Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coast Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Крайбрежен път

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–655–0

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Когато телефонът иззвъня в два сутринта, на Джак Макджил му се стори, че звукът пронизително раздира притихналия в нощта Сан Франциско. Беше си легнал още в дванайсет, но не успя да заспи. Беше твърде зает е тревожни мисли, бе притеснен. Внезапният звън го накара да подскочи стреснато.

Докато, успее да грабне слушалката, през ума му преминаха какви ли не страхотии.

— Да?

— С Джак Макджил ли говоря? — попита го непознат женски глас. Звучеше доста напрегнато.

— Да.

— Аз съм Катрин Евънс, една приятелка на Рейчъл. Тя е катастрофирала. Сега е в болницата в Монтерей. Смятам, че би трябвало да дойдете.

Джак седна в леглото.

— Как така е катастрофирала?

— Ударили са колата й и е изхвърчала от шосето.

Стомахът му се сви.

— Момичетата с нея ли са били?

— Не, била е сама.

Изпита известно облекчение, поне момичетата бяха невредими.

— Намирала се е близо до Роки Пойнт, на път за Кармел. Някакъв автомобил се забил в нейния отзад. От удара колата й изхвърчала в другото платно и се прекатурила.

Джак скочи на крака, дъхът му секна.

— Жива е — успокои го приятелката. — Малко е натрошена, но проблемът е, че все още не се е събудила. Лекарите се притесняват за мозъка й.

— В какъв смисъл?

— Защото има сътресение и оток.

Той прокара ръка през косата си. Тревожните мисли за работата, заради които не бе могъл да заспи, напълно се изпариха. Нападнаха го други, доста по-страшни.

— Момичетата…

— Те са си все още вкъщи. Рейчъл е била на път за срещата с читателската група. Когато стана девет и тя не се появи, аз й се обадих по телефона. Саманта каза, че е тръгнала в седем, затова позвъних в щатската полиция. Съобщиха ми, че имало катастрофа, и ми идентифицираха колата й. Все още се опитваха да я извадят от автомобила и не знаеха в какво състояние е, затова се обадих на съседа й — Дънкан Блай. Той отиде да успокои момичетата. Телефонирах им преди малко, но не им казах за нараняването на главата. А и не знаех дали да предложа на Дънкан да ги докара тук, в болницата. Това не е решение, което аз трябва да взимам.

Не, то беше на Джак. Разведени или не, той беше бащата на момичетата. Притиснал телефона в рамото си, той посегна за джинсите си.

— Тръгвам веднага. Ще се обадя на Саманта и Хоуп от колата.

— Рейчъл е в спешното отделение.

— Добре, благодаря.

Той затвори и си помисли, че не може да си спомни името на тази приятелка на Рейчъл. Но това едва ли бе от значение сега. Невероятно!, мърмореше той, докато закопчаваше джинсите и обличаше ризата си. Нещата и в офиса, и по обектите не вървяха. Той изживяваше истински кошмар, когато сутрин трябваше да бъде и на двете места. Освен това съществуваше и Джил. Днес беше благотворителната вечер, която тя организираше от толкова време. Нарочно бе планирал командировките си така, че да си освободи тази дата, защото знаеше колко много означава тя за нея. Смокингът му бе идеално изгладен. Джил го очакваше в пет. В пет — а не беше мигнал цяла нощ. Освен това тръгваше на юг към бог знае какво и за бог знае колко време.

Но Рейчъл беше ранена. Ти не си женен вече за нея — нашепваше другият му глас. — Не й дължиш нищо, човече. Тя беше тази, която си тръгна. Но той не се забави нито секунда.

Щеше да се наложи да се погрижи за момичетата. Първо, трябваше да им каже за състоянието й. Бяха прекалено големи, за да ги кара да си легнат с празни успокоения, както и твърде малки, за да посрещнат този кошмар сами. Рейчъл се грижеше за прехраната им, но беше също тяхна приятелка и довереница. Трите бяха много близки.

Лекарите се притесняват за мозъка й, беше казала приятелката. Щяха да се притесняват поне докато картината се поизясни.

Той се наплиска със студена вода и изми зъбите си. След няколко минути влезе в ателието си и в моментно изумление се запита защо го нарича все още така. То се беше превърнало по-скоро в място за бизнес, отколкото за изкуство. Малкото рисунки, които беше направил, бяха погребани под купища предложения, договори и писма — откази на невъобразим брой проекти за строителство в различни етапи. Мястото излъчваше напрежение.

Вън започваше да се развиделява и на бледата сивкава светлина, която се процеждаше през капаците на прозорците, той натъпка в куфарчето лаптопа си и възможно най-много документи, а в кожената си папка — различните версии на проекта в Монтана. Грабна ги и закрачи през тъмния коридор към кухнята. Нямаше нужда от лампа. Мястото беше тесничко, но с максимално добра организация. Той взе ключовете и блейзера си от закачалката до вратата, включи алармената система и слезе в гаража. След няколко минути неговото БМВ вече се носеше надолу по „Филбер“. Фаровете му режеха бледосиви откоси от тъмнината на нощта и осветяваха малко от Рашън Хил. Пробягваха силуетите на някоя и друга купчина по ъглите на улиците, която можеше да бъде или заспал бездомник, или оставен за вдигане боклук. Сан Франциско приличаше на голям и обвит в мъгла пашкул.

Пипнешком набра номера за информация от телефона в колата си. Докато се свърже с болницата в Монтерей, вече се отправяше на юг по „Ван Нес“.

— Обажда се Джак Макджил. Съпругата ми, Рейчъл Кийтс, е била докарана преди малко. В момента пътувам към вас. Можете ли да ми дадете някаква информация за състоянието й?

— Изчакайте, моля.

След няколко изнервящи минути го свързаха със сестра от спешното отделение.

— Мистър Макджил? В момента тя е в операционната. Засега можем да ви кажем само толкова.

— В съзнание ли е?

— Не беше, когато я качваха горе.

Лекарите се тревожат за мозъка й, помисли той.

— Какво ще й оперират?

— Бихте ли изчакали за момент?

— Предпочитам да не… — тишината в другия край на линията му подсказа, че нямаше избор. Не беше имал избор и когато Рейчъл се бе изнесла преди шест години. Каза, че ще си тръгне, събра багажа си и замина с момичетата, докато той беше в една от безкрайните си командировки. Завърна се в празна къща, разстроен и безпомощен, както се чувстваше и сега. Воден от гнева си, продаде къщата и се премести в друга, където да не отекват спомените. Сега обаче нямаше възможност за такъв изход от положението. Лицето й му се явяваше сред призрачната сутрешна мъгла като в тест на Рорсаак[1], в който чертите й бяха красиви в един момент и обезобразени в следващия. Сърцето му биеше до пръсване. Той натисна педала на газта.

— Мистър Макджил? — обади се мъжки глас, тревожен, но достатъчно ясен. — Аз съм доктор Куули. Приех съпругата ви при докарването й.

— За какво е операцията? — извика Джак, стискайки волана.

— За да се оправи левият й крак. Сложни фрактури — както на фемора, така и на тибията. Ще трябва да се поставят метални пластини…

— Казаха ми, че имала наранявания по главата — прекъсна го Джак. Не се умираше от счупен крак. — Дойде ли в съзнание?

— Не. Има мозъчен оток. Все още не знаем как ще се развие.

— Искам да извикате специалист!

— Тръгнал е насам. Вие кога ще бъдете тук?

— В момента напускам Сан Франциско.

— Тогава след два часа може би?

— По-малко — каза Джак и като намали едва доловимо, профуча на червена светлина. — Ето номера на клетъчния ми телефон — той го избърбори набързо. — Бихте ли ми позвънили, ако има някаква промяна?

Щом докторът се съгласи, Джак понечи да избере номера на момичетата, но ръката му застина… Не знаеше какво да им каже. А тийнейджърите днес бяха съвсем различни от онези, които беше познавал. Като се прибавеше и фактът, че отдавна не живееше с тях, ситуацията ставаше двойно по-сложна.

Този път обаче не можеше да избяга от отговорността. Нямаше кой друг да я поеме.

Катрин… Това беше името на приятелката. Катрин!

Рейчъл никога не я беше споменавала, но по принцип тя не споменаваше нищо, което не е пряко свързано с девойките. Те обаче бяха говорили за нея. Определено си спомняше това.

Със сигурност бяха споменавали и Дънкан Блай, и то повече от един път. Той беше съсед на Рейчъл и двамата си поделяха каньона. Стръмната ливада, където пасеше стадото му, се простираше точно над нейната гора от секвои. И ливадата, и гората бяха част от Санта Лучиас, която се издигаше на изток от брега на Биг Сур.

Джак изпитваше лошо предчувствие заради този Дънкан. Не му се нравеше нежното чувство, с което момичетата описваха брадата му, колибата или овцете му. Не му хареса и начинът, по който се ухилиха, когато ги попита дали Рейчъл излиза с него. Знаеше, естествено, че се опитваха да го накарат да ревнува. Но проблемът беше в това, че той наистина възприемаше Рейчъл точно с такъв мъж… Планинците излъчваха някакъв първичен чар. Макар че Джак също беше висок, стегнат, с добро телосложение и можеше да забива гвоздеи наред с най-опитните дърводелци, които осъществяваха проектите му. Ала не сечеше сам дърветата за гредите, не стрижеше овцете, нито пък стреляше по елени.

Искаше ли да говори с Дънкан посред нощ? Не. Но не можеше и да остави дъщерите си да смятат, че съседът им е единственият мъж, на когото могат да разчитат.

Той решително набра номера им.

Първият звън едва беше секнал, когато в слушалката се чу тревожно и яростно „ало“.

— Здрасти, Сам! Татко е. Как сте там?

— А как е мама?

— Добре е — той се опита да звучи безгрижно. — На път за болницата съм. Току-що говорих с лекаря, вкарали са я в операционната. Май здравата си е премазала крака.

— Катрин каза, че и ребрата й са потрошени.

— Може и така да е, но явно кракът се нуждае от оправяне. Я ми припомни, Сам. Коя беше Катрин?

— Най-добрата приятелка на мама — нервно изстреля Саманта. — Дадох й твоя номер.

— Би могла да ми се обадиш и ти.

Тонът й стана отбранителен.

— Не знаех дали ще те открия… Освен това Катрин казва, че мама има добри лекари, така че какво можеш да направиш ти?

— Мога да бъда там — каза той. Но още не бе довършил изречението и вече си представяше как щеше да му отвърне тя, затова бързо добави: — Хайде да не спорим, Саманта. Моментът не е подходящ.

— Истината ли ми казваш? Мама добре ли е?

— Истината е такава, каквато я чух. Сестра ти още ли спи?

— Спеше, преди да звъннеш. Знаехме, че трябва да е нещо за мама. Моите приятели не се обаждат посред нощ — заяви категорично тя. Джак веднага заподозря, че го бяха правили неведнъж. — Татко, искаме да идем в болницата, но Дънкан не ще да ни закара.

— Той там ли е сега?

— Задрямал е на стола. Да спи в такъв момент! Можеш ли да повярваш? Почакай, ще те свържа с него. Кажи му да ни закара дотам — тя изкрещя нейде встрани от телефона, но дори и така гласът й прониза ушите му. — Дънкан! Вдигни телефона! Обажда се баща ми.

— Саманта! — опита се да я спре Джак.

Отговорът й беше приглушен.

— Не, мама не е мъртва, но тази котка съвсем скоро ще бъде, ако не я пуснеш! Стискаш я прекалено силно, Хоуп. Ще я заболи — тя се обърна отново към Джак: — Ето, Хоуп иска да говорите.

— Тате? — Гласчето й прозвуча като слабо дихание.

Сърцето му се сви.

— Здравей, Хоуп. Как си, миличка?

— Уплашена съм.

— Предположих, но майка ти се справя чудесно засега. Аз съм на път за болницата. Там ще узная повече подробности.

— Ела тук — примоли се тихото й гласче.

— Ще дойда — обеща той и се разтопи от удоволствие, че поне една от дъщерите му се нуждаеше от него. — Но тъй като болницата е по пътя ми, ще се отбия първо там. Така ще имам повече новини за вас.

— Кажи на мама… — тя спря.

— Какво, миличка?

Отново се обади Саманта.

— Тя пак плаче. Ето Дънкан.

— Обажда се Дънкан Блай — гласът беше рязък. — Какво ново?

Джак искаше да си поговори с Хоуп. Но тази вечер не му вървеше.

— Засега не мога да кажа кой знае какво. Ще бъда в болницата най-късно до час. Не ги докарвайте там.

— Не съм си и помислял.

Дочу някакъв приглушен протест в стаята, а после обидената Саманта отново взе слушалката.

— Татко, гадно е да се мотаем тук, докато мама е там.

— Но сега е нощ.

— Като че ли можем да спим, когато тя е там! Ами ако попита за нас?

— Мама е в операционната, Саманта. Дори да си в болницата, пак няма да можеш да я видиш. Виж, ако искаш да направиш нещо, помогни на сестра си. Звучи ми разстроена.

— А аз не съм ли?

Джак долови скритата паника, която придаваше наглост на гласа й. Но Саманта не беше Хоуп. Макар и само с две лета разлика, ги деляха светлинни години една от друга в развитието им като личности. Саманта беше петнайсетгодишна девойка, но си придаваше вид на трийсетгодишна многознайка, която не обича да се отнасят с нея като с дете. Тринайсетгодишната Хоуп беше чувствителна и мълчалива. Саманта беше тази, която щеше да задава въпросите. Хоуп щеше да долавя всички нюанси в отговорите.

— Сигурен съм, че и ти си разстроена — каза той, — но си по-голяма от нея. Може би ако й помогнеш, и тя ще помогне на теб. Ще се окуражите една друга, нали разбираш?

— Непрекъснато си мисля за шосе № 1, татко. За някое от онези места, където, ако паднеш, летиш десетки метри надолу, право върху скалите. Това ли е станало с мама?

— Не знам подробностите от катастрофата.

— Можеше да падне във водата, но и това щеше да бъде ужасно. Ами ако се беше заклещила в автомобила под водата…

— Сам, тя не се е удавила.

— Не знаеш дали е така. Не знаеш дали не я поддържат жива с помощта на купчина машини.

— Саманта! — тя беше с почти същото богато въображение като Рейчъл, но й липсваше зрелостта, която да го канализира. — Майка ти е със счупен крак.

— Но не знаеш какво й е още. Обади се в полицията, там ще ти кажат какво се е случило!

— Ще го направя, но по-късно. Лекарят има номера на телефона ми. Трябва линията да е свободна, ако опита да ми се обади. А от теб искам да си легнеш. Няма да бъде от полза за никого да започнеш да си представяш какво би могло да се е случило. Човек винаги си представя най-лошото. Аз контролирам нещата тук. И не стой в очакване телефонът да звънне, защото няма да ти се обадя, преди да съмне.

— Няма да ходя на училище.

— Ще говорим за това по-късно. В този момент единственото, което можеш да направиш, за да помогнеш на майка си, е да успокоиш сестра си. И да поспите.

— Да, добре — измънка тя.

Джак се съсредоточи в шофирането. Мъглата остана в града, а шосето пред него се изпъваше тъмно и право. Притисна с ръка корема си, като се надяваше, че топлината на ръката му ще поотпусне възела, който го стягаше там. Но дланта му беше студена и той си остана все тъй напрегнат. Напоследък нервите му се изопваха доста по-често от обичайното.

Искаше му се да му звъннат с новината, че Рейчъл се е събудила от упойката и е добре. Но телефонът мълчеше и в колата беше ужасно тихо. Едва се дочуваше само шумът от двигателя. Джак се опита да се разсее с мисълта за всички онези неща, над които си беше блъскал ума в леглото преди по-малко от два часа — спорове за договори, закъснели пускове на сгради, загуба на персонал… Но вече не можеше да направи връзка с тези проблеми, те оставаха някак далечни — там, в градската мъгла.

Щеше да му се наложи да проведе някои телефонни разговори веднага щом се разсъмне. Трябваше да пренасрочи някои срещи.

А ако Рейчъл дойде в съзнание, можеше да се върне в офиса, преди да е станало обяд.

Колкото повече се надяваше на това, толкова по-вероятно му се струваше. Рейчъл беше най-здравата, и силна жена, която познаваше. Най-независимата и самостоятелната. Тя не се нуждаеше от него, никога досега. Преди шест години бе стигнала до кръстопът в живота си и бе тръгнала в различна от неговата посока. Изборът беше неин. Животът също. Чудесно…

Но защо тогава тръгна на юг? Защо ще отлага срещи, за да тича до леглото й? Тя го беше напуснала. Беше взела десетгодишния им брак и го беше смачкала като някаква прекопирана скица, която е толкова далече от оригинала, че няма никаква стойност.

Беше тръгнал на юг, защото приятелката й му се обади. И защото беше негово задължение като баща да помага на момичетата. И защото се ужаси, че Рейчъл може да умре. Животът му с нея беше по-добър от всичко преди и след него. Беше тръгнал на юг, защото чувстваше, че все още й е длъжник за това.

 

 

Първия път, когато зърна Рейчъл, Джак реши, че не е негов тип. Е, обичаше руса коса, а тя имаше водопад от руси къдрици, но обикновено си падаше по типа манекенки. Рейчъл Кийтс не спадаше към тази категория. Изглеждаше твърде семпла. Нямаше дълги мигли, блестящи устни, нито предизвикателна външност. Само лунички по носа и страните, които имаха едва доловим тен, и очи, съсредоточени в най-скучния професор, когото Джак някога беше слушал.

Темата се отнасяше за стила рококо и неокласическото изкуство. Известният в своята област професор беше именно онзи, който плащаше стипендия на Джак, за да може той да завърши архитектура. В замяна на това Джак оценяваше изпитни разработки и помагаше в научната работа и кореспонденцията, свързана с учебника, заради който се отпускаше стипендията.

Джак се интересуваше съвсем слабо от рококо и неокласическо изкуство, а още по-малко — от преместването от Манхатън в Таксън, но това беше единствената възможност да се възползва от пълна програма и стипендия. Тъй като нямаше пари, той се нуждаеше и от двете.

Работата не беше изморителна. Въпросният професор четеше едни и същи лекции по един и същи план в продължение на повече от двайсет години. Тъй като Джак прочиташе лекциите предварително, присъстваше в залата по-скоро, за да носи вода, забравена книга или разработка на професора. Джак седеше доста встрани от него, но така, че да му бъде подръка. От мястото си отлично можеше да наблюдава петдесетината студенти, които бяха едва една трета от записалите се в курса.

Но Рейчъл Кийтс посещаваше всяка лекция, слушаше прехласнато, водеше бележки. Джак си казваше, че погледът му се спира на нея само заради постоянното й присъствие. То не обясняваше обаче защо бе забелязал, че след лекцията тя отива да обядва сама в най-малкото кафене в студентския комплекс. Или пък че кара един стар фолксваген костенурка и си слага сенник, със сигурност — ръчно рисуван, тъй като изобразяваше костенурка зад волана на кола. Не беше срещал такава весела картинка другаде.

Основната й специалност беше живопис. Живееше в жилищен комплекс недалеч от неговия. По всичко личеше, че е самотница, и бе доволна от това, ако се съдеше по спокойното й изражение.

Тя не само не беше негов тип, но освен това Джак излизаше с момиче, което много харесваше. Селесте беше висока и дългокрака, надарена в горната част и много сладка надолу, задаваше съвсем малко въпроси и имаше съвсем малко изисквания. И толкова обичаше секса, че той можеше да прави каквото си иска в останалото време. Тя готвеше и чистеше, но не бе успял да я придума да пере дрехите му. Ето защо се озова в обществената пералня една вечер във вторник, когато Рейчъл влезе там.

Вълнистата й руса коса беше прибрана с тюркоазна панделка, която контрастираше с виолетовото й горнище. Късите й панталонки и сандалите й бяха съвсем бели и свежи като руменината, която изби по загорелите й страни, когато го видя.

Той можеше да се закълне, че моментното й забавяне на вратата означаваше, че се беше поколебала дали да не се обърне и да си тръгне. Тъй като не му се искаше да го направи, той извика:

— Хей, как си?

Тя се усмихна.

— Чудесно — руменината й остана. Тя прехапа устни, повдигна вежди и малко стеснително прегърна претъпканата си с пране чанта, докато огледа редицата перални и откри две с отворени капаци.

Сърцето на Джак биеше до пръсване. Не знаеше защо. Тя само се беше усмихнала. Нямаше нищо сексуално в усмивката й. А и въобще не беше негов тип. Но въпреки това той се смъкна от сушилнята, върху която седеше, и я последва. Подпря се на машината до избраната от нея пералня.

— Рококо и неокласическо изкуство — подсказа той. Не му се искаше тя да смята, че я сваля случайно, защото изобщо не я сваляше. Просто не беше негов тип. Предположи, че затова го интригуваше толкова. Беше безопасно, нямаше риск. Само едно безвредно запознанство…

Тя все още беше изчервена и тъпчеше мръсното пране в пералнята.

Той я наблюдава известно време, после каза:

— Моето е в сушилнята.

Вероятно това беше най-тъпата реплика, която някога беше подхвърлял на жена. Но не можеше да я попита защо слага червените и белите дрехи заедно. И дали червените бяха ризи, сутиени или къси панталонки. Дори не можеше да ги погледне направо, защото не откъсваше очи от нейните. Те бяха лешникови, е малки златисти петънца, и по-нежни от всички, които беше виждал досега.

— Вие сте асистентът на Обермайер — каза тя, докато пълнеше втората машина с доста разноцветни дрехи. Облеклото й в момента беше направо консервативно в сравнение с тях. — За преподавателска дейност ли се обучавате?

— Не, следвам архитектура.

Тя се усмихна.

— Наистина ли?

— Така е — отвърна той на усмивката й. Наистина беше мила, като се усмихваше така. Това мило излъчване остана дори когато тя неочаквано открехна устни и се огледа наоколо.

Джак досетливо й предложи своята кутия с прах за пране.

Беше възнаграден с ново изчервяване и тихо благодаря. След като напълни и двете машини с прах, тя пусна по една двайсет и петцентова монета и ги включи.

— Какви неща искате да строите? — тихо попита тя.

Този въпрос обикновено задаваха родителите му, и то доста подигравателно. Но Рейчъл Кийтс изглеждаше истински заинтересувана.

— Домове като за начало — отвърна скромно той. — Аз съм от градче, в което малките като кутийки къщи следват една след друга. Минавах покрай тях на път за училище и прекарвах времето в час, като си драсках и ги превръщах в нещо много по-красиво. Тези драскулки не ми помогнаха много за оценката по математика.

— Не бих си и помислила — тя хвърли поглед към книгата върху сушилнята му. — Това за дизайна на домовете ли е?

— Още не. Засега сме на арките. Знаете ли колко различни видове арки има? Плоски, заоблени, триъгълни, изострени. Има арка на ръката, арка на гърба, арка на слабините. Има хлътнали, умалени, тип подкова…

Смехът й беше нежен като очите й.

— Не мисля, че искам да знам какво представляват някои от тях — замълча за миг и отрони почти срамежливо: — И аз обичах да си драскам.

Хареса му нейната стеснителност. Караше го да се чувства в безопасност.

— Къде?

— В Чикаго, после в Атланта, после в Ню Йорк… Детството ми премина на колела. Баща ми поема някои западащи търговии и се опитва да ги възстанови. Местим се, когато разпродава. Ами вие?

— Едва ли сте чували градчето Орегон, не го пишат по картите. Какво си рисувахте?

— Ами хора, птици, животни, риби — всичко, което се движи. Обичам да правя онова, което прави камерата — да улавям даден момент.

— Още ли си скицирате? — попита той.

Тя повдигна рамене стеснително:

— Обичам да си мисля, че е нещо повече. Надявам се да си изкарвам прехраната с рисуване.

— Без друга работа?! — попита учудено Джак.

Средно добрият художник печелеше само колкото да си купува храна. Ако не беше значително по-добра, щеше да й бъде доста трудно с плащането на сметките.

Тя скръсти ръце под гърдите си.

— Аз съм късметлийка — каза тихо, почти тъжно. — Майка ми се занимава с търговия. Смятат ме за луда, че съм тук и следвам. Изкуството не е бизнес. Искат ме обратно в града, облечена в дизайнерски рокли, с дизайнерска чанта и вносни ботуши — тя си пое въздух. — Имате ли братя и сестри?

— Петима братя и една сестра — отвърна той, макар това да нямаше нищо общо с темата. Рядко говореше за семейството си, тъй като хората, с които общуваше, почти не го питаха.

Рейчъл не само се бе заинтересувала, но прекрасните й очи светнаха при отговора.

— Шест? Това е страхотно! Аз нямам никакви.

— Ето защо смятате, че е страхотно. Бяхме седем деца, родени за десет години. Живеехме с родителите си в три стаи и кухня. Аз бях късметлията — лятно време спях на верандата.

— С какво се занимават другите сега? Из цялата страна ли са пръснати? Има ли някои от тях тук?

— Те са си вкъщи. Аз съм единственият, който се измъкна.

Очите й се разшириха:

— Нима? Защо само вие?

— Трябва стипендия, работа наред със следването… А и се налагаше да се махна. Не се погаждам със семейството си.

— Защо? — невинно попита тя.

— Те са негативисти. Винаги критикуват, за да компенсират онова, което им липсва, но единственото, което им липсва, е амбиция. Баща ми можеше да прави каквото си поиска — той е умен човек — но заседна в един завод за преработка на картофи и повече не излезе от там. Братята ми ще бъдат точно като него — различни работи, същият изхабен потенциал. Аз отидох в колеж, а това омаловажава онова, което правят те. Никога няма да ми го простят.

— Съжалявам.

Той се усмихна.

— Вината не е ваша.

— Навярно не си ходите често у дома?

— Не. А вие връщате ли се до Ню Йорк?

— Аз не съм градски тип — тя сбърчи нос. — Когато си отида, съм принудена да правя всички неща, които мразя.

— Нямате ли приятели там?

— Малко. Никога не ми се е налагало да ходя с голяма тайфа. Ами вие? Имате ли си съквартирант?

— За нищо на света. Имах си вече достатъчно, за да не искам друг, поне не от същия пол. Какво обичате най-много в Таксън?

— Пустинята. А вие?

— Санта Каталинас.

Отново златистите й очи светнаха.

— Турист ли сте? — когато той кимна, Рейчъл каза: — Аз също. Кога имате време? Пълният курс ли карате? Колко часа седмично трябва да отделяте на Обермайер?

Джак отвърна на въпросите й и й зададе още повече. А после и тя го разпита на свой ред. Не даваше преценки, просто беше любопитна. Изглеждаше толкова заинтересувана от това къде е бил и какво е правил, колкото и той от нейните истории. Говориха си непрестанно чак докато дрехите на Рейчъл бяха изпрани, изсушени и сгънати. Когато напуснаха пералнята, натоварени с чистото пране, той знаеше за нея три пъти повече, отколкото за Селесте.

Приемайки това като някакъв знак на съдбата, той скъса със Селесте на другия ден, обади се на Рейчъл и я покани да излязат на пица. Продължиха разговора си точно оттам, откъдето го бяха прекъснали в пералнята.

Джак беше очарован. Той никога досега не беше проявявал желание да разговаря. Не обичаше да оголва мислите и идеите си, пазеше ги само за себе си, но в Рейчъл имаше нещо, което го караше да се чувства някак в безопасност… Тя беше мила. Проявяваше интерес. Беше умна. Свикнала като него на самотен живот, тя също беше стресната от начина, по който се разкриваше пред един непознат. Той й се довери инстинктивно. Тя веднага му отвърна със същото доверие.

Станаха неразделни просто така — изведнъж. Хранеха се заедно, учеха, скицираха, ходеха на кино, излизаха в планината. Прегръщаха се преди занятия на любимите си пейки в студентския комплекс. И не след дълго се любиха.

На теория една седмица не е много време. Но във века на свободната любов, за двама силно влюбени един в друг, тя е цяла вечност. А те бяха влюбени, нямаше съмнение в това. Джак много бързо попадна под магията на нежните й артистични пръсти и крехките й рамене. Не пропусна да забележи и извивката на късите й панталонки отзад, както и да зърне за миг оголилия се при едно рязко движение стегнат корем. Широките й спортни блузи не му позволяваха да добие пълна представа за гърдите й, но старателните му наблюдения го караха да смята, че са малки, но изящно оформени.

А дали тя го харесваше? Ами начинът, по който се облегна на него, съвсем незабележимо, когато бяха на концерт в студентския комплекс; ами как затаи дъх, когато той се наведе да прошепне нещо в ухото й… А очите й, които от топли ставаха направо изгарящи в определени моменти… О, да, тя го желаеше! Би могъл да я има още на втория ден след срещата в пералнята. Но не посмя, защото се страхуваше. Не беше имал подобна връзка с жена досега, толкова емоционална, истински сърдечна. Рейчъл го караше да се чувства напълно спокоен, когато й разкриваше какво мисли. Тъй като не знаеше как щеше да се вмести сексът в цялата тази атмосфера, той избягваше да я води в апартамента си или да ходи в нейния. Избягваше дори да я целува.

Тази странна за него връзка превърна седмицата в цяла вечност. Той устоя на това въздържание до момента, когато тя го покани на вечеря. Очевидно и тя се чувстваше по същия начин. Едва бе прекрачил вратата, когато дойде и първата целувка. Беше направо изгаряща… И ставаше все по-огнена, докато се плъзгаха по стената към стаята й и паднаха на леглото. Смъкнаха дрехите си с лудешки движения и се притиснаха. А когато Джак я облада, последва най-вълнуващото и истинско любене, за което изобщо си беше мечтал.

Когато свършиха, тя седна на леглото с молив и лист и го нарисува, а онова, което излезе изпод ръката й, каза всичко. С ума и сърцето си Рейчъл го беше превърнала в нещо далеч по-хубаво от онова, което той беше преди. Тя беше неговият ангел и той я обичаше.

Бележки

[1] Тест, въведен от швейцарския психиатър Херман Рорсаак. Представлява метод за диагностициране с образци, нарисувани с мастилени точки, които субектът трябва да интерпретира, за да може по-лесно да се определи неговият тип личност, степента му на интелигентност и емоционална стабилност. — Б.пр.