Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (18)

Глава 18

Битката отвън прие странен обрат. Демоните се пукаха и изпразваха отвътре, като дефектни балони. Ангелите обикаляха над тях на своите огнени мотори, а архангелите прибраха мечовете си, защото нямаше нужда да ги използват повече.

Кралица Джимеле, която се бе появила по някое време, втурвайки се заедно с гигантската си армия да тъпче и мачка по-дребните изчадия с големите си крачища, изглеждаше доволна.

— Ха така! Подигравайте ми се сега! — кискаше се тя, със смях, от който ушите на ангелите заглъхваха.

— Някой трябва да спре тази грозна картина — извика един млад ангел, сочейки кралицата на гигантите, която злорадстваше над дребните си завоевания.

— Скоро всеки ще получи което заслужава — отвърна му друг.

И наистина, кралица Джимеле беше започнала да се смалява. С нея се смаляваше и цялата й армия от гиганти. Скоро те се превърнаха в голяма група дебели жени и мъже, които пъшкаха и въздишаха изпод свлеклите се върху тях големи колкото четириместни палатки дрехи.

— Какво става? — викаше Джимеле и се тресеше смехотворно, защото вече не беше нито страшна, нито кой знае колко голяма. Тя беше просто една дебела жена. Изглеждаше ужасно нещастна.

— Продала си душата си за мъничко красота, а ти се наложи да търпиш обиди и подигравки, които не си чувала преди това — приближи я архангел Уриил.

— Ти си ангел! — възкликна Джимеле, а дебелите около нея ахнаха.

— Това е очевидно! — строго отговори Уриил.

— Аз служих на господаря на мрака — войнствено заяви Джимеле. — Служих му вярно, но не получих това, което ми обеща.

— Красота и власт наготово?! — усмихна се Уриил. — Напротив! Ти имаше армия, дадена ти беше магия, с която можеше да ставаш красива!

— Не се чувствах добре — въздъхна Джимеле. — Винаги когато използвах магията, ми се случваше нещо лошо.

— Болеше ме глава и повръщах — въздъхна друга дебелана до нея.

— А аз изпитвах страшни болки по цялото тяло, затова използвахме магията рядко — обади се трета жена.

— През повечето време бяхме гиганти — напомни Джимеле. — Такова беше споразумението.

— Споразуменията с Царя на мухите винаги свършват зле — каза Уриил. Той се замисли за момент, после погледна дебелите хора и се усмихна. — Ако престанете да преяждате редовно, както обичате да правите, няма да имате нужда от ничия помощ, за да се чувствате красиви. Ще ви дам само един шанс. Можете да се върнете, всеки откъдето е дошъл. Този от вас, който иска да се прости с мрака, нека последва светлината!

Уриил им посочи ослепителните лъчи, вдясно от тях. Там, където някога беше улица „Твърдо желе“, сега се бе образувала пукнатина. През нея сякаш изгряваше слънцето.

— Нека всеки направи своя избор! — каза Уриил и ги остави сами.

— Няма да се върна там! — Вик изсъска злобно срещу воина, който я гледаше със състрадание. — Няма да ме накараш да стана отново тъпа, нещастна ученичка в някакво глупаво даскало. Аз съм дъщеря на Мрака!

Лицето й беше посиняло от усилието, с което съскаше и крещеше. Сега Вик не приличаше на момиче, а на вампир. Изглеждаше отчаяно решена да се инати докрай.

— Той е излекуван и ще се върне. — Гавриил посочи сгърчения в краката му Паро. Той все още беше ужасно изтощен, защото от него бяха излезли цяло ято демони.

— Ти му стори това! — крещеше Вик. — Ти, проклет ангел!

— Твоите проклятия могат да навредят единствено на теб — прекъсна я Гавриил. — Престани да се инатиш! Осъзнай грешките си и приеми дара, който ще ти дам доброволно. Ще се върнеш в своя свят и ще бъдеш нормално, щастливо момиче.

— Щастливо? Ти, скапан, светъл глупак, ще ми говориш за щастие! — по устата на Вик се появи жълта пяна от гняв. — Върви по дяволите!

— Май ти ще отидеш там! — Гавриил се намръщи, но в очите му се четеше тъга. Това момиче имаше прекалено черно сърце и той нямаше да може да го отведе оттук. Поне не сега. — Знам, че някой те е обидил жестоко. Нещо те е наранило твърде много, за да станеш такава, но аз няма да направя нищо против волята ти!

— Защото не можеш! — изрева Вик.

— Защото не бива! — кротко отговори светлият воин. — Виждаш пътя към светлината. Ако днес не тръгнеш по него, аз ще оставя вратичка за теб. Ще ти дам моето име — Гавриил! Повикай ме, щом решиш, че вече няма никого, на когото можеш да разчиташ тук!

— Ха-ха! Направо ме разплака! — с изкривено лице извика тя.

Гавриил повдигна Паро и подкрепяйки го, тръгна към светлината.

— Помни, че винаги съм готов да откликна, Виктория!

— Гадост! — викаше след тях момичето. — Да повърнеш от тъпотия! Пияницата Паро, станал порядъчен човек! Вървете по дяволите! Вървете където си искате, слаби, нефелни глупаци!

Гневът замъгли главата й, но тя продължи да вика толкова дълго, колкото имаше сили. Накрая главата й натежа. Земята под краката й омекна и Вик се строполи в безсъзнание. Щеше да се свести едва когато господарят на мрака намери сили да се яви в някое ново превъплъщение. Бивши гиганти и освободени пленници от Мракморд заобикаляха тялото й, за да последват Гавриил и Паро.