Антон Дончев
Време разделно (6)

ОТКЪС ПЕТИ

За пръв път Караибрахим и Сюлейман ага разговаряха на кьошка към вътрешния двор с чешмата. Освен тях двамата там бяхме аз и тримата ходжи — шейхът Шабан Шебил, молла Сулфикар Софта и имамът Хасан, син на Велко.

Мислех си, че всичко е предопределено, и исках само да видя как Сюлейман ага ще запази достойнството си. Как довчерашният господар на долината ще се подчини на Караибрахим, без да се унижи. Какво друго можеше да стори той? Не мислех за хората, чиято съдба щеше да се решава. Всъщност тя беше вече решена. Но аз бях жив.

Караибрахим беше махнал чалмата си и стоеше гологлав. Плешив беше и бръснеше останалите косми по главата си, та черепът му лъщеше. И никъде по тялото си той не търпеше ни косъм — освен мустаците си и рога от косми в средата на челото. И други плешиви съм виждал, по чиито чела остават снопчета редки косми, ала кичурът на Караибрахим наистина приличаше на рог. Косата му навярно навремето е стърчала нагоре, защото кичурът имаше твърди, прави косми, а може би и Караибрахим да ги мажеше с, нещо, за да стоят прави.

Караибрахим беше сух и кожата му гладка и лъскава, като ремък, върху който бръснар точи бръсначите си. Толкова беше сух, че не изглеждаше да е останала в него влага — ни пот, ни слюнка. да не говорим за сълзи. Като го гледах, спомнях си, че спартанците смятали за срам да се изпотят или да се изплюят, защото непрестанното напрягане на тялото би трябвало да изпари и изсуши всички тия излишни течности. Когато след време видях кръвта на Караибрахим, учудих се.

Сюлейман ага плесна с ръце и поиска кафета за всички, а Караибрахим отказа и рязко рече:

— Старият Мохамед Кюпрюли забрани кафето.

Личеше, че иска да се заяде, че е дошъл да обвинява и да напада.

Сюлейман ага спокойно отговори:

— Старият Мохамед Кюпрюли, да бъде свята паметта му, забрани кафето, ала синът му, сегашният велик везир Ахмед Кюпрюли, да се възвеличи името му, отново позволи на правоверните да го пият.

Караибрахим все така рязко каза:

— Великият везир е пред Кандия, хванал за гушата неверниците. И всеки правоверен, където и да е, трябва да мисли как да му помогне.

И той втренчено гледаше Сюлейман ага, а пък агата от своя страна спокойно го разглеждаше, докато сърбаше кафето си.

Не виждах закъде можеше да се хване агата, та да събори Караибрахим. Сега Караибрахим ми се виждаше изчукан от излъскан камък. Ни жилка не трепваше и не тупаше по лицето му и черепа му. Хваща ли се лъскав камък? Само като гледах кичура на челото му, мислех си, че трябва да има някаква тайна слабост, за която човек би могъл да се залови.

— Всеки ден мисля за Ахмед Кюпрюли — рече Сюлейман ага. — После ще ти покажа сабята, която ми подари пред Белград, когато еничарите прерязаха въжетата на палатката му, защото не искаха повече да се бият. Аз съсякох най-близкия до мене.

И гледаше Караибрахим. Караибрахим му каза:

— И остана жив? Къде бяха другарите на убития? Сюлейман ага обърна изпитата чаша върху паничката. Разклати я и рече:

— Около него.

И двамата се гледаха в очите. Смътно предусещах нещо. Сюлейман ага сякаш знаеше, че Караибрахим е еничарин, и искаше да го дразни.

Караибрахим се върна отново при Кандия:

— Когато великият везир ни събра около себе си, преди да ни изпрати насам, той ни рече: „Помнете, че Родопа е бряг на Средиземно море, а никой не може да владее морето, ако не е негов брегът. Щом се обърнете на връщане, да видите само минарета и нито един кръст.“ А на агата на еничарите, най-доблестния меч на падишаха, рече: „Сега битката пред Кандия се решава по бреговете на морето. Ти ми трябваш тук, ала там трябваш хиляди пъти повече. Иди в Цариград и разпни Родопите накръст. Мехмед паша да тръгне от север на юг, а пък Абди от изток на запад. Където се срещнете, вдигнете голяма джамия.“

Щом великият везир беше заповядал, щом самият ага на еничарите, вместо да седи пред Кандия, беше дошъл да потурчва българските земи, какво още чакаше Сюлейман ага, та не правеше темане и не казваше „евала“?

— Когато падишахът, винаги победител, да се умножат годините му, беше на лов в Деспот, а то не е много далеч оттук — рече Сюлейман ага, — с него беше и агата на еничарите. Познавахме се още от персийския поход. Той ми подари чифт сребърни пищови.

От малката долина към широкия свят тръгваха нишки като паяжина — към Кюпрюли, към агата на еничарите и ето — дори към самия султан. Сюлейман ага добави:

— А падишахът, винаги победител, ми подари златен лък, защото от сто крачки улучих мечка и елен с богати рога.

Караибрахим мълчеше.

Сюлейман ага вдигна обърнатата чаша и се загледа в причудливите криволици на кафето.

Целият беше в коприна, с виолетова посребрена дреха, с пръстени по ръцете. Но ми се струваше, че почвам да виждам под дрехите му тялото на борец, намазано с масло. Речеш ли да го хванеш — плъзга се.

Ставаше интересно. А в това време овчарите идеха със стадата си и свиреха с гайди и кавали. Пък жените им трепереха зад залостените врати.

Тогава грубо викна шейхът Шабан Шебил. Пожълтяла беше чалмата му, имаше жълто око, жълта брада, жълти зъби. Навярно страдаше от някаква жълта болест. И тя навярно се казваше жълтеница. Цялата му кожа беше и тя жълта, като стар пергамент, на който са написани гнъсни тайни. Като го гледах с едно око и една ръка, мислех си, че сигурно и не чува с едното ухо. А окото му беше мътно, като мръсна вода, като помия, и човек не знаеше какви чудовища се въдят долу, в тъмнината на водите. Няколко пъти, без да ща, се докосвах до единствената му ръка и потрепервах. Все едно че докосвах змия — толкова жилава, корава, напрегната беше ръката му. Силата на двете ръце беше се събрала в нея, та мускулите изпъкваха, издуваха се и трептяха. А силата на погледа му се събираше в единственото му око.

Тоя човек ме вцепеняваше, усещах, колкото пъти ми се усмихнеше, че ми се повдига. Тогава отново се намирах в люлеещия се трюм на галерата, сред мрака и изпражненията си. И всеки, който минеше, можеше да направи с мене каквото си иска.

Шейхът викаше:

— Падишахът, да бъде свято името му, още щом наследи баща си, с все сили се зае да сложи неверниците на мястото им. Спомням си, беше година 1035 от егира, когато заместникът на пророка на земята видя от двореца си, че пратеници на князете на Влахия и Молдавия носят червени чорапи и жълти пантофи. И заповяда да ги пребият от бой, и ги пусна да си ходят боси. А после самият падишах ходеше преоблечен из Цариград — да ни даде аллах там да прекараме дните си — и водеше след себе си двамина преоблечени палачи. И където видеше неверник с цветна дреха, буташе го на палачите и още на самото място му режеха главата. И като срещнаха арменска сватба, винаги победоносният видя, че женихът носи жълти чорапи. Пред очите на невестата отрязаха главата му. И вместо да спи в обятията й, заспа на гробището. За едни жълти чорапи! Сам падишахът повели да режат глави! А какво видяха изумените ми очи във вашата долина? Първото нещо, което видях, беше овчар с червен плащ. Жените ходят като облечени на сватба, с червени престилки, с бели кърпи, със златни нанизи по гърдите. Казано е — неверницата да носи най-много железен гердан, а дрехата, която се вижда, да е черна, най-много синя. А поясите да са от конски косми. Защо видях жени на коне? Откак еничарите поеха обет да ходят пеша, неверниците не бива да се качват на кон. Ако са болни — могат да се качат на магаре, и то седлото да не прилича на турско, а да бъде самар за дърва.

— Ходжа — рече му Сюлейман ага. Той внимателно гледаше петната в чашата от кафе — изглежда, се вълнуваше от тайнствените знаци. — Ходжа, сто крачки пред конака ми и сто крачки зад конака ми никой неверник не бива да стои на коня си. Слиза и си сваля калпака. Иначе остава без глава. Скоро отрязах една глава за такова нещо и сега плащам на вдовицата, защото покойният остави шест дребни деца, които мрат от глад.

— Ала инак признаваш, че яздят!

— Тук няма коли, ни лодки. Всичко минава по конски и магарешки гръб. Хората не могат винаги да вървят пеш.

— Признаваш, добре. И да не признаваш, така е. Аз те видях как държеше за ръката твои хора и разбрах, че са неверници. А е казано, че правоверният не бива да подава ръка на неверник.

— Ходжа — прекъсна го Сюлейман ага, — ти яде ли тая сутрин хляб?

— Ядох — троснато, но с учудване отвърна ходжата.

— Пи ли мляко?

— Пих.

— Хапна си и месо, нали?

— Така е.

— Зърното са го сели неверници, млякото го е доила неверница, агнето го заколи неверник. И моята къща я пазят неверници. Как може да ме осквернява ръката, която ме храни? Щом това, което влиза в тялото ми и минава през сърцето ми, е дадено от неверник, може ли да ме оскверни докосването на ръката му?

Едноокият ходжа млъкна объркан. Пъхтеше, бършеше врата си и окото му светеше зловещо, ала събираше сили да се пребори отново с агата.

Караибрахим мълчеше.

Обади се моллата Сулфикар Софта. Дебел беше той, сякаш беше налепен целият от топки. Някой си беше играл да нанизва топки и направил човек. Една топка — глава. Две малки черни топчета — очи, едно червено топче — носле. Направо до главата, без врат, голяма топка — коремът, глътнал гърдите и плещите. По две топки една до друга за ръцете — едната топка до лакътя, другата — от лакътя надолу. Пръстите, като броеници от топчета, по едно за всеки прешлен. Мазник, лицемер, кръвник.

— Нека оставим неверните и си спомним за правоверните. Видяхте ли забулена жена в конака? Аз не видях и не успях да различа правоверната от неверницата. Всички са с открити лица, всеки мъж може да ги мърси с погледа си. И казват, че целите планини били пълни с юруци — турци, правоверни, а жените им с непокрити лица. Къде гледаш ти, Хасан ходжа, питам те аз? А защо по вратите на къщите няма знаци къде живеят неверници? Да оставим, че има къщи на два ката. Ами ако влезе просяк мюсюлманин и призове над дом на неверник благословията на аллаха? Голям грях е това, ходжа.

— Тук няма просяци. Тук не се проси. И в трите села има ачик одая.

Кой каза това, не си спомням. Все едно кой — Хасан ходжа или Сюлейман ага.

Хасан ходжа стоеше със скръстени крака и гледаше другите двама ходжи в очите. Беше като брат на Сюлейман ага — подреден, с равно подстригана брада, надвил себе си.

Ачик одаи се казваха стаите за странноприемници, където всеки пътник можеше да отседне и да има покрив над главата си, постеля и храна.

— Какви са тия ачик одаи? — джафкаше дебелият ходжа. — В ачик одаята трябва да има нарочен прозорец, с преграда и с поставка, която се върти. Храната се слага зад преградата, жената завърта поставката и храната отива при пътника. А жената стои зад преградата.

— Тук и в харема ми няма прегради и решетки — каза Сюлейман ага.

И пак всички млъкнаха. Мълчеше и Караибрахим. Едноокият, след като дълго време мърда с устни, дрезгаво проговори:

— Чух нещо, ага, ала не го повярвах. Ти ще кажеш. Вярно ли е, че данъка джизие го събирали българите помежду си и го носели на тебе?

Не разбрах примката, но Сюлейман ага сигурно веднага е разбрал накъде бие ходжата. Въпреки това той спокойно отговори:

— Вярно е.

Ходжата тържествуващ се развика:

— А знаеш ли ти, че джизието е откуп, възнаграждение, което неверникът дава, защото не сме го убили, защото сме го оставили жив, да тъне в заблуда и грехове? Знаеш ли ти, че джизието е наказание за неверието на неверника? Затова, щом се приеме ислямът, джизието се премахва. А ти го събираш с други хора. Джизието се плаща от всеки българин, всеки за себе си. И той ще стои прав, и ти ще си седнал. И ще го удариш с юмрук по непокорния врат и ще му викнеш: „Плати джизие, о враг на единия бог.“

Ходжата стана, размаха ръце, удари юмрук във въздуха. От устата му летяха слюнки и като го гледах срещу светлината, все едно че изригваше искри и разтопено желязо. Сюлейман ага бавно избърса с длан челото си — навярно ходжата го беше наплюл.

— Виждал съм как събират джизие. После агата, който го събираше, дойде при мене и ми се оплака: „Сега ме чака бой с пръчки, защото не ми достигат две пълни кесии.“ А пък когато ние платихме джизието, дадохме на чиновника две кесии бакшиш. Кой е по-полезен за държавата на падишаха?

Отново мълчание. Единствен аз не бях проговорил. И какво дирех тук, между тия хора? Защо ме беше довел Караибрахим? Сюлейман ага ме загледа. Мълчанието стана непоносимо. Изкашлях се. За свой ужас усетих, че ще проговоря, какво — сам не знаех, само да не мълчим. Коленете ми се разтрепераха, сърцето ми се разтупа, кръв писна в ушите ми.

— Джизие в тая долина вече няма да се събира. Джизие не се плаща от правоверни. А когато аз напусна тая долина, в нея няма да има вече неверници. Ага, ти прочете ли писмата?

Говореше Караибрахим, отдъхнах си. Сюлейман ага само кимна с глава.

— Тия писма повеляват на каймакамина, на кадията и на агата Сюлейман, син на Дауд, с всички сили да помогне на мене, Караибрахим, да разсея заблудата на неверниците. Каквото е било, няма вече да го бъде. Не струва да говорим за него. Кажи, ага, как мислиш ти, че ще е най-добре да спасим неверниците? Защото, вместо да се радват, те навярно дни или месеци ще упорствуват в заблудата си. Така се е случвало на много места. А ти познаваш хората си.

Мина вече времето на извъртането. Всички чакаха отговор.

— Ага — рече Сюлейман ага, — в трите села има петнадесет души правоверни. От тях само десетина са турци, другите през своя живот са познали истината, а бащите им са били или още са останали неверници. И моят ходжа се казва Хасан, син на Велко, и баща му е жив. Моят билюкбаши и ковчежникът са българи неверници, а писарят и събирачът на данъци са турци. Семейните ми са българи, ратаите ми са българи. Кажи ми ти, какво можем да ти помогнем?

Отново тежестта се прехвърли на Караибрахимовите рамене. Той бързо се отърва от нея:

— Дай съвет, ага. Помни писмата, мисли, отговори ми.

— Сега в селата има, кажи-речи, само жени — бавно заговори Сюлейман ага. — Мъжете са овчари, малцина са занаятчии и рибари. Всички се връщат сега от бреговете на Бялото море. Карат и стадата. С тях има петима турци. Мислиш ли ти, че сега е време да се заемем само с жените?

Едноокият ходжа облиза изсъхналите си устни и пак отвори уста. Окото му светеше трескаво и неуверено, клепачът му премигваше.

Сюлейман ага вдигна ръка да го спре:

— Само ще ти кажа, ходжа, че с овцете от трите села идват триста души, всичките въоръжени. С тях трябва да има триста пищова, сто пушки, двеста-триста лъка. Тук всеки стреля с лък.

— Кой им даде оръжие? — писна дебелият молла Сулфикар Софта. — Ти си виновен! Запретено е неверник да носи оръжие, нож не бива да носи, а те имат триста пищова!

— За мечките и вълците са, ходжа — сериозно му рече Сюлейман ага, ала ми се стори, че очите му се смеят. — Как могат овчарите да ходят по тия гори без оръжие? Миналото лято само мечките изядоха четиридесет мулета и катъри, овцете не сме броили.

— Кога се връщат мъжете? — попита едноокият ходжа.

— Утре са на Плачлив камък — каза Сюлейман ага. И гледаше към Караибрахим.

— Закъснели сме — рече ходжата.

— Дойдохме навреме — рече Караибрахим. — Аз знаех кога ще се върнат мъжете. Агата право каза — ще ги чакаме. Ще им кажем за милостта, която падишахът е решил да им подари, да ги направи равни на еничарите си. Те ще си помислят. Не много време, седмица или две. Защото великият везир е при Кандия и чака радостни вести.

Караибрахим се изправи в знак, че разговорът е свършил. Стана и Сюлейман ага.

Какво излезе? Всичко се отложи. Ала какво спечели Сюлейман ага? В началото мислех, че за него има само един изход — да се подчини. Имаше ли той някакъв избор?

Долу, на двора, билюкбашията Кеманчиджоглу, истински разбойник, пресрещна Караибрахим и му пришепна:

— Ага, тук мирише на лошо. Караибрахим го погледна.

— Ей, аллах, на лошо ми мирише. Не се радвам аз на тоя конак. Язък за пътя — тюхкаше се билюкбашията. — Тръгнахме с торби, а в тях може да сложат главите ни. Дошло ли ти е наум, че за една нощ могат да ни изколят?

— Имаме стражи — рече Караибрахим.

— И защо сме всички в конака?

— Ако бяхме по къщите, по-лошо щеше да е. Не се вайкай, ами си отваряй очите. Хайде, гит!

После Караибрахим ме погледна остро и изпитателно в очите.

— Вярваш ли? — попита ме той.

Повдигнах рамене. Всъщност дали това не беше изборът на Сюлейман ага? Малко ли местни владетели се бяха вдигали против властта на падишаха? Дали господаруването не му беше по-мило от мирната глава?

Тая нощ сложих пищова си под възглавницата. А с пищов под главата не се сънуват хубави сънища — ако сънуваш или ако изобщо заспиш.