Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (15)

Глава 15

— Демони!? — крещеше кралица Джимеле на двама слисани гиганти. — Демони са се осмелили да искат от мен нещо?

От гнева й цялата част на замъка, в която бяха в момента, се тресеше. Джимеле тропаше с тежките си крака и тръскаше кръглата си като пълна луна глава с такава сила, че всичко под нея трепереше.

— Господарке — започна отново единият гигант. — Почва война. Чува се, че ще ни нападнат дори някакви ангели. Всичко станало заради едно дете-пленник на Царя на мухите…

— И великият цар не може да убие пленника, а ще прави цяла война заради него? — още по-силно викна Джимеле. — Това е поредната груба подигравка на Мракморд! Проклети да са и царят, и мухите му! Дано наистина срещне някой ангел, за да го направи за смях така, както неговите слуги се подиграха с мен.

— Ще направим каквото кажете, господарке! — поклони се дълбоко другият гигант.

— Ще направите нищо! — Джимеле тропна с крак и отново разтресе всичко. — Искам да кажа, че нищо няма да правите! Царят на мухите си отмъщава, задето му поисках малко повече привилегии за гигантите, глупаци такива! Не проумявате ли, че той иска да се подиграе с всички нас публично? Иска да ни оскверни, орезили, да ни изкара по-дебели и по-глупави, отколкото сте двамата, взети заедно.

Гигантите се спогледаха много глупаво, сякаш да потвърдят думите й.

— Няма никакво дете и никакви ангели! — заключи Джимеле. — Няма да има битка! Но аз бих предпочела да има и тя да е на кралица Джимеле срещу Царя на мухите! Бих застанала дори на страната на гадните ангели, ако това е начинът да превзема Мракморд!

— Правилно, господарке! — усмихна се единият гигант. — В Мракморд не ни уважават достатъчно, но това, че си позволяват да се подиграват с нас, е вече прекалено.

— Дойде ви умът в главите — тръсна кръглата си глава Джимеле. — А сега смятам да си полегна. Уморих се от толкова емоции. Свободни сте и вземете да си намерите някое свястно забавление! Не допускайте никакви демони в двореца!

Двамата гиганти благодариха, поклониха се и излязоха много доволни. Те харесваха забавленията много повече от битките.

Лили тропаше с нокти по масата. Не обичаше да е в неизвестност. Вече втора сутрин мързеливата Вик беше станала рано и се бе измъкнала, без да се обади на приятелките си. Сигурно щеше да дойде след време, запъхтяна и с онзи плашещ пламък в очите. Лили знаеше, че Вик е особена. Знаеше, че се е научила да печели внимание с гадни неща. Да говори за черни магии и демони и да се наслаждава на смущението на другите. В училище Вик беше мрачна и загадъчна. Момчетата от компанията им я харесваха най-много от всички момичета. А като се замислеше, Лили лесно можеше да прецени, че всяка от другите беше доста по-красива от Вик.

— Тя не се е преструвала — измърмори Лили. — Да я вземат дяволите! Всичко това е истинско.

Деника и Криси повдигнаха уморени глави. Снощи бяха пили нещо гадно и сега се чувстваха ужасно.

— Вие сте абсолютни шматки! — викна в лицата им Лили.

В „Спуканата бъчва“ все още нямаше посетители. Така беше всяка сутрин. Никой друг не ставаше толкова рано.

— Обиждай колкото си искаш — въздъхна Деника. — Днес не ми пука от никой.

— Само главите ни ще се пукнат по шевовете — подкрепи я Криси.

— Ще ви се пукнат и други неща, ако продължаваме така! — още повече се ядоса Лили. — Вие сте супер безмозъчни патки! Омръзна ми да мисля за всичко, но ето че няма кой друг да го прави.

— Не можем да разговаряме, след като винаги ни обиждаш — нацупи се Деника.

— Може да ти се струваме тъпи, но как ще разбереш дали си права, като нито веднъж не си ни питала за мнението ни? — Криси изглеждаше много обидена.

— И какво е мнението ви? — троснато попита Лили. — Не очаквам да се различава много от тъпотиите, които ръсите на всяка крачка.

— Благодаря! — злобно се ухили Деника и заоправя косата си. Тя се чувстваше сигурна само ако е ослепителна, а откакто бяха дошли, огледалото й показваше все по-неприятни гледки.

— Знаем, че нищо не е наред — изтърси Криси.

— Казва се нещо! — изцеди през зъби Лили. — Нещо не е наред!

— Нищо не е наред, Лили — продължи Криси. — Цялото това място е сбъркано. Има моменти, в които виждаме странни неща и си мислим, че сме пили или пушили нещо. Защо всички си мислим, а никой не знае какво е правил? Преди имахме някакви спомени. Виж, не искам да ме обиждаш, но аз и Деника мислим, че Плъха беше прав за онова… Просто нещо нередно се случва с всички ни. Не помним почти нищо. Не ни пука от нищо и никой. Та аз дори не усещам дали искам нещо. Каквото и да е то.

— Това място не е онова място, за което го мислим — опита се да помогне Деника, но само оплеска нещата.

Лили обаче не се разкрещя. Изглеждаше смутена.

— И ти ли мислиш така? — плахо попита Криси.

— Вик ни прецака — изрече Лили. — Трябва да намерим Плъха и другите. Трябва да ги открием веднага! Продължим ли да се правим на голямата работа, ще стигнем най-много до някоя лудница.