Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coast Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Крайбрежен път

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–655–0

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Джак не видя много от останалата част от пътя. Мъглата продължи да плава на облаци пред него, като ту се вдигаше, ту снишаваше по неравния терен. От време на време успяваше да зърне сивото море отдясно или пък някакви призрачни храсти по скалите отляво. Но пепелявосива пелена бе забулила не само очите, а и ума му… Светът около него му се струваше прекалено тежко бреме за уморените му рамене. Не беше спал от двайсет и четири часа. Животът му през тях беше истински кошмар. А сега трябваше да се срещне и с момичетата.

Понякога все още си представяше дъщерите си като малките зайчета с руси плитки, които го обожаваха, преди нещата да се объркат. Сега бяха още по-руси, вече в юношеската възраст и далеч по-женствени. Но старото чувство продължаваше да го сграбчва за гушата винаги щом чуеше имената им.

Вече не бяха бебета. Само прегръдки нямаше да бъдат достатъчни. Пък и от известно време не ги беше прегръщал изобщо. Сега бяха по-предпазливи и не чак толкова любвеобилни. В много отношения му се струваха непознати.

Като мислеше за това и караше в мъглата, изведнъж осъзна колко жестоки бяха ограниченията, които имаше в отношенията си с дъщерите си. Да ги води на кино или на сватба в Чайнатаун, или на закуска при Фред в Сосалито, беше едно. Но да замества Рейчъл, занимавайки се е отговорни неща, беше съвсем друго. Щеше да бъде подложен на истинско изпитание.

Четирийсет минути след мястото на катастрофата каньонът, където бе къщата на Рейчъл, се издигна от морето пред него. Пътят за там се отличаваше по дъбовата си горичка и редицата от деветте пощенски кутии. Само една от тях — четвъртата отляво — беше боядисана. Тази година беше в пожарникарско червено, по избор на Хоуп. Миналата година беше яркожълта по желание на Рейчъл, а по-миналата — виолетова, каквато я искаше Саманта.

Джак сви от шосето, премина на по-ниска предавка и започна да изкачва тесния и стръмен черен път. Той лъкатушеше нагоре по целия хребет, пресичан само от входни алеи, които се килваха надолу и завиваха пред нечии дом. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-прозрачна ставаше мъглата. Дъбовите дървета започнаха да отстъпват пред явор и кумарка, които после се смесваха с кедри. Докато стигне до дома на Рейчъл, секвоята беше превзела терена изцяло.

Домът й представляваше къщичка от кедрови плочи. Като измина алеята от груб чакъл, той слезе от колата и за миг остана така, без да може да мръдне, вдишвайки нещо много различно, което определено му харесваше. Свеж въздух!, каза си той, протегна се и разтри лице. Имаше нужда от бръснене, душ и малко сън. Какво щеше да получи и кога — зависеше от онова, което щеше да намери вътре.

Широки дървени дъски, избелели от слънце и дъждове, го отведоха до входната врата. Макар и в мокасини, стъпките му отекваха в тишината и не се наложи да чука на вратата. Тя се отвори, преди да стигне до нея. Мъжът, който изпълни рамката, изглеждаше далеч по-възрастен, отколкото си го беше представял — над шейсет, ако се съдеше по чисто белите му коса и брада и сбръчканата му кожа. Това обаче не накърняваше с нищо неговото излъчване. Беше едър и по-висок от Джак, който бе метър и осемдесет и пет. Но не това накара Джак да се въздържи да му подаде ръка, а неприветливият поглед, който го посрещна.

— Момичетата спят — каза Дънкан Блай със същия строг тон, с който беше говорил по телефона. — Как е тя?

— В кома — отговори Джак, също тихо. Не искаше момичетата да се събудят и да го чуят. — Състоянието й не е критично. Тялото й функционира добре. Проблемът е ударът в главата.

— Каква е прогнозата на лекарите?

Джак сви рамене и погледна към къщичката:

— Може ли да се смята, че са се успокоили?

— Не — Дънкан промуши дебелите си ръце в някакъв фланелен елек. — Просто се умориха — той мина покрай Джак и измърмори: — Работа ме чака.

Джак вдигна ръка да благодари и да каже довиждане, но Дънкан вече беше заобиколил къщата и крачеше нагоре по хълма.

— Приятно ми беше да се срещнем, приятелче — измърмори и той, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея, за да се ориентира в обстановката.

За пръв път влизаше в къщата. Винаги когато взимаше момичетата, се срещаха в един „МакДоналдс“ малко по на север от Сан Хосе. В случаите, когато идваше чак дотук, трите обикновено го чакаха при редицата с пощенските кутии. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти беше стигал до къщичката. Но само до вратата.

Оттам беше зървал някои ярки цветове. Сега всичко се смесваше в едно петно от багрите на естествено дърво, зелени и лилави мебели, пурпурни дървета и диви цветчета, закачени в рамка на стената. Всекидневната преминаваше в кухнята, но задната стена и на двете стаи представляваше прозорец, който гледаше към гората. Изгледът оттук беше по-обикновен, но нежен за окото. През секвоите се прокрадваха бледи лъчи светлина, подобни на петолиния, които водеха към земята под дърветата.

Той изкачи безшумно няколкото стъпала вляво от всекидневната, тръгна по едно коридорче и надникна в първата стая. Зад плакатите с момчета на стената и общия хаос прозираше стилът на Саманта. Леглото беше в безпорядък, но празно.

Изкачи още няколко стъпала и продължи надолу по коридора. Вратата на следващата стая беше открехната. На стената й имаше акварели и цялостното излъчване беше много по-меко. Двете момичета спяха в двойното легло на Хоуп, където се виждаха русите като на майка им глави. Хоуп беше свита на кълбо, Саманта лежеше просната, разперила ръце и крака. В една ямка между тях имаше нещо оранжево и пухкаво, което сигурно беше котката.

Тъй като нито една от тях не се събуди, Джак се върна във всекидневната и потъна в мекия диван. Отпусна глава назад върху облегалката и затвори очи. Тялото му плачеше за сън, но умът му продължаваше да работи. Само след няколко минути скочи на крака и вдигна телефона в кухнята.

Първо се обади в болницата и поговори тихо със сестрата от интензивното отделение, от която разбра, че състоянието на Рейчъл не се е променило.

След това позвъни на партньора си. Като чу задъхания поздрав, попита:

— Тренираш ли?

— На лентата за ходене — изпъшка Дейвид Сънг и Джак си го представи в пълната с уреди за упражнения трапезария, която последната съпруга на Дейвид беше опразнила при напускането си.

— Извинявай, че те прекъсвам, но имам проблем. Рейчъл катастрофира снощи. Сега съм тук при момичетата.

— Къде тук? В Биг Сур? — ритъмът на лентата за ходене се забави. — Не Биг Сур. Сан Франциско. Имаме голяма среща тук след два часа. Каква катастрофа?

— Тежка. — Джак говореше тихо и не откъсваше очи от другия край на дневната, за да знае, ако някое от момичетата се появеше. — Тя е в кома.

— Господи!

— Отбих се в болницата на път за тук, но трябва да се върна, да заведа и момичетата. Ще трябва да отменим срещата.

— Кома… — повтори Дейвид, все още задъхан. — Лоша ли?

— Всяка кома е лоша.

— Знаеш какво имам предвид. На апарати ли е включена?

— Не. Но не мога да дойда на тази среща.

Последва пауза, после шумно издишване.

— Не можем да отменяме. Вече я пренасрочваме два пъти — нова пауза и ново издишване. — Не си готов за представянето, нали?

— О, готов съм — каза раздразнено Джак и всичко отново се върна в съзнанието му — всичко онова, което го беше карало да се мята в леглото, преди да позвъни Катрин. — Но това, което предложа, няма да им хареса повече, отколкото последния път.

Беше нает да проектира един луксозен курорт в Монтана. Клиентът искаше нещо с отразителни повърхности, които биха изчезнали под голямото открито небе. Но Джак отиде в Монтана и се убеди, че стъклото и стоманата не са за там. Дори камъкът дразнеше окото. Искаше да работи само с дърво.

Когато отхвърлиха първия му проект, той включи и гранит. След второто неодобрение опита с нешлифован камък, но сам скъса проекта; после със стъкло — и пак го скъса; със стомана — и отново го скъса… Върна се към дървото и направи дизайна малко по-драматичен, но дори самият той не беше особено възторжен от резултата. Най-доброто изпълнение се оказа първото. Но това нямаше нищо общо с темата.

— Виж — каза той на Дейвид, — нуждая се от твоето разбиране. Затова сме партньори. Не мога да бъда там, това е нещастен случай в семейството.

— Има една подробност — ти си разведен.

— Не и с децата си.

— Добре. Разбирам те, Джак, но тези хора чакат и много милиони са поставени на карта. Ако им кажа, че не можеш да дойдеш, защото трябва да бъдеш с децата си, няма да ми повярват.

— Животът на съпругата ми виси на косъм, а те няма да повярват? Да вървят по дяволите!

— И да занесат поръчката си другаде ли?

Джак се улови за тила, мускулите му се бяха стегнали.

— Както пожелаят…

— Знаеш, приятел, че и аз бих казал така преди известно време, но точно сега съм притеснен за „Сънг и Макджил“. Това е първостепенен проект за фирмата ни. Други два отпаднаха с напускането на нашите съдружници, които се отделиха миналия месец.

— Все още имаме в повече, отколкото можем да изпълним.

— Но този е много добър — започна да го уговаря Дейвид. — От години правим образователни сгради, но курортите са вълнуващи и доходни. Говорим за преминаване на ново ниво! Не можем да изпуснем такъв проект поради неявяване.

— Тогава ти го поеми.

— По дяволите, бих го направил още преди седмици, но те искат теб! А ти си изгубил хъс за работа.

Джак изведнъж се почувства толкова уморен, че го заболяха костите.

— Не мога да поема това сега. Кажи им… каквото и да е, но не мога да дойда на тази среща. Ще се обадя, когато разбера повече за Рейчъл — и той затвори, макар да знаеше, че в този миг Дейвид го праща по дяволите и не иска и да чуе за намерението му.

Катастрофата, грижата за дъщерите му, старанието да не мисли за бъдещето — засега можеше да се справи само с това.

Но Рейчъл и момичетата спяха. Като се протегна на дивана с едната си ръка върху очите, а другата — върху корема, той последва примера им.

 

 

Хоуп се разбуди както винаги — бавно добивайки усещането за утро. Преди да отвори очите си, преди да помръдне дори едно мускулче, тя слушаше и преценяваше. Чувстваше слънцето — слабо, но топло. Заслуша се в тихото дишане на Гуинивер, което идваше близо зад шията й. Започна да мисли… и очите й веднага се отвориха.

Като завъртя глава и опря буза в козината на котката, видя сестра си да спи до нея. И изведнъж всичко, което се беше случило предишната вечер, стана реално. Саманта от години не беше спала с нея. Би го сметнала за нещо под достойнството й, ако нещата наистина не бяха страшни.

Хоуп гушна котката за малко, за да събере кураж. Като гледаше да не друса матрака, тя се надигна и седна, след което внимателно взе Гуинивер в ръце. Мълчаливо стана от леглото и се отправи към вратата. Изведнъж спря, върна се и пъхна крака в каубойските си ботуши, после излезе на пръсти от стаята.

Като видя баща си в дневната, изпита истинско облекчение. Толкова много й се искаше да го намери там. Саманта беше казала, че той няма да дойде, че цяла вечност не е бил с тях, макар да им е бил нужен, защото имал твърде много работа. Но Хоуп беше почувствала, че ще пристигне. Тя наистина понякога усещаше нещата, и то не само когато съзнателно го искаше. Беше усетила, че нещо не е наред доста преди Катрин да се обади да търси Рейчъл, още когато майка й тръгна с колата. Беше сметнала, че е нещо, свързано е Гуинивер. Ветеринарят я беше предупредил, че краят ще е бърз и тих, и Хоуп беше подготвена. Тя беше тази, която настоя Гуинивер да умре вкъщи при нея. Но искаше и майка й да бъде там, когато стане това.

Чак когато Саманта каза в телефонната слушалка Здрасти, Катрин, Хоуп свърза злокобното си предчувствие с благополучието на майка си и тогава сякаш светът се срина под краката й. Беше изпитала същото, когато се преместиха в Биг Сур без баща й — несигурност като при каране на велосипед с едно колело.

Като клекна на килимчето недалеч от баща си, тя седна по турски и настани внимателно Гуинивер върху опънатата на скута й тениска. Котката я погледна и замърка тихо. Хоуп си помисли, че тя изпитваше същото успокоение, че я вижда, каквото изпитваше самата тя, като виждаше баща си.

Само че той не изглеждаше много добре, реши тя. Косата му беше разчорлена, а брадата — набола. Сенките под очите му говореха, че не е спал много.

Но сега той спеше. Това значеше нещо. Ако Рейчъл беше мъртва, той щеше да ги събуди веднага, нали? Ако беше мъртва, той щеше да се върне по-рано.

Но Хоуп не знаеше колко време е стоял той там. Беше се опитвала да не заспи и да прави онова, което правеше майка й, когато се чувстваше самотна или в лошо настроение — да работи. Но успя само да си провери домашната работа няколко пъти, а книгата, която четеше, не можа да задържи мислите й. Затова беше заспала.

Противна й беше мисълта, че майка й може да е умряла, докато тя спи. Ако се беше случило, щеше да се чувства виновна през целия си живот.

Тъкмо се питаше дали да събуди баща си, когато клепачите му потрепнаха. Само след секунди цялото му тяло се напрегна и той рязко се събуди. Втренчи се в тавана, изправи гръб и притисна длани към очите си. Тъкмо щеше да зарови пръсти в косата си, когато забеляза малката.

— Трябваше да ме събудиш — несигурно каза той.

— Предположих, че щом можеш да спиш, мама е добре — каза тя и затаи дъх, втренчена в него за най-малкия признак на колебание.

— Тя е добре — потвърди той. — Ще трябва доста да се възстановява, но е добре.

— Говори ли с нея?

— Не, тя спеше. Но мисля, че усещаше, че съм там.

— И не е мъртва?

— Не е.

— Сигурен ли си?

Той се канеше да заговори, но гласът му ненадейно секна и сърцето й спря заедно с него. Изпъна се, без да откъсва очи от лицето му. Беше на тринайсет години. Ако майка й беше мъртва, тя искаше да го знае. Можеше да понесе истината.

Сянка премина по очите му и тя разбра, че е проумял какво има предвид. Гласът му прозвуча различно, по-успокоително.

— Не, Хоуп, не е мъртва. Никога няма да те излъжа за това. Разбрахме ли се?

Тя кимна и задиша по-спокойно.

— Кога можем да идем?

— По-късно тази сутрин — той погледна котката. — Значи това нещо се появи на входната врата една сутрин, цялото изпохапано и наранено?

Хоуп опипа ухото на котката.

— Раните зараснаха.

— Гуендолин се казваше, нали?

— Гуинивер. Научи ли за катастрофата на мама? Саманта каза, че не знаела как може някой да оцелее, ако е изхвърчал от скала с колата си.

— Майка ти не е изхвърчала от скалата. Била е блъсната от някого другиго и наистина е оцеляла, така че Сам не е права.

— Кракът й в гипс ли е?

— Да.

— Ще заздравее ли?

— Разбира се, счупените крака винаги заздравяват.

Хоуп мразеше да му противоречи, но знаеше по-добре от него тези неща.

— Невинаги. Нещата могат да се объркат и да останат трайни увреждания. Това ще бъде ужасно за мама. Ще има неприятности с изкачването на склоновете.

Тези склонове значеха много за Рейчъл. Обичаше да ги катери с Хоуп и Саманта. Хоуп имаше едно любимо място. Саманта — друго. А Рейчъл имаше дузина такива места. Като евкалиптовата гора. Казваше, че не е нужно човек да е болен, за да бъде лекуван от миризмата на евкалипт. Хоуп не можеше да си спомни колко пъти бяха седели в тази горичка с майка й и дишали тази миризма, заслушани в далечното блеене на овцете на Дънкан; замислени за нещата, които имаха нужда от лекуване. Хоуп обикновено мислеше за Гуинивер. И за Джак. Питаше се дали и Рейчъл не мислеше за него.

— Кракът на майка ти ще заздравее — каза й Джак отново.

Хоуп искаше да му повярва, но не беше сигурна, че може. Беше пропуснал всичките й рождени дни през последните осем години, шест от тях — след развода. Обещаваше, че ще дойде на празненството, а все беше някъде далеч извън града. Нямаше значение, че се обаждаше, извиняваше се и празнуваше с нея по-късно. Той просто не удържаше обещанията си.

Саманта казваше, че Джак обича повече сградите, отколкото децата. Твърдеше, че Рейчъл е десет пъти по-благонадеждна от него.

Само че Рейчъл я нямаше.

— Така каза лекарят — настоя Джак. — Кракът й ще заздравее.

Хоуп сведе глава, приглади козината на Гуинивер и тъкмо започна да си повтаря тези думи като някакво заклинание, когато откъм вратата долетя гласът на Саманта.

 

 

— Кога пристигна тук? — попита тя Джак.

Той вдигна глава и за миг — замаян от умора и нервно изтощение — си помисли, че вижда Рейчъл. Донякъде заради косата — руса, но вече не така фина като на Хоуп, а вълниста като на Рейчъл от времето, когато се запознаха. Донякъде и заради фигурата — по-изваяна сега, макар и само шест седмици след последната им среща. Под тениската, подобна на тази, която носеше Хоуп, гърдите на Саманта се очертаваха нежно заоблени като на майка й. Но гласът й окончателно затвърждаваше това впечатление — нотките на предупреждение и спотаена обида, които беше доловил у Рейчъл през онази последна тяхна нощ заедно. И изведнъж той се озова отново в спалнята им — през онази нощ, когато ровеше в дрешника за вратовръзки, които да сложи в багажа си, докато Рейчъл говореше през вратата.

Виждаше я съвсем ясно — с разчорлена коса и женствени форми. Току-що беше напуснала ателието, което деляха на последния етаж на техния розов дом в средиземноморски стил в Марина. Беше облечена в стари опънати джинси и една от неговите ризи — някога бяла, сега — опръскана с дузина различни цвята, сред които се открояваше аквамарин, с какъвто беше боядисала стените на спалнята им преди няколко месеца. Лицето й бе бледо и изразяваше онова разочарование, което го караше светкавично да премине към отбрана.

— Мислех си, че няма да заминеш — каза тя.

— И аз така мислех, но се наложи да си променя плановете — той местеше вратовръзките на статива и търсеше такива, които да подхождат на извадените костюми.

— Имахме толкова малко време, че се надявах да останеш…

Той не се обърна, не искаше да вижда бледността й.

— Аз също.

— Не можа ли просто… просто да кажеш не?

— Не става така — отвърна той по-остро, отколкото беше нужно. Ала думите й звучаха така разумно, че той се почувства виновен. А беше и уморен от поредната си тежка седмица. — Наели са ме да проектирам конгресен център, голям конгресен център. Основният проект може да се направи, но това е лесната част. Трудната е да го създадеш функционален и удобен, а за да се справя с това, трябва да почувствам града по-добре — той хвърли една вратовръзка и се обърна към нея умолително: — Помисли за своята собствена работа. Правиш предварителни скици, но така действа и всеки втори художник. Не можеш да направиш избора на дълбочина, стойка, среда, без да се потопиш в самата работа за известно време. Е, аз също не мога.

— Аз ограничавам пътуванията си до една седмица два пъти годишно, защото имам отговорности тук — тя говореше тихо, но неотстъпчиво. — Теб те няма по два пъти в месеца, дори по три, ако идеш в Провидънс утре.

— Такава ми е работата, Рейчъл.

Тя беше готова да се разплаче.

— Не трябва да бъде така!

— Трябва, ако искам да успея.

Тя скръсти ръце на гърдите си. Той си спомни това, помнеше колко ядосан се чувстваше, защото тя беше толкова стройна, а го изолираше с този жест, пък и все още не повишаваше глас, което правеше думите й още по-убедителни.

— Оставяш ме сама тук.

Само на думи, знаеше си той.

— Имаш момичетата. Би могла да имаш приятели, ако искаш да правиш нещо друго, освен да рисуваш. Би могла да излизаш всяка вечер…

— Но не искам. Никога не съм искала. Мразя контенето, празните приказки, мразя да се въртя на високи токчета и да дъвча малки хапки с хайвер.

— Дори и когато е в името на някоя добра кауза ли?

Събирането на средства от благотворителност беше неделима част от обществения живот в областта на залива, особено за хора като Джак. Той имаше нужда да се среща и да бъде забелязван. Беше добре за бизнеса му.

Тя каза тъжно:

— Не мога да рисувам тук.

А рисуването беше нейният свят, това го караше да се чувства още по-виновен и раздразнен.

— Всеки художник има лоши периоди.

— Не е само това. Аз съм изсушена, творчески мъртва. Тук не виждам цвят. Не мога да почувствам темите си както едно време. Нямам нужда от психоаналитик, за да ми каже какъв ми е проблемът. Изкуството имитира живота. Тук не съм щастлива, не съм доволна. Не се чувствам завършена… Двамата с теб сме разделени повече време, отколкото сме заедно.

— Тогава пътувай с мен — предложи той, прехвърляйки отговорността на нея.

Тя го погледна отегчено.

— Това вече сме го обсъждали.

— Точно така, няма да оставиш момичетата. Правиш го заради своята работа, но не и заради моята. Как мислиш, че ме караш да се чувствам? Като нещо второстепенно, ето как!

— Джак, та те са още бебета.

— Те са на седем и девет. Могат да живеят без теб за няколко дни от време на време.

— По няколко, по няколко — дните се събират. А може би аз не мога да живея без тях? При майките е различно, много по-различно.

И това вече го бяха обсъждали. Той хвърли още вратовръзки върху леглото.

— Погледни тези! — извика Рейчъл. — Погледни онези, толкова са консервативни! Ние щяхме да сме по-различни. Щяхме да направим нещо свое, а не да се хващаме на това общо хоро.

— Ние сме направили нещо свое. Ти си на свободна практика, аз имам своята фирма…

Тя стисна устни. После сведе глава.

— Какво има? — попита той.

Очите, които вдигна към него, бяха празни, гласът — тих.

— Няма да съм тук, когато се върнеш.

— Каза го последния път.

— Този път е наистина.

Той въздъхна.

— Хайде, Рейчъл, опитай се да ме разбереш.

— Ти се опитай! — извика тя, но се усмири отново. — Ако трябва да бъда сама, има други места, където бих предпочела да бъда. Местя се в Биг Сур — после тихо го попита: — Идваш ли с мен?

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Той се уплаши. Нещо повече — беше бесен. Тя знаеше, че той не може да се премести в Биг Сур, който беше на три часа път от Сан Франциско.

— Аз изкарах дванайсет години тук заради теб — каза тя все още тихо, но твърдо. — Сега е твой ред да живееш някъде заради мен.

— Но, Рейчъл, моята фирма е тук!

— Ти пътуваш непрекъснато. И без това посещаваш града само от време на време. Можеш да го правиш и от Биг Сур.

— Не говориш разумно.

— Аз заминавам — отрони тя. — Имам нужда от теб там.

Бе разочарован и раздразнен, че тя не разбира на какво напрежение е изложен, че не може да отстъпи поне малко, че всичко в изражението й говори за някаква болка…

— Как мога да направя това, когато съм тръгнал за Провидънс? — избухна той.

 

 

— Татко! — викът на Саманта го върна към действителността. — Как е тя?

Той разтърка лице и си пое дълбоко дъх. Когато се почувства напълно откъснат от миналото, започна да й разказва за гипсирания крак на майка й. После посегна и погали косата на Хоуп, защото искаше да облекчи болката й, но не знаеше как точно да го направи.

— Въпросът е, че се е ударила лошо в главата. Все още е в безсъзнание.

Очите на Хоуп веднага го стрелнаха.

— Спи ли? — попита тя, затаила дъх.

— В известен смисъл. Само че нищо не я събужда. Лекарите го наричат кома.

— Кома! — извика Саманта.

— Не — побърза да каже Джак, — не е толкова лошо, колкото звучи.

Предаде им накратко обяснението на лекаря, после импровизира обнадеждаваща бодрост в гласа:

— Кома е онова, което прави мозъкът, когато има нужда да фокусира цялата си енергия върху оздравителния процес. Щом оздравее достатъчно, пациентът се събужда.

— Невинаги — предизвика го Саманта. — Понякога хората остават в кома с години. Понякога кома е просто синоним на зеленчук.

— Но не и в този случай — настоя Джак. — Майка ви ще се събуди.

— Откъде знаеш?

Той не знаеше, но всичко, освен тази възможност беше немислимо.

— Лекарят нямаше никакви основания да смята, че тя няма да се оправи — погледна Хоуп, но тя беше сведена над котката и раменете й трепереха. Той приклекна на пода и я прегърна. — Трябва да бъдем оптимисти, това е най-важното. Трябва да идем там и да кажем на майка ви, че ще се оправи. Ако й го казваме достатъчно често, то ще стане.

Саманта издаде някакъв странен звук. Той вдигна глава тъкмо навреме, за да види как тя върти подигравателно очи, но те бяха пълни със сълзи, когато срещнаха неговите.

— Имаш ли по-добро предложение? — предизвикателно я попита той.

Тя мълчаливо поклати глава.

— Добре, тогава ето какво смятам, че трябва да направим: да закусим и да тръгваме за Монтерей.

Хоуп тихо въздъхна.

— Може би трябва да стоя тук — тя гушна котката до гърдите си.

— Не искаш ли да видиш мама?

— Да, но…

— Уплашена е — каза Саманта с отвращение. — Е, аз също, Хоуп, но ако седим вкъщи, никога няма да узнаем дали наистина е жива.

— Жива е — намеси се Джак.

Хоуп вдигна обляното си в сълзи лице към сестра си.

— Ами ако Гуинивер умре, докато ме няма?

— Ветеринарят каза, че има още време.

— Но не много.

— Хоуп, тя няма да умре днес.

— Май има нещо, което не знам? — попита Джак, като ги гледаше недоумяващо.

— Гуинивер има тумор — обясни Саманта. — Ветеринарят искаше да я приспи завинаги с инжекция, но Хоуп не му позволи.

Значи котката беше смъртно болна. Джак се питаше какво още би могло да се окаже не в ред, когато Хоуп го погледна през сълзи:

— Не я боли. Ако я болеше, щях да му позволя да го направи. Но аз обичам Гуинивер и тя го знае. Искам да го знае малко по-дълго време. Какво лошо има в това?

— Нищо — отвърна безсилно Джак.

Саманта се възпротиви:

— Приоритети! — викна тя на сестра си. — Мама винаги говори за тях. Въпросът е, че Гуинивер няма да умре днес. Ако не беше станала катастрофата, щеше да я оставиш у дома и да идеш на училище. И така, ако я оставиш вкъщи сега, тя няма да знае дали си на училище, или си при мама. Но мама ще знае.

Джак тъкмо си мислеше, че тя го каза много добре, когато по-голямата му дъщеря се обърна към него:

— Нали ще се обръснеш и пооправиш, преди да идем, татко? Изглеждаш отвратително.

— Благодаря! — и като потупа Хоуп по рамото, той се надигна от пода. Определено имаше нужда от освежаване, затова отиде да направи кафе.

Изследва цялото съдържание на хладилника и на фризера в напразно търсене на кафе на зърна, преди да чуе думите на Саманта: В кутията е!

Вдигна глава. Двете сестри стояха на вратата на кухнята, втренчени в него. Той се опита да звучи авторитетно.

— Винаги е държала зърната кафе в хладилника.

— Вече не — отвърна Саманта, без да повишава глас.

Рейчъл винаги правеше същото.

Тъй като добре знаеше, че не трябва да възразява на този тон, той затвори хладилника. Керамичните кутии на Рейчъл, ярко оцветени с рисунки на зеленчуци, бяха наредени на кухненския плот. Отвори домата и намери в него захар, отвори зелката и намери макарони, отвори патладжана и откри някакви нагризани неща, които не можа с точност да определи.

— Почерпка за котката — подсказа му Хоуп. — Опитай с краставицата.

Краставицата трябва да е за спагети — каза той и отвори една дебела жълта чушка, пълна с брашно. Краставицата бе единствената, която оставаше. — Това не е Рейчъл — спореше той, докато слагаше с лъжичка зърна кафе в кафемелачката. — Краставицата е направена за спагети. Това е близко до ума, заради формата й.

— Мама казва, че понякога трябва да се излиза от калъпа — каза Саманта. — Кога тръгваме?

— Веднага щом пия кафе и взема душ.

— След колко време ще стане това?

Часовникът в кухнята показваше седем и четирийсет. Това бе още една керамична вещ, несъмнено излязла изпод ръката на Рейчъл — представляваше бобър с дълги мустаци.

— След двайсет минути — той се обърна към Саманта и въпросително вдигна вежди. — Това устройва ли те?

— Не е нужно да си язвителен, просто питах. Ние също трябва да си вземем душ и да се облечем. А ако не ходя на училище, ще е нужно някой да прави записки, да получава домашните ми и да обяснява отсъствието ми вместо мен. Така че имам да проведа и някои разговори.

Тя тръгна, като дръпна и сестра си.

Джак също трябваше да проведе няколко разговора по телефона, но се налагаше те да почакат. Имаше чувството, че започва един безкраен ден.