Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coast Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Крайбрежен път

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–655–0

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Тъй като в петък сутринта все още нямаше промяна в състоянието на Рейчъл, Джак потърси за консултация своя лекар в града, Уилям Брийн. Той беше най-добрият, Джак не се съмняваше в това. Беше му препоръчан не само от Тина, но и от Виктория — тя му беше пратила факс със съвсем същото име.

Консултацията се осъществи по телефона в офиса на Стив Бауер. Освен Бауер там бяха Кара Бейтс и Синди Уинстън.

Изпратиха до компютъра на Брийн последните изследвания на Рейчъл. Бауер ги анализира устно. Кара ги интерпретира въз основа на наблюденията си върху пациента. Синди описа липсата на реакция от страна на Рейчъл по време на къпане и обръщане, както и различните упражнения за раздвижване.

Джак все си мислеше, че милионите, давани всяка година за научни изследвания, сигурно бяха довели до измислянето на някаква лечебна процедура или лекарство за случаи като при Рейчъл, но накрая Брийн каза:

— Бих искал да ви кажа, че може да се направи и нещо друго, но уви — дори да беше при нас в Сан Франциско, пак щяхме да правим същото. Нейният случай е типичен. Тя поддържа едни и същи показатели. Все още е в четвъртия ден.

Джак не бе предполагал, че комата може да трае повече от два дни, и го сподели с лекаря.

— Е, щеше да бъде много хубаво, ако беше така — отвърна лекарят, — но травмите по главата се лекуват бавно. Общото й състояние по скалата на Глазгоу е стабилно.

— Да — отбеляза Джак, — в долната граница.

Беше научил за скалата на коматозните състояния по Глазгоу, но Рейчъл нямаше никакво открехване на клепачите, не реагираше на говорни и двигателни дразнения — значи имаше най-ниския индекс по скалата.

— Да, но данните показват, че състоянието й не се влошава.

— А ще се влоши ли? — попита Джак. — Може ли състоянието й внезапно да се влоши? — все още чувстваше как се стяга стомахът му всеки път, когато звъннеше телефонът или когато дойдеше в болницата, след като бе отсъствал дори и за кратко.

— Възможно е — каза лекарят, — но ако това стане, лекуващият екип ще разбере веднага и ще може да действа. При кома трябва да се изчаква. Съжалявам, мистър Макджил. Знам, че не това искахте да чуете, но тези случаи напомнят обезвреждането на бомба — ако избързате, макар и малко, тя може да експлодира.

Докато се връщаше към стаята на Рейчъл, Джак набра номера на Виктория. Тя бе пожелала да се включи експерт в лечението на дъщеря й и той искаше да й каже, че това е направено. Искаше също да й благодари за цветята и да я информира за състоянието на Рейчъл, макар да нямаше все още нищо окуражаващо.

Трябваше да се задоволи с оставянето на съобщение в Ню Йорк. Виктория все още беше в чужбина.

Когато пристигна Бен Уулф, Джак седеше до Рейчъл, неудовлетворен от бездействието си. Размениха няколко любезни реплики за косата й, която бе вдигната нагоре от Катрин и се разстилаше красиво, за леко спадналия оток на лицето й и за кокетната й тюркоазна нощница. След което Джак стана и каза на Бен:

— Говорете с Рейчъл, аз ще се върна след малко.

Бен не представляваше никаква заплаха за него, а той имаше да върши работа.

Обади се на Джил от телефонните апарати в коридора. Щом чу гласа й, веднага се почувства виновен.

— Здрасти!

— Здрасти и на теб! — каза тя с нескрита радост в гласа. — Чудех се кога ще се сетиш, че съм тук.

Чувството му на вина се усили.

— Тези няколко дни бяха ужасни. Децата са много разстроени. Аз съм все още в болницата. Рейчъл още не се е събудила.

— Знам.

— Обаждала си се в офиса?

— Не — Джил въздъхна. — Не исках Тина да разбере, че не си ми се обаждал, затова позвъних в болницата.

Джак се почувства още по-виновен.

— Съжалявам, Джил, толкова много неща ми се струпаха на главата.

— Можеше поне да ми позвъниш — укори го тя. — Не помисли ли, че и аз искам да знам как е Рейчъл?

Тя наистина се интересуваше за бившата му жена, такъв човек беше. А той не можеше да обясни защо не се бе обадил — едно от многото неща, които се бяха загнездили в съзнанието му и го тормозеха.

Джил обаче очакваше отговор, затова той каза:

— Опитвах се да се справя с всичко тук — с работата, с момичетата, с Рейчъл. Направо е кошмарно.

— Само един телефон, Джак. Щеше да ти отнеме десет секунди.

Десет секунди максимум. Но, дявол да го вземе, тя не беше толкова притеснена, колкото бе той.

— И ти можеше да ми се обадиш в Биг Сур — контраатакува той. — Телефонът на Рейчъл го има в указателя.

Последва кратка тишина. След това Джил каза с огорчение:

— Мислех, че си забравил.

— Не бях забравил.

— Помислих си, че за теб не е толкова важно да говориш с мен.

— Не — Джак въздъхна, — просто нямаше какво да ти кажа. Преди малко направих консултация с един от най-добрите лекари в тази област и той също нямаше какво да ми каже. Джил, нищо не можем да направим, само стоим тук и чакаме.

— Ти не ме разбра, Джак. Ако значех нещо за теб, щеше да ти се прииска да чуеш гласа ми. Щеше да бъде някаква утеха.

Как можеше гласът й да му бъде утеха, след като му напомняше за многото нерешени проблеми, които бе оставил в града? Той облегна лакът върху телефона и подпря глава на юмрука си.

— Моментът не е подходящ за този разговор, Джил. Просто недей…

— Това ли е отговорът ти?

Джак въздъхна:

— Не, не е. Но аз тук се боря с нещо дяволски трудно. Имам нужда от малко време.

— Винаги се нуждаеш от време.

— На теб ти беше известно това, когато се запознахме. Знаеше, че животът ми е напрегнат.

— Не смятах, че ще стане още по-напрегнат заради бившата ти жена — каза Джил и внезапно млъкна. — О, боже мой, извинявай, Джак! Беше егоистично от моя страна. Тя е в кома и може да умре.

— Тя няма да умре. Предполагам, че ще се събуди до началото на другата седмица.

— Няма ли да те видя дотогава? — гласът на Джил звучеше предпазливо. — Даже и в събота вечерта?

През последните няколко месеца Джак бе прекарвал всяка събота с Джил, стига да не беше с децата или пък извън града по работа. Винаги очакваше с нетърпение тези съботи. С Джил си почиваше. Тя го стимулираше и физически, и интелектуално. Той наистина я обичаше — но само когато в очите й не се появяваше въпросът Какво ще стане с нас? Тогава се чувстваше като хванат в капан. Така се усети и сега.

— Няма да успея за тази събота — каза той с раздразнение в гласа. Какво си мислеше тя — че може да остави децата си и да замине на три часа път на север в събота вечер? Е, Саманта беше вече на петнайсет и вероятно щеше да има собствени планове, но пък беше още твърде малка, за да кара кола. А те живееха сред гората и майка им беше критично болна. — Ще трябва да остана тук заради момичетата. Има цял куп неща, които трябва да направя за тях в събота и неделя, а и ще ги карам до болницата, за да виждат майка си. Лекарите искат те да й говорят. Казват, че това щяло да я държи на повърхността, а можело и да я върне към живот. Няма да имам време през почивните дни.

— Разбирам те — въздъхна Джил.

Но всъщност не го разбираше. Усети болката й, скрита в тези две думи.

— Може би в понеделник, когато децата са на училище — предложи той, защото в понеделник и без това трябваше да отиде до офиса. — Ще обядваме ли заедно?

Лесно беше да я зарадва. Усмивката й веднага грейна в гласа й:

— С удоволствие.

— Да кажем, в един часа, в „Звездите“?

— Не там! Тук, аз ще сготвя.

Един обяд в нейния апартамент щеше да се проточи дълго. Щеше да е неудобно да се наяде и да тръгне веднага, а той не знаеше с колко време ще разполага. Но Джил значеше доста за него — от жените, с които беше излизал, тя му бе най-близка. Нямаше нищо против дългите му командировки. Държеше се чудесно, когато идваше с него на деловите му вечери. Когато бяха сами, беше очарователна компаньонка и всеотдайна любовница. Няколко пъти се бе срещала с момичетата и се бяха разбирали много добре. Как можеше да не се разбираш с Джил?

— Прекрасно! Очаквам понеделника с нетърпение. Благодаря ти, че прояви разбиране, Джил. В момента за мен няма по-голяма помощ от това.

Затвори телефона с чувството, че е пълен негодник.

Влезе в стаята на Рейчъл, преследван от същото чувство.

Бен тъкмо казваше нещо на бившата му съпруга и погледна към него изчервен.

— Приказвахме за изложбата.

— И какво казва Рейчъл? — не се сдържа да попита Джак.

— Не… много. Обяснявах й, че вие преглеждате картините й. Какво мислите за тях? Да започваме ли организирането на изложбата?

Джак не беше преглеждал картините. Беше влизал в ателието на Рейчъл само за да проверява факса, след което излизаше, без да разглежда нищо. Нарочно, знаеше го. Не можеше да обясни защо постъпваше така, както не можеше да обясни защо не се обади на Джил поне веднъж.

Така че просто отсече:

— Ще започнем да я организираме, ако тя се събуди.

— Ако не се събуди — той махна с ръка.

— Колко картини има?

— Не знам точно, не съм ги броил.

— Може би ще е добре да ги погледна.

— А, няма нужда да биете толкова път само заради това — отново усети собственическото му чувство да взима връх. Човекът може би беше добронамерен, но Джак не желаеше той да се рови в работите на Рейчъл. — Ще ги преброя утре, когато няма да карам децата на училище. Ще бъдете ли в галерията през почивните дни?

— В неделя ще бъда там от дванайсет до пет.

— Ще се отбия при вас тогава — той подаде ръка. — Благодаря ви, че я навестихте. Рейчъл наистина ще ви бъде благодарна за това.

Бен пое ръката му. Погледна към Рейчъл, като че ли искаше да каже нещо, но поразмисли и излезе.

Джак задряма на стола до леглото на Рейчъл. В един момент отпусна глава до ръката й, а в следващия се стресна и се събуди.

— Съжалявам, не исках да ви будя.

Той погледна уморено жената, която беше влязла в стаята. Взети поотделно, чертите й не бяха хубави. Имаше твърде дълъг нос, тясно лице, сребристосивата й коса беше доста рядка. Съчетани обаче, чертите й ставаха доста приятни. Беше облечена в копринена туника и тесни панталони. Излъчваше някаква благост. Освен това около нея се носеше чуден аромат, който идваше вероятно от голямата чанта с цип в ръката й.

Джак стана от стола.

— Познаваме се с вас, нали?

Очите й се усмихваха.

— Аз съм Фей Либерман. Вече съм идвала тук. С Рейчъл сме в читателската група.

— Аха, Фей с хубавите сини цветя — каза той. — Вие сте една от играчите на голф.

Тя се изчерви.

— Ами не съм много добра, но съпругът ми искаше да се пенсионира тук, за да играе голф. Така че си казах, че ще умра от скука, ако не се науча да играя — тя остави голямата чанта на масата до леглото. — Това е ядене. Може би не ви е останало нищо за почивните дни. Помислих си, че може да ви се е приискало вече да си хапнете нещо домашно. Вътре има упътване как да го притоплите.

— Господ да ви благослови! — трогна се Джак. Наистина бяха зажаднели за домашно готвено ястие. — Много мило от ваша страна.

— Нищо не ми костваше. Как е Рейчъл?

— Лежи, слуша, но не казва нито дума.

Фей отиде до леглото и докосна ръката й.

— Аз съм тук, Рейчъл. Донесох малко храна за семейството ти. Не е пилешка супа. Джак има нужда от нещо по-солидно за вечеря. Поне така казва моят Бил. Пилешката супа е за деца и инвалиди. Но ние знаем по-добре, нали? — тя хвърли поглед към Джак. — Рейчъл правеше веднъж в седмицата пилешка супа по моята рецепта, почти през цялата зима. Не че тук става много студено. Нещо ми липсва смяната на сезоните.

— Откъде сте?

— От Нова Англия. След това бях във Вашингтон, съпругът ми беше в Държавния департамент — после се обърна към Рейчъл: — Той се записа в твоя курс по инвестиране.

— Рейчъл води курс по инвестиране?! — възкликна Джак.

Фей се усмихна и махна с ръка, за да разсее недоразумението.

— Рейчъл се записа в този курс. Много й хареса. А ние сметнахме, че така Бил ще има с какво да си запълва времето. Искаме да инвестираме малко пари за нашите внуци. За колеж е още рано да се мисли, но той не става по-евтин. Как са децата?

Децата! Джак погледна часовника си.

— Докато ние си говорим, те чакат да мина да ги взема от училище — той стисна рамото на Фей и погледна към чантата на масата. — Момичетата ще бъдат във възторг. Цяла седмица взимаме храна от заведения. Вие сте една благородна душа!

— Това ми е в кръвта — тя махна с ръка да омаловажи похвалата. — Така правят еврейските майки. Приятен апетит!

 

 

Наистина ядоха с удоволствие — и петимата. Саманта беше поканила Лидия и Шели да преспят в Биг Сур. За тази изненада Джак научи едва когато двете момичета се напъхаха в колата и вече беше неудобно да ги отпрати.

Катрин май беше права — една по-голяма кола щеше да му бъде от полза. Но засега не искаше да избързва.

В чантата имаше пиле във винено доматен сос с моркови и картофи. Стигна за всички. Саманта и приятелките й непрекъснато си отмятаха косите и приказваха, за каквото им дойде наум. Хоуп беше с вързана на тила коса и държеше Гуинивер в скута си. Слушаше ги със страхопочитание. Джак май изпитваше същото чувство. Саманта и компания скачаха от тема на тема със скоростта на светлината и, изглежда, имаха мнение за всичко на този свят. Джак беше заинтригуван от издръжливостта на устите им.

Едва на другата сутрин се досети за истинската причина за преспиването на момичетата у тях.

— Разбира се, че ще дойдат с мен до магазините — му каза Саманта, когато Джак има дързостта да предложи да ги откара по домовете им. — Не мога сама да си избера рокля, а ти не си жена. Щом мама я няма, искам приятелките ми да са с мен.

На Джак му идваше да извика: Абсурд! Двете сте ми достатъчни, нямам нужда от още две. Освен това, не мога да водя цяла армия при майка ти, да не говорим, че не могат да се съберат в колата!

Искаше също да попита: Какво е това под очите ти? Откога използваш молив за очи? Майка ти знае ли?

Но пък не искаше Саманта да се цупи отново точно когато започнаха да се разбират. Затова преглътна и замълча.

Минаха през „Сакс“. Обиколиха и „Бенетон“. След като се отбиха и в други три магазина, той започна да съжалява за решението си. Ако бяха само той и Саманта, щяха да направят покупката веднага и отдавна да са забравили за това.

Хоуп започваше да става неспокойна. Джак — също.

— Последен магазин — съобщи той, когато бяха застанали на ъгъла на улицата и обсъждаха накъде да тръгнат. — Следващият магазин е последен! Мислете добре. Мисля, че в „Сакс“ имаше една подходяща рокля за Саманта.

Момичета продължително се съвещаваха. Когато най-после се съгласиха да се върнат в „Сакс“, Джак се усмихна самодоволно на Хоуп. Усмивката му обаче изчезна, когато видя роклята, която момичетата носеха към касата — не онази в бебешко синьо, която бе имал предвид, а една черна, плътно прилепнала и доста къса.

— А-а, Сам, тази рокля не е ли малко… прекалено…

— Прекалено каква?

— Прекалено дамска за теб.

— Аз съм на петнайсет.

— В нея изглеждаш на двайсет и две.

— Точно това е целта — отвърна тя, като внезапно се усмихна широко.

Тази усмивка преобърна нещо в Джак. Накара го да осъзнае в каква красива млада жена се превръщаше Саманта. Внезапно го заля вълна на радост и гордост, почти веднага примесени със страх. Петнайсет беше близо до възрастта на пълнолетието. Беше ли готов за това? Не. Можеше ли да направи нещо, за да го предотврати? Не.

— Майка ти би ли харесала тази рокля? — попита предпазливо Джак. Подозираше, че тъй като обичаше ярките и пищни рокли, Рейчъл щеше да има възражения.

— Би се влюбила в нея — заяви Саманта и отново му се усмихна подкупващо, подавайки ръка, за да вземе кредитната му карта.

Докато пътуваха от Кармел към Монтерей, Джак сериозно се замисли за нова кола. Лидия и Шели настоятелно искаха да видят Рейчъл, така че и петимата отново се натъпкаха в автомобила, но роклята предизвика суматоха. Такава дребна вещ, а заради нея настана лудница! Отначало Саманта искаше да я окачи. Когато се видя, че няма достатъчно място, реши, че може да я постави легнала, но за това имаше още по-малко място. Джак, който разбираше малко от платове, най-накрая я осведоми, че може да свие роклята на топка и след като я разгъне и облече, тя ще приеме отново формата си, особено като се имаше предвид колко тясна беше. Това като че ли ядоса Саманта. Най-накрая тя се съгласи да я метне на седалката, но очевидно му беше сърдита, което пък означаваше, че всичките му усилия да й угоди бяха отишли напразно. Точно тогава Джак почувства, че би дал дясната си ръка за един нов чероки.

 

 

Купуването на кола беше сериозно начинание. Наистина Рейчъл щеше да има нужда от нещо ново, но даже и да беше будна, когато стигнеха до болницата, нямаше да може да кара кола за известно време, пък и може би щеше да поиска сама да си я избере. Веднъж беше направил избора вместо нея и не искаше да повтаря тази грешка.

Тогава бяха женени от седем години. Червеният й фолксваген беше многократно по-стар от брака им и бе връщан много пъти от гробищата. Все още се движеше, но имаше крайна нужда от нов радиатор. Като мислеше да я изненада, един ден Джак взе колата под предлог, че ще я кара на ремонт, и се върна с ново волво. Можеше да си го позволи, вече бе започнал да печели добри пари. Рейчъл обаче бе неутешима. Скараха се и започнаха да си крещят. Това беше един от първите им големи скандали. Или може би един от последните? Не можеше да си спомни точно. И двамата не обичаха да спорят. Рейчъл бързо се успокои — безсмислено беше да протестира пред свършен факт. С фолксвагена беше свършено, сега имаха волво. Тя отстъпи с достойнство, от което той се почувства още по-зле.

Не беше си спомнял за този скандал от много време. Винаги си бе обяснявал реакцията на Рейчъл като проява на нейната принципност и гордост, феминистката й нагласа изискваше от нея сама да взема решения. По онова време кариерата му беше във възход, а нейната — в застой, защото трябваше да отглежда децата. Рейчъл имаше право да реагира по такъв начин.

Само че тя не бе казала, че иска сама да взима решения, а че иска двамата заедно да взимат решения. Така правели всички семейства.

Но не след дълго тя започна все по-често да взима сама решения, без да се съветва с него. Казваше, че го нямало. Той подозираше, че с това тя му го връща.

Споменът нямаше никаква връзка с настоящето. Той я попита дали иска нова кола. Тя не отговори. Значи трябваше да вземе решението сам. Все пак нямаше да прибързва с покупката.

Можеше да вземе кола под наем, но и това му се струваше дългосрочен ангажимент. В края на краищата, той заместваше Рейчъл само временно — докато се събудеше.

По-добре да почака.

Джак остана по-дълго при Рейчъл. Държеше ръцете й, сплиташе пръсти с нейните. Решеше косата й. Взираше се в лицето й.

Момичетата вече можеха да се оправят сами в болницата — бяха ходили до барчето да пийнат нещо студено, след това — за обяд, а сетне още веднъж — за кисело мляко. Майката на Лидия бе дошла да види Рейчъл и си бе тръгнала с Лидия и Шели. Катрин също дойде и си отиде, както и Чарли с розовия кичур в косата. След нея — и Ян с глупавия си маникюр, пейджъра на майка си и с тена си на играч на голф. Дойдоха и безличните Нели и Том.

Когато имаше други хора в стаята, Джак се оттегляше. Не ги познаваше, те бяха част от живота, който Рейчъл бе водила без него. Е, държаха се любезно и сърдечно. Представяха се и казваха по нещо мило за децата. Но ситуацията беше еднакво неловка и за тях, и за него. Той бе лошият човек сред пълната с добри стая.

Въпреки това остана най-дълго при Рейчъл. Помогна на дежурната сестра да я изкъпе и да раздвижи крайниците й. Стори му се, че устните й са сухи, и отиде да вземе вазелин от стаята на сестрите. Подпря главата й с възглавници, като видя, че е в неудобно положение.

— Кога тръгваме, тате? — питаше Хоуп всеки час. Котката й беше при Дънкан и тя искаше да си я вземе.

Джак я разбираше и въпреки това отлагаше тръгването. Оправдаваше се вътрешно с мисълта, че дежурният през почивните дни персонал не познава Рейчъл и той би могъл да им бъде в помощ. Имаше обаче и нещо друго. Когато стоеше при нея, той се чувстваше по-добре. Усещаше, че присъствието му тук е нещо хубаво в лоши времена. Оставайки при нея, се чувстваше по-добър, по-спокоен. Тук нямаше никакви угризения, не се налагаше да прави никакъв избор — трябваше само да приказва, да помага. Живот в най-основната и най-добрата си форма.

Саманта обаче трябваше да ходи на рожден ден с преспиване у една приятелка, а Хоуп, която напразно се опитваше да чете някаква книга, му хвърляше такива умоляващи погледи, че накрая той отстъпи и се съгласи да си тръгнат.

 

 

Трябваше да отиде до ателието на Рейчъл.

Но след като остави Хоуп при Дънкан, Джак се върна с колата да напазарува в малкия местен магазин. После постави остатъците от пилето на Фей във фурната. Зареди пералнята с дрехи. След това седна отвън под секвоите да подиша горския въздух. Късният следобед беше прохладен и уханен.

Хоуп се присъедини към него и двамата поседяха заедно известно време. Той погали Гуинивер и усети топлината и слабостта й. Молеше се Хоуп да е права, твърдейки, че котката не страда. Защото знаеше, че Хоуп страда.

Трябваше да отиде до ателието на Рейчъл.

Изнесе яденето на масата и бавно започна да се храни. Докато ядеше, разпитваше Хоуп за училището, за приятелите й, за книгата, която чете. Каза й, че е много горд от начина, по който тя се грижи за Гуинивер. Хоуп се разплака, а той се наведе през масата и я прегърна. Все още ухаеше на малко дете, запотена и топла. Джак знаеше, че не е далече времето, когато и тя ще иска къси и тесни черни рокли. Засега обаче тя все още беше олицетворение на невинността.

Искаше да й каже нещо за котката, но не можеше да измисли нищо, с което да я успокои. Затова просто я държеше в прегръдките си. Струваше му се най-уместно.

Когато сълзите й попресъхнаха, той предложи:

— Хей, искаш ли да ми помогнеш?

— С какво? — попита тя още в прегръдката му.

— С картините на мама. Ще трябва да видим докъде е стигнала, за да кажем на Бен какво да прави с изложбата. Все отлагам тази работа.

— Защо?

— Не знам. Предполагам — защото винаги съм харесвал картините й.

— Тогава защо не искаш да ги видиш?

— Не, искам да ги видя — осъзна, че това, което казва, не отговаря на предишните му думи. — Но те винаги ме разчувстват.

— Правят те тъжен ли?

— Не, не тъжен…

— Щастлив ли?

— Не, карат ме да карат ме да чувствам.

Хоуп погледна към него е широко отворени очи, още мокри от сълзите.

— Тя рисуваше морски видри в понеделник. Те са… толкова… хубави. Още са на триножника й. Искаш ли да ги видиш?

Хоуп беше красива не само външно. Беше мила и чувствителна. Сестра й твърде често я потискаше, но не и тази вечер. Тази вечер тя беше малкото момиче, което някога се качваше в скута му и го караше да се чувства като бог.

Той й се усмихна:

— Ако ме заведеш.

Прекараха около час в ателието. След това Хоуп отиде в стаята си да чете, а Джак разтвори папките си на кухненската маса, за да поработи. Хвърли един поглед на документите, стана и се върна в ателието.

Рейчъл го беше улеснила. На масата й имаше списък на картините, които планираше да включи в изложбата. Платната, върху които бе работила малко преди катастрофата, бяха най-близо до триножника. Другите стояха по-настрани, подредени на отделни купчини. Беше ги прегледал, използвайки разясненията на Хоуп. Тя разбираше темите и настроението им, но преди всичко искаше да разкаже на Джак по нещо за всяка една. Той я остави да говори, доволен, че умът й не е зает с мисли за котката.

Сега той започна отново да ги разглежда, като им отделяше повече време. Рейчъл рисуваше дивата природа. Освен морските видри намери и сиви китове, арктически вълци, бели чапли, пъдпъдъци и гмурци. Имаше сърни в снега и сърни сред висока трева. Имаше картина с цяла поляна с пеперуди и една гърмяща змия, прикрита толкова добре, че мъчно можеше да бъде забелязана от невнимателния наблюдател. Беше нарисувала и един койот, в чийто поглед се четеше толкова свирепо предупреждение, че Джак неволно отстъпи назад.

Точно затова бе отлагал разглеждането на картините. Винаги ги бе смятал за много силно въздействащи, чак плашещи. Без значение дали използваше маслени, акварелни, акрилни бои или пастели, тя винаги успяваше да хване нещо, което беше толкова живо и директно въздействащо! Нямаше нужда да си задава въпроса защо все повече я харесват като художничка. Сега, когато все повече се засилваше загрижеността за опазването на природата, тя успяваше да предаде нейната уязвимост.

Например гърмящата змия. Под картината можеше спокойно да се сложи надпис, че това влечуго не иска нищо друго, освен да се скрие зад рамката, и че то няма да нападне никого, стига да не се страхува, че ще бъде нападнато.

Много силни неща, постигнати само с един замах на четката. Той никога нямаше да може да направи подобно нещо, нямаше нито въображението, нито умението за това. Рейчъл беше много по-талантлива от него.

Подозираше, че именно затова бе избрал архитектурата. Разбира се, беше се спрял на нея още преди да срещне Рейчъл. Но и двамата се чувстваха толкова приятно заедно, че за известно време той си мислеше как може да прекара целия си живот в рисуване. Не го направи — под привидния предлог, че някой трябва да печели пари в семейството. Но дълбоко в душата си знаеше, че ако се бе решил на това, работите му винаги щяха да са по-лоши от нейните.

Въпреки това двамата наистина живяха много добре.

Той отново започна да преглежда картините. Единайсет бяха завършени и готови за поставяне в рамка. Седем, една, от които — тази с видрите, се нуждаеха от довършване на фона. Към задната страна на всяка картина бяха прикрепени скици и снимки.

В най-добрия случай щяха да са й нужни около седмица и половина да довърши тези седем картини. Ами поставянето в рамки? Профилните летви бяха наредени в дълги купчини до масата й. Рейчъл беше избрала широка дървена рамка, проста и естествена, която да усилва ефекта от картината, а не да се конкурира с нея. Рамкирането би могла да направи най-малко за няколко дни.

Две седмици работа за изложба, която трябваше да се състои след две седмици. Щеше да е фасулска работа, ако художничката не беше в кома.

Точно това имаше намерение да каже на Бен Уулф. Но когато отиде в галерията, преди да успее да изрече каквото и да е, Бен го въведе в съседната стая. Там имаше три картини, рамкирани по начина, по който Рейчъл бе възнамерявала да направи и останалите. Насочени лампи от тавана осветяваха платната и фокусираха вниманието върху тях. Бен си разбираше от работата.

— Бяха четири — обясни той, очевидно по-уверен на собствен терен. — Една от тях продадохме миналата седмица. А тази изобщо не е за продан, Рейчъл не иска да се раздели с нея. Не я виня за това. И аз бих я задържал, ако беше моя — той гледаше към картината, за която говореше, но Джак вече я бе забелязал…

Рейчъл беше рисувала картината заедно с Джак: две малки рисчета, покатерили се на един паднал дънер. Фонът представляваше поляна, обградена от дървета. Бяха се натъкнали на тази гледка през един уикенд на излет в планината. Тя бе нарисувала рисчетата, а той — фона.

Сега рисчетата изглеждаха още по-живи от преди. Може би беше работила допълнително върху тях, но фонът изглеждаше абсолютно същият, както той го беше нарисувал.

— Какво ти харесва в тази картина? — попита Джак. Може би той също се нуждаеше от похвала.

Бен отговори, без да се колебае:

— Фонът допълва картината, но е по-различен, макар и едва доловимо. Това прави рисчетата още по-въздействащи.

— Казвали ли сте това на Рейчъл?

— Да, много пъти.

— А тя какво казва?

— Че картината е правена много отдавна. И така, какво е положението? Още колко картини има в ателието й?

Единайсет, помисли си Джак, но не каза нищо — продължаваше да гледа картината, рисувана с Рейчъл. Не беше казала на Бен за неговото участие. Може би бе постъпила нечестно, но имаше нещо интересно в постъпката й. Картината не се продаваше. Това беше хубаво.

— Ще можем ли да направим изложбата?

— Мисля… да, всъщност можем да я направим — каза Джак. Защото наистина можеха. Това обаче не беше най-главното. Вълнуваше го въпросът как щеше да се чувства Рейчъл, ако той грабнеше четката и довършеше картините й.