Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ШЕСТИ

Не съм запомнил какво беше времето тоя ден. Но дъжд не валя. Навярно е било хубаво, като дните преди това — слънчево, прохладно, с лек дъждец подир пладне.

Срещата на Караибрахим с по-първите хора от долината Елинденя стана в големия вътрешен двор на Сюлейманаговия конак. От четири страни го обграждаха сгради — от трите страни с чардаци, от четвъртата тъмнееше проход за голямата порта. Оттам влязоха първенците и вратата се затвори след тях.

В средата на двора, с гръб към вратата, стояха стълпените първенци. Най-отпред стоеше дядо Кральо, оня, дето всяка вечер четял пред кошарата си по един-два реда от евангелието. На врата си беше подпъхнал бяла кърпа — това беше нишанът на Сюлейман ага, че ги вика с мир и с мир ще ги отпусне. Зад дядото, който се надяваше да живее още толкова, колкото е живял, стояха останалите първенци. Повече от половината бяха облечени в еднакви овчарски одежди, та изглеждаха войници от една войска — с кафяви гайтанлии елеци и потури, с бели навуща и черни ремъци и с червени наметала. По кожените им силяхи нямаше оръжие, но затова пък имаше затъкнати разни цветя и билки. Другите бяха земеделци, занаятчии, имаше и няколко рибари — облечени така, че все по нещо личеше занаятът им. Трябваше да имат 50–60 души.

От десния чардак слязоха спахиите, а след тях — слугите им. Слугите постлаха на калдъръма възглавници, върху тях метнаха пъстри халища и спахиите кръстосаха удобно крака. Целите светеха от сърма, злато и скъпоценни камъни, а по себе си бяха накичили кой каквото оръжие има. Мустаците им бяха почернели и засукани, под мишниците си бяха слагали някакви благовония, та дворът целият замириса. Зад агите стояха изправени слугите им, и те въоръжени.

От левия чардак се източиха един по един хората на Сюлейман ага и отидоха, та застанаха от лявата страна на първенците. Дельо стоеше най-отпред, с безсрамни очи, усмихнат, с увиснал пояс и отвързани навои на навущата, разкрачен. Ръцете му бяха на кръста, палците — подпъхнати в силяха, а на силяха имаше набучени два пищова и два ножа със седефени дръжки. И останалите хора на Сюлейман ага бяха въоръжени. И те, и Караибрахимовите хора брояха по стотина човека.

Горе на чардака в десния кьошк се показа Сюлейман ага с четиримата си чиновници. Някои от първенците го видя и всички обърнаха глави към него.

— Хаиролсун, ага — обадиха се двадесетина гласа. А дядо Кральо размаха бялата кърпа.

Агата само кимна с глава. Седна кръстом, четиримата души зад него стояха прави. Слуга донесе чибук, но агата не го взе. Стоеше подпрял брадата си с две ръце, лактите на коленете.

Завесите на прозорците, които бяха над тъмния проход, зад гърба на първенците, почнаха да мърдат, като че ли духна вятър. Там навярно се криеха жените от къщата. Някои от агите вдигнаха глави нагоре и почнаха да сучат мустаци.

Между първенците и агите течеше мраморната чешма. Между първенците и хората на Сюлейман ага имаше широк кръг недокосната сива пепел от снощен огън.

Трябва да е нямало вятър, защото пепелта не димеше; трябва да е било много тихо, защото се чуваше ясният звън на водата, която падаше в каменното корито.

Тогава по средните стълби слезе Караибрахим във виолетова дреха, с червени ботуши, с бяла чалма отгоре с черни пера. Спря се по средата на стълбата, огледа двора, поклони се на Сюлейман ага и пак заслиза. Скърцаха дъските, скърцаха и ботушите му, а шпорите подрънкваха. Зад Караибрахим вървях аз, зад мене тримата ходжи — шейхът Щабан Шебил, молла Сулфикар Софта и имамът Хасан, синът на Велко.

Караибрахим седна на рязан стол, аз останах прав от лявата му страна, а отдясно застанаха тримата ходжи.

Пратеникът на султана, Караибрахим, разорителят на долината Елинденя, застана срещу своите жертви, срещу хората, които щеше да насилва, да мъчи, да убива.

Шестдесет чифта очи — на първенците — се впериха в Караибрахим. Ето го човека, от когото зависи съдбата им. И мислеха какъв ли е той, и гадаеха за характера и ума му. Само Манол беше говорил с него и неколцина го бяха виждали на кон из селата, другите го виждаха за пръв път.

И в тоя миг, когато погледите се впериха с очакване в Караибрахим, аз прозрях същината на това, което ставаше пред очите ми, и разбрах колко са напразни надеждите на българите и колко все едно беше дали Караибрахим стоеше пред тях, или някой друг.

Наглед четирите стени отделяха събраните в двора хора от целия свят. Ала не беше така и ако човек не видеше паднали тия стени, нямаше да разбере какво става в тоя двор.

Зад Караибрахим се точеше една лъскава следа — пътят на неговия отряд — като изсъхналата блестяща слуз, която остава след охлюв. Тая следа отиваше до войската на Мехмед паша, разширяваше се, тръгваше към султана в Одрин, потичаше към Кандия, където следите от охлюви отиваха и се връщаха до самите стени на крепостта и искаха да минат през тях, за да ги покрият със светлата слуз — както паякът покрива мухата с паяжина. И Караибрахим беше само един охлюв, който беше пропълзял по-напред от другите, той не беше нищо друго освен предният край на следата и не можеше да не бъде студен и слизав като охлюв.

Зад първенците също се точеше една светла следа — като копринена нишка, която остава след копринена буба. Зад всеки от българите оставаше такава нишка и затворената врата зад тях сплиташе тия нишки в копринено въже. Мъчеше се да ги пререже с дървените си ръбове, ала само ги събираше. А отиваха тия нишки далеч зад вратата, уплитаха голямата планина, равнините зад нея, слизаха под земята и се залавяха за кости и за руини. Ако можеше да събере човек тия нишки в ръка и да имаше божията сила, щеше да вдигне с тях цялата българска земя, с корените и гробищата, като голяма риба в мрежа от сребърни жици.

Какво можеше да прави Караибрахим, освен да се мъчи да покрие с охлювената си следа планините пред него? Какво можеха да правят първенците, освен да се държат за копринените нишки? И за едните, и за другите следата подире им беше като пъпната връв, по която течеше до тях кръв от сърцето на майка им. Без тая следа Караибрахим би бил разбойник, а първенците — отхвърлени хора.

Ами спахиите вдясно? Те се молеха първенците да се опрат, за да могат да ограбят стадата и жените им. Тогава не само нямаше да плащат по една аспра за ока хляб и.по три аспри за ока месо, а щяха да ядат само черните дробове на агнетата и главата им щеше да лежи на гърдите на една жена, пък нозете им — в скута на друга.

Ами Сюлейманаговите слуги вляво? Те бяха християни. Уж вардеха първенците, а всъщност някои от тези първенци им бяха бащи и братя. Какво щяха да сторят те? Къде водеше следата зад тях?

И Сюлейман ага горе в кьошка? До тоя ден той беше стоял в тоя двор като всевластен господар и съдник. Наглед зад него водеше охлювената следа, ала нямаше ли да му се поиска да събере в ръка копринените нишки, та да вдигне като риба цялата планина? Имаше ли сила за това?

А зад мене нямаше следа. Следата беше прерязана. Зад мене не оставаше нищо, като зад гущер, минал по камък или зад кораб в морето. Не бяха нито на едната, нито на другата страна. Никой не ми трябваше и аз никому не трябвах. Можех да изляза през вратата и никой нямаше да види, че ме няма. А това, тъй си мислех аз, значеше, че съм свободен, без тия нишки, които хората пред мене влачеха след себе си — като паяци. И затова не можеха да паднат, но не можеха и да летят. Самотата ми носеше скръб, но ми носеше и свобода.

Но докато разумът ми делеше хората на бели и черни и ги нареждаше по бели и черни полета, и смяташе, че победата ще е на тоя, който играе по-добре, сърцето ми беше свито. Не можеше да стоиш в тоя двор, пред това очакване, сред тая смелост, отречение, примирение, сред тая жестокост, алчност, неумолимост — и да не се свие сърцето ти.

Пръв заговори шейхът Шабан Шебил, едноокият. Извади от пазвата си навит свитък, допря го до сърцето си, челото и устните си. Не го разтвори и бавно започна да говори на турски, а имамът на Сюлейман ага1 превеждаше на български.

— Голяма милост се падна на тая долина. Досега хората тук живееха в дом на два ката. На горния кат живееха правоверните, ядяха пилаф и се радваха на благоволението на аллаха, а българите живееха в долния кат, в оборите, заедно с говедата и магаретата. Но падишахът на тая велика държава, аллах да благослови името му, светият защитник на светите градове Мека и Медина, баща за поданиците си и страшилище за враговете си, реши да ви протегне ръка и ви казва: „Елате вие, които сте в долния кат, на тъмното, елате на горния кат, където се къпем в светлината на правата вяра, за да се осветите и вие, а след смъртта си да влезете в рая.“

Шейхът спря да говори. Сърцето ми се сви още повече. Усетих какво чудовищно и неестествено нещо беше тая среща, какво чудовищно издевателство над хората беше държането на Караибрахим — да стои пред тях и спокойно, подигравателно да им иска да потъпчат вярата си. Ако това е откъсване от майчин пъп, ако е раждане, то и смъртта трябва да е близо, трябва да има кръв, писъци, разкъсване, както беше на палубата на кораба.

— Ага — с разтреперан глас рече дядо Кральо и мачкаше с ръка бялата кърпа пред гърлото си, — още като дойде, ние разбрахме защо си дошъл. Лишни са думите на ходжата. Ние се събрахме и решихме да ти кажем. Глава си даваме, ала вяра не даваме.

И млъкна. Отзвучаха и думите на имама, който каза същото на турски.

Разговорът свърши, но никой не се размърда да си ходи.

Тогава проговори Караибрахим. И тъй като ходжата мълчеше, трябваше аз да кажа думите му на български:

— Все се надявах, че ще чуя друг отговор от вас. Можех да дойда направо с меч и факла и днес в долината щеше да има само правоверни — и мъртви. Ала ако не днес, то след седмица или месец пак ще има само правоверни. Аз съм дошъл за една работа и ще я свърша. Като влязох в тая долина, посрещна ме звън на презрян чан. Когато излизам, ще ме изпрати пеене на мюезин.

— Ако излезеш — чу се глас сред тълпата.

Изтръпнах. Сред хората на Сюлейман ага се чу глъчка. Дельо се засмя. Спахиите възбудено се питаха един друг какво рече българинът. Сюлейман ага се закашля на кьошка. Само Караибрахим не трепна.

— Няма да отговоря на страхливеца, който се обади зад гърбовете на другите. Или — добре, ще му отговоря. И да не си отида, друг ще дойде. Вие прибрахте бежанците от Чепино. И по-добре, защото видяхте, че падишахът е милостив към покорните, ала зъл към бунтовниците. Над Елинденя ще пее мюезин.

Напред пристъпи дядо Кральо, бял като кърпата под брадата му.

— Щом ти говориш, ага, и аз ще ти кажа нещо, макар че няма за какво да говорим и всяко слово е в повече. Иди си, недей окървавява планината и вечно ще те благославяме. Ние сме верни поданици на падишаха. Няма да станем по-верни, ако изкривим душите си. Или ти вярваш, ага, че дори някой да приеме твоята вяра, то ще я носи в сърцето си? Защо ти трябват предатели и роби? Както и да издялаш дървото, то си остава дърво.

— Ала се превива. Пък и дървото може да си остане дърво, ала отрязана глава не пониква. А колко верни поданици сте на султана, ще ти кажат твоите овчари, които дадоха овци на венецианските свини. Правоверните мрат под стените на Кандия, а вие свирите на гайди. Нека ни свърже едно въже, нека ни покрие една вяра, нека твоите синове мрат под зеленото знаме и тогава няма да чакате венецианците, за да вдигнете бунт, а ще им давате отрова.

И пак всички мълчаха. Наистина нямаше какво да се говори. Първенците стояха с наведени глави, ала ги навеждаха не от покорство, а като овни или бикове.

Караибрахим каза:

— Давам ви време до третия ден, след първия неделен ден, броено от днес. Не дойдете ли да приемете с добро правата вяра, от тоя ден ръцете ми са развързани. А щом видя да бягате с коне и покъщнина, свободен съм да сторя с уловените каквото си искам. — Сега вървете си.

— Сел гечер, кум калър — рече дядо Кральо.

Не преведох думите му, а значеше това по турски: „Пороят минава, пясъкът остава.“

Тогава Караибрахим стана и отиде при кръга пепел. Тя лежеше на дебела постеля, равна, сивосиня, а около нея имаше венец от обгорени, ала недогорели тръни. Караибрахим се наведе и взе шепа пепел:

— Не като порой, а като огън ще мина върху вас. И каквото остане след това, ще бъде меко и топло като тая пепел.

— И наистина пепелта лежеше равна, мека и примирена.

Из стълпените първенци излезе Манол и се наведе, та вдигна от земята шепа недогорели тръне:

— И пак отстраните останат дървета, черни, ала неизгорели. Тръните, които огънят не беше стигнал, лежаха в кръг край пепелта — рошави, настръхнали, непокорни.

Караибрахим и Манол стояха един срещу друг. Единият в ръка с шепа пепел, другият в ръка с китка тръни. И се гледаха в очите. И Караибрахим, без да променя лицето си, почна да ругае през зъби на турски.

По навик, без да мисля, пристъпих напред и почнах да казвам думите му на български:

— Кучета! Синове на кучки! Затова жените ви раждат кучета. И кучета ще оглозгат кокалите ви.

Щеше да е смешно, ако не беше страшно. Караибрахим ругаеше по турски, аз казвах думите му на български. А каква ругатня е преведената ругатня? Млъкнах.

Караибрахим продължаваше да вика. А щом спрях да говоря, умът ми почна отново да работи и разбрах, че Караибрахим се опитва да обиди Манол, да го ядоса, да го накара да загуби власт над себе си. Спахиите скочиха на крака и се хванаха за оръжието.

Станеше ли нещо в караницата, падаше обещанието на Сюлейман ага да се пуснат първенците здрави и читави. Кой може да търси справедливост от разярен човек?

Манол пребледня. Ръката му така стискаше тръните, че по китката му потече кръв.

Погледнах към Сюлейманаговите хора. Дельо стоеше все още с ръце на кръста, но се беше повдигнал на пръсти и ми се стори, че го чувам да ръмжи. Хората зад него стояха с мрачни лица и дланите им се отваряха и затваряха върху дръжките на оръжията.

Вдигнах безпомощен поглед към кьошка. Какво чакаше Сюлейман ага? А той стоеше кръстом на възглавниците и слушаше.

Когато отново погледнах към Манол, видях, че се усмихва. Все още беше пребледнял. Но очите му бяха присвити и в усмивката му имаше презрение.

И тогава видях още нещо, което ме смая и на което най-напред не повярвах, но така беше. По Маноловото лице и по лицата на неколцина от българите имаше някаква мрачна радост. Ето, иде нещо страшно, ала и голямо, с което могат да премерят силите си, за да се види, че и тия сили са големи. Манол презираше Караибрахим и съжаляваше, че той не се беше показал достоен враг за него.

И както викаше Караибрахим, неочаквано вятърът донесе нетърпимия отчаян вой на хвърлените в кладенеца псета. Виеха всички едновременно, сякаш бяха някъде около конака. И усетих смърт в двора.

Караибрахим млъкна. Задъхан беше. А може би беше викал, за да се разяри и разпали, за да отхвърли това зловещо спокойствие на нещо решено и предопределено, което висеше над конака, да се почувствува свободен и със своя воля.

Кучетата виеха и вятърът разтягаше воя им, та го правеше по-страшен. Манол каза:

— Слушаш ли? Ти викаше кучетата и те се обадиха. Ти искаш да превърнеш долината ни на черна дупка, в която да се гризем едни други — българи мохамедани и българи християни. Ти не си толкова глупав да качиш всички на горния кат. Ти искаш ние, които се качим горе, да скачаме по главите на долните. Това искаш ти. Искаш да ни обърнеш от вълци на овчарски псета. Да гоним вълците. Искаш ли да приемем твоята вяра? Иди, върви по Родопа, по българските земи, преобръщай всичко във вярата си. Ела и кажи: „Не остана вече българин, вие сте последните.“ Тогава ще си помислим дали да отстъпим, защото, ако няма срещу кого да обърнеш ръката ни, и да я вдигнем, няма да ударим брата. Или поне ще умрем, без да се браним, защото няма да има за какво да живеем. Иди, върви, обърни всичките ми братя на турци и тогава ела при мен.

— Няма да оставя нито един човек от рода ти — тихо и натъртено рече Караибрахим, — който да не начертае кръст с кръвта си и да не плюе върху него.

— Аз имам сто братя — рече Манол.

И отпусна ръка, та тръните паднаха от шепата му. Погледнах ръката му и си спомних за думите на баба Сребра. Богата и хубава ръка имаше той, с широка, твърда длан и безброй много черти. А кръвта от тръните се стичаше по тях и ги пълнеше.

Погледнах и ръката на Караибрахим. Той беше пуснал пепелта и пепелта очертаваше линиите на ръката му. Баба Сребра би казала, че тя е бедна ръка, защото я пресичаха само две линии напреко, и една надолу към китката.

Манол се обърна и влезе в тълпата на първенците.

— Вървете си — рече Караибрахим — и бройте десет дни от днес нататък. И от тоя ден ще стават такива работи, че който само чуе за тях, ще му писнат и двете уши. И такава кръв ще потече, че ока камък ще носи. Която вяра е по-силна, нека изплува.

— Ага — проговори отново дядо Кральо, — що можеш да сториш на хора, които са готови да дадат главите си? Ти, господарю, трябва да знаеш, че нищо не може да се стори на хора, решили да умрат.

— Има такива работи, старче, които са къде-къде по-страшни от смъртта. Ще ги видиш.

— Ако има наистина такова нещо, за каквото аз не съм чувал, то ти само ще направиш смъртта по-желана от нас.

Стоях настрана и слушах. Тези големи приказки за кръв и смърт. Не можеха хората пред мене да разбират какво означават думите им. Смърт. Усетил я бях. За нея не се говори. Ще ги видим, когато застанат пред нея.

Прав бях, когато мислех за копринената нишка, легнала по следите им. Те не искаха да се откъснат от своите, да им станат врагове. Ще видим, щом му дойде времето, дали е по-лесно да си враг на себе си. Дали ножът в ребрата на брата ти боли повече от ножа в твоите ребра. Ще се разбере тогава каква част от упорството им е просто инат и твърдоглавие. Ще се разбере какво е само бавно мислене, мудност, нежелание за промяна. Ще се разбере кое е по-силно — колът или страхът от бога.

Или бяха храбри, защото имаха бялата кърпа и думата на Сюлейман ага? И си излязоха през вратата, и си отидоха свободни по горите и поляните си.

Мислех горчиво и ядовито.

Завиждах ли им?