Барбара Делински
Крайбрежен път (14)

Тринадесета глава

„Форма и цвят“ обикновено отваряше в девет, но Катрин смяташе, че лоялността към клиента изисква да отваряш малко по-рано. Тази сряда имаше уговорка за седем и половина. Клиентката беше млада жена, която работеше по десет часа на ден като портиерка в един курорт в долината. Дори да не й бе толкова симпатична, Катрин знаеше, че Трейси Ла Мар е жива реклама на фризьорския й салон. Освен това беше много приятно да я обслужва — даваше истинска свобода на Катрин да пробва нови неща и имаше гъста кестенява коса и хубаво лице, на което отиваше всичко.

Катрин внимателно разделяше на пластове косата на Трейси, използвайки фолио и три отсенки боя — от светлокафяво до пепеляво — за да създаде слабо сияние около лицето й. Не говореха много. Жените, които идваха рано сутрин, рядко бъбреха, а Трейси не се нуждаеше от този вид терапия. Тя бе напълно доволна от ранния си брак и работата си. И за двете това беше време на постепенно разбуждане. Звуците на арфа проникваха в салона заедно с аромата на прясно сварено кафе. Трейси, която като Катрин предпочиташе чая, държеше чаша с ароматен билков чай. Неочаквано и някак замечтано тя каза:

— О, ето един хубавец.

Катрин проследи погледа й. В такъв ранен час обикновено нямаше коли и пешеходци — значи хубавецът стоеше точно пред прозореца. Беше някакъв мъж, който прави сутрешния си крос. Той отмина бързо и Катрин успя само да се възхити на спортните му гащета и отмерената крачка.

— Завиждам му — каза тя и поднови работата си. Мушна острия край на гребена под друг слой коса и сръчно подхвана различните кичури. — Някои хора имат физика за това. Тичала ли си някога?

Знаеше, че Трейси се занимава с аеробика. Често сравняваха преподавателите и часовете им. Но тичането беше нещо съвсем друго.

— Не — каза Трейси. — Ако трябва да правя упражнения, предпочитам да ми е приятно онова, с което се занимавам. Тичането е истинско мъчение.

Катрин намаза с четка отделената върху фолио коса с един от трите цвята боя, разбъркани в трите купички до нея.

— Не е толкова мъчително, ако тялото ти е създадено за това. Наблюдавай някой маратон и ще разбереш. Тези бегачи са жилави и слаби. Дори нямат много мускули, макар да знаеш, че са в отлична форма — тя остави четката и сгъна фолиото наполовина.

— Кое е първоначално — попита Трейси, — кокошката или яйцето? Дали са слаби и жилави, защото тичат? Или тичат, защото са слаби и жилави?

Катрин отново започна да отделя слой коса с острия край на гребена.

— И двете. Смятам, че е от значение някакъв генетичен фактор. Опитах да тичам преди две години. Вече щях да навърша четирийсет и реших, че ако мога да пробягвам по десет километра на ден, няма да имам по-голям подарък за рождения си ден. Та това бяха само шест мили и нещо, фасулска работа! — тя посегна към фолиото.

— И какво стана?

— Нищо. — Втора четка, втори цвят. — След две мили получих гадни болки в пищялите. Починах си и опитах отново. Същата работа. Върнах се към миля и половина и започнах бавно да добавям. Не ставаше. Направих си всички възможни изследвания. Откриха единствено, че имам плоско стъпало. Смених си маратонките, купих си ортопедични, правех специални упражнения за загряване и разтягане — тя сгъна фолиото. — Това ми донесе още една миля. Успях да стигна до три мили, преди да започне болката.

— Какво направи за рождения си ден?

— Една приятелка правеше парти, беше истински бал. Малко хайвер и шампанско, малко торта със захарна глазура. Пищялите ми бяха в отлично състояние — тя взе гребена. — Това сложи край на моята история с тичането.

— Ето го отново!

Първата мисъл на Катрин беше, че това не може да е същият мъж. Но крачката изглеждаше също толкова отмерена и пъргава, а и спортните гащета бяха същите — тъмносини и с нормална дължина. Тя мразеше гащетата, които откриват слабините, както и другите — толкова дълги и широки, че човек може да ги носи с памперс отдолу.

— Умно приятелче — отбеляза тя.

— Гледа насам — каза Трейси.

Катрин мярна косата му — кестенява и леко посребрена, потна и щръкнала. Беше виждала тази коса преди.

Върна се към ритъма на работата си — отделяне на коса, поставяне на фолио, намазване с четката… Беше искала да направи това с косата на Рейчъл и тя почти се бе съгласила, когато стана катастрофата.

Рейчъл й липсваше. Катрин не знаеше какво щеше да прави, ако Рейчъл не се събуди.

Привърши с боядисването и запали една ултравиолетова лампа, за да ускори процеса. Сетне погледна отново през прозореца.

— Вече за трети път минава оттук. Познаваш ли го? — попита я Трейси.

— Да. — Катрин въздъхна. Сложила ръка на рамото на клиентката, тя наведе лампата към нея. — Ще трябва да постоиш петнайсет минути така. Да ти донеса ли нещо? Още чай, бишкоти?

— Не, благодаря — отвърна Трейси и отвори последния брой на „Вог“. — Ти върви.

Катрин свали тънките си гумени ръкавици — хирургически, по ирония на съдбата — и избута встрани количката с боите. Провери бележника с ангажиментите си, за да даде възможност на Стив Бауер да се махне. Но той остана от другата страна на улицата, забил крака пред бордюра, с ръце на кръста. Потната му тениска също бе тъмносиня. Макар да й беше неприятно да признае, изглеждаше страхотно мъжествен.

Тя излезе.

— Мислех си, че си ти — каза той, дишайки по-ускорено от нормалното.

Катрин работеше твърде често в ранните утринни часове и знаеше, че той обикновено не тича по тази улица. Тя не се и опита да скрие иронията си.

— Да не би… да пробваш нова улица днес?

Но той дори не се изчерви. Напротив, пое си по-дълбоко въздух, изпъна се и се усмихна.

— Всъщност в Интернет имаше два номера — домашен и работен. Обадих се на служебния и получих името на салона, реших да потичам оттук и да погледна. Не очаквах да работиш толкова рано.

— Аз пък не предполагах, че можеш да бъдеш тук толкова късно. Нямаш ли визитация или нещо друго за вършене.

Очите му искряха. На светло изглеждаха поразително сини.

— Вчера беше дългият ми ден — визитация призори, преподаване в града, частни пациенти между операциите — по страната му започна да се стича струйка пот. — Бях в операционната до девет вечерта. Смятах да поспя повече днес — той изтри с потта от бузата си. — Значи това е твоят фризьорски салон? Изглежда шик.

— В град като този трябва да бъде — или веднага ще изхвърча от бизнеса.

— Отдавна ли го имаш?

— От пет години.

— Постоянна клиентела?

Тя се позамисли, после се съгласи:

— Достатъчни са местните хора, туристите запълват останалото.

— Как разбират туристите, че си тук? Реклами ли пускаш?

— Обслужвам с намаление служителките от хотелите.

— Умно — усмихна се той и махна към италианския ресторант преди следващата пресечка. — Хапвала ли си там?

Катрин беше благодарна, че той отмести поглед. Винаги подвластна на сини очи, тя изпита облекчение, когато те престанаха да я изпиват.

— Да, страхотен е.

Очите му твърде скоро се върнаха върху нейните.

— Никога не съм го пробвал. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не мисля.

— Някаква по-специална причина ли има? Съпруг, годеник или някой друг от особена важност?

Помисли си да излъже, но не беше в стила й.

— Не. Просто… не желая.

Сините очи потъмняха.

— В мен ли е причината?

Да, в него беше. Харесваше й външността му, начинът на обличане. Той не отбягваше въпросите. Когато казваше нещо, то изглеждаше съвсем в реда на нещата, но въпреки това имаше и нещо недоловимо наред с него. Не разбираше какво бе то. Не знаеше защо една жена си пада по точно определен мъж. Под влияние на химията, а не на логиката може би?

Да, падаше си по него. Но не беше готова да рискува отново. Още не! Не и когато най-сетне беше започнала да придобива известно самочувствие.

Беше на четирийсет и две и най-сетне вярваше, че няма да умре скоро. Салонът помагаше на самочувствието й. Говореше за някакво бъдеще. Начинът, по който хората гледаха на нея, също й помагаше. Те виждаха не само здравата жена, каквато тя беше, но и привлекателната, каквато искаше да бъде.

Все пак още не се чувстваше готова да си свали блузата заради някого, още повече мъж. Но май беше отишла прекалено далеч в мислите си. Стив Бауер я бе поканил на вечеря, а не в леглото си.

Но това време наближаваше. Виждаше го в сините му очи. Още по-зле — усещаше го в онова малко местенце под корема си, което не беше събуждано от времето на операцията й. — Но сега се събуди… и щеше да приеме този мъж. Въпросът беше дали нещата нямаше да се провалят, ако той има проблем с гърдите й, или по-точно — с липсата им.

Очите му бяха все още помръкнали. Изглеждаше замислен, почти обиден, а Катрин не обичаше да наранява хората.

— Не — каза тя. — Причината не е в теб, а в мен.

— Защо?

— Лош опит — с извинителна усмивка тя започна да отстъпва назад към салона. — Може би някой ден ще вечеряме заедно. Засега още не.

Очите му се спряха върху устните й и за части от секундата тя се почувства погалена.

— Ще се задоволя и с обяд — каза той с такава умилителна прямота, че тя се усмихна плахо.

— Знаеш ли какво? Изкарай моята приятелка от нейната кома и може да се съглася.

— Не съм Господ.

Тя вдигна рамене. Обърна се и подчертано резервирано измина останалата част от пътя до салона си.

 

 

Джак дойде в болницата преди девет. Синди миеше Рейчъл. Единствената новост бе пристигането на друг, по-голям от когато и да било, букет цветя от Виктория.

— Здрасти, Рейчъл — каза той, но тя не показа никакви признаци да го е чула. — Няма ли някакви други движения? — попита той Синди.

Тя поклати глава.

Джак извади няколко компактдиска от куфарчето си. Момичетата ги бяха взели от колекцията на Рейчъл. Като ги прегледа, той каза:

— Имаме още един Гарт, имаме Клинт Блек, Колии Рай, Шаная Туейн и Уинона. Добре, ангелче, какво да бъде? — Когато Рейчъл не отговори, той каза: — Хоуп предположи, че Колин ще ми хареса, така че хайде да опитаме.

Джак пусна компактдиска съвсем тихо.

Докато Синди приключи с Рейчъл, той изхвърли увехналите цветя и отиде до магазина на долния етаж за нови. В отговор на молбата му за нещо по-ярко цветарят извади един оранжев хибискус и едно тъмнорозово каланхое.

— Ще цъфтят месеци наред — обеща той и Джак моментално се спря на рози и лалета. Розите бяха жълти, лалетата — розови. Щяха да траят седмица, не повече. Искаше Рейчъл да си е у дома дотогава.

Синди беше облякла Рейчъл в яркорозова нощница с оранжеви и сини шарки, изпратена от собственичката на голям магазин в Биг Сур, заедно с картичка, която сега се намираше на дъската за съобщения до рисунката на Хоуп. Тя се опитваше да мушне някои паднали кичури коса в отпуснатия кок, който Саманта беше направила предния следобед с помощта на шнолата на Хоуп.

— Оставете я, хубава е, като се къдри край бузите й — каза Джак на сестрата.

Само след минути, когато остана насаме с Рейчъл, той погали тези кичури коса. Бяха меки като коприна. Още имаше живот в нея.

Джак взе една от розите и я сложи под носа й.

— Яркожълта — каза той и си наложи да я види така, както би я възприела Рейчъл. — Слънчева светлина. Едва отворена, но нетърпелива. Връхчетата са започнали да се завиват навън като фина хартия — той наклони розата към носа си. — Уханна е, мирише като слънце. Кара ме да си спомням розите на плажа в Нантъкит. Сещаш ли се? Хубава отпуска беше — той върна розата под носа на Рейчъл, после я смени с лале. — Това е бледорозово, бебешко розово, гладко. Високо и грациозно. Направо танцува. Една елегантна пролетна танцьорка.

Той погъделичка върха на носа й с лалето. После й разказа как е излязъл до колата тази сутрин и е видял кошута с две сърнета в гората. Разказа й и за Бока.

— Виж, не става въпрос само за парите — обясни той, защото, ако беше така, никога нямаше да развали работата. Наведе се по-близо, за да не чува никой друг, и си призна: — Може би, но само за известно време. Ала не беше съзнателен материализъм, по-скоро — желание за успех. Ако съм потънал в него, съжалявам. Но успехът винаги е значел нещо за мен — повече, отколкото за теб. Едно време вкъщи беше истинско мъчение, докато растях. Все още се чувствам така понякога. А ти винаги си имала успех. По дяволите, дори самото износване на момичетата по девет месеца и раждането им беше подвиг.

О, той се беше гордял, и не само с дъщерите си — Рейчъл беше най-красивата, най-ведрата майка по време на максимално кратките й престои в родилното отделение. Спомни си как лежеше също толкова близо до нея вкъщи, когато тя кърмеше, и я наблюдаваше как задрямва с бебе на гръдта си. Не беше се променила — имаше същите красиво извити вежди, същото малко носле, същите лунички. Изпитваше същата близост — като през най-добрите им години заедно. Дори на края на брака им някои неща бяха останали същите.

Е, добре, не беше проявявал достатъчно нежност и внимание към нея. Не беше го изтъквала. Той беше усетил, че тя все повече мълчи. Тя бе почувствала все по-голямата дистанция помежду им.

— Това е като да тръгнеш в някоя посока и да набереш скорост. Можеш да забравиш къде отиваш и защо, но инерцията така или иначе те отнася там. Само че когато пристигнеш, откриваш, че това не е мястото, където си искал да бъдеш.

Не беше сигурен дали говореше за работата си или за развода. Тъй като разводът беше минало, той насочи вниманието си към работата.

— Проблемът е — започна той, като извади някакви проекти от куфарчето си, — че мога да се откажа от проект като Бока, защото нищо не е подписано все още. Но има много други, където ангажиментът е поет. — Разгъна чертежите. Това бяха проектите за Напа — климатични и отоплителни инсталации, осветление, кухненски приспособления, — предадени от различни служители. Трябваше да ги разгледа и одобри за една нощ.

Разказа на Рейчъл за проекта, после коментира чертежите, като, се питаше дали те означаваха нещо за нея. Едно време тя поглеждаше понякога през рамото му, когато работеше с такива чертежи. Тогава май й ги беше обяснявал… А може би тя просто беше влизала и излизала, заета с момичетата. Би се отегчила с тези чертежи, та той самият вече се чувстваше отегчен от тях. Те имаха повече общи неща с надзираването, а не с проектирането — неговата любов.

Едва беше сгънал и махнал чертежите, когато пристигна Бен Уулф. Носеше букет жълти рози. Като видя купените от Джак, вметна изненадващо великодушно:

— Сродните души мислят еднакво — той постави вазата на нощното шкафче. — Днес имам рожден ден, щяхме да го празнуваме.

— Е, честито — поздрави го Джак, но този път не си тръгна. Остана там с Рейчъл, докато Бен неловко се опитваше да разговаря с нея. Изглеждаше много приятен, свестен, внимателен и отстъпчив човек. Джак изпита диво желание да го запознае с Джил.

Когато Бен засегна темата за изложбата на Рейчъл, Джак каза, че ще постави сам рамките на картините й. В края на краищата, тя имаше всички материали в къщата, а и той беше правил рамки преди. Но щом Бен си тръгна, той не се замисли за рамките, а за рисуването. Беше го отлагал отново и отново, смятайки, че Рейчъл ще се събуди и ще му забрани да го прави. Но изложбата беше след десет дни, а тя все още се намираше в кома. Саманта мислеше, че майка й ще негодува. Катрин също би могла да изрази мнението си. Но той й беше казал да се разкара.

Можеше да се извини — май беше точно онова, което трябва да направи. Искаше му се да я има като приятел точно сега.

За жалост Катрин не дойде сама на посещение. Дайна и Ян бяха с нея. Дайна изглеждаше, както винаги, преуспяваща — с елегантния си червен костюм, златна брошка и пейджър. Ян беше облечена практично; жена с мускулести прасци, изсъхнала на слънцето кожа и прозрачен лак за нокти. Лакът на Катрин днес беше виненочервен.

Трите изглеждаха притеснени, когато приближиха леглото. Изреждаха се да говорят с Рейчъл пресилено безгрижно. Едната й държеше ръката, другата решеше косата й, третата питаше Джак какво са казали лекарите.

Смятайки да научи повече за Рейчъл от тях, както беше направил с Чарли и Фей, той попита за читателската група. Но допусна грешка. Изведнъж престана да съществува за тях. Те снижиха глас и започнаха да си говорят тихо и по-интимно. Превърнаха се в четири близки приятелки — Дайна, Катрин, Ян и Рейчъл, — припомнящи си техни общи преживявания.

— Защо съм влязла в групата? — отговори Дайна на въпроса на Джак, но сякаш без да го забелязва. — Защото обичам да чета, винаги съм обичала.

— Ти беше най-ненаситната от всички — каза Катрин. — Рядко избирахме книга, без ти да си чела и друга от същия автор.

— Бях толкова уплашена — призна Ян. — Чувствах се като кукла робот, защото вършех все едно и също — или удрях топката за голф, или сменях пелени. Почти бях решила да се откажа от онова първо събиране. Три пъти си сменях тоалета, преди да дойда.

— Не може да бъде!

— Така е. Но имах нужда да поговоря за онази книга. Помниш ли я?

— „Любима“.

— Бях сигурна, че ми се изплъзва по-голяма част от смисъла й.

— Незабравима книга!

— Силна!

— Страшничка! — отново Ян говореше тихо. — Но не чак толкова, колкото „Петото дете“.

— Ти отново беше бременна.

— И чакаше резултатите от амниоцентезата.

— Прочетох книгата и започнах да си въобразявам, че това ново дете ще обърка нещата в семейството, което вече имах.

— Това беше твоята изповедна книга — каза Катрин и кимна.

Дайна се изкиска.

— Ей, ти наистина се отприщи тогава.

— Бях объркана.

— Но това позволи на останалите от нас да направят същото. Аз го сторих с „Молитва за Оуен Мийни“, която обожавах, но която нямаше нищо общо е моя живот — Катрин се намръщи. — Тогава защо точно с тази книга?

— Може би заради момента — предположи Дайна. — Байрън току-що те беше разочаровал. Имаше нужда да си излееш гнева.

— И добре го направих — тя докосна косата на Рейчъл. — Коя беше книгата изповед за Рейчъл?

— „Лунен тигър“.

— „Жена на ръба на времето“.

Но Катрин клатеше глава.

— „Да излезе дъждоносецът“.

— О, боже! — засмя се Ян — За президента на колеж, който просто изчезнал един ден. Не съм се сещала за нея от цяла вечност.

— Питахме се къде бихме отишли ние — рече Катрин, — ако трябваше да напуснем живота си и да изчезнем като него. Помните ли какво каза Рейчъл? — Джак слушаше гласа на Катрин, станал мек и лиричен. — Тя описа малко градче в Мейн, с не повече от няколко магазина, подредени на брега на езеро. Имало големи борови гори, дълги черни пътища, които водели до къщички в гората, и толкова ясно небе, че се виждали чак северните сияния. Каза, че би живяла в една от тези къщурки и би познавала всички в града. Смяташе, че това е най-простият и най-красивият начин на живот.

— Не и за мен — намеси се Дайна. — Помните ли какво казах аз? „Ще се запилея в Гщаад.“

Какво бе казала още, Джак не чу. Той отиде до прозореца и се загледа невиждащ в няколко кипариса в Монтерей. Осъзна, че птиците на едно от недовършените платна в ателието на Рейчъл бяха полярни гмурци. Не бе ги разпознал веднага, защото си мислеше за Западното крайбрежие, а не за Източното. Споменаването на северните сияния предизвика прозрението му, защото той беше виждал и сиянието, и онова небе. Гмурците бяха от Мейн. Те се бяха носили по огледалната повърхност на езерото, когато падаше здрачът през всяка една от седемте вечери на медения им месец. Двамата с Рейчъл го бяха прекарали в малката дървена къщичка сред боровете.

 

 

Започна да рисува в осем и работи до три сутринта. Наслояваше върху платното на Рейчъл онова езеро и малкото островче в средата му, дърветата край брега и ранното вечерно небе с отблясъци от зелено и розово. Отраженията в огледалото на езерото ги направи по-светли от първообразите и наистина сполучи. Когато най-сетне остави палитрата и четките и отстъпи назад от статива, погледът му беше прикован по-силно от всякога върху гмурците на Рейчъл.

Мина още час, докато затвори всички бои и се приготви да легне в леглото на Рейчъл. Събуди се след три часа сън, отвори прозореца и вдъхна от вдигащата се мъгла. Чувстваше се приятно уморен. Беше работил много и се бе справил добре. Такова задоволство не беше изпитвал от дълго време.

Взе душ, избръсна се и се облече. Когато влезе в кухнята, Саманта стоеше пред барплота и пиеше кафе. Изглеждаше като момиче от модно списание, в прилепнала блуза и джинси, с права копринена коса и очи, очертани със син молив.

— Изглеждаш толкова пораснала, че ми става страшно — съвсем сериозно каза той. Предизвикателният й поглед го възпря да я накара да изтрие молива. Вместо това я попита: — Само това ли ще закусваш?

— Най-много мразя закуската!

— Откога?

По лицето й премина сянка на раздразнение, но тя изчезна бързо, както и предизвикателното пламъче в очите й.

— Тате, може ли да поговорим за бала?

— Сестра ти стана ли?

— Стана и излезе.

— Къде тръгна? — уплашено попита той.

Саманта само погледна към къщата на Дънкан и Джак скочи към вратата. Знаеше, че Хоуп ще се появи навреме, но посещенията й у Дънкан станаха прекалено чести. Нещо подсъзнателно го караше да види и научи повече за мястото, където ходеше тя.

Беше изгубил едно дете, може би заради собствената си инерция. Не можеше да позволи това да се случи отново. Ако не следеше Хоуп и тя бъдеше наранена по някакъв начин, Рейчъл никога нямаше да му прости. Той самият нямаше да си го прости.