Барбара Делински
Крайбрежен път (16)

Петнадесета глава

Джак винаги се изненадваше, когато видеше Виктория Кийтс. Всеки път тя му изглеждаше по-млада. Той не мислеше така поради някакво благоразположение към тъща си, това беше факт. Сега тя трябваше да е с шест години по-стара от последния път, когато се видяха, но времето сякаш не я бе докоснало. Очите й бяха ясни и големи, кожата — гладка. Джак предполагаше, че за трети път си е правила лифтинг на лицето. Винаги бързаше за някъде, имаше добър тонус и демонстрираше безупречен вкус с облеклото си. Тя не вярваше, че модните тенденции трябва да се използват според възрастта или общественото положение. Беше облечена в шикозна жарсена рокля с прихлупване отпред — дело на някакъв дизайнер, чийто стил драматично се завръщаше на мода. Щампата беше в кафяво, черно и бежово. Носеше чисто кафяви чорапи и стилни кафяви обувки с високи токове. Косата й беше платиненоруса и прибрана в кок на тила. Кораловочервеният цвят на червилото определено й отиваше и подчертаваше меката и гладка кожа на лицето й.

Изглеждаше изключително… Особено в сравнение е обикновената женица, която стоеше до долния край на леглото.

— Мамо! — обърна се Джак към обикновената жена, изпитвайки обичайното за всяка тяхна среща вълнение. — Не очаквах да те видя тук.

— Естествено — смъмри го Виктория Кийтс. — Не си й се обадил, защото си решил да й спестиш притесненията, но Рейчъл в края на краищата е нейна снаха и майка на внучките й. Юнис беше толкава разстроена, когато й съобщих за катастрофата, че настоя да се срещнем тук.

Джак тъкмо се канеше да пита майка си, която рядко напускаше Орегон, как е успяла да стигне сама до Монтерей, когато Виктория се разприказва:

— Е, Рейчъл не изглежда толкова зле, колкото си представях. Лицето й е ожулено много гадно, но ще оздравее, а лекарят ми каза, че и кракът й ще се оправи. Изглежда така, сякаш е заспала — тя потупа Рейчъл по ръката. — Добре, ти продължавай да спиш, скъпа, това е най-доброто за теб. Лекарят ме уверява, че е въпрос на дни да се събудиш, а после ще трябва да се изправиш пред този мъж.

Погледът, който отправи към Джак, би могъл да се превърне в истински намръщен, ако мускулите на лицето й работеха нормално. Но гладко опънатата кожа размиваше изражението на очите й.

— Защо гледаш като паднал от небето? Знаеш ли, казаха ми, че комата може да се дължи на психологични причини.

И на Джак го бяха казвали. Всичко у Рейчъл предполагаше, че оздравителните процеси вървят добре. Тъй като не знаеха защо не се събужда, търсеха какви ли не извинения.

— Може да се ужаси, като те види — каза Виктория. — Така ли вече се обличат преуспелите архитекти? Сигурно само по Западното крайбрежие, защото в Ню Йорк никога не ходят в такъв вид. Там те са една спретната група, каквато наистина трябва да бъдат. Това е част от впечатлението, което създават, знаейки как да се докарват. Но така или иначе, в Ню Йорк всички имат по-високи стандарти. Кога се бръсна за последен път?

— Вчера сутринта — отвърна Джак като ученик.

— Баща ти се бръснеше всеки ден — напомни му Юнис.

— Май е било доста по-рано — реши Виктория, като го огледа проницателно от глава до пети, — но няма да те връзваме за позорния стълб. В края на краищата, наистина много неща останаха на твоите ръце. Рейчъл, казват ми, че е тук всеки ден. Това наистина е нещо, нали? Живее с момичетата в Биг Сур и след всички онези дрънканици, че предпочита да е в града, не изглежда чак толкова зле, ако се абстрахираме от наболата му брада. Е, би могъл да се възползва от чифт нови панталони. Тези джинси явно са видели и по-добри времена, което важи и за мокасините — „Коул Хаанс“ ли са? Не, не би било възможно. Нужни са ти „Коул Хаанс“ — кожата е изключителна, — но те биха ти дотрябвали в града, а ако живееш в провинцията, това, което си обул, върши работа. О, боже — тя вдигна ръката на Рейчъл, — погледни си ноктите! Някой ти е направил красив френски маникюр. Така ноктите ти изглеждат по-дълги и по-елегантни. Колко години ти говорих, че трябва да ги оставиш да пораснат?

— Тя рисува — напомни й Джак. Беше заобиколил леглото, поздравявайки пътьом майка си с докосване по рамото, според семейните стандарти — достатъчно показателен израз на силни чувства. Застанал срещу Виктория, той загрижено погали косата на Рейчъл. — Дългите нокти пречат на това.

— Не виждам защо — спореше Виктория, — щом използва четка. Естествено, маникюрът изисква нещо класическо и бяло, със сигурност — нещо по-елегантно от трикото — каза тя неодобрително. — Ами жълто-зелено? О, боже! Жълто-зеленото не е особено изискано. Но къде е нощницата, която й изпратих?

— В Биг Сур.

— Изпратих я тук.

— Знам, но…

— А! Май четох веднъж, че коприната пречи на електронните уреди, като мониторите например, да работят добре — тя допря красивото си гладко чело. — Трябваше да запомня това. Можех да й пратя и памучна или пък да купим от града — каза тя на Юнис. После се извърна към Джак: — Наех кола на летището, взех Юнис от влака и ето ни тук. Трябваше да се сетя да спра. Честно казано, предположих, че тя има всичко, от което се нуждае.

— Има наистина — каза Джак.

— Знаеш ли колко са груби шофьорите тук? Никога не са ми надували толкова много клаксони. Ами камионите? Навсякъде, където ти видят очите. Все по-големи и по-дълги! Държиш живота си в собствените си ръце, докато се опитваш да задминеш някой от тях на шосето. Смятах да наема шофьор, но исках това да бъде като малко откъсване от бизнеса. Знаеш ли — тя замислено погледна Юнис, — трябваше да спрем в града. Има чудесен ресторант в хотел „Хънтингтън“, макар че вероятно не сме облечени подходящо…

Виктория беше облечена, помисли си Джак, но Юнис — не. Тя носеше обикновена бяла блуза, пола до под коленете и удобни обувки с връзки. Като прибавим и семпло подстриганата й сива коса и строгия израз на лицето й, който нямаше нищо общо с пластичната хирургия, нито една от нейните седемдесет и няколко години не можеше да бъде скрита. Сърцето го болеше за нея. В „Хънтингтън“ щеше да изглежда точно като магаре в Аскът^[1].

— … пък и наистина желаехме да пристигнем тук, колкото е възможно по-скоро. Може би някой друг път. Чувам, че Дайън обожава това място.

— Дайън ли? — учуди се Джак.

— Вашият сенатор — каза Виктория.

Юнис потвърди невежеството му с едно ужасено: „Джак!“

Виктория махна с ръка.

— А и градът бе потънал в мъгла, затова може би е по-добре, че не спряхме. Ще го направим друг път. Трябва да кажа, Джак, че непрекъснато очаквах да преместиш Рейчъл в града. Не бях особено поласкана от начина, по който се отнесоха с мен, когато се обадих тук по телефона. Чудесно е да се казва, че по-важно е качеството на медицинското обслужване, но понятието „режим на легло“ е доста широко! Мисля, че всичко зависи от начина на управление, поне това казвам на моя мениджърски екип. Така че очаквах най-лошото, но после се срещнах лично с Кара. Каква прекрасна жена! — после продължи доверително: — Какви великолепни перлени обици! Ето една жена, която знае как да се изяви. Случайно познавам и родителите й. Те са едно странично разклонение на онези Бейтс от Филаделфия, които имат лятна резиденция в Ню порт. Чудесно семейство.

— Родителите на Кара не са ли по-млади от теб?

— Джак! — извика Юнис, но Виктория не се уплаши.

— Не много — увери го тя. — Тя е най-малкото от четири деца, така ми каза. Прекрасно момиче. А къде са твоите? Бих искала да видя внучките си. Не идвам често насам, а и не мога да остана дълго. Направо е покъртително: собствената ми дъщеря е в кома, а бордът на директорите провежда обичайното за всяко тримесечие събрание в Ню Йорк в понеделник. Трябва да летя обратно още утре. Знам, че ми каза изобщо да не идвам, Джак, но трябваше да го направя, дори за толкова малко време. Къде са тези момичета?

— На училище — каза Джак. Отговаряше кратко, защото така имаше по-малка вероятност да бъде прекъснат.

— Е, как пристигат оттам? Ще дойдат, нали? Мисля, че най-доброто за Рейчъл е дъщерите й да са тук. Естествено, те са донесли тази музика, нали? — тя премигна. — Какво ужасно нещо, веднага го изключих! Не може да няма нещо по-подходящо.

— По-подходящо ли?

— Ако слуша музика, поне тя да си струва. Рейчъл обичаше симфонии. Знаеш ли, че тя искаше да стане концертираща пианистка?

Едва ли, помисли си Джак. Виктория беше искала това, а не Рейчъл. Подари пиано като сватбен подарък и го мъкнаха от Таксън до Сан Франциско, защото човек не продава „Щайнуей“ — особено ако е подарък от родител — не и преди да се разведе. Рейчъл веднага се освободи от него след развода, а преди това по свой неповторимо непочтителен начин го използваше като маса за снимки, за рисунките на момичетата, за вино и ордьоври.

Концертираща пианистка? Доколкото си спомняше, Рейчъл никога не бе сядала да свири на това проклето нещо.

Не, не беше така… Беше свирила една нощ малко преди края на брака им. Той се прибра вкъщи от работа, но имаше още неща за довършване. Момичетата спяха. Стреснат от откъслеците музика, които идваха от всекидневната, Джак слезе долу и завари Рейчъл пред пианото. С дясната си ръка върху клавишите се опитваше да изсвири някаква бавна и тъжна мелодия, която може и наистина да беше ехо от Бетовен.

Облегна се на арката на вратата, поразен от замисления й вид. Мина доста време, без тя да усети присъствието му, а той просто я наблюдаваше и му се искаше да притежава умението да я нарисува така. После тя погледна към него и лицето й засия.

— Свърши ли с работата?

— Не, но те чух да свириш. Много си добра.

— Не съм, само толкова мога. Три мъчителни години взимах уроци и накрая не мога да координирам дясната ръка с лявата. Единични ноти с едната ръка са най-доброто, което можеш да чуеш.

— Странно е, че те виждам тук. Какво те накара да свириш?

Тя се загледа в клавишите и отново доби замислен вид.

— Не знам. Не ми се прави нищо друго. Чувствам се… без цел — очите й срещнаха неговите.

— Ще ти дам от моята — пошегува се той. — Иска ми се да имах по-малко. Трябва да работя поне още два часа.

И тръгвайки, подвикна, понеже си мислеше за важната среща на другия ден:

— Донесоха ли ми костюма на ситното райе от химическото чистене?

Беше я пренебрегнал. Едва сега, като се връщаше назад, наистина го осъзна. Беше я пренебрегнал заради програмата си — нещо, което винаги бе правила майка й.

А Виктория продължаваше да нарежда:

— … никога нямаше време за уроци и упражнения, а после стана твърде стара. Веднъж обядвахме с една флейтистка a la Rive Gauche — името бе произнесено на френски. — Най-приятният обяд, който някога съм имала. Как й беше името… Genevieve, мисля. Тя говореше за това какво й е коствало да се научи да свири на такова равнище, за непрекъснатото обикаляне по турнета…

Джак погали Рейчъл по бузата. Не беше се сещал за случая с пианото. Питаше се колко ли още такива спомени лежат скрити в паметта му — дали всички бяха така осъдителни. Беше пренебрегнал Рейчъл, защото не можеше да се справи с нейния проблем. Беше абсолютен егоист. Съвсем сляп при това. Също като Виктория, която успяваше да поддържа разговора дори тук. А Юнис? Юнис беше, както винаги, язвителна. Тя говореше малко, но го казваше винаги по същия отричащ всичко начин. През годините Джак им беше гостувал набързо по Коледа. Само час-два в една къща с майка му или семействата на сестра му и братята му бяха достатъчни, за да изпита непреодолимо желание да си тръгне. Всички те бяха настроени да отричат всичко. Основното им удоволствие в живота се състоеше в това да намират грешки и недостатъци и да обвиняват. Знаеше, че това е параван за тяхната несигурност, но то не можеше да ги оправдава безкрайно.

Въпреки всичко продължи да опитва с надеждата, че следващия път ще е различно. Посещенията там минаваха по-лесно, когато Рейчъл бе с него физическото й присъствие му напомняше, че животът му е различен от техния.

— Абсолютно изтощително — говореше Виктория, — а така е било още преди да започнат да правят записи. Сега това вече е широко разпространено, станало е комерсиално като всичко, което вършим, но човек може да го разбере — като си помисли само колко ще струва пътуването на цял един симфоничен оркестър.

— Това е алчност — изсумтя Юнис.

— Е, това е срамота! Тази млада жена беше взела два дни отпуск, а изглеждаше така, сякаш имаше нужда от две седмици. Гладна ли си, Юнис? Не съм хапвала нищо след закуската в Лос Анджелис, но оттогава мина цяла вечност.

— Защо Лос Анджелис? — попита Джак.

— Е, летях през Ница и Париж до Лондон. Можеш ли да повярваш, че Лос Анджелис беше най-близкото до тук място, до което можех да стигна от Лондон, без да имам предварителна резервация. Можех, разбира се, да мина през Маями, но не исках. Не, благодаря, не говоря испански. Затова прекарах нощта в „Хилтън“ в Бевърли Хилз. Обичам да отсядам там, не е като в „Пиер“, но е почти същото. Слязох да закуся рано и представяш ли си кого виждам на две маси от моята — Пол^[2]! Това се казва ослепителен мъж. И свестен. Помия какво каза веднъж, когато го попитаха дали е трудно да бъде верен на Джоан: Защо да излизам за хамбургер, когато мога да хапна пържола вкъщи?, или нещо такова — тя притисна ръка до гърдите си. — Нима не е трогателно? Не че желая пържола за обяд, но има ли наблизо място, където двете с Юнис да хапнем прилично — салата, скариди, каквото и да е?

— Болничните закусвални са направо покъртителни. Нямам нищо против да е на известно разстояние — ще покарам, ако трябва. Сигурно има някой ресторант в центъра, който заслужава внимание.

Джак й спомена някакво име и я упъти и двете излязоха. Тишината, настъпила след напускането им, беше божествена.

Опрял лакти на перилата на леглото, той започна да оглежда лицето на Рейчъл, извличайки от нея същата утеха, както едно време, когато посещаваше семейството си. Можеше да понесе Виктория. След известно време просто я изключваше. Тя не искаше да слуша никого, освен себе си.

Юнис беше по-трудна за него. Тя му беше майка. За известно време от неговия живот го бе къпала, обличала и хранила. Спомняше си и ценните редки моменти, когато се бе усмихвала или го бе прегръщала, или хвалила. Той единствен от нейните отрочета се откъсна от нея и преуспя. Юнис никога не проявяваше интерес към подробностите от кариерата му, затова Джак не опитваше да й ги предлага. Продължаваше да й праща пари, които тя предпочиташе да не харчи. Единственият начин, по който разбра, че е доволна от брака му, беше охотата, с която се съгласи да вдигнат шумно празненство, и фактът, че приписа на него вината за развода.

В Юнис виждаше жената, която често бе желал да не е негова майка, и макар да очакваше Господ да го порази за това, тази мисъл все още му минаваше през ум. Можеше пък и да е хубаво да се усещаш обичан, да имаш майка, която чувства и споделя мислите си.

Рейчъл правеше тези неща. Когато бяха заедно, те бяха пълна противоположност на своите родители.

Поне тъй бе смятал винаги. Изведнъж започна да се пита дали е било така.

За късмет, Катрин пристигна скоро след връщането на майките. Джак веднага я помоли да остане с тях, докато иде да вземе момичетата.

— Не мога да оставя Рейчъл сама с тези двете — прошепна й той до вратата. — Накарай я да разбере, че си там. Нужен й е някой със здрав разум до нея.

Тъй като беше срещала Виктория преди, Катрин остана.

Джак шофираше от болницата към училището и се наслаждаваше на тишината. Пътуването на връщане беше по-шумно. Хоуп разказа за пикника и за напитките, които били най-хубавата му част след сладките с фъстъчено масло, направени от една от майките. Саманта се похвали с отличните си бележки на теста по биология и темата по английски, както и колко приятно обядвала с Пам и Хедър. Двете не му оставиха време да им съобщи за бабите, преди да стигнат до болницата.

Тогава те се умълчаха. Стояха от двете страни на Джак в асансьора и гледаха светлинките над вратата. Сетне вървяха плътно до него по коридора. Предложиха бузките си и на двете баби за онова подобие на целувка, което при Виктория се дължеше на нежелание да опъва кожата си, а при Юнис — на неопитност в проявите на чувства. Изтърпяха безкрайното дърдорене на Виктория и преценяващия поглед на Юнис, застанали близо до Джак. И видимо си отдъхнаха, когато след поток от извинения и нова поредица фалшиви целувки двете жени си тръгнаха.

Джак изпитваше толкова объркани чувства след тяхното посещение, че не можеше дори да ги анализира. Едно обаче му беше повече от ясно — майка му по-скоро би се задавила, отколкото да изрече комплимент. Това означаваше, че той не трябва да е такъв. Гледайки ту едната си дъщеря, ту другата, той каза:

— Знаете ли, наистина се гордея с вас, деца.

— Защо? — попита изненадано Саманта.

— Защото бяхте много мили, проявихте уважение. Те не се понасят лесно — нито едната, нито другата, — но са ваши баби.

— Надявам се да изглеждам като баба Виктория, когато съм на нейните години — промърмори Саманта.

Хоуп, която натискаше бутона за повдигане горната част на леглото на Рейчъл, попита:

— Тя защо говори толкова много?

От нервност? — помисли си Джак. — Или от егоизъм, от самообладание?

— Просто си е такава.

— Слава богу, че мама не прави това — каза Саманта, — бих се побъркала.

Хоуп нагласи възглавниците под главата на Рейчъл.

— Ако мама беше такава, изобщо нямаше да говоря щях да се уморя от правене на опити да я прекъсна.

— Точно това се е получило с майка ти — каза Джак и видя, че Хоуп вади пълна шепа е нещо от джоба си. — Беше истинска дама, когато я срещнах. Какво държиш там?

— Необелени фъстъци — тя сложи няколко в ръката на Рейчъл и внимателно сгъна пръстите й около тях. — На пикника имаше цяла торба. Мама обича фъстъци.

Саманта изкриви лице.

— Ще напълниш чаршафите с боклуци! — а на Джак каза: — Щом мама е мълчала, защото майка й не е млъквала, ти много ли си говорил, след като твоята не го е правила?

Джак се замисли.

— Не, никой вкъщи не говореше много.

— Защо?

— Родителите ми не желаеха. Не мислеха, че има какво да им предложим.

— Те ли ви го казваха?

— Не чак толкова учтиво. Но това беше смисълът.

— Ау! Чудно как изобщо сте разговаряли е мама тогава!

Наистина беше чудно, осъзна Джак. Шофирайки вечерта по крайбрежния път, той си мислеше за чувствата, които беше изпитал някога при първата среща с Рейчъл в обществената пералня в Таксън преди почти осемнайсет години. Беше го накарала да се отпусне с невероятното си излъчване на спокойствие, любезност и любопитство. А и самата тя се разкри пред него. Казаха си неща, които не бяха споделяли е никого преди, и понеже им бе хубаво, това стана нещо постоянно. Споделяха чувства и страхове. Общуването им беше истинско, изпъстрено е моменти на мълчание, които също имаха особено значение, за тях.

В един момент престанаха да разговарят. Опита се да се върне назад и да разбере кога — сигурно преди случая с пианото… Междувременно стигна с момичетата до „Речното ханче“, където беше обещал да ги заведе за вечеря. А докато се прибраха у дома, вече му се искаше да рисува и той се отдаде изцяло на тази дейност.

Обектът тази нощ бяха пъдпъдъци. Рейчъл бе нарисувала ято, накацало в ниските клони на един чинар. Работата й изглеждаше точна и подробна. Мъжкият — с неговата по-обемна и заоблена перушина и синьо-сиви пера, женската — по-дребна, с гърди, покрити от перата като с люспи. Използвайки акрилни бои и мастихин, тя беше изрисувала перата като истински. Дори преди да разгледа фотографията, прикрепена към задната страна на платното, Джак знаеше, че фонът трябва да е в по-убити жълто-кафяви и кафяви тонове на зимата, които за птиците представляват един естествен камуфлаж.

Не беше ходил в Санта Лучиас през този хладен и дъждовен сезон и се питаше дали би го представил правдоподобно. После осъзна, че Рейчъл наистина му е отдала дължимото чрез самото експониране на пъдпъдъците. Мъжкият изглеждаше като балетист, издигнал примабалерината във въздуха, без да я лишава от поддръжката си при приземяването й.

Преди няколко години това би могло да го притесни. Но той си беше създал собствено име. Да подкрепи Рейчъл по този начин, сякаш е неин фон — тази идея го караше да се чувства добре.

Работеше внимателно, само с четки — широки и тесни, — тъй като искаше да няма следи като от мастихин. Използва различни нюанси на умбра, охра, сиена и сиво. Смесваше и съчетаваше, докато доби увереност, че на този фон пъдпъдъците наистина ще изпъкнат.

Докато свърши, адреналинът му се покачи, сякаш се посвещаваше в някакво тайнство. Макар че беше много уморен, мина известно време, докато заспи.

 

 

Хоуп се събуди първа в съботната утрин. Погледа известно време как спи сестра й, после погледна и Джак. Като наметна едно мъхесто яке върху нощницата си и нахлузи ботушите си, тя излезе навън, набра китка цъфнал покрай пътя вълчи боб и побягна през гората към гроба на Гуинивер. Изчисти пръстта и подреди внимателно цветята по начин, който се надяваше Гуинивер да хареса. Клекнала до гроба, обгърна с ръце коленете си и бавно се заклати напред-назад, докато тревожните образи на бабите й избледняха заедно е тревожните представи за Саманта. Стисна очи и се концентрира върху Рейчъл и Джак и чувството за сигурност, което бе изпитвала като малка.

Искаше го отново.

 

 

Саманта беше планирала в събота да спи, както винаги до късно, но се събуди, когато Хоуп излезе от стаята, и не можа да затвори очи отново. Главата й бе истинско полесражение на емоции. Балът стоеше на първо място — вълнуваше я до полуда. Изпитваше яд към Джак, задето я накара да се чувства виновна за Лидия, и направо беше бясна, че заради бабите си изпитваше такова усещане за празнота. Именно то я караше да се тревожи още повече за Рейчъл.

Мама й липсваше. Имаха различно мнение за много неща, но Рейчъл поне се безпокоеше за нея. Не беше сигурна за Джак, но знаеше, че бабите й не ги е грижа. Катрин винаги беше на разположение, но тя не бе от семейството й.

Саманта искаше да е на двайсет и една. Тогава нямаше да се притеснява за някакъв бал. Нямаше да се тревожи дали да носи сутиен, дали да си сложи тесни бикини, дали да нахлузи обувките с осемсантиметрови токчета, които Хедър й беше заела. Ако беше на двайсет и една, нямаше да се притеснява за някаква си пъпка на челото. Или пък какво да пие. Или пък какво да прави, когато Тийг я целуне.

Рейчъл щеше да й е казала как да се държи. Но Рейчъл не беше тук, а само Джак, и това я дразнеше.

Джак тръгна рано с Хоуп. Саманта помоли да остане да си почине, защото се чувства изтощена. Подсъзнателно Джак искаше същото. Беше уморен от шофиране до Монтерей, от стерилните коридори, от миризма на болести. Изпитваше безкрайна умора от еднообразните посещения при Рейчъл, която така и не се събуждаше…

Но този ден посещението щеше да е кратко. Обеща на Саманта да се върне до обяд с храна.

Отбиха се при Илайза за горещо кафе и взеха една чашка със себе си, която поднесоха под носа на Рейчъл с надеждата, че ароматът му ще стигне до нея. Сетне я облякоха с тениска, изпратена от Илайза. На плата с големи букви ръчно пишеше името на Рейчъл. Докато Хоуп използваше миниатюрни ножички, за да изрязва изящни снежинки от бялата хартия, която беше донесла, говориха за времето, за бабите, за бала на Саманта.

После Хоуп окачи снежинките на стойката за венозни системи и прошепна:

— Разкажи й за пъдпъдъците.

Джак се поколеба. Не беше казал на Рейчъл за рисуването. Хоуп харесваше работата му, но Саманта отказа дори да я погледне. Ако гледаше на дъщерите си като на двете страни на своята съпруга — Хоуп като разумната Рейчъл, Саманта като емоционалната, — започваше да се опасява, че в това отношение Рейчъл можеше да приеме страната на Саманта.

Изведнъж му дойде наум, че това можеше да се окаже добра идея. Ако имаше психологически причини за продължителната кома, вбесяването на Рейчъл можеше да я събуди. Ако тя не желаеше той да довършва платната й, щеше да се събуди и да му го каже.

Затова й разказа за гмурците, които беше направил в сряда вечерта, за елените, които бе довършил в четвъртък, и за пъдпъдъците от предишната вечер. Започна да са въодушевява и докато говореше за цветовете и за ефектите, които е търсил, самият той бе завладян от вълнение и задоволство. Лицето му през цялото време се намираше близо до Рейчъл, но не забеляза никакво потрепване.

Тръгнаха си, щом пристигна Фей. Спряха отново при Илайза, този път — за голяма кесия със сандвичи. Джак започна да нервничи, докато чакаше на опашката. Въздъхна дълбоко, каза си, че не бърза за никъде, усмихна се кисело на Хоуп и успя да не бъде чак толкова бесен, щом му дойде редът. Тъкмо плащаше, когато нещо му мина през ум.

— Орехови кифли за Дънкан и Фейт?

Усмивката на Хоуп изразяваше изненада, но друг отговор не му беше нужен. Купи една дузина.

 

 

Първоначално Джак смяташе, че може да направи схематични рисунки на работата в Хилсбъро, а имаше и още от нещата на Рейчъл за довършване, но едва изкара в ателието двайсетина минути. Първо, защото получи още един факс от Дейвид, последвал след телефонното му обаждане, а не желаеше да отговаря нито на едното, нито на другото. А и му се стори егоистично да се затвори в ателието и да зареже момичетата сами.

Саманта се върна в стаята си, след като обядваха, затова той остана само с Хоуп. Беше се свила до него на дивана в дневната с книга в ръка. Присъствието й му действаше успокояващо. Той се смъкна по-надолу, отметна назад глава и поспа около час. Когато се събуди, се протегна и изпита определено желание да се раздвижи.

— Саманта още ли е в стаята си? — попита той.

— Да.

— На телефона ли е пак?

— Не. Разкрасява се.

Беше казано е известна доза сарказъм, затова й се скара:

— И ти ще го правиш, и то не след дълго. Искаш ли да идем на разходка?

Тя кимна и затвори книгата.

Джак почука на затворената врата на Саманта.

— Сам? Ще дойдеш ли на разходка е нас?

— Току-що си измих косата — извика тя.

— Все пак можеш да дойдеш.

— Вземи Хоуп, аз ще остана тук.

Джак постоя пред вратата й още малко. Макар понякога да му беше много трудно да общува с нея, наистина искаше и тя да дойде. Имаше нещо чудесно в това тримата да са заедно и то изглеждаше още по-важно след посещението на бабите. Искаше му се да има семейство… По дяволите, наистина го искаше! Харесваше му да бъде с дъщерите си. Те запълваха празнината в спомените от детството му, осмисляха живота му.

Имаше и нещо свързано с бала на Саманта, който беше същата вечер. Той бе като крайпътен камък. Щеше му се да направи нещо, за да го отбележи, по някакъв начин да компенсира отсъствието на Рейчъл.

— Сигурна ли си? — попита той за последно.

— Абсолютно! — изкрещя тя.

Уплашен, че може да направи нещата по-лоши, той се отказа да настоява.

Предния четвъртък Джак си беше донесъл туристическите обувки от града. Не бе ги носил след развода, но се чувстваше добре с тях. Сложи вода и закуски в една раница, метна я на рамо и тръгна с Хоуп.

Тя временно беше сменила каубойските си ботуши, които й носеха късмет, с туристически боти и бе постъпила много правилно. Витата пътека, по която го водеше между дънерите на секвои, трепетлики и ели, се оказа наистина тежка за изкачване. Ту се катереха приведени, ту ходеха спокойно изправени: Слънцето рядко се показваше между клоните над главите им, въздухът беше хладен, особено като наближиха рекичката. Джак изпита някакво неясно очакване, чувайки плисъка на буйната вода. Когато гледката се разкри пред него, осъзна, че рекичката е по-скоро водопад, който изригваше над скалистото си легло и се спускаше в поредица от каскади.

Те спряха и коленичиха край него, без да казват нищо — само наблюдаваха и слушаха буйното клокочене. Когато се изправиха, Хоуп каза:

— По това време на годината е най-шумен. До есента остава само една струйка.

Поведе го през едно мостче от неодялани греди навътре в уханна евкалиптова горичка. Озоваха се на малка поляна, огряна от слънцето.

— Виждаш ли овцете на Дънкан? — попита тя.

Те пасяха на слънце на малки групички. Получаваше се един невероятен букет от цветове — тъмнозеленото на дъбовете в далечината трептеше над светлозелената пролетна трева, изпъстрена е червени макове и жълти перуники. Сиво-белите овце с кафяви очи и муцуни се открояваха между тях. Те не обърнаха никакво внимание на Джак и Хоуп, които прекосиха поляната в горния й край.

Продължиха през гората без пътека, но Хоуп, изглежда, знаеше посоката и вървеше бързо. Докато стигнат до стръмнината, дърветата отстъпиха място на гъсталака и се появи пътека. Тук беше още по-топло. Джак съблече пуловера си и го върза около кръста си. Изкачваха се все по-нагоре през участък от засадени борчета и изведнъж светът се откри пред тях.

Той не беше подготвен за гледката. Възкликна смаяно.

Хоуп го изгледа косо и многозначително:

— Нали е хубаво?

— Наистина е хубаво. — Бяха по-високо, отколкото беше предполагал, и гледаха в дъното на каньона над върховете на боровете и елите. Поредицата от хребети отвъд каньона също представляваше зашеметяваща гледка. Най-отдалечените, които се намираха близо до океана, бяха покрити е мъгла.

Джак беше водил дъщерите си до Муайър Уудс неведнъж и онези гори наистина бяха красиви. Но това тук беше нещо друго. Рейчъл знаеше какво означава да ти секне дъхът.

Седнаха на земята по турски да погледат, като същевременно дъвчеха орехови кифли и пиеха вода.

— Често ли идваш тук с майка си?

— И двете страшно много обичаме да го правим. Просто гледаш, а светът продължава да се движи.

Джак погледна нататък и светът наистина се движеше. Това се дължеше на океана. Гранитни скали, осеяни с петна от бор, кедър или ела, се простираха в продължение на мили надолу по брега.

Муайър Уудс не провокираше това усещане. Можеше да затвориш очи и да се преструваш, но не беше същото. Градът беше прекалено близо. Тук бе по-лесно да се диша.

Погледна Хоуп, тя се взираше напред, сбърчила вежди.

— Какво има?

Очите й го стрелнаха, после се върнаха към изгледа. Мина време, преди да отрони тихо:

— Смяташ ли, че мама отново ще дойде тук някой ден?

Нещо в него се преобърна. Една нежна болка мина през сърцето му.

— Искам да е така.

— Но не знаеш със сигурност.

— Никой от нас не знае.

— Ами ако умре?

— Няма да го направи.

— Ами ако остане в кома години наред?

Преди десет дни той би отхвърлил такава възможност. Преди пет дни също би я отхвърлил. Но лекарите бяха откарали Рейчъл от интензивното и я бяха настанили в обикновена стая. Тя наближаваше края на втората си седмица в кома. Всичко друго по тялото й оздравяваше, освен главата й. Жизнените й показатели по скалата на Глазгоу не бяха помръднали.

В кома години наред — това бяха просто думи. Не можеше да проумее смисъла им.

Хоуп чоплеше стафиди и орехи от кифлата си и ги слагаше едно по едно в устата си. После отпи от водата и се загледа над дърветата. Лицето й отново помътня.

— Тате, помниш ли онази сутрин, когато говореше на Сам за лоялността?

— Да, спомням си.

— Мъчно ми е за Лидия. Но не мога да кажа нищо на Сам.

— Защо не можеш?

— Защото ми е сестра. Дължа й същата вярност, каквато тя дължи на Лидия. Така че трябва да подкрепям онова, което върши. Нали?

— Не и ако смяташ, че онова, което върши, е неправилно.

Хоуп се завъртя и го погледна. Очите й бяха широко отворени в очакване.

— Смятам.

Не беше сигурен какво искаше да му намекне.

— Може би трябва да й го кажеш.

— Тя ще ме убие. Довечера ще се срещнеш с нейния кавалер за бала, нали?

— Такъв е планът.

— Ами ако не го харесаш? Ще й кажеш ли да не отива?

Долови някакви тревожни сигнали в интонацията й.

— Ти не го ли харесваш?

— Ще я накараш ли да си остане вкъщи?

— Да не ходи на бал? Не знам, Хоуп. Може да е прекалено строго.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Имам лошо предчувствие, също както преди да умре Гуинивер.

Джак отмахна кичурче руса коса от мократа й буза.

— О, миличка, не говори така.

— А ти нямаш ли?

Истината бе, че не се замисляше много за момчето, с което Саманта щеше да ходи на бала, защото не можеше да направи кой знае какво по този въпрос. Беше се постарал да защити Лидия, но не можеше да насили Саманта да бъде с хора, с които не иска. Знаеше какво е, беше го преживял. Знаеше от родителите си какъв не трябва да бъде сега.

Да, плашеше се заради Саманта. И наистина имаше доста лоши предчувствия, но те се дължаха предимно на притеснение, а не на лоша поличба, и вероятно бяха свързани и с Рейчъл, и с фирмата.

Хвана Хоуп за ръката. Беше малка, още детска, но обещаваше да стане красива и женствена.

— В някои отношения — каза той, като го измисляше, докато говореше — един родител трябва да вярва, че възпитанието ще ръководи детето, когато той не е наблизо. И двете сте близки с майка ви, тя ви е възпитала добре. Може да не е тук, за да изпрати Саманта на бала, но искам да вярвам, че Саманта знае какво очаква майка й от нея.

Хоуп се втренчи в него.

— Знае, но това не означава, че ще го прави.

Точно това си беше помислил и Джак само секунди преди нея.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам?

Тя бързо отговори:

— Не.

— Какви са плановете й?

Тя вдигна рамене.

— Не знам.

— Сигурна ли си?

Тя кимна енергично.

Не й повярва, но не можеше да я накара насила да му каже. Ставаше дума за онази лоялност, за която самият той беше говорил. Ако искаше да знае какво смята да прави Саманта, трябваше да попита самата нея.