Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ОСМИ

Нищо не мислех. Стоях на прозореца и гледах навън.

Караибрахим не дойде тоя ден. Валя дъжд и отмина. Изгря слънце. Дойде вечер.

Цяла нощ не спях, втора нощ подред. Караибрахим цяла нощ не се прибра.

Съмна. И пак изгря слънцето.

Гората насреща беше огряна от слънце. Виждах светлокафявите жълти стъбла на елите, прави като изпънат конец, да пресичат тук-там зелената стена. Струваше ми се, че гората е шита със зелени вълнени конци върху груб плат, като гоблените по стените на замъците ми, и гобленът се е протрил, та се е показала тъканта и нишките на основата. Не бяха ли и стъблата основа на гората?

Гоблени. Каква глупост е предопределението. Тая сутрин бях сигурен, че съм напуснал замъците и гоблените, че съм слязъл.в ада на кораба и съм приел исляма само защото ми е предопределено да убия Караибрахим. А не го убих.

След малко той щеше да дойде. Не знаех дали щеше да ме пита нещо. Не мислех какво ще му отговоря. Нищо не мислех — гледах огряната от слънце гора.

Чух гласове. Говореха под прозореца ми. Гласът на Гюлфие и мъжки глас.

Свикнал бях от стоенето в тайния ход да слушам, без да погледна. Сега надникнах от прозореца. Мъжът беше Горан, синът на дядо Галушко — оня огромен българин, който ме заведе във воденицата.

Горан молеше Гюлфие да го пусне в конака. Държеше в ръце няколко едри пъстърви — такива не бях виждал.

Гласът на Гюлфие беше сладък като шербет. Нея не можех да видя, тя говореше от съседен прозорец.

Нали Горан беше един от тримата мъже, които караха утробата й да трепва? И не беше ли Горан любовникът на Севда, който я душал всяка нощ? Ето кого търсеше момъкът.

Знаех, че Гюлфие не би пропуснала да отмъсти на Севда. Ала тя имаше и нещо друго наум.

Бързо щеше да се утеши тя, че аз ще изчезна от живота й. Ялова беше нашата връзка. Наливах ведра в продънена бъчва. Съдбата се беше погрижила да не успея да се свържа със света, да си остана сам, да не оставя нищо след себе си. По-добре.

Да, Гюлфие щеше да го пусне в конака. Щеше да каже, че тя е искала рибата. Но и тя искаше нещо насреща.

— Че какво може да иска една жена, стара като мене?

Той гледаше към нея. Не я виждах, но знаех какво вижда той — гледаше я, сякаш я вижда за пръв път. И как разбра, и как се учуди най-напред, както бих се учудил аз, ако ми кажеха при първата среща с Гюлфие какво ще стане между двама ни.

Горан наведе глава.

— Тежко ми е — рече тихо той. Гюлфие пропя от прозореца:

— Ще ти мине. И хвърли каквото имаш със себе си. Пищов, нож. Иначе ще те спрат на портата.

Мръсницата.

Отново загледах като вцепенен зеления гоблен на гората.

Чу се вой на куче. Изтръпнах, защото помислих, че се обаждат псетата от Черната яма. Кучето лаеше в двора.

Изведнъж се досетих, че Горан беше брат на Шерко, затворен с кучето си Шаро в тъмницата на другия вътрешен двор. Кучето го беше усетило.

Горан беше брат на Елица. Горан можеше да не идва за Севда. Тук бяха сестра му и брат му.

Нямах много време да мисля и да се вълнувам. Чух в съседната стая гласа на Караибрахим. Той говореше с турчина, който пазеше вратата към моята стая.

Чух го, че седна на трикракото столче пред огнището — столчето изскърца. Нощем ставаше студено и в някои стаи палеха огнищата. Караибрахим нарочно не влизаше при мене — мъчеше ме.

Прилоша ми. Седнах и почнах да бърша потта от челото си. Не бях очаквал, че така ще посрещна Караибрахим: с посинели устни, разтреперан.

Оттатък гръмна Горановият глас:

— Ти ли си Караибрахим?

Горан говореше от прага на вратата към чардака.

— Ти кой си? — сухо запита Караибрахим.

— Горан, Галушковият син. Чух, че Караибрахим се изправи.

— Излез! — остро рече той.

През стаята тръгнаха стъпки. Караибрахим беше отпратил не Горан, а пазача пред моята врата. Горан избоботи:

— Тебе диря, Караибрахиме.

През Караибрахимовата стая тръгнаха тежки стъпки — откъм чардака към средата на стаята. Безшумно се плъзнах до вратата на моята стая — Горановите стъпки биха заглушили и вървежа на мечка. Дъските скърцаха, скърцаше и таванът.

Кратък вик, пълен с изумление и болка, ме отхвърли от вратата.

Нещо тежко падна оттатък. Следния миг се хвърлих напред и блъснах с рамо вратата. Тя беше отворена, аз влетях в Караибрахимовата стая и едва се задържах на крака.

Караибрахим лежеше по гръб, червена черта прорязваше плешивия му череп и лицето му. Очите му бяха пълни с ужас, устата зинали като от невероятна почуда.

Надвесеният над него Горан се изправи и се огледа наоколо. Лицето му беше безумно. Приличаше на лунатик, когото внезапно са стреснали. Не мърдах, сякаш можеше да не ме види. В ръцете си държеше голям нож. Гледаше Караибрахим, мене, прозореца с гората на него, падналата изкормена риба, в която беше крил ножа си.

Погледът му падна върху огнището. Жаравата беше червена. Той скочи към нея. И както беше с гръб към мене, видях как с две ръце замахна към гърдите си. Чу се пъшкане и той падна с лице в огъня.

Караибрахим изохка и се обърна настрани, към Горан. Коленичих до него. Той легна по очи. Разтресох го за раменете.

Той прошепна с лице върху дъските:

— Жив ли е?

В стаята миришеше на изгоряло месо.

Скочих и с мъка издърпах настрана огромното тяло на Горан. Обърнах го по гръб и затворих очи. Ножът от силния удар или от падането напред беше забит до дръжката в гърдите му. Лицето му беше изгоряло.

Излязох на чардака и се развиках като побъркан.

Тропот на крака, викове, псувни. Вой и лай на псета, удари по врата. Тропаха затворниците.

Караибрахим лежеше със затворени очи. Цялото му лице беше разсечено, разсечени бяха и гърдите му. Може би береше душа.

Влетя Севда, погледна Караибрахим, погледна и Горан, олюля се и падна тежко на дъските.

Надвесен над Караибрахим, главорезът Сиври билюкбаши питаше:

— Кой беше, ага? Лицето му е изгоряло.

Разбрах защо Горан се уби върху огъня. Иначе турците щяха да отмъстят на сестра му и брата му, които бяха в ръцете им. Както беше със затворени очи, Караибрахим рече:

— Не зная.

Гюлфие свестяваше Севда. Питаше я нещо полугласно, удряше й плесници, уж да я свести. После се обърна към мене и безпомощно каза:

— Непразна е. Чу ли? Тая кучка.

И заплака злобно, сякаш Севда я беше измамила.

Като ято оси, които излизат от гнездото си, когато някой го замери с камък, турците изскочиха от конака. Побеснели бяха, та забравиха, че това скъпо може да им струва. Завардиха Просойна, полетяха на коне към Заград. Стигнаха и до него. До Подвис не успяха да стигнат. Чуваха се далечни гърмежи.

Уловиха триста-четиристотин души. Смаях се, като разбрах колко безумци са останали в двете села. А като видях Вражу кехая, изтръпнах — помислих, че е възкръснал от мъртвите. Или го бяха извадили от мравуняка, или Караибрахим го беше пуснал. Затвориха пленниците в един от вътрешните дворове. Разнесоха се викове и писъци — викаха новите пленници, викаха озлочестените девойки, викаха първенците от тъмницата. Турците също викаха и стреляха с пищови.

Петима турци загинаха днес. Останалите цяла нощ не спаха. Дебелият ходжа — моллата Сулфикар Софта — час по час излизаше на чардака и казваше, че Караибрахим бере душа. Ако умреше, турците щяха да изколят всички.

На сутринта проснаха тялото на Горан върху площада пред конака и почнаха да прекарват хората край него. Човек подир човек — старци, баби, жени с пеленачета в ръце и заловени за полите им деца. Мрачни мъже. После първенците — мръсни, миризливи, превърнали се в сенки. После девойките, утеха на палачите.

Гледаха се едни други, едва се познаваха. Хълцаха, сподавяха гласове. Ни един ясен вик не се чу на площада. Баща видя дъщеря си, превърната на дрипа от турците, дете видя баща си със завързани назад ръце. Мълчаха.

На площада, проснат по гръб, с огромни разперени ръце, лежеше Горан. С бели длани и черно лице. Ножът още стърчеше от гърдите му.

Един по един българите минаваха край него. Така се прощават живите с покойник в ковчег, на средата на църквата. Тогава всеки целува събраните му ръце, сега всеки целуваше с поглед разтворената му длан.

— Кой е?

— Не зная.

Удар. Падане на колене. Нов удар. Проснато тяло.

— Кой е?

— Не зная.

Не превеждах, всеки разбираше другия. Залитах от безсъние, главата ми се пръскаше. Вместо чалма бях вързал на главата си мокър пешкир. И тия хора. Струваше ми се, че това е един и същ човек, който минава хиляди пъти поред и казва все едно и също нещо.

Всички го познаваха. Ако някой не знаеше името му, научил го беше през нощта, когато българите шепнеха, скупчени на двора, в очакване на смъртта. Мълчаха. Мълчах и аз.

И те минаваха, минаваха един след друг и се свеждаха над черното лице.

Някъде откъм края се вдигна глъчка. Затичаха турци, българите в мълчалива редица се мъчеха да не ги пропуснат.

На площада излезе дядо Галушко. И ако досега се носеше някакво сподавено шепнене, сега всичко замълча.

Полека, стъпка по стъпка, дядото премина площада и спря пред тялото на сина си. Коленичи до него, гледа го дълго в изгорялото лице и се изправи. Разпери ръце, два-три пъти отвори уста, ала глас не излезе — тогава аз не знаех, че бил онемял.

После проговори:

— Синът ми. Горан.

И една жена приплака от ярост и болка. Мислеха, че дядото е луд. Изумяваха се, че онемелият от мъка проговори от мъка. Дядо Галушко каза.

— Извикайте всички, планината да чуе името му. Защо криете името му? Ами ако всички измрем, кой ще разкаже за него? Нека планината го помни.

Обърна се към Сиври билюкбаши и рече:

— Заведи ме при своя главатар. Пристъпих напред и казах:

— Караибрахим ми заповяда: всеки, който познае тоя човек, да отиде при него.

Караибрахим лежеше на одъра в същата одая, в която го рани Горан. Завит беше със светло халище — такива халища наричат поник слънце, защото в средата на бялата вълна са втъкани червени пламъци, които се събират в огнено кълбо. Сякаш кръвта от раната на Караибрахим беше избила през завивката. В камината пламтеше огън от елови корени, пълни със смола, та миришеше на гора. През прозореца се виждаше светлата планина. В краката на Караибрахим седеше Севда, край огъня седяха двамината ходжи, до прозореца видях Кеманчиджогли. Караибрахим лежеше с лице към стената.

Дядо Галушко тихо пристъпи напред, като че ли да не го събуди, наведе се над него и го повика:

— Страхине! Страхине!

Караибрахим трепна — едва видимо, като клепач на човек, който се преструва, че спи. Но не се обърна. Дядото отново рече:

— Страхине! Синко.

Севда се изправи, бяла и страшна. Кърпата, която държеше пред лицето си, за да го забулва, падна надолу. Тя отстъпи заднишком, като пипаше с ръка да улови нещо. Облегна се на вратата, притисна се в нея и затърси резето. Не успя да излезе, защото вратата се отваряше към тая одая, а тя не се сещаше да се отмести. И остана да гледа и слуша.

Турците още нищо не бяха разбрали, защото дядо Галушко говореше на български.

Не се изненадах. Досетил се бях, когато Караибрахим отказа да съобщи името на Горан. Нали той му го каза? Караибрахим не знаеше, че съм чул Горановите думи. Събрах един по един разчупените и пръснати късове, спомних си случки, разговори, отделни думи. Влизането в долината, ходенето до воденицата, спасяването на Шерко. Караибрахим беше българин. Знаех, че той не е докоснал Елица.

— Страхине — рече тихо дядото.

Кеманчиджогли грубо го дръпна назад. Тогава Караибрахим се обърна. Видях лицето му. Кичурът на челото му беше избръснат. Острието се беше плъзнало по черепа и разсякло недълбока рязка, ала някакво намазано зелено лекарство я очертаваше през цялото лице — широка и страшна. Едва го познах.

Той даде знак, че иска да говори. Сложиха зад гърба му възглавница. Той каза, като се задъхваше и спираше след всяка дума:

— Кеманчиджогли, шейх Шабан Шебил, молла Сулфикар Софта. Аз съм еничарин от тая долина — Елинденя, — от село Подвис. Тоя човек е мой баща. Човекът с кучето, затворен отделно, е мой брат. Човекът, който скри ножа си в рибата и се опита да ме убие, е мой брат. И девойката, която взех от сватбата, е моя сестра.

Той спря. Притвори очи и зелената ивица през лицето му потъмня, защото той пребеля съвсем. Когато отвори очи, събра сили и рече:

— Затворете дядото и девойката при човека с кучето. Чакайте да се съвзема и да отмъстя. Не ги пипайте.

Турците се спогледаха. Кеманчиджогли рече:

— Ага, ти говориш по български.

Не бях забелязал това. През целия ни престой в долината, докато съм превеждал, Караибрахим е разбирал всяка българска дума. Спомних си, че когато влязохме в Маноловата къща, той каза „камбани“, а не „чанове“. Сега, в огъня на треската, той проговори, без да иска, на бащиния си език.

Караибрахим не можа да повтори думите си на турски и загуби свяст.

Турците ме погледнаха. Отново бях преводачът Абдуллах. Можех ли да излъжа? Да се опитам да спася дядото и децата му? Може би Караибрахим щеше да умре, преди да се съвземе.

Той отвори очи.

Повторих на турски думите му. Той склопи клепки в знак, че е така.

Заведоха дядо Галушко при сина му Шерко. Посрещна го радостният лай на огромното шарено куче.

Търсеха Елица, ала не я намериха. Аз бях последният човек, който я беше видял да стои на чардака. Караибрахим нищо не можеше да каже, бълнуваше и се мяташе.

Караибрахим лежеше в обора, до коня си. Когато се посъвзе, той накара да го пренесат там. Казваше, че в обора е по-топло. И по-тъмно, и че очите го болят от светлината. Ала аз мисля, че отиде, защото конят му остана единственото близко същество в света. Той се хвалеше със самотата си, ала навярно е треперел нощем. Щом останеше сам, той говореше на коня с променен, ласкав глас, молеше му се да протегне към него устните си, обещаваше му златно седло и сребърни подкови. А конят се плашеше от миризмата на кръв, пръхтеше, а сменяха ли превръзките на Караибрахимовата рана, цвилеше и риташе дебелите дъски на яслите. Това беше чудно, защото бойните коне свикват с кръвта.

На мене Караибрахим прости. Каза ми:

— Ти не можеш да убиеш ранен човек, щом не можа да убиеш живия.

И се опита да се усмихне. Зелената рязка от удара — през челото, до лявото око, покрай носа, през устните и през брадата правеше усмивката му крива и страшна. Обръснал беше не само кичура на челото си, но и мустаците си.

— Не трябваше да те карам да дереш стареца — каза той. — Ние, водачите, не бива да мърсим ръцете си с дребни неща.

Искаше да ме привлече отново, да ме накара да се почувствувам равен с него. Не вярваше никому, на ни един турчин около него. А мислеше, че ще му служа вярно. Но аз помнех очите му — когато ми заповяда да одера дядото и когато се биехме с шпагите. И знаех, че щом оздравее, ще ме убие.

Държеше ме по цели дни и нощи в обора при себе си. Говореше ми за годините в еничарските училища. Караше ме да се грижа за коня му. Не ми тежеше — радвах се, че се допирах до копринената кожа и стегнатата снага на това чисто, благородно животно.

Един ден докараха Елица. Държаха я двамина турци.

Караибрахим се повдигна на лакти и успя да седне. Не се познаваше радва ли се, или се ядосва.

— Къде я хванахте? — попита той.

— Сама дойде, ага.

Караибрахим със знак отпрати турците. Мълчеше и чакаше. Елица падна на колене върху утъпканата пръст на обора:

— Братко, прости на баща ни.

Караибрахим вдигна нагоре глава, изпъна шия и почна да се смее. Ябълката върху гръкляна му играеше нагоренадолу, сякаш тежко преглъщаше и се давеше. После се закашля и се хвана за гърдите — там, където беше раната му.

— Защо брат ми не разбра, че съм негов брат? — каза той. — Защо кръвта му не се обади? И ако е разбрал, че ми е брат, нима пръв не вдигна ръка да ме убие? Или родната кръв е тъй слаба, че човек не може да познае рождения си брат, или Горан е толкова силен, че я победи? Ако е първото — човек не заслужава да я цени, ако е второто — по-слаб ли съм от Горан?

— Братко! — каза му Елица. — Ако ти не усещаше родната кръв, нямаше да ме оставиш да лежа до тебе недокосната.

— Усещах я. И трябваше да дойде тоя удар, за да пререже връвта между мене и рода ми. Всичко е писано. И да ме вземат от тая долина, и да стана еничарин, и да се върна пак в долината, за да я вкарам в правата вяра. И тоя удар е писан и премерен. Аллах сам е вдигнал ръката на брата ми, за да ме накаже, че мислех за сестри и братя, а не само за него. Тежко ме наказа, ала не ме уби. И със същия удар ми посочи, че силният човек е сам.

— Манол не е сам — гордо каза Елица. — Слаб ли е? Караибрахим отговори веднага, сякаш дълго беше мислил за това и само чакаше да го каже:

— Овчарите са овци. Толкова дълго са живели с овците си, че са станали като тях. Накъдето тръгне едната овца, подир нея вървят другите. Ти нали си отбивала овца от стадото? Лесно ли е?

Мъчно е. Какво да кажат другите — това им тежи. Допират глава до глава като овци, които пладнуват. Силният човек е сам. Забрави Манол.

— Аз не съм жена на Манол. Жена съм на сина му Момчил.

И съм непразна от него.

Караибрахим се повдигна от кръста нагоре, отдели се от възглавниците си, после пак се отпусна назад.

— Обещах на Манол — рече той — всеки човек от рода му да начертае кръст с кръвта си и да плюе върху него. Трябва да стигна до Момчил.

И както говореше, досети се нещо и се усмихна със здравата половина на устата си:

— Роди детето си. Ще ти го оставя да го кърмиш три години. После ще го взема, ще го чакам да порасне и ще го дам в училището на аджемиогланите. Ти знаеш ли как се става еничарин? Копането по бостаните, глада, боя с пръчки, сеченето със сабя. Единствената риза в годината, единствената кърпа, която се взема в тъмната стая, та да не може да се избере? Твоят син ще стане добър еничарин.

— Ще го удуша — просто рече Елица.

— Няма да имаш сили.

— Нали съм твоя сестра? Хайде, прати ме при баща ми и брата ми. Убий ме с тях. Ала ако искаш да затриеш целия род на Горан, убий и себе си.

— Нямам род. Имам оджака на еничарите. Ти не си човек, а жена и нямаш душа. Твоята съдба е да раждаш войници. Венецианецо, заведи я в харема при Сафиде.

Когато излязохме, видях, че Елица плаче. Изпитвах жалост, нежност, желание да я докосна, да притисна главата й до рамото си.

Тя вдигна към мене прекрасните си очи, плувнали в сълзи, и ми рече:

— Брат ми е, ала трябваше да го убиеш.

— Защо дойде? — попитах я аз.

— Можех ли да не дойда? — рече ми тя. — Моля ти се, не казвай на баща ми и брата ми.

Върнах се при Караибрахим и го заварих да говори на коня си. Застанах до вратата. Той ме усети и ми каза да вляза. Стори ми се весел и омекнал.

— Виж — каза ми той. — Какви греди има по тавана, какви греди подпират тавана! Двама души не могат да ги обгърнат. И стъпалата нагоре са от цели, дялани греди. Ами камъните на зида? Какви ясли, какъв простор! Слон можеш да вържеш. Когато бях дете, ден и нощ мечтаех за тоя конак. Гледах го отдолу нагоре, въртях се около него. Не можех да мина дори през вратите му. Ти не разбираш това, бил си в конака. Сега съм негов господар. Неизповедими са пътищата на аллаха.

Замълча и пак заговори:

— Видях ли ножа над главата си — а не бях готов, той ми беше брат, — помислих, че умирам. Пък ножът ме спаси. Помниш ли кичура на челото ми? Всичката коса беше окапала, а той беше останал. Тъй стоеше в мене и любовта към рода ми. Не можех да се отърва от нея. Сърцето ми се пълнеше с вяра към аллаха и омраза срещу неверниците — а баща ми и братята ми стояха настрана. Сега ги видях. И ножът отряза кичура ми. Като прокарам ръка — и той поглади с длан гладкия си череп, — никъде не усещам нищо. Като погледна в сърцето си, виждам само вяра и омраза. Спасих се.

Изловените в селата българи бяха затворени във вътрешния двор с платана като в кошара. Изходът с тунела, стълбите и всички врати бяха запречени с тръне и железа, по чардаците стояха стражи. Първия ден, когато им хвърлиха хляб като на кучета, хората се сбиха за къшеите, а турците се смееха. Втория ден никой не се. наведе да вземе хляба. Минаха хора, събраха го и го занесоха на най-старите да го разделят. Всеки ден умираше по някой, ала труповете не ги вземахме. Те къртеха камъните и се опитваха да ги заровят. Ние стояхме по чардаците над главите им и ги гледахме, че стояха долу като в друг свят. Караибрахим беше заповядал дума да не се разменя с тях.

Вече по-рядко слизах в тайния ход, при затворените първенци. Гюлфие не ме пущаше в стаята си. Не плачеше, само гледаше пред себе си и повтаряше:

— Оная кучка Севда е непразна. Казах ти — Караибрахим или Горан. Остана Манол.

Тя отслабваше и кожата й увисваше на гънки, като дрипа. Нямах нужда от нея.

Вече толкова не се нуждаех и от първенците. Турците, като се страхуваха от Караибрахим, не смееха да ги убият, ала всеки ден измъкваха десетина-двадесет души и ги пребиваха от бой. Удряха им по двадесет тояги и както казваше шейхът Шабан Шебил, „десет удрят, веднъж броят“. От тайния ход слушах как битите се редуваха да посрещат новите бити. Чувах Мирчо да плаче. И чувах Манол да казва:

— Планината ви гледа.

Разбрах, че всичко се върти около братството. Тия хора бяха братя с хората в долината и с хората по всичките български земи. Искаха да си останат техни братя и не искаха да вдигнат ръка против братята си. И като помислеше по-дълбоко, човек виждаше, че да имаш брат, значеше да бъдеш човек. И братството — то не беше родна кръв. Караибрахим казваше, че да бъдеш сам, значело да си силен. Според мене трябваше да се каже — да станеш звяр. Човек не живее сам. Сам или двама — това беше изборът. Сам или с другите, с хората. Караибрахим се бореше да остане сам — да скъса връвта до другите хора. Овчарите се държеха, за да останат заедно. Караибрахим стигна до края на пътя си. Дали и овчарите щяха да стигнат до края на своя път?

Дойдоха нови турци. Един ден откъм планината се зачуха чести гърмежи. Изскочихме навън. Под върха на планината, там, където бяха каменните кръстове, се вдигаха тъмни облачета дим. Слизаше черна тълпа хора. Познах ги, че са турци. Те не се бранеха от овчарите, а стреляха към небето, от радост, че са дошли.

Дойдоха двеста души редовна войска и триста конници помощни войски. Както им казваха, акинджии, башибозук. Триста гладни звяра, всеки с празна торба на гърба и с въже на кръста. Дошъл да граби и да връзва. Водеше ги прочутият Караимам Хасан ходжа, разорителят на Чепино, приятел на Мехмед паша.

Караибрахим заповяда да го сложим на носилка и да го изнесем пред вратата на конака. Искаше да види как иде помощта.

Караимамът беше полубезумен човек. Не можеше да каже една дума като хората, само крещеше. Жилите по врата му винаги бяха издути, лицето му винаги пламнало, а очите му сякаш ей сега щяха да пролазят на челото. Размахваше ръце, тропаше с крака, тръшкаше се по земята! В началото мислех, че е пиян. Водеше със себе си един дервиш, който по цели часове се въртеше около себе си, и то така бързо, че полите на дрехата му стояха изправени встрани като гъба. Разправяха, че се е въртял пред самия султан.

Животът в конака почна да се върти като полите на дервишката дреха. Конакът беше тесен за толкова хора. Още същата нощ размятаха трънете и почнаха да измъкват от пленените българи жени и деца. Отидох при Караибрахим. Той ми каза:

— Моретата са дълбоки, защото приемат всички реки. И калните. Пълководците са силни, защото не отблъскват от себе си никого. И разбойника. С тия хора ще стана господар на планината. Стига съм стоял в конака. Нека полудуват. Изправя ли се на крака, ще ги озаптя. Я повикай новия ходжа.

Не зная какво говориха. Ходжата излезе поукротен. На другия ден голяма група замина за планината. Разправяха после, че са ходили до ямата с бесните кучета. Те вече не се чуваха.

— Още ръмжат и лаят, ага — рече Кеманчиджогли на Караибрахим. — Две-три са и са слаби. Хвърлихме им овца с отрова за вълци.

Най-после воят щеше да престане.

На другия ден почти целият конак се изпразни. Тръгнахме нанякъде над петстотин въоръжени хора, Караибрахим по средата, на носилка. Носеха го върху раменете си шестима носачи. Караимамът яздеше върху гърбовете на българи. Избрал си беше петима по-здрави мъже, яхаше ги, риташе ги с пети, ръгаше ги с нож в ребрата. И клетниците се катереха нагоре с черния кърлеж, впит в гърба им.

С нас бяха дядо Галушко, Шерко и вързаното шарено куче. Напредвахме бавно. Турците се пръснаха из гората, претърсваха всяко дере и всеки храсталак. Когато се досети за какво сме тръгнали, дори дебелият ходжа пребледня и отиде при Караибрахим.

— Ага — рече му той, — ти знаеш ли, че в корана е писано: „Синът, макар и правоверен, не бива да убива баща си, макар и неверник.“

— Зная — отвърна му със стиснати зъби Караибрахим. И той беше пребледнял, може би от болките, когато го тръскаше носилката. — Ала може да направи така, че друг да го убие. Никого не мисля да убивам. Махай се!

Вървях и въпреки че вече бях сигурен къде отиваме, не ми се искаше да повярвам.

Черната яма, където се хвърляха бесните кучета, беше под високи скали. Тъмен отвор, широк пет-шест крачки, а каменната стена над него обрасла с мокър кафяв мъх. На върха на скалите имаше развалини.

Когато стигнахме там, Караибрахим прати отряд да се качи горе и каза на Караимам Хасан ходжа:

— Там ще оставим сто души. Тия скали пазят пътищата от другия край на долината. Горе има вода.

Аз отидох при дупката и надникнах вътре. Очаквах, че ще ме задуши воня. Не миришеше на нищо. Не се виждаше нищо. Само мрак.

Дупката не се спускаше надолу като кладенец, а почваше със стръмен наклон, на който не би могъл да се задържи човек. След това скалата се счупваше — и не можеше да се разбере какво има надолу. Извиках. Никой не се обади. Разбрах защо кучетата остават живи, а не се пребиват веднага. Сигурно до самото дъно имаше наклон, по-голям или по-малък. Турците се пръснаха по околните скали и каменистите поляни и в широка подкова заградиха дупката и малката група хора, които останахме около нея. На четвъртата страна се издигаха скалите. А там, по околните върхове, се виждаха други групи хора. Това бяха българите, които ни гледаха отдалеч.

Духаше вятър, небето беше като преметено, кучето виеше. Около нас се простираше голо било. Пусто и диво. Караибрахим повели да сложат носилката му на земята и като се подпря на лакът, каза на баща си и брата си:

— Откак се върнах в долината, ушите ми писнаха от приказки за братя, за българи и за вярност. Слезте в черната дупка и останете сами с кучето. Тогава ще видим дали кучето ще ви остане вярно. А ако го изядете, ще останете един срещу друг. Тогава ще видим дали човек човеку е брат.

И се отпусна назад на възглавницата си. Гласът му беше слаб, разпилян от вятъра.

Дядо Галушко Белия и Шерко не отговориха. Вятърът развЯваше бялата брада на стареца и черната коса на сина. Караимам Хасан ходжа каза:

— Приемете правата вяра. Те пак не продумаха.

Тогава Караибрахим даде знак. Двама души с пръти, с чатали на края, притиснаха от две страни шията на кучето и почнаха да го бутат към ръба на Черната дупка. Кучето се мъчеше да извие глава и да захапе коловете, ръмжеше, виеше, стържеше с четири лапи по скалата, пълно със сили и ярост.

Когато главата му се надвеси над пещерата, то изскимтя от ужас. Остро квичене, вой и — кучето изчезна. Чуваше се как тялото му се удря в скалите. Квичеше, пищеше, лаеше, гласът му потъвъше все по-надълбоко. Рев, удар, писък, удар. И накрая се чу отчаян, пронизителен, безпомощен вой. От дъното.

За пръв път чухме гласа на Шерко. Той пристъпи напред, както беше с вързани на гърба ръце, надвеси се над отвора и викна:

— Ида, Шаро!

Вятърът изправяше нагоре косата му, сякаш откъм пещерата идеше дъх на великан. Жалко скимтене смени воя. Долу вече не седеше огромният шарен звяр, а се луташе дребно пале.

Шерко стоеше на ръба на пропастта и гледаше надолу. Зад гърба му с тихи, крадливи стъпки приближаваха двамина палачи.

Не го блъснаха вътре. Вързаха го под мишниците и почнаха да го спускат надолу. Огромният куп навити въжета се размотаваше и намаляваше. А гласът на Шерко, който най-напред кънтеше, после отслабна, ала все още се чуваше как ободрява кучето. И човекът стигна дъното. Въжето беше двойно. Отпуснаха единия край и почнаха да дърпат. Сега бялата нишка, която се източваше из мрака, идеше към нас. Безкрайно дълга, безкрайно дълго време. Не трепваше, не се изопваше, не се разклащаше. Сякаш долу, на края и, нямаше нищо. Или имаше труп. Кучето мълчеше.

Край ямата остана само дядо Галушко. Дребен, побелял, прегърбен, сложил вързаните си ръце отзад на кръста, сякаш да се привдигне. Над него се извишаваха скалите, увенчани с белите развалини. Оттам надничаха турци.

Тия скали ли ми показваше той оня щастлив ден във воденицата, когато ядох слънце и мед? И казваше: „Тече, тече.“ И говореше за боговете на измрелите хора, построили срутените храмове на боговете си с кози крака. Нашите богове имаха лапи.

Краят на въжето се източи и легна върху скалата.

Караимамът излезе напред и пак рече:

— Приеми правата вяра.

Изрече го без желание, само защото тъй трябваше, уверен, че няма да чуе ответ. Дори не го и чакаше. И побърза да се дръпне по-далеч от разтворената паст на планината.

Дядо Галушко не трепна. Спомних си, беше пооглушал от тракането на воденицата и бученето на водоскока. Казах на Караибрахим:

— Той е глух.

Вятърът се засилваше. Дебелият ходжа тръгна към дядото, но като приближи ръба, приклекна и взе да лепи длани по гладката скала. Стигна до дядо Галушко, изправи се — огромна топка до тънкото старче и викна на ухото му:

— Приеми правата вяра. И веднага клекна.

Дядо Галушко гледаше в пропастта с тревожен, безпомощен израз, който се вижда по лицата на глухите, щом се мъчат с все сила да чуят нещо. Той трепна, ала не видя никого. Дебелият го дръпна за крака. Дядото наведе поглед и видя в краката си клекналия дебелан. Разбра и само поклати глава.

Моллата Сулфикар Софта пропълзя обратно на лакти и колене.

Мълчахме. Вятърът свиреше в скалите.

Караибрахим каза:

— Спуснете го.

И като видя, че двамината палачи вдигнаха края на въжето, добави:

— Развържете ръцете му. И му дайте нож.

Дядото взе ножа. Гледаше го и не знаеше какво да прави с него. Бялата му дреха трепереше по тялото му, развята и опъвана от вятъра.

— Не искам кучето да го изяде — рече глухо Караибрахим. И дядо Галушко Белия, певецът на планината, слезе в долната земя, както преди векове беше слязъл друг един певец на Родопа, наречен Орфей, по времето, когато ония камъни на върха са били събрани в стройни бели храмове. И въжето се върна обратно.

Ослушвахме се. Гледах към черния отвор със същото лице, каквото имаше преди миг изчезналият старец. Виждах го още на ръба на пропастта.

Нищо. Вятърът пищеше.

Екнаха гърмежи, слаби и разпилени. Докато всички гледаха към ямата, българите се бяха приближили току зад гърба на турците. Направили го бяха не да ни нападнат, а привлечени от страшното дело край ямата. Дори не гръмнаха в отговор. Обърнаха гърбове и хукнаха нагоре по склоновете. И се загубиха.

Тъй бързо се отдалечавахме от ямата, че и ние сякаш бягахме. Вятърът ни пресрещаше, та ни караше да се прегъваме и да обръщаме лица настрани. Не се гледахме в очите. Приличахме на мълчаливата тълпа, която се връща от гробищата, след като е чула пръстта да трака по ковчега. Ала в гроба остава мъртвец, а в пещерата оставаха живи хора. Те живееха долу, в недрата на планината, в черния мрак, сред разложените трупове. Колко ли щяха да живеят?

Жив бях, но не се радвах.

И когато влизахме вече в конака, вятърът донесе до нас проточения, отчаян вой на куче.

Турците горе на скалата нямаше да прекарат весела нощ.