Антон Дончев
Време разделно (11)

ОТКЪС ДЕСЕТИ

Глава си давам на мегдан, пак си угича не давам, угича, най-хубавия, дето ми води стадото — угича с деветтях звънца.

Тъй тръгнахме ние към юруците, за да измолим място за село. И мълчахме, защото това е голямо нещо. Защото в това село хората щяха да намерят покрив и гроб, там щяха да отгледат деца и внуци, добитък и ниви. Или нямаше да отгледат. Всичко според това, дали юруците щяха да дадат земя, или не.

И стигнахме до Костени камъни. И ето, вождът на юруците, беят Исмаил, държеше в обятията си току-що заклано агне и пръскаше с кръвта му големия бял камък, на който има издълбани голи хора и чепки грозде. Като мях с вино държеше той агнето в обятията си и го стискаше, а кръвта пръскаше като вино и червена кръв течеше по камъка, сякаш белите мраморни гроздове раждаха червено вино.

А отстрани и отдясно на белия камък стоеше юрушката джамия, прост навес от върше между стъблата на четири бора, където се събираха всеки петък юруците от всички семейства за молитва — джумаягюн.

И стояхме ние прави на лявата страна, докато Исмаил бей свърши приноса си на старите богове на тая земя. И той се правеше, че не ни вижда. Когато Исмаил бей изцеди всичката кръв на агнето, че колкото и да го мачкаше, от шията му не капна ни капка, той остави мъртвото агне настрана и махна с ръка да се приближим. И ние му се поклонихме.

Тогава Исмаил бей пристъпи напред, та прегърна Манол и му рече:

— Добре си дошъл, Манол кехая, в моите шатри. И тоя ден, и утре, и когато искаш. Защото, докато ти водеше овцете ми, една не се загуби и млякото течеше като река, а вълците и мечките бяха по-кротки от агнетата.

Че Манол беше стоял при бея Исмаил седем години овчар и! още седем кехая.

А после Исмаил плесна с ръце и дойдоха трима млади овчари, негови синове, та коленичиха пред него и рекоха:

— Повели, бей.

И той повели да изнесат стол за бабата, шепи стафиди и портокал за детето и да дадат еленски бут на кучето Шаро, за да отвикне да яде турско месо.

А защо дойдохме ние при юруците да дирим село? Защото султанът беше дал родопските земи на своите военачалници, а те, като не можеха да ги наследят, дадоха и на турските джамии или ги направиха вакъф. А вакъфите дадоха планините, пасищата и водите на юруците срещу овци, вълна и мляко. Можеха юруците да продават или да подаряват тия планини, треви и води, ако новият стопанин дава същия данък. Бяха дошли тия юруци от Анадола, та се бяха заселили край Бяло море и идваха всяко лято да пасат овците си в Кръстогорието. Деляха се на племена и оджаци, а в Кръстогорието идваха седемдесет и седмият и седемдесет и осмият оджак и Исмаил бей беше водач на едно от семселетата, защото оджаците пък се деляха на семселета, или родове. Юруците, макар и турци, водеха само по една жена и тя ходеше с открито лице. И. носеха тия жени като българките бели забрадки, които стигаха до кръста им. Имаха и голяма власт и мъжете им ги тачеха, та когато тръгнеха на път, жените се качваха на конете, а младите мъже търчаха пеш наоколо и им прислужваха.

И Исмаил бей каза:

— Седна ли добре, майко? Услади ли ти се, Шаро? — А детето не попита, защото знаеше, че на младите всичко се услажда. — Кажете сега защо сте дошли, че скоро ще се върнат овците за Предой. Днес е голям ден. Кръвта на жертвата слезе чак до земята и земята я погълна. В добър час сте дошли. Дано изпълня молбата ви, защото виждам, че сте дошли да се молите.

— Исмаил бей — рече му Манол, — дошли сме да ни продадеш място за село.

А Исмаил не показа, че се учудва, само че нищо не рече, та, Манол трябваше да каже още:

— Тая стара майка, която сме довели, води стотина души бежанци. Не крия от тебе, прогонил ги е Мехмед паша, везирът, защото не са искали да сменят вярата си.

— Мехмед паша води в равнината — рече Исмаил. — Тук, в планината, водя аз. А защо му е дотрябвало на Мехмед да променя, вярата на хората, не зная. Зелената диня, и да й превиеш опашката не сладни. Човек сам узрява за аллаха. Пък за земя за селото трябва да ти кажа, че ще събера съвета на рода, да решим.

Манол му рече:

— Татко Исмаиле бей, твоята дума е като скала или като голямо дърво — сто души да се съберат, няма да я поклатят, нито ще я изкоренят. Не ни връщай, защото душата на тия люде е между зъбите им.

Тогава каза и баба Сребра:

— Кажи, бей, защото си мъдър човек, макар и млад — а беят беше побелял целият, — кажи да знаем къде ще погребат костите ми.

А беят почна да се търка с две длани по брадата и не знаеше какво да каже.

— Маноле кехая — рече той, — склоних се да ви продам планина и вода за село. Ала ние стоим тука само лете, а тия хора ще стоят тука и зиме. Не знам аз къде е лека зимата и къде се събират преспите. И трябва мястото да го стига копито. А избираме ние земя за село с волове — пускаме два вола и където си намерят ятак, там строим. Защото животното, макар и да няма глас, говори направо с аллаха.

— Бей — рече бабата, — не щем ние село, дето ще дирят утак волове. Пусни кози и където те идат, там дай земя. Защото ние сме люде подгонени и искаме такова село, че враговете ни да чуват петли и кучета и пак да не могат да го намерят.

— Господарю — обади се тогава Юсуф, първородният син на Исмаила, който беше дошъл и стоеше мълчаливо зад него, — господарю, дай им Петгласец.

А лицето на Манол веднага светна, защото чак сега се досети за Петгласец.

— Понякога истината избира устата на младите — замислено рече Исмаил. — Вярно е, че Петгласец става за село. Само че преди да говорим нататък, казвам ти, бабо, че това е и лошо, и добро място. И го стига копито, и не го стига. От него изтича река Струилица, а само тя приижда в тоя край. По нея върви пътеката за Петгласец и като дойде реката, залива я. Една подзима реката затвори в долината сто елии овце, после падна сняг, стопи се и той, та овцете не можаха да излязат и измряха половината. Има и друго — оттам викаме на планината Петгласец. Цялото място около старата ела е като омагьосано. Като кажеш едно, то се връща пет.

— И десет да се върне, сполай ти, бей, за добрата дума. Тъй както говориш, макар и да не съм виждала долината, чини ми се, че е за нас. Ала не зная какво ще искаш за цялата долина, дори като не пасеш в нея овцете си. Защото си умен човек и не вярвам след оная зима да вкараш други овце там.

Тъй му рече баба Сребра, а Исмаил се засмя и отвърна:

— Вярно е, че подзиме не вкарвам овце там, ала долината е голяма и хубава. Маноле кехая, кой купува долината, хората на тая баба или ти?

А Манол рече:

— Петгласец го купувам аз и селяните ми. А тапиите ще дадеш на името на тия люде. Не искам да се говори из планината, че сме взели залъка на сираците.

— Маноле кехая — тихо и скръбно рече Исмаил бей, — не искам да викам лошите духове. Ала вземи половината дялове на свое име, защото нищо не се знае.

Манол вдигна глава и му каза: — А ти знаеш ли нещо, бей?

— Каквото знам, зная го — отвърна Исмаил. — И като те познавам, мисля си, че ти пак ще дойдеш да искаш земи от мене. Петгласец стига и за пет села.

А Манол поклати глава:

— Няма да дойда, татко. Където е посадено дървото, там дава плод и там гният корените му. Можеш ли да преместиш ела в планината?

— Хората не са дървета, Маноле. Ето, и ние сме дошли от Анадола. И помни — където растат дърветата, там ги и отсичат — рече беят.

— Така е, там ги и отсичат — повтори Манол. — Кажи, татко, какво ще искаш за Петгласец, да видим дали ще стигнат силите ни.

Тогава Исмаил бей смъкна вежди, та погледът му стана остър като нож, и тихо каза:

— Искам твоите сребърни чанове.

А Манол също събра вежди и неговият поглед стана като нож. И рече той на бея:

— Къде си чул ти чановете ми?

— Застанал бях на планината срещу твоето село. И чух гласове от твоята къща, сякаш беше затворил вътре ято пилци небесни. Оттогава все сънувам това ято. Имам планини, имам реки, имам стада, имам кучета, имам синове и внуци, имам сребро. Такива чанове нямам. И като звъннат те през планината, щом тръгнат стадата ми на юг към морето, отдалеч всички ще викат: „Иде Исмаил бей!“ Тогава вече може да умра.

А Манол мълчеше. И рече още беят:

— За тия чанове ти давам Петгласец и петте планини наоколо — Свети Яни, Карачан, Модър, Светилек и Посестра. С пашата и потоците. Давам ти река Струилица до Плавът, където пролетес се събират отвлечените клонаци. С рибата и русалките.

А Манол все мълчеше.

Мълчахме и ние. Що можехме да кажем?

Тогава беят пристъпи напред и тихо каза:

— Слушай, Маноле кехая. Поисках ти най-скъпото, да те заболи. Защото за голямо село трябва голяма жертва. Виж, кучето бих взел за Петгласец — и беят хвърли завистлив поглед към Шаро, — ала майка му е пила турска кръв. Не вземам за Петгласец ни сребро, ни овце. Взел бих кон или оръжие, ала и конят е кучешка нахрана, а оръжието — студено желязо. Пък чановете хем са живи, хем никога не умират.

А каза беят, че не иска Шаро ето защо. Прабабата на Шаро била кучка на Гордьо войвода, който преди триста години бранил Родопа от турците. И когато накрая го заградили в крепостта Беден, която е над Въча, овчарите били заедно с кучетата си. Щом разбрал Гордьо, че крепостта ще падне, една нощ отворил вратата й, та пуснал напред овчарските кучета. Тогава султанските еничари, които не трепнали ни при Черна, ни при Косово поле, побягнали пред кучетата, та овчарите минали край огньовете им и се изгубили в планината. Само една кучка се отървала тая нощ — кучката на Гордьо войвода. Оттогава всяка кучка ражда по едно куче от тая кръв и умира, защото кучетата са едри като телета. И ги знае цялата планина. И макар дядо Галушковият син да се казваше Трошан, всички му викаха Шерко, защото последното куче от тоя род се казваше Шаро.

А Манол все мълчеше.

Тогава при нас дойде снахата на Исмаил бей, жена на сина му Юсуф. Тя държеше в ръцете си гръдно дете. И Манол я погледна и скръцна със зъби. И разбрах по очите му, че си спомни детето, което кърмеше със сламка.

— Бей, ще ти дам чановете си — рече Манол.

И жената усети, че го стори, като погледна детето й, та се зарадва и засмя. И като посочи с ръка надоле по планината, рече:

— Подарявам ти, Манол кехая, поляната за болните и куци овце. Когато си строиш летни колиби, да не питаш баща ми.

А беят, колкото и да беше умен, не можа да скрие радостта си, та триеше ръце. И каза:

— Вземам всички мъже и жени, които искат да дойдат при мене, на пълна плата, макар и да са неопитни. А докато се замогне селото, ще им плащам каквото те искат — с овце, вълна или сирене, или със сребро.

И Манол каза:

— Раздели владалото на Петгласец и планините на петдесет и два дяла, за всеки чан по един дял. Дай на всяко семейство, което идва в долината, по един дял, а другите ще ги държи баба Сребра.

— Маноле — рече му бабата. — Сине. Зная, че те боли. Ала Петгласец ще стане градината, от която ще се пръсне семе по целите Родопи. И бог е нагласил така, че всяко българско слово, което се изрече там, да се връща с петорна сила. Радвай се, защото за петдесет и два чана купи един, ала той говори по български.

Тогава Манол каза на бея:

— Исмаил бей, ще ти дам чановете подзиме,. когато тръгнат на юг стадата ти. Нека това лято ги послушам. И ще ти кажа защо ми е двойно мъчно, че купувам от тебе Петгласец с тия чанове. Хайде, удари крак по поляната.

Беят удари с яка нога и се чу как земята тътне на глухо.

— Под твоите крака има подземие на крепост. Взри се в мравуняците, и ще видиш, че дълбоко изпод земята черните мравки носят жълто просо. Тая крепост са я строили моите бащи, това просо са го събирали с ръцете си, които вече отдавна са изгнили. Бабо Сребро, тая поляна, на която те срещнах, наричаме Млечна поляна. (Нека отсега нататък се нарича Избавление — рече бабата. И тъй й остана до днес.) От тая поляна до крепостта вървят калаени тръби. Още ги ровим, та леем от тях куршуми. По тия тръби е текла вода за крепостта. А когато вечер се събирали стадата, овчарите спирали водата и изливали в тръбата млякото си. И от всички чешми на крепостта течало мляко, както се пее в песните и се разправя в приказките. Тая планина бащите ми са я купили с мечовете си, а пък аз я купувам с чанове.

Тъй рече Манол и след него никой не рече дума.