Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (8)

Глава 8

В „Спуканата бъчва“ беше пълно с народ. Блатни, хора и гиганти, преобразени като красиви хора, се суетяха около барплота, за да поръчат по-бързо нещо за пиене, както и да вземат това, което им се полага безплатно. Царят на мухите беше организирал пищен купон с маски. Не го нарече бал, защото тук се пускаше доста дива музика. Искаше младите да харесат всичко, затова обяви, че това е парти в чест на всички, обичащи забавленията.

— Пиенето днес е без пари, муцка! — Деника се хилеше на всички и дърпаше със себе си Криси, която я държеше под ръка.

— Само първата чашка. Но ние така или иначе си имаме достатъчно кинти.

Никоя от двете не беше забелязала нещо, което отдавана бе направило впечатление на доста по-бедната Вик. Колкото и да харчиш в „Спуканата бъчва“, парите ти никога не стават повече или по-малко от това, което носиш.

Няколко красиви стриптийзьорки кършеха тела по лъскави пилони, а старците от кръчмата под странноприемница „Вечен сън“, които рядко идваха тук, точеха лиги, без да подозират, че това са преобразени гигантки от войската на Джимеле.

— Тези са готини! — Деника показа на Криси един дългунест скелет, който крачеше редом с изпита жена-вампир. След тях пристъпяше Франкенщайн.

— Супер костюми, котета! — каза хъркащо той, като мина покрай момичетата.

Те се разсмяха лигаво. И двете бяха облечени като жената-котка и смятаха това за върха на оригиналността. Всъщност бяха намерили костюмите в стаите си в странноприемницата, след обичайното късно събуждане.

— Хей, момичета! Мооомичета… — Алекс Тревата си проправи път през разнородната тълпа от „демони“ и „чудовища“. — Харесва ли ви моят костюм?

Той се поклони много артистично, но беше облечен като всеки ден.

— Познайте какво съм?! Аз съм извънземно! — Алекс се изпъчи гордо.

— О, сега го разбрах — разсмя се Деника. — Извънземно от Марс. Това е от онзи филм, в който се разказва, че те са ни създали и затова им приличаме.

— Ами, може и от него. Да, извънземно от Марс! — Алекс се ухили широко. Изобщо не подозираше, че е забравил да се преоблече.

— Никак не е оригинален, нали? — прошепна тихо в ухото на приятелката си Криси, когато момчето ги остави и отиде да се представи на останалата част от компанията.

Кралица Джимеле се беше преобразила като красиво миньонче, но от черната й в момента коса се подаваха къси рогца, а отзад се виеше тънка червена опашка. Тя твърдеше на доста висок глас, че е царица Дяволица и всичките й разкрасени подчинени се смееха доста нескромно за изящния си вид.

Малко, мършаво и космато демонче с доста злобен нрав пръскаше светкавици наоколо си, вместо фойерверки. Около него миришеше на сяра толкова непоносимо, че всички бързаха да го подминат. Демончето беше ужасно нечистоплътно и миризмите въобще не го смущаваха, но Деника го посочи на Криси отдалече:

— Тоя мирише на вкиснато! Басирам се, че никога не се е къпал. Не го приближавай, ако не искаш да се задушиш!

 

 

Юмрука, Лили и Вик пиеха гърмяща бира и се мръщеха с явна гордост на неприятния й вкус. За тях всичко гадно беше велико изживяване, затова посрещнаха с одобрителни викове разпалването на пещите с марихуана. Идеята на Царя на мухите беше да накара всички присъстващи да се почувстват опиянени от партито. Той беше наредил на група демони да затворят всички прозорци в „Спуканата бъчва“, а след това да разпалят специално подготвените пещи с марихуана. Това бяха малки камини, снабдени с ветрила, които се използваха за по-бързо разнасяне на упойващия дим.

— От тавана пада кетчуп, лютеница, майонеза.

Деника се пазеше с някаква празна чиния, но странните й видения я забавляваха.

— Ало, блонди, елате при нас, че няма на кого да се хиля! — Вик се изсмя зловещо. Беше облечена цялата в черно, носеше тъмнолилаво червило и приличаше на стогодишен вампир. Вече не помнеше като какво се е маскирала, но колкото и замаяна да беше, тя никога не забравяше, че трябва да се подиграва, да тормози и да заплашва всеки, който е по-слаб или по-глупав от нея.

Деника и Криси побързаха да отвърнат на поканата, защото я приеха като обичайното лошо чувство за хумор на Вик. Лили се оригна шумно срещу им и едва тогава им направи място.

— Това парти е култ! — каза, отпускайки се върху рамото на Юмрука. Той само изпрати с поглед красивото миньонче, в което се бе преобразила Джимеле. Кралицата на гигантите си отиваше обидена, защото тази вечер вниманието бе запазено за грозотиите.

— Има снага на руска църква! — Алекс Тревата се усмихна за първи път адекватно, защото беше ходил за нещо навън. — Защо й трябваше да се прави на мацка? Можеше да си седи върху покрива и да й подаваме бира през комина.

— Трева, уби ме! — Юмрука се разкикоти лигаво. — Олелеле, майко, откъде ги мислиш тези?!

— А ти как реши да се направиш на скелет с това шкембе? — Тревата се хилна глупаво и дори го посочи с пръст. Юмрука действително беше ужасно несполучлив скелет, макар да нямаше никакво шкембе.

Факлите горяха с пращене, а самата музика — монотонна и еднообразна, подтикваше към още пиене тълпата. Демони, блатни и хора бяха забравили къде се намират, унесени от дима на пещите. Храната, която ядяха, димеше и вонеше на развалено, но никой не усещаше никакви миризми, защото отдавна бяха привикнали с остротата им.

— Вътре не се диша.

Ели спря пред вратата и показа струйката сив дим, която се точеше през ръждивата ключалка.

Ани и Дарен спряха притеснено. Врявата, която се чуваше от „Спуканата бъчва“, ги тревожеше много повече от лошия въздух вътре.

— Какво можем да им обясним? — Дарен беше готов да се върне. — Те са пияни или дрогирани. Никой няма да ни повярва. А и това е някакъв празник с маски. Как ще ги убедим, че демоните край тях са истински?…

— Както убеди нас! — тросна се Ели.

— Чакай малко. Той има право — Ани се спря замислено. — Ние знаехме, Ели! Той ни помогна да прозрем, но ние знаехме от самото начало, че нещо не е наред.

— И какво предлагаш? — Ели също се разколеба. — Ако това е адът, аз не искам да оставам тук и да кроя планове. Или ги спасяваме, или се махаме без тях!

— Не е честно! — извика Дарен. — Аз съм по-малък от вас. Бях сам и не се махнах. Не е честно да ги изоставите! Те са ваши приятели.

— Не са точно приятели — дръпнато каза Ели.

— Това е нашата компания… Е, беше нашата компания. Не е задължително всички да сме приятели. Само купонясвахме заедно. — Ани погледна момченцето, но побърза да отвърне поглед от чистите му очи.

— Уриил ми каза нещо в началото — тихо започна Дарен. — Каза, че затова сте тук, защото никой никому не е приятел…

— Така ли каза? — учуди се Ели.

— Точно така. Каза още, че няма да се измъкнем оттук, ако не се научим да прощаваме и да обичаме. Аз не исках да ви помагам. После се запознах с вас и видях, че сте същите като мен.

— Е, чак същите — изпусна Ани.

— Страхувате се. Искате да ви мислят за по-важни, отколкото сте. — Дарен ги гледаше открито. — Същите сте, само сте малко по-големи и затова се правите на още по-важни.

— Сега ще се обиждаме ли? — Ели изглеждаше ядосана. Дарен обаче не можа да отговори, защото в този момент вратата се отвори и един много пиян блатен излезе да повръща навън.

— Гадост! — извика Ани.

— По-добре виж това! — Ели й посочи през вратата.

— Не! — отрони Дарен.

В обвития в странно воняща мъгла бар се вихреше купон, който не можеше да се опише, нито да се сравни с нещо реално. От тавана капеше черна мътилка, чуваха се викове, музика, звън на метални чаши и звуци от повръщане, ругатни и изливане на течности. Всичко това беше в такава зловеща смесица, а вонята, която ги лъхна бе толкова силна, че Дарен успя да издържи само до момента, в който един демон се отдели от тълпата и се оправи към тях, предлагайки им питиета.

— Бягайте! — извика детето и хукна с насълзени от сярата и безсилието си очи.

Беше страшно засрамен, че непрекъснато трябва да бяга, но знаеше, че днес няма да постигне нищо в „Спуканата бъчва“. Ани и Ели не изчакаха втора подкана, за да го последват.

 

 

Улиците бяха мрачни. Тук винаги беше нощ, освен когато някой демон или лично Царят на мухите не направеше нощта да изглежда като ден, за да заблуди някой нещастник.

— Имаш ли представа къде отиваме? — запъхтяно попита Ели.

— Престани да го питаш така! — този път Ани се ядоса на нея. — Той е по-малък от нас, не виждаш ли колко му е трудно?

— О, колко сме състрадателни — иронизира я Ели.

— Престанете да се карате! — Дарен спря, за да се огледа.

Улиците бяха осветени единствено от сиянието на сивата, гъста мъгла, но то беше достатъчно, за да виждаш спътника си, ако е близо до теб. Двете момичета видяха лицето на Дарен. Беше измъчено и бледо.

— Няма да те изоставим! Страх ни е, но ще останем, за да помогнем на другите. — Ани прегърна Дарен през раменете и макар да му се искаше да остане в тази първа за толкова дълго време прегръдка, той се отскубна яростно.

— И без това не можете да си тръгнете! — извика той. — Трябва да измислим нещо. Не мога да го направя сам! Трябва да ми помогнете да разбера какво да направя. Дори не знам защо всичко зависи точно от мен!

Земята под тях се раздвижи. Всички застинаха на място, а Ели забрави думите, които искаше да каже. Преди някой да успее да проговори или да извика, под краката им се отвори дупка и ги погълна.

Паднаха в нещо меко, което се втвърди веднага около телата им, сякаш ги бяха залели с асфалт. Беше ужасно студено.

— Вижте! — изхленчи някой.

Тук мъглата беше много по-малко и светлината, която идваше от нея, едва мъждукаше. Облакът от мухи, който се появи от мрака, спря пред тях и започна да приема форма на ужасяващ силует, който бързо се уплътни. Пред тях се издигна Царят на мухите.

— Чаках те, Дарен!

Най-страшният и жесток демон, който светът познаваше, беше ужасяващ. Да успееш да проговориш или дори да мислиш в негово присъствие, беше невъзможно.

— Уриил сигурно ти е обещал да те върне в твоя свят! Правиш всичко за него, а като награда ще бъдеш едно отвратително, безсилно момченце, което всички бият и никой не харесва… Странно е, че искаш да се върнеш там, където отново ще си никой! Или Уриил е забравил да ти каже колко е трудно да бъдеш нищожество, след като си имал шанса да си велик герой?

Дарен потрепери. Ани и Ели усетиха, че хватката на това, което ги държи, вече не е толкова силна, но мислите им все още бяха объркани.

— Тук ще имаш власт! Ще ти дам много повече власт от тази на Джимеле. Ще дойдеш в моя замък! Ще седиш до мен и ще имаш слуги, които ще изпълняват заповедите ти…

„А с нас какво ще стане?! — мислено се запита Ани. — Ако все пак той се съгласи, дяволът ще ни убие! Ние не му трябваме.“

Тревожното лице на Ели говореше, че и на нея й хрумват подобни мисли.

— Молитвата! — Ани го изшептя почти в ухото на Дарен. Беше се сетила за ангела, с който детето се срещаше. — Повикай го!

— … нямаш нищо, а ще получиш всичко, за което мечтаеш! — продължаваше да говори Царят на мухите. — Ще ти направя град, като този на Джимеле! Ще бъдеш княз! Ще бъдеш каквото си поискаш!

Дарен го слушаше с половин ухо. Идеята, прошепната от Ани, го завладяваше бързо, но му трябваше малко време, докато се съвземе. После започна да казва молитвата наум. Изговаряше всяка дума така, както би я казал на глас, защото се страхуваше, че Уриил няма да го чуе, ако не говори наистина. Затворил очи, той продължи да повтаря молитвата, докато усети как всичко наоколо му се разтресе.

— Какво? Ааааааааааааааа…

Царят на мухите крещеше зловещо. Дарен запуши уши и продължи да повтаря молитвата, вече на глас. Нещо меко и приятно го повдигна във въздуха. Той все още стискаше очи, но усети присъствието на светлината и се отпусна. Погледна едва когато стъпи на твърда земя.

 

 

— Получи се! — Ани въздъхна и млъкна, защото Уриил изглеждаше строг.

— Това ще се получава винаги, но не е препоръчително да продължавате така! — Той беше обгърнал мястото, на което стояха, в светлина. Не можеха да разберат къде точно са.

— Той ни плени! Какво трябваше да направим? — Дарен все още беше развълнуван от случилото се.

— Направихте това, което трябваше, но не можем да продължим така — повтори Уриил. — Ще трябва да съставим план за действие, който да следвате. Аз ще ви кажа първите няколко хода. Ще се срещаме след всичко, което правите, е добре Ани и Ели също да научат молитвата, за да могат да поискат помощ, ако ти не си в състояние да я кажеш или ако се наложи да се разделите.

— Няма да се налага! — категорично отсече Ели.

— Това не зависи само от мен! — Уриил се усмихна. Усмивката му беше красива, но никое от децата не му отвърна. Той ги погледна последователно, за да прогони останките от страха. След това каза: — Всичко ще бъде наред! Трябва само да следвате плана. Ще го съставяме заедно и ако не сте съгласни с нещо, ще го променим.

Този път нямаше възражения.