Александър Белов
Целувката на Темида (6)

5.

Катя стисна в ръце пантофите си и с невероятна за пълното й тяло грациозност тръгна да излиза на пръсти от детската стая. Беше готова всеки миг да чуе зад себе си безпрекословното: „Пей!“. И когато се обърне, да види разчорлената главица над преградата на детското креватче. В такъв случай щеше да й се наложи да се върне и да подхване цикъла отново.

Ох! Май че й се размина — откъм леглото не се чуваше нито звук и главицата не се показа. Значи бавачката беше заслужила с чест своите бойни петдесет грама, чаша чай и голям сандвич с шунка.

Истинска мъка бе да приспиш това дете, но след като Льоша заспеше, значи щеше да спи. Такъв безкомпромисен характер имаше той. Всекидневната процедура по подготовката му за сън задължително отнемаше не по-малко от два часа. Първо се изчитаха, и то не по веднъж, всичките му любими книжки и отделно — най-любимите му пасажи от тях. А след това идваше редът на песните.

По отношение на приспивните песни Екатерина Николаевна откри у себе си престъпна некомпетентност. Изведнъж стана ясно, че няма какво повече да добави към изпятия припев „Нани-нани-на“. С мъка откри в песенния си репертоар три-четири народни балади, два-три естрадни шлагера и още няколко хулигански песни от онези, които студентите медици пееха навремето по бригадите. От поредицата „Поспри, локомотиве“ или още по-лошо — „Хоп-стоп“. Кой каквото ще да казва, но този репертоар изобщо не е подходящ за едно благовъзпитано дете. Но момченцето нямаше избор, защото неговата възпитателка никога не бе имала собствени деца…

 

 

Навремето по-малката от двете сестри Катя беше по-хубава от по-голямата Таня и много по-добре се ориентираше в живота. Всички в един глас твърдяха, че бойката Катя моментално ще се омъжи, но съдбата се разпореди другояче. Двете с Таня бяха много близки, а когато двама души са близки, единият задължително трябва да бъде силен, а другият да бъде покровителстван. Катя беше по-силната. И всеки път се притичваше на помощ на по-голямата си сестра, делейки наравно с нея всички шамари и удари, с които съдбата щедро награждаваше безропотната Таня — първо ранното й овдовяване, а сетне проблемите със сина й Саша…

Катерина все още се надяваше да уреди личния си живот, когато по-голямата й сестра Таня почина. Може би някакво чувство за вина заради тази смърт, а може би изключителното й чувство за отговорност към семейството на сестра й така и не дадоха възможност на Екатерина Николаевна да довърши личните си женски маневри. Тя си остана неомъжена и бездетна и сега изцяло се бе посветила на племенника си и на семейството му. И затова, когато отново се появи нужда от нейното присъствие, Катя без особени колебания се раздели с любимата си работа, напусна московския си апартамент и се премести в Красносибирск.

 

 

Наслаждавайки се на минутите на блаженото спокойствие, Катя приготви вечерята в кухнята. След това сложи готовия поднос на малката масичка в хола и включи телевизора. Както винаги не бе успяла да види сериала от началото и изобщо не можеше да разбере коя все пак е убийцата — Хулита или Хуанита…

Ако проявеше разум, би трябвало да изключи телевизора, моментално да легне да спи и да използва онези няколко часа, които деспотичното дете й отпускаше за сън. Катя непрекъснато не си доспиваше, ала отхвърляше всички разговори за възможността да наемат бавачка на Льоша.

Когато си на двайсет години, безсънните нощи ти се разминават, общо взето, без последици и лесно се компенсират от кратък дълбок и желан сън. Но когато си над четирийсет, недоспиването те заплашва с куп неприятности. И дори когато възникне възможност да си починеш, това изобщо не означава, че ще успееш веднага да се абстрахираш от потока разнообразни сигнали, които продължават да постъпват в мозъка ти и буквално се нахвърлят отгоре му като синигери на хранилка.

Ето защо Екатерина Николаевна толкова много обичаше сериалите. Каквото и да й говореха умните й приятелки, които се правеха, че четат Мурак и гледат единствено Ларс фон Триер, по-добра психотерапия от латиноамериканските сериали още не беше измислена. Да речем, злодеите са откраднали сина на Хуанита — малкия Педрито. Разбира се, това беше пълна глупост, но на фона на тези страсти от снимачните павилиони собствените ти проблеми от сорта на никнещо зъбче или диатеза ти изглеждат дреболия.

Вярно, проблемите, които в момента тормозеха Екатерина Николаевна, бяха малко по-сериозни от диатезата. Стигаше й само това, че любимият й племенник Саша беше в следствения арест в очакване да бъде съден. Този арест им дойде като гръм от ясно небе. Та той беше толкова умен, толкова добър ръководител, пък и хората го обичаха… Имаше нещо гнило в тази история!

Около Саша ставаше нещо странно — дори на нея като на най-близка и единствена роднина не й обещаваха информация в близко бъдеще. И приеха твърде малко неща от колетчето, което вчера занесе в следствения арест „Гарвановото гнездо“, та й се наложи да върне вкъщи почти всичко, което бе приготвила.

Екатерина Николаевна се развълнува и отново изгуби нишката на историята, която течеше на екрана. Сетне си припомни, че си бе забранила да се терзае, защото явно кармата на Саша е такава, че не му е съдено да има спокойствие. Арестът на Александър Белов беше само поредната бъркотия, поредният конфликт, от каквито преливаше неспокойният му живот. Момчето задължително щеше да се справи и с този проблем. И от по-трудни положения беше излизало! А нейната задача бе да му прикрива тила.

В момента в тила цареше относителен ред и Катя отново се опита да се отпусне, и да се отдаде на страстите в сериала. Нима наистина Хулита все пак беше убила Родриго?! Кой би могъл да допусне това за такова невинно на вид момиче… Макар че — стоп! Тук изобщо нямаше никаква Хулита, тя беше от друг сериал — от мексиканския, а този май че беше бразилски. А освен това мъжът тук не беше никакъв Родриго, а някакъв си Рикардо, ходеше си жив и здрав и засега никой не го беше убил… Очевидно бе объркала всичко!

Катя си наля още една чаша водка, но сетне я остави и стана от дивана, за да отиде да погледне детето. То спеше като ангел небесен. Сякаш не беше онова дете, което се изразяваше само със заповеди, когато беше будно. „Пей!“ означаваше, че трябва да се пее. „Ети!“ означаваше, че трябва да се чете. „Кусва!“ означаваше, че трябва да се закусва. И тъй нататък. И само се опитай да не изпълниш заповедта му. Същински полеви командир. При тази мисъл Катя потръпна и се прекръсти.

Общо взето, за своите две годинки без малко детето не говореше много. Момченцето сякаш долавяше съмнителната обърканост на роднинските връзки между заобикалящите го хора и се обръщаше към всички с едно-единствено неутрално обръщение — „тятя“. И това беше добре за всички. В течение на още около година нямаше нужда да се тревожат как да му обяснят кой кой е. Ала след това здравата трябваше да си поблъскат главите как да кажат на детето поне онази част от истината, която детското му съзнание щеше да е в състояние да издържи и да осмисли.

Катя отново се застави да не мисли, а да гледа филма. На сапунените опери тя дължеше не само рядката възможност да се отпуска и да се абстрахира от текущите проблеми. В живота на нейното семейство сериалите бяха изиграли толкова важна и съдбоносна роля, че сега предизвикваха у нея нещо като свещен трепет. Защото тогава извърши своето фантастично откритие именно благодарение на сериалите.

При спомена за събитията отпреди две години по гърба й пробягаха тръпки, а забравената чаша водка сама поиска да я гаврътне. Страшно бе дори да си представи човек какво би могло да се случи, ако Екатерина Николаевна не гледаше сериали и ако тогава в главата й не се бе породило едно кошмарно предположение…

 

 

Саша не я помоли да дойде при него от Москва — не, нямаше такова нещо. Но когато й спомена по телефона за проблемите си с Ярослава, в гласа му имаше нещо, което накара Екатерина Николаевна не само да излезе в отпуск, а да напусне работа, да даде апартамента си под наем за една година и да си купи билет за самолета. Оказа се, че ненапразно бе извършила всичко това. Да, това не беше напразно и тя дори бе постъпила много правилно!

Ярослава се хареса на Катя от първия момент на тяхното запознанство още там — в Москва. Освен че беше чудно хубаво, момичето бе толкова кротко и симпатично, че просто нямаше начин човек да не го обикне. Екатерина Николаевна, която навремето с болка бе наблюдавала как се руши първото семейство на любимия й племенник, много искаше Саша най-сетне да се сдобие със семейно спокойствие.

И тъй като беше човек на действието, неудържимата леля започна енергично да подтиква младите да се оженят и да свият семейно гнездо, но нещата не вървяха. И тогава едно след друго започнаха да се разкриват нови обстоятелства, които недвусмислено даваха да се разбере, че тихото и безоблачно семейно щастие отново ще подмине Белов…

Онова, което Екатерина Николаевна бе възприела у Ярослава като естествена момичешка скованост, всъщност се оказа много тежка депресия. Както стана ясно, докато било в плен, момичето било изнасилвано. Този кошмарен епизод не само бе травмирал психиката й, но освен това бе довел и фаталните последствия на бременността. Ярослава се опита да избяга от семейството си и един от тези опити едва не завърши със смъртта й. Едва успяха да открият изтощената й и полупобъркана снаха в манастира на староверците на около двеста километра от Красносибирск. Оттогава Екатерина Николаевна не изпускаше от очи Ярослава, а атмосферата вкъщи беше потискаща.

Лелята настоя моментално да подадат документи в гражданското, защото й се струваше, че перспективата да започне семеен живот, ако не от бял лист, то поне на нова страница, ще помогне на Ярослава да забрави кошмара, който бе преживяла. Но оптимистичните прогнози не се сбъднаха. Всеки намек за възможността в бъдеще да има съпружеска близост хвърляше снахата в истерия. Веднъж, когато Саша целуна момичето по бузата, Ярослава изхвърли през прозореца една саксия с мушкато и се опита моментално да я последва долу.

Катя, която бе свикнала да действа, сега не знаеше какво да предприеме. Оказа се в положението на наблюдател, който не може да промени нищо в хода на събитията и само се тормози. Ярослава можеше със седмици да не отрони нито дума. Слава богу, че поне не пречеше на пълното медицинско изследване, което потвърди, че и бъдещата майка, и бъдещото дете физически са напълно здрави и че бременността протича нормално.

Племенникът й Саша тревожеше Екатерина Николаевна не по-малко от Ярослава. Той също се затвори в себе си, отслабна, посивя и започна да прекарва по-голямата част от денонощието в кабинета си, като се появяваше вкъщи само за да поспи. По това време ситуацията, в която бе изпаднал на работното си място, беше такава, че и на врага си не можеше да я пожелаеш. Пък и на кого би му се приискало да се прибира в семейното гнездо, в което сякаш на всяка крачка незримо присъстваха урни с прах на покойници… Катя на няколко пъти улавяше погледите му, които той тайничко хвърляше към снахата й, и тези погледи също не й се нравеха. В тях нямаше нито желание, нито възторг, нито любовен трепет. Там се четеше само дълбоко съжаление и братско съчувствие…

Катя обичаше племенника си и нито за миг не се усъмни в неговото благородство. Тя знаеше, че бъдещото дете, което бе плод на чудовищна гавра с неговата любима, няма да бъде лишено от внимание и ласки от страна на Саша. Той никога нямаше да си позволи лоша дума или намек по адрес на момченцето или на жена си, но… Беше страшно дори да си помисли човек какво щеше да става в душата на един мъж само при вида на такова дете.

Когато наближи денят, в който трябваше да се оженят, Ярослава отново получи нервна криза, която едва не завърши със спонтанен аборт. Отложиха деня на разписването за по-късна дата, а бременната настаниха в родилния дом под наблюдението на лекарите. Катя също постъпи на работа там, тъй като всеки акушер-гинеколог със стаж като нейния беше желан служител за всяка болница. И тя седеше при снаха си почти неотлъчно.

Вярно, няколко дни преди момченцето да се роди, й се наложи да се отдели от нея по един печален повод. Дядото на Ярослава — Афанасий, вместо да навести внучката си, както беше планирано… се накани да умира. Годинките му бяха понапреднали, пък и травмите на главата, които получи по време на истинските бойни действия рамо до рамо с Белов, по никакъв начин не спомагаха за дълголетието му.

И честта да прикрие с гърди семейството отново се падна на Екатерина Николаевна. Когато се получи телеграмата за тежкото състояние на дядото, Саша беше в чужбина на поредното си делово пътуване, а Катя не каза на Ярослава за съобщението. Приготви се и замина сама за селцето Свободни, където Афанасий вече буквално береше душа.

Дядото умираше в мъки и в пълно съзнание. Инсултът го бе лишил от възможността не само да се движи, но и да говори. Дори беше странно, че инсултът не бе убил стареца веднага. Щом видя Екатерина, болният веднага започна да върти очи и да мучи, проявявайки огромно безпокойство. Той се напъва и се вълнува, докато, оправяйки възглавницата му, Катя не се натъкна на една избледняла и доста поизмачкана снимка, която само един господ знаеше какво търси в постелята на умиращия.

— Какво е това? — Катя бръкна в чантата си да извади очилата си, а дядо Афанасий отново започна силно да мучи.

Тогава тя така и не успя да разгледа фотографията. И в бързината прибра снимката в чантата си, тъй като бяха настъпили последните мигове за дядото. Когато се върна от погребението, също не й остана време да разгледа снимката и тя остана в чантата още известно време.

След всичко, което беше преживяла Ярослава, можеше да се каже, че раждането мина леко. Родилката прояви нечовешко търпение — скърца със зъби, стиска юмруци, но не издаде нито звук. А когато всичко свърши, дори си позволи да се усмихне. В онзи момент Катерина даже си помисли, че току-виж нещата се оправили.

— Я го виж ти, синеок е! — възкликна с възторг Саша, когато дотича в болничната стая. — Като Яра!

Момченцето беше мургаво, с черни лъскави коси и за да видят очите му, трябваше първо да отметнат кичурите от лицето му.

Екатерина Николаевна не споделяше възторга на племенника си, понеже като опитен акушер-гинеколог много добре знаеше, че почти всички новородени са синеоки. Този цвят дори не беше син, а тъмнолилав и дори виолетов. Малко майки през първите дни на майчинството си не се гордееха с този толкова красив, толкова необичайно наситен цвят на бебешките очи. Ала след като изминеше месец-два, невероятният виолетов цвят отстъпваше място на всички останали нормални цветове на очите. Тъй че очите на момченцето най-вероятно щяха да бъдат кафяви.

„Черната боя ще се окаже по-силна от светлата“ — помисли си Екатерина Николаевна, но не сподели това с племенника си.

— Е, дали да не наречем момченцето Афанасий? — рече тя, бързайки да смени опасната тема за приликите.

— Това е лоша поличба — да се кръщава на човек, който наскоро е починал… — отвори за пръв път изпохапаните си до кръв устни младата майка.

„Гледай ти! Да не би да е ясновидка?“ — изуми се отново Катя, тъй като много добре знаеше, че не бе съобщила на Ярослава за смъртта на дядо й.

В крайна сметка кръстиха сина на Ярослава Алексей. Отидоха да запишат детето в гражданската служба само двамата със Саша, без Ярослава, тъй като на нея й се наложи да полежи в родилния дом още няколко дни. Но го кръстиха както пожела майката. Бащиното му име, разбира се, беше Александрович. Че нямаше да наричат момченцето Омарович, я! Покойният му биологичен баща не беше заслужил тази чест, пък и детето не беше виновно за нищо и не бе заслужило такова бащино име.

— Кога ще се ожените? — попита на връщане племенника си Катя. — Датата, на която трябва да се разпишете, се пада следващият понеделник.

— Засега няма да бързаме… — отмести поглед Саша. — Нека Яра първо да се съвземе и да се успокои. Няма да я влача насила под венчило.

 

 

През онази вечер Екатерина си спомни за снимката на дядото, която бе донесла от Свободни, и дълго разглежда избледнялото некачествено изображение. Но не откри в нея нищо ново.

Снимката беше леко осветена заради огъня, който бе попаднал в кадъра. В средата на заснетата група беше Николай Белов — бащата на Саша, с брада и с китара. От лявата му страна стояха някакви хора, които също имаха бради, бяха с пуловери и вероятно бяха геолози. Вляво се бе свила млада светлокоса жена с пъстра блузка. Дори зле проявената и прекалено осветена снимка не можеше да скрие възторга, с който тя се взираше в лицето на пеещия китарист.

— Ама, че нерез беше, царство му небесно! — изруга тихичко Катя по адрес на неверния съпруг на любимата си сестра. — Жена му и малкият му син го чакат в Москва, а той тук, разбираш ли… Гони мъглите!

Тя бързо се досети, че прекрасната селянка не е коя да е, а майката на Ярослава. Когато Катя се запозна с дядо Афанасий, той й спомена, че между родителите на Саша и Яра е имало любов. Тогава на това му викаха „експедиция“! Слава богу, че майката на Саша така и не научи за това кривване в тайгата на ненагледния си мъж.

И все пак й беше интересно да разбере защо дядо Афанасий толкова държеше тази снимка да попадне в ръцете на Катя. Дори направо не можеше да умре, докато фотографията не отиде по предназначението си! Боже мой, това не е семейство, а същински мексикански сериал… Точно така!

Щом си спомни за мексиканския сериал, Катя скочи и пусна телевизора. Даваха „Любов, дълг и ярост“ и за разлика от друг път Катя успя да хване началото му. На екрана се занизаха фрагменти от предишните серии и започна текстът зад кадър. Любителката на сапунените сериали за пореден път се улови да си задава въпроса защо лицата и шиите на тези актьори са на такива петна?

Ето на, уж младо момиче, стройно и красиво, а когато го покажат в едър план, веднага се вижда, че цялата му кожа е покрита с бенки и лунички. „Сигурно причината е в силното слънце там — отговори си не за пръв път тя. — Сигурно слънчевата активност в Бразилия (или в Аржентина) е много голяма и затова целите са в бенки като че ли са ги наплюли мухи…“

Катя следеше сериалите само заради психотерапевтичния им ефект. Погледаш малко как Луис и Педро си късат нервите с интриги, прекръстиш се и си помислиш, че животът ти в сравнение с техния не е чак толкова лош, и дори се чувстваш доста по-спокойно…

Равнодушният глас зад кадър разказваше накратко съдържанието на предишната серия: „… Сватбата на Мария и Пабло се проваля. Внезапно се изяснява, че годеникът и годеницата са брат и сестра…“ Екатерина Николаевна подскочи и се изправи от дивана като ударена с ток:

— Как така брат и сестра!

В следващата секунда на екрана се появи старец в инвалидна количка, който с бясна скорост се носеше към олтара. Булката припадна в ръцете на стъписания младоженец, показвайки безбройните си бенки по шията и деколтето си…

— Олеле, боже, какво значи това! — развълнува се Катя. — Саша! Господи!

Тя се защура из апартамента, стиснала в едната си ръка дистанционното на телевизора, а в другата — злополучната снимка. Първата й мисъл бе да се обади на Александър и да му изтърси кошмарното си предположение.

— Чакай малко, Катя, първо помисли! — каза си тя. — Я млъкнете най-сетне!

Втората фраза вече се отнасяше за героите от сапунката, които също страдаха и се вълнуваха на висок глас по своите си трагични поводи. Екатерина Николаевна изключи звука, захвърли дистанционното на дивана и притисна с длани слепоочията си.

— Не, ама това е смешно! Това не може да бъде! — Тя сложи снимката на коленете си, вгледа се още веднъж в лицата на нея и я обърна.

Изписаната с мастило в ъгъла дата сякаш бе продължение на проточилия се сериал. По ирония на съдбата тази дата се различаваше от рождения ден на Ярослава точно с девет месеца. Дявол да го вземе, в този случай дори не трябваше да си акушер-гинеколог, за да събереш две и две…

Само един господ знае какви усилия костваше тогава на Катя да извърши тайното си разследване. След като обиколи апартамента, тя все пак се отказа да безпокои Саша. Отхвърли като глупава идеята моментално да поръча международен разговор с Ирак, където по това време работеха родителите на Ярослава. Вместо това Екатерина Николаевна започна да издирва телефонния номер на една своя приятелка и колежка, чийто съпруг завеждаше лаборатория за съдебномедицински експертизи.

След това направи запитване в гражданското на селището Свободни и се убеди в подозренията си. Човекът, когото Ярослава цял живот бе наричала татко, по никакъв начин не можеше да бъде неин биологичен баща. По професия той също беше геолог и се бе появил в селището заедно със своята експедиция три месеца по-късно от предполагаемото зачатие на бъдещата си „дъщеря“. А когато родителите се оженили, ембрионът, който впоследствие се бе превърнал в Ярослава, вече бил преминал половината от срока на утробното си развитие.

Екатерина Николаевна пристъпи към следващия етап на своите разследвания. Да се вземе кръв от младата майка не беше никакъв проблем, но за сметка на това трябваше да наприказва на Саша куп лъжи за заплахата от някакъв неизвестен вирус, който уж можел да се отрази зле на новороденото при контакта му със заобикалящите го възрастни хора. В крайна сметка той също даде кръв за анализ и като се възползва от професионалните си връзки, Екатерина Николаевна успя да направи генетична експертиза. Беше принудена да действа в обстановка на строга секретност, тъй като очите на всички бяха вторачени в семейство Белови и на човек направо можеше да му прилошее, като си помислеше какви приказки би могло да предизвика нейното начинание.

Резултатите от експертизата изцяло потвърдиха… огромната роля на сапунките в живота на обикновения човек. Вероятността Александър и Ярослава да не са биологични брат и сестра беше толкова минимална, че трябваше да се пренебрегне. Първото облекчение от блестящо проведената операция, което изпита Мата Хари, се смени с нова тревога. А именно — как да съобщи на младите, че в никакъв случай не бива да се женят.

Смазана от сензационното си откритие, Катя почука тихичко на вратата на спалнята, където Ярослава кърмеше бебето. При вида на тази библейска картина дъхът й секна. Младата майка, която леко се бе позакръглила и поосвежила след раждането, беше болезнено красива. Такъв поглед, обърнат изцяло към вътрешния им свят, имаха само бременните. Ярослава вече не беше бременна, но въпреки това сините й очи гледаха през бебето в такива невиждани дълбини и далечини, че направо страх да те обземе, ако решиш да последваш този поглед.

— Ще отида да взема айран! — прошепна новоизпечената доня и излезе на пръсти от стаята.

Катя удари една чаша за смелост и слезе долу, за да изчака племенника си и да си поговори с него на четири очи. Реакцията на Саша Белов не беше точно такава, каквато предполагаше леля му. Саша се засмя, сетне изведнъж млъкна, изпсува и отново се засмя.

— Хайде да полеем тази работа — каза, прегърна Катя през раменете и стана от пейката, на която се състоя съдбоносният разговор. — Ако щеш ми вярвай, но като че ли предчувствах, че има нещо такова! Че ми е сестра, сестричка, Яра, родна душа… Честна дума! Сякаш някакъв вътрешен глас…

— Вътрешен глас, вътрешен глас — мърмореше си Катерина. — Ако не бях аз, такива неща щяхте да забъркате с вашите вътрешни гласове…

Всъщност тя беше много доволна от реакцията на Саша. А сега наред беше Ярослава. А пък от нея можеше да се очаква всичко — истерия, опит за самоубийство, нов пристъп на апатия… Ала не се случи нищо подобно.

Тя дълго и търпеливо слуша объркания разказ на Катя. В един момент изплува от своята прекрасна далечина и сините й очи се напълниха със сълзи. Те се търкулнаха по страните й, а на лицето й се изписа огромно облекчение. Катя можеше да се закълне, че това беше точно облекчение!

След внезапното и кардинално преразглеждане на роднинските връзки в семейство Белови животът продължи както преди. Отминаха тихо и кротко въпроса за бракосъчетанието — не отидоха да се разпишат и толкова. Ярослава стана безупречна майка. Таня, на която се наложи да напусне работа, се занимаваше с домакинството и прикриваше тила. Александър продължи да прекарва по-голяма част от денонощието в комбината, а освен това довършваше строежа на вилата им. И най-често преспиваше там — във вилното селище.

Единственото следствие от сензационното разкритие на Екатерина Николаевна беше нарастващата набожност на Ярослава. Младата майка прецени като божествен знак факта, че този брак е предотвратен чрез суровото изпитание, което я сполетя. Но за какво точно й намекваше божественото провидение, изпращайки й това смугло бебе? Това си оставаше загадка.

Самата Катя с нейната здрава практичност пазеше неутралитет по отношение на религията.

— Ако реша да стана вярваща — казваше тя, — най-вероятно ще избера будизма. Според мен от всички вероизповедания това е най-жизнеутвърждаващото.

Но тя не натрапваше мнението си на Ярослава, пък и младата жена не беше от хората, на които можеше да се натрапи каквото и да било. За сметка на това на Катя й се налагаше с часове да обикаля с количката покрай православната църква, докато младата майка дълго се молеше и се изповядваше до самозабрава.

— Твоята майка е прекалено строга към себе си! — нареждаше Катя, подскачайки около количката, за да не замръзне. — И за какво се кае тази гълъбица? Та тя е същинска светица…

 

 

В деня, когато Альоша навърши годинка направиха тържество. Като подарък за рожденика Саша домъкна огромно синьо велурено конче. Животното беше толкова голямо и с такава двусмислена усмивка на муцуната, че при вида му рожденикът избухна в рев, направи неуспешен опит да избяга и това само утежни ситуацията. Успяха да го успокоят едва след като заключиха синия кон в килера, а Степанич поднесе на момченцето мъничко плюшено мече.

След раждането на детето Степанич, Фьодор, доктор Уотсън и Виктор за пръв път бяха поканени в пълен състав и сега обикаляха около детската кошара, споделяйки различни по степен на уместност мисли. Почти всички традиционни теми, които обикновено се обсъждат на рождените дни на децата, в този случай бяха табу. Ярослава се появи на празничната трапеза буквално за пет минути, а очите й бяха пълни със сълзи. Усмихвайки се пресилено, тя вдигна чаша шампанско.

— Не бива да пиеш алкохол — пошепна й Катя. — Кърмиш!

— Аз ли? — Сякаш се върна от друг свят младата жена. — Не, аз вече не кърмя.

След няколко минути Ярослава се извини и се прибра в стаята си заедно с детето. А Катя седна до доктор Уотсън да си поговорят. Тя не беше свикнала с ролята на пасивен наблюдател и се опитваше да направи нещо. И затова обсъди с лекаря как по-хитро и по-деликатно да накара Ярослава да отиде на преглед при него. Напоследък Уотсън се бе прославил с нетрадиционните си методи за лекуване на недъзи, и то най-вече на душевни, и щеше да е непростим грях да не се възползват от тяхното приятелство, и да не помогнат на нещастната Ярослава.

Ала доктор Уотсън така и не успя да поработи с тази пациентка. На сутринта след рождения ден на Льоша Ярослава отново се появи в кухнята с подпухнали от плач очи и започна да приготвя кашата на детето. Екатерина забеляза, че халатът около гърдите й е мокър, тъй като явно майката наистина бе решила, че е настъпил моментът да отбие сина си.

Самата Катя беше против такова решение. И професионалният й опит, и чисто човешките й наблюдения подсказваха, че детето трябва колкото се може по-дълго да се храни с майчино мляко. Колкото по-дълго се кърмеше едно бебе, толкова по-силен беше имунитетът му. Още повече, ако майката имаше мляко. И при всички случаи детето трябваше да се отбива от кърменето постепенно, а не изведнъж. Ала не се реши да натрапва съветите си на Ярослава. Особено като видя, че тя отново плаче, ронейки сълзи в купичката с кашата.

— Наред ли е всичко? — попита предпазливо Катя.

— Абсолютно — отвърна Ярослава. — Само малко съм настинала и спах лошо. Днес вървете на разходка без мен, може ли?

— Няма проблеми! Почини, разбира се. Пийни чай с малини…

А когато се върнаха от разходката, Катя разбра, че Ярослава отново е изчезнала. В детското легло имаше една мокра от сълзи бележка. В прощалното си писмо младата майка молеше всички за прошка и обясняваше постъпката си. Била разгадала изпратения й свише знак — нейният дълг бил да посвети живота си на Бога.