продължи да си чете вестника, сякаш темата за ходенето на Пам в Мейн за ваканцията не заслужаваше вниманието му.

— Майка й имаше проблеми, затова Марси трябваше да си отиде. Но ти и двата пъти не ми позволи да я придружа. Сега наистина искам да отида, Джон.

— Няма какво да правиш там.

— И тук няма какво да правя. Ваканцията е цели две седмици. Повечето от приятелките ми ще заминат някъде със семействата си.

Това изобщо не успя да привлече вниманието му. Той спусна вестника надолу и каза:

— Не мога да отделя две седмици, за да те заведа някъде.

— Не те карам да ме водиш — това беше последното нещо, което искаше от него. — Знам, че си зает. Точно затова казах, че бих могла да отида с Марси.

Той я погледа втренчено цяла минута и отново се върна към вестника си:

— Ще си помисля.

— Наистина искам да отида.

— Казах, че ще си помисля.

— И за теб ще бъде добре. Няма да има нужда да се притесняваш, че стоя тук и няма какво да правя — като че ли наистина щеше да се притесни. — Наистина бих искала да отида!

— Кажи го още няколко пъти — заяви той — и отговорът ще бъде „не“.

Тя не рискува да повтори и през следващите дни се надяваше на крехкия шанс, че той ще каже „да“. Джон я държа под напрежение до срядата преди ваканцията, когато тя не издържа и попита:

— Реши ли вече?

— За кое?

— За Тимини Коув. За моята ваканция.

— О! — Джон тъкмо се приготвяше за излизане и нагласяше вратовръзката си пред огледалото с позлатена рамка в предния салон. Пам се надяваше това обстоятелство да й помогне.

— Реших — каза той. — Мисля, че трябва да останеш тук. Хети иска малко почивка, затова ще имам нужда от Марси да ми готви.

Сърцето на Пам се сви.

— Хети каза ли, че трябва да замине другата седмица?

— Аз й казах, че може да замине другата седмица.

— Тогава нека отида в Мейн през седмицата след това.

— Хети няма да я има две седмици.

— Тя никога не си взима две седмици.

— Е, този път ще си вземе, и не ме гледай така. Не са само твоите интереси в тази къща. Хети работи много, всъщност доста повече от теб. Тя заслужава почивка. Наистина ли си мислиш, че плановете на всички трябва да бъдат съобразени с твоите?

— Не, но Хети може да си вземе почивка по всяко време. Тя не е омъжена. Когато си взима почивка, обикновено се качва на автобуса и отива до някое място, където никога не е била. За нея няма никакво значение кога ще го направи.

— Да, но за мен има — отвърна той и посегна за палтото си. — И тя ще го направи следващата седмица — след това отвори вратата и излезе навън.

Пам хвана бравата, преди да се беше затворила, и извика след него:

— Не мога ли да отида с автобуса?

— Не — отвърна той и заслиза надолу по стълбите.

— Кога ще отида в Мейн?

— Когато аз кажа — извика Джон и влезе в таксито, което го очакваше.

Мартенската ваканция беше най-лошата в живота на Пам. Чувстваше се мизерно, което още повече се усилваше от спомените за предишните мартенски ваканции. Опитваше се да си намира работа. Четеше много, драскаше и скицираше и няколко пъти замъкна Марси на кино. Веднъж излезе на покупки с Хилъри, която бе така добра да я заведе, когато Пам каза на Джон, че пролетните дрехи вече не й стават.

Почти през цялата ваканция валя, така че Пам не можеше да излиза много. Прекара един ден под чадъра си, зяпайки във витрините на Нюбъри Стрийт. Но най-хубаво й стана, когато отиде в музея. Там беше спокойно. Благодарение на усилията на Патриша да направи от нея една идеално образована млада дама, Пам знаеше достатъчно за майсторите, за да оцени работата им. За известно време това я поразсея.

Джон често го нямаше. От четиринадесетте дни, в които Хети отсъстваше, той се прибра за вечеря само пет пъти. Пам беше бясна, защото знаеше, че той можеше лесно да прекара и тези пет вечери навън и да се справи без Марси. Избягваше го, докато той си беше у дома, защото се страхуваше, че ако отприщи гнева си срещу него, ще последва ответен удар. В гърдите й се натрупваше напрежение. Беше радостна, когато ваканцията свърши и тя отново можа да се потопи в училищния живот. Чувстваше се добре, когато беше заета. Болката обаче си оставаше скътана дълбоко и Пам продължаваше да копнее за Тимини Коув.

Тогава Джон даде парти. То беше първото му като господар на къщата и беше нещо като негов дебют. Поне така й каза Хилъри в момент на гняв.

— Той е поканил всички, които са нещо. Иска да покаже, че вече е голям човек и че оглавява „Сейнт Джордж Майнинг“. Иска да ги впечатли. Даже е наел хора да организират всичко. Казах му, че мога да го направя и аз, но той ми отговори, че не знам как се прави това. Честно ли е това, Пам? Аз имам добър вкус и съм компетентна. Нямала съм опит в организирането на партита! Че как бих могла да го придобия, ако от време на време не се опитвам?

Пам обичаше Хилъри. Не й беше никак ясно защо тя винаги искаше да се навърта около Джон, но след като вече го правеше, Пам изпитваше болка от начина, по който брат й я третираше.

— Ти щеше да организираш страхотно парти! Много ми хареса онова за Деня на свети Валентин.

Тогава Хилъри беше поканила Джон и няколко свои приятели от „Глоуб“ на вечеря в малкия си апартамент в Бак Бей. И тъй като един от гостите попита дали не може да доведе и дъщеричката си, Хилъри настоя да дойде и Пам. Апартаментът изглеждаше прекрасно, храната беше чудесна, а свежите цветя, които изпълваха жилището, бяха подредени с вкус. Джон, разбира се, не оцени това, но Пам не пестеше похвалите си.

Тя така и не разбра какво мислеше Джон за останалата част от партито. Той никога не споделяше с нея чувствата си към Хилъри, въпреки че Пам при всеки удобен случай подмяташе добри думи за нея. Момиченцето обичаше присъствието на Хилъри и нямаше да има нещо против, ако Джон се оженеше за нея.

Само че тогава бракът му не беше главният проблем. Главният проблем беше партито, което той даваше и за което бе ангажирал Хилъри да снове из тълпата гости и да проверява дали всички имат достъп до бара и до подносите с вино и закуски.

Пам вече започваше да се чуди каква ли роля беше отредена за нея. Не знаеше дори дали ще бъде поканена. Джон не бе казал нищо за купуването на нова рокля, а момиченцето знаеше, че щеше да има нужда от такава.

Седмица преди партито той постави въпроса така, че прогони всяка мисъл за нова рокля.

— Искам ти и Марси да заминете в Тимини Коув за уикенда. Тук ще бъде истинска лудница и само ще ни се пречкате.

Фактът, че не я искаше за партито, може би щеше да я обиди, ако другият вариант не беше толкова желан. Пам броеше дните до заминаването. Прекарваше времето си в планове какво ще направи първо, после второ и така нататък. Не смееше да сподели вълнението си с Джон, защото ако той разбереше колко голямо значение имаше за нея това пътуване, щеше да го отмени от чиста злоба. През тази седмица Пам вървя около него на пръсти, като се стараеше да бъде невидима и да не му дава и най-малкия повод за гняв.

Разкъсвана от вълнение и страх, Пам едва изкара седмицата. Не спеше добре, нито пък се справяше в училище. В четвъртък вечерта, когато беше сигурна, че Джон ще каже нещо, той не го направи. Не си беше вкъщи и когато тя влетя у дома от училище в петък следобед. За половин час двете с Марси се приготвиха и тръгнаха.

Пам се почувства в безопасност едва когато излязоха извън града и поеха по магистралата, която водеше на север. Тя се отпусна назад в седалката. Продължаваше да изпитва същото вълнение. То нарастваше, но не беше единственото чувство. Пам си спомни последния път, когато бе ходила на север, за погребението на Юджийн. Оттогава се бяха случили много неща и в гърдите й се върнаха с нова сила страхът, мъката, гневът, тревогата и самотата. Когато пристигнаха в Тимини Коув, Пам вече имаше чувството, че ще се задуши от тях.

Влетя в къщата, която Дийни поддържаше отворена и почистена, втурна се в стаята си и се преоблече в джинси и стара риза, която баща й й беше дал да боядисва с нея преди години. Не й беше толкова голяма, както тогава, но Пам я обичаше заради палитрата от цветни петна. Тя се върна долу и извади от шкафа старото си яке. То издаваше стара и позната миризма.

— Пами? — каза Марси, когато Пам влезе при нея в салона.

— Трябва да изляза.

— Дийни е оставила вечеря. Да я стопля ли?

— Може ли малко по-късно? — попита Пам и преглътна мъчително заради болката в гърдите си. — Може би искаш да отидеш на гости на майка си?

— Ще те почакам тук.

— Недей, Марси. Ще се позабавя. Иди на гости на майка си. Така ще се чувствам по-добре.

Марси се поколеба.

— Сигурна ли си?

Пам можа само да кимне. В следващия момент вече беше излязла през вратата и тичаше надолу по улицата. В Тимини Коув сега беше време за вечеря. Малкото хора, които все още бяха в дворовете или до портичките, й махваха, когато тя мина тичешком покрай тях, но Пам не се спря. Тичаше, за да потуши страданието в гърдите си, тичаше и тичаше, без да я е грижа, че косата се измъкна от панделката й или че панделката изхвръкна и падна на земята при един порив на вечерния вятър. Не чувстваше хладния въздух, не чувстваше нищо, само нуждата да тича и тича.

Когато стигна до къщата на Кътър, вече беше останала без дъх, но на душата й бе все така неспокойно. Тя потропа на вратата и извика:

— Кътър? — почака задъхана и отново потропа. — Кътър?

Когато не получи отговор, Пам седна на най-горното стъпало, притисна се до колоната, сви колене до гърдите си и зачака. И през ум не й мина мисълта, че той можеше да е излязъл в петъчната вечер по мъжки и лични работи, че можеше да не се върне до късно, до сутринта или даже и след това. Тя просто се притискаше до колоната, свиваше още по-здраво колене до гърдите си и чакаше.

Не след дълго се чу ревът на мотора му. Пам се изправи. Когато я видя, Кътър забави ход и без да сваля поглед от нея, прибра мотора в навеса до къщата. След това взе една кафява хартиена кесия и се приближи. Не каза нито дума, просто я гледаше и поглъщаше чертите й една по една. Най-накрая очите им се срещнаха.

Пам отново почувства същото задушаване. Вълната от емоции, толкова дълго потискани, сега се събра и започна да напира в гърдите и гърлото й. Тя направи опит да се усмихне, но в изтънелия й пресеклив глас пролича отчаяние:

— Искаш ли да се поразходим, Кътър?

Той я погали с пръсти по бузата.

— Разбира се.

След това остави хартиената кесия на верандата близо до вратата, хвана Пам за ръката и я поведе покрай къщичката към гората.

Пам познаваше добре пътя, в миналото го беше изминавала много пъти. Сега обаче стискаше здраво ръката на Кътър и го оставяше да я води. Пусна го едва когато стигнаха до потока, пристъпи до брега и клекна. Зад себе си усещаше присъствието му. Нещо в неговата здравина и топлота беше толкова истинско, толкова силно и толкова приличаше на Юджийн, че всичко, което тъй дълго беше потискала в себе си, я изпълни и преля. Тя пъхна лице между коленете си и заплака.

Кътър измърмори нещо, но гласът му беше неясен, звучеше някъде иззад дебрите на нейната мъка. Той я прегърна и я притисна към себе си, за да я утеши. Не говореше, не й каза, че не трябва да плаче. Прегърна я още по-здраво, когато риданията се усилиха, галеше я по косата, когато станаха по-слаби, притисна лицето й до гърдите си, когато тихите тъжни стонове се успокоиха.

След малко ръцете й престанаха да стискат толкова здраво ризата му. Притиснала буза плътно до гърдите му, тя прошепна:

— Той ми липсва, Кътър! Страшно ми липсва.

Кътър хвана една къдрица, която беше паднала на бузата й, и я пъхна зад ухото й.

— Знам. И на мен също.

Пам се досещаше, че е така и може би затова бе изпитвала такава огромна нужда да го види.

— В Бостън чувствам страхотна празнота, когато си помисля за него — тя си пое пресекливо дъх. — Смятах, че тук ще бъде по-добре, но когато днес пътувахме за насам, си спомних всичките пъти, когато ме е очаквал. След това стигнахме до центъра на града и накъдето и да погледнех, той беше там. Но всъщност го нямаше. Къщата си беше все същата, но и някак различна и аз си помислих, че ще умра, ако не те намеря. Тичах през града като луда, сигурно за такава са ме помислили хората.

— Не, те никога няма да си помислят такова нещо за теб. Всички те обичат.

— Обичали са татко.

— И на тях им липсва.

Мислите й полетяха назад, към деня на погребението, когато толкова много хора бяха дошли да се сбогуват с него. Спомни си лицата им, огромния ковчег и как той беше изчезнал в земята. Пам отново заплака.

— Съжалявам — каза тя между две хълцания.

— Недей — каза той и гласът му звучеше също тъй разстроено като нейния. — Имаш нужда от това. Аз също. Това ни помага за всичко, което чувстваме в момента.

— И теб ли те боли?

— Обичах баща ти — каза Кътър с внезапна ярост в гласа. — Той направи за мен повече, отколкото който и да било на тази земя. Обичах го така, както бих обичал и собствения си баща, стига той да струваше пукнат грош… — гласът му пресекна.

Пам продължи да се притиска към него, докато отново възвърна самообладанието си, но даже и тогава не се отдръпна. Пулсът на Кътър бе най-успокояващото нещо, което беше чувала от месеци насам.

След малко той я попита за Патриша и Пам му разказа. Също така му разказа за Джон, как всичко зависеше от него, за Хилъри и за това колко добра беше тя, за училището, за приятелките си и за Марси. После разпита Кътър и той й каза за положението в планината и за това как всичко се беше затегнало под управлението на Джон. Разказа й застарите й приятели, какво правеха и как живееха.

След известно време вече седяха с лице един към друг в тъмнината. Не се докосваха, но се чувстваха по-близки от всякога.

— Какво ще правим, Кътър? — прошепна Пам.

— Ще продължим да живеем. Точно това би искал и той. Ще продължим да живеем и ще се опитваме да се оправяме възможно най-добре.

— Но понякога е толкова трудно! Иска ми се да плача и да викам, толкова се ядосвам. Това, което се случи, не е честно. Не е честно, че татко умря, че мама е в болница и че аз съм принудена да живея с Джон. Животът не би трябвало да е такъв!

— Да, но е, и само силните оцеляват. Ти си силна, Пам! Ще се справиш.

— Но толкова ме боли…

— Знам — каза той и я притегли към себе си за последен път, след това се изправи и я издърпа нагоре. — По-добре да те закарам у вас.

— Ще бъдем тук през целия уикенд. Мога ли да те видя пак?

— Разбира се.

На половината път към къщичката Пам каза:

— Татко много те обичаше. Наистина.

— Не знам.

— Обичаше те. Искаше да ти остави нещо в завещанието си. Знаеше ли това?

След известна пауза Кътър отговори:

— Веднъж ми спомена такова нещо. За Малкия Линкълн.

— Не знам какво стана — каза тя, като си спомни кавгата между баща си и Джон. — Чух го да го казва на Джон и беше твърдо решен. Той не би променил решението си, не и по този въпрос. Мисля, че му се искаше ти да си му син, не Джон, и че Джон знаеше това — вдигна поглед към него. Осветеното му от луната лице беше цялото в твърди упорити ъгли, които би трябвало да й изглеждат груби, но не бяха, просто не можеха. За нея Кътър беше нещо специално — Джон ще бъде бесен, като разбере, че първото нещо, което съм направила тук, е да дотичам да те видя.

— Е, ами тогава просто няма да му кажеш — рече предизвикателно Кътър. — Аз също няма да му кажа, така че той никога няма да разбере, освен ако няма шпиони. Прав ли съм?

За пръв път от цяла вечност насам Пам се усмихна.

През този уикенд тя се усмихна още много пъти. Видя се с всичките си приятели и въпреки че не можа да се освободи от чувството, че някой липсва, тяхното присъствие й подейства успокояващо.

Присъствието на Кътър беше най-хубавото нещо. Животът му беше коренно различен от нейния, но въпреки това той я разбираше много добре. Когато беше с другите, тя усещаше, че се грижеха за нея и я пазеха, тъй като обичаха Юджийн, а тя бе негова дъщеря. Но все пак не можеше да се освободи от чувството си за самота. Когато беше с Кътър, това чувство изчезваше. По тази причина започна да използва всяка възможност да се измъкне от Джон и да дойде в Тимини Коув. Оказа се изненадващо лесно, но това нямаше нищо общо с някаква любезност или състрадание от страна на брат й. През уикенда на онова първо парти през април той бе открил, че му харесва да има къщата изцяло на свое разположение, което не пропусна да й каже грубо. Това обаче не я интересуваше. За нея най-важно беше да ходи в Мейн. Там тя бе по-щастлива, отколкото можеше да бъде, когато и да било в Бийкън Хил с Джон.

Кътър беше най-скъпият й приятел. Понякога си говореха в къщичката му или се разхождаха из гората до потока. Понякога отиваха до планините, където той работеше, и Кътър я развеждаше из новооткритите мини. Понякога той я наблюдаваше как драска с пръчка в пръстта или с молив по гърба на плика от заплатата му. Пазеше всичките й скици, закачени на стената близо до лавицата с книги, и беше особено очарован от тези на турмалините в различни стадии на обработка.

— Бих носила това на пръстен — му каза тя веднъж и когато той я попита как би изглеждал този пръстен, Пам нарисува и него, а след това изпита задоволство от възхищението му. Тя знаеше, че хората го смятат за труден характер, но никога не усети нещо такова. Виждаше как понякога погледът му ставаше по-остър, когато се ядосваше, как заставаше нащрек, когато беше в града, но в следващия момент поглеждаше към нея и всичко в него омекваше. Това я караше да се чувства особено. Харесваше й вълнението, което изпитваше, когато беше с него. Подобно на Юджийн, Кътър беше спонтанен и не се подчиняваше на никакви догми. Обичаше за говори за книгите, които беше прочел, или за това какво възнамерявали да направят във Вашингтон, за да помогнат на местните млекопроизводители. Никога не беше пътувал, никога не беше ходил на театър, опера или балет. Нямаше костюм, нито пък мислеше да напуска Тимини Коув, за да обходи света. И все пак той бе най-интересната личност, която Пам познаваше.

Разбира се, Джон научи за срещите им. Пам не разбра как, но когато той я попита, тя излъга. Заяви, че била срещнала Кътър случайно и че не била нейна грешката, задето вървяла по улицата по същото време, когато и той минавал.

Джон я предупреди това да не се случва отново, а Пам кимна и обеща. Само че усмивката й беше още по-широка следващия път, когато пристигна в Тимини Коув и отиде право в къщичката на Кътър в гората.