Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (19)

Глава 19

Дарен беше толкова щастлив, а светлината, която показваше обратния път, толкова силна, че осъзна къде се намира едва когато се оказа в училищното мазе, заедно с почти цялата компания от приключението. Липсваше само Вик.

— Вижте Паро! — извика Алекс Тревата, сочейки един миловиден, скромно облечен, но чист човек, когото воинът Гавриил придружаваше.

— Виктория остана там — тъжно поклати глава параджията. — Аз съм виновен за всичко! Ще понеса последствията, но вие не я изоставяйте. Молете се за нея! Аз ще призная всичко пред директора. Нека ме уволни.

— Действал си под влияние на демоните — плахо напомни Дарен.

— Всеки сам решава на кого да служи и сам си носи последствията — строго каза архангел Михаил.

— Добричките сме на страната на доброто — безгрижно възкликна Деника, в чиято глава май не беше останало много от преживяното.

— Глупостта и добротата са две различни неща — подвикна зад нея Тони Юмрука, изпод изпълнения с осъждение поглед на Криси.

— Споровете не водят до нищо добро! — намеси се Уриил. — Надявам се да сте научили нещо от вашето приключение.

— Научих, че тревата отнася главата. А аз съм си отнесен и без външна помощ — ухили се Алекс и се опита да се направи на човек без глава.

— Там долу не ти беше толкова весело! — Гавриил го погледна с усмивка в очите.

— Абе винаги можем да си купонясваме и тук. — Лили изглеждаше непривично кротка. — Адът изобщо не е толкова як, колкото си го представях. По-скоро е гнусно място, където не осъзнаваш кой си и какъв си. Това не е нито готино, нито забавно.

— Изобщо не е як! Само по филмите изглежда готино, а като отидеш там, си е направо адски гадно — намръщи се Алекс.

— Никога няма да забравя това — тихо каза Ани.

— Определено няма да го забравим — съгласи се Ели.

— Аз ще разказвам и на внуците си! — Алекс се почеса по главата. — Не че нещо ще разберат.

— Няма да те разберат, ти си побъркан и без трева — ухили се Юмрука.

Архангелите ги гледаха мило и с търпение, на което хората не са способни.

— Искате ли да ви покажем нашия свят? — сети се да попита Дарен.

— Ние бдим над този свят от векове. Пазим го, откакто е сътворен, защото сме създадени преди него. — Уриил сложи ръка на рамото на детето. — Даваме ви различни дарове, когато сте готови да ги приемете. Знаеш ли, Дарен, твоят дар е добротата ти и склонността да прощаваш. А сега ще получиш нещо, което сам си спечели — приятели!

Групата се беше умълчала и слушаше думите на Уриил.

— Ще ви оставим тук, с надеждата да оцените приятелството на това дете, което се реши да ви помогне, въпреки че вие го пренебрегвахте или му причинявахте зло, без дори да ви е предизвикало. Научете се да цените всяко приятелство! Когато човек мисли за другите с обич, животът му има смисъл и безразличието и апатията не могат да го победят.

Децата се спогледаха виновно, но Дарен се усмихна щастливо и обяви:

— Вече сме приятели за цял живот!

Когато излязоха от мазето и изкачиха стълбите към първия коридор, децата се почувстваха като холивудски звезди. Учениците се спираха, сочеха ги с пръст, шушукаха си или направо подвикваха:

— Хей, ето ги тези!

— Изчезналите… Вижте изчезналите!

— Юмрук, не си бил в Америка май? Баща ти ще те скъса от бой!

— Вижте Плъха! Плъха е с тях!

— Само посмей да го пипнеш! — изръмжа срещу момчето Тони Юмрука.

Коридорът се пълнеше с все повече деца. Паро се почувства неловко, защото и той беше обект на интереса им.

— Какво ли прави с тях?

— Да не ги е отвлякъл той?

— Изглежда съвсем различно.

— И Плъха изглежда различно! — извика някой.

— Не носи очила.

— Станал е по-готин май…

Дарен забеляза рижавата коса на Мая в тълпата. Вече бяха на втория етаж и крачеха право към дирекцията. Паро искаше да се признае за виновен миг по-скоро. Само така щеше да успокои съвестта си. Подвел беше деца. Сега те му се струваха съвсем малки.

— Здравей. — Дарен се беше изравнил с Мая и спря, почервенял и объркан.

— Здрасти — смути се и момичето.

— Охо, фъстъци, тук има нещо! — Алекс го прегърна през раменете и повлече Мая с тях. — Той е супер герой, малката. Вече можеш спокойно да го харесваш!

Двете деца се усмихнаха объркано, но в очите им блесна радост.

Дирекцията беше на няколко крачки пред тях. Паро ги избута и мина най-отпред. Предстоеше му много тежко признание. Дарен изпита съжаление към изтормозения, слабоват човек, който сега не изглеждаше никак страшно.

— Всичко ще се подреди, момче! — Паро му смигна и посегна да почука на вратата на директора. — Сега всичко ще си дойде на мястото!

Погледите на Мая и Дарен се срещнаха отново. Над главите им Алекс се усмихна и прошепна успокоително:

— Не се шашкайте! Това е само един директорски кабинет.