Антон Дончев
Време разделно (12)

ОТКЪС ЕДИНАДЕСЕТИ

А то си пожар горехме, като горехме, пищехме…

И като изкачихме полегатата поляна, която идеше след еловата гора, излязохме на върха Първенец привечер. И вятърът ни удари в лицата. Развяха се червените плащове на овчарите и моето сиво расо, и дългите им коси и бради. А излязоха на върха — Манол, дядо Кральо, Стан Стан, Никола Саргун, Мануш Секул, Вражу кехая, наречен още Чилингир, Рад Драгослав, Добрил Грудник, Стойко Процвет и Велко Радуил. Там бяха и Момчил, Шерко я Горан. Там бях и аз. И с нас вървеше един от бежанците, забравил съм името му.

А вятърът духаше силно и сякаш ни буташе в гърдите да се повърнем назад. Ала ние вървяхме напред и като изкачихме по-високата от Двете глави на върха, ето — пред нас се ширна Родопа.

И на юг, и на запад, и на север, докъдето поглед стига, сияние от червени пожари закриваше кръгозора, та отделяше далечината от очите ни. Далечни бяха пожарите и се виждаше само сиянието им и червеното отражение в облаците, ала бяха силни като планината. и небето, та сякаш не бяха дело на човешка ръка.

А вятърът духаше от юг и ние обърнахме срещу него лицата си. И в ясни дни на юг се вижда планината Ипсарион на остров Ташос, венецианската крепост на Кавала и връх Атон на Света гора. А понякога се вижда и блясъкът на Бяло море. И преди тях Драмски Купен и планината Кушница, Ченгенехисар и Кушлар. Сега пожарите отделяха Родопа планина от Беломорската равнина и морето.

Тогава вятърът духна от запад и ние пак обърнахме срещу него лицата си. А на запад кръгозорът стига до билото на Пирин планина, с Елтепе, до Предяла, а вдясно до Рила планина и върховете й, начело с Мусала. А пред тях са Голяма Сютка, връх Сребрен и Баташкият Снежник, застанали по Баташкия рид, който отделя Беглика. И пред Пирин са връх Беслет над долината на Деспотска Сура и отвъд — Виденица. Сега стената на пожарите отделяше Родопа планина от сестрите й Пирин и Рила.

Тогава вятърът духна от север. А там погледът стига до Балкана от връх Вежен до Свети Никола, и най-високо се вдига Юмрукчал. Пред тях е Средна гора с Богдан и Сърнена гора, а в нозете им — равната Тракия. Сега сиянието на пожарите отделяше Родопа планина от стария Балкан и от златна Тракия.

А вятърът от изток не духна, защото там се издигаше родопският връх Посестра, та пазеше гърбовете ни от вятъра.

Когато бежанецът от Чепинско видя пожарите на север, коленичи върху скалата и покри главата си с края на плаща. И вече не откри лице да погледне пламъка, който изпепеляваше родните му села.

А ние гледахме. Десет пъти още се обръщаше вятърът и нито веднъж не оставихме да ни удари в гърба, и все гледахме ту на юг, ту на запад, ту на север. А вятърът беше топъл и накъдето и да погледнехме, виждахме огнения пръстен, който ограждаше сърцето на Родопа. Отгоре ни имаше облаци и между облаците и сиянието на пожарите имаше ивица червено небе. Там се люлееше и разливаше червена месечина, защото беше изгряла рано и скоро щеше да е пълна. И огньовете се мъчеха да я стигнат, ала само я разтопяваха с диханието си, докато тя се вдигна нагоре и се скри в облаците. А звезди не се виждаха.

И Манол каза:

— Изгрев ли е това, или заник? Защото отвсякъде се вдигат зари над Родопа. Дали идва нощ, или идва ден?

И аз казах:

— Това е в ръцете на бога. А Манол ми отвърна:

— Не, в нашите ръце е.

И ние не можехме да видим Беломорска Тракия, Пирин, Рила и Балкана, ала гледахме сърцето на Родопа, оградено от пръстена на пожарите. А имаше да се гледа много, защото Родопа е велика планина, та има голямо сърце.

Връх зад връх и било зад било се редяха на юг, на запад и на север от нас. И в синевината на вечерния здрач планината приличаШе на вледенено море и белозелените пасища приличаха на петна пяна, а тъмнозелените гори — на морски бездни. И ние виждахме само гребените на вълните, а долините и реките, които слизаха между тях, не се виждаха. И високи била скриваха нови върхове зад себе си.

Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш — ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си.

И овчарите гледаха Родопа, а пък аз гледах лицата им, изваяни от вятъра. И виждах, че погледите им са обърнати навътре. Не, гледаха те само бледите сенки на пасищата и тъмните сенки на гората, не виждаха само вълни и бездни, а нозете им стъпваха по пътеките, както са стъпвали хиляди пъти досега, изкачваха връх след връх и надничаха в пропасти, пресичаха поляни, на които знаеха всеки камък, и гори, в които знаеха всеки дънер. И стъпалата! им усещаха твърдата трева, а челата им разтваряха вейките на елите. И устата им леденееха от потоците на Родопа, а гърдите им се издуваха от песните й. Пълни бяха горите й с дървета, от които дялаха люлки за децата си, пълна беше земята й с костите на бащите им.

Вятърът се усилваше, пищенето на щурците ставаше все по-тревожно и те се криеха в пукнатините на скалите, за да не ги отнесе вятърът. А овчарите стояха с лице към него и никой не мигна, и никой не проговори. От време на време някъде в краката ни пропищяваше щурец и писъкът му светваше върху разляната обща жалба на другите далечни щурци, сякаш тежка капка равномерно падаше върху придошла разляна река.

И Родопа гореше. Горяха нозете й, горяха косите й. Жена беше; това, майка, затова овчарите й викаха Родопа и се сърдеха, когато някой речеше Родопи. Защото много планини се обичат по-малко от една планина. Балканът е баща, изправен и силен, каквото трябва да бъде всичко мъжко, Родопа е майка, която зачева и ражда, легнала по гръб, с очи към небето. Син жали баща си, ала го жали, както се жали мъж. Син жали майка си, както се жали жена. И майчините мъки по болят.

Ала синове ли бяха тия хубави мъже на Родопа планина? Не бяха ли те самата планина и не гореше ли огънят техните нозе, не пълнеше ли черният дим техните очи със сълзи?

Не завиждайте вие, други планини, на любовта им към Родопа. Велика планина е Родопа. Великомъченица е Родопа планина, завиждайте, планини, на Родопа. Много е страдала тя и сега идеха нови тегла.

И падна нощ. А облаците се вдигнаха, та се показа луната! Насрещните склонове на планините се заоблиха и омекнаха, забулени от светлината, като тяло на жена от тънка дреха. Три самотни, разкривени борови дървета излязоха напред и почерняха, а луната зад тях просветля. Бяла, лека мъгла изпълни долините, та тръгна нагоре по склоновете. И се виждаха всички багри, както през деня, ала странни и мъртви. И хората хвърляха сенки, черни като катран, по-черни от сянката, която хвърля слънцето. Стана студено.

Тогава дядо Кральо каза:

— Запалете огън.

И младите стъкнаха в падина на скалата огън, та всички насядаха край него, само аз останах настрана.

И огънят ги събра, и огряваше само техните лица. А гърбовете им бяха в сянка. И ми дойде наум, че слънцето и луната са светлини за света и огряват всичко отвисоко и еднакво, а огънят е светлина за човека и огрява само лицето му. И не бива огънят да се превръща в пожар, защото тогава заприличва на слънцето. И ми се прищя да сгрея ръцете си на техния огън. Ала Манол вдигна глава и видя пожарите. А сиянието на пожарите беше станало по-червено и по-високо, раздухано от мрака. Манол каза:

— Размятайте огъня.

А дядо Кральо тихо каза:

— Не можем да размятаме ония пожари.

Ала и той взе една главня, та я удари в скалите. И стъпка искрите й.

И Горан избоботи:

— Гледайте.

Всички се учудиха, защото пред по-старите е редно да се мълчи. И погледнаха.

А на по-ниската скала, втората глава на Първенец, стояха трима души и вятърът развяваше едно бяло, едно черно и едно червено наметало и на светлината на месечината познахме, че това беше Сюлейман ага с Хасан ходжа и Дельо. И той гледаше пожарите. А бащата на Хасан ходжа, кехая Велко Радул, стоеше до Манол.

Тогава Манол заговори. Говореше силно и бавно, за да надвие вятъра, тъй силно, че да го чуе Сюлейман ага. Никой не гледаше към Манол и той никого не поглеждаше, всички бяха обърнали лица към пожарите. Ала пожарите не хвърляха сиянието си до нас, та лицата на хората не бяха червени, а бели като мраморни. И Сюлейман ага не гледаше към нас. И каза Манол:

— Ако изтраем до зимата, докато снеговете затрупат проходите. Ако запазим това тъмно още сърце на Родопа, та да го огрява само слънцето и месечината. Дотогава Мехмед паша ще слезе до Солун и ще отпътува за Кандия. Тогава ще се намерят пет хиляди мъже, пет хиляди ножа и пет хиляди шишанета, които да спрат пътя на пожарите.

И млъкна. А заговори дядо Кральо, все тъй с лице към пожарите, все тъй без да поглежда някого, най-вече Сюлейман ага. И както го грееше месечината, сякаш говореше насън. И каза:

— Ако дочакаме здрави и читави снеговете, малцина само ще слязат с овцете на юг. Ала ще вземат достатъчно мулета, та да ги натоварят с венецианско оръжие. С олово и с барут. Безброй пъти се е вдигала Родопа и се е бранила против царете си с лък в ръка. Нима Момчил не е държал лък? Нима ние ще сме по-слаби с пушки? А когато свършат куршумите и барутът, нима всеки от нас няма лък и нож?

И викна Стан:

— Лесно се ходи по Родопа, когато тя ти отваря обятията си. Мъчно се минават пътеките й, щом ги бранят мъже родопчани.

А Момчил рече тихо, да не се чуе на скалата отсреща:

— Трябва ли да чакаме зимата? До зима ли ще, пораснем, та да станем мъже?

Манол му рече:

— Мълчи. Говорят старите. А дядо Кральо му каза:

— Мехмед паша има в Цепина сто хиляди войска. А Цепина е на два дни път и на един ден по преките пътеки.

И на двете скали на върха настана тишина. Само вятърът вееше, щурците пищяха и зловещо изграка нощна птица. Тогава заговори Вражу Чилингир:

— Ами овцете? Кой може да изхрани на зимна ясла нашите десет хиляди овце? Ами сто села по три хиляди? Защото зимните пасища край морето ще се затворят за стадата ни.

Не довърши, защото Стойко Процвет викна, ала пак не погледна никого:

— На пастърма нека станат стадата ни. Орли да ги изкълват. Искам да гледам открити лицата на жена си и дъщерите си. Не ща чалма, искам гугла. Когато умра, искам на гроба ми да изникне кръст.

И млъкна. И на двете скали на върха пак никой не говореше. Мълчаха дълго. И се чу гласът на Сюлейман ага:

— Добра среща, Маноле кехая. Добра среща, овчари.

Ала и той не гледаше към нас, а стоеше с лице към пожарите. И тогава Манол му каза:

— Сюлейман ага, над тия тъмни планини някога е владеел дядо ти. Хвърли чалмата, сложи калпака и ние ще ти доведем пет хиляди мъже, всеки със сърце и нож. Извъртай до зимата, запази ни, измисли нещо. Докато догорят тия пожари. И през зимата ще станеш цар. Ще забравим чувалите в урвата, избесените на чинара, избитите на ливадата. Ще забравим чалмата ти.

И за пръв път Сюлейман ага погледна към нас. И тъй като тяхната скала беше по-ниска, гледаше нагоре. Слаб и развеян от вятъра дойде гласът му, макар между двете скали да имаше пропаст, широка само десетина крачки. И викна той:

— Маноле кехая. Защо си спомни за урвата, за чинара и за ливадата? Защо не си спомни за белите калдъръми, за каменните мостове, за чешмите с по три чучура?

И Манол за пръв път се обърна към него, та му отвърна:

— Сюлейман ага, помниш ли, кога строеше големия камен мост? Три села се вдигнаха да строят, жените заедно с децата. От седем години нагоре, от седемдесет надолу. На девет къщи вреше по едно гърне в огнище, на девет люлки по една баба беше оставил да ги люлее. Сюлейман ага, ти ли построи Сюлейманаговия камен мост?

И агата нищо не му отговори. И като постоя още малко, обърна гръб на вятъра, та бялата му наметка изплющя и покри лицето му. А той я смъкна надолу и заслиза по пътеката. И пътеката се виеше под нашата скала, та когато минаваше под краката ни, Манол се наведе, хвана с две ръце камъка и викна:

— Помни, Сюлейман ага. Чалмата или калпака. И Рад Драгослав викна:

— Чалмата или короната.

Ала не разбрахме дали агата ги чу. И той отмина по пътеката, и бялата му наметка се вееше по поляната, докато гората я погълна. На месечината се виждаше, че дърветата са зелени, а мракът дълбаеше до дънерите им черни пещери. В тях се изгуби Сюлейман ага и от гората дойде крясък на събудена граблива птица.

И Вражу кехая каза:

— Защо отворихме пред него устата си? Ами ако ни предаде на турците? И ако той не проговори, няма ли да проговори ходжата или Дельо?

А дядо Кральо тихо каза:

— Вятърът ни упои. А Рад Драгослав:

— Пожарите ме ослепиха. Само Манол отговори:

— Що ще предаде? Че сме българи. Или Караибрахим не го знае? Или не е дошъл за това?

Цяла нощ стояхме безмълвна стража на големия връх Първенец. И вятърът ни духа. А пожарите все сияеха.

И когато луната пребледня, а небето просветля, случи се чудо, което сто пъти съм гледал и все не мога да проумея.

Планината засвети отвътре. Нямаше слънце да я огрее, ни лъч дори, а върховете почнаха да светят, сякаш в недрата им се раждаше бяла светлина.

После ни огря слънце и то идеше от върха Посестра, където нямаше пожар, и се премести и нагази в черното море, та и то стана червено и огнено.

И дядо Кральо каза:

— Изгрев е, Маноле. Не заник. Нали питаше снощи? Ето, слънцето се вдига и ще прескочи огъня.

А Манол рече:

— Дано.

И всички повторихме:

— Дано.

И слязохме от върха.