Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coast Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Крайбрежен път

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–655–0

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Един час по-късно Джак още седеше на същия стол. Саманта се беше свила до него и спеше, сгушена в прегръдката му. Хоуп дремеше, свита на кълбо до крака на Рейчъл. Минаваше пладне. Рейчъл все още дишаше мъчително.

Саманта се размърда. Погледна го уморено, после малко по-бодро погледна към Рейчъл.

— Няма ли подобрение?

— Още не. Как е главата ти?

— Окей — тя отново се намести до него по начин, който говореше колко близки са станали. Не го интересуваше, че не му достигаше място.

— Непрекъснато си мисля за Лидия — тихо отрони тя. — Трябва да й кажа за мама.

С леко протягане той извади клетъчния си телефон от джоба, включи го и го подаде на Саманта. Мина малко време, преди тя да го вземе.

— Ами ако затвори, когато ми чуе гласа?

— Няма да затвори — ако го стореше, никога нямаше да й прости. Саманта беше поела във вярна посока. Не искаше някой да я изкара от релси. — Не е такъв човек. Но нали точно това трябва да разбереш?

Саманта дълго премяташе телефона в ръцете си.

— Може би по-добре да изчакам.

Той си помисли за всички неща, които искаше да каже на Рейчъл — неща, които трябваше да й каже много отдавна; неща, които можеше никога да не получи възможност да й каже.

— Направи го сега, Сам. Това е урок, който всички трябва да научим. Ако знаеш, че нещо е добро, не го изпускай.

Саманта искаше да се усамоти. Това, че се обаждаше на Лидия, за да й хленчи, беше достатъчно унизително. Да го прави пред публика — щеше да бъде още по-неприятно. Затова отиде в дъното на коридора и се сви в един ъгъл. Още се колебаеше — ако Лидия откажеше да разговаря с нея, не знаеше какво да прави. Но Рейчъл й бе дала идеална възможност за оправдание. Съсирекът беше нещо, за което трябва да каже на Лидия. Приятелката й обожаваше Рейчъл. Всички нейни дружки я обожаваха. Смятаха, че тя е най-милата, най-интересната, най-забавната от майките. Естествено, не им се налагаше да живеят с нея.

Изпита угризения заради тази мисъл, затова набра номера на Лидия. Когато отговори майка й, нещо стисна Саманта за гърлото. В този миг би дала всичко на света да чуе гласа на собствената си майка.

— Здравейте, мисис Ръсел — плахо поздрави тя. — Лидия стана ли?

— Саманта! Липсваше ни снощи. Бях почти сигурна, че ще се отбиеш. Прекара ли добре?

Очите на Саманта се напълниха със сълзи. Почуди се дали да излъже, но се чувстваше твърде уморена, твърде нервна и напрегната.

— Не. Не беше… каквото очаквах. Другите още ли са там?

— Шели току-що си тръгна. Лидия е под душа. Задръж така, ще проверя.

Саманта се обърна към стената и зачака.

— Да, под душа е — каза мисис Ръсел малко прекалено весело. — Да й предам ли нещо?

Нямаше Почакай, тя излиза, нито пък Тя ще ти се обади веднага, както Лидия би направила предишната седмица.

— Ами май е важно. Мама е зле.

Чу се ахване, после притеснено: О, скъпа, каквито Саманта никога не би чула от Пам, Хедър или Тийг.

— Изчакай така, Саманта — мисис Ръсел сега й беше съюзник. — Ще я изкарам от банята.

Саманта притисна глава в стената. Стори й се, че мина цяла вечност, преди да чуе гласа на Лидия. Той също беше загрижен, но и малко сдържан.

— Какво се е случило с майка ти?

Като се държеше така, сякаш нищо не беше се случило помежду им, Саманта й разказа за съсирека и свърши с думите:

— Тя издава ужасен звук. Много е страшно.

От другата страна последва мълчание, после едно предпазливо:

— Искаш ли да дойда?

Самосъжалението свърши. Щом Саманта имаше желание да прости и забрави, не виждаше защо и Лидия да не може да го направи.

— Не и ако ти не желаеш.

— Искам, стига ти да ме искаш там.

— Да, ще те чакам.

Линията прекъсна, преди Саманта да успее да каже още нещо. Страхливката в нея изпита истинско облекчение. Но страхът не беше изчезнал напълно. Освен това изпитваше срам. Лидия не се бе държала детински или глупаво. Беше се обадила по телефона, когато имаше пълното право да не го прави. Оставаше да види как ще се държи сега, но може би Джак се оказа прав. Вероятно поуката бе именно в това.

Телефонът в ръката й иззвъня и я стресна. Помисли си, че Лидия иска да й каже още нещо — може би дори да се сдобрят веднага, — затова натисна бутона и тъкмо се канеше да заговори, когато някакъв мъжки глас я изпревари:

— Крайно време е да включиш шибания си телефон, Джак! Оставям съобщения на всички твои номера, а ти не отговаряш. Ние сме партньори в този бизнес, приятелче. И ти трябва да понесеш малко от товара. Знам, че Рейчъл е болна и трябва да мислиш за много неща, но и при мен е същото. Местните в Монтана стават неспокойни. Наеха архитект, искат някакви планове и мисля, че няма да харесат онези, новите, които прати по факса. Какво става с теб? Да не би да става въпрос за кризата на средната възраст? Имам смътното усещане, че вече не те е грижа за работата. Кажи ми, че това е само временно състояние — той спря и изчака. — Джак?

— Тук е Саманта. Ако искате да говорите е баща ми, ще трябва да не затваряте телефона.

И тя тръгна с преднамерено бавна походка към стаята на Рейчъл.

Като я видя да идва, Джак се успокои от вида й. Но спокойствието му трая само докато му подаде телефона е думите:

— Обажда се Дейвид, направо е побеснял.

Той прехапа устни, взе телефона и излезе в коридора.

— Как я караш, Дейв?

— Щях да я карам по-добре, ако си мислех, че просто не получаваш моите съобщения. Защо не се обади?

— Рейчъл е в криза.

— Каква криза?

— Среща трудности при дишането. Не може да получи достатъчно кислород.

— Къде са шибаните доктори?

— Тук са и правят всичко, каквото могат. Чакаме, само това ни остава.

— Господи! — Дейвид въздъхна шумно и продължително. — Колко време ще мине този път, Джак? Кога се връщаш на борда?

— Не знам.

— Това не е много добре. Опитвам се да въртя бизнеса, но имаме нужда от теб тук, Джак.

— Не мога да бъда там, не и сега.

— А кога?

— Ще ти се обадя — процеди Джак и изключи телефона. Когато Саманта вдигна юмрук и каза „Йеее“, той се усмихна. Това беше единственият хубав момент сред целия този ужас.

 

 

Катрин нямаше никакво намерение да ходи на кея за обяд. Не беше уместно — Рейчъл беше толкова зле. Искаше да е в болницата, да я наглежда, да я подкрепя…

Но Джак и момичетата го правеха, и то изненадващо добре, особено Джак. Те бяха нейното семейство. Освен това беше гладна, не бе хапнала нищо след чая сутринта.

Притесняваше я единствено неоправената й коса. Тя се гордееше, че е жива реклама на своя салон. Нямаше да спечели много клиенти в този си вид.

Но това беше Кеят на рибарите, главната туристическа атракция в Монтерей. Нямаше да изглежда по-различно от обикновените туристи. Можеше и да не спечели клиенти, но със сигурност нямаше да ги изгуби. Като си обеща, че ще се върне след час с обяд за Джак и момичетата, всичко доби практическа целенасоченост и лесно можеше да послужи за оправдание.

Излезе през централния вход, като си мислеше, че си джеят е някаква спортна кола. Тъмнозеленият автомобил, който я чакаше, се оказа открит старомоден джип без покрив и прозорци и с тънки ламарини вместо врати.

— Страшна кола! — възкликна тя и побърза да закопчее предпазния си колан. Колко хубаво беше, че си беше прибрала косата в опашка.

Той се усмихна.

— Благодаря — включи на скорост, даде газ и потеглиха. — Моделът е от осемдесет и шеста. Търсих го цели две години, чак накрая го открих в Ла Джола. „Си джей“ означава „цивилен джип“. Знаеш ли нещо за джиповете?

— Ами не, в училището за красота не се задълбочават чак толкова на подобни теми.

Той се засмя.

— В медицинското също. Джиповете се появяват през Втората световна война — през 1941 — когато армията се нуждаела от разузнавателно превозно средство, което да може да върви навсякъде. Говори се, че името „джип“ произлиза от Джий Пий[1] — за всякакви цели. Първият си джей тръгва в четирийсет и шеста. Е, стигат ти толкова подробности за днес.

Трябваше да си признае, че усещането бе за нещо класическо. Таблото беше от метал — в тъмнозелено, за да подхожда на външния цвят, е хром около циферблатите. Очевидно Стив Бауер обичаше колата си, но не можеше да му завиди за това.

Той не шофираше бързо. С Катрин се наслаждаваха на свежия въздух. Топлото майско слънце караше човек да се отпусне приятно, а соленият дъх от океана нямаше нищо общо е болничната миризма.

Въпреки обещанието всичко да стане максимално бързо, Стив Бауер паркира доста надалеч. Катрин не му се разсърди, нито пък ускори крачка, докато вървяха по кея. Помисли си, че й се полага малко спокойствие след две седмици сноване между фризьорския салон и болницата. А и Стив също го заслужаваше. Без болничната престилка той изглеждаше съвсем небрежно облечен — спортна риза с навити ръкави, стари джинси, маратонки. Той поемаше жадно океанския въздух, за да се освежи.

Туристите се трупаха на групи в началото на кея. Двамата се присъединиха към една от тях. Хората бяха наобиколили малка маймунка, която тъпчеше джобовете си с монетите, предлагани й от децата. Катрин не издържа дълго на гледката.

— Винаги ми става жал за това бедно малко създание — измънка тя, когато се махнаха.

Отминаваха бавно изложеното пред всеки магазин и продължаваха надолу по пристана. Ако се намираше тук сама, Катрин просто щеше да си избере грил и да си поръча храна. Но шляенето беше приятно, а кеят не изглеждаше твърде дълъг. Стигнаха края му тъкмо когато се освободи една маса. Стив остави Катрин за малко там и изчезна. Върна се със задушени миди, сандвичи с печена на грил сьомга и чай с лед.

На Катрин й харесваше да й сервират. Беше прекарала по-голямата част от живота си, грижейки се сама за себе си, затова сега го приемаше като истинско глезене. Изяде всичко до последното парченце от порцията си, без ни най-малко да се смущава, тъй като и Стив направи същото с най-голямо удоволствие. След обяда останаха малко да погледат един тюлен във водата. Когато забелязаха група канута в залива, той й каза, че кара кану. Тя сподели, че още не се е научила да плува. Не знаела какво пропуска, убеди я той. Усмихнаха се един на друг.

Като се връщаха нагоре по пристана, Катрин купи сандвичи и задушени миди за семейство Макджил. Стив я поведе към колата.

— Благодаря, имах нужда от това — продума той.

Тя му отвърна с усмивка:

— Аз също, благодаря ти!

Той погледна замислено напред, а после се обърна към нея.

— И така, не болеше, нали?

— Не, докторе — засмя се тя.

— Говоря сериозно — самичка виждаше, че е така. В очите му нямаше смях, само загриженост и същата уязвимост. — Зная, че е трудно да се правиш на турист на кея, когато твои близки са в интензивното отделение, но аз непрекъснато живея с познати в това отделение. Част от мен иска да бъде в болницата и да наблюдава Рейчъл по двайсет и четири часа в денонощие. Но аз направих съзнателно усилие да изляза. Трябва все някак да балансирам. Разходките по кея помагат. Карането на кану, градинарството…

— Градинарство? О, боже, хич ме няма в тази област.

— И аз казвах така едно време. Странно колко гъвкава е човешката природа. Полагам максимални усилия и това може би не е всичко, от което има нужда едно растение, но все пак не е оставено без нищо — той протегна пръсти, опрял длани на волана. — В известен смисъл гледам и на медицината по същия начин. Вземи Рейчъл например. Преди трийсет години без лекарства като манитол и стрептокиназа тя би умряла. Да, искам тя да се събуди. Искам да се събуди веднага. Правя най-доброто, на което съм способен. Може да не е всичко, от което тя има нужда, но щеше да е по-зле без него — той я погледна мълчаливо. След малко каза тихо: — Аз съм добър човек, Катрин. Можеш да ми имаш доверие.

Разбираше, че той говори не само във връзка с Рейчъл. Почувства се напрегната. Откъсна очи от неговите и се загледа в едно здание до паркинга.

— Разведен съм от десет години. Омръзна ми да си играя на гаджета. Затова, ако ти се струва, че съм по-прям, това е, защото не виждам смисъл да увъртам, когато някой наистина ми харесва. Малко жени ми харесват.

Катрин опря лакът на вратата и притисна с пръсти челото си.

— Само ми дай знак и ще се махна — продължи той.

Тя искаше да му каже да си тръгне, искаше да каже каквото и да било, но от устата й не излизаше нито звук.

— Или ми кажи да се махам — без капка излишно самочувствие каза той, — или ме целуни.

— Това не е честно.

— Попитай Рейчъл какво е честно. Виж, знам, че моментът не е особено подходящ, но аз съм на петдесет и три. Твърде стар съм да играя игрички. Искаш ли да се махна?

Катрин се замисли. Имаше нещо в него — освен тези сини очи и това стегнато тяло, — което я привличаше.

— Не.

— Тогава ме целуни.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— Искам да видя дали ще подейства.

— Какъв мъжки израз.

Но това важеше и за двамата. Ако целувката му не й харесаше, нямаше защо да се притеснява за останалото. Можеха да си останат просто приятели.

— Добре — каза тя и погледна часовника си. — Една минута, после трябва да тръгваме.

Наведе се и допря устни до неговите и сетне се отдръпна.

— Аз соло ли ще играя?

Той се усмихна и поклати глава. Плъзна едната си ръка по рамото й и зарови пръсти в косата й. Изведнъж Катрин се уплаши, че ръката му ще се спусне надолу. Дланите му обхванаха лицето й. Очите му галеха устните й. Той не бързаше. Наведе се бавно, наклони глава, изчака. Устните му бяха на сантиметри от нейните, когато, леко задъхан, се отдръпна, обърна се напред и завъртя контактния ключ.

Катрин го гледаше недоумяващо.

— Какво правиш?

— Минутата свърши.

Знаеше това, но все пак гледаше изумено.

— Смятах, че не играеш игри.

Той подкара навън от паркинга.

— Не играя. Нима смисълът на упражнението не беше именно в това?

— Това ли е твоята представа за целувка? — не се сдържа тя.

— О, не! — смехът му беше типично мъжки. — Но то действа, Катрин. Кажи, че не си го почувствала.

Тя сложи пръст на устните си.

— Не почувствах абсолютно нищо.

Стив й хвърли един поглед, но тя не се умилостиви. Погледна я отново. Секунди след това спря до бордюра и я сграбчи в прегръдките си. Без да й дава какъвто и да било повод да се стегне, понеже се е оказал близо до гърдите й, той я целуна страстно и Катрин осъзна, че работата е сериозна.

 

 

Саманта стоеше до леглото на Рейчъл и наблюдаваше вратата. Болката отново пулсираше в главата й и стомахът я присвиваше. Краката я боляха. Немислимо беше да ходи на училище на другата сутрин. Не я интересуваха наближаващите годишни изпити. Щеше да навакса през лятото, когато нямаше никой наоколо. До есента хората щяха да забравят.

Бяха минали трийсет минути, откакто се обади на Лидия. Джак, подпрян на перилата на леглото, гледаше втренчено Рейчъл. Хоуп седеше до гипса на Рейчъл и оглеждаше стаята. Бяха минали едва пет минути, в които не се отбиха нито Кара, нито някоя сестра. На Саманта й се искаше Синди да е там, но тя щеше да започне дежурство едва на сутринта.

Хоуп изпъна крака и се плъзна от леглото.

— Ще донеса някои неща от другата стая — тя излезе в коридора.

— Не трябва да прави това — предупреди Саманта. — Целта ни е да върнем мама там веднага щом подейства лекарството.

Джак се изправи и се раздвижи, като накланяше главата си.

— Да, това ни е целта. Но според Закона на Мърфи колкото по-скоро пренесем нещата й тук, толкова по-бързо ще бъде готова да се върне обратно там. Пази крепостта — каза й той и излезе.

В настъпилата тишина дишането на Рейчъл беше по-шумно от всякога.

Саманта отиде до вратата и погледна в коридора. Джак тъкмо влизаше в предишната стая на Рейчъл. В другата посока няколко сестри се бяха скупчили и обсъждаха нещо. Лидия не се виждаше никъде.

Тя се върна отново до леглото. Само като се сетеше за фиаското на бала, веднага й ставаше лошо. Най-хубавата част се оказа прибирането вкъщи. Не знаеше колко от другите бащи можеха така да подкрепят децата си като нейния. Но вероятно това беше само една щастлива случайност. Може би нямаше да дойде да я вземе, ако още работеше в града. Може би ако Рейчъл се събудеше, той щеше да се махне отново.

Но, божичко, наистина беше хубаво да слуша стъпките на мъглата с него. Напомняше й за времената преди развода.

Синкавите устни на Рейчъл предизвикаха друг спомен.

— Мили боже, мамо, помниш ли Вси Светии? Ние винаги имахме най-хубавите костюми. Целувките на Хърши и кутиите на Крайола, както и много грозде. А гримът от бои за храна и брашно? Сини устни? Виолетови устни?

— Сам?

Тя се обърна рязко. Не знаеше какво да каже, когато видя Лидия до себе си. Плахо се осмели да я погледне. Очите на Лидия, приковани върху Рейчъл, отразяваха същия ужас, който Саманта изпита, когато видя за пръв път майка си в това състояние.

— Не могат ли да направят нещо?

Саманта махна към стойката с венозната система.

— Трябва да чакаме да подейства.

— О! — Лидия скръсти ръце. — Тя знае ли за снощи?

— Искаш да кажеш, че може да й е станало зле, след като съм й казала? — Саманта нямаше нужда от такова споделяне. — Не, Лидия. Не съм й казала.

— Не трябва да се сърдиш. Тя щеше да се тревожи за снощи и ти го знаеш.

Тогава Саманта се осмели да я погледне открито:

— Какво знаеш за снощи?

— Искаш да ти го кажа ли? Пред майка ти?

— Да, искам да го кажеш. — Рейчъл трябваше да научи все някога. По-добре беше, когато не можеше да говори.

Лидия не откъсваше очи от Рейчъл.

— С Тийг сте отишли у Ян, но толкова си се напила, че си припаднала, и той те откарал вкъщи. Поне така е казал Тийг, когато се върнал на партито. Завършил вечерта с Мариса Фаулър, която трябваше да бъде с Марк Каил. Марк е братовчед на Аманда. Дойде да я вземе от нас тази сутрин.

— И разказа на всички новината? Кошмар!

— Каза на Аманда, Шели и мен. Вярно ли е?

— Не, не е вярно. Не съм се напивала и припадала и Тийг не ме е откарвал вкъщи. Той ме сваляше така настървено, че бих могла да го съдя за изнасилване, но просто всичко си остана само в сферата на опитването. Избягах, преди да успее. Аз съм била пияна? А защо не Тийг? Баща ми дойде и ме прибра.

Очите на Лидия бяха разширени от ужас.

— Трябваше ли да викаш него?

— Исках да извикам теб, но не смятах, че ще ти пука за мен.

Лидия беше готова да се разплаче. Беше същата мила Лидия, която Саманта толкова обичаше.

— Ти си глупачка, знаеш ли? — извика тя.

Саманта тъкмо щеше да се съгласи с нея, когато в стаята влезе Хоуп, натоварена с карти, табели и снимки. Джак вървеше след нея с вази цветя, които нареди на перваза на прозореца.

Саманта каза на Лидия:

— Разчитаме на Закона на Мърфи. Искаш ли да помогнеш?

Милата, изтънчена и вярна Лидия повдигна духа на Джак. Не можеше да не си мисли, че ако Саманта споделяше живота си с приятели като нея, щеше не само да оцелее, но и да бъде щастлива. Тя сигурно следваше примера на майка си. Рейчъл имаше Фей и Чарли, Дайна, Ян и Илайза. Имаше приятели за бридж и приятели в училището на момичетата. Имаше Бен. А имаше и Катрин, която се върна с невероятно вкусен обяд.

Стив Бауер пристигна минути след това. Той провери картона на Рейчъл, монитора и системата. Повдигна клепачите й и прегледа зениците й. Повика я по име, после се наведе по-близо и отново я повика. Излезе от стаята, за да нареди да се направи нов скенер на белия дроб. След няколко минути нужното оборудване беше вкарано в стаята. Джак изпрати трите момичета навън да се поразходят на слънце. Двамата с Катрин излязоха да почакат в коридора.

Той мушна ръце в джобовете си и въздъхна отчаяно.

— Тя ще се справи — продължи да го успокоява Катрин. — Твърде много хора се трудят здравата, за да я накарат да живее.

— Въпросът не е само да я накарат да живее. Трябва да се събуди и да бъде добре — сети се за Фейт Блай. — Може да се събуди и да не е същата. Веднъж ме попита какво бих правил тогава. Мисля, че ще рухна.

— Ще си тръгнеш ли?

— Не — призна го съвсем сериозно. — Не, не бих могъл.

Когато Катрин не каза нищо, той вдигна глава и срещна погледа й. Беше открит и топъл.

— Какво има? — попита той леко смутен.

— Човекът се оказа на висота — тя едва довърши думите си и очите й се стрелнаха към стаята на Рейчъл. — О, боже! — прошепна тя и скръсти ръце на гърдите си.

Джак проследи погледа й. Успя да види само Стив Бауер, който поглеждаше ту лаборантите, ту тях двамата в коридора. А и Катрин беше с разрошена от вятъра коса и порозовели страни.

— Пропуснах ли нещо? — попита той.

Тя наведе глава и прошепна:

— Не питай. Моментът е толкова неподходящ.

Не беше съгласен. Ако говореше тихо, защото потискаше смеха си, значи моментът бе подходящ.

— Подскажи ми нещо. Накарай ме да се усмихна.

Когато вдигна глава, Катрин изглеждаше съвсем сериозна.

— Той се целува страхотно. Какво трябва да направя?

Джак наистина се усмихна, докторът му харесваше. Но усмивката му изчезна, когато осъзна смисъла на въпроса й.

— А-а, онази работа с гърдите.

Тя се облегна на стената и отново погледна в стаята. Остана със скръстени ръце и каза тихо.

— Не се опита да ги докосне, но сигурно ще го направи. Мъжете винаги го правят, въпрос на време.

Джак се опита да си представи какво би искал той, ако беше на мястото на Бауер. Помисли си за Рейчъл. Прекалено ясно си спомни как пристигна в болницата онази сутрин, неподготвен за това, което го очакваше.

— Мисля, че трябва да му кажеш. Ако е тъмно, би ли разбрал?

— На допир? Да. Силиконът беше най-доброто, но го забраниха. Моите са с физиологичен разтвор. Има разлика.

— Тогава му кажи. Ако не го направиш, ще си прекалено нервна и няма да изпиташ удоволствие.

Тя отново въздъхна тихо:

— Да, добре, и аз смятах така, но преди да ме целуне. Нямах време да мисля, беше твърде хубаво. Искам да кажа, че той го направи както трябва.

— Значи силно физическо привличане.

— Беше физическо привличане и с Байрън. Странно как едно осакатяване може да убие такова хубаво нещо — тя стисна устни и го погледна.

— А ти не искаш то да бъде убито, така че този път рискуваш повече.

Джак се опита да си спомни жените, с които е излизал. Тези преди Рейчъл не бяха нещо особено. Другите след нея бяха достатъчно хубави, но Джил се оказа първата, на която гледаше като на приятел. За известно време дори смяташе, че е намерил, каквото търсеше. Но тя не беше Рейчъл. Бедната Джил не беше и Катрин.

Трудно беше за вярване, но Катрин много му харесваше. Освен че помагаше на Рейчъл и момичетата, тя помагаше и на него. Доверяваше му се. Казваше му неща, които той предполагаше, че обикновено би казала само на друга жена. Караше го да чувства, че мнението му има значение, което беше доста голям комплимент от силна жена като нея.

— Тук виждам една аналогия — каза той. — Саманта беше сигурна, че Лидия няма да иска да я види. Казах й, че това е една проверка. Ако Лидия наистина не искаше да я види, значи не беше приятелката, за която Саманта я смяташе, и загубата нямаше да е от значение. Същото важи и за теб. Всеки мъж, който престане да те харесва заради онова, което си преживяла — не си струва да си губиш времето.

— Лесно е да се каже. На теб няма да ти се налага да се оголваш изцяло.

Разбираше я. Сигурно на Катрин нямаше да й бъде лесно да преживее за трети път евентуално отхвърляне.

— Но гърдите са само една малка част от жената и са доста променлива величина, като си помисли човек. Подуват се, свиват се, увисват. Интелигентността е нещо по-постоянно. Както топлината, както чувството за хумор. А също и верността. Не е ли така? Ако Стив беше по-млад, щях да те предупредя да се оттеглиш. Гърдите означават много повече за младите момчета. Бих излъгал, ако отрека, че е така. Но Стив не е хлапак, а улегнал мъж. Погледни го там вътре при Рейчъл. Той не е длъжен да е тук, днес е неделя. Кажи на такъв мъж да избере между някоя кукла с естествени бомби и интелигентна, забавна, топла, вярна и красива жена е пластични… Хайде, Катрин, не може да става и дума за съперничество! Хей, по дяволите, аз самият щях да започна да те свалям, ако все още не обичах жена си.

 

 

Рейчъл не се повлия от лекарството за разбиване на съсирека. Скенерът не показа никакви значителни подобрения в преминаването на въздуха през дробовете й, а и външно симптомите не се измениха. Лекарят каза, че ще е нужно повече време, но не пожела да уточни колко.

Седнал до нея този следобед, Джак си мислеше за любовта, но не като за абстракция, а като за някакви съвсем конкретни неща. Преди осемнайсет години любовта за него означаваше да прекарва всяка свободна минута с Рейчъл. Преди седемнайсет — да прави месечни вноски за малък пръстен с диамант. Преди шестнайсет — да се ожени за нея. Преди петнайсет — да има дете.

Мъжете обичат действието, беше казала Катрин в един от предишните им разговори. Тогава той го превърна в семантичен спор, но истината бе, че действително обичаше да действа. След като си беше признал, че обича Рейчъл, Джак искаше да направи нещо. Да й говори, да раздвижва ръцете й, да маже устните й с вазелин или краката й е лосион — беше само част от това нещо.

Искаше да вярва, че тя ще се събуди, и желаеше всичко да е наред, когато това стане. Беше се справил с пикника на Хоуп и бала на Саманта. Е, бе отменил прегледите при лекаря и зъболекаря, но това можеше да се свърши и по-късно. В момента трябваше да рисува, да прави рамки. Трябваше да купи кола.

Бележки

[1] General purpose (G P) — за всякакви цели (англ.). — Б.пр.