Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coast Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Крайбрежен път

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–655–0

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Джак трябваше вече да е свикнал да го събужда телефонът, но целият подскочи, когато той звънна във вторник призори. Веднага посегна към слушалката.

— Мистър Макджил? — гласът звучеше авторитетно. — Обажда се Джанис Пиърс, една от специализантките…

— Какво е станало? — прекъсна я той и седна в леглото.

— Рейчъл започва да се движи!

Той остана вцепенен няколко секунди. Не смееше да диша.

— Събужда ли се?

— Не съвсем. Движи пръстите на ръцете и краката си.

— Как така ги движи?

— Свива ги и ги отпуска. Това е спонтанно, не в отговор на команди. Наричаме го олекване, тъй като крайниците, които са били отпуснати и натежали, започват да стават по-леки. Процесът обикновено започва от крайниците и се придвижва навътре. Това определено повишава жизнените й показатели.

— Което означава?

— Че може да започне да се пробужда.

— Може — повтори той. Искаше да се надява, но Рейчъл се беше движила и преди. Беше я виждал да премигва или да трепва.

— Това невинаги води до пълно събуждане. Може да спре дотук. Но все пак е повече от това, което имахме досега. Решихме, че ще искате да го знаете.

Момичетата бяха чули телефона и се озоваха до него още докато водеше разговора. Предаде им думите на Джанис. След пет минути всички седяха в колата.

Въздухът навън беше влажен. Мъглата се носеше на бледосиви облачета през гората и над тесния път. Седалката му бе по-висока, отколкото в старата кола, но не виждаше по-добре — всичко изглеждаше с размазани очертания.

Като излезе на шосето и набра скорост, Джак си наложи да се поуспокои. Беше чел достатъчно, за да знае, че при пациентите в кома нищо не е сигурно. Движенията на Рейчъл можеха и да престанат, преди да са стигнали до болницата, ако представляваха последните спазми на крайници, които никога повече няма да се раздвижат. Или пък тези движения можеха да продължат вечно, но да не се разпространят отвъд пръстите на ръцете и краката.

Въпреки това надеждите му се извисяваха като слънцето, което пробиваше облаците мъгла.

Когато пристигнаха, Рейчъл беше подпряна на лявата си страна с възглавници. Нямаше никакви признаци за движение. Лежеше неподвижно, както винаги.

Притеснен, Джак отмахна русите кичури от лицето й, което ставаше по-слабо с всеки изминат ден.

— Здравей, Рейчъл, ангел мой. Казаха ни, че се движиш. Може ли да видим как?

— Здрасти, мамо — Хоуп се притисна до баща си, — аз съм. Дори не сме закусили, дойдохме първо тук.

— Движи се, мамо! — заповяда Саманта.

— Няма да го направи, ако й го казваш така.

— Хайде, Рейчъл! — увещаваше я Джак. — Слънцето изгрява, ще бъде хубав ден. Това е поетично, не мислиш ли?

— Ето! — извика Саманта, като сочеше чаршафа. — Кракът й!

Джак дръпна чаршафа. Когато не последва нищо, той я погъделичка по свода на крака. Хоуп притеснено каза:

— Това винаги я кара да се смее.

— Как може да не го усеща? — учуди се Саманта.

— Все още е в кома — каза влязлата току-що Кара. — Движението е несъзнателно. Обикновено идва на вълни — кратки периоди на активност, които се редуват с периоди на почивка.

— А! — победоносно извика Джак. — Глезенът й трепна!

— Видях го!

— Аз също!

Въодушевен, той се изправи и попита дамата с перлените обици:

— Какво да правим сега? Как да я накараме още да се раздвижи?

— Продължавайте с това, което сте правили досега. Нещо все пак й действа.

 

 

Катрин тъкмо излизаше изпод душа, когато телефонът иззвъня. Огледалото беше покрито с пара, но тя все пак се уви в голямата хавлиена кърпа, преди да мине край него.

— Започва да се движи — каза Джак без увертюра и продължи да описва какво беше видял. — Може да са последни конвулсии, но аз не искам да оставя нищо неизпробвано. Помислих си да извикам приятелките й тук. Да я засилят със спомени. Можеш ли да ми дадеш телефонните им номера?

Първият импулс на Катрин беше да им се обади самата тя. Но после си пое дъх и прояви разбиране — отиде да вземе бележника си.

След пет минути се върна в банята. Огледалото беше започнало да се прояснява отдолу нагоре. Тя разхлаби хавлиената кърпа, като си помисли, че ще й бъде съвсем лесно, ако лицето й не се вижда. Така щеше да е по-обективна, по-безпристрастна. Рейчъл бележеше напредък. Трябваше да вземе пример от нея.

Но… още не. Като отвори шкафчето широко, така че огледалото да гледа към стената, тя бързо намаза тялото си с лосион и си сложи сутиен и блуза. Така облечена, вече си отдъхна. Посегна за чорапогащник и остави вълнението й за Рейчъл да заличи всяка негативна мисъл.

Джак позвъни на номерата, които Катрин му даде, както и на другите, които намери в телефонния указател. Обади се на Фейт Блай. Обади се на Виктория, после си спомни едно нейно съобщение. Тя беше или в Детройт, или в Чикаго, не можеше да си спомни къде точно. Реши да остави съобщение на телефонния й секретар в Ню Йорк.

Когато Синди дойде да измие Рейчъл, той закара момичетата на училище, после обърна обратно към Биг Сур. Беше уредил последователни посещения от Дайна, Чарли и бриджорката Бев, затова знаеше, че Рейчъл ще има нужния стимул до неговото връщане. А дотогава трябваше да свърши нещо неотложно.

 

 

Слънцето бързо топеше мъглата и разкриваше един обикновен разноцветен ден. Стопанствата покрай пътя на юг от Кармел бяха позеленели, гранитните скали по крайбрежната ивица изглеждаха по-наситеносиви под проясняващото се небе. Отвъд скалите океанът беше кафяво-зелен от морските водорасли, по-нататък воднистосиньото ставаше тъмносиньо, почти черно.

Като сви от шосето по пътя към дома на Рейчъл, той изпита тръпката от срещата с нещо познато. Дъбът, яворът, секвоята, дори шубраците — всички бяха гъсти и буйни. Той изскочи от колата, вдъхна от чистия въздух и се усмихна. Телефонът вътре започна да звъни. Изпълнен с надежди и страх, той се втурна да вдигне слушалката.

— Мистър Макджил?

— Да. — Не разпозна гласа, но в болницата имаше десетки лекари.

— Името ми е Майрън Елиът. Аз съм строителен техник. Искам да говорим по работа.

Джак моментално се отпусна.

— Каква работа?

— Чух за вашата раздяла с Дейвид Сънг. Исках да се свържа с вас преди другите. Компанията ми специализира в строежите на курорти. Харесват ни проектите ви в Монтана. Ако се питате как сме ги видели, отговорът е — чрез шпионин! Но няма да се разпростирам върху това, защото разбирам, че не разполагате с много време. Говорихме с Дейвид преди месец, но цената, която той спомена, е абсурдна. Надявах се вие да се окажете по-сговорчив.

Джак не само че не искаше да говори за работа, но и леко се ядоса.

— А защо трябва да бъда?

— Може да се присъедините към друга фирма или да работите сам, но и в двата случая ще трябва да наложите името си бързо. Не сме толкова големи, колкото групата, която разработва Монтана, но почти ги настигаме. Няма да ви платим повече, но ще ви предложим не само един проект. Така ще изтрием една грижа от ума ви, нали?

Така беше, ако главната му грижа е как да си осигури постоянен доход. Това определено си беше грижа, но чак пък основна…

— Вижте, не съм сигурен, че мога да мисля за това точно сега. В момента имам сериозен семеен проблем. Ако ми оставите номера си, ще се свържа по-късно е вас. — Той го записа върху един плик на барплота.

— Бихме искали да придвижим въпроса веднага. Кога ще ми се обадите?

Джак притисна с пръсти челото си.

— Днес е вторник. Да кажем, след седмица?

— Може ли по-рано? Трябва да знам дали ще се ангажирате с нас. Ако отговорът е положителен, ще отложим приемането на други оферти, докато видим нещо ваше.

Джак почувства, че стомахът го боли. Човекът беше прав. Той имаше нужда от работа. Група, която предлагаше повече от един проект, щеше веднага да му осигури финансова сигурност. Но курорт?

— Ще се обадя в петък.

— Чудесно, тогава ще поговорим.

Джак затвори смутено. Не искаше да мисли за това сега, но в един момент щеше да му се наложи. Според адвоката му Дейвид предявяваше претенции към всеки бъдещ клиент, който още не е подписал. Джак можеше да го съди. Тези клиенти бяха привлечени по времето на общата им фирма. Трябваше да си ги поделят наполовина.

Щеше ли да има нерви да заведе дело? Не. Искаше ли тези клиенти? Не. Желаеше по-малка, по-човешка практика. Това беше всичко.

Като откъсна телефонния номер и го пъхна в джоба си, Джак се залови за работа. Движеше се навън-навътре из къщата като човек, обладан от духове. Изнасяше платно след платно до колата. Като подреди дванайсет и внимателно ги изолира със стиропор, потегли обратно към Кармел и галерията на Емет.

Бен го чакаше. Двамата бързо пренесоха картините вътре и ги подпряха на една стена, недалеч от трите, които вече се намираха там. Бен не криеше вълнението си. Не беше очаквал толкова много нови картини. Онова, което караше Джак да тръпне нервно в очакване, бе мнението на този мъж за платната.

Бен клекна пред една картина, после пред друга…

Джак не издържа на напрежението:

— Е, какво мислите?

— Мисля, че е блестяща. Хванала е всичко, което исках от нея. Слушала е, чула е, направила го е. — Той хвърли един поглед към Джак. — Много хубава работа сте свършили с рамките.

Джак се усмихна широко:

— Благодаря.

 

 

Синди беше при Рейчъл и й говореше бавно, докато правеше гимнастика на краката и ръцете й. Катрин стоеше мълчаливо и напразно се взираше за някакво движение. Синди обаче се усмихваше.

— Вижте. — Тя извади химикал от джоба си и го притисна в нокътя на палеца на Рейчъл. Натисна по-силно. Рейчъл отмести палец.

Сърцето на Катрин заби лудо.

— Направете го пак! — Движението беше толкова кратко, че искаше да се увери дали е истинско.

Синди натисна с химикалката и се получи съвсем леко дръпване.

Катрин плесна с ръце, после ги сви пред устните си сияеща. Като реалистка тя знаеше, че имат още много работа. Реагирането на болка беше съвсем първично, но беше стъпка напред пред случайните движения, започнали тази сутрин. Все пак се оказваше най-доброто, което бяха видели през тези две седмици.

До обяд Джак пристигна в болницата и отстояваше мястото си до леглото на Рейчъл. Към два часа вече съжаляваше, че се е обадил на толкова много хора. Потокът от посетители не секваше, а той искаше да остане насаме с нея. Когато си представеше, че тя отваря очи, искаше той да е първото нещо, което тя ще види. Искаше да е единственото нещо, което тя ще види. Рейчъл трябваше да разбере, че е стоял до нея повече от всекиго другиго.

Беше хлапашка идея и вече започваше да се изнервя. Скиците с въглен подсказваха, че тя още го обича, както и снимките в рамки, които намери скътани в едно чекмедже. Но, въпреки всичко, тя бе избрала да го напусне. Сега разбираше защо го е направила. Трябваше да й покаже, че нещата са се променили.

Затова седеше до нея и говореше с приятелките й. Следеше движенията й, които да загатнат, че тя е на път да излезе от комата. Пръстите на краката и ръцете й продължаваха от време на време да се свиват леко. Но нямаше нищо ново чак до вечерта. Той помагаше на сестрата да я обърне, когато Рейчъл ненадейно изстена. Щом повториха движението, тя отново изстена. После потъна в мълчание.

Тези звуци караха сърцето му да прелива от радост. Обади се на момичетата, които се намираха в Биг Сур, след като бяха вечеряли с Катрин. Обади се на Катрин, която се бе върнала в Кармел. Целуна бледата буза на Рейчъл и й каза, че е прекрасна, че е силна, че може да се справи, и зачака.

Напрежението от очакването беше толкова силно, та дори не си помисли, че ще се почувства уморен. Но много нощи една след друга бе работил в ателието на Рейчъл и бе открадвал съвсем малко време за сън, затова не издържа. Когато дежурната сестра дойде през нощта да обърне Рейчъл отново, го завари дълбоко заспал на стола до леглото й.

Този път Рейчъл не издаде стон, нито пък направи някакво движение. Джак съвсем щеше да се отчая, ако сестрата не бе успяла да провокира поне трепване на палеца й.

— Идете си вкъщи — подкани го тя. — Ще ви се обадим, ако има някаква промяна. Щом се събуди, Рейчъл ще има още по-голяма нужда от вас. Трябва да сте отпочинали за тогава.

Джак не беше съвсем сигурен, че Рейчъл ще пожелае да се грижи за нея. Поне му хареса как звучеше. Но сега момичетата бяха сами и той си тръгна.

Строполи се в леглото в единайсет и спа чак докато Хоуп го разтърси за рамото. Клепачите му тежаха. С огромно усилие се надигна.

— Ще вземем автобуса — прошепна тя.

Тогава той се стресна и се разсъни бързо. Учуди се, че е светло и късно.

— Не, ще се приготвя ей сега — каза той и се надигна, но главата му тежеше.

— Поспи още — каза Саманта от вратата. — Обадих се в болницата. Тя още не се е събудила. Обещаха да се обадят, ако има промяна.

Джак искаше все пак да стане, но направи грешката да отпусне главата си за минутка, след като момичетата излязоха. Заспа само след секунди.

Спа още три часа. Когато се събуди, позвъни в болницата. Рейчъл нямаше подобрение на състоянието, но нямаше и влошаване. Лекарите бяха доволни.

Джак също се опита да е доволен, но продължи да си мисли за възможността тя да продължи живота си по този начин. Беше съвсем сериозен, когато говореше с Катрин — наистина щеше да се грижи за Рейчъл. Щеше да я настани в малка къща в каньона, който тя обичаше, и да се грижи за нея, както Дънкан се грижеше за Фейт, но, господи, не искаше да се стига до това.

Той отпиваше от горещото кафе пред френския прозорец, гледащ към гората. Още един красив ден. Мъглата беше изчезнала. Земята под секвоите изглеждаше като наситен махагон, тук-там с тъмни петна тревистозелено. По-нагоре, където висяха клоните, игличките бяха по-светлозелени. Хубаво, спокойно.

Същото важеше за къщата. Подът беше от истинско дърво, диванът — на червено-кафяви карета, канапето — зелено, възглавничките му — пухкави и на лилави цветя. Цветарниците от двете страни на канапето бяха тъмнолилави с оранжеви петна и преливаха от растения.

Къщата беше пълна с радост и живот, също като непокорната Рейчъл, която срещна толкова отдавна. Ако за рисуването по дадена тема обичайната четка беше номер пет с остър връх, тя използваше заоблен номер пет само за да види какво би могла да направи. В някои случаи все пак приключваше с острия връх, в други — с нещо уникално. Присъствието на тази Рейчъл долавяше той в този дом. Това беше същото момиче, за което се беше оженил. Пръстенът!, мина му през ум. Сигурно го е скрила някъде тук.

С тази мисъл Джак се отправи към спалнята. Прерови нощното шкафче и тоалетката, претърси дрешника и банята. После продължи с шкафчетата в кухнята, които рядко използваше. Премина към килера. Застана във всекидневната с ръце върху хълбоците и се зачуди къде ли би могла да го сложи.

Ако изобщо го е запазила…

Отиде в ателието. Беше работил тук, знаеше кое къде е, бе разглеждал всичко. Но тя беше скрила картините на умрялото бебе, както и скиците с въглен.

Воден от някакво вътрешно чувство, той прекоси къщата и отиде в стаята на Хоуп. Тук всичко изглеждаше по детски мило. Какво по-добро място за керамично ангелче! И ето го тук върху тоалетната масичка — пълничко постмодернистично ангелче с крилца, което бдеше над кристална кутийка с дрънкулки; малка керамична котка, която напомняше може би на Гуинивер; четка, гребен, малко трохички и шепа жълъди. Ако Рейчъл беше искала да съхрани нещо, не би могла да намери по-добър пазител от Хоуп.

Той взе ангелчето, обърна го и дръпна две малки скобки, скрити под крилата му. Вдигна задния панел, издърпа една кадифена кесийка и изсипа съдържанието й в ръката си. Ето перлените обици, които Рейчъл носеше на сватбата им. Бяха й подарени предната вечер от баща й, който почина два месеца по-късно. Тук се намираше и едно ключе на Нешънъл Онър Съсайъти. Както и часовник с Мики Маус на циферблата. И пръстенът…

Не беше големият лъскав пръстен. Подозираше, че той се намира в някой банков сейф, заедно с многото бижута, които Виктория щедро й беше подарявала през годините. Този пръстен в ръката му представляваше обикновена златна халка. Единственият, който имаше значение.

Джак беше тръгнал към колата, решен да постави халката отново на пръста на Рейчъл, когато видя Дънкан Блай да подтичва с големи крачки надолу по хълма.

— Видях колата ти, като се изкачвах към долното пасище, и предположих, че не си тръгнал — подвикна той. — Жена ми иска да види Рейчъл. Смятах да я закарам след работа, ще има ли някакъв проблем?

— О, не, никакъв — когато Джак осъзна за какво става дума, истински се трогна. Знаеше, че Фейт не излиза често навън. — На Рейчъл наистина ще й хареса. Искам да кажа, че още не се е събудила, но това би могло да помогне.

Възрастният мъж кимна и се обърна да си върви.

— Чакай! — импулсивно извика Джак и му махна. — Сега тръгвам нататък. Бих могъл да сложа стола отзад в колата. Покажи ми какво да правя, за да я кача и сваля.

Изражението на Дънкан беше непроницаемо.

— Тя не отива далеч без мен.

— Но така ще прекара повече време при Рейчъл.

Дънкан вдигна глава и погледна къщата си.

— Предполагам. — След близо минута размисъл той започна да се изкачва. — Докарай джипа!

Джак искаше да закара Фейт от съвсем егоистични подбуди. Представяше си четирийсет и пет минути разговор — колкото траеше пътят до болницата, — който съвсем естествено щеше да е свързан с Рейчъл. Имаше да попълва пропуски в знанията си за първите й години в Биг Сур. Ако имаше кой да му помогне, това беше именно Фейт.

 

 

Разговорът потръгна лесно, Фейт седеше облечена в дългата си рокля на цветя, която скриваше тънките й неподвижни крака. Тя обаче говореше за Биг Сур. Разказваше за първите фермери и за онези, които търгували с кожи на видри. Разказа му за гасенето и контрабандното пренасяне на вар, за трудните и дълги пътувания от Монтерей с дилижанс. Описа му подробно построяването на шосето и каза по нещо за всеки мост, по който минаха.

— От началото на века туризмът е основен поминък за тези места, но туристите рядко разбират какво означава да живееш тук. Това е живот в усамотение и на нас ни харесва. Не павираме пътищата до къщите си и водим обикновен живот. Малко от земята е частна собственост, а шансът за разработването й е още по-малък. В някои от каньоните едва отскоро има електричество. Всички оставаме без ток по време на бури. Нямаме вериги от ресторанти за бързо хранене, нито банки или супермаркети. — Слънцето блестеше в очилата й. — Живее се спокойно. Общуваме помежду си от време на време, но хората, решаващи да останат тук, обикновено са такива, които разчитат само на себе си. Художници, писатели, хора с малко ранчо като нас. Ходили ли сте по плажа? — попита тя и продължи да разказва за забелязани китове по време на бурни приливи, за празници на лятното или зимно слънцестоене.

Джак слушаше всяка дума, заинтригуван не само от онова, което тя му разказваше, но и от напевния й глас. Чак когато стигнаха до болницата, той осъзна, че всъщност не успя да я разпита за Рейчъл.

Джак и Рейчъл бяха разведени — персоналът в болницата знаеше това. Приятелите на бившата му жена го знаеха, Фейт Блай — също.

Затова му беше неловко за халката. Всъщност той нямаше право да я слага на ръката й, но му се искаше да е там. Искаше му се да мисли, че това може да помогне. Щеше му се тя да я види, когато се събуди.

Реши, че се е справил блестящо. След като настани Фейт до леглото, той взе ръката на Рейчъл и започна да раздвижва пръстите й. Плъзгането на пръстена изглеждаше като част от упражнението. Беше малко по-широк от преди, но важното бе, че вече е на пръста й.

Фейт го забеляза веднага. Очите зад тези малки кръгли очилца се стрелнаха там объркани, мъчейки се да възприемат Рейчъл в този мъчителен вид. След няколко секунди Фейт отново погледна лицето на Рейчъл.

— Е, опитвам всичко — въздъхна Джак. — Мисля си, че ако тя не желае този пръстен, ще отвори очи и ще ми го каже.

— Едно време го носеше — каза Фейт. Очите й се взираха в лицето на Рейчъл, сякаш я молеше за разрешение да говори.

— В началото ли?

— Всяка година на четвърти юли.

Денят на независимостта. Тяхната годишнина от сватбата…

— И как обясняваше това?

— Казваше, че имало хубави неща, за които да си спомня, но не било лесно. Винаги въздишаше облекчено, когато свършеше денят. Аз непрекъснато й повтарях да загърби всичко. Ако прекарвах всеки ден в мисли какво бих могла да направя, ако краката ми бяха наред, щях да съм вечно намусена. Рейчъл, Бог да я благослови, никога не бе мрачна. Тя се научи да живее с тези спомени.

— Знаехте ли за бебето?

— Тя ми каза — Фейт придърпа шала върху раменете си.

— Би трябвало да каже и на мен.

Фейт се замисли. Сбръчканото й лице излъчваше нежност. Когато заговори, в гласа й нямаше укор, само примирение.

— Каза ми, че е била бременна на сватбата и че не би използвала същия номер, за да те накара да се чувстваш виновен и да се върнеш.

Джак беше озадачен.

— Не сме се женили, защото е била бременна. Господи, това е смешно! Виктория беше планирала онази чудовищна сватба дълго преди да знаем за Сам. Аз бях принуден да се оженя заради нея, а не заради бебето. Виктория не се интересуваше дали Рейчъл е бременна. Не личеше, никой не знаеше. Но ако бях решил, че не искам такава помпозност при тези обстоятелства, Виктория щеше да остане с пръст в устата. Не, аз исках това бебе, и двамата с Рейчъл го искахме. Защо, за бога, ще смята, че съм бил принуден?

— Емоциите са много силно нещо. Те могат да замъглят нещата по такъв начин, че да нямат нищо общо с действителността — Фейт сбърчи чело и се усмихна по своя тъжен начин. — Рейчъл чувстваше загубата на това дете, беше разстроена. Чувстваше се обидена, че не си предпочел да прекъснеш пътуването си и да се върнеш вкъщи, дори без да знаеш, че е бременна. Това е потвърдило опасенията, които е хранила от месеци — че не те интересува. Смятала е, че използването на бременността, за да те манипулира, е най-старият и най-низък номер на света.

Това наистина бе типично за Рейчъл. Тя беше принципна, но все пак трябваше да му каже. Но и той трябваше да се върне при нея дори без да знае причината. Трябваше да й показва колко много означава тя за него, но беше спрял да го прави. Беше се затворил. За Рейчъл пътуването до Торонто бе последното доказателство за емоционалното му пренебрежение.

Той прокара леко пръсти по почти зарасналите ранички на лицето й. Счупеният й крак все още трябваше да стои в гипс, но ръцете й можеха да рисуват.

Къде си ти, Рейчъл?

Сякаш в отговор на въпроса му тя трепна с очи.