Александър Белов
Целувката на Темида (23)

22.

Докато крачеше по коридорите и преминаваше през десетки врати с тракащи резета, Саша си представяше Катя. Представяше си как тя още с първия си поглед ще му изпрати заряд от кураж и подкрепа. Откакто Саша се помнеше, винаги ставаше така. Само че този път заради особените обстоятелства и ограниченото време, позитивният заряд щеше да е още по-концентриран и ударен.

Кой друг освен леля му би могъл да получи разрешение за свиждане с него? Белов нямаше други роднини освен Екатерина Николаевна и Ярослава. Но не очакваше да види Ярослава в следствения арест. В едно от писмата, които леля му редовно му изпращаше, сестра му бе добавила няколко тъжни и нежни реда с обещанието да се моли за него. Сърцето го заболя при мисълта, че не можеше да бъде с близките си. Той за пореден път почувства колко му е мъчно за леля му, за сестра му и за племенника му. Сигурно малкият Алексей вече се бе научил на куп неща…

Ала в стаята за свиждания го очакваше подлудяващо разочарование. От другата страна на стъклото, отпуснат небрежно на облегалката на стола, седеше Виктор Петрович Зорин. Ситото му и поддържано лице до такава степен контрастираше с лицата, които Белов виждаше напоследък, че той изпита изгарящо желание да натисне с всичка сила тила му и да размаже носа му върху затворническата маса.

Всъщност те винаги се бяха намирали от двете страни на една невидима черта. Бяха силни, умни, незнаещи милост един към друг противници и винаги стояха така — единият от едната, а другият от другата страна на стъклото.

По знак на надзирателката Белов и Зорин вдигнаха телефонните слушалки и се поздравиха. След това настъпи пауза.

— Е, разказвай — започна съвсем по роднински Виктор Петрович. — Как се чувстваш тук? Добре ли те хранят?

И ето какво се получи: той очакваше добрата си леля, а се оказа, че при него е дошъл добрият чичко.

— Всичко е наред. В пионерския лагер беше по-лошо — усмихна се Саша и успя да не издаде отношението си към събеседника си.

Зорин започна да изразява съчувствието си и да му вдъхва кураж, и то по такъв начин, че ако беше в час по актьорско майсторство, щяха да му лепнат двойка, дори щяха да го изритат от актьорския курс. Саша търпеливо чакаше кога събеседникът му ще сложи картите на масата.

Освен тях в стаята разговаряха още двама души. Кльощавият затворник и изпитата му, но гримирана заради свиждането приятелка дори не толкова разговаряха, колкото си правеха неприлично нежни жестове, демонстрирайки колко много се обичат и колко им е мъчно един за друг. Цялата тази композиция безстрастно наблюдаваше една надзирателка, а плоското й татарско лице приличаше на лицето на каменните фигури в степта. Белов знаеше, че съгласно задълженията й тя сама решаваше дали да слуша или не разговорите. Дори беше много вероятно част от разговорите да се записваха. Или поне размяната на любезности между него и Зорин със сигурност се записваха.

— … Лайза е хубаво момиче, нищо, че не е нашенка — казваше с усмивка Виктор Петрович и Белов се сепна, тъй като осъзна, че е изпуснал важна част от монолога му. — Знаеш, че сега тя не се чувства комфортно. В чужда страна, в зле настроена среда… дори няма с кого да се посъветва. Тъй че прощавай, приятелю, но може да се каже, че с нея се сприятелихме и постигнахме съгласие.

— Дерзай, Виктор Петрович, действай — усмихна му се в отговор Саша. — Аз и без това сега не бих могъл да те извикам на дуел.

— Ама не в този смисъл, не говори така! Вече съм стар, за да си съпернича с орли като теб… — ядоса се престорено Зорин. — Друго искам да ти съобщя. Твоята Лиза ми показа някои документи. Ама, че далавера си забъркал! Особено в зората на директорството си… Ами, ако тези твои шашми станат известни на следователя?

Белов наблюдаваше шантажиста. Старият вълк не сменяше нрава си! И живота си би дал, само и само да лови риба в мътна вода. Саша не се съмняваше, че Зорин му пуска въдица. Ако дори и едно микронче от този компромат бе попаднал в алчните му ръце, следователят отдавна вече щеше да знае всичко. Тъй че старият интригант няма нищо срещу него. Саша за миг си представи как Лайза Донахю изяжда въпросния съдбоносен договор, както обеща, и след това изпива чаша от любимия си зелен чай. И се засмя.

— Май ме вземаш за глупак? Не бива така, Виктор Петрович. Аз съм чист като алпийски сняг, разбираш ли? И скоро се каня да докажа това в съда. Знаеш ли това?

— Аз винаги зная всичко — опита се да скрие разочарованието си Зорин, но не пожела да се предаде. — Завиждам ти, Белов. Много ти върви с жените! Все на красиви и предани налиташ — и Лайза Американката е такава, и Ярослава Набожната — също… Както се казва, става и за тялото, и за душата.

— Престани, Петрович. Ярослава ми е сестра.

— Как пък да не ти е сестра? А кой се канеше да се жени за момичето от тайгата със златистите къдрици? И дори беше подал документи в гражданското? — Зорин присви очи и впи изпитателния си поглед в стъклото.

— Да се беше заел с някаква работа, господин „вертикала на властта“ — прозя се демонстративно Саша. — Честна дума! Една къщичка за птици да беше направил поне! Пак щеше да е по-добре, отколкото да се ровиш из чуждото бельо.

— Прав си, Саша, това не е моя работа. Всички неща за теб вече са ги изровили други хора, на които това им е работата. — Зорин се наведе и започна да рови в чантата си. — Я виж това. Едва го измъкнах от вестникарите, иначе статията щеше да излезе в утрешния брой. Използвах служебното си положение и убедих тружениците на перото да задържат публикацията. Виж какво пишат за теб хиените на перото!

Той допря до стъклото отпечатък на една голяма статия, озаглавена „Маркиз Дьо Сад красносибирско производство“.

На Саша му се стори, че кръвта нахлува в очите му и оставя в полезрението му само чудовищните подскачащи редове:

Още като юноша Александър започнал да изпитва към малката си сестра чувство, за което само от деликатност ще кажем, че изобщо не било братско… Слабоумното момиче не могло да се противопостави на извратената похот… Въпреки оказания им натиск служителите на гражданското отказали да узаконят противоестествения брак. Но те не могли да попречат на раждането на нещастното болно момченце, което чудовището, известно под името Александър Белов, крие от хорските очи в един манастир в тайгата…

— Свиня! — въздъхна Белов.

Зорин като че ли беше доволен от тази характеристика, макар че предпочете да си придаде такъв вид, сякаш Саша бе нарекъл така автора на статията. И Виктор Петрович отправи към събеседника си мила усмивка. Но за сметка на това надзираващата разговора им дама зае съответната поза и съдейки по всичко, всеки момент беше готова да се намеси.

— Тази „свиня“, която е изровила и написала всичко това, вече е мъртва. Впрочем тя не е умряла от естествена смърт, а е била убита веднага щом прекрачила прага на кабинета на генералния директор на „Красносибмет“. Този факт не те ли кара да направиш известни предположения? А, Александър Иванович? Не знаеш ли кой би могъл да има мотив да убие един прекалено любопитен журналист?

Белов мълчеше със стиснати зъби и затворени очи. В този момент той най-малко мислеше за някакъв си там убит журналист. Побъркваше го само една неразрешима задача: как да опази Ярослава, която още не се бе оправила от една гавра, от новата лавина мръсотия?

— Виж какво, Виктор Петрович — казва Саша. — Ти нали не си малоумен журналист. И на теб сигурно ти е известно откъде се взе това дете и какво трябваше да преживее сестра ми, докато беше в плен при онзи мръсник. И ти няма да им позволиш да окалят името на момичето! То… е болно.

— Точно това те съветвам да си спомниш, когато следващия път започнеш да даваш показания пред следователя. Може би, когато си спомниш за сестра си и за нейната наранена психика, няма да заблуждаваш съда и да настояваш на „алпийската си чистота“ пред закона. — Най-сетне Виктор Петрович усети приближаването на своя звезден час. — В противен случай, извини ме, но няма да мога да ти помогна. Нали разбираш, Саша, аз не съм лекар. Дали тя е здрава или болна, дали е слабоумна или нормална, ще определи експертизата. Пък и фактът на мнимото изнасилване също си заслужава да бъде изяснен допълнително. А колкото до обществеността, ние нямаме тайни от хората…

— Ще те убия, мръснико!

На Белов му притъмня пред очите. А омотаната с изолирбанд слушалка на стария апарат, която вече неведнъж бе попадала в подобни ситуации, полетя със страшна сила към стъклото и се разцепи на две…