Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (4)

Глава 4

— Какво съдържа тази напитка?! — Деника се облегна кокетно на грапавия барплот, така че цялото й деколте лъсна пред погледа на бармана. Той й се стори странен, но достатъчно симпатичен за свалка пич.

— Нещо много еротично, скъпа — отвърна „готиният“.

Някакво момиче беше влязло да потърси Тони Юмрука и Алекс Тревата, но веднага забеляза Деника.

— Я, кой дошъл — каза тя и кокетно отметна дългата си до кръста черна коса. Беше превзета и много красива, а докато измине разстоянието до барплота, палавият й поглед успя да фиксира всички по-симпатични посетители от мъжки пол.

— Криси! О, Криси!

— Дени!

Двете момичета се разпищяха и запрегръщаха като полудели. Веднага след това обаче Деника огледа Криси доста критично.

— Тези обувки излязоха от мода още миналия месец.

— Как бе, купих си ги преди два дни! — Криси изглеждаше сериозно притеснена. Само за момент й хрумна, че е тук от доста време, а родителите й бяха в чужбина само за един месец. Беше ли изминал този месец, докато скиташе с Тони и Алекс, без да изтрезнява от алкохола и тревата, с които не се разделяха?!

— Абе муцки, защо нямам обхват в тази бирария! — прекъсна мислите й Алекс Тревата, който разнасяше питието си по всички маси, вдигаше наздравици и продължаваше да обикаля посетителите.

— Че то и аз нямам — Деника се смути и погледна Криси с молба за помощ.

Красивата брюнетка пак се замисли и тъкмо се канеше да изрече на глас подозренията си, когато отново се намери кой да я прекъсне.

— Вие къде бяхте досега? Тук купонът е пълен — изненада ги сервитьорът и им се ухили до уши. — Такива готини момичета, а аз да не ги забележа… Макар че теб съм те виждал и преди! — той посочи Криси.

Комплиментът я накара да грейне като малка луна и да забрави всичките си подозрения.

— Да, идваме с Юмрука и Тревата. — Тя удари свойски Алекс през врата.

— Оух! По-леко де!… Тези танцьорки за фитнес чували ли са? — Тревата естествено беше неадекватен. Той се забавляваше с всичко и всички. А в момента вниманието му бе насочено към тригърдите блатни, които разтърсваха пищните си тела на определеното за това място.

В същия момент и тримата фиксираха през прозореца един огромен, космат крак, който закриваше почти цялото ляво крило.

— Тази пък коя е? — Деника се намръщи с погнуса. Част от неестествено късата пола на кралицата на гигантите също се люшна пред тях, преди бедрото да скрие целия прозорец.

— Кралица Джимеле! Не знае нищо за кола маска — иронично се усмихна Криси.

— Затова пък не й е нужен клин през студените дни — ухили се още по-широко Алекс Тревата.

— Ти мълчи, че само ако пръдне, ще те издуха на сто километра! — направи опит да имитира неговото чувство за хумор Криси.

Алекс не се обиди. Изобщо не разбра за какво става дума. В това време Джимеле използва жезъла си, за да превърне себе си и тлъстата си войска в нормални, красиви хора. Това беше най-ценната за нея дарба, която бе получила от Царя на мухите. След като жезълът изпълни задачата си, смалените гиганти нахлуха вътре.

— Уау! Кои са тези мацки? — Юмрука бутна Алекс толкова силно, че за малко да го изхвърли от „кончето“ му. — Скива ли ги?

Деника и Криси не можаха да скрият неприятното си усещане, че някой може да ги засенчи. Дарен, който се беше промъкнал до „Спуканата бъчва“, видя реакциите им през прозореца, но не ги разбра. Чувстваше се малко замаян. Странният свят, в който се намираше, вече му се струваше като сън. Сега нямаше от какво да се плаши, защото някъде в себе си знаеше, че ще се събуди.

Беше се свестил в самия край на битката и бе проследил остатъците от армията на кралица Джимеле, воден от някакво непреодолимо любопитство.

— Постъпи правилно, Дарен!

Изведнъж зад гърба му изникна воин в бляскави доспехи. Косите му бяха тъмни и дълги, в черните му очи проблясваха искри, издаващи силата му.

— Забравих молитвата — виновно отстъпи Дарен.

— Не ти е нужна. Аз те наблюдавам. — Воинът скръсти ръце пред гърдите си.

— Първият, който дойде, каза друго. — Детето повдигна рамене. — Каза да внимавам за всяка дума. За всичко, което правя.

— Не е знаел колко си силен! — прекъсна го воинът. — Аз съм Рафаил… Новият Пратеник! Знам всичко за теб. Наблюдавам те! Ти си по-силен от всички там вътре.

— Дори от Юмрука? — учуди се Дарен. — Онзи, който седи на бара.

— От абсолютно всички! — натърти воинът. — Затова сега ще влезеш при тях и ще ги проучиш…

— Воинът Уриил каза, че трябва да ги спася, стъпка по стъпка — възрази детето.

— А аз ти казвам, че той не знаеше, че можеш много повече! — отново го прекъсна Рафаил.

Детето се подсмихна със задоволство. Беше му приятно да слуша такива думи за себе си. Щеше му се и Мая да може да ги чуе. Пък и някои неща, които му се струваха ужасяващи в началото, сега провокираха любопитството му.

— Ще вляза! — каза наперено.

— Точно така! Ще станеш един от тях, за да ти се доверят! — поощрително се усмихна Пратеникът.

Дарен затвори тежката врата след себе си и „Спуканата бъчва“ го погълна. Този път кръчмата му се стори интересно място. Множеството различни маси и столове, издялани в готически дух, придаваха на мястото мистика и привлекателност. Посетителите бяха красиви и се смееха, пиеха и разговаряха. На местата за танцуване се кълчеха танцьорки в извънземни костюми, с глиненокафява кожа.

— Интересно е — стъписано се оглеждаше детето.

— Ей, Плъх! Вижте, това е Плъха! — Юмрука тупна чашата си на барплота. — Ела да те черпя едно, подъл малък гризач! Откога ходиш по кръчми? Я го вижте келеша, колко се е отворил…

Дарен прие думите на Юмрука като най-хубавия комплимент, който бе чувал от някого. Беше главозамаян. Най-страшното момче в училище, което за щастие се беше изгубило за известно време, сега му говореше като на равен!

— Сядай, малък! — Алекс Тревата потупа с ръка свободното „конче“ до себе си.

— Трева, ще провалите хлапето! — Деника се разхили глезено. По прозореца пред тях се оттичаха черни капки, но Дарен не обичаше дъжда и се зарадва, че си има повод да остане по-дълго в „Спуканата бъчва“. Тук нищо не можеше да му навреди.

— Заваля! — забеляза и Криси.

— Навън се сипе дъжд на капки! — провикна се Деника, смеейки се.

Дарен също се разсмя, защото му хрумна нещо, което отчете като много оригинално. Не посмя да го сподели с Юмрука, но се наведе и го прошепна в ухото на Алекс Тревата:

— Главата на Деника е празна като на баба ми портмонето!

— Добре казано, Плъх! — Алекс вдигна наздравица, кикотейки се, докато Юмрука буташе към хлапето собствената си чаша.

Вик и Лили се спогледаха с недоумение. За тях Плъха беше просто едно смешно момченце, което не заслужава внимание.

— Чукни се с моята! Мамка му, не мога да повярвам, че те скивам тук! Представа нямаш колко ме радваш…

Дарен пое чашата с треперещи от щастие ръце, чукна се с Алекс и се поля, докато пиеше, но нищо не можеше да помрачи задоволството му. Барманът донесе нова чаша.

— О, това е шест! — Юмрука издърпа от ръцете на детето своята и му набута неговия коктейл. — Пий, хлапе! Кефиш ме, затова да не ти пука от никой… Който те пипне, ще ми целува юмрука вместо „здрасти“!

Дарен кимна с благодарност и надигна своята чаша. Струваше му се, че ако не изпие нещо люто и гадно, ще полудее от възторг. Не всеки ден му се случваше да спечели за закрилник най-страшното момче, което познаваше!